06
Съб, Юни
23 New Articles

Проектите за газопроводи в Централна и Южна Азия и геополитическото им значение

брой4 2008
Typography

През последните месеци вниманието на мнозина анализатори е привлечено от битката между два впечатляващи проекта за газопроводи, всеки от които би могъл да претендира за титлата „проект на ХХІ век”. И двата целят доставката на природен газ за Индия, чиято бурно развиваща се икономика става все по зависима от вноса на енергоносители, което пък означава, че до голяма степен се дублират. Единият трябва да свърже Индия с Туркменистан, а другият – с Иран. При това, трасето на първия трябва да мине през територията на Афганистан (паралелно на шосето Херат-Кандахар) и Пакистан (през Квета и Мултан, към Индийски Пенджаб), а вторият ще преминава през пакистанска територия (по крайбрежието на Арабско море, през строящото се пристанище Гуадар, до Навабшах и оттам към Индийски Раджастан). Дори ако предположим, че и по двата проекта бъдат подписани съответните междуправителствени споразумения, едва ли заинтересованите държави ще могат да си позволят да финансират едновременното строителство на двата газопровода.

Засега окончателните маршрути не са определени, тъй като проблемът се усложнява и от обстоятелството, че проектите се подкрепят от различни потенциални инвеститори и в тях се сблъскват политическите и икономически интереси не само на регионалните газови доставчици и потребители. Условното разположение на силите сред потенциалните инвеститори в южноазиатските газопроводи, напомня на махало, чиито ход дава превес ту на подкрепяния от САЩ Трансафганистански газопровод от Туркменистан, ту на иранския маршрут, за който лобира руският гигант Газпром. Показателно е, че Индия (основният потенциален потребител на природния газ) твърди, че е заинтересована и от двата газопровода, а Пакистан, който също силно се нуждае от енергоносители, не може да не следва примера и.

Така, през април 2008, се проведоха интензивни преговори между Туркменистан и Афганистан, Пакистан и Индия – т.е. държавите, заинтересовани от играждането на Трансафганистанския газопровод, чиято мощност се оценява на около 30 млрд. куб. м годишно. При това преговорите и обсъждането на проекта се водиха не само в Ашхабад, Кабул и Исламабад, но и на срещата на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008). Там туркменистанският президент Гурбангули Бердимухамедов на няколко пъти се срещна с афганистанския си колега Хамид Карзаи, като„страните отделиха особено внимание на проблемите за практическата реализация на проекта за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия, подчертавайки значението му за просперитата на всяка от страните, участващи в проекта, както и на региона, като цяло”.

На 5 април 2008, при посещението в Туркменистан на индийския вицепрезидент Хамид Ансари, беше подписан меморандум за взаимно разбирателство между министерствата на петрола и природния газ на двете страни. Паралелно с това, бе съгласуван и въпросът за присъединяването на Делхи към проекта за Трансафганистанския тръбопровод (индийците имаха само статут на наблюдатели в работната група). Според него, Индия възнамерява да добива природен газ в Туркменистан и да го транспортира по газопровода (доскоро туркменистанските власти твърдяха, че са готови да предоставят лицензи за проучване и добив на петрол и газ само в Каспийския шелф, където обаче има много спорни въпроси с Иран и Азербайджан). Хамид Ансари неслучайно посети и най-голямото туркменистанско газово находище Довлетабад, за което се смята, че ще захранва бъдещия регионален тръбопровод. В същото време, то трябва да захранва и друг бъдещ газопровод – този за Китай, след като китайската компания CNPC получи право да проучва и добива газ в района. Тоест, Ашхабад съзнателно стимулира индийско-китайската конкуренция на газовия си пазар.

На 27 април 2008, Туркменистан, Пакистан, Афганистан и Индия подписаха рамково споразумение за изграждането на Трансафганистанския газопровод, в резултат от провелите се преди това в Исламабад преговори между техни представители. Изграждането на газопровода следва да започне през 2010, а първите доставки на газ по него се планират за 2015. Стойността на проекта е 7,6 млрд. долара. Дължината на газопровода ще бъде 1680 км, а пропусквателната му способност – 350 млн. куб. м газ дневно. Показателно е, че буквално на следващия ден, представители на Индия и Пакистан започнаха преговори с Техеран за изграждането на аналогичен тръбопровод, по който в двете държави ще се доставя ирански газ. Не по-малко показателен е и фактът, че туркменистанското правителство внесе свои поправки в проекта за споразумението, обявявайки, че занапред ще продава природния си газ по средни европейски цени, т.е. по същите, по които ще го продава и на руския Газпром. В тази връзка си струва да напомня и, че идеята за изграждането на Трансафганистанския газопровод, чиято стойност е няколко милиарда долара, съществува от поне десет години, но нестабилността в Афганистан пречи за реализацията и.

В края на април, в Кабул се появи туркменистанският лидер Гурбангули Бердимухамедов, чието посещение в афганистанската столица бе само ден след опита (по време на военен парад) да бъде убит президентът Хамид Карзаи, поставил за пореден път под въпрос възможността в страната да бъде постигнато поне подобие на стабилност. Може би затова, в комюникето, подписано от двамата президенти на 29 април, на темата за Трансафганистанския тръбопровод беше отделено съвсем скромно място, което на дипломатически език означава, че участниците в проекта, оценяван на 7,6 млрд. долара, въобще не са сигурни, че ще могат да намерят инвеститори за практическата му реализация, чиито срок навремето беше определен до края на 2010. И то въпреки, че тръбопроводът се ползва с мощната американска подкрепа (в същото време САЩ активно пречат на изграждането на тръбопровода от Иран, през Пакистан, за Индия).

Проектът за газопровода Иран-Пакистан-Индия се оценява на 7,5 млрд. долара, а въвеждането му в експлоатация се планира за 2013. Следва да отбележа обаче, че през юли 2007 преговорите по изграждането му бяха прекъснати, заради индийско-пакистанския спор за транзитните такси. На свой ред, Иран не се отказва, но в същото време, се опитва да провежда „мултивекторна” геополитика, разширявайки регионалните си икономически връзки не само с Пакистан и Индия, но и с Русия. Така, иранците активизираха преговорите си с Газпром за участие на руския концерн в проекти за добив на петрол и газ на ираннска територия. През март 2008, в Техеран се появи шефът на Газпром Алексей Милер, който се споразумя за подписването, по време на ответното посещение на иранска делегация в Москва, на документите за съвместна експлоатация на находището „Южен Парс”.

През март 2008 Иран обяви, че е готов да активизира доставките на природен газ за Пакистан, след 2011. При това, от планирания обем на строящия се газопровод (110 млн. куб. м дневно) потребностите на Пакистан са по-малко от половината (50 млн. куб. м), т.е. останалият природен газ ще отива за Индия. Затова не е чудно, че и Пакистан, и Индия също декларираха интереса си към иранския газ, доказателство за което стана посещението на иранския президент в Исламабад и Делхи, в края на април 2008. Тук е мястото да напомня и, че Иран, който притежава вторите по значение запаси от петрол и природен газ в света, още през 1995, се съгласи да доставя газ на Индия, но двете страни така и не можаха да се споразумеят за цената, както и за размера на транзитната такса, която индийците трябва да плащат на Пакистан. Планът за изграждането на тръбопровода беше замразен, след като Исламабад и Делхи (разполагащи с ядрено оръжие) се оказаха на прага на войната, през 1999, а през 2001 бе извършено терористичното нападение срещу индийския парламент. Сега Индия реши да възобнови преговорите, както с Пакистан, така и с Иран. Показателно в това отношение е заявлението на индийския министър на петрола Мурла Деора, от края на март 2008: „Американците не са ни поставили изрично условие да не работим по проекта за изграждането на газопровода. Пък и макар САЩ да са най-големия ни търговски партньор, това не означава, че могат да ни притискат и да ни казват, какво да купуваме и какво – не”.

Окончателното (поне засега) споразумение за изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия беше постигнато на 29 април 2008, по време на краткото посещение на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад в Исламабад, където той преговаря поотделно с пакистанския държавен глава Первез Мушараф и с премиера Юсуф Гилани. Мушараф отбеляза, че двете страни вече са решили въпросите, свързани със строежа на газопровода, и че очаква споразумение за реализацията на проекта да бъде подписано в Техеран, след като бъдат уточнени сроковете му. Общата дължина на тръбопровода е 2300 км , а пропусквателната му способност първоначално ще бъде 60 млн. куб. м за денонощие, като се планира впоследствие да достигне 150 млн. куб. м.

На 30 април 2008, Делхи и Техеран потвърдиха намерението си да гарантират устойчива и сигурна работа на газопровода Иран-Пакистан-Индия. Конкретните въпроси, свързани с реализацията на проекта, бяха обсъдени на продължилата над три часа среща между индийския премиер Манмохан Синг и иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който спря за кратко в Делхи, на връщане от Шри Ланка. Според секретаря на индийското Външно министерство: „двете страни максимално се възползваха от възможността да обсъдят целия спектър на индийско-иранските отношения, включително икономическите и търговски връзки и сътрудничеството в енергийната сфера”.

Друг, важен детайл във външната политика на Техеран е възобновяването на доставките на туркменистански газ в северните територии на Иран, което свидетелства за взаимния интерес на двете съседни държави-износителки на природен газ да поддържат приятелски отношения и да си оказват стратегическа подкрепа. Както е известно, Иран внасяше всяка година от Туркменистан между 6 и 8 млрд. куб. м газ, с които покриваше нуждите на северните си райони, лишени от тръбопроводна връзка с иранските газови находища (срещу което предоставяше на туркменистанците квота от своя газов износ). През декември 2007 обаче, Ашхабад спря доставките и повиши цените, съобразявайки се със световната конюнктура, което провокира голям международен скандал. Заради проблемите с туркменистанския газ, Техеран прекрати газовите си доставки за Турция, след което анулира доставките от Туркменистан. В същото време, руският Газпром също започна да получава по-малко централноазиатски газ, който концернът след това препродава, чрез посредници, на Украйна. Споразумението за подновяване на доставките между Ашхабад и Техеран беше постигнато на провелата се през април 2008 среща между генералния директор на иранската Национална газова компания и президента на Туркменистан.

Колкото и парадоксално да изглежда, Туркменистан също би могъл да прояви интерес към изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия, тъй като към него може да се включи и газопроводът от туркменистанското находище Довлетабад. Така, още през декември 1997, холандската Shell лансира идеята за транзит на туркменистански газ, през Иран, в Пакистан и Индия, като допълнително разклонение, или по-скоро алтернатива, на Трансафганистанския газопровод. Това стана след въвеждането в експлоатация на газопровода Корледжа-Курт Куи, между Туркменистан и Иран (доставките по който бяха прекратени през декември 2007 и възстановени през април 2008). Можем да предположим, че в по-далечна перспектива е напълно допустимо обединяването на туркменистанската и иранската газови мрежи в единна магистрала, ориентирана към южноазиатския пазар. Към момента, когато тази единна система действително бъде изградена, Япония, Китай и Южна Корея вероятно ще могат да получават втечнен природен газ от пристанищата в Арабско море. При подобно развитие ползата, непосредствено за Южна Азия, е очевидна: насищайки с относително евтин природен газ вътрешния си пазар, тя ще разполага и с високоразвита инфраструктура, осигуряваща газовия износ на външния пазар. Засега обаче, индийското правителство, което активно участва в различни регионални проекти и споразумения, си запазва правото окончателно да избере приоритетното за страната направление на газовия транзит.

Ако си припомним големите проекти на ХХ век, ще видим, че много от тях също пораждат широки дискусии, но си остават неосъществени. Най-добрата илюстрация е проектът за обръщане течението на сибирските реки към Централна Азия за да бъде спасено Аралско море и осигурено напояването на памучните полета. Оттогава насам Аралско море постепенно премина към режим на самовъзстановяване, а липсата на вода за памучните плантации в централноазиатските държави, наложи нейното много по-внимателно и пестеливо използване (което обаче не изключва възможността от избухването на „водни войни” в бъдеще – вж. статията на стр.  ). Интересно е, че докато продължава битката за централноазиатския газ и маршрутите на неговия транзит, Китай се споразумя за закупуването на голямо количество втечнен природен газ от Катар. Така, в средата на април 2008, китайската корпорация CNPC подписа договор с Qatar Petroleum и Shell за доставката, от Катар в Китай, на 5 млн. т втечнен газ годишно, за срок от 25 години.

Другата китайска петролно-газова корпорацияа – CNOOC също подписа с Катар договор за покупката на 2 млн. т газ годишно. Нека напомня, че преди това (през август 2007, по време на посещението в Китай на туркменистанския президент Бердимухамедов) беще подписано споразумение за изграждането на газопровод към Китай, което трябва да стартира през 2009.  Той трябва да се захранва от туркменистанското находище Довлетабад (същото, което, през април 2008, бе посетено от индийската делегация, начело с Хамид Ансари). На свой ред, по време на посещението си в Пекин, през април 2008, пакистанският президент Первез Мушараф предложи „тръбопроводът Иран-Пакистан-Индия да има и отклонение към Китай”. Разбира се, това предложение на Мушараф е ориентирано към по-далечното бъдеще, докато държавите от Южна Азия още днес изпитват остър недостиг на енергоресурси. През април 2008 се появиха съобщения за масови безредици в Пакистан, заради постоянното прекъсване на електричеството, като многохилядни тълпи атакуваха централната сграда на Управлението на водните и енергийни ресурси (WAFDA). Възниква обаче въпросът, дали докато в региона продължава битката за избор на оптималния газопроводен маршрут, Индия, без да се отказва нито от туркменистанския, нито от иранския проекти, няма да последва китайския пример и да избере трети „алтернативен” път за газификация на своята икономика, като например „катарския”?

Трансафганистанският газопровод и ролята на Русия

Както вече споменах по-горе, сред резултатите от активизацията на индийската и пакистанска „енергийна дипломация” стана споразумението между Индия, Пакистан, Туркменистан и Афганистан за изграждането, към 2015, на т.нар. Трансафганистански газопровод (ТАРІ), идеята за който се дискутираше още през 90-те години на миналия век. Смята се, че стойността на газопровода, с мощност над 30 млрд. куб. м и дължина 1680 км, ще бъде около 8 млрд. долара.

Основният пазар за природния газ, който трябва да се доставя през Афганистан, е Индия, чието мощно икономическо развитие изисква все по-големи количества енергоносители. Днес тази страна не разполага с достатъчно собствени ресурси, макар че според геолозите, тя не е сред енергийно бедните държави. Доказаните газови запаси на Индия са 50 млрд. куб м, което я поставя на пето място в Азиатско-Тихоокеанския регион (след Индонезия, Австралия, Малайзия и Китай). Собственият добив на природен газ е около 90 млн. куб. м дневно (т.е. около 33 млрд. куб м годишно), докато текущото търсене надхвърля 150 млн. куб. м дневно. В енергийния баланс на Индия, делът на природния газ е 8%, като, според повечето прогнози, през 2010 търсенето му ще достигне 110 млрд. куб. м годишно.

В същото време, необходимостта да гарантира енергийната си сигурност кара Делхи да търси енергоносители извън пределите на Южна Азия. Последица от това (за което впрочем определена заслуга имат и САЩ) стана реанимирането на проекта за Трансафганистанския газопровод. Реализацията му обаче поражда известни съмнения.

На първо място, остава открит въпросът за осигуряването на необходимите обеми природен газ. Запасите на находището Довлетабад, което трябва да стане ресурсна база на газопровода, досега не са потвърдени. Впрочем, не е ясно и с какви запаси разполага Туркменистан, като цяло. Цифрите, които се споменават, варират между 8 и 20 трилиона куб. м, но има и по-песимистични оценки. Така например, според BP Statistical Review of World Energy, доказаните запаси на Туркменистан са само 2,9 трлн. куб. м. Освен това целият добиван днес в тази страна газ вече е договорен с Газпром и Иран. Русия планира, до 2028, да купува по 80-90 млрд. куб. м туркменистански газ годишно. На всичкото отгоре, Ашхабад подписа рамкови споразумения за доставка, след 2009, на 30 млрд. куб. м газ годишно за Китай и още толкова за Индия. Тоест, Туркменистан е поел ангажимент, от следващата година, да изнася по 154-164 млрд. куб. м газ годишно, докато през миналата 2007, добивът му беше само 70 млрд. куб. м.

През декември 2007-януари 2008, под предлог, че се извършва ремонт, Ашхабад прекрати газовите си доставки за Иран, което (както споменах по-горе) доведе до голям международен скандал. Междувременно, през април 2008, Туркменистан се споразумя с ЕС да задели за него 10 млрд. куб. м газ – т.е. същият газ, който вече беше обещан на Русия и Китай. По неофициална информация, природният газ за Европа ще бъде взет от китайската квота. В държавния концерн „Туркменгаз” не крият, че идеята за споразумението с ЕС е възникнала след неуспешните преговори с Пекин за цената на доставките. В същото време, въобще не е ясно, как този природен газ ще бъде доставен в Европа.

Туркменистан обеща да представи оценки на независими международни експерти за газовите си запаси на следващата среща на четирите държави, която ще се проведе през есента на 2008 в Делхи. При това е очевидно, че за Ашхабад проектът ТАРІ, е предимно политически. Дори и нищо да не бъде изградено, Туркменистан пак ще спечели. Подписването на рамковото споразумение показва, че страната има много варианти за доставки и спокойно може да се пазари с онези, които смята за по-реални и перспективни потребители.

Наред с Трансафганистанския газопровод, правителството в Ашхабад е лансирало още поне три подобни проекта. Като цяло, туркменистанските газови проекти се оценяват на повече от 200 млрд. куб. м, което трикратно надвишава сегашния добив на природен газ в страната.

Освен възможната липса на достатъчни обеми природен газ, проектът ТАРІ е свързан и с чисто политически риск, тъй като 830 км от газопровода трябва да минат през територията на Афганистан. Имайки предвид тежката ситуация в тази страна, практическата реализация на ТАРІ е под много сериозен въпрос. Последните събития в Афганистан потвърждават, че твърденията за стабилизиране на ситуацията са просто мит. През последните месеци, талибаните отвлякоха пакистанския посланик и се опитаха да убият президента Карзаи. Тази нова вълна на насилие в страната подозрително съвпадна с плановете за стартиране на проекта за Трансафганистанския газопровод.

Друг политически риск е свързан с напрегнатите отношения между Индия и Пакистан. Несъмнено, успешното осъществяване на проект от подобен мащаб, би станало добър пример за ползата от добросъседските отношения, но евентуалният му провал може опасно да ерозира усилията за постигане на взаимно разбирателство.

Налице са и определени организационно-технически трудности. Геоложката специфика на Афганистан може и да не позволи полагането на тръбопровода по набелязания маршрут. Освен това, страната не разполага с железопътна мрежа, което усложнява реализацията на проекта и увеличава разходите по него, тъй като тръбите ще трябва да се превозват с камиони по Кандахарското шосе от Туркменистан и Пакистан.

Анализирайки индийската енергийна геополитика в Централна Азия и Каспийския регион, не може да не споменем, че алтернативният проект за газопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) e по-лесен за реализация в чисто практически план, макар че двата проекта не са взаимноизключващи се, тъй като на газовият пазар на Индия и Пакистан има огромно търсене.

Освен това, проектът ІРІ активно се подкрепя от руския гигант Газпром, който дори предложи да го финансира частично срещу правото да участва в консорциума. За никого не е тайна, че във формиращият се газов тандем Русия-Иран са налице както елементи на сътрудничество, така и на съперничество. При това, Техеран се стреми да използва заинтересоваността на ЕС от наличието на алтернативни на руските източници на газови доставки, в конфликта си с Вашингтон. На свой ред, Москва се опитва да елиминира потенциалния си съперник на европейския пазар, като преориентира иранския газ на изток – към пазарите на Индия, Пакистан и Китай.

Паралелно с това, Русия активизира участието си в разработката на иранските газови находища. Наскоро Газпром и Националната петролна компания на Иран подписаха споразумение за разработката на петролни и газови находища, както и за инвестиции и проучване на запасите от енергоносители на иранска територия. Освен това те се договориха да създадат съвместна енергийна компания, която да разработи два или три блока в находището „Южен Парс”. Става дума за най-голямото иранско (и едно от най-големите в света) газово находище, чиито запаси се оценяват на 14 трлн. куб. м. Именно на него разчитаха преди време държавите от ЕС, лансирайки проекта за газопровода „Набуко”. В момента от „Южен Парс” се добиват по 73 млрд. куб. м газ годишно. Тоест, съвсем скоро Газпром ще започне да добива сериозни количества газ в Иран и макар че, според местните закони, чуждестранните компании получават само парична компенсация за добиваните от тях енергоносители, руският гигант ще може сериозно да влияе върху иранския износ, или поне върху неговата посока.

Очаква се, че в най-близко време участничките във Форума на страните-износители на газ (GECF) ще съгласуват окончателния вариант на устава на бъдещата „газова ОПЕК”, за която толкова се говори през последните години. Предстои им да изберат (или пък да ги съчетаят) един от двата документа, подготвени за целта в Москва и Техеран. В тази връзка, подчертаният стремеж на иранците максимално да ангажират Газпром в енергийните си проекти е породен именно от интереса да бъде създадена влиятелна организация на държавите-износителки на газ. Отчитайки значителните трудности при привличането на западни инвестиции, предвид наложените от американците санкции, Техеран опитва да се сдобие с партньор и политически съюзник в дипломатическата си „война” със Запада, ключов елемент от която е и формирането на „газова ОПЕК”.

В този контекст, Русия е склонна да предложи на Иран и Индия да разгледат възможността за създаване на още един маршрут за доставка на иранския газ в Индия, който да заобикаля Пакистан.Подобен тръбопровод ще бъде своеобразен аналог на балтийския Nord Stream и ще преминава през плиткия шелф на Арабско море, извън границите на икономическата зона на Пакистан. Той би могъл да гарантира на Делхи независимост от настроенията в Исламабад.

На свой ред, този „морски газопровод” може да се дублира с танкерни доставки на ирански втечнен природен газ. За целта на иранското и индийското крайбрежие ще трябва да се изгради съответната инфраструктура (терминали и газопроводи). Русия, която има потенциални възможности за осъществяване на мащабни доставки на втечнен газ в Тихоокеанския и Южноазиатския региони, от своите далекоизточни пристанища, също може да се включи в подобен проект.

Тоест, независимо от твърденията на някои руски анализатори, че проектът за Трансафганистанския тръбопровод засяга газовите интереси на Москва (и тъкмо поради това се подкрепя от САЩ), истината е, че активното участие на Русия в газовите проекти, засягащи Южна Азия, може да и донесе сериозни допълнителни дивиденти, укрепвайки лидерските и позиции на газовия пазар.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020