10
Вт, Дек
4 New Articles

Драконът и слонът: китайско-индийските отношения през ХХІ век

брой6 2007
Typography

Въпреки нерешените териториални спорове, взаимните подозрения по отношение на програмите за въоръжаване и стратегическите намерения на всяка от страните, потенциалната икономическа конкуренция и променящият се силов баланс в глобален и регионален мащаб, през последните десетина години в двустранните отношения между Китай и Индия е налице почти непрестанен прогрес в сферите на политиката, икономиката и сигурността. Посещението на китайския президент Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006 (първото посещение на китайски държавен глава от поне десет години насам), имаше знаково значение за отношенията между двете държави. По време на това посещение двете правителства направиха съвместно изявление, в което очертаха стратегия от 10 точки за развитие на двустранните отношения и подписаха дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованито.

Посещението на Ху в Индия вдъхна оптимизъм и породи големи очаквания за развитието на китайско-индийските отношения, макар че предизвикателствата пред този процес изглеждат много сериозни и на моменти обезкуражаващи. Сред тях са нерешените териториални спорове, взаимните подозрения, както и промените в силовия баланс на глобално и регионално равнища. Тоест, характерът и укрепването на двустранните отношения ще зависи от това, как двете най-населени и най-бързо развиващи се държави в света ще съумеят да преодолеят тези предизвикателства по пътя си към получаване на статут на свръхсили. Нещо повече, имайки предвид, че останалия свят бива засегнат във все по-голяма степен от феноменалния възход на икономиката и политическото влияние на двете азиатски сили, от това, как Пекин и Делхи ще организират взаимоотношенията си, ще зависи както регионалния, така и глобалния мир и просперитет през следващите години.

Развитието на събитията след индийските ядрени опити

След като Индия осъществи серия от подземни ядрени опити, през май 1998, Пекин се почувства силно уязвен и притеснен, при това не толкова от самите опити, колкото от обяснението на Делхи, че те са в отговор на китайската заплаха за Индия и помощта, която Пекин оказва за развитието на пакистанските ядрени програми. Говорителят на китайското Външно министерство Чжу Бънчжао заяви по този повод, че Индия е нанесла „силен удар върху международните усилия за предотвратяване разпространението на ядрените оръжия, което ще има много сериозни последици за мира и сигурността в Южна Азия и света, като цяло” (1) .

Пекин категорично отхвърли твърденията на Делхи, че наличието на пряка китайска заплаха, свързана с продължаващата китайска подкрепа за ядрената и ракетна програма на Исламабад, е провокирало провеждането на индийските ядрени опити. Според китайски официални представители, през десетилетието след историческото посещение на тогавашния индийски премиер Раджив Ганди в Китай (декември 1988), китайско-индийските отношения са се подобрили значително. През 1993 и 1996 Китай и Индия подписаха две важни споразумения за намаляване на напрежението и запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателното разрешаване на проблема. Освен това началникът на Генералния щаб на Китайската народно-освободителна армия генерал Фу Куаню посети Индия само месец преди ядрените опити, опитвайки се да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили (2) .

В отговор на твърденията на Делхи и за да докаже пред света, че е достатъчно отговорен фактор, подкрепящ принципите за неразпространяване на оръжията за масово унищожаване, Пекин използва временно заеманото от него председателско място в Съвета за сигурност на ООН за да лансира серия от инициативи, включително прокарването на Резолюция 1172 на Съвета, осъждаща ядрените опити в Южна Азия и призоваваща Индия и Пакистан да прекратят незабавно ядрените си програми, въздържайки се от по-нататъшно увеличаване на военната си мощ (3) . Освен това, за да подчертае недоволството си, Китай отмени насрочената за ноември 1998 в Пекин среща на китайско-индийската съвместна работна група (4) .

Твърдата китайска реакция и дипломатическата кампания, целяща изолацията на Делхи, накараха индийците да потърсят ново сближаване с Пекин (5) . Така, индийските политици публично се отказаха от твърденията си за наличието на „китайска заплаха” за страната им. Главният секретар на индийския министър-председател Брайеш Мишра, заяви през октомври 1998, че Индия не смята Китай за враг, нито пък възнамерява да започва оръжейна надпревара с Пекин. На срещата си с китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившия посланик Чен Рюишън, през януари 1999, президентът Кочерил Нараянан отново подчерта, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха (6) . На свой ред, Пекин оцени отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяха новоназначеният индийски външен министър Джасван Синг да посети Китай през юни 1999 за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Синг се появи в Индия в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора му спечели одобрението на Индия (7) .

След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999, бяха възобновени и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група. През ноември 2001, Пекин и Делхи, за първи път обмениха карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с.г., в Делхи се състоя първото заседание на създадената по инициатива на президентите Цзян Цзъмин и Нараянан т.нар. „Група от изтъкнали личности”, в която участват бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни. Целта и е да изработва препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения, както и по други въпроси (8) . Междувременно, двете страни стартираха и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегически диалог на ниво заместник министри (9) .

Продължилото цяла седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, през април 2003, имаше огромно символично значение. Визитата му беше първата, осъществена от индийски военен министър за повече от десетгодишен период. Още повече, че пет години преди това (тъкмо преди провеждането на индийските ядрени опити), именно Фернандес беше цитиран (както се оказа по-късно, погрешно), че смята Китай за „най-голямата заплаха за индийската сигурност”. Посещението му в разгара на епидемията от птичи грип в Китай и последвалата отмяна на много други официални посещения в тази страна, предизвика искреното одобрение на неговите домакини.

Визитата на Фернандес проправи пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2003, по време на което Пекин и Делхи съумяха да постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми (10) . Те официално обявиха, че нито една от двете страни не разглежда другата като потенциална заплаха, потвърдиха решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларираха, че и двете са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, укрепване ролята на ООН и развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Въпреки че посещението на Ваджпайе не доведе до значим пробив по отношение на граничния спор (впрочем, никой и не очакваше подобно нещо), двете страни се споразумяха да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него” (11) . Тази стъпка отразяваше разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия направиха ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Така, Делхи призна, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо призна Сиким за индийски щат.

Накрая, посещението на Ваджпайе помогна за ръста на двустранната търговия, чиито обем, от 2003 насам, нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Впрочем, да не забравяме, че в индийската делегация, водена от премиера, имаше голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнесе с Китай, две бяха посветени на икономически въпроси, като едната засягаше потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информационните технологии. Двете страни определиха Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия и се споразумяха да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик (12) . Освен това Пекин и Делхи активно развиват потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линия на субрегионалната Кунминска инициатива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мянма), Китай и Индия (13) .

Две години по-късно, по време на посещението на премира Вън Цзябао в Индия, през април 2005, двете правителства публикуваха съвместно изявление, в което връзките между Пекин и Делхи се определят като „стратегическо партньорство и сътрудничество за мир и просперитет” (14) . Беше подчертан значителният прогрес в сферата на граничното и търговско сътрудничество. Освен това двете страни се споразумяха по политическите параметри и водещите принципи за разрешаване на граничния спор, с цел да бъде улеснено постигането на предварителна резолюция. Накрая, Пекин и Делхи подписаха Съвместно споразумение за стимулиране и закрила на инвестициите, поставяйки си амбициозната цел двустранният търговски обмен да достигне 40 млрд.долара през 2010 (15) .

Всички тези посещения на високо равнище доведоха до значими резултати в редица сфери. Показателно е например, че обемът на двустранната търговия нарастна от 117 млн. долара през 1987 до 25 млрд. долара през 2006 (16) . През юли 2006 двете страни отвориха наново историческия проход Начу Ла, затворен по време на войната от 1962, за да улеснят граничната търговия (17) . Освен това Индия и Китай очертаха рамката за редовни консултации на високо равнище между министрите на отбраната и висши военни, за ежегоден диалог по проблемите във военната сфера, провеждането на съвместни военни учения и/или тренировъчни програми в сферата на борбата с природните бедствия, пиратството, тероризма и т.н., както и за организиране на съвместни научни изследвания и семинари (18) .


Индийският възход и реакцията на Китай

Въпреки че Пекин и Делхи демонстрираха значителен прогрес в развитиета на двустранните си отношения, много проблеми остават нерешени, включително и касаещи граничните спорове между тях. Възходът на Индия като световна сила все повече попада в центъра на вниманието на китайските анализатори, като Пекин се стреми да си изясни последиците от него и да формулира своята „индийска политика” в нейния регионален и глобален контекст. Докато в миналото не беше склонен да приема Индия като сериозен конкурент (особено предвид многобройните проблеми пред тази страна, като бедността, лошата инфраструктура и мудната бюрокрация), днес Пекин обръща все по-голямо внимание на индийския възход и опитите на Делхи да си извоюва статут на велика държава, активизирайки своята дипломация и увеличавайки военната си мощ (19) . При това китайските анализи се концентрират върху четири основни момента: утвърждаването на Индия като регионален и глобален фактор, мащабната модернизация във военната сфера, укрепващите връзки между Индия и САЩ и новите регионални инициативи с индийско участие.

Всъщност китайските анализатори смятат, че Индия винаги се е стремяла да бъде велика държава – още от обявяването на независимостта през 1947, но Пекин едва отскоро осъзна, че тя действително е на път да се превърне в такава (20) . В тази връзка, експертите често цитират премиера Джавахарлал Неру, според който: „Индия не може да играе второстепенна роля в света. Тя или ще си извоюва водещи позиции, или няма да има никакви” (21) . След края на студената война Индия се очерта като безспорно доминиращата сила в Южна Азия, която далеч надминава останалите по всички показатели – от военна мощ до икономически възможности. Днес тя вече претендира за глобален статус на велика държава, доказателство за което е и желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (22) . Китайските анализатори смятат, че Индия се стреми към укрепване на доминацията си в Южна Азия и контрола в Индийския океан, както и към създаването на минимални, но достатъчно надеждни, механизми за сдържане на Китай (23) .

Всичко това би и дало по-голяма увереност в собствените сили и би позволило на Делхи да надхвърли, във външнополитически план, тесните рамки на конфликта с Пакистан и на субконтинента, като цяло, и да се позиционира в глобален план, което би било важна стъпка към придобиването на мечтания статут на велика сила. През последните години активната индийска дипломация помогна за разширяване присъствието на страната и намирането на нови партньори в Югоизточна и Централна Азия, както и сред основните световни сили. Тази стратегия потвърждава факта, че новата индийска външна политика вече е надхвърлила някогашните си регионални рамки и се ръководи от стремежа за собствено място на глобалната сцена. Част от въпросната стратегия е и необходимостта да се балансира китайското влияние (24) .

Въпреки, че, като цяло, нивото на икономическото развитие на Индия е по-ниско от това на Китай, индийците съумяха да си осигурят значителна преднина пред китайците в редица сфери и особено в тази на високите технологии. Демонстрирайки мощен икономически ръст, след осъществените от правителството реформи в средата на 90-те, Индия се надява да стане четвъртата или петата най-голяма икономика в света до 2020 (25) . Днес тя е сред десетте най-развити икономики на планетата, но целта и е, през 2050, да бъде третата (26) . Това обаче ще се окаже сериозно предизвикателство за Китай, тъй като Индия би станала особено атрактивна за чуждестранните инвестиции (включително за тези, които сега се влагат в китайската икономика) и пряк конкурент на китайците в сферата на енергийните доставки, както и на световния пазар. В същото време тя представлява алтернативен на китайския модел за икономическо развитие. Да не говорим, че икономическата мощ ще осигури на Индия и много по-голямо политическо влияние, увеличавайки драстично и военния и потенциал.

Китайските експерти не пропускат да отбележат мащабната модернизация, осъществяваща се в индийската отбранителна сфера. От 13,9 млрд. долара през 2000-2001 (ръст от 28%, в сравнение с предходната финансова година), през 2007-2008 индийският военен бюджет е достигнал 21 млрд. долара (27) . Закупуваната от чужбина военна техника, както и на такава, произведена в самата Индия, цели преди всичко увеличаване на стратегическите въоръжени сили на страната, които бяха подсилени със 100 балистични ракети със среден обсег (способни да носят ядрени бойни глави) и ракети „земя-земя” с малък обсег (28) . Освен това, през последните години Индия значително увеличи военно-морския си потенциал, закупувайки бойни кораби от Русия. Днес тя е на седмо място в света в тази сфера, като е единствената в Азия (и една от деветте страни в света), разполагаща със собствен самолетоносач (29) .

Според повечето китайски анализатори, модернизацията на индийската отбрана се ръководи от стремежа на страната да бъде призната за световна сила (с всички ядрени и военни „атрибути”, необходими за целта), от желанието и да запази доминиращите си позиции в зоната на Индийския океан (и амбицията да постигне нещо повече), както и да балансира китайската мощ, както в контекста на двустранните отношения, така и в контекста на евентуален военен конфликт с Пакистан, в който Пекин би подкрепил Исламабад. Всичко това, естествено, има важни последици за Китай. Индия вече разполага с превъзходство в конвенционална военна сила по китайско-индийската граница. Освен това, възможността индийците да се сдобият с ракети с далечен обхват, както и нарастващият им ядрен потенциал може да ерозира китайската отбрана, защото все повече важни китайски градове, както и ключови политически и икономически зони, стават уязвими за тях (30) .

Китай отделя особено внимание на развитието на отношенията между Индия и САЩ, което Пекин разглежда като опит на Вашингтон да използва Делхи като потенциален балансьор, ако не и като част от своята стратегия за сдържане, срещу Китай. Съединените щати са наясно с огромния потенциал на Индия, качествата и на голям политически играч, възможностите, предлагани от нейния пазар, ключовата и роля за стабилността на Южна Азия и способността да балансира китайската мощ. В този контекст, задълбочаващите се връзки между двете страни във военната сфера, включително продажбата на американски военни технологии за Индия, съвместните военни учения и редовните консултации по въпроси на отбраната, предизвикват силна загриженост в Китай (31) .

Показателно е, че затоплянето на американско-индийските отношения започна в края на 90-те, т.е. когато отношенията между Китай и САЩ бяха поставени на сериозни изпитания. През 1999 самолети на НАТО бомбардираха китайското посолство в Белград, което породи мощна вълна от антиамерикански настроения в Китай. През май 1999 т.нар. Доклад Кокс обвини Пекин в ядрен шпионаж, както и, че доставя ядрени технологии на някои „проблемни държави”, което допълнително влоши отношенията между двете страни (32) . Про-тайванската политика, провеждана от администрацията на Буш, както и враждебното и поведение към Китай, още повече засили напрежението в началото на 2001 (33) . Междувременно, Вашингтон и Ню Делхи демонстрираха все по-голяма близост, изразяваща се в редовни срещи на високо равнище и съвместни (или сходни) изявления по повод на важни политически инициативи. Делхи открито подкрепи американсата позиция за т.нар. Противоракетна отбрана, въпреки че мнозина съюзници на САЩ открито изразиха опасения за стратегическите последици от решенията на Вашингтон (34) .

Американско-индийската ядрена сделка от март 2006 бе поредното доказателство за оформящата се геополитическа ос Вашингтон-Делхи. По време на срещата си в Делхи, президентът Джордж Буш и премиерът Манмохан Синг изненадващо обявиха, че САЩ и Индия са постигнали съгласие за сътрудничество в ядрената сфера. След като Индия склони да раздели гражданската и военната си атомни програми и да допусне международни инспектори до 14 (от общо 22) свои ядрени реактори, администрацията на Буш се ангажира с промяната на съществуващото американско законодателство в сферата на неразпространяването и на ограниченията, наложени от Групата на ядрените доставчици, по отношение износа на ядрените материали за страните, които не са подписали Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), улеснявайки гражданските ядрени трансфери за Индия. Въпреки че официалната реакция на Пекин беше леко приглушена, редица китайски експерти открито поставиха въпроса за двойните стандарти, използвани от Вашингтон в политиката му по отношение на неразпространяването, която се противопоставя на иранската или севернокорейската ядрени програми, докато в същото време стимулира развитието на индийската, както и за опасните последици от американско-индийската сделка за глобалните усилия да бъде предотвратено разпространяването на оръжия за масово унищожаване (35) .

Накрая, в индийската външна политика, през годините след последните ядрени опити, се очертава стремеж към ангажиране с държави, намиращи се извън традиционната сфера на влияние на страната. Така високопоставени индийски и японски представители размениха няколко визити след 2000 (36) , в резултат от които днес е налице японско-индийско стратегическо и глобално партньорство (37) . Освен това Индия разшири и задълбочи връзките си с държавите-членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия ( ACEAH ), много от които имат стари спорове с Китай (38) , и подобри отношенията си с Мянма и Виетнам (39) . Очевидно е, че дипломатическата активност на Делхи в региона може да усложни отношенията между Пекин и АСЕАН. Така, задълбочаващото се морско сътрудничеството между Индия и АСЕАН засяга и китайските интереси, защото ще направи още по-трудно постигането на окончателно разрешаване на териториалните спорове в Южнокитайско море. Пекин гледа с подозрение и на индийско-виетнамското сътрудничество във военната сфера, имайки предвид, че Китай има нерешени гранични проблеми и с двете държави (40) .

Бъдещите предизвикателства

Въпреки че през последните десетина години в китайско-индийските отношения се забелязва голям прогрес, пречките пред развитието и задълбочаването им в бъдеще остават. Нерешените териториални спорове и нарастващото съперничество в енергийната сфера и за влияние в региона, както и трансформацията на отношенията между големите сили, в глобален мащаб, могат (ако срещу това не се работи активно) да лишат двата, преживяващи възход, азиатски гиганти от възможността да си сътрудничат и реализират потенциала си като генератори на икономически ръст и стабилност в Азия и извън нея.

Имайки всичко това предвид, очевидно е, че ще са необходими постоянни усилия на най-високо политическо равнище за практическото осъществяване на повечето от споменатите по-горе проекти. Китай и Индия ще трябва да преодолеят многобройни препятствия, включително намиращият се в задънена улица териториален спор, взаимните подозрения, потенциалното съперничество, китайските отношения с Пакистан и, накрая, очертаващият се стратегически триъгълник Китай-Индия-САЩ (41) .

Въпреки подобрената, като цяло, атмосфера между двете страни, недоверието и подозренията, съществуващи след граничната Хималайска война от 1962, продължават да тлеят. Точно преди посещението на президента Ху, китайският посланик в Индия Сун Юцзи потвърди за пореден път претенциите на Пекин върху целия район на Аруначал Прадеш, провокирайки несигурност от двете страни на границата (42) . На фона на небивалия си възход в икономическата и военната сфери, двата азиатски гиганта стават все по-чувствителни за своите сфери на влияние. В този смисъл редовните обсъждания на стратегическите проблеми на високо ниво са изключително необходими за избягване на евентуални конфликти (43) . В същото време, въпреки десетте кръга преговори, провели се досега между специалните представители на двете страни, пробив в разрешаването на граничния спор не се очертава (44) . А постигането на окончателно решение изисква не само наличието на консенсус между двете столици, но и одобрението на населението от двете страни на границата.


Установяването на стабилни китайско-индийски отношения ще изисква и ефективен мениджмънт в рамките на деликатния геополитически триъгълник Пекин-Делхи-Исламабад (45) . Китайско-пакистанските връзки, особено в областта на сигурността и отбраната, продължават да предизвикват сериозна загриженост в Индия. Делхи обвинява Пекин, че снабдява Пакистан с ядрени и ракетни технологии, докато китайците се опитват да разсеят индийските опасения по този въпрос. Китай се надява, че неутралното му поведение по време на Каргилската криза между Индия и Пакистан, през 1999, е било възприето като доказателство за по-балансираната китайска политика в Южна Азия. Всъщност, дори и този жест не премахна индийските опасения, че китайско-пакистанската връзка е насочена срещу Индия. Затова Пекин би трябвало да използва тесните си контакти с Исламабад за да улесни постигането на помирение между Пакистан и Индия. От друга страна, не е ясно, дали китайското влияние върху Пакистан е чак толкова голямо. Както показа стартиралата след 11 септември 2001 антитерористична кампания, между двете, смятани за съюзници, държави може да има и сериозни противоречия (46) .

Днес отношенията между Китай и Пакистан се намират в критична точка. Подкрепата за Исламабад продължава да е ключов елемент от геополитиката на Пекин в Южна Азия (47) . Според някои, китайският военно-промишлен комплекс иска да използва конюнктурата за да укрепи отношенията с Пакистан, възобновявайки продажбите на ракетни и ядрени технологии. Все пак Пекин не би желал отношенията му с Исламабад да провалят процеса на нормализация с Делхи, или (което ще е още по-лошо) да бъде въвлечен в ядрената надпревара между Индия и Пакистан (48) . Китайският неутралитет по време на Каргилския конфликт през 1999 ясно отразява тези съображения (49) .

В този контекст, китайската подкрепа за Пакистан през последните години се дължи повече на загрижеността на Пекин страната да не изпадне в перманентна дълбока криза, отколкото на убеждението, че Пакистан може да бъде стратегически балансьор на Индия. Така, китайците биха искали да убедят Вашингтон и Делхи да възприемат една по-балансирана политика в Южна Азия, а не да тласнат Исламабад към действия, които, в крайна сметка, да доведат до свалянето на правителството на генерал Первез Мушараф. В Пакистан Китай се нуждае от умерено правителство, което може да помогне за прекратяване на подкрепата, оказвана от ислямските фундаменталисти за сепаратистките движения в китайската провинция Синцзян (50) . Подкрепата на Пекин за Мушараф се дължи отчасти на желанието да се запази стабилността в страната, ерозирана от фундаменталистите. Освен това, Китай е заинтересован Исламабад да остане в неговата сфера на влияние, в момент, когато САЩ увеличават присъствието си в региона, затова Пекин не би окуражил Пакистан да се впуска в безразсъдни авантюри (51) . Последното, което китайците биха желали, е военна конфронтация в Южна Азия.

Променящата се среда на сигурност в Южна Азия кара и тримата участници в стратегическия триъгълник Китай-Индия-САЩ внимателно да анализират политическите си отношения и последиците от решенията на всяка една от трите държави за интересите на останалите. Вашингтон и Делхи твърдят, че споделят общи ценности (като демокрацията, например) и общи стратегически интереси (като борбата с тероризма), докато отношенията на Пекин с Индия и САЩ се определят по-скоро от конюнктурни, отколкото от структурни интереси (52) . САЩ се стремят към партньорство и съюз с най-голямата демокрация в един регион на света, който става все по-важен за техните глобални стратегически интереси, касаещи борбата с тероризма, енергийната сигурност и китайския възход. Индия пък вижда в укрепването на връзките със САЩ начин да ускори получаването на статут на велика сила, а в ядрено-енергийната сфера те и осигуряват необходимата легитимация и признание. В същото време тя не би искала да влиза в ролята на балансьор на Китай.

Преди нападенията от 11 септември, Китай беше силно загрижен, че укрепването на връзките между Индия и САЩ може да има отрицателни за самия него последици в сферата на сигурността, особено предвид все по-тясното индийско-американското сътрудничество в космическата и военна области (53) . Непосредствено след 11 септември, когато Вашингтон концентрира вниманието си върху битката с глобалния тероризъм, поднови ангажиментите си към Пакистан и се обяви за сътрудничество между големите сили, опасенията на Пекин за формирането на американско-индийски съюз, насочен срещу Китай, намаляха, поне донякъде. Въпреки това, дългосрочните последици от регионалното и глобално пренареждане на силите за всеки от тримата «играчи» все още остават неясни (54) .

Какво предстои

Посещението на Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006, беше важен крайъгълен камък в развитието на китайско-индийските отношения. За да реализират максимално огромния си потенциал, двете азиатски велики сили трябва (като минимум) да избягват конфликтите, които биха могли да възникнат в резултат от взаимни опасения, неразбиране, погрешно тълкуване действията на другия или лоша преценка. Елитите в Пекин и Делхи очевидно са доволни от сегашното състояние на двустранните отношения, защото те са стабилни и дават възможност за бъдещ прогрес. Въпреки това, пасивното поведение няма да е от полза за развитието им.

Пекин и Делхи трябва да споделят взаимните си опасения, като за целта е необходимо да поддържат по-интензивна комуникация, да работят за изграждането на доверие, както и за институционализирането на подходящите механизми за предотвратяване и регулиране на конфликтите. Намиращите се в подем икономики на Китай и Индия и техните модернизиращи се армии не бива да се разглеждат като насочени една срещу друга, което изисква непрекъснато да се търси баланса между тях. По-сериозното ангажиране в диалога за стратегическите им намерения може да помогне за постепенно преодоляване на подозренията и враждебността. Двете страни следва да търсят начини да прокарват общите си интереси, посредством очертаващият се геополитически триъгълник Китай-Индия-САЩ, вместо да използват двустранните си връзки с единствената в света свръхсила за да ерозират взаимно позициите си в сферата на сигурността. Освен това, те могат да използват диалога и комуникацията за да укрепят общите си интереси, като например формирането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, ненамесата във вътрешните работи на други държави, опазването на околната среда, разоръжаването и борбата с тероризма.

Китай и Индия трябва да работят за да капитализират потенциала на двустранната търговия и технологичното си сътрудничество, още повече, че и двете вече са членки на Световната търговска организация. Пред двете страни, където живее 40% от световното население, има огромни възможности, но засега липсват политическата воля и икономическите инициативи за реализирането им (55) . Обемът на търговията между Индия и Китай достигна 25 млрд. долара годишно, т.е. през последното десетилетия той значително е нарастнал, но въпреки това остават редица значителни пречки пред търговията и инвестициите, да не говорим, че все още не се очертава възможност за постигане на споразумение за свободна търговия.

И двете страни би трябвало да са по-чувствителни към въпросите, които са от особено важно значение за едната или за другата. Китай следва да положи необходимите усилия за да успокои индийските опасения, че помага за въоръжаването на Пакистан. В същото време диалогът между китайските власти и представителите на Далай лама, трябва да бъде подкрепен като възможност за намаляване на напрежението около Тибет. Освен това, двете страни трябва да приемат ясен график за решаване на граничния си спор. Съществуващата временна контролна гранична линия ( LAC ) може, с малки промени, да послужи като основа за преговори за уточняване на международната граница. Войната от 1962 беше трагична грешка, в чиято основа бяха погрешните оценки, но най-вече – пропуснатите възможности за разрешаване на проблема с мирни средства. Бяха необходими повече от 45 години за възстановяването на двустранните отношения до сегашния им статут. Нито Китай, нито Индия могат да чакат още 45 години за да постигнат окончателното разрешаване на граничния спор.

Китай очевидно не може да игнорира Индия като субконтинентален гигант, намиращ се във възход (56) . В същото време Пекин по-скоро смята, че Индия не е в състояние да застраши фундаменталните му интереси в близко бъдеще. Китайските анализатори постепенно се отказаха от апокалиптичните сценарии, които рисуваха непосредствено след индийскитя ядрени опити и вече оценяват по-балансирано възможностите и интересите на Индия. Двете възходящи азиатски сили без съмнение ще продължат да имат различни позиции по редица проблеми, но конфликтите между тях не изглеждат неизбежни, ако продължат да поддържат редовни контакти на високо равнище, развиват търговията помежду си и си сътрудничат по някои международни и регионални въпроси, укрепвайки, като цяло, стратегическото си партньорство за мир и стабилност. Добрата воля на Индия и Китай може да гарантира не само стабилността на двустранните им отношения, но и тази на Южна Азия, както и на глобалния силов баланс.


Бележки:

1. “China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, p. 7.

2. Haisheng, “What Is Fernandez Up To?” Jiefang junbao , June 5, 1998, p. 4; “Indian Nuclear Tests Threaten World Peace,” Jiefang junbao , May 26, 1998, p. 5.

3. UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

4. Rahul Bedi, “New Tensions Halt India-China Talks,” Jane's Defence Review , December 23, 1998, p. 16.

5. John W. Garver, “The Restoration of Sino-Indian Comity Following India's Nuclear Tests,” China Quarterly , no. 168 (December 2001): 865–889.

6. Ibid., pp. 879–880.

7. Ibid., p. 883.

8. Indian Ministry of External Affairs, “First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

9. Zheng Ruixiang and Rong Ying, eds., Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi (Beijing: Dang­dai shijie chubanshe, 2006), p. 363.

10. Wang Hongwei, “Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 75 (2003): 8–14.

11. “China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online , June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

12. Raviprasad Narayanan, “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence—Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/; Nimmi Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages,” International Studies 42, nos. 3–4 (April 2005): 295–306.

13. Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 17–22.

14. “China, India Issue Joint Statement on Establishing ‘Strategic and Cooperative Partner­ship,'” People's Daily Online , April 13, 2005, http://english.people.com.cn/200504/13/eng20050413_180682.html.

15. Amelia Gentleman, “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006, http://www.nytimes.com/2006/11/21/world/asia/21cnd-india.html; Henry Chu, “India and China Promise More Trade, Better Ties,” Los Angeles Times , November 22, 2006, http://www.latimes.com/news/nationworld/world/la-fg-summit22nov22,1,7627787.story?track=rss.

16. Swaran Singh, “India and China: Growing Economies, Growing Interaction,” World Affairs , no. 4 (January–March 2000): 95; “New Progress Achieved in China-India Trade, Economic Co-op,” Xinhua, January 31, 2007, http://news.xinhuanet.com/eng­lish/2007-01/31/content_5678005.htm.

17. Xing Zhigang, “China, India Reopen Border Trade,” China Daily , July 6, 2006, http://www.chinadaily.com.cn/china/2006-07/06/content_634253.htm; Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages.”

18. “Memorandum of Understanding Between the Ministry of Defence of the Republic of India and the Ministry of National Defence of the People's Republic of China for Exchanges and Cooperation in the Field of Defence,” May 29, 2006.

19. Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

20. Pallavi Aiyar, “Beijing's Growing Respect for India,” Asia Times Online , November 14, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HK14Ad01.html. See Ma Jiali, Guanzhu yindu—jueqi de daguo (Tianjing: Tianjing renmin chubanshe, 2002); Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

21. Jawaharlal Nehru, The Discovery of India (New Delhi: Jawaharlal Nehru Memorial Fund, Teen Murti House, 1999), p. 56.

22. Ye Zhengjia, “Yindu de waijiao he anquan zhanlue,” in Yindu de fazhan jiqi duiwai zhanlue , ed. Sun Shihai (Beijing: China Academy of Social Sciences Press, 2000), pp. 314–369; Ma Jiali, “Yindu zhanlue diwei de tuxian ji dui woguo de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 70 (2001): 18–22.

23. Liu Guangjun, “Shiji zhijiao de yindu haiyang zhanlue,” Waiguo junshi xueshu , no. 10 (October 1999): 31–33; Guan Yuanzhang, “Yindu heshiyan yilai junshi zhanlue de tiaozheng,” Waiguo junshi xueshu , no. 12 (December 1999): 21–23.

24. C. Raja Mohan, Crossing the Rubicon: The Shaping of India's New Foreign Policy (New York: Palgrave Macmillan, 2004); Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006): 179–197.

25. Sun Peijun and Hua Biyun, “Yindu de jingji gaige: chengjiu, wenti yu zhanwang,” Nan­ya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 3–11, 22; Sun Peijun and Hua Biyun, “Jiedu Yindu Jingji de Jueqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 76 (2004): 3–11; Wang Jiangang, “Yindu Jingji: Ganshang Zhongguo Shangxu Shiri,” Liaowang Zhoukan , May 17, 2004, pp. 32–33. For a different assessment, see Yasheng Huang and Tarun Khanna, “Can India Overtake China?” Foreign Policy , no. 137 (July/August 2003): 74–81.

26. Goldman Sachs, “Dreaming With BRICs: The Path to 2050,” Global Economics Paper , no. 99 (October 2003), http://www2.goldmansachs.com/insight/research/reports/99.pdf.

27. Ma Jiali, “Yindu xingshi de huigu yi zhanwang,” Xiandai guoji guanxi , no. 2 (2001): 54–58; Zhao Haitao, “Yindu: dafudu zengjia junfei xiangganma,” Guoji zhanwang , March 2001, pp. 80–82; “India Increases Defense Spending Eight Percent,” Spacewar , February 28, 2007, http://www.spacewar.com/reports/India_Increases_Defence_Spend­ing_Eight_Percent_999.html.

28. Fu Xiaoqiang, “Yindu yuanhe hejunbei dongzuo pinfan” Xiandai guoji guanxi , no. 160 (February 2003): 45–46; Zheng Zhiren, “Yindu daodan hewuqi xindongxiang,” Bingqi zhishi , no. 8 (2001): 17–19; Zhao Xiaozhuo, “Yindu shishe ‘liehuo 2' daodan de do-ngji ji yingxiang,” Waiguo junshi xueshu , no. 6 (1999): 56–57; Zhong Jianye, “Yindu: daodan xiang meiguo yiyang zuozhan,” Bingqi zhishi , no. 9 (September 2004): 56–60.

29. Fei Yongkang, “Yindu wuqi zhuangbei fazhan jinkuang,” Xiandai junshi , January 2001, pp. 47–49.

30. Cao Yongsheng, Luo Jian, and Wang Jingdi, Nanya daxiang: yindu junshi zhanlue fazhan yu xianzhuang (Beijing: Jiefangjun chubanshe, 2001).

31. Zhang Li, “Meiguo yu yindu: zhanlue xingeju zhongde junshi hezuo yu hudong,” Nanya yanjiu jikan , no. 3 (2003): 39–45, 64; Ma Jiali, “Yinmei guanxi yu zhongguo shijiao,” Yafei zongheng , no. 1 (2004): 36–40; Zhang Honggui, “Bianhua zhongde meiyin anquan guanxi jiqi dui zhongguo de yingxiang,” Yazhou luntan , no. 2 (2003): 59–64.

32. House Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Con­cerns with the People's Republic of China, “Report of the U.S. House of Representa­tives Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Concerns with the People's Republic of China,” 105th Cong., 2nd sess., 1999, http://www.house.gov/coxreport/cont/gncont.html.

33. Yan Xuetong, Meiguo baquan yu zhongguo anquan (Tianjing: Tianjing People's Press, 2000); Chu Shulong, Lengzhan hou zhongmei guanxi de zouxiang (Beijing: China Social Sciences Press, 2001); Wang Yizhou, ed., Danji shijie de yinma (Beijing: Social Sciences Documentation Press, 1999).

34. Gautam Adhikari, “India and America: Estranged No More,” Current History 103, no. 672 (April 2004): 158–164; Shishir Gupta, “Dramatic U Turn,” India Today , February 18, 2002, pp. 26–27; Prabhu Chawla, “Making a Mark,” India Today , September 23, 2002, pp. 34, 37; Rajeswari Pillai Rajagopalan, “Indo-U.S. Relations in the Bush White House,” Strategic Analysis 25, no. 4 (July 2001): 545–556.

35. Zhang Li, “Cong ‘hexieyi' jiedu yinmei guanxi,” Nanya Yanjiu Jikan , no. 3 (2005): 43–50; Fei Yongyi, “The U.S.-India Nuclear Agreement: A New Challenge to the Nonpro­liferation Efforts of the International Community?” (presentation, Washington, D.C., June 6, 2006); Hou Hongyu, “Meiguo wannong shuangchong fangkuosan biaozhun,” Liaowang , December 18, 2006, p. 54.

36. Ma Ying, “Yinri guanxi: cong pingdan dao quanqiuxing huoban,” Dangdai yatai , no. 9 (September 2003): 17–21.

37. Lalit Mansingh, “India-Japan Relations,” IPCS Issue Brief , no. 43 (January 2007), http://www.ipcs.org/countIssueBrief.jsp?issue=43; Chietigj Bajpaee, “Strategic Inter­ests Pull Japan and India Together,” Power and Interest News Report , February 16, 2007, http://www.pinr.com/report.php?ac=view_report&report_id=618&language_id=1.

38. Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

39. Sudhir Devare, India & Southeast Asia: Towards Security Convergence (Singapore: Insti­tute of Southeast Asian Studies, 2006).

40. Wei Yunlong, “Dongmeng: yindu ‘dongxiang zhanlue' de tupekuo,” Guoji zhanwang , no. 2 (January 2001): 25–28; Liu Shanguo, “Yindu yu dongmeng jianli huoban guanxi dui woguo anquan de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 2 (1999): 30–34.

41. Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005): 61–74.

42. Ravi Velloor, “China and India Reaffirm Claims to Disputed State,” Straits Times , No­vember 15, 2006, http://www.taiwansecurity.org/ST/2006/ST-151106.htm.

43. Du Youkang, “Ershiyi shiji de zhongyin guanxi,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 8–12, http://iaps.cass.cn/Bak/nyyj/0102-2.htm.

44. Pallavi Aiyar, “China, India: No Ground Given in Border Talks,” Asia Times Online , June 27, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HF27Ad01.html; Jo Johnson and Richard McGregor, “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times , November 20, 2006, p. 11.

45. B. R. Deepak, “Sino-Pak ‘Entente Cordiale' and India: A Look Into the Past and Fu­ture,” China Report 42, no. 2 (2006): 129–151.

46. John W. Garver, “The Future of the Sino-Pakistani Entente Cordiale,” in South Asia in 2020: Future Strategic Balances and Alliances , ed. Michael R. Chambers (Carlisle, Penn.: Strategic Studies Institute, 2002), pp. 385–447; Devin T. Hagerty, “China and Pakistan: Strains in the Relationship,” Current History 101, no. 656 (September 2002): 284–289.

47. Fazal-ur-Rahman, “Pakistan's Relations With China,” Peace Initiatives 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 170–190; Swaran Singh, “Sino-Pak Defence Co-operation Joint Ventures & Weapons Procurement,” Peace Initiative 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 1–15; Ahmad Faruqui, “The Sino-Pakistani Relationship: From Harmony to Disquiet,” Policy Forum Online , PRO 01-01, January 2, 2001, http://www.nautilus.orga­nization/fora/security/0101A_Faruqui.html.

48. Ashley Tellis, “The Changing Political-Military Environment: South Asia,” in The United States and Asia: Toward a New U.S. Strategy and Force Posture , Zalmay Khalilzad et al., eds. (Santa Monica, Calif.: RAND, 2001), pp. 224–229. See Faruqui, “Sino-Pakistani Relationship.”

49. Wang Hongwei, “Zai xinshiji jiaqiang he shenhua zhongyin guanxi de jidian jianyi [Some Suggestions on Strengthening and Deepening Sino-Indian Relations in the New Millennium],” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 1 (2000): 11–12. See Swaran Singh, “The Kargil Conflict: Why and How of China's Neutrality,” Strategic Analysis 23, no. 7 (October 1999): 1083–1094.

50. M. Ehsan Ahrari, “China, Pakistan, and the ‘Taliban Syndrome,'” Asian Survey 40, no. 4 (July/August 2000): 658–671.

51. Chinese analysts, interviews with author, Beijing, October 2000 and June 2001.

52. See John W. Garver, “The China-India-U.S. Triangle: Strategic Relations in the Post–Cold War Era,” NBR Analysis 13, no. 5 (October 2002): 5–56; Amit Gupta, “U.S.-In­dia-China: Assessing Tripolarity,” China Report 42, no. 1 (2006): 69–83.

53. Zhang Guihoong, “The Changing U.S.-India Security Relationship and Its Implications for China” (paper, Fudan University, Shanghai, 2002).

54. Ma Jiali, “‘9.11' shejian hou meiguo nanya zhengze de bianhua,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 3–7; C. Raja Mohan, “A Paradigm Shift Toward South Asia?” Washington Quarterly 26, no. 1 (Winter 2002–03): 141–155.

55. D. Varaprasad Sekhar, “Science and Technology Cooperation Between India and China,” International Studies 42, no. 3 (April 2005): 307–327.

56. Виж Stephen Cohen, India: Emerging Power (Washington, D.C.: Brookings Institution, 2001).

* Авторът е доцент по международна политика в Института за международни изследвания в Монтерей, САЩ и автор на книгата „Китай и Индия: сътрудничество или конфликт?”

{rt}

Въпреки нерешените териториални спорове, взаимните подозрения по отношение на програмите за въоръжаване и стратегическите намерения на всяка от страните, потенциалната икономическа конкуренция и променящият се силов баланс в глобален и регионален мащаб, през последните десетина години в двустранните отношения между Китай и Индия е налице почти непрестанен прогрес в сферите на политиката, икономиката и сигурността. Посещението на китайския президент Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006 (първото посещение на китайски държавен глава от поне десет години насам), имаше знаково значение за отношенията между двете държави. По време на това посещение двете правителства направиха съвместно изявление, в което очертаха стратегия от 10 точки за развитие на двустранните отношения и подписаха дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованито.

Посещението на Ху в Индия вдъхна оптимизъм и породи големи очаквания за развитието на китайско-индийските отношения, макар че предизвикателствата пред този процес изглеждат много сериозни и на моменти обезкуражаващи. Сред тях са нерешените териториални спорове, взаимните подозрения, както и промените в силовия баланс на глобално и регионално равнища. Тоест, характерът и укрепването на двустранните отношения ще зависи от това, как двете най-населени и най-бързо развиващи се държави в света ще съумеят да преодолеят тези предизвикателства по пътя си към получаване на статут на свръхсили. Нещо повече, имайки предвид, че останалия свят бива засегнат във все по-голяма степен от феноменалния възход на икономиката и политическото влияние на двете азиатски сили, от това, как Пекин и Делхи ще организират взаимоотношенията си, ще зависи както регионалния, така и глобалния мир и просперитет през следващите години.

Развитието на събитията след индийските ядрени опити

След като Индия осъществи серия от подземни ядрени опити, през май 1998, Пекин се почувства силно уязвен и притеснен, при това не толкова от самите опити, колкото от обяснението на Делхи, че те са в отговор на китайската заплаха за Индия и помощта, която Пекин оказва за развитието на пакистанските ядрени програми. Говорителят на китайското Външно министерство Чжу Бънчжао заяви по този повод, че Индия е нанесла „силен удар върху международните усилия за предотвратяване разпространението на ядрените оръжия, което ще има много сериозни последици за мира и сигурността в Южна Азия и света, като цяло” (1) .

Пекин категорично отхвърли твърденията на Делхи, че наличието на пряка китайска заплаха, свързана с продължаващата китайска подкрепа за ядрената и ракетна програма на Исламабад, е провокирало провеждането на индийските ядрени опити. Според китайски официални представители, през десетилетието след историческото посещение на тогавашния индийски премиер Раджив Ганди в Китай (декември 1988), китайско-индийските отношения са се подобрили значително. През 1993 и 1996 Китай и Индия подписаха две важни споразумения за намаляване на напрежението и запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателното разрешаване на проблема. Освен това началникът на Генералния щаб на Китайската народно-освободителна армия генерал Фу Куаню посети Индия само месец преди ядрените опити, опитвайки се да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили (2) .

В отговор на твърденията на Делхи и за да докаже пред света, че е достатъчно отговорен фактор, подкрепящ принципите за неразпространяване на оръжията за масово унищожаване, Пекин използва временно заеманото от него председателско място в Съвета за сигурност на ООН за да лансира серия от инициативи, включително прокарването на Резолюция 1172 на Съвета, осъждаща ядрените опити в Южна Азия и призоваваща Индия и Пакистан да прекратят незабавно ядрените си програми, въздържайки се от по-нататъшно увеличаване на военната си мощ (3) . Освен това, за да подчертае недоволството си, Китай отмени насрочената за ноември 1998 в Пекин среща на китайско-индийската съвместна работна група (4) .

Твърдата китайска реакция и дипломатическата кампания, целяща изолацията на Делхи, накараха индийците да потърсят ново сближаване с Пекин (5) . Така, индийските политици публично се отказаха от твърденията си за наличието на „китайска заплаха” за страната им. Главният секретар на индийския министър-председател Брайеш Мишра, заяви през октомври 1998, че Индия не смята Китай за враг, нито пък възнамерява да започва оръжейна надпревара с Пекин. На срещата си с китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившия посланик Чен Рюишън, през януари 1999, президентът Кочерил Нараянан отново подчерта, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха (6) . На свой ред, Пекин оцени отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяха новоназначеният индийски външен министър Джасван Синг да посети Китай през юни 1999 за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Синг се появи в Индия в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора му спечели одобрението на Индия (7) .

След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999, бяха възобновени и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група. През ноември 2001, Пекин и Делхи, за първи път обмениха карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с.г., в Делхи се състоя първото заседание на създадената по инициатива на президентите Цзян Цзъмин и Нараянан т.нар. „Група от изтъкнали личности”, в която участват бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни. Целта и е да изработва препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения, както и по други въпроси (8) . Междувременно, двете страни стартираха и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегически диалог на ниво заместник министри (9) .

Продължилото цяла седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, през април 2003, имаше огромно символично значение. Визитата му беше първата, осъществена от индийски военен министър за повече от десетгодишен период. Още повече, че пет години преди това (тъкмо преди провеждането на индийските ядрени опити), именно Фернандес беше цитиран (както се оказа по-късно, погрешно), че смята Китай за „най-голямата заплаха за индийската сигурност”. Посещението му в разгара на епидемията от птичи грип в Китай и последвалата отмяна на много други официални посещения в тази страна, предизвика искреното одобрение на неговите домакини.

Визитата на Фернандес проправи пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2003, по време на което Пекин и Делхи съумяха да постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми (10) . Те официално обявиха, че нито една от двете страни не разглежда другата като потенциална заплаха, потвърдиха решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларираха, че и двете са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, укрепване ролята на ООН и развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Въпреки че посещението на Ваджпайе не доведе до значим пробив по отношение на граничния спор (впрочем, никой и не очакваше подобно нещо), двете страни се споразумяха да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него” (11) . Тази стъпка отразяваше разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия направиха ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Така, Делхи призна, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо призна Сиким за индийски щат.

Накрая, посещението на Ваджпайе помогна за ръста на двустранната търговия, чиито обем, от 2003 насам, нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Впрочем, да не забравяме, че в индийската делегация, водена от премиера, имаше голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнесе с Китай, две бяха посветени на икономически въпроси, като едната засягаше потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информационните технологии. Двете страни определиха Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия и се споразумяха да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик (12) . Освен това Пекин и Делхи активно развиват потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линия на субрегионалната Кунминска инициатива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мянма), Китай и Индия (13) .

Две години по-късно, по време на посещението на премира Вън Цзябао в Индия, през април 2005, двете правителства публикуваха съвместно изявление, в което връзките между Пекин и Делхи се определят като „стратегическо партньорство и сътрудничество за мир и просперитет” (14) . Беше подчертан значителният прогрес в сферата на граничното и търговско сътрудничество. Освен това двете страни се споразумяха по политическите параметри и водещите принципи за разрешаване на граничния спор, с цел да бъде улеснено постигането на предварителна резолюция. Накрая, Пекин и Делхи подписаха Съвместно споразумение за стимулиране и закрила на инвестициите, поставяйки си амбициозната цел двустранният търговски обмен да достигне 40 млрд.долара през 2010 (15) .

Всички тези посещения на високо равнище доведоха до значими резултати в редица сфери. Показателно е например, че обемът на двустранната търговия нарастна от 117 млн. долара през 1987 до 25 млрд. долара през 2006 (16) . През юли 2006 двете страни отвориха наново историческия проход Начу Ла, затворен по време на войната от 1962, за да улеснят граничната търговия (17) . Освен това Индия и Китай очертаха рамката за редовни консултации на високо равнище между министрите на отбраната и висши военни, за ежегоден диалог по проблемите във военната сфера, провеждането на съвместни военни учения и/или тренировъчни програми в сферата на борбата с природните бедствия, пиратството, тероризма и т.н., както и за организиране на съвместни научни изследвания и семинари (18) .

Въпреки нерешените териториални спорове, взаимните подозрения по отношение на програмите за въоръжаване и стратегическите намерения на всяка от страните, потенциалната икономическа конкуренция и променящият се силов баланс в глобален и регионален мащаб, през последните десетина години в двустранните отношения между Китай и Индия е налице почти непрестанен прогрес в сферите на политиката, икономиката и сигурността. Посещението на китайския президент Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006 (първото посещение на китайски държавен глава от поне десет години насам), имаше знаково значение за отношенията между двете държави. По време на това посещение двете правителства направиха съвместно изявление, в което очертаха стратегия от 10 точки за развитие на двустранните отношения и подписаха дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованито.

Посещението на Ху в Индия вдъхна оптимизъм и породи големи очаквания за развитието на китайско-индийските отношения, макар че предизвикателствата пред този процес изглеждат много сериозни и на моменти обезкуражаващи. Сред тях са нерешените териториални спорове, взаимните подозрения, както и промените в силовия баланс на глобално и регионално равнища. Тоест, характерът и укрепването на двустранните отношения ще зависи от това, как двете най-населени и най-бързо развиващи се държави в света ще съумеят да преодолеят тези предизвикателства по пътя си към получаване на статут на свръхсили. Нещо повече, имайки предвид, че останалия свят бива засегнат във все по-голяма степен от феноменалния възход на икономиката и политическото влияние на двете азиатски сили, от това, как Пекин и Делхи ще организират взаимоотношенията си, ще зависи както регионалния, така и глобалния мир и просперитет през следващите години.

Развитието на събитията след индийските ядрени опити

След като Индия осъществи серия от подземни ядрени опити, през май 1998, Пекин се почувства силно уязвен и притеснен, при това не толкова от самите опити, колкото от обяснението на Делхи, че те са в отговор на китайската заплаха за Индия и помощта, която Пекин оказва за развитието на пакистанските ядрени програми. Говорителят на китайското Външно министерство Чжу Бънчжао заяви по този повод, че Индия е нанесла „силен удар върху международните усилия за предотвратяване разпространението на ядрените оръжия, което ще има много сериозни последици за мира и сигурността в Южна Азия и света, като цяло” (1) .

Пекин категорично отхвърли твърденията на Делхи, че наличието на пряка китайска заплаха, свързана с продължаващата китайска подкрепа за ядрената и ракетна програма на Исламабад, е провокирало провеждането на индийските ядрени опити. Според китайски официални представители, през десетилетието след историческото посещение на тогавашния индийски премиер Раджив Ганди в Китай (декември 1988), китайско-индийските отношения са се подобрили значително. През 1993 и 1996 Китай и Индия подписаха две важни споразумения за намаляване на напрежението и запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателното разрешаване на проблема. Освен това началникът на Генералния щаб на Китайската народно-освободителна армия генерал Фу Куаню посети Индия само месец преди ядрените опити, опитвайки се да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили (2) .

В отговор на твърденията на Делхи и за да докаже пред света, че е достатъчно отговорен фактор, подкрепящ принципите за неразпространяване на оръжията за масово унищожаване, Пекин използва временно заеманото от него председателско място в Съвета за сигурност на ООН за да лансира серия от инициативи, включително прокарването на Резолюция 1172 на Съвета, осъждаща ядрените опити в Южна Азия и призоваваща Индия и Пакистан да прекратят незабавно ядрените си програми, въздържайки се от по-нататъшно увеличаване на военната си мощ (3) . Освен това, за да подчертае недоволството си, Китай отмени насрочената за ноември 1998 в Пекин среща на китайско-индийската съвместна работна група (4) .

Твърдата китайска реакция и дипломатическата кампания, целяща изолацията на Делхи, накараха индийците да потърсят ново сближаване с Пекин (5) . Така, индийските политици публично се отказаха от твърденията си за наличието на „китайска заплаха” за страната им. Главният секретар на индийския министър-председател Брайеш Мишра, заяви през октомври 1998, че Индия не смята Китай за враг, нито пък възнамерява да започва оръжейна надпревара с Пекин. На срещата си с китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившия посланик Чен Рюишън, през януари 1999, президентът Кочерил Нараянан отново подчерта, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха (6) . На свой ред, Пекин оцени отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяха новоназначеният индийски външен министър Джасван Синг да посети Китай през юни 1999 за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Синг се появи в Индия в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора му спечели одобрението на Индия (7) .

След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999, бяха възобновени и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група. През ноември 2001, Пекин и Делхи, за първи път обмениха карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с.г., в Делхи се състоя първото заседание на създадената по инициатива на президентите Цзян Цзъмин и Нараянан т.нар. „Група от изтъкнали личности”, в която участват бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни. Целта и е да изработва препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения, както и по други въпроси (8) . Междувременно, двете страни стартираха и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегически диалог на ниво заместник министри (9) .

Продължилото цяла седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, през април 2003, имаше огромно символично значение. Визитата му беше първата, осъществена от индийски военен министър за повече от десетгодишен период. Още повече, че пет години преди това (тъкмо преди провеждането на индийските ядрени опити), именно Фернандес беше цитиран (както се оказа по-късно, погрешно), че смята Китай за „най-голямата заплаха за индийската сигурност”. Посещението му в разгара на епидемията от птичи грип в Китай и последвалата отмяна на много други официални посещения в тази страна, предизвика искреното одобрение на неговите домакини.

Визитата на Фернандес проправи пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2003, по време на което Пекин и Делхи съумяха да постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми (10) . Те официално обявиха, че нито една от двете страни не разглежда другата като потенциална заплаха, потвърдиха решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларираха, че и двете са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, укрепване ролята на ООН и развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Въпреки че посещението на Ваджпайе не доведе до значим пробив по отношение на граничния спор (впрочем, никой и не очакваше подобно нещо), двете страни се споразумяха да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него” (11) . Тази стъпка отразяваше разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия направиха ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Така, Делхи призна, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо призна Сиким за индийски щат.

Накрая, посещението на Ваджпайе помогна за ръста на двустранната търговия, чиито обем, от 2003 насам, нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Впрочем, да не забравяме, че в индийската делегация, водена от премиера, имаше голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнесе с Китай, две бяха посветени на икономически въпроси, като едната засягаше потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информационните технологии. Двете страни определиха Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия и се споразумяха да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик (12) . Освен това Пекин и Делхи активно развиват потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линия на субрегионалната Кунминска инициатива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мянма), Китай и Индия (13) .

Две години по-късно, по време на посещението на премира Вън Цзябао в Индия, през април 2005, двете правителства публикуваха съвместно изявление, в което връзките между Пекин и Делхи се определят като „стратегическо партньорство и сътрудничество за мир и просперитет” (14) . Беше подчертан значителният прогрес в сферата на граничното и търговско сътрудничество. Освен това двете страни се споразумяха по политическите параметри и водещите принципи за разрешаване на граничния спор, с цел да бъде улеснено постигането на предварителна резолюция. Накрая, Пекин и Делхи подписаха Съвместно споразумение за стимулиране и закрила на инвестициите, поставяйки си амбициозната цел двустранният търговски обмен да достигне 40 млрд.долара през 2010 (15) .

Всички тези посещения на високо равнище доведоха до значими резултати в редица сфери. Показателно е например, че обемът на двустранната търговия нарастна от 117 млн. долара през 1987 до 25 млрд. долара през 2006 (16) . През юли 2006 двете страни отвориха наново историческия проход Начу Ла, затворен по време на войната от 1962, за да улеснят граничната търговия (17) . Освен това Индия и Китай очертаха рамката за редовни консултации на високо равнище между министрите на отбраната и висши военни, за ежегоден диалог по проблемите във военната сфера, провеждането на съвместни военни учения и/или тренировъчни програми в сферата на борбата с природните бедствия, пиратството, тероризма и т.н., както и за организиране на съвместни научни изследвания и семинари (18) .

Страница 2

Индийският възход и реакцията на Китай

Въпреки че Пекин и Делхи демонстрираха значителен прогрес в развитиета на двустранните си отношения, много проблеми остават нерешени, включително и касаещи граничните спорове между тях. Възходът на Индия като световна сила все повече попада в центъра на вниманието на китайските анализатори, като Пекин се стреми да си изясни последиците от него и да формулира своята „индийска политика” в нейния регионален и глобален контекст. Докато в миналото не беше склонен да приема Индия като сериозен конкурент (особено предвид многобройните проблеми пред тази страна, като бедността, лошата инфраструктура и мудната бюрокрация), днес Пекин обръща все по-голямо внимание на индийския възход и опитите на Делхи да си извоюва статут на велика държава, активизирайки своята дипломация и увеличавайки военната си мощ (19) . При това китайските анализи се концентрират върху четири основни момента: утвърждаването на Индия като регионален и глобален фактор, мащабната модернизация във военната сфера, укрепващите връзки между Индия и САЩ и новите регионални инициативи с индийско участие.

Всъщност китайските анализатори смятат, че Индия винаги се е стремяла да бъде велика държава – още от обявяването на независимостта през 1947, но Пекин едва отскоро осъзна, че тя действително е на път да се превърне в такава (20) . В тази връзка, експертите често цитират премиера Джавахарлал Неру, според който: „Индия не може да играе второстепенна роля в света. Тя или ще си извоюва водещи позиции, или няма да има никакви” (21) . След края на студената война Индия се очерта като безспорно доминиращата сила в Южна Азия, която далеч надминава останалите по всички показатели – от военна мощ до икономически възможности. Днес тя вече претендира за глобален статус на велика държава, доказателство за което е и желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (22) . Китайските анализатори смятат, че Индия се стреми към укрепване на доминацията си в Южна Азия и контрола в Индийския океан, както и към създаването на минимални, но достатъчно надеждни, механизми за сдържане на Китай (23) .

Всичко това би и дало по-голяма увереност в собствените сили и би позволило на Делхи да надхвърли, във външнополитически план, тесните рамки на конфликта с Пакистан и на субконтинента, като цяло, и да се позиционира в глобален план, което би било важна стъпка към придобиването на мечтания статут на велика сила. През последните години активната индийска дипломация помогна за разширяване присъствието на страната и намирането на нови партньори в Югоизточна и Централна Азия, както и сред основните световни сили. Тази стратегия потвърждава факта, че новата индийска външна политика вече е надхвърлила някогашните си регионални рамки и се ръководи от стремежа за собствено място на глобалната сцена. Част от въпросната стратегия е и необходимостта да се балансира китайското влияние (24) .

Въпреки, че, като цяло, нивото на икономическото развитие на Индия е по-ниско от това на Китай, индийците съумяха да си осигурят значителна преднина пред китайците в редица сфери и особено в тази на високите технологии. Демонстрирайки мощен икономически ръст, след осъществените от правителството реформи в средата на 90-те, Индия се надява да стане четвъртата или петата най-голяма икономика в света до 2020 (25) . Днес тя е сред десетте най-развити икономики на планетата, но целта и е, през 2050, да бъде третата (26) . Това обаче ще се окаже сериозно предизвикателство за Китай, тъй като Индия би станала особено атрактивна за чуждестранните инвестиции (включително за тези, които сега се влагат в китайската икономика) и пряк конкурент на китайците в сферата на енергийните доставки, както и на световния пазар. В същото време тя представлява алтернативен на китайския модел за икономическо развитие. Да не говорим, че икономическата мощ ще осигури на Индия и много по-голямо политическо влияние, увеличавайки драстично и военния и потенциал.

Китайските експерти не пропускат да отбележат мащабната модернизация, осъществяваща се в индийската отбранителна сфера. От 13,9 млрд. долара през 2000-2001 (ръст от 28%, в сравнение с предходната финансова година), през 2007-2008 индийският военен бюджет е достигнал 21 млрд. долара (27) . Закупуваната от чужбина военна техника, както и на такава, произведена в самата Индия, цели преди всичко увеличаване на стратегическите въоръжени сили на страната, които бяха подсилени със 100 балистични ракети със среден обсег (способни да носят ядрени бойни глави) и ракети „земя-земя” с малък обсег (28) . Освен това, през последните години Индия значително увеличи военно-морския си потенциал, закупувайки бойни кораби от Русия. Днес тя е на седмо място в света в тази сфера, като е единствената в Азия (и една от деветте страни в света), разполагаща със собствен самолетоносач (29) .

Според повечето китайски анализатори, модернизацията на индийската отбрана се ръководи от стремежа на страната да бъде призната за световна сила (с всички ядрени и военни „атрибути”, необходими за целта), от желанието и да запази доминиращите си позиции в зоната на Индийския океан (и амбицията да постигне нещо повече), както и да балансира китайската мощ, както в контекста на двустранните отношения, така и в контекста на евентуален военен конфликт с Пакистан, в който Пекин би подкрепил Исламабад. Всичко това, естествено, има важни последици за Китай. Индия вече разполага с превъзходство в конвенционална военна сила по китайско-индийската граница. Освен това, възможността индийците да се сдобият с ракети с далечен обхват, както и нарастващият им ядрен потенциал може да ерозира китайската отбрана, защото все повече важни китайски градове, както и ключови политически и икономически зони, стават уязвими за тях (30) .

Китай отделя особено внимание на развитието на отношенията между Индия и САЩ, което Пекин разглежда като опит на Вашингтон да използва Делхи като потенциален балансьор, ако не и като част от своята стратегия за сдържане, срещу Китай. Съединените щати са наясно с огромния потенциал на Индия, качествата и на голям политически играч, възможностите, предлагани от нейния пазар, ключовата и роля за стабилността на Южна Азия и способността да балансира китайската мощ. В този контекст, задълбочаващите се връзки между двете страни във военната сфера, включително продажбата на американски военни технологии за Индия, съвместните военни учения и редовните консултации по въпроси на отбраната, предизвикват силна загриженост в Китай (31) .

Показателно е, че затоплянето на американско-индийските отношения започна в края на 90-те, т.е. когато отношенията между Китай и САЩ бяха поставени на сериозни изпитания. През 1999 самолети на НАТО бомбардираха китайското посолство в Белград, което породи мощна вълна от антиамерикански настроения в Китай. През май 1999 т.нар. Доклад Кокс обвини Пекин в ядрен шпионаж, както и, че доставя ядрени технологии на някои „проблемни държави”, което допълнително влоши отношенията между двете страни (32) . Про-тайванската политика, провеждана от администрацията на Буш, както и враждебното и поведение към Китай, още повече засили напрежението в началото на 2001 (33) . Междувременно, Вашингтон и Ню Делхи демонстрираха все по-голяма близост, изразяваща се в редовни срещи на високо равнище и съвместни (или сходни) изявления по повод на важни политически инициативи. Делхи открито подкрепи американсата позиция за т.нар. Противоракетна отбрана, въпреки че мнозина съюзници на САЩ открито изразиха опасения за стратегическите последици от решенията на Вашингтон (34) .

Американско-индийската ядрена сделка от март 2006 бе поредното доказателство за оформящата се геополитическа ос Вашингтон-Делхи. По време на срещата си в Делхи, президентът Джордж Буш и премиерът Манмохан Синг изненадващо обявиха, че САЩ и Индия са постигнали съгласие за сътрудничество в ядрената сфера. След като Индия склони да раздели гражданската и военната си атомни програми и да допусне международни инспектори до 14 (от общо 22) свои ядрени реактори, администрацията на Буш се ангажира с промяната на съществуващото американско законодателство в сферата на неразпространяването и на ограниченията, наложени от Групата на ядрените доставчици, по отношение износа на ядрените материали за страните, които не са подписали Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), улеснявайки гражданските ядрени трансфери за Индия. Въпреки че официалната реакция на Пекин беше леко приглушена, редица китайски експерти открито поставиха въпроса за двойните стандарти, използвани от Вашингтон в политиката му по отношение на неразпространяването, която се противопоставя на иранската или севернокорейската ядрени програми, докато в същото време стимулира развитието на индийската, както и за опасните последици от американско-индийската сделка за глобалните усилия да бъде предотвратено разпространяването на оръжия за масово унищожаване (35) .

Накрая, в индийската външна политика, през годините след последните ядрени опити, се очертава стремеж към ангажиране с държави, намиращи се извън традиционната сфера на влияние на страната. Така високопоставени индийски и японски представители размениха няколко визити след 2000 (36) , в резултат от които днес е налице японско-индийско стратегическо и глобално партньорство (37) . Освен това Индия разшири и задълбочи връзките си с държавите-членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия ( ACEAH ), много от които имат стари спорове с Китай (38) , и подобри отношенията си с Мянма и Виетнам (39) . Очевидно е, че дипломатическата активност на Делхи в региона може да усложни отношенията между Пекин и АСЕАН. Така, задълбочаващото се морско сътрудничеството между Индия и АСЕАН засяга и китайските интереси, защото ще направи още по-трудно постигането на окончателно разрешаване на териториалните спорове в Южнокитайско море. Пекин гледа с подозрение и на индийско-виетнамското сътрудничество във военната сфера, имайки предвид, че Китай има нерешени гранични проблеми и с двете държави (40) .

Бъдещите предизвикателства

Въпреки че през последните десетина години в китайско-индийските отношения се забелязва голям прогрес, пречките пред развитието и задълбочаването им в бъдеще остават. Нерешените териториални спорове и нарастващото съперничество в енергийната сфера и за влияние в региона, както и трансформацията на отношенията между големите сили, в глобален мащаб, могат (ако срещу това не се работи активно) да лишат двата, преживяващи възход, азиатски гиганти от възможността да си сътрудничат и реализират потенциала си като генератори на икономически ръст и стабилност в Азия и извън нея.

Имайки всичко това предвид, очевидно е, че ще са необходими постоянни усилия на най-високо политическо равнище за практическото осъществяване на повечето от споменатите по-горе проекти. Китай и Индия ще трябва да преодолеят многобройни препятствия, включително намиращият се в задънена улица териториален спор, взаимните подозрения, потенциалното съперничество, китайските отношения с Пакистан и, накрая, очертаващият се стратегически триъгълник Китай-Индия-САЩ (41) .

Въпреки подобрената, като цяло, атмосфера между двете страни, недоверието и подозренията, съществуващи след граничната Хималайска война от 1962, продължават да тлеят. Точно преди посещението на президента Ху, китайският посланик в Индия Сун Юцзи потвърди за пореден път претенциите на Пекин върху целия район на Аруначал Прадеш, провокирайки несигурност от двете страни на границата (42) . На фона на небивалия си възход в икономическата и военната сфери, двата азиатски гиганта стават все по-чувствителни за своите сфери на влияние. В този смисъл редовните обсъждания на стратегическите проблеми на високо ниво са изключително необходими за избягване на евентуални конфликти (43) . В същото време, въпреки десетте кръга преговори, провели се досега между специалните представители на двете страни, пробив в разрешаването на граничния спор не се очертава (44) . А постигането на окончателно решение изисква не само наличието на консенсус между двете столици, но и одобрението на населението от двете страни на границата.

Страница 3

Установяването на стабилни китайско-индийски отношения ще изисква и ефективен мениджмънт в рамките на деликатния геополитически триъгълник Пекин-Делхи-Исламабад (45) . Китайско-пакистанските връзки, особено в областта на сигурността и отбраната, продължават да предизвикват сериозна загриженост в Индия. Делхи обвинява Пекин, че снабдява Пакистан с ядрени и ракетни технологии, докато китайците се опитват да разсеят индийските опасения по този въпрос. Китай се надява, че неутралното му поведение по време на Каргилската криза между Индия и Пакистан, през 1999, е било възприето като доказателство за по-балансираната китайска политика в Южна Азия. Всъщност, дори и този жест не премахна индийските опасения, че китайско-пакистанската връзка е насочена срещу Индия. Затова Пекин би трябвало да използва тесните си контакти с Исламабад за да улесни постигането на помирение между Пакистан и Индия. От друга страна, не е ясно, дали китайското влияние върху Пакистан е чак толкова голямо. Както показа стартиралата след 11 септември 2001 антитерористична кампания, между двете, смятани за съюзници, държави може да има и сериозни противоречия (46) .

Днес отношенията между Китай и Пакистан се намират в критична точка. Подкрепата за Исламабад продължава да е ключов елемент от геополитиката на Пекин в Южна Азия (47) . Според някои, китайският военно-промишлен комплекс иска да използва конюнктурата за да укрепи отношенията с Пакистан, възобновявайки продажбите на ракетни и ядрени технологии. Все пак Пекин не би желал отношенията му с Исламабад да провалят процеса на нормализация с Делхи, или (което ще е още по-лошо) да бъде въвлечен в ядрената надпревара между Индия и Пакистан (48) . Китайският неутралитет по време на Каргилския конфликт през 1999 ясно отразява тези съображения (49) .

В този контекст, китайската подкрепа за Пакистан през последните години се дължи повече на загрижеността на Пекин страната да не изпадне в перманентна дълбока криза, отколкото на убеждението, че Пакистан може да бъде стратегически балансьор на Индия. Така, китайците биха искали да убедят Вашингтон и Делхи да възприемат една по-балансирана политика в Южна Азия, а не да тласнат Исламабад към действия, които, в крайна сметка, да доведат до свалянето на правителството на генерал Первез Мушараф. В Пакистан Китай се нуждае от умерено правителство, което може да помогне за прекратяване на подкрепата, оказвана от ислямските фундаменталисти за сепаратистките движения в китайската провинция Синцзян (50) . Подкрепата на Пекин за Мушараф се дължи отчасти на желанието да се запази стабилността в страната, ерозирана от фундаменталистите. Освен това, Китай е заинтересован Исламабад да остане в неговата сфера на влияние, в момент, когато САЩ увеличават присъствието си в региона, затова Пекин не би окуражил Пакистан да се впуска в безразсъдни авантюри (51) . Последното, което китайците биха желали, е военна конфронтация в Южна Азия.

Променящата се среда на сигурност в Южна Азия кара и тримата участници в стратегическия триъгълник Китай-Индия-САЩ внимателно да анализират политическите си отношения и последиците от решенията на всяка една от трите държави за интересите на останалите. Вашингтон и Делхи твърдят, че споделят общи ценности (като демокрацията, например) и общи стратегически интереси (като борбата с тероризма), докато отношенията на Пекин с Индия и САЩ се определят по-скоро от конюнктурни, отколкото от структурни интереси (52) . САЩ се стремят към партньорство и съюз с най-голямата демокрация в един регион на света, който става все по-важен за техните глобални стратегически интереси, касаещи борбата с тероризма, енергийната сигурност и китайския възход. Индия пък вижда в укрепването на връзките със САЩ начин да ускори получаването на статут на велика сила, а в ядрено-енергийната сфера те и осигуряват необходимата легитимация и признание. В същото време тя не би искала да влиза в ролята на балансьор на Китай.

Преди нападенията от 11 септември, Китай беше силно загрижен, че укрепването на връзките между Индия и САЩ може да има отрицателни за самия него последици в сферата на сигурността, особено предвид все по-тясното индийско-американското сътрудничество в космическата и военна области (53) . Непосредствено след 11 септември, когато Вашингтон концентрира вниманието си върху битката с глобалния тероризъм, поднови ангажиментите си към Пакистан и се обяви за сътрудничество между големите сили, опасенията на Пекин за формирането на американско-индийски съюз, насочен срещу Китай, намаляха, поне донякъде. Въпреки това, дългосрочните последици от регионалното и глобално пренареждане на силите за всеки от тримата «играчи» все още остават неясни (54) .

Какво предстои

Посещението на Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006, беше важен крайъгълен камък в развитието на китайско-индийските отношения. За да реализират максимално огромния си потенциал, двете азиатски велики сили трябва (като минимум) да избягват конфликтите, които биха могли да възникнат в резултат от взаимни опасения, неразбиране, погрешно тълкуване действията на другия или лоша преценка. Елитите в Пекин и Делхи очевидно са доволни от сегашното състояние на двустранните отношения, защото те са стабилни и дават възможност за бъдещ прогрес. Въпреки това, пасивното поведение няма да е от полза за развитието им.

Пекин и Делхи трябва да споделят взаимните си опасения, като за целта е необходимо да поддържат по-интензивна комуникация, да работят за изграждането на доверие, както и за институционализирането на подходящите механизми за предотвратяване и регулиране на конфликтите. Намиращите се в подем икономики на Китай и Индия и техните модернизиращи се армии не бива да се разглеждат като насочени една срещу друга, което изисква непрекъснато да се търси баланса между тях. По-сериозното ангажиране в диалога за стратегическите им намерения може да помогне за постепенно преодоляване на подозренията и враждебността. Двете страни следва да търсят начини да прокарват общите си интереси, посредством очертаващият се геополитически триъгълник Китай-Индия-САЩ, вместо да използват двустранните си връзки с единствената в света свръхсила за да ерозират взаимно позициите си в сферата на сигурността. Освен това, те могат да използват диалога и комуникацията за да укрепят общите си интереси, като например формирането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, ненамесата във вътрешните работи на други държави, опазването на околната среда, разоръжаването и борбата с тероризма.

Китай и Индия трябва да работят за да капитализират потенциала на двустранната търговия и технологичното си сътрудничество, още повече, че и двете вече са членки на Световната търговска организация. Пред двете страни, където живее 40% от световното население, има огромни възможности, но засега липсват политическата воля и икономическите инициативи за реализирането им (55) . Обемът на търговията между Индия и Китай достигна 25 млрд. долара годишно, т.е. през последното десетилетия той значително е нарастнал, но въпреки това остават редица значителни пречки пред търговията и инвестициите, да не говорим, че все още не се очертава възможност за постигане на споразумение за свободна търговия.

И двете страни би трябвало да са по-чувствителни към въпросите, които са от особено важно значение за едната или за другата. Китай следва да положи необходимите усилия за да успокои индийските опасения, че помага за въоръжаването на Пакистан. В същото време диалогът между китайските власти и представителите на Далай лама, трябва да бъде подкрепен като възможност за намаляване на напрежението около Тибет. Освен това, двете страни трябва да приемат ясен график за решаване на граничния си спор. Съществуващата временна контролна гранична линия ( LAC ) може, с малки промени, да послужи като основа за преговори за уточняване на международната граница. Войната от 1962 беше трагична грешка, в чиято основа бяха погрешните оценки, но най-вече – пропуснатите възможности за разрешаване на проблема с мирни средства. Бяха необходими повече от 45 години за възстановяването на двустранните отношения до сегашния им статут. Нито Китай, нито Индия могат да чакат още 45 години за да постигнат окончателното разрешаване на граничния спор.

Китай очевидно не може да игнорира Индия като субконтинентален гигант, намиращ се във възход (56) . В същото време Пекин по-скоро смята, че Индия не е в състояние да застраши фундаменталните му интереси в близко бъдеще. Китайските анализатори постепенно се отказаха от апокалиптичните сценарии, които рисуваха непосредствено след индийскитя ядрени опити и вече оценяват по-балансирано възможностите и интересите на Индия. Двете възходящи азиатски сили без съмнение ще продължат да имат различни позиции по редица проблеми, но конфликтите между тях не изглеждат неизбежни, ако продължат да поддържат редовни контакти на високо равнище, развиват търговията помежду си и си сътрудничат по някои международни и регионални въпроси, укрепвайки, като цяло, стратегическото си партньорство за мир и стабилност. Добрата воля на Индия и Китай може да гарантира не само стабилността на двустранните им отношения, но и тази на Южна Азия, както и на глобалния силов баланс.

Страница 4

Бележки:

1. “China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, p. 7.

2. Haisheng, “What Is Fernandez Up To?” Jiefang junbao , June 5, 1998, p. 4; “Indian Nuclear Tests Threaten World Peace,” Jiefang junbao , May 26, 1998, p. 5.

3. UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

4. Rahul Bedi, “New Tensions Halt India-China Talks,” Jane's Defence Review , December 23, 1998, p. 16.

5. John W. Garver, “The Restoration of Sino-Indian Comity Following India's Nuclear Tests,” China Quarterly , no. 168 (December 2001): 865–889.

6. Ibid., pp. 879–880.

7. Ibid., p. 883.

8. Indian Ministry of External Affairs, “First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

9. Zheng Ruixiang and Rong Ying, eds., Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi (Beijing: Dang­dai shijie chubanshe, 2006), p. 363.

10. Wang Hongwei, “Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 75 (2003): 8–14.

11. “China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online , June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

12. Raviprasad Narayanan, “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence—Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/; Nimmi Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages,” International Studies 42, nos. 3–4 (April 2005): 295–306.

13. Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 17–22.

14. “China, India Issue Joint Statement on Establishing ‘Strategic and Cooperative Partner­ship,'” People's Daily Online , April 13, 2005, http://english.people.com.cn/200504/13/eng20050413_180682.html.

15. Amelia Gentleman, “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006, http://www.nytimes.com/2006/11/21/world/asia/21cnd-india.html; Henry Chu, “India and China Promise More Trade, Better Ties,” Los Angeles Times , November 22, 2006, http://www.latimes.com/news/nationworld/world/la-fg-summit22nov22,1,7627787.story?track=rss.

16. Swaran Singh, “India and China: Growing Economies, Growing Interaction,” World Affairs , no. 4 (January–March 2000): 95; “New Progress Achieved in China-India Trade, Economic Co-op,” Xinhua, January 31, 2007, http://news.xinhuanet.com/eng­lish/2007-01/31/content_5678005.htm.

17. Xing Zhigang, “China, India Reopen Border Trade,” China Daily , July 6, 2006, http://www.chinadaily.com.cn/china/2006-07/06/content_634253.htm; Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages.”

18. “Memorandum of Understanding Between the Ministry of Defence of the Republic of India and the Ministry of National Defence of the People's Republic of China for Exchanges and Cooperation in the Field of Defence,” May 29, 2006.

19. Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

20. Pallavi Aiyar, “Beijing's Growing Respect for India,” Asia Times Online , November 14, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HK14Ad01.html. See Ma Jiali, Guanzhu yindu—jueqi de daguo (Tianjing: Tianjing renmin chubanshe, 2002); Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

21. Jawaharlal Nehru, The Discovery of India (New Delhi: Jawaharlal Nehru Memorial Fund, Teen Murti House, 1999), p. 56.

22. Ye Zhengjia, “Yindu de waijiao he anquan zhanlue,” in Yindu de fazhan jiqi duiwai zhanlue , ed. Sun Shihai (Beijing: China Academy of Social Sciences Press, 2000), pp. 314–369; Ma Jiali, “Yindu zhanlue diwei de tuxian ji dui woguo de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 70 (2001): 18–22.

23. Liu Guangjun, “Shiji zhijiao de yindu haiyang zhanlue,” Waiguo junshi xueshu , no. 10 (October 1999): 31–33; Guan Yuanzhang, “Yindu heshiyan yilai junshi zhanlue de tiaozheng,” Waiguo junshi xueshu , no. 12 (December 1999): 21–23.

24. C. Raja Mohan, Crossing the Rubicon: The Shaping of India's New Foreign Policy (New York: Palgrave Macmillan, 2004); Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006): 179–197.

25. Sun Peijun and Hua Biyun, “Yindu de jingji gaige: chengjiu, wenti yu zhanwang,” Nan­ya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 3–11, 22; Sun Peijun and Hua Biyun, “Jiedu Yindu Jingji de Jueqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 76 (2004): 3–11; Wang Jiangang, “Yindu Jingji: Ganshang Zhongguo Shangxu Shiri,” Liaowang Zhoukan , May 17, 2004, pp. 32–33. For a different assessment, see Yasheng Huang and Tarun Khanna, “Can India Overtake China?” Foreign Policy , no. 137 (July/August 2003): 74–81.

26. Goldman Sachs, “Dreaming With BRICs: The Path to 2050,” Global Economics Paper , no. 99 (October 2003), http://www2.goldmansachs.com/insight/research/reports/99.pdf.

27. Ma Jiali, “Yindu xingshi de huigu yi zhanwang,” Xiandai guoji guanxi , no. 2 (2001): 54–58; Zhao Haitao, “Yindu: dafudu zengjia junfei xiangganma,” Guoji zhanwang , March 2001, pp. 80–82; “India Increases Defense Spending Eight Percent,” Spacewar , February 28, 2007, http://www.spacewar.com/reports/India_Increases_Defence_Spend­ing_Eight_Percent_999.html.

28. Fu Xiaoqiang, “Yindu yuanhe hejunbei dongzuo pinfan” Xiandai guoji guanxi , no. 160 (February 2003): 45–46; Zheng Zhiren, “Yindu daodan hewuqi xindongxiang,” Bingqi zhishi , no. 8 (2001): 17–19; Zhao Xiaozhuo, “Yindu shishe ‘liehuo 2' daodan de do-ngji ji yingxiang,” Waiguo junshi xueshu , no. 6 (1999): 56–57; Zhong Jianye, “Yindu: daodan xiang meiguo yiyang zuozhan,” Bingqi zhishi , no. 9 (September 2004): 56–60.

29. Fei Yongkang, “Yindu wuqi zhuangbei fazhan jinkuang,” Xiandai junshi , January 2001, pp. 47–49.

30. Cao Yongsheng, Luo Jian, and Wang Jingdi, Nanya daxiang: yindu junshi zhanlue fazhan yu xianzhuang (Beijing: Jiefangjun chubanshe, 2001).

31. Zhang Li, “Meiguo yu yindu: zhanlue xingeju zhongde junshi hezuo yu hudong,” Nanya yanjiu jikan , no. 3 (2003): 39–45, 64; Ma Jiali, “Yinmei guanxi yu zhongguo shijiao,” Yafei zongheng , no. 1 (2004): 36–40; Zhang Honggui, “Bianhua zhongde meiyin anquan guanxi jiqi dui zhongguo de yingxiang,” Yazhou luntan , no. 2 (2003): 59–64.

32. House Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Con­cerns with the People's Republic of China, “Report of the U.S. House of Representa­tives Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Concerns with the People's Republic of China,” 105th Cong., 2nd sess., 1999, http://www.house.gov/coxreport/cont/gncont.html.

33. Yan Xuetong, Meiguo baquan yu zhongguo anquan (Tianjing: Tianjing People's Press, 2000); Chu Shulong, Lengzhan hou zhongmei guanxi de zouxiang (Beijing: China Social Sciences Press, 2001); Wang Yizhou, ed., Danji shijie de yinma (Beijing: Social Sciences Documentation Press, 1999).

34. Gautam Adhikari, “India and America: Estranged No More,” Current History 103, no. 672 (April 2004): 158–164; Shishir Gupta, “Dramatic U Turn,” India Today , February 18, 2002, pp. 26–27; Prabhu Chawla, “Making a Mark,” India Today , September 23, 2002, pp. 34, 37; Rajeswari Pillai Rajagopalan, “Indo-U.S. Relations in the Bush White House,” Strategic Analysis 25, no. 4 (July 2001): 545–556.

35. Zhang Li, “Cong ‘hexieyi' jiedu yinmei guanxi,” Nanya Yanjiu Jikan , no. 3 (2005): 43–50; Fei Yongyi, “The U.S.-India Nuclear Agreement: A New Challenge to the Nonpro­liferation Efforts of the International Community?” (presentation, Washington, D.C., June 6, 2006); Hou Hongyu, “Meiguo wannong shuangchong fangkuosan biaozhun,” Liaowang , December 18, 2006, p. 54.

36. Ma Ying, “Yinri guanxi: cong pingdan dao quanqiuxing huoban,” Dangdai yatai , no. 9 (September 2003): 17–21.

37. Lalit Mansingh, “India-Japan Relations,” IPCS Issue Brief , no. 43 (January 2007), http://www.ipcs.org/countIssueBrief.jsp?issue=43; Chietigj Bajpaee, “Strategic Inter­ests Pull Japan and India Together,” Power and Interest News Report , February 16, 2007, http://www.pinr.com/report.php?ac=view_report&report_id=618&language_id=1.

38. Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

39. Sudhir Devare, India & Southeast Asia: Towards Security Convergence (Singapore: Insti­tute of Southeast Asian Studies, 2006).

40. Wei Yunlong, “Dongmeng: yindu ‘dongxiang zhanlue' de tupekuo,” Guoji zhanwang , no. 2 (January 2001): 25–28; Liu Shanguo, “Yindu yu dongmeng jianli huoban guanxi dui woguo anquan de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 2 (1999): 30–34.

41. Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005): 61–74.

42. Ravi Velloor, “China and India Reaffirm Claims to Disputed State,” Straits Times , No­vember 15, 2006, http://www.taiwansecurity.org/ST/2006/ST-151106.htm.

43. Du Youkang, “Ershiyi shiji de zhongyin guanxi,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 8–12, http://iaps.cass.cn/Bak/nyyj/0102-2.htm.

44. Pallavi Aiyar, “China, India: No Ground Given in Border Talks,” Asia Times Online , June 27, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HF27Ad01.html; Jo Johnson and Richard McGregor, “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times , November 20, 2006, p. 11.

45. B. R. Deepak, “Sino-Pak ‘Entente Cordiale' and India: A Look Into the Past and Fu­ture,” China Report 42, no. 2 (2006): 129–151.

46. John W. Garver, “The Future of the Sino-Pakistani Entente Cordiale,” in South Asia in 2020: Future Strategic Balances and Alliances , ed. Michael R. Chambers (Carlisle, Penn.: Strategic Studies Institute, 2002), pp. 385–447; Devin T. Hagerty, “China and Pakistan: Strains in the Relationship,” Current History 101, no. 656 (September 2002): 284–289.

47. Fazal-ur-Rahman, “Pakistan's Relations With China,” Peace Initiatives 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 170–190; Swaran Singh, “Sino-Pak Defence Co-operation Joint Ventures & Weapons Procurement,” Peace Initiative 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 1–15; Ahmad Faruqui, “The Sino-Pakistani Relationship: From Harmony to Disquiet,” Policy Forum Online , PRO 01-01, January 2, 2001, http://www.nautilus.orga­nization/fora/security/0101A_Faruqui.html.

48. Ashley Tellis, “The Changing Political-Military Environment: South Asia,” in The United States and Asia: Toward a New U.S. Strategy and Force Posture , Zalmay Khalilzad et al., eds. (Santa Monica, Calif.: RAND, 2001), pp. 224–229. See Faruqui, “Sino-Pakistani Relationship.”

49. Wang Hongwei, “Zai xinshiji jiaqiang he shenhua zhongyin guanxi de jidian jianyi [Some Suggestions on Strengthening and Deepening Sino-Indian Relations in the New Millennium],” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 1 (2000): 11–12. See Swaran Singh, “The Kargil Conflict: Why and How of China's Neutrality,” Strategic Analysis 23, no. 7 (October 1999): 1083–1094.

50. M. Ehsan Ahrari, “China, Pakistan, and the ‘Taliban Syndrome,'” Asian Survey 40, no. 4 (July/August 2000): 658–671.

51. Chinese analysts, interviews with author, Beijing, October 2000 and June 2001.

52. See John W. Garver, “The China-India-U.S. Triangle: Strategic Relations in the Post–Cold War Era,” NBR Analysis 13, no. 5 (October 2002): 5–56; Amit Gupta, “U.S.-In­dia-China: Assessing Tripolarity,” China Report 42, no. 1 (2006): 69–83.

53. Zhang Guihoong, “The Changing U.S.-India Security Relationship and Its Implications for China” (paper, Fudan University, Shanghai, 2002).

54. Ma Jiali, “‘9.11' shejian hou meiguo nanya zhengze de bianhua,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 3–7; C. Raja Mohan, “A Paradigm Shift Toward South Asia?” Washington Quarterly 26, no. 1 (Winter 2002–03): 141–155.

55. D. Varaprasad Sekhar, “Science and Technology Cooperation Between India and China,” International Studies 42, no. 3 (April 2005): 307–327.

56. Виж Stephen Cohen, India: Emerging Power (Washington, D.C.: Brookings Institution, 2001).

* Авторът е доцент по международна политика в Института за международни изследвания в Монтерей, САЩ и автор на книгата „Китай и Индия: сътрудничество или конфликт?”

{rt}