Международната политика е игра с постоянно променящи се карти. Ако приемем, че в средносрочен план (5-10 години) основните играчи ще останат същите, контурът на глобалните противоборства може да се промени, ако в някои от най-чувствителните геополитически точки настъпи сериозно разместване на пластовете. Тези ключови зони са разположени преди всичко на Евразийския материк, като в южната му част формират огромна дъга на силно геополитическо напрежение, която започва от източния бряг на Средиземно море и завършва в западния край на Тихия океан. Тук ще разгледаме пет потенциални сценария за локални геополитически промени, които могат да повлияят много съществено върху разположението на силите и мотивацията на играчите на международната сцена. Те са свързани с позицията на САЩ спрямо конфликта между турци и кюрди; с бъдещето на отношенията Турция-ЕС и Русия-ЕС и с характера на режимите в Иран и в Пакистан. Умишлено пропускам конфликта между Израел и палестинците, както и войните на САЩ в Ирак и Афганистан, защото, в средносрочен план, развръзкатата им не се очертава. Но освен от локални геополитически сблъсъци, международната политика зависи и от глобалното движение на капиталовите потоци. Затова ще разгледаме и два икономически сценария, които могат да повлияят много сериозно върху световната политика. Те касаят ролята на държавните инвестиционни фондове и евентуалното изместване на долара от сегашната му позиция на основна резервна валута в света. Ако приемем, че ерата на големите идеологии приключи, „пълнежът” на днешните геополитически битки се състои от два основни компонента – парите и етно-религиозната идентичност. Понеже мотивацията на играчите в икономическата надпревара е почти изцяло рационална, финансовите процеси могат да се предугадят с доста по-голяма точност, от чисто геополитическите. Успоредно с възможните сценарии за промени в световната политика, ще бъде анализирано и отражението им върху геополитическата съдба на България.
Първият сценарий: ислямистите идват на власт в Пакистан
Ако се направи класация на държавите в Азия, при която да се отчетат три фактора - тяхната големина, политическа тежест и нестабилност, Пакистан безапелационно заема първо място. Населението на страната е по-голямо от това на Франция и Германия, взети заедно. Същевременно, Пакистан е единствената мюсюлманска държава в света, разполагаща с атомно оръжие. На власт през последните осем години е главнокомандващият армията генерал Первез Мушараф, но позициите му стават все по-нестабилни поради натиска на ислямистката опозиция. Ислямистите официално държат властта в една-две провинции в северозападна част на страната и не крият своите симпатии и тесни връзки с талибаните в Афганистан. Радикалният ислям има привърженици и в средите на пакистанските сили за сигурност и разузнаването.
Ако ислямистите поемат контрола над Пакистан, за Запада това би била геополитическа катастрофа, надминаваща по значимост дори идването на власт на аятолах Хомейни в Иран през 1979. На първо място, радикалният ислям ще се сдобие с атомна бомба и ще може да шантажира, ако не САЩ и Западна Европа, поне регионалните си врагове. Проамериканското правителство на Хамид Карзай в съседен Афганистан вероятно ще бъде свалено, защото талибаните ще преминават напълно свободно през границата с Пакистан. Иран ще загуби лидерството си в общността на радикалния ислям. Но най-застрашена ще бъде Индия, чиято десетилетна вражда с Пакистан е именно на религиозна основа. При такъв сценарий пропадат всички планове на САЩ за изграждането на т. нар. „Голяма Централна Азия”, предвиждащи икономическото отваряне на мюсюлманските пост-съветски републики на юг, към Афганистан и Пакистан, като алтернатива на обвързването им с Русия и Китай. При наличието на ислямистки Пакистан, Индия ще стане най-важната геополитическа опора на американците в Азия. На Делхи ще се разчита да бъде противотежест както на радикалния ислям, така и на Китай. Възможно е обаче, пред лицето на ислямистката пакистанска заплаха, Вашингтон и Пекин да затоплят отношенията си.
Вторият сценарий: иранските фундаменталисти губят властта
От 1979 насам Иран е трън в очите на американците. Освен че е голяма, тази страна е и богата, защото притежава едни от най-внушителните петролни залежи в света. Аятоласите са постоянно надвиснала заплаха за стабилността в стратегически най-важният района на земното кълбо – Персийския залив, откъдето идва близо две трети от нефта, консумиран в света. По идеологическа линия Техеран подкрепя радикалните ислямисти навсякъде в Близкия Изток и индиректно се меси в конфликтите в Ирак, Ливан и палестинските територии. Иранските аятоласи могат да бъдат свалени от власт чрез комбиниран американско-израелски военен удар (което е почти невероятно), от вътрешни реформаторски сили (което е допустимо) или благодарение постепенната еволюция на режима към либерализация (което изглежда най-реалистично). За САЩ появата на един приятелски, или най-малкото неутрален, Иран ще означава цялостно разместване на картите на близкоизточната геополитическа сцена. Умиротворяването на Ирак ще стане по-лесно и ще струва по-малко пари и човешки жертви. Главната промяна в един Близък изток без аятоласите обаче ще се отнася до стабилността на петролните доставки. Достъпът до нефта от Персийския залив ще стане много по-сигурен, а самият Иран ще започне да продава повече „черно злато” на САЩ и на западноевропейците за сметка на увеличените добиви или на намалените доставки за Китай. Геополитическата „тапа”, затваряща достъпа на каспийските енергоресурси до Индийския океан, ще бъде отпушена. Тогава ще стане възможно туркменистанският природен газ да тръгне по тръбопровод, през Иран, за Пакистан и Индия, заобикаляйки размирния Афганистан. Израел ще може да си отдъхне, защото един умерен Иран едва ли ще пожелае да разработва ядрено оръжие. В същото време, стратегическата важност на еврейската държава ще намалее, защото американците вече няма да я разглеждат като главен сдържащ фактор за иранската агресивност. Геополитическата тежест на три съседни държави – Турция, Азербайджан и Туркменистан, също ще намалее, защото вече няма да са част от проамерикански кордон, обграждащ Иран. В по-глобален план, изваждането на иранската плочка от доминото на световната сигурност може да помогне за подобряване на отношенията на САЩ с Русия и с някои техни европейски съюзници-опоненти.
Третият сценарий: САЩ загърбват Турция и акушират за раждането на независим Кюрдистан
Кюрдите са най-големия народ в света, лишен от собствена държава. Те живеят в Иран, Сирия, Ирак и Турция, но имат и голяма диаспора в Европа. Смята се, че общата им численост надхвърля 20 милиона души. Иракските кюрди се ползват с широка автономия, близка до независимост, но без международно признание. Този статут е мечта и пътеводен ориентир за техните сънародници, живеещи в Иран и Турция. Кюрдската идентичност обаче е казус, по който турският национализъм е най-малко склонен на отстъпки. В хода на борбата със Саддам Хюсеин иракските кюрди се превърнаха в едни от най-верните и важни американски съюзници, а днес територията им е единственият по-стабилен район на Ирак. Същевременно, затоплянето на отношенията между иракските и турските кюрди предизвика гнева на Анкара. Подновяването на въоръжената борба и атентатите от страна на ПКК тласкат Турция към по-решителни действия пораждат реална заплаха за военно нахлуване в Северен Ирак. Кюрдското предизвикателство сближава Анкара и Техеран, което не е по вкуса на Вашингтон. Засега Турция остава стратегически американски съюзник, но трябва да се има пред вид, че отношенията между Вашингтон и Анкара охладняха значително след 2003, когато турците отказаха да предоставят военновъздушната база Инджирлик за нуждите на военната операция в Ирак. Същевременно, в Турция се засилват антизападните и, в частност, антиамериканските настроения. Ако се окаже, че целостта на Ирак не може да бъде съхранена, Вашингтон би могъл да насърчи създаването на независима държава на иракските кюрди и да съдейства за международното й признаване. В желанието си да дестабилизират Иран, САЩ ще подкрепят борбата на иранските кюрди срещу режима в Техеран и при това положение няма как да не поискат от Турция да даде повече права на своите 12 милиона кюрди. Това ще доведе до пречупване на стратегическата ос Вашингтон-Анкара. САЩ ще загубят базата Инджирлик и ще се ориентират към създаване на военни опорни точки в независим Кюрдистан и други държави от региона. Кюрдският сепаратизъм окончателно ще се превърне в хронична язва за Турция, което ще спре процеса на демилитаризиране на политическия живот в Анкара. Под натиска на Вашингтон, Израел ще трябва да се откаже от близките си отношения с Турция, а Азербайджан ще изпадне в изключително сложна ситуация, при която двамата му основни международни съюзници враждуват помежду си.
Четвъртият сценарий: политическият „годеж” между Турция и ЕС се разтрогва
Европеизацията на турското общество бе сред основните цели на реформите, наложени от Кемал Ататюрк. Близо осем десетилетия по-късно едно правителство с ислямистки корени превърна влизането на Турция в ЕС в своя цел номер едно. Анкара започна преговорите за присъединяване към Съюза през 2005, но те не вървят гладко и засега остават политически сюжет с отворен финал. За да стане интегрална част от ЕС, Турция трябва да се промени твърде много. Тя обаче е голяма и силна държава с високо самочувствие, която разглежда преговорния процес с ЕС като сближаване на позициите между двете преговарящи страни, а не като график за изпълнение на ултимативните искания на Брюксел. В повечето западноевропейски общества има силни настроения против турското членство в ЕС. В последните месеци турците започнаха да отговарят на тази неприязън с “взаимност”. Социологическите проучвания сочат, че в Турция популярността на каузата за влизане в ЕС намалява. Процесът на охлаждане на отношенията между Анкара и Брюксел може да стигне до точка на пречупване, отвъд която преговорният процес да бъде замразен или направо прекратен. Без европейския коз в ръка, Партията на справедливостта и развитието едва ли ще успее да продължи процеса на ограничаване на политическото влияние на военните, въпреки че резултатите от демократичните избори й дават такъв мандат. Страната ще навлезе във фаза на нестабилност, в която не е изключен и нов военен преврат. Същевременно, Турция ще засили мюсюлманския вектор във външната си политика и може да се преориентира към съюз с Иран, с арабските монархии от района на Персийския залив, а вероятно и с Русия. Обединението на Кипър ще стане мираж, а турско-гръцките отношения отново ще се изострят. Съмнително е, че Анкара ще успее да поддържа стратегическия си съюз с Вашингтон при положение, че е загърбила ЕС.
Петият сценарий: отношенията между Русия и ЕС навлизат в „ледников период”
Днес на Стария континент има два основни геополитически полюса – ЕС и Русия. Отношенията на привличане и отблъскване между тези два силови центъра са основен фактор, променящ геополитическия контур на зоната между Атлантика и Урал. На пръв поглед, ЕС и Русия са обречени на партньорство, заради здравата енергийна взаимозависимост между тях. Редица влиятелни европейски политици обаче смятат, че зависимостта от руския природен газ и нефт е заплаха за националната сигурност на държавите от Съюза. Антируският вектор в геополитиката на Брюксел се засили след приемането в Съюза на Полша, Литва, Латвия и Естония през 2004. Същевременно, през последните месеци от Москва също повя политически хлад. Казуси като отравянето на бившия шпионин Александър Литвиненко в Лондон и замразяването на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) са знак за засилваща се неотстъпчивост на Кремъл в отношенията с ЕС. Растящият като снежна топка култ към личността на Владимир Путин и пълната маргинализация на либералните политически сили плашат европейците и ги карат да виждат преди всичко азиатската половина от сложния лик на съвременна Русия. Евентуалното рязко влошаване на отношенията между Брюксел и Москва няма да доведе до прекъсване на руските газови и нефтени доставки, но “Газпром” ще бъде отрязан от газоразпределението на територията на ЕС. Като реципрочна мярка, Русия няма да допуска западен капитал до експлоатацията на своите находища на енергийни суровини. Газопроводът “Северен поток” може да не се реализира, поради обструкциите на Полша и балтийските държави. Лондон окончателно ще се превърне в убежище за най-влиятелните руски опозиционери, а руските и европейски тайни служби ще влязат в остро противоборство. Руските компании вече няма да са добре дошли на лондонската фондова борса, а руските капитали няма да могат да придобиват дялово участие в европейски фирми. ДОВСЕ ще бъде погребан, а руснаците периодично ще се хвалят с разработката на нови супероръжия. Москва ще опита да извади двустранните си отношения с отделни европейски държави извън рамките на общата външна политика на ЕС. Украйна, Беларус и Молдова, които формират новата Източна Европа, ще станат арена на остра борба за влияние между Русия и ЕС.
Шестият сценарий: апетитите на държавните инвестиционни фондове растат стремително
След Втората световна война големите компании постепенно започнаха да губят националната си идентичност и да се превръщат в мултинационални. Мнозина анализатори дори смятат, че днес глобалните бизнес-конгломерати са по-силни от правителствата. С краха на комунизма умря концепцията за държавата като основен инвеститор в националната икономика. Рухването на Съветския съюз и неговата система от сателити до голяма степен се дължеше именно на провала на държавата като инвеститор. Последва приватизиране на инвестиционния процес и връщане към естествения за Запада цикъл на възпроизводство на капитала. В наши дни обаче се наблюдава обратен процес – държавното инвестиране се възражда, но този път то е насочено навън, а не към собствената национална икономика. Причината е, че някои правителства натрупаха значителен паричен резерв, вследствие експлоатацията на т. нар. естествен монопол, какъвто са находищата от полезни изкопаеми. На първо място това са монархиите от района на Персийския залив. Стремителният ръст на цената на петрола се отразява драматично (в положителен аспект) върху състоянието на техните държавни финанси. Същото важи за Русия и Норвегия. По съвсем друга причина, до същия финансов резултат достигат и някои държави от Източна Азия, като Китай, Южна Корея, Сингапур, Тайван. Те имат експортно ориентирани икономики, огромно положително салдо на платежния баланс и продължителен висок темп на стопански ръст. Натрупването на средства от износа на петрол или на потребителски стоки има временен характер. Един ден нефтът ще свърши, а и двуцифреният годишен икономически ръст в Китай също няма да е вечен. Затова правителствата се стремят да превърнат неочаквано сполетялото ги имане в “бели пари за черни дни”. Дълго време стратегията за това предвиждаше влагането на петродоларите в максимално сигурни инвестиционни инструменти – американски държавни ценни книжа. Новата мода е излишните държавни пари да се насочват към специално създадени за целта инвестиционни фондове, които имат по-агресивна и, съответно, по-рискова стратегия. Според данни на банката „Морган Стенли”, към есента на 2007, държавните инвестиционни фондове имат активи за 2,5 трилиона долара, но прогнозата е, че до 2015 те ще нараснат до 13 трилиона. През тази година Пекин стресна световните финансисти като обяви, че прави Китайска инвестиционна корпорация с първоначален капитал от 200 млрд. долара. По-старите държавни фондове могат да се похвалят с още по-големи активи. Към 2007, най-голям е фондът „Национално богатство на Обединените арабски емирства”, натрупал 875 млрд. долара. Около и малко над триста милиарда в държавни инвестиционни фондове имат три други държави – Норвегия, Саудитска Арабия и Сингапур, който е с население от само 4 млн. души. Най-старият фонд – кувейтският е с 250 млрд. долара. С около 40 млрд. долара разполага Инвестиционният фонд на Катар, както и австралийският Фонд за бъдещите поколения. Тези пари се инвестират в ликвидни акции на всички основни световни борси. Графиката, показваща ръста на петролните цени в последно време, не оставя никакви съмнения, че активите на държавните инвестиционни фондове ще растат стремително. Въпросът е не само икономически, но и политически. Западните държави се опасяват, че техни стратегически важни компании ще попаднат под контрола на араби, руснаци или китайци, което има отношение към националната сигурност. Германското министерство на финансите вече лансира идея за създаването на специален контра-фонд, който да брани местните компании от апетитите на чуждестранни инвеститори като придобива контролен пакет от застрашените фирми.
Седмият сценарий: еврото измества долара като световна резервна валута
САЩ ще останат неоспорима планетарна сила номер едно, докато международната търговия се извършва предимно в долари, които са и основна световна резерва валута. Тази теза не се припокрива напълно с обяснението на американското лидерство, но е част от него. В Америка по традиция живеят на кредит, но в последните години дълговете станаха огромни. Кризата с ипотечните облигации от лятото на 2007 показа, че много домакинства за взели заеми, които не са по силите им. Държавният дълг на САЩ обаче също е смайващо голям – 9 трилиона долара към началото на ноември 2007. Това е равно на 65% от брутния вътрешен продукт на страната и ако се разпредели равномерно върху всички граждани, ще се паднат по 33 хил. долара на човек. САЩ обаче имат предимството да са тези, които емитират доларите. Тоест, от тях зависи какво ще бъде предлагането на сегашната световна валута и докато търсенето е голямо, има начин държавните финанси да се балансират. Нещо повече – докато Китай и петролните монархии държат резервите си в долари или направо в държавни ценни книжа на САЩ, те ще са заинтересовани от стабилността на американската икономика и няма да правят нищо, което може да я разклати. Зависимостта от една единствена резерва валута обаче е опасна. Това стана съвсем ясно през тази година, когато доларът се обезцени рязко. Китай обяви официално, че започва постепенна диверсификация на валутния си резерв, в който доларите бяха около 1 трилион (70%). Същото правят и други страни с големи валутни резерви, които вече залагат и на еврото. Единната европейска валута излезе от „детския” период на развитието си и става сериозен конкурент на долара. Илюзия е обаче да се мисли, че позициите на американските пари могат да бъдат подкопани от заплахите на държави като Иран, че ще започнат да продават петрола си в евро. Сега и в обозримо бъдеще нефтът ще се търгува в долари. Все пак желанието за диверсификация на валутните резерви може да доведе до изместване на долара от кошница от валути, в която водеща роля ще има еврото. Тогава за САЩ ще бъде много по-трудно да живеят с голям външен дълг и да финансират войни в чужбина, като тази в Ирак. Външната политика на Вашингтон ще стане по-умерена, а ищахът за скъпоструващи операции по социално инженерство от типа „ nation building ” ще намалее. В крайна сметка, ако доларът изпадне в немилост, американското лидерство ще бъде подкопано. То обаче няма да бъде поето от ЕС, защото той не говори на един глас на международната сцена.
Как резките геополитически промени могат да се отразят на България?
България е сравнително малка държава, явяваща се външна граница на ЕС. София е съюзник на САЩ в Ирак и Афганистан. Силно зависимата от руски нефт и газ българска икономика е от отворен тип, като основният търговски обмен се осъществява със страните от ЕС.
От изброените геополитически сценарии най-малко влияние върху България би оказало идването на власт на ислямистите в Пакистан. Около 10% от българското население са мюсюлмани, но те не са особено религиозни и не се придържат към фундаменталистки тълкувания на исляма. По същите причини без идеологически отглас в България би останала и евентуална рязка промяна на властта в Техеран. Разширяването на възможностите за износ на каспийския нефт и газ през Иран обаче ще намали значимостта на енергийните маршрути, минаващи през Черно море и през българската територия. По ред исторически, икономически и най-вече чисто географски причини, България ще бъде най-силно засегната от резките обрати в геополитическата съдба на Турция (третия и четвъртия сценарии). Ако САЩ застанат зад нова кюрдска държава, София ще бъде подложена на натиск да я признае, което обаче автоматично ще означава рязко влошаване на отношенията с Анкара. Загубата на Инджирлик може да повиши значимостта на военните бази на българска територия в очите на американските стратези. Турско-кюрдската вражда вече се е прехвърлила и на територията на Западна Европа и, в най-лошия вариант, може да се разрази и в България, тъй като в страната живеят както турци, така и кюрдски емигранти. Отдалечаването на Турция от ЕС би имало крайно неблагоприятни последици за геополитическите позиции на България. Тя ще остане външна граница на Съюза за дълго време и ще трябва първа да поема вълната от емигранти и опасни елементи, прииждащи в ЕС от Югоизток. Освен това, България ще има за съсед една опасно пъстра и все по-нестабилна мюсюлманска държава, в която живеят десетки хиляди хора с българско гражданство. От друга страна, българските черноморски курорти може да спечелят, ако Турция стане твърде опасна за чуждите туристи.
Като традиционно русофилска държава и в същото време - един от най-лоялните членове на ЕС, България ще изпадне в неизгодна ситуация в случай на охлаждане на отношенията между Брюксел и Москва. Най-вероятно София ще бъде една от столиците на ЕС, с които Русия ще опита да гради отношения извън рамките на общата европейска външна политика. База за това ще бъде българо-руското сътрудничество в областта на енергетиката. Планираните нефтопроводи и газопроводи през българска територия все пак ще бъдат построени, ако в тях има достатъчно икономическа логика. Възможно е Москва да вдигне различни нетарифни бариери пред вноса на стоки от ЕС и в този случай българските винопроизводители да изгубят най-важния си международен пазар. Една продължителна вражда между ЕС и Русия ще подчертае още по-ясно проевропейската геополитическа ориентация на България и ще я отдалечи от нейните исторически традиции.
По отношение на държавните инвестиционни фондове, България засега не е в позицията на инвеститор, а на потенциален пазар, където тези фондове могат да правят покупки. Акциите на българските компании поскъпват стремително в последните няколко години, но фондовата борса в София е прекалено малка, за да привлече вниманието на инвестиционни структури, играещи с милиарди долари. Нещата могат да се променят при евентуално поглъщане на българската борса от някое от големите европейски тържища на акции (най-вероятно това във Франкфурт). В същото време, стратегията „бели пари за черни дни” би трябвало в обозримо бъдеще да заинтересува и българските държавници, защото населението на страната застарява бързо и дефицитът в държавния пенсионен фонд ще са увеличава. Ако доларът престане да бъде основна резервна валута, това няма да повлияе съществено на България, защото, според закона за валутния борд, левът е обвързан с еврото с фиксиран курс. В средносрочен план левът ще мине в историята, защото България ще влезе в еврозоната. Отслабването на американската мощ обаче, ще засили още повече европейския вектор в българската геополитическа ориентация и ще избави София от някои мъчителни дилеми, свързани с разминаването на позициите на САЩ и ЕС.
И накрая една уговорка – ако в обозримо бъдеще бъде изобретен синтетичен заместител на петрола и неговите деривати, всички дотук изброени геополитически драми ще изглеждат просто като буря в чаша вода.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Международната политика е игра с постоянно променящи се карти. Ако приемем, че в средносрочен план (5-10 години) основните играчи ще останат същите, контурът на глобалните противоборства може да се промени, ако в някои от най-чувствителните геополитически точки настъпи сериозно разместване на пластовете. Тези ключови зони са разположени преди всичко на Евразийския материк, като в южната му част формират огромна дъга на силно геополитическо напрежение, която започва от източния бряг на Средиземно море и завършва в западния край на Тихия океан. Тук ще разгледаме пет потенциални сценария за локални геополитически промени, които могат да повлияят много съществено върху разположението на силите и мотивацията на играчите на международната сцена. Те са свързани с позицията на САЩ спрямо конфликта между турци и кюрди; с бъдещето на отношенията Турция-ЕС и Русия-ЕС и с характера на режимите в Иран и в Пакистан. Умишлено пропускам конфликта между Израел и палестинците, както и войните на САЩ в Ирак и Афганистан, защото, в средносрочен план, развръзкатата им не се очертава. Но освен от локални геополитически сблъсъци, международната политика зависи и от глобалното движение на капиталовите потоци. Затова ще разгледаме и два икономически сценария, които могат да повлияят много сериозно върху световната политика. Те касаят ролята на държавните инвестиционни фондове и евентуалното изместване на долара от сегашната му позиция на основна резервна валута в света. Ако приемем, че ерата на големите идеологии приключи, „пълнежът” на днешните геополитически битки се състои от два основни компонента – парите и етно-религиозната идентичност. Понеже мотивацията на играчите в икономическата надпревара е почти изцяло рационална, финансовите процеси могат да се предугадят с доста по-голяма точност, от чисто геополитическите. Успоредно с възможните сценарии за промени в световната политика, ще бъде анализирано и отражението им върху геополитическата съдба на България.
Първият сценарий: ислямистите идват на власт в Пакистан
Ако се направи класация на държавите в Азия, при която да се отчетат три фактора - тяхната големина, политическа тежест и нестабилност, Пакистан безапелационно заема първо място. Населението на страната е по-голямо от това на Франция и Германия, взети заедно. Същевременно, Пакистан е единствената мюсюлманска държава в света, разполагаща с атомно оръжие. На власт през последните осем години е главнокомандващият армията генерал Первез Мушараф, но позициите му стават все по-нестабилни поради натиска на ислямистката опозиция. Ислямистите официално държат властта в една-две провинции в северозападна част на страната и не крият своите симпатии и тесни връзки с талибаните в Афганистан. Радикалният ислям има привърженици и в средите на пакистанските сили за сигурност и разузнаването.
Ако ислямистите поемат контрола над Пакистан, за Запада това би била геополитическа катастрофа, надминаваща по значимост дори идването на власт на аятолах Хомейни в Иран през 1979. На първо място, радикалният ислям ще се сдобие с атомна бомба и ще може да шантажира, ако не САЩ и Западна Европа, поне регионалните си врагове. Проамериканското правителство на Хамид Карзай в съседен Афганистан вероятно ще бъде свалено, защото талибаните ще преминават напълно свободно през границата с Пакистан. Иран ще загуби лидерството си в общността на радикалния ислям. Но най-застрашена ще бъде Индия, чиято десетилетна вражда с Пакистан е именно на религиозна основа. При такъв сценарий пропадат всички планове на САЩ за изграждането на т. нар. „Голяма Централна Азия”, предвиждащи икономическото отваряне на мюсюлманските пост-съветски републики на юг, към Афганистан и Пакистан, като алтернатива на обвързването им с Русия и Китай. При наличието на ислямистки Пакистан, Индия ще стане най-важната геополитическа опора на американците в Азия. На Делхи ще се разчита да бъде противотежест както на радикалния ислям, така и на Китай. Възможно е обаче, пред лицето на ислямистката пакистанска заплаха, Вашингтон и Пекин да затоплят отношенията си.
Вторият сценарий: иранските фундаменталисти губят властта
От 1979 насам Иран е трън в очите на американците. Освен че е голяма, тази страна е и богата, защото притежава едни от най-внушителните петролни залежи в света. Аятоласите са постоянно надвиснала заплаха за стабилността в стратегически най-важният района на земното кълбо – Персийския залив, откъдето идва близо две трети от нефта, консумиран в света. По идеологическа линия Техеран подкрепя радикалните ислямисти навсякъде в Близкия Изток и индиректно се меси в конфликтите в Ирак, Ливан и палестинските територии. Иранските аятоласи могат да бъдат свалени от власт чрез комбиниран американско-израелски военен удар (което е почти невероятно), от вътрешни реформаторски сили (което е допустимо) или благодарение постепенната еволюция на режима към либерализация (което изглежда най-реалистично). За САЩ появата на един приятелски, или най-малкото неутрален, Иран ще означава цялостно разместване на картите на близкоизточната геополитическа сцена. Умиротворяването на Ирак ще стане по-лесно и ще струва по-малко пари и човешки жертви. Главната промяна в един Близък изток без аятоласите обаче ще се отнася до стабилността на петролните доставки. Достъпът до нефта от Персийския залив ще стане много по-сигурен, а самият Иран ще започне да продава повече „черно злато” на САЩ и на западноевропейците за сметка на увеличените добиви или на намалените доставки за Китай. Геополитическата „тапа”, затваряща достъпа на каспийските енергоресурси до Индийския океан, ще бъде отпушена. Тогава ще стане възможно туркменистанският природен газ да тръгне по тръбопровод, през Иран, за Пакистан и Индия, заобикаляйки размирния Афганистан. Израел ще може да си отдъхне, защото един умерен Иран едва ли ще пожелае да разработва ядрено оръжие. В същото време, стратегическата важност на еврейската държава ще намалее, защото американците вече няма да я разглеждат като главен сдържащ фактор за иранската агресивност. Геополитическата тежест на три съседни държави – Турция, Азербайджан и Туркменистан, също ще намалее, защото вече няма да са част от проамерикански кордон, обграждащ Иран. В по-глобален план, изваждането на иранската плочка от доминото на световната сигурност може да помогне за подобряване на отношенията на САЩ с Русия и с някои техни европейски съюзници-опоненти.
Третият сценарий: САЩ загърбват Турция и акушират за раждането на независим Кюрдистан
Кюрдите са най-големия народ в света, лишен от собствена държава. Те живеят в Иран, Сирия, Ирак и Турция, но имат и голяма диаспора в Европа. Смята се, че общата им численост надхвърля 20 милиона души. Иракските кюрди се ползват с широка автономия, близка до независимост, но без международно признание. Този статут е мечта и пътеводен ориентир за техните сънародници, живеещи в Иран и Турция. Кюрдската идентичност обаче е казус, по който турският национализъм е най-малко склонен на отстъпки. В хода на борбата със Саддам Хюсеин иракските кюрди се превърнаха в едни от най-верните и важни американски съюзници, а днес територията им е единственият по-стабилен район на Ирак. Същевременно, затоплянето на отношенията между иракските и турските кюрди предизвика гнева на Анкара. Подновяването на въоръжената борба и атентатите от страна на ПКК тласкат Турция към по-решителни действия пораждат реална заплаха за военно нахлуване в Северен Ирак. Кюрдското предизвикателство сближава Анкара и Техеран, което не е по вкуса на Вашингтон. Засега Турция остава стратегически американски съюзник, но трябва да се има пред вид, че отношенията между Вашингтон и Анкара охладняха значително след 2003, когато турците отказаха да предоставят военновъздушната база Инджирлик за нуждите на военната операция в Ирак. Същевременно, в Турция се засилват антизападните и, в частност, антиамериканските настроения. Ако се окаже, че целостта на Ирак не може да бъде съхранена, Вашингтон би могъл да насърчи създаването на независима държава на иракските кюрди и да съдейства за международното й признаване. В желанието си да дестабилизират Иран, САЩ ще подкрепят борбата на иранските кюрди срещу режима в Техеран и при това положение няма как да не поискат от Турция да даде повече права на своите 12 милиона кюрди. Това ще доведе до пречупване на стратегическата ос Вашингтон-Анкара. САЩ ще загубят базата Инджирлик и ще се ориентират към създаване на военни опорни точки в независим Кюрдистан и други държави от региона. Кюрдският сепаратизъм окончателно ще се превърне в хронична язва за Турция, което ще спре процеса на демилитаризиране на политическия живот в Анкара. Под натиска на Вашингтон, Израел ще трябва да се откаже от близките си отношения с Турция, а Азербайджан ще изпадне в изключително сложна ситуация, при която двамата му основни международни съюзници враждуват помежду си.
Четвъртият сценарий: политическият „годеж” между Турция и ЕС се разтрогва
Европеизацията на турското общество бе сред основните цели на реформите, наложени от Кемал Ататюрк. Близо осем десетилетия по-късно едно правителство с ислямистки корени превърна влизането на Турция в ЕС в своя цел номер едно. Анкара започна преговорите за присъединяване към Съюза през 2005, но те не вървят гладко и засега остават политически сюжет с отворен финал. За да стане интегрална част от ЕС, Турция трябва да се промени твърде много. Тя обаче е голяма и силна държава с високо самочувствие, която разглежда преговорния процес с ЕС като сближаване на позициите между двете преговарящи страни, а не като график за изпълнение на ултимативните искания на Брюксел. В повечето западноевропейски общества има силни настроения против турското членство в ЕС. В последните месеци турците започнаха да отговарят на тази неприязън с “взаимност”. Социологическите проучвания сочат, че в Турция популярността на каузата за влизане в ЕС намалява. Процесът на охлаждане на отношенията между Анкара и Брюксел може да стигне до точка на пречупване, отвъд която преговорният процес да бъде замразен или направо прекратен. Без европейския коз в ръка, Партията на справедливостта и развитието едва ли ще успее да продължи процеса на ограничаване на политическото влияние на военните, въпреки че резултатите от демократичните избори й дават такъв мандат. Страната ще навлезе във фаза на нестабилност, в която не е изключен и нов военен преврат. Същевременно, Турция ще засили мюсюлманския вектор във външната си политика и може да се преориентира към съюз с Иран, с арабските монархии от района на Персийския залив, а вероятно и с Русия. Обединението на Кипър ще стане мираж, а турско-гръцките отношения отново ще се изострят. Съмнително е, че Анкара ще успее да поддържа стратегическия си съюз с Вашингтон при положение, че е загърбила ЕС.
