В началото на август 2007 въоръженият с управляеми ракети американски разрушител „Форест Шермън” посети българското пристанище Варна и проведе съвместни морски учения с кораби от българския военноморски флот. На пръв поглед, подобно събитие е нещо съвсем нормално. В същото време обаче, обявеното преди време намерение за разполагане на американски военнослужещи в няколко български военни обекти (същото се предвижда и в Румъния) породи известна загриженост у двата традиционни хегемона в Черноморския регион: Руската Федерация и Турция.
Укрепващото сътрудничество в сферата на сигурността между Вашингтон и София придаде нови измерения на иначе рутинното посещение на американския разрушител, доколкото то символизира появата на Съединените щати в района на Черно море.
Към американско-български алианс?
По време на студената война и управлението на Тодор Живков, България беше известна като предан сателит на Москва. Шестнайсет години след краха на Съветския съюз, тя е на път окончателно да се присъедини към Запада, чрез членството си в НАТО и Европейския съюз (въпреки че беше приета в двете организации доста след някои други бивши членки на Варшавския договор).
На 28 април 2006, българският външен министър Ивайлно Калфин и американският държавен секретар Кондолиза Райс подписаха Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната (за срок от десет години), което позволява в България да бъдат разположени до 2500 американски военнослужещи. По време на ротацията им, техният брой може да нарастне до 5 000, за 30-дневен период. Американските военни ще бъдат настанени в няколко български бази: полигона Ново село и военно-въздушните бази в Безмер и Граф Игнатиево ( плюс складова база в Айтос) . Според посолството на САЩ в България, в страната няма да има никакви «американски военни бази». Тоест, става дума за бази, които са (и ще си останат) български, под български флаг и под българско командване, и които ще бъдат използвани като тренировъчни лагери на американски военни части.
Не всички българи подкрепят разполагането на американски части на своята територия. Така, водачът на националистическата партия «Атака» Волен Сидеров заяви, че «американските бази ще превърнат България в мишена за терористите». На свой ред, генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер също изрази известен скептицизъм по въпроса за американските бази. Пред Българското национално радио той заяви, че «споразумението за създаването на американски военни бази на българска територия е двустранно споразумение между България и Съединените щати. Не виждам, как НАТО би могла да извлече полза от тези бази, поне засега. На този етап не предвиждам пактът да използва въпросните военни съоръжения».
В допълнение, американският Държавен департамент обяви, през миналата 2006, че Съединените щати и България са подписали споразумение за подкрепа на съвместни проекти в правоохранителната сфера в България. През юни 2006 пък, офицери от 173-то авиокрило на Национална гвардия в Орегон, пристигнаха в България (със самолетите си Ф-15) за съвместни учения с българските си колеги във военно-въздушната база в Граф Игнатиево.
Защо България е от значение
Българският военен потенциал очевидно не е причина та за стремежа на Вашингтон да установи по-тесни връзки с тази славянска страна. В географски план, България осигурява на Съединените щати (и НАТО) възможност за по-сериозно присъствие в Черно море, по чието дъно се планира да минат важни петроло- и газопроводи. Освен това, тя е съсед на бивша Югославия, която е район на постоянно напрежение, особено през последните десет-петнайсет години. И, което е още по-важно, Балканите са транзитна зона на нелегалния наркотрафик към Европа. На всичкото отгоре, България е разположена близо до страни от Кавказкия регион, като Грузия например (чието приятелство е още по-важно за Съединените щати).
Базите на българска територия позволяват на САЩ да установят нарастващ контрол в региона, както и в района на т.нар. Голям Близък изток, още повече, че Вашингтон вече разполага с масирано военно присъствие в южната му част (американският 5-ти флот е базиран в Бахрейн), а сега ще присъства и в северната (България и Румъния).
Друга причина за укрепване на приятелските връзки с България е свързана със сценария «какво би станало, ако». Например, какво би било бъдещето на България, ако страната не се бе присъединила към западноевропейските и трансатлантически организации (ЕС и НАТО)? Напълно вероятно е, че ако Брюксел не беше приел България да стане член на НАТО, в резултат от това тя би се отзовала в нечия друга сфера на влияние – например в тази на Русия.
През последните години централноазиатските държави, като Узбекистан, постепенно започват да се завръщат под крилото на Москва, след краткия си роман със Запада. В случая с Узбекистан процесът беше ускорен от критиките на Запада срещу президента Ислям Каримов заради клането в Андиджан, през май 2005. Други страни, като Беларус например, все още виждат естествен съюзник в лицето на Москва. Ако България не бе приета в НАТО, през 2004, възможният сценарий беше тя също да тръгне назад, привръщайки се отново в доверения съюзник на Русия в Югоизточна Европа, което, на свой ред, би я превърнало в проблем, касаещ сигурността на Запада.
Благодарение на огромния си (включително и финансов) потенциал, Русия отново се ориентира към агресивна външна политика и активно търси потенциални съюзници навсякъде по света. Последната среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), през август 2007, е поредния пример за тази нова тенденция. Когато става въпрос за Източна Европа и Кавказкия регион, едва ли е учудващо, че Москва се опитва да укрепи позициите си, включително заздравявайки т.нар. Общност на независимите държави (ОНД). В рамките на хипотетичния сценарий, за който споменах по-горе, Русия, вероятно, не би се поколебала да покани България да стане член на ОНД, ако София не беше се присъединила към НАТО и Европейския съюз. В крайна сметка, геополитиката и алиансите с големите сили са важни, особено за малки страни като България.
Как българският ентусиазъм се отразява на Средиземноморската и Балканската геополитика
Приятелството между България и Съединените щати следва се разглежда в контекста на начина, по който то се отразява върху баланса на силите и националните интереси на другите държави от региона.
Близките отношения между София и Вашингтон стават факт в период на фундаментална промяна в позиците на Руската Федерация. След като доходите от петрола и природния газ, в съчетание с твърдото ръководство на Владимир Путин, се използват за възстановяване на вътрешния ред и позициите на Русия (в сравнение с нестабилността и през 90-те години на миналото столетие), Путин вече разглежда външната политика на страната, както и нейната военна мощ, като инструменти за защита на руските интереси на международната сцена и възстановяването на традиционната сфера на влияние на Русия.
Наскоро, редица висши руски военни дискутираха възможността руският флот да се върне отново в Средиземно море, което, по презумпция, означава и далеч по-мощно руско присъствие в Черно море. Според руския адмирал Владимир Мазорин: «Средиземно море е важен оперативен театър за руския Черноморски флот». Той отбелязва, освен това, че зоната за контрол на флота се разширява от Черно, през Средиземно море, към Атлантическия океан. «Трябва да възстановим постоянното присъствие на руския флот в този регион» - смята адмиралът.
Разбираемо е, че Русия не би искала да допусне настаняването на американски военен персонал в Черноморската зона, запазвайки статуквото в региона, в който традиционно споделя влиянието си с Турция.
В същото време, макар че Турция е член на НАТО, тя също не би искала да допусне САЩ в района на Черно море, тъй като се смята за регионална сила както в Черноморската зона, така и в Източното Средиземноморие и в никакъв случай не е склонна да загуби влиянието си. Все още е прекалено рано да се каже, дали разполагането на американски военнослужещи в България (и в района на Черно море, като цяло) би имало някакви последици за отношенията между Вашингтон и Анкара. Възможна последица (която не изглежда много вероятна, но все пак подобен сценарий не бива да се отхвърля предварително) е, че Турция, смятайки традиционното си влияние за застрашено и виждайки, че няма шанс да се присъедини към Европейския съюз в обозримо бъдеще, може да се ориентира към укрепване на отношенията си с други държави и, особено, с Русия. Всъщност, турските и руски представители биха могли дори да заявят, че американското присъствие в Черно море не е необходимо след като там вече е налице регионална инициатива за гарантиране сигурността на региона – а именно Черноморската военноморска група «Блексифор». Началото и беше поставено на 2 април 2001 от Турция, Русия, Грузия, България, Румъния и Украйна, с цел утвърждаване на мира и стабилността в района на Черно море, както и за улесняване на регионалното сътрудничество и развитието на добросъседски отношения между страните-участнички.
На 6 август 2007 турските военноморски сили поеха командването на «Блексифор» от руските си колеги, което бе отбелязано с пищна церемония във военноморската база Гюлчюк (до Измит). По ирония на съдбата събитието почти съвпадна с пристигането на американския разрушител «Форест Шермън» в България.
Възможно е, че ако се сближи прекалено със САЩ, България би поставила на риск историческите си връзки с други страни, както и приятелските си отношения с някои нови съюзници. През 90-те години на миналия век и първите години на настоящия, България (подобно на Румъния), беше раздвоена между приятелството си със САЩ и т.нар. «Стара Европа» (и особено със страни като Германия, Франция и Великобритания) и желанието да съхрани историческите си връзки с Русия и Арабския свят. Много е вероятно обаче, близкото приятелство с Вашингтон да постави под въпрос тези връзки, което пък би се отразило на търговията, чуждите инвестиции и бъдещите политически отношения.
Перспективите пред България
Международните отношения, до голяма степен, приличат на геополитическа игра на шах, в която правителствата трябва да предвиждат последиците от всеки свой ход. По време на съветската епоха, България беше доверения съюзник на Москва в Югоизточна Европа, до степен, че Вашингтон не се и опитваше да установи някакви по-близки отношения с нея. На практика, решението на Тодор Живков да остане верен съюзник на Москва му гарантираше оставането на власт за неограничен период от време и той вероятно е бил наясно, че всеки опит да скъса със Съветския съюз би довел до свалянето му. Днешните политици в София очевидно са стигнали до извода, че ориентацията към «Запада», т.е. членството в организации като НАТО и ЕС и приятелството с Вашингтон, е най-доброто, което биха могли да направят. Заради уникалното геополитическо положение на България обаче, софийските политици ще трябва да балансират много внимателно между онези, с които възнамеряват да поддържат приятелски отношения в бъдеще – т.е. между отношенията си в рамките на НАТО и ЕС и тези със САЩ. Всяко правителство има свои собствени интереси и за София е важно да помни, че онова, което се харесва на Вашингтон, не винаги се харесва и на политиците от Брюксел и Европа, като цяло. Освен това, България не бива да забравя историческите си връзки със своите балкански съседи, Арабския свят и Русия.
Не изглежда особено вероятно, че България би могла да се превърне в мишена на терористи заради решението си да приеме американски военнослужещи, но е сигурно, че Кремъл ще следи внимателно развитието на събитията в страната през следващите години. София следва винаги да помни, че основният интерес на Вашингтон към България (също както и на Москва преди това) се дължи на геостратегическото положение на страната в Черноморския регион.
* Авторът е анализатор на PINR –Чикаго, САЩ. Макар че съдържа редица спорни моменти, както и някои неточности, публикуваме статията му като илюстрация за начина, по който България се разглежда от определени среди на Запад.
{rt}
В началото на август 2007 въоръженият с управляеми ракети американски разрушител „Форест Шермън” посети българското пристанище Варна и проведе съвместни морски учения с кораби от българския военноморски флот. На пръв поглед, подобно събитие е нещо съвсем нормално. В същото време обаче, обявеното преди време намерение за разполагане на американски военнослужещи в няколко български военни обекти (същото се предвижда и в Румъния) породи известна загриженост у двата традиционни хегемона в Черноморския регион: Руската Федерация и Турция.
Укрепващото сътрудничество в сферата на сигурността между Вашингтон и София придаде нови измерения на иначе рутинното посещение на американския разрушител, доколкото то символизира появата на Съединените щати в района на Черно море.
Към американско-български алианс?
По време на студената война и управлението на Тодор Живков, България беше известна като предан сателит на Москва. Шестнайсет години след краха на Съветския съюз, тя е на път окончателно да се присъедини към Запада, чрез членството си в НАТО и Европейския съюз (въпреки че беше приета в двете организации доста след някои други бивши членки на Варшавския договор).
На 28 април 2006, българският външен министър Ивайлно Калфин и американският държавен секретар Кондолиза Райс подписаха Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната (за срок от десет години), което позволява в България да бъдат разположени до 2500 американски военнослужещи. По време на ротацията им, техният брой може да нарастне до 5 000, за 30-дневен период. Американските военни ще бъдат настанени в няколко български бази: полигона Ново село и военно-въздушните бази в Безмер и Граф Игнатиево ( плюс складова база в Айтос) . Според посолството на САЩ в България, в страната няма да има никакви «американски военни бази». Тоест, става дума за бази, които са (и ще си останат) български, под български флаг и под българско командване, и които ще бъдат използвани като тренировъчни лагери на американски военни части.
Не всички българи подкрепят разполагането на американски части на своята територия. Така, водачът на националистическата партия «Атака» Волен Сидеров заяви, че «американските бази ще превърнат България в мишена за терористите». На свой ред, генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер също изрази известен скептицизъм по въпроса за американските бази. Пред Българското национално радио той заяви, че «споразумението за създаването на американски военни бази на българска територия е двустранно споразумение между България и Съединените щати. Не виждам, как НАТО би могла да извлече полза от тези бази, поне засега. На този етап не предвиждам пактът да използва въпросните военни съоръжения».
В допълнение, американският Държавен департамент обяви, през миналата 2006, че Съединените щати и България са подписали споразумение за подкрепа на съвместни проекти в правоохранителната сфера в България. През юни 2006 пък, офицери от 173-то авиокрило на Национална гвардия в Орегон, пристигнаха в България (със самолетите си Ф-15) за съвместни учения с българските си колеги във военно-въздушната база в Граф Игнатиево.
Защо България е от значение
Българският военен потенциал очевидно не е причина та за стремежа на Вашингтон да установи по-тесни връзки с тази славянска страна. В географски план, България осигурява на Съединените щати (и НАТО) възможност за по-сериозно присъствие в Черно море, по чието дъно се планира да минат важни петроло- и газопроводи. Освен това, тя е съсед на бивша Югославия, която е район на постоянно напрежение, особено през последните десет-петнайсет години. И, което е още по-важно, Балканите са транзитна зона на нелегалния наркотрафик към Европа. На всичкото отгоре, България е разположена близо до страни от Кавказкия регион, като Грузия например (чието приятелство е още по-важно за Съединените щати).
Базите на българска територия позволяват на САЩ да установят нарастващ контрол в региона, както и в района на т.нар. Голям Близък изток, още повече, че Вашингтон вече разполага с масирано военно присъствие в южната му част (американският 5-ти флот е базиран в Бахрейн), а сега ще присъства и в северната (България и Румъния).
Друга причина за укрепване на приятелските връзки с България е свързана със сценария «какво би станало, ако». Например, какво би било бъдещето на България, ако страната не се бе присъединила към западноевропейските и трансатлантически организации (ЕС и НАТО)? Напълно вероятно е, че ако Брюксел не беше приел България да стане член на НАТО, в резултат от това тя би се отзовала в нечия друга сфера на влияние – например в тази на Русия.
През последните години централноазиатските държави, като Узбекистан, постепенно започват да се завръщат под крилото на Москва, след краткия си роман със Запада. В случая с Узбекистан процесът беше ускорен от критиките на Запада срещу президента Ислям Каримов заради клането в Андиджан, през май 2005. Други страни, като Беларус например, все още виждат естествен съюзник в лицето на Москва. Ако България не бе приета в НАТО, през 2004, възможният сценарий беше тя също да тръгне назад, привръщайки се отново в доверения съюзник на Русия в Югоизточна Европа, което, на свой ред, би я превърнало в проблем, касаещ сигурността на Запада.
Благодарение на огромния си (включително и финансов) потенциал, Русия отново се ориентира към агресивна външна политика и активно търси потенциални съюзници навсякъде по света. Последната среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), през август 2007, е поредния пример за тази нова тенденция. Когато става въпрос за Източна Европа и Кавказкия регион, едва ли е учудващо, че Москва се опитва да укрепи позициите си, включително заздравявайки т.нар. Общност на независимите държави (ОНД). В рамките на хипотетичния сценарий, за който споменах по-горе, Русия, вероятно, не би се поколебала да покани България да стане член на ОНД, ако София не беше се присъединила към НАТО и Европейския съюз. В крайна сметка, геополитиката и алиансите с големите сили са важни, особено за малки страни като България.
