23
Пет, Окт
5 New Articles

Израелската стратегия на ядреното сдържане

брой5 2007
Typography

През последните няколко години, в израелските аналитични кръгове все по-често се дискутира необходимостта от преразглеждане на ядрената стратегия на страната. Това се дължи, преди всичко, на качественото нарастване на външните заплахи, пред които е изправена еврейската държава, като на първо място в списъка е стремително развиващата се иранска ядрена програма, което означава, че още преди 2010 Ислямска република Иран може да влезе в списъка на неофициалните членове на световния ядрен клуб. В съчетание с радикалната антиизраелска реторика на Техеран, тази ситуация може да изведе традиционното противопоставяне между двете най-силни държави в Близкия изток на качествено ново равнище, когато и двете ще разчитат най-вече на ядреното оръжие, за да защитят интересите си.

При подобно развитие, Израел неизбежно ще се сблъска с дилемата, касаеща ефективността на стратегията му за ядрено сдържане, която до днес си остава една от най-малко известните сфери на неговата геополитика.

Всъщност, тази стратегия е сред най-уникалните явления в ядрената епоха. Началото на израелската атомна програма беше поставено още през 1964, когато в Димона е въведен в експлоатация първият изследователски ядрен реактор. Плутоният, отделян вследствие на процесите в него, позволи на Израел да създаде първият си ядрен боен заряд в края на 1966 или в началото на 1967.

Достъпните данни за израелския ядрен потенциал, в по-голямата си част, се базират на тези, изнесени от бившия израелски ядрен специалист (осъден по-късно като американски шпионин) Мордехай Вануну, през 1986. Затова и мненията на анализаторите по този въпрос не са еднозначни – според силно разминаващите се оценки, базиращи се на приблизителното количество ядрено гориво, произведено от реактора в Димона, Израел притежава между 137 и 200 ядрени бойни заряди. Така, той стана шестата държава в света и единствената в района на Близкия изток, разполагаща с ядрено оръжие.

Уникалният характер на израелското ядрено сдържане, в значителна степен, се обуславя както от географската и геополитическа специфика на държавата, така и от историческото и минало, стоящи в основата на формирането на израелската стратегическа култура.

Размерите на територията и геополитическото положение на Израел го превръщат, според редица американски анализатори, в „държава за една бомба” – т.е. толкова малка, че за унищожаването и би бил достатъчен и един ядрен удар. Именно тази ситуация формира превантивно-настъпателния характер на израелската военна стратегия, която се основава на тактиката на мълниеносното нападение и нанасяне на максимални щети на противника още в първите часове на конфликта. Същите фактори, впрочем, предопределят и израелския вариант на политиката на ядреното сдържане.

В същото време, Израел се стреми да поддържа и качествено военно превъзходство в конвенционалната сфера, което също би могло да убеди противника да се откаже от използването на сила, или да гарантира победата в конфликта и без използването на ядрено оръжие. Тази позиция обяснява и израелската политика на „ядрена непрозрачност”. Има разбира се и друго обяснение, което лансира Авнер Коен, според когото политиката на „ядрена непрозрачност” е следствие от огромната (дори „свещена”) роля на сигурността за израелската държава. Според него: „израелците избягват да произнасят на глас съчетанието „атомна бомба”, използвайки вместо него „ядрен избор” или „ядрени възможности”, също както ортодоксалните евреи никога не споменават напразно името Господне, заменяйки го с различни синоними”.

За първи път тази политика на „ядрена непрозрачност” е демонстрирана през 1963, по време на срещата между тогавашния израелски министър на отбраната Шимон Перес и президента на САЩ Джон Кенеди. Тогава, на въпроса за израелския ядрен потенциал и намеренията на Тел Авив в тази сфера, Перес отговаря, че „Израел няма да е първата държава, която ще разположи ядрено оръжие в Близкия изток”. През 1974 Ицхак Рабин допълни тази постановка, отбелязвайки, че Израел н e може да си позволи и „да бъде втора (ядрена) държава в региона”. Обикновено тази фраза се тълкува като заплаха Израел да се откаже от политиката на „ядрена непрозрачност”, ако която и да било друга държава в Близкия изток реши да се сдобие с ядрен статут. За своята над четиридесетгодишна история, политиката на „ядрена непрозрачност” позволи на Израел да постигне редица, иначе трудно съчетаеми предимства:

- Да смекчи очевидното противоречие между факта, че страната притежава ядрен военен потенциал и, в същото време, се опитва да запази Близкия изток безядрен;

- Да избегне т.нар. „капан на задълженията”, когато държавният лидер е длъжен да изпълни отправената в рамките на стратегията на сдържането заплаха, за да избегне възможността собствените му обещания вече да не се приемат сериозно от останалите;

- Да съвмести фактическия си ядрен статут с официалната политика на своя основен съюзник – САЩ, които неизменно са в челото на движението за неразпространяване на ядреното оръжие.

Уточняващо допълнение към израелската военна доктрина стана т.нар. „доктрина Бегин”, която се превърна в официална политика на страната след нанесения от Израел въздушен удар срещу иракския изследователски реактор „Осирак”, на 7 юни 1981. Тогава израелският премиер Менахем Бегин обяви, че Израел ще блокира всеки опит на враговете си да се сдобият с ядрено оръжие.

Интензивното развитие на иранската ядрена програма през последните няколко години е тъкмо този случай, когато една млада (в определен смисъл) и мощна държава, чиито лидери използват демонстративно антиизраелска реторика, може да стане притежател на втория в региона ядрен потенциал. Засега Техеран не разполага с атомно оръжие и, ако се съди по официалните му декларации, не възнамерява да го създава. Но, дори ако разгледаме чисто хипотетичната възможност Ислямската република да се сдобие с бомба през следващите пет години (дори и ако става дума за най-примитивния „опитен” вариант на ядрен боен заряд) реалната опасност за Израел ще бъде много сериозна. Като причината отново е малката дълбочина на израелската територия, поради което щетите, нанесени дори и от само една атомна бомба, ще се окажат прекалено големи за израелската държава.

С други думи, появата в иранския арсенал дори на най-примитивен образец на ядрено оръжие би имала твърде сериозни последици – не толкова като непосредствена заплаха за съществуването на еврейската държава, колкото поради промените в рамките на официалната ядрена политика на Израел, които вероятно ще настъпят, като реакция на „повишаването” на иранския военен статус. Трябва да се отбележи и, че в тази ситуация Иран започва да се разглежда и като практически пример, и като теоретичен модел на вероятните промени в Близкия изток, които стават неибежни, имайки предвид активизирането на глобалните съвременни процеси на разпространение на ядреното оръжие. Враждебността на близкоизточните съседи на Израел неведнъж е карала анализаторите да лансират сценарии за развитие на събитията при положение, че в региона се появи и втора ядрена държава. Никога досега обаче, тези сценарии не са изглеждали толкова реалистични като днес, когато Иран с бързи крачки се доближава до получаването на ядрен статут.


Обективната оценка на ситуация в момента, предполага три основни варианта за по-нататъшното развитие на събитията:

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане официално, т.е. по примера на Индия и Пакистан. В този случай, следва да се анализира, както възможността на Израел да предотврати реализацията на подобен сценарий, така и спецификата на взаимното израелско-иранско ядрено сдържане, което неизбежно ще възникне в Близкия изток.

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане по примера на Израел. Това би означавало провеждане на политика на „ядрена непрозрачност” по подобие на израелската. Този сценарий предполага установяването на нов тип двуполюсно ядрено сдържане, разбира се, ако то устройва и двете държави.

- Иран да бъде спрян „на прага” на клуба на ядрените държави, т.е. да получи виртуална възможност за създаване на ядрено оръжие, без да я осъществява на практика.

И трите модела, макар и в различна степен, могат да повлияят върху характера на израелското ядрено сдържане, което оправдава и техният по-внимателен анализ.

Първият сценарий

За начало, нека разгледаме възможностите на Израел да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, оказвайки му за целта необходимия натиск – дипломатически или военен. По принцип, тази ситуация може да се отнесе и за двата други сценария, макар че при тях вероятността да се реализира значително намалява.

И така, с какво Израел би могъл да заплаши Иран, на сегашния етап от развитието на иранската ядрена програма? Например, с повторението на ситуацията от 1981, когато бе осъществена на практика „доктрината Бегин”, т.е. беше унищожен иракският ядрен реактор в Осирак. Доколко обаче е реално да се мисли, че върху Иран може да се окаже натиск, използвайки подобна заплаха? Всъщност, вероятността това да се случи е доста малка. На първо място, двете държави не поддържат дипломатически отношения, т.е. не разполагат с пряк канал за връзка. А в една толкова деликатна ситуация, всеки посредник би могъл да съдейства не само за подобряването, но и за задълбочаването на отношенията между двете страни, особено отчитайки огромното количество взаимно очерняща информация, поднасяна от медиите и нерядко даваща превратна представа за намеренията и целите на противника.

На второ място, следва се има предвид спецификата на иракската стратегическа култура, базиращата се на богатото имперско минало, от една страна, и на печалния колониален опит – от друга. Освен това, религиозно-митологичният мироглед на зороастризма, както и наслоената върху него шиитска версия на исляма, предлага черно-бялото възприемане на света, в който на Иран е отредена месианската и донякъде мъченическа роля на последната духовна опора на всички мюсюлмани. В тази ситуация, както отбелязва Керълайн Земке, в основна фобия на иранците се превръща страхът да не изпаднат в ситуация, когато за пореден път натискът на „неверниците” да доведе до поредно поражение за стремежите на иранската нация. Днес за такова поражение се смята евентуалното прекратяване на иранската ядрена програма, вследствие на външния натиск. Тоест, може да се прогнозира, че опитите да се въздейства на Ирак чрез заплахи, биха имали по-скоро обратен ефект върху развитието на неговата ядрена програма и могат окончателно да тласнат Техеран към „ядрения избор”, пък дори и само заради стремежа му да се противопостави на натиска, представяйки този стремеж за „непреклонност на иранската нация пред неверниците”.

И така, Израел има още един вариант – да премине към практическо изпълнение на заплахата си, декларирана в рамките на „доктрината Бегин”. Дали обаче израелците са в състояние да унищожат иранската ядрена инфраструктура, до степен да спрат ядрената програма на Техеран?

От една страна, сегашното състояние на иранската противовъздушна и противоракетна отбрана не се отличава особено от това на иракската през 1981. Следователно, за модерните израелски комплекси за радиоелектронна борба едва ли ще бъде проблем да нарушат работата на иранските радиолокационни станции, както и на системите за насочване на зенитните ракети. От друга страна обаче, за разлика от Ирак, който разполагаше със само един ядрен реактор, френско производство, иранската ядрена инфраструктура е разпръсната по цялата територия на страната, включително и в труднодостъпни планински местности, следователно само една операция няма да бъде достатъчна за унищожаването на по-голямата и част. Освен това, пак за разлика от иракската, иранската ядрена програма е, на практика, самодостатъчна, т.е. може да се самовъзстановява. Ако пък вземем предвид, че евентуална израелска операция няма да унищожи, а само ще забави, развитието на ядрената програма на Иран, опитът Техеран да бъде спрян със сила започва да изглежда практически безнадежден. При това, следва да споменем още едно обстоятелство. За разлика от Ирак на Саддам Хюсеин, Иран разработва паралелно уранов и плутониев проект, което значително повишава шансовете за оцеляване на ядрената му програма, като цяло.

Нещо повече, Техеран многократно е заявявал, че ще отговори с масиран военен контраудар на всяка атака, което означава началото на пълмощабна война между двете държави – ситуация, крайно неприятна за Израел, имайки предвид споменатите по-горе геополитически особености на тази страна.

Последната възможност за Израел – включването в евентуална военна операция срещу Иран на собствения му ядрен потенциал, изглежда много малко вероятно, поради феномена на т.нар. „ядрено табу”, което ограничава действията на всеки притежател на ядрено оръжие. Освен това, дори ако оставим настрана мащабното радиоактивно заразяване на целия близкоизточен регион (което е неизбежно при подобно развитие), количеството ядрено оръжие, необходимо за унищожаването на иранската ядрена програма, ще бъде много по-голямо от бомбите, хвърлени срещу Хирошима и Нагазаки.

Следователно може да се направи изводът, че тактиката на принуждаване най-вероятно би се оказала безполезна по отношение на Иран и няма да донесе на Израел очаквания резултат. Освен това, подобен вариант ще има и доста странични ефекти за еврейската държава, като например война до пълно изчерпване на икономическия и военен потенциал на противниците, екологична катастрофа в региона, изостряне на конфликта с ислямския свят и непоправим удар по международния имидж на страната. Тоест, можем да предположим, че Иран, ако действително се стреми към създаването на ядрен арсенал, най-вероятно ще се сдобие с възможности за собствено „ядрено сдържане”.

Затова, нека анализираме възможността за установяването на взаимно иранско-израелско ядрено сдържане, в аспекта на класическите елементи на теорията за ядреното сдържане. Става дума за това, доколко убедително е израелското ядрено сдържане, достатъчно рационални ли са участниците в системата за ядрено сдържане, параметрите на приемливия ущърб за Иран и за Израел, както и проблемът за втория ядрен удар (т.нар. „удар на възмездието”) за Израел.

Убедителността на израелското ядрено сдържане е сред най-уязвимите места на израелската държава. В същото време, тази категория е една от основните за сдържането, като такова. Според Лорънс Фридмън, който я определя като „вълшебната съставка на сдържането”, тя представлява съчетание на военните възможности на държавата с нейната готовност да ги използва и, което е най-важното, с осъзнаването на този факт от потенциалния противник.

Именно последният аспект поражда най-много спорове сред израелските политически анализатори. Политиката на „ядрена непрозрачност” не само замъгли информацията за ядрените възможности на държавата, но и остави открит въпроса за чертата, отвъд която израелското правителство би се решило да използва ядрено оръжие.

Събитието, което провокира тази дискусия, беше Първата война в Персийския залив през 1991, когато Ирак изстреля срещу израелската територия около 40 ракети с конвенционални бойни глави. При това ударът беше нанесен въпреки ясното предупреждение на Израел, че подобни атаки ще бъдат последвани от сурово възмездие, което мнозина изтълкуваха като възможност за нанасяне на ядрен удар срещу Ирак. Израелските експерти анализираха този прецедент от две различни позиции. Така, Шай Фелдман твърди, че израелското ядрено сдържане е демонстрирало ползата си, защото Ирак така и не се е осмелил да използва срещу еврейската държава големите си запаси от химическо и биологично оръжие, широко използвано във войната с Иран.

Към противоположна позиция се придържа Яир Еврон, според който израелската политика на ядрено сдържане се е оказала напълно несъстоятелна, доказателство за което са и иракските ракетни атаки. Що се отнася до неизползването на химическо оръжие, това, според израелския специалист, е станало по-скоро по чисто технически причини, а не поради ефекта от израелските заплахи. Според Зеев Маоз пък, израелското ядрено сдържане се оказва неубедително във всички случаи, когато на карта е поставено оцеляването на държавата. Тоест, днес израелското ядрено сдържане не може да предотврати нито химическа атака, нито нападение с конвенционално оръжие срещу територията на страната, което пък означава, че политиката на „ядрена непрозрачност” може би трябва да бъде изоставена. Маоз смята, че тя много наподобява избора на митичния древноеврейски герой Самсон, загинал заедно с всичките си врагове, което от гледна точка на практическата политика, е абсурдно.


Преминавайки към анализа на въпроса, доколко рационални са действията на участниците в системата на иранско-израелското ядрено сдържане, се налага първо да опровергаем добилата популярност през последните години теза за т.нар. „ислямски ирационализъм”. Така, Иран често бива представян като държава на религиозни фанатици, чиято официална идеология е сходна с онази на терористите-самоубийци. Заявлението на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, направено през октомври 2005, по време на конференцията „Светът без ционизъм”, в което той призова „Израел да бъде изтрит от политическата карта”, само затвърди тази представа.

В същото време, днес има всички основания да се предполага, че тази позиция на Иран е просто част от политиката на ислямисткото ръководство на страната, целяща създаването на съответния имидж. Имидж на защитници на всички „правоверни”, особено по толкова важни въпроси, като арабско-израелския конфликт, в чиито рамки повечето араби разглеждат Израел като държава, заграбила мюсюлманските светини и пречеща на създаването на независима Палестина. Впрочем, фактът, че Израел контролира Йерусалим, където се намира една от трите най-големи светини на исляма – джамията Ал-Акса, донякъде го защитава от евентуален ирански ядрен удар. Защото, ако Техеран действително възнамерява да сравни със земята еврейската държава, самият факт, че това ще означава и унищожаването на Йерусалим е допълнителен сдържащ фактор.

Впрочем, според някои специалисти, имиджът на Иран, на практика, не отговаря на действителността. Така например, анализирайки иранската външна политика, Майк Айзенщад подчертава умението на иранските лидери да лавират и избягват пряката конфронтация. Той, в частност, дава за пример ситуацията през 1999, когато афганистанското Движение Талибан ликвидира деветима ирански дипломати, в отговор на което Техеран концентрира войските си по границата и поиска убийците да му бъдат предадени, но не предприе интервенция..

Оценявайки последните събития, следва да отбележим, че сегашната външна политика на Иран, макар и да е доста рискова, включва типичните източни „хитрости”. Така, под прикритието на умелия дипломатически пазарлък със Съвета за сигурност на ООН, през последните години, Техеран успешно продължи да развива ядрената си програма, избягвайки засега двете най-сериозни последици – икономическото ембарго и военната намеса.

Тоест, проблемът за рационалното поведение в иранско-израелските отношения, сякаш касае в по-голяма степен Израел. Защо? Именно заради неизгодното геостратегическо положение на тази държава, за която всяко забавяне, позволяващо на противника, в хода на настъплението му, да заеме господстващо положение, е равносилно на поражение. А, следователно, и на унищожаването на самата израелска държава, чиито противници просто не я признават като такава. Както отбелязва, след атаката срещу реактора в Осирак, тогавашният израелски премиер Менахем Бегин: „Специалистите ни казаха, че една иракска 20-килотонова бомба може да унищожи едновременно 50 хиляди израелци и да причини смъртта на още 150 хиляди. Освен това, последиците от радиацията не само ще причинят смъртта на мнозина, но и ще лишат други от възможността да имат деца, или пък децата им ще се раждат с физически и психически отклонения. Ако разполага с поне три атомни бомби, противникът ще може да унищожи Йерусалим и околностите му, Тел Авив и предградията му, както и Хайфа и сателитните и градове. 20% от израелското население ще бъде унищожено или облъчено. В съпоставими цифри, това ще се равнява на 46 млн. американци. Затова иракската бомба винаги ще бъде заплаха за Израел”.

Това означава, че в диалога със склонния към рискови действия Иран, Израел ще се чувства в същата ситуация, както навремето с Ирак, т.е. като върху буре с барут, което, имайки предвид успешната досега традиция на „настъпателното доминиране”, би могло да доведе до конфликт с използване на ядрено оръжие. При това най-вероятно негов инициатор може да стане Израел, а основна причина – класически формулираният от Томас Шелинг „страх от внезапна ядрена атака на противника”, характерен за нестабилните форми на сдържане. Нестабилни, поради неравенството между страните по определени стратегически показатели, отнасящи се към всички аспекти на иранско-израелското противопоставяне.

Подобна теза се подкрепя, в частност, от параметрите на неприемливия ущърб и съотношението му за всяка от държавите в тази система. Дори и при най-повърхностно сравнение между израелската и иранската територия, се вижда огромно несъотвествие (приблизително 1:100). Така, площта на Израел е 20991 кв. км, а тази на Иран – 1648195 кв. км. Диспропорцията по отношение на населението е доста по-малка - приблизително 1:10 (7,2 млн. израелци, срещу 70 млн. иранци). Последният фактор отново не е в полза на Израел, защото предвид малката му територия, плътността на населението е твърде висока, което пък означава по-висок процент на смъртност на квадратен километър при евентуална ядрена атака на противника. Нещо повече – опитът от иранско-иракската война показа, че дори и след като загуби около 500 хиляди души, Иран съумя да се възстанови доста бързо. Не става дума за това, че цифрата е незначителна, тя по-скоро показва, че още през 80-те години на миналия век иранците са преминали една сериозна психологическа бариера, което със сигурност се отчита и от израелското разузнаване. През март 2004 тогавашния израелски премиер обяви, че: „За да предотврати разрушителния първи удар на противника, Израел трябва да притежава възможност да порази в отговор не по-малко от 15 негови градове”. Подобна теза ни кара да анализираме възможността за нанасянето на израелски удар на възмездието, тъй като няма никаква гаранция, че в хода на дори и относително слаб ядрен удар (3-5 ядрени бойни заряди, равняващи се на онези над Хирошима и Нагазаки, т.е. количеството, с което Иран реално би могъл да разполага след няколко години), по-голямата част от израелската ядрена мощ няма да бъде унищожена.

И така, каква е възможността Израел да нанесе ответен удар, ако бъде подложен на ядрена атака? Мненията на анализаторите и военните специалисти се различават. Така, през 1980, началникът на Генералния щаб на израелската армия Рафаел Ейтан заяви, че размерите на територията на страната и нейното население пречат за установяването на „ядрен баланс на страха”, тъй като Израел може да бъде унищожен още с първия удар.

Към противоположно мнение по въпроса се придържа известният учен Едуард Латвак, според който, дори ако Израел разполага само с ядрени бойни глави, разположени в ракетни шахти, страната ще може да си гарантира потенциала, необходим за нанасянето на успешен ответен удар срещу противника. Причината е значителното технологично изоставане на останалите държави от Близкия изток в сравнение с Израел, поради което повечето техни ракети не могат да се похвалят с особена точност. Подобна позиция обаче, изглежда малко лекомислена, защото техническият прогрес постепенно навлиза и в Близкия изток, да не говорим, че ракетите с ядрени бойни глави не се нуждаят от кой знае каква точност, защото разлика от няколко километра не се отразява върху ефективността им.

Като друг възможен вариант за нанасяне на „удар на възмездието” може да се разглежда т.нар. „ответно-насрещен” удар. Само че, ако подобен вариант може да се приеме за ефективен по отношение на страни като САЩ или Русия, това се дължи на факта, че ракетите, изстреляни срещу тях ще летят достатъчно дълго време (около 15 минути) за да бъдат унищожени преди да са достигнали целта. Имайки предвид разстоянието между Иран и Израел, времето на полета ще бъде не повече от 3 минути, което очевидно е недостатъчно за предприемането на ответна атака (след получаване на сигнал от системите за предотвратяване на ракетни удари) още преди противниковите ракети да са поразили територията на страната. Тоест, подобен вариант на действие се оказва неприемлив в ситуация на вече съществуващо израелско-иранско ядрено сдържане. Единствена възможност за гарантиране нанасянето на ответен удар от страна на Израел може да стане развитието на ядрени сили с морско базиране. По неофициални данни, през 2003-2006, Израел е купил от Германия три подводници клас „Делфин”, които могат да носят балистични ракети с ядрени бойни глави. Но и в това отношение, Израел се сблъсква с редица проблеми.

Първият е, че според предварителните оценки на израелските експерти, за гарантиране на ефективно ядрено сдържане, страната се нуждае от най-малко девет подводници от същия клас, имайки предвид, че част от тях ще дежурят в бойна готовност, други ще бъдат изпращани за ремонт, а трети ще отиват, или ще се връщат от бойно дежурство. Разходите по поддръжката на толкова подводници обаче, могат да сринат военния бюджет на страната.

Вторият проблем е свързан с мястото на базиране, и по-точно, на осъществяване на бойните дежурства на подводниците. Предлагат се два варианта – Средиземно море и Индийския океан. Но, макар че Средиземно море е достъпно за Израел, едва ли базираните там подводници могат да се смятат за „максимално неуязвими”, имайки предвид сравнително неголямата акватория на морето и активното присъствие в него на всички държави, разположени по крайбрежието му. В това отношение Индийският океан изглежда по-удобен, само че маршрутът на подводниците към него минава през Суецкия канал и Персийския залив, където те ще бъдат и най-уязвими.

Въпреки това, изглежда, че ако Иран форсира ядрената си програма, Израел ще бъде притиснат до стената и може да се изкуши да рискува, използвайки и двата, очертани по-горе, варианта на действие.

Впрочем, при всеки случай, възможността на Израел да нанесе ответен удар може да бъде поставена под съмнение, ако не от самия Израел, то от противниците му (и, най-вече от Иран), което би означавало крах на стратегията на сдържането. Тоест, за да бъде достатъчно убедителен, Израел се нуждае от нещо повече от морски компонент на ядрените си сили. Истинска гаранция, способна действително да укрепи израелското ядрено сдържане, са ядрените гаранции на достатъчно мощна атомна държава, като в това отношение, израелците най-вероятно ще разчитат на основния си съюзник – САЩ. Тоест, Вашингтон ще трябва да даде на Израел гаранции за „разширено сдържане”, подобни на тези, дадени навремето на Западна Европа.


Разширеното сдържане САЩ-Иран

Възможността Израел да влезе под американския „ядрен чадър” изглежда доста вероятна, в същото време последиците от това за стабилността на Близкия изток биха били нееднозначни.

На първо място, възниква въпросът, как би започнал да се държи Израел, получавайки подобни гаранции от страна на САЩ? Според Джеймс Ръсел, опирайки се вече не само на своите собствени, но и на американските ядрени сили, традиционната за тази държава тактика на „настъпателното доминиране” може да се задълбочи, което пък да доведе до т.нар. „парадокс на стабилността/нестабилността”, когато отсъствието на голям ядрен конфликт се „компенсира” от голям брой малки кризи с използването на конвенционални оръжия. В ситуацията с Израел и Иран, тези конфликти, вероятно, ще се реализират на територията на Ливан, с активното участие на спонсорираното от Техеран движение Хизбула. Като, с течение на времето, действията на Израел могат да го поставят в позицията на агресор. На свой ред, Иран, който изключително държи на имиджа си на „защитник на правоверните”, може да се изкуши „да накаже агресора”, което при наличието на ядрено оръжие у двете страни, да ескалира до мащабен ядрен сблъсък.

Вторият въпрос е, как би се държал Иран, ако се окаже „сдържан” от хилядите американски ядрени бойни глави? Имайки предвид традиционно провокационния характер на иранската външна политика, може да се очаква, че Техеран ще се опита, чрез серия от асиметрични стъпки, да вбеси израелците дотолкова, че да ги тласне към необмислена първа крачка, давайки на Иран възможността да се представи пред света за „жертва и защитник на правоверните”.

Третият въпрос е, как ще се държи Вашингтон, ако заради своите ядрени гаранции за Израел, бъде въвлечен в потенциален ядрен конфликт? Може да се очаква, че, от една страна, САЩ ще се опитат да сдържат Израел, а от друга – че сдържаната позиция на Израел, може да породи у Техеран илюзия за слабостта на противника, изкушавайки го да се опита да промени силовия баланс в Близкия изток, чрез поредица от асиметрични действия, изтласквайки останалите „актьори” от досегашните им сфери на влияние. В това отношени, Иран ще влезе в конфронтация не само с интересите на Израел, но ще наруши и традиционната сфера на жизнените интереси на Саудитска Арабия, която (вероятно заедно с Израел) ще поиска от САЩ да върнат Иран на изходните му позиции. Освен това, и самите САЩ сигурно ще се опитат да притиснат Иран за да не допуснат сериозни геополитически промени в региона. Имайки предвид иранския манталитет, за който всяко подчинение на външния натиск ще означава фатална загуба на имиджа на страната в ислямския свят, можем да очакваме, че подобен опит ще доведе до ескалиране на напрежението в Близкия изток, тъй като Техеран (отново имайки предвид манталитета му) отдавна е готов да играе „с нулева сума”, при което би го задоволило само получаването на „максимално количество точки”. Последица от възникването на такова напрежение отново би могла да бъде ескалацията на конфликта и преминаването му в ядрен, като резултатът ще зависи най-вече от здравите нерви на „играчите”. Дали конфликтът ще доведе до практическото използване на ядрено оръжие, вероятно ще зависи от това, доколко рационален ще изглежда Иран в очите на американците. Тук са възможни два варианта за развитие на събитията: или ще бъде постигнат реален взаимен компромис, който, подобно на Карибската криза от годините на студената война, в някаква степен ще стабилизира отношенията между ядрените държави в региона, или резултатът ще бъде открит ядрен сблъсък.

Вторият възможен сценарий

Според този сценарий, Иран ще се сдобие с ядрено оръжие, но, подобно на Израел, няма да го обяви официално. Това развитие изглежда най-малко вероятно, но в същото време е и най-малко опасното, от трите, които анализираме в тази статия. Малко вероятно, защото развитието на иранската ядрена програма, в значителна степен, има статусен характер, т.е. наличието на ядрено оръжие, по принцип, трябва да бъде обявено, иначе то рискува да загуби основното си предназначение (да осигури необходимия нов статут на Техеран). Освен това, формулирането на иранската военна политика „по модела на Малкия Сатана” (както иранските ислямисти наричат Израел) едва ли ще е приемливо за иранското ръководство, най-малкото, защото би било крайно непопулярно сред широките маси в страната.

В същото време, ако приемем, че все пак има малка вероятност Иран да тръгне по пътя на „ядрената непрозрачност”, подобна политика значително би намалила вероятността от взаимен ядрен сблъсък, защото тя, от една страна, изключва „страха от внезапно ядрено нападение”, който е основната причина за нестабилността на ядреното сдържане, в началния му етап. Нито една от държавите няма да осъществи ядрено нападение, защото нито една от тях официално няма да признава, че вече има ядрен статут. На второ място, това развитие на нещата намалява необходимостта от предоставянето на американски ядрени гаранции за Израел, който може да продължи да развива подводния си атомен флот за всеки случай, т.е. за да реагира, ако иранците решат в бъдеще да се откажат от политиката на „ядрена непрозрачност”.

В същото време този втори сценарий също има сериозни недостатъци. На първо място, винаги съществува рискът подобно „замразено” сдържане да премине от латентна в остра фаза и тогава нещата отново ще се развият според първия сценарий. На второ място, убедителността на израелската стратегия на ядреното сдържане може значително да спадне, поради факта, че съдържащото се в „доктрината Бегин” изискване да не се допусне враговете на Израел да притежават ядрено оръжие, ще се окаже несъстоятелно. Във фазата на „непрозрачното взаимно сдържане”, този проблем няма да влияе съществено на самото сдържане, но при изостряне на ситуацията може да изиграе фатална роля.

Третият сценарий

Според мнозина експерти, именно този сценарий изглежда най-вероятен. Те смятат, че, развивайки пълен ядрен горивен цикъл, Техеран все пак няма да рискува да престъпи линията, прокарана от Договора за неразпространение на ядреното оръжие между ядрените и неядрените държави. Тоест, Иран, като виртуална ядрена държава, без на практика да притежава собствен ядрен арсенал,ще запази всички възможности (при очевидна заплаха за сигурността на държавата) максимално бързо да произведе собствена атомна бомба. Какви ще бъдат последиците от такава стъпка за регионалната и глобална сигурност?

Най-вероятно ще последва „верижна реакция” в целия регион. Тук трябва да отбележим, че през последните години значително се активизираха мирните атомни енергийни програми на редица близкоизточни държави, като Египет, Саудитска Арабия, Алжир, Тунис, Мароко и др. Дали това означава, че зад тях се крие и стремеж към създаване на собствена атомна бомба? Едва ли, но би могло да се предположи, че реакция на иранския „прагов” ядрен статут, ще стане сходната ситуация с Египет и Саудитска Арабия, които също претендират за статута на регионални лидери и едва ли ще позволят на иранците още дълго да лидират в ядрената сфера.

В подобна ситуация мотивацията на Израел да изостави стратегията си на „ядрена непрозрачност” също може да укрепне, което пък би тласнало всички останали близкоизточни държави към увеличаване на военния си потенциал. Впрочем, съвсем не е задължително именно Израел да се окаже катализаторът на превръщането на Близкия изток в общност на ядрени държави, тъй като провокиращите подобен процес фактори могат да имат и друг произход.

При всички случаи, ако Израел реши за изчака по-нататъшното развитие на събитията, запазвайки сегашния си „непрозрачен” статут, в перспектива неговият ядрен арсенал може да стане обект на шантаж от страна на регионалните му противници, които са способни да го изправят пред ултиматума: „или Близкия изток ще стане зона, напълно свободна от ядрено оръжие, или Израел ще има едновременно няколко ядрени съседи”.

В подобна ситуация, пред Израел стои задачата на всяка цена да не допусне развитието на военният компонент на иранската ядрена програма, като общ провокиращ фактор. Тази задача, най-вероятно, ще се решава по пътя на уточняването (въз основа на разузнавателните сведения) и евентуалното унищожаване на военните разработки на иранците, което отново предполага нанасянето на превантивен удар.

В същото време отказът от „ядрената непрозрачност” днес, когато иранската ядрена програма набира скорост, може да провокира Техеран окончателно да направи ядрения си избор.

В крайна сметка, оценката на сегашната ситуация в Близкия изток и, в частност, на перспективите за развитието и, позволява да се твърди, че:

- Сегашната политика на „ядрена непрозрачност” на Израел е оптималната, от гледна точка преодоляване на възможните последици от разпространението на ядреното оръжие в Близкия изток;

- В същото време стремителното интензифициране на глобалните процеси на разпространение на ядреното оръжие в света, вече засегна и Близкия изток. Анализът на последните събития позволява да прогнозираме, че в близко бъдеще в региона ще се появи нова ядрена държава, което най-вероятно ще принуди Израел да изостави политиката на „непрозрачност” за да повиши убедителността на своето ядрено „сдържане”;

- Отказът от политиката на „ядрена непрозрачност”, на свой ред, може да има редица сериозни последици за региона. Сред тях, в частност, е т.нар. „ефект на доминото”, т.е. опитът на редица арабски държави да се сдобият с ядрен статут, въвличането на САЩ в системата на ядрено сдържане (като гарант за сигурността на Израел) и нарастване на „ядреното напрежение” в Близкия изток, поради вече разклатения от Техеран регионален силов баланс. Подобна ситуация може да доведе до локален въоръжен сблъсък с ограничено използване на ядрено оръжие, или пък до установяването на нов модел на стабилност в региона, базиращ се на взаимното ядрено сдържане (като първият може да предшества налагането на втория). В същото време, новата близкоизточна система ще се отличава от класическото ядрено сдържане от ерата на студената война по това, че вероятно ще бъде многополюсна (т.е. ще включва три или повече ядрени „полюса”) и ще се характеризира с по-ниско ниво на стабилност, пак поради своята многополюсност, поликултурността на участниците в нея и диспропорциите между техните количествени и качествени характеристики.

* Доцент в Одеския национален университет и старши сътрудник на Националния институт за стратегически изследвания към президента на Украйна

{rt}

През последните няколко години, в израелските аналитични кръгове все по-често се дискутира необходимостта от преразглеждане на ядрената стратегия на страната. Това се дължи, преди всичко, на качественото нарастване на външните заплахи, пред които е изправена еврейската държава, като на първо място в списъка е стремително развиващата се иранска ядрена програма, което означава, че още преди 2010 Ислямска република Иран може да влезе в списъка на неофициалните членове на световния ядрен клуб. В съчетание с радикалната антиизраелска реторика на Техеран, тази ситуация може да изведе традиционното противопоставяне между двете най-силни държави в Близкия изток на качествено ново равнище, когато и двете ще разчитат най-вече на ядреното оръжие, за да защитят интересите си.

При подобно развитие, Израел неизбежно ще се сблъска с дилемата, касаеща ефективността на стратегията му за ядрено сдържане, която до днес си остава една от най-малко известните сфери на неговата геополитика.

Всъщност, тази стратегия е сред най-уникалните явления в ядрената епоха. Началото на израелската атомна програма беше поставено още през 1964, когато в Димона е въведен в експлоатация първият изследователски ядрен реактор. Плутоният, отделян вследствие на процесите в него, позволи на Израел да създаде първият си ядрен боен заряд в края на 1966 или в началото на 1967.

Достъпните данни за израелския ядрен потенциал, в по-голямата си част, се базират на тези, изнесени от бившия израелски ядрен специалист (осъден по-късно като американски шпионин) Мордехай Вануну, през 1986. Затова и мненията на анализаторите по този въпрос не са еднозначни – според силно разминаващите се оценки, базиращи се на приблизителното количество ядрено гориво, произведено от реактора в Димона, Израел притежава между 137 и 200 ядрени бойни заряди. Така, той стана шестата държава в света и единствената в района на Близкия изток, разполагаща с ядрено оръжие.

Уникалният характер на израелското ядрено сдържане, в значителна степен, се обуславя както от географската и геополитическа специфика на държавата, така и от историческото и минало, стоящи в основата на формирането на израелската стратегическа култура.

Размерите на територията и геополитическото положение на Израел го превръщат, според редица американски анализатори, в „държава за една бомба” – т.е. толкова малка, че за унищожаването и би бил достатъчен и един ядрен удар. Именно тази ситуация формира превантивно-настъпателния характер на израелската военна стратегия, която се основава на тактиката на мълниеносното нападение и нанасяне на максимални щети на противника още в първите часове на конфликта. Същите фактори, впрочем, предопределят и израелския вариант на политиката на ядреното сдържане.

В същото време, Израел се стреми да поддържа и качествено военно превъзходство в конвенционалната сфера, което също би могло да убеди противника да се откаже от използването на сила, или да гарантира победата в конфликта и без използването на ядрено оръжие. Тази позиция обяснява и израелската политика на „ядрена непрозрачност”. Има разбира се и друго обяснение, което лансира Авнер Коен, според когото политиката на „ядрена непрозрачност” е следствие от огромната (дори „свещена”) роля на сигурността за израелската държава. Според него: „израелците избягват да произнасят на глас съчетанието „атомна бомба”, използвайки вместо него „ядрен избор” или „ядрени възможности”, също както ортодоксалните евреи никога не споменават напразно името Господне, заменяйки го с различни синоними”.

За първи път тази политика на „ядрена непрозрачност” е демонстрирана през 1963, по време на срещата между тогавашния израелски министър на отбраната Шимон Перес и президента на САЩ Джон Кенеди. Тогава, на въпроса за израелския ядрен потенциал и намеренията на Тел Авив в тази сфера, Перес отговаря, че „Израел няма да е първата държава, която ще разположи ядрено оръжие в Близкия изток”. През 1974 Ицхак Рабин допълни тази постановка, отбелязвайки, че Израел н e може да си позволи и „да бъде втора (ядрена) държава в региона”. Обикновено тази фраза се тълкува като заплаха Израел да се откаже от политиката на „ядрена непрозрачност”, ако която и да било друга държава в Близкия изток реши да се сдобие с ядрен статут. За своята над четиридесетгодишна история, политиката на „ядрена непрозрачност” позволи на Израел да постигне редица, иначе трудно съчетаеми предимства:

- Да смекчи очевидното противоречие между факта, че страната притежава ядрен военен потенциал и, в същото време, се опитва да запази Близкия изток безядрен;

- Да избегне т.нар. „капан на задълженията”, когато държавният лидер е длъжен да изпълни отправената в рамките на стратегията на сдържането заплаха, за да избегне възможността собствените му обещания вече да не се приемат сериозно от останалите;

- Да съвмести фактическия си ядрен статут с официалната политика на своя основен съюзник – САЩ, които неизменно са в челото на движението за неразпространяване на ядреното оръжие.

Уточняващо допълнение към израелската военна доктрина стана т.нар. „доктрина Бегин”, която се превърна в официална политика на страната след нанесения от Израел въздушен удар срещу иракския изследователски реактор „Осирак”, на 7 юни 1981. Тогава израелският премиер Менахем Бегин обяви, че Израел ще блокира всеки опит на враговете си да се сдобият с ядрено оръжие.

Интензивното развитие на иранската ядрена програма през последните няколко години е тъкмо този случай, когато една млада (в определен смисъл) и мощна държава, чиито лидери използват демонстративно антиизраелска реторика, може да стане притежател на втория в региона ядрен потенциал. Засега Техеран не разполага с атомно оръжие и, ако се съди по официалните му декларации, не възнамерява да го създава. Но, дори ако разгледаме чисто хипотетичната възможност Ислямската република да се сдобие с бомба през следващите пет години (дори и ако става дума за най-примитивния „опитен” вариант на ядрен боен заряд) реалната опасност за Израел ще бъде много сериозна. Като причината отново е малката дълбочина на израелската територия, поради което щетите, нанесени дори и от само една атомна бомба, ще се окажат прекалено големи за израелската държава.

С други думи, появата в иранския арсенал дори на най-примитивен образец на ядрено оръжие би имала твърде сериозни последици – не толкова като непосредствена заплаха за съществуването на еврейската държава, колкото поради промените в рамките на официалната ядрена политика на Израел, които вероятно ще настъпят, като реакция на „повишаването” на иранския военен статус. Трябва да се отбележи и, че в тази ситуация Иран започва да се разглежда и като практически пример, и като теоретичен модел на вероятните промени в Близкия изток, които стават неибежни, имайки предвид активизирането на глобалните съвременни процеси на разпространение на ядреното оръжие. Враждебността на близкоизточните съседи на Израел неведнъж е карала анализаторите да лансират сценарии за развитие на събитията при положение, че в региона се появи и втора ядрена държава. Никога досега обаче, тези сценарии не са изглеждали толкова реалистични като днес, когато Иран с бързи крачки се доближава до получаването на ядрен статут.

През последните няколко години, в израелските аналитични кръгове все по-често се дискутира необходимостта от преразглеждане на ядрената стратегия на страната. Това се дължи, преди всичко, на качественото нарастване на външните заплахи, пред които е изправена еврейската държава, като на първо място в списъка е стремително развиващата се иранска ядрена програма, което означава, че още преди 2010 Ислямска република Иран може да влезе в списъка на неофициалните членове на световния ядрен клуб. В съчетание с радикалната антиизраелска реторика на Техеран, тази ситуация може да изведе традиционното противопоставяне между двете най-силни държави в Близкия изток на качествено ново равнище, когато и двете ще разчитат най-вече на ядреното оръжие, за да защитят интересите си.

При подобно развитие, Израел неизбежно ще се сблъска с дилемата, касаеща ефективността на стратегията му за ядрено сдържане, която до днес си остава една от най-малко известните сфери на неговата геополитика.

Всъщност, тази стратегия е сред най-уникалните явления в ядрената епоха. Началото на израелската атомна програма беше поставено още през 1964, когато в Димона е въведен в експлоатация първият изследователски ядрен реактор. Плутоният, отделян вследствие на процесите в него, позволи на Израел да създаде първият си ядрен боен заряд в края на 1966 или в началото на 1967.

Достъпните данни за израелския ядрен потенциал, в по-голямата си част, се базират на тези, изнесени от бившия израелски ядрен специалист (осъден по-късно като американски шпионин) Мордехай Вануну, през 1986. Затова и мненията на анализаторите по този въпрос не са еднозначни – според силно разминаващите се оценки, базиращи се на приблизителното количество ядрено гориво, произведено от реактора в Димона, Израел притежава между 137 и 200 ядрени бойни заряди. Така, той стана шестата държава в света и единствената в района на Близкия изток, разполагаща с ядрено оръжие.

Уникалният характер на израелското ядрено сдържане, в значителна степен, се обуславя както от географската и геополитическа специфика на държавата, така и от историческото и минало, стоящи в основата на формирането на израелската стратегическа култура.

Размерите на територията и геополитическото положение на Израел го превръщат, според редица американски анализатори, в „държава за една бомба” – т.е. толкова малка, че за унищожаването и би бил достатъчен и един ядрен удар. Именно тази ситуация формира превантивно-настъпателния характер на израелската военна стратегия, която се основава на тактиката на мълниеносното нападение и нанасяне на максимални щети на противника още в първите часове на конфликта. Същите фактори, впрочем, предопределят и израелския вариант на политиката на ядреното сдържане.

В същото време, Израел се стреми да поддържа и качествено военно превъзходство в конвенционалната сфера, което също би могло да убеди противника да се откаже от използването на сила, или да гарантира победата в конфликта и без използването на ядрено оръжие. Тази позиция обяснява и израелската политика на „ядрена непрозрачност”. Има разбира се и друго обяснение, което лансира Авнер Коен, според когото политиката на „ядрена непрозрачност” е следствие от огромната (дори „свещена”) роля на сигурността за израелската държава. Според него: „израелците избягват да произнасят на глас съчетанието „атомна бомба”, използвайки вместо него „ядрен избор” или „ядрени възможности”, също както ортодоксалните евреи никога не споменават напразно името Господне, заменяйки го с различни синоними”.

За първи път тази политика на „ядрена непрозрачност” е демонстрирана през 1963, по време на срещата между тогавашния израелски министър на отбраната Шимон Перес и президента на САЩ Джон Кенеди. Тогава, на въпроса за израелския ядрен потенциал и намеренията на Тел Авив в тази сфера, Перес отговаря, че „Израел няма да е първата държава, която ще разположи ядрено оръжие в Близкия изток”. През 1974 Ицхак Рабин допълни тази постановка, отбелязвайки, че Израел н e може да си позволи и „да бъде втора (ядрена) държава в региона”. Обикновено тази фраза се тълкува като заплаха Израел да се откаже от политиката на „ядрена непрозрачност”, ако която и да било друга държава в Близкия изток реши да се сдобие с ядрен статут. За своята над четиридесетгодишна история, политиката на „ядрена непрозрачност” позволи на Израел да постигне редица, иначе трудно съчетаеми предимства:

- Да смекчи очевидното противоречие между факта, че страната притежава ядрен военен потенциал и, в същото време, се опитва да запази Близкия изток безядрен;

- Да избегне т.нар. „капан на задълженията”, когато държавният лидер е длъжен да изпълни отправената в рамките на стратегията на сдържането заплаха, за да избегне възможността собствените му обещания вече да не се приемат сериозно от останалите;

- Да съвмести фактическия си ядрен статут с официалната политика на своя основен съюзник – САЩ, които неизменно са в челото на движението за неразпространяване на ядреното оръжие.

Уточняващо допълнение към израелската военна доктрина стана т.нар. „доктрина Бегин”, която се превърна в официална политика на страната след нанесения от Израел въздушен удар срещу иракския изследователски реактор „Осирак”, на 7 юни 1981. Тогава израелският премиер Менахем Бегин обяви, че Израел ще блокира всеки опит на враговете си да се сдобият с ядрено оръжие.

Интензивното развитие на иранската ядрена програма през последните няколко години е тъкмо този случай, когато една млада (в определен смисъл) и мощна държава, чиито лидери използват демонстративно антиизраелска реторика, може да стане притежател на втория в региона ядрен потенциал. Засега Техеран не разполага с атомно оръжие и, ако се съди по официалните му декларации, не възнамерява да го създава. Но, дори ако разгледаме чисто хипотетичната възможност Ислямската република да се сдобие с бомба през следващите пет години (дори и ако става дума за най-примитивния „опитен” вариант на ядрен боен заряд) реалната опасност за Израел ще бъде много сериозна. Като причината отново е малката дълбочина на израелската територия, поради което щетите, нанесени дори и от само една атомна бомба, ще се окажат прекалено големи за израелската държава.

С други думи, появата в иранския арсенал дори на най-примитивен образец на ядрено оръжие би имала твърде сериозни последици – не толкова като непосредствена заплаха за съществуването на еврейската държава, колкото поради промените в рамките на официалната ядрена политика на Израел, които вероятно ще настъпят, като реакция на „повишаването” на иранския военен статус. Трябва да се отбележи и, че в тази ситуация Иран започва да се разглежда и като практически пример, и като теоретичен модел на вероятните промени в Близкия изток, които стават неибежни, имайки предвид активизирането на глобалните съвременни процеси на разпространение на ядреното оръжие. Враждебността на близкоизточните съседи на Израел неведнъж е карала анализаторите да лансират сценарии за развитие на събитията при положение, че в региона се появи и втора ядрена държава. Никога досега обаче, тези сценарии не са изглеждали толкова реалистични като днес, когато Иран с бързи крачки се доближава до получаването на ядрен статут.

Страница 2

Обективната оценка на ситуация в момента, предполага три основни варианта за по-нататъшното развитие на събитията:

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане официално, т.е. по примера на Индия и Пакистан. В този случай, следва да се анализира, както възможността на Израел да предотврати реализацията на подобен сценарий, така и спецификата на взаимното израелско-иранско ядрено сдържане, което неизбежно ще възникне в Близкия изток.

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане по примера на Израел. Това би означавало провеждане на политика на „ядрена непрозрачност” по подобие на израелската. Този сценарий предполага установяването на нов тип двуполюсно ядрено сдържане, разбира се, ако то устройва и двете държави.

- Иран да бъде спрян „на прага” на клуба на ядрените държави, т.е. да получи виртуална възможност за създаване на ядрено оръжие, без да я осъществява на практика.

И трите модела, макар и в различна степен, могат да повлияят върху характера на израелското ядрено сдържане, което оправдава и техният по-внимателен анализ.

Първият сценарий

За начало, нека разгледаме възможностите на Израел да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, оказвайки му за целта необходимия натиск – дипломатически или военен. По принцип, тази ситуация може да се отнесе и за двата други сценария, макар че при тях вероятността да се реализира значително намалява.

И така, с какво Израел би могъл да заплаши Иран, на сегашния етап от развитието на иранската ядрена програма? Например, с повторението на ситуацията от 1981, когато бе осъществена на практика „доктрината Бегин”, т.е. беше унищожен иракският ядрен реактор в Осирак. Доколко обаче е реално да се мисли, че върху Иран може да се окаже натиск, използвайки подобна заплаха? Всъщност, вероятността това да се случи е доста малка. На първо място, двете държави не поддържат дипломатически отношения, т.е. не разполагат с пряк канал за връзка. А в една толкова деликатна ситуация, всеки посредник би могъл да съдейства не само за подобряването, но и за задълбочаването на отношенията между двете страни, особено отчитайки огромното количество взаимно очерняща информация, поднасяна от медиите и нерядко даваща превратна представа за намеренията и целите на противника.

На второ място, следва се има предвид спецификата на иракската стратегическа култура, базиращата се на богатото имперско минало, от една страна, и на печалния колониален опит – от друга. Освен това, религиозно-митологичният мироглед на зороастризма, както и наслоената върху него шиитска версия на исляма, предлага черно-бялото възприемане на света, в който на Иран е отредена месианската и донякъде мъченическа роля на последната духовна опора на всички мюсюлмани. В тази ситуация, както отбелязва Керълайн Земке, в основна фобия на иранците се превръща страхът да не изпаднат в ситуация, когато за пореден път натискът на „неверниците” да доведе до поредно поражение за стремежите на иранската нация. Днес за такова поражение се смята евентуалното прекратяване на иранската ядрена програма, вследствие на външния натиск. Тоест, може да се прогнозира, че опитите да се въздейства на Ирак чрез заплахи, биха имали по-скоро обратен ефект върху развитието на неговата ядрена програма и могат окончателно да тласнат Техеран към „ядрения избор”, пък дори и само заради стремежа му да се противопостави на натиска, представяйки този стремеж за „непреклонност на иранската нация пред неверниците”.

И така, Израел има още един вариант – да премине към практическо изпълнение на заплахата си, декларирана в рамките на „доктрината Бегин”. Дали обаче израелците са в състояние да унищожат иранската ядрена инфраструктура, до степен да спрат ядрената програма на Техеран?

От една страна, сегашното състояние на иранската противовъздушна и противоракетна отбрана не се отличава особено от това на иракската през 1981. Следователно, за модерните израелски комплекси за радиоелектронна борба едва ли ще бъде проблем да нарушат работата на иранските радиолокационни станции, както и на системите за насочване на зенитните ракети. От друга страна обаче, за разлика от Ирак, който разполагаше със само един ядрен реактор, френско производство, иранската ядрена инфраструктура е разпръсната по цялата територия на страната, включително и в труднодостъпни планински местности, следователно само една операция няма да бъде достатъчна за унищожаването на по-голямата и част. Освен това, пак за разлика от иракската, иранската ядрена програма е, на практика, самодостатъчна, т.е. може да се самовъзстановява. Ако пък вземем предвид, че евентуална израелска операция няма да унищожи, а само ще забави, развитието на ядрената програма на Иран, опитът Техеран да бъде спрян със сила започва да изглежда практически безнадежден. При това, следва да споменем още едно обстоятелство. За разлика от Ирак на Саддам Хюсеин, Иран разработва паралелно уранов и плутониев проект, което значително повишава шансовете за оцеляване на ядрената му програма, като цяло.

Нещо повече, Техеран многократно е заявявал, че ще отговори с масиран военен контраудар на всяка атака, което означава началото на пълмощабна война между двете държави – ситуация, крайно неприятна за Израел, имайки предвид споменатите по-горе геополитически особености на тази страна.

Последната възможност за Израел – включването в евентуална военна операция срещу Иран на собствения му ядрен потенциал, изглежда много малко вероятно, поради феномена на т.нар. „ядрено табу”, което ограничава действията на всеки притежател на ядрено оръжие. Освен това, дори ако оставим настрана мащабното радиоактивно заразяване на целия близкоизточен регион (което е неизбежно при подобно развитие), количеството ядрено оръжие, необходимо за унищожаването на иранската ядрена програма, ще бъде много по-голямо от бомбите, хвърлени срещу Хирошима и Нагазаки.

Следователно може да се направи изводът, че тактиката на принуждаване най-вероятно би се оказала безполезна по отношение на Иран и няма да донесе на Израел очаквания резултат. Освен това, подобен вариант ще има и доста странични ефекти за еврейската държава, като например война до пълно изчерпване на икономическия и военен потенциал на противниците, екологична катастрофа в региона, изостряне на конфликта с ислямския свят и непоправим удар по международния имидж на страната. Тоест, можем да предположим, че Иран, ако действително се стреми към създаването на ядрен арсенал, най-вероятно ще се сдобие с възможности за собствено „ядрено сдържане”.

Затова, нека анализираме възможността за установяването на взаимно иранско-израелско ядрено сдържане, в аспекта на класическите елементи на теорията за ядреното сдържане. Става дума за това, доколко убедително е израелското ядрено сдържане, достатъчно рационални ли са участниците в системата за ядрено сдържане, параметрите на приемливия ущърб за Иран и за Израел, както и проблемът за втория ядрен удар (т.нар. „удар на възмездието”) за Израел.

Убедителността на израелското ядрено сдържане е сред най-уязвимите места на израелската държава. В същото време, тази категория е една от основните за сдържането, като такова. Според Лорънс Фридмън, който я определя като „вълшебната съставка на сдържането”, тя представлява съчетание на военните възможности на държавата с нейната готовност да ги използва и, което е най-важното, с осъзнаването на този факт от потенциалния противник.

Именно последният аспект поражда най-много спорове сред израелските политически анализатори. Политиката на „ядрена непрозрачност” не само замъгли информацията за ядрените възможности на държавата, но и остави открит въпроса за чертата, отвъд която израелското правителство би се решило да използва ядрено оръжие.

Събитието, което провокира тази дискусия, беше Първата война в Персийския залив през 1991, когато Ирак изстреля срещу израелската територия около 40 ракети с конвенционални бойни глави. При това ударът беше нанесен въпреки ясното предупреждение на Израел, че подобни атаки ще бъдат последвани от сурово възмездие, което мнозина изтълкуваха като възможност за нанасяне на ядрен удар срещу Ирак. Израелските експерти анализираха този прецедент от две различни позиции. Така, Шай Фелдман твърди, че израелското ядрено сдържане е демонстрирало ползата си, защото Ирак така и не се е осмелил да използва срещу еврейската държава големите си запаси от химическо и биологично оръжие, широко използвано във войната с Иран.

Към противоположна позиция се придържа Яир Еврон, според който израелската политика на ядрено сдържане се е оказала напълно несъстоятелна, доказателство за което са и иракските ракетни атаки. Що се отнася до неизползването на химическо оръжие, това, според израелския специалист, е станало по-скоро по чисто технически причини, а не поради ефекта от израелските заплахи. Според Зеев Маоз пък, израелското ядрено сдържане се оказва неубедително във всички случаи, когато на карта е поставено оцеляването на държавата. Тоест, днес израелското ядрено сдържане не може да предотврати нито химическа атака, нито нападение с конвенционално оръжие срещу територията на страната, което пък означава, че политиката на „ядрена непрозрачност” може би трябва да бъде изоставена. Маоз смята, че тя много наподобява избора на митичния древноеврейски герой Самсон, загинал заедно с всичките си врагове, което от гледна точка на практическата политика, е абсурдно.

Страница 3

Преминавайки към анализа на въпроса, доколко рационални са действията на участниците в системата на иранско-израелското ядрено сдържане, се налага първо да опровергаем добилата популярност през последните години теза за т.нар. „ислямски ирационализъм”. Така, Иран често бива представян като държава на религиозни фанатици, чиято официална идеология е сходна с онази на терористите-самоубийци. Заявлението на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, направено през октомври 2005, по време на конференцията „Светът без ционизъм”, в което той призова „Израел да бъде изтрит от политическата карта”, само затвърди тази представа.

В същото време, днес има всички основания да се предполага, че тази позиция на Иран е просто част от политиката на ислямисткото ръководство на страната, целяща създаването на съответния имидж. Имидж на защитници на всички „правоверни”, особено по толкова важни въпроси, като арабско-израелския конфликт, в чиито рамки повечето араби разглеждат Израел като държава, заграбила мюсюлманските светини и пречеща на създаването на независима Палестина. Впрочем, фактът, че Израел контролира Йерусалим, където се намира една от трите най-големи светини на исляма – джамията Ал-Акса, донякъде го защитава от евентуален ирански ядрен удар. Защото, ако Техеран действително възнамерява да сравни със земята еврейската държава, самият факт, че това ще означава и унищожаването на Йерусалим е допълнителен сдържащ фактор.

Впрочем, според някои специалисти, имиджът на Иран, на практика, не отговаря на действителността. Така например, анализирайки иранската външна политика, Майк Айзенщад подчертава умението на иранските лидери да лавират и избягват пряката конфронтация. Той, в частност, дава за пример ситуацията през 1999, когато афганистанското Движение Талибан ликвидира деветима ирански дипломати, в отговор на което Техеран концентрира войските си по границата и поиска убийците да му бъдат предадени, но не предприе интервенция..

Оценявайки последните събития, следва да отбележим, че сегашната външна политика на Иран, макар и да е доста рискова, включва типичните източни „хитрости”. Така, под прикритието на умелия дипломатически пазарлък със Съвета за сигурност на ООН, през последните години, Техеран успешно продължи да развива ядрената си програма, избягвайки засега двете най-сериозни последици – икономическото ембарго и военната намеса.

Тоест, проблемът за рационалното поведение в иранско-израелските отношения, сякаш касае в по-голяма степен Израел. Защо? Именно заради неизгодното геостратегическо положение на тази държава, за която всяко забавяне, позволяващо на противника, в хода на настъплението му, да заеме господстващо положение, е равносилно на поражение. А, следователно, и на унищожаването на самата израелска държава, чиито противници просто не я признават като такава. Както отбелязва, след атаката срещу реактора в Осирак, тогавашният израелски премиер Менахем Бегин: „Специалистите ни казаха, че една иракска 20-килотонова бомба може да унищожи едновременно 50 хиляди израелци и да причини смъртта на още 150 хиляди. Освен това, последиците от радиацията не само ще причинят смъртта на мнозина, но и ще лишат други от възможността да имат деца, или пък децата им ще се раждат с физически и психически отклонения. Ако разполага с поне три атомни бомби, противникът ще може да унищожи Йерусалим и околностите му, Тел Авив и предградията му, както и Хайфа и сателитните и градове. 20% от израелското население ще бъде унищожено или облъчено. В съпоставими цифри, това ще се равнява на 46 млн. американци. Затова иракската бомба винаги ще бъде заплаха за Израел”.

Това означава, че в диалога със склонния към рискови действия Иран, Израел ще се чувства в същата ситуация, както навремето с Ирак, т.е. като върху буре с барут, което, имайки предвид успешната досега традиция на „настъпателното доминиране”, би могло да доведе до конфликт с използване на ядрено оръжие. При това най-вероятно негов инициатор може да стане Израел, а основна причина – класически формулираният от Томас Шелинг „страх от внезапна ядрена атака на противника”, характерен за нестабилните форми на сдържане. Нестабилни, поради неравенството между страните по определени стратегически показатели, отнасящи се към всички аспекти на иранско-израелското противопоставяне.

Подобна теза се подкрепя, в частност, от параметрите на неприемливия ущърб и съотношението му за всяка от държавите в тази система. Дори и при най-повърхностно сравнение между израелската и иранската територия, се вижда огромно несъотвествие (приблизително 1:100). Така, площта на Израел е 20991 кв. км, а тази на Иран – 1648195 кв. км. Диспропорцията по отношение на населението е доста по-малка - приблизително 1:10 (7,2 млн. израелци, срещу 70 млн. иранци). Последният фактор отново не е в полза на Израел, защото предвид малката му територия, плътността на населението е твърде висока, което пък означава по-висок процент на смъртност на квадратен километър при евентуална ядрена атака на противника. Нещо повече – опитът от иранско-иракската война показа, че дори и след като загуби около 500 хиляди души, Иран съумя да се възстанови доста бързо. Не става дума за това, че цифрата е незначителна, тя по-скоро показва, че още през 80-те години на миналия век иранците са преминали една сериозна психологическа бариера, което със сигурност се отчита и от израелското разузнаване. През март 2004 тогавашния израелски премиер обяви, че: „За да предотврати разрушителния първи удар на противника, Израел трябва да притежава възможност да порази в отговор не по-малко от 15 негови градове”. Подобна теза ни кара да анализираме възможността за нанасянето на израелски удар на възмездието, тъй като няма никаква гаранция, че в хода на дори и относително слаб ядрен удар (3-5 ядрени бойни заряди, равняващи се на онези над Хирошима и Нагазаки, т.е. количеството, с което Иран реално би могъл да разполага след няколко години), по-голямата част от израелската ядрена мощ няма да бъде унищожена.

И така, каква е възможността Израел да нанесе ответен удар, ако бъде подложен на ядрена атака? Мненията на анализаторите и военните специалисти се различават. Така, през 1980, началникът на Генералния щаб на израелската армия Рафаел Ейтан заяви, че размерите на територията на страната и нейното население пречат за установяването на „ядрен баланс на страха”, тъй като Израел може да бъде унищожен още с първия удар.

Към противоположно мнение по въпроса се придържа известният учен Едуард Латвак, според който, дори ако Израел разполага само с ядрени бойни глави, разположени в ракетни шахти, страната ще може да си гарантира потенциала, необходим за нанасянето на успешен ответен удар срещу противника. Причината е значителното технологично изоставане на останалите държави от Близкия изток в сравнение с Израел, поради което повечето техни ракети не могат да се похвалят с особена точност. Подобна позиция обаче, изглежда малко лекомислена, защото техническият прогрес постепенно навлиза и в Близкия изток, да не говорим, че ракетите с ядрени бойни глави не се нуждаят от кой знае каква точност, защото разлика от няколко километра не се отразява върху ефективността им.

Като друг възможен вариант за нанасяне на „удар на възмездието” може да се разглежда т.нар. „ответно-насрещен” удар. Само че, ако подобен вариант може да се приеме за ефективен по отношение на страни като САЩ или Русия, това се дължи на факта, че ракетите, изстреляни срещу тях ще летят достатъчно дълго време (около 15 минути) за да бъдат унищожени преди да са достигнали целта. Имайки предвид разстоянието между Иран и Израел, времето на полета ще бъде не повече от 3 минути, което очевидно е недостатъчно за предприемането на ответна атака (след получаване на сигнал от системите за предотвратяване на ракетни удари) още преди противниковите ракети да са поразили територията на страната. Тоест, подобен вариант на действие се оказва неприемлив в ситуация на вече съществуващо израелско-иранско ядрено сдържане. Единствена възможност за гарантиране нанасянето на ответен удар от страна на Израел може да стане развитието на ядрени сили с морско базиране. По неофициални данни, през 2003-2006, Израел е купил от Германия три подводници клас „Делфин”, които могат да носят балистични ракети с ядрени бойни глави. Но и в това отношение, Израел се сблъсква с редица проблеми.

Първият е, че според предварителните оценки на израелските експерти, за гарантиране на ефективно ядрено сдържане, страната се нуждае от най-малко девет подводници от същия клас, имайки предвид, че част от тях ще дежурят в бойна готовност, други ще бъдат изпращани за ремонт, а трети ще отиват, или ще се връщат от бойно дежурство. Разходите по поддръжката на толкова подводници обаче, могат да сринат военния бюджет на страната.

Вторият проблем е свързан с мястото на базиране, и по-точно, на осъществяване на бойните дежурства на подводниците. Предлагат се два варианта – Средиземно море и Индийския океан. Но, макар че Средиземно море е достъпно за Израел, едва ли базираните там подводници могат да се смятат за „максимално неуязвими”, имайки предвид сравнително неголямата акватория на морето и активното присъствие в него на всички държави, разположени по крайбрежието му. В това отношение Индийският океан изглежда по-удобен, само че маршрутът на подводниците към него минава през Суецкия канал и Персийския залив, където те ще бъдат и най-уязвими.

Въпреки това, изглежда, че ако Иран форсира ядрената си програма, Израел ще бъде притиснат до стената и може да се изкуши да рискува, използвайки и двата, очертани по-горе, варианта на действие.

Впрочем, при всеки случай, възможността на Израел да нанесе ответен удар може да бъде поставена под съмнение, ако не от самия Израел, то от противниците му (и, най-вече от Иран), което би означавало крах на стратегията на сдържането. Тоест, за да бъде достатъчно убедителен, Израел се нуждае от нещо повече от морски компонент на ядрените си сили. Истинска гаранция, способна действително да укрепи израелското ядрено сдържане, са ядрените гаранции на достатъчно мощна атомна държава, като в това отношение, израелците най-вероятно ще разчитат на основния си съюзник – САЩ. Тоест, Вашингтон ще трябва да даде на Израел гаранции за „разширено сдържане”, подобни на тези, дадени навремето на Западна Европа.

Страница 4

Разширеното сдържане САЩ-Иран

Възможността Израел да влезе под американския „ядрен чадър” изглежда доста вероятна, в същото време последиците от това за стабилността на Близкия изток биха били нееднозначни.

На първо място, възниква въпросът, как би започнал да се държи Израел, получавайки подобни гаранции от страна на САЩ? Според Джеймс Ръсел, опирайки се вече не само на своите собствени, но и на американските ядрени сили, традиционната за тази държава тактика на „настъпателното доминиране” може да се задълбочи, което пък да доведе до т.нар. „парадокс на стабилността/нестабилността”, когато отсъствието на голям ядрен конфликт се „компенсира” от голям брой малки кризи с използването на конвенционални оръжия. В ситуацията с Израел и Иран, тези конфликти, вероятно, ще се реализират на територията на Ливан, с активното участие на спонсорираното от Техеран движение Хизбула. Като, с течение на времето, действията на Израел могат да го поставят в позицията на агресор. На свой ред, Иран, който изключително държи на имиджа си на „защитник на правоверните”, може да се изкуши „да накаже агресора”, което при наличието на ядрено оръжие у двете страни, да ескалира до мащабен ядрен сблъсък.

Вторият въпрос е, как би се държал Иран, ако се окаже „сдържан” от хилядите американски ядрени бойни глави? Имайки предвид традиционно провокационния характер на иранската външна политика, може да се очаква, че Техеран ще се опита, чрез серия от асиметрични стъпки, да вбеси израелците дотолкова, че да ги тласне към необмислена първа крачка, давайки на Иран възможността да се представи пред света за „жертва и защитник на правоверните”.

Третият въпрос е, как ще се държи Вашингтон, ако заради своите ядрени гаранции за Израел, бъде въвлечен в потенциален ядрен конфликт? Може да се очаква, че, от една страна, САЩ ще се опитат да сдържат Израел, а от друга – че сдържаната позиция на Израел, може да породи у Техеран илюзия за слабостта на противника, изкушавайки го да се опита да промени силовия баланс в Близкия изток, чрез поредица от асиметрични действия, изтласквайки останалите „актьори” от досегашните им сфери на влияние. В това отношени, Иран ще влезе в конфронтация не само с интересите на Израел, но ще наруши и традиционната сфера на жизнените интереси на Саудитска Арабия, която (вероятно заедно с Израел) ще поиска от САЩ да върнат Иран на изходните му позиции. Освен това, и самите САЩ сигурно ще се опитат да притиснат Иран за да не допуснат сериозни геополитически промени в региона. Имайки предвид иранския манталитет, за който всяко подчинение на външния натиск ще означава фатална загуба на имиджа на страната в ислямския свят, можем да очакваме, че подобен опит ще доведе до ескалиране на напрежението в Близкия изток, тъй като Техеран (отново имайки предвид манталитета му) отдавна е готов да играе „с нулева сума”, при което би го задоволило само получаването на „максимално количество точки”. Последица от възникването на такова напрежение отново би могла да бъде ескалацията на конфликта и преминаването му в ядрен, като резултатът ще зависи най-вече от здравите нерви на „играчите”. Дали конфликтът ще доведе до практическото използване на ядрено оръжие, вероятно ще зависи от това, доколко рационален ще изглежда Иран в очите на американците. Тук са възможни два варианта за развитие на събитията: или ще бъде постигнат реален взаимен компромис, който, подобно на Карибската криза от годините на студената война, в някаква степен ще стабилизира отношенията между ядрените държави в региона, или резултатът ще бъде открит ядрен сблъсък.

Вторият възможен сценарий

Според този сценарий, Иран ще се сдобие с ядрено оръжие, но, подобно на Израел, няма да го обяви официално. Това развитие изглежда най-малко вероятно, но в същото време е и най-малко опасното, от трите, които анализираме в тази статия. Малко вероятно, защото развитието на иранската ядрена програма, в значителна степен, има статусен характер, т.е. наличието на ядрено оръжие, по принцип, трябва да бъде обявено, иначе то рискува да загуби основното си предназначение (да осигури необходимия нов статут на Техеран). Освен това, формулирането на иранската военна политика „по модела на Малкия Сатана” (както иранските ислямисти наричат Израел) едва ли ще е приемливо за иранското ръководство, най-малкото, защото би било крайно непопулярно сред широките маси в страната.

В същото време, ако приемем, че все пак има малка вероятност Иран да тръгне по пътя на „ядрената непрозрачност”, подобна политика значително би намалила вероятността от взаимен ядрен сблъсък, защото тя, от една страна, изключва „страха от внезапно ядрено нападение”, който е основната причина за нестабилността на ядреното сдържане, в началния му етап. Нито една от държавите няма да осъществи ядрено нападение, защото нито една от тях официално няма да признава, че вече има ядрен статут. На второ място, това развитие на нещата намалява необходимостта от предоставянето на американски ядрени гаранции за Израел, който може да продължи да развива подводния си атомен флот за всеки случай, т.е. за да реагира, ако иранците решат в бъдеще да се откажат от политиката на „ядрена непрозрачност”.

В същото време този втори сценарий също има сериозни недостатъци. На първо място, винаги съществува рискът подобно „замразено” сдържане да премине от латентна в остра фаза и тогава нещата отново ще се развият според първия сценарий. На второ място, убедителността на израелската стратегия на ядреното сдържане може значително да спадне, поради факта, че съдържащото се в „доктрината Бегин” изискване да не се допусне враговете на Израел да притежават ядрено оръжие, ще се окаже несъстоятелно. Във фазата на „непрозрачното взаимно сдържане”, този проблем няма да влияе съществено на самото сдържане, но при изостряне на ситуацията може да изиграе фатална роля.

Третият сценарий

Според мнозина експерти, именно този сценарий изглежда най-вероятен. Те смятат, че, развивайки пълен ядрен горивен цикъл, Техеран все пак няма да рискува да престъпи линията, прокарана от Договора за неразпространение на ядреното оръжие между ядрените и неядрените държави. Тоест, Иран, като виртуална ядрена държава, без на практика да притежава собствен ядрен арсенал,ще запази всички възможности (при очевидна заплаха за сигурността на държавата) максимално бързо да произведе собствена атомна бомба. Какви ще бъдат последиците от такава стъпка за регионалната и глобална сигурност?

Най-вероятно ще последва „верижна реакция” в целия регион. Тук трябва да отбележим, че през последните години значително се активизираха мирните атомни енергийни програми на редица близкоизточни държави, като Египет, Саудитска Арабия, Алжир, Тунис, Мароко и др. Дали това означава, че зад тях се крие и стремеж към създаване на собствена атомна бомба? Едва ли, но би могло да се предположи, че реакция на иранския „прагов” ядрен статут, ще стане сходната ситуация с Египет и Саудитска Арабия, които също претендират за статута на регионални лидери и едва ли ще позволят на иранците още дълго да лидират в ядрената сфера.

В подобна ситуация мотивацията на Израел да изостави стратегията си на „ядрена непрозрачност” също може да укрепне, което пък би тласнало всички останали близкоизточни държави към увеличаване на военния си потенциал. Впрочем, съвсем не е задължително именно Израел да се окаже катализаторът на превръщането на Близкия изток в общност на ядрени държави, тъй като провокиращите подобен процес фактори могат да имат и друг произход.

При всички случаи, ако Израел реши за изчака по-нататъшното развитие на събитията, запазвайки сегашния си „непрозрачен” статут, в перспектива неговият ядрен арсенал може да стане обект на шантаж от страна на регионалните му противници, които са способни да го изправят пред ултиматума: „или Близкия изток ще стане зона, напълно свободна от ядрено оръжие, или Израел ще има едновременно няколко ядрени съседи”.

В подобна ситуация, пред Израел стои задачата на всяка цена да не допусне развитието на военният компонент на иранската ядрена програма, като общ провокиращ фактор. Тази задача, най-вероятно, ще се решава по пътя на уточняването (въз основа на разузнавателните сведения) и евентуалното унищожаване на военните разработки на иранците, което отново предполага нанасянето на превантивен удар.

В същото време отказът от „ядрената непрозрачност” днес, когато иранската ядрена програма набира скорост, може да провокира Техеран окончателно да направи ядрения си избор.

В крайна сметка, оценката на сегашната ситуация в Близкия изток и, в частност, на перспективите за развитието и, позволява да се твърди, че:

- Сегашната политика на „ядрена непрозрачност” на Израел е оптималната, от гледна точка преодоляване на възможните последици от разпространението на ядреното оръжие в Близкия изток;

- В същото време стремителното интензифициране на глобалните процеси на разпространение на ядреното оръжие в света, вече засегна и Близкия изток. Анализът на последните събития позволява да прогнозираме, че в близко бъдеще в региона ще се появи нова ядрена държава, което най-вероятно ще принуди Израел да изостави политиката на „непрозрачност” за да повиши убедителността на своето ядрено „сдържане”;

- Отказът от политиката на „ядрена непрозрачност”, на свой ред, може да има редица сериозни последици за региона. Сред тях, в частност, е т.нар. „ефект на доминото”, т.е. опитът на редица арабски държави да се сдобият с ядрен статут, въвличането на САЩ в системата на ядрено сдържане (като гарант за сигурността на Израел) и нарастване на „ядреното напрежение” в Близкия изток, поради вече разклатения от Техеран регионален силов баланс. Подобна ситуация може да доведе до локален въоръжен сблъсък с ограничено използване на ядрено оръжие, или пък до установяването на нов модел на стабилност в региона, базиращ се на взаимното ядрено сдържане (като първият може да предшества налагането на втория). В същото време, новата близкоизточна система ще се отличава от класическото ядрено сдържане от ерата на студената война по това, че вероятно ще бъде многополюсна (т.е. ще включва три или повече ядрени „полюса”) и ще се характеризира с по-ниско ниво на стабилност, пак поради своята многополюсност, поликултурността на участниците в нея и диспропорциите между техните количествени и качествени характеристики.

* Доцент в Одеския национален университет и старши сътрудник на Националния институт за стратегически изследвания към президента на Украйна

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн