Непосредствено след приключването на Местни избори 2007 е необходимо най-сетне да бъдат поставени на дневен ред реалните стъпки за децентрализацията в страната. Тоест, отново предстои дебат, основаващ на настоящето и бъдещето на териториалното разделение на страната и осъществяването на реалната децентрализация, както финансова, така и административна и фискална. Въпросите и проблемите на регионалната политика се основават на една визия за регионалното развитие на българските общини и области, в контекста на членството ни в Европейския съюз и икономическото развитие на страната. Очакваната промяна в Закона за регионално развитие и оформянето на райони за планиране също будят интереса на обществото към темата за регионалната политика, а и отзвука на ЕС и страните от региона към идеите за трансграничното сътрудничество.
В тази посока, вече се е създала обществена нагласа за постигане на оптимално териториално разделение, но пътищата за това, досега не винаги са успешни. Само за последните 40 години, на четири пъти, се прави ново преструктуриране на териториалното устройство и административното деление на страната. Днес, от дистанцията на тези опити, трябва да се отчита, че всяко радикално преструктуриране води със себе си нова философия на управление и, в значителна степен, преобръщане из основи на функциониращата инфраструктура, доколкото я има, както и на икономическото настояще на отделния регион или населено място. Би трябвало да сме наясно, че икономическото райониране на една страна е тясно свързано с планираното развитие на нейното стопанство и това на човешкия й потенциал. Териториалното устройство е важен инструментариум за упражняване на властта във вертикална посока към реализация на управленските програми и концепции на отделните правителства. От друга страна, чрез създаването на предпоставки за ефективно управление и хармонизиране на териториалното с икономическото райониране, може да се постигне, в значителна степен, изпълнението на целите на провеждането на конкретна ефективна политика. Същевременно, изпълнението на регионалната политика зависи от избора на специфичен подход при разделянето на районите за планиране. Най-важната характеристика на икономическото райониране е перспективната и проблемна насоченост при решаването на проблемите, свързани с бързото развитие на отделната територия и провеждането на ефективно управление. Териториалните особености на съответните райони за планиране, в голяма степен, успоредно контрастират на възловите стопански проблеми и достижения, които се определят в зависимост от отделянето на икономическите райони и възможността там да се наложи траен и устойчив икономически растеж. Определянето на специфичното, при избора на съответната стратегия на районирането, е в резултат от възможностите тя да се формира и развива под действието на характерни за всеки район съчетания от исторически, социални и природни условия и аспектите на икономическото взаимодействие и реализация на специфичната социално-икономическа политика. Взаимодействието на тези фактори, при решаването на специфичните за всеки район възлови районно-комплексни проблеми, създават неговото неповторимо лице, неговия стопански комплекс и тенденция за оптимизирането на човешките ресурси. На базата на тези специфични дадености и определености могат да се откроят насоките и мащабите на развитие на структурата на стопанството, разположението на производителните сили по неговата територия, степента на участие в решаването на локалните и големите общодържавни проблеми, специализацията и комплексното развитие на отделния район за развитие и неговата хармония с държавните приоритети и аспекти на управление.
Внимателния анализ на природо-географските особености на България и, по-точно, на особеностите на релефа и климата, както и новите изисквания за свободното движение на хора, стоки и услуги, в днешните условия, се оказва структуроопределящ фактор за планирането на транспортната инфраструктура на страната, свързана с проблемите на териториалната организация на стопанството и възможностите за развитие. На използването на транспорта принадлежи водещата роля на системата на районните производствени комплекси, от гледна точка на времевия фактор и целенасоченото въздействие на ресурсите за съответния икономически район. Свързвайки районните производствени комплекси, транспортът осигурява тяхната специализация, като осъществява връзките между отделните части на районния комплекс, способства за тяхното единство и възможност за икономическо и технологическо устойчиво развитие. Така се налага изводът, че успехът на всяко управление, до голяма степен, зависи от изграждането на оптимизирана ефективна транспортна инфраструктура в страната. Паспортизацията на първокласните, второкласните и третокласните пътища и приемане на практически мерки за тяхното възстановяване, поддръжка и охраняване би трябвало да бъде първостепенна задача на всяко управление у нас. Още повече, че транспортната инфраструктура е лицето на България, а също важно и необходимо условие в страната да навлязат повече инвестиции. Повишаване значението на въздушния транспорт, чрез възстановяването и разработването на летищата в Търговище, Стара Загора, Русе, Видин, Горна Оряховица, предефиниране на значението на авиобазите в Чешнигирово, Габровница и Узунджово, както и значителната модернизация на Летище Пловдив, ще допринесе за създаването на реални условия въздушният транспорт да бъде интегриран като фактор в развитието на икономиката на страната и повишаване значението на отделните региони, както и за създаване на нови работни места, свързани с обслужването на авиацията. Разглеждайки този пример за повишаване ролята на въздушния транспорт, само маркираме големите възможности пред един отрасъл, който може да бъде развит значително и да допринесе за развитието на регионите в България.
Като основен недостатък на провежданата целенасочена политика може да се отбележи, че често не се прави точен и прецизен анализ на отделния регион като стратегията, нерядко се пише и приема „на тъмно”. В тази посока планирането на инфраструктурата, както на централно така и регионално ниво, зависи, в голяма степен, и от адаптивността на икономическото развитие към специфичните природни условия, които се разглеждат главно като естествени ресурси за развитие на потреблението на района, налагането на технологии за развитие на спецификата на района, от гледна точка на земеделието, леката промишленост и индустрията, а в друга степен - и на туризма и услугите. Отчитането на природните условия и ресурси (природно-ресурсният потенциал), в дадения случай, встъпва в ролята си на икономически фактор, на естествена основа за общественото производство. Характеристиката на природните условия има целенасочено въздействие върху районообразуването, главно чрез териториално-общественото разделение на труда и оптималното използване на природно-ресурсния потенциал. Независимо от голямото значение на природните условия, те, сами по-себе си, не създават социално икономически райони.
В друг аспект, създаването на районите за планиране, чрез административна намеса, през 50-те години на миналия век, налага една нова тенденция на решаване на нещата отгоре (обикновено на лобистски принцип), пренебрегвайки анализа на настоящото статукво и внимателната оценка на потенциала на съответния регион. За разлика от България, в Съединените щати например, оформянето на икономическите райони се е определяло от икономически сили, които са оформили регионите чрез целенасоченото използване на природно-географския потенциал и особеностите на регионите за изграждането на локален център на обществено и икономическо развитие. Същевременно, може да се предположи, че природните и икономическите явления имат своите качествено различни закономерности, т.е. развиват се по-различни закони. Така, можем да имаме и несъвпадение на икономическия район за развитие и планиране с природо-географския, като това различие да се определя, както като недостатък, така и като положителен факт, при формирането на регионалната политика и развитието на даден икономически район.
До голяма степен, перспективната и проблемна насоченост на социално-икономическото райониране отразява обективния характер на системата от икономически райони, на всеки етап от развитието на България. Затова социално-икономическото райониране е, преди всичко, отражение на конкретните териториални задачи за развитие на производителните сили на страната. Очевидно е, че социално-икономическото райониране трябва да обхване перспективен период от поне 20 години. В тези условия, социално-икономическото райониране има огромно значение за обективността и реалността на плановете за комплексно и социално развитие на страната и отделните нейни територии. Сега към социално-икономическото райониране се предявяват повишени изисквания, което е свързано с тясното съчетаване на отрасловото и териториалното планиране. Разнообразието и мащабността на съвременния етап обуславят и по-голямото количество критерии на социално-икономическото райониране. В тази посока на разсъждение, за България като най-важен измежду тях, освен икономическия, остава социалният. Значението на социалната политика се оказва изключителен важен аспект от развитието на страната и то от гледна точка на прехода в нашето общество, който, до голяма степен, е определен от частичната модернизация през 60-те и 70-те години на миналия век и трансформацията от началото на 90-те години. Социалното благоденствие на народа ни и желанието за модерна икономика води до начертаване на нови и нови стратегии, които в някои случаи акцентират върху отделен проблем, друг път пък залитат в глобална посока, като в края на краищата амбициите остават нереализирани и от всяка стратегия се изпълнява само около 20-30 % от заложеното в нея, а в някои по-добри случаи - до 40-50%.
Друг важен компонент, който играе важна роля в регионалната политика, са природният критерий и, особено, екологичният. В началото на новото хилядолетие се прибавя и друг важен фактор, влияещ върху регионалната политика – това е геополитическият фактор, както и неговите конкретни проявления – геоикономиката, геостратегията, или електоралната география.
Важно е да се отбележи, че на територията на дадена страна, по принцип, се формират два вида райони - отраслови и комплексни (интегрални). Комплексният социално-икономически район за планиране е исторически формирала се територия от население и икономически живот, чиито взаимовръзки се изразяват чрез динамична социално-икономическа система. Разглеждането на спецификата на отрасловите райони изисква по-задълбочено определяне на критериите за анализ и количествена оценка, на които, поради спецификата на нашето изложение, няма да се спираме в дълбочина.
Най-характерни принципи на икономическо планиране са специализацията и комплексността в стопанското развитие. Специализацията е резултат на териториалното разделение на труда. Тя предполага, преди всичко, развитие на онези стопански отрасли, за които има оптимални условия. Специализираните отрасли определят и степента на комплексност на конкретния район. Много важно и наложително е за всяка форма на териториалната организация на стопанството да има съответстваща административно-стопанска единица. Очевидно е, че в условията на България съвпадението на териториално-стопанските и териториално-административните единици улеснява мероприятията от стопански и административен характер. Същевременно обаче, трябва да се има предвид и новото значение на влиянието на управленско-административните единици.
Законът за регионално развитие, приет през 1999 и изменен през 2004, е следствие на стратегията на регионалната политика в дългосрочен план. Главната цел на закона е насочена към реформиране на процесите в националния стопански комплекс и използване на териториалните фактори за растеж, основани на пазарни механизми, с оглед интегрирането на страната и генериране на предпоставки за устойчиво и балансирано развитие на отделните райони, намаляване на междурегионалните различия в заетостта и доходите на населението и най-вече осъществяване на регионалното и трансгранично сътрудничество и евроинтеграцията. Позитивното в закона е, че се прави опит, за първи път от промените през 1989, за планиране и реализация на стратегии за областно и общинско развитие. В настоящият момент, съгласно законовата база, основания за формиране на социално икономическите райони за планиране се съдържат в Закона за регионално развитие. Там се предвижда възможността за създаването на райони за планиране въз основа на споразумения между отделните области. Възприет е вариант за шест социално-икономически района за планиране (Югозападен, Южен Централен, Югоизточен, Северозападен, Северен Централен и Североизточен). Шестте района за планиране повтарят най-дълго използваната схема в средното и висшето образование по география в България през 60-те и 70-те и 80-те години на миналия век. Това е една от важните причини за тяхното обособяване. Това разделение има своята пълнота и отговаря в най-голяма степен на потребностите на страната ни. Друг е въпросът, че може да се помисли за отделянето на град София в нов район, с което да се оптимизира развитието на Югозападния район и да се даде основание за създаване на реално равновесно развитие в него, с цел икономически прогрес и оптимизиране на човешкия потенциал. Една снимка на Югозападния район показва ключовото му значение, свързано с провеждането на редица инициативи за развитието на трансграничното сътрудничество и изграждането на инфраструктурата по Трансевропейски коридори № 4 и № 8. Създаването на перспективи за развитието на леката промишленост, услугите, туризма, транспорта и образованието дават възможност за прогреса на региона като цяло, за „хармонизирането” му със столицата и укрепването на икономическия му потенциал. Възможности за вглеждане има и в други райони, като Северозападния например, където може да се мисли за използване на географските дадености на община Лом, общините Берковица и Вършец и създаване на икономическа ос около Коридор № 4 по линията Видин, Монтана, Враца и включването към нея на Плевен, който да се оформи като център за аграрни науки и хранително-вкусова промишленост. В този район също има специфични особености, свързани с реалните възможности за развитието на трансграничното сътрудничество със Сърбия и Румъния, чрез възстановяването на оперативния капацитет на леката промишленост и индустрия в региона и оптимално използване на повишаващото се значение на подходите към река Дунав. В Северна България може да се преосмисли и използването на Дунав, чрез създаването на свободни икономически зони край Оряхово, Бяла, Свищов, Тутракан и Силистра, реално се насърчи търговията и обмена между градовете по българските брегове на реката и търговците от Румъния, Молдова, Украйна, Сърбия и страните от Централна Европа. Възможности за изграждане на ефективни стратегии има и в другите райони, още повече, че политиката на ЕС се ориентира към развитието на районите и изравняването им с метрополията. Ако допуснем страната да се раздели на седем региона за планиране (София и областта + шестте района за планиране), на преден план ще излезе проблемът с определянето на центровете на тези райони. Какви трябва да бъдат критериите в този случай? Твърде е вероятно борбата за метрополии на тези райони да се окаже ожесточена и да се превърне в „препъни камък” за реализацията на цялата идея. Решенията ще трябва да се вземат категорично и твърдо, но и консенсусно. Днес административния център има по-големи отговорности и повече въпроси за решаване, пък и опитът от децентрализацията в Европа показва, че градове, които не са административни столици, нерядко се развиват значително по-добре икономически, отколкото метрополиите. От друга страна, при оформянето на административните центрове, ще трябва да се решават и други много важни и сериозни проблеми. На първо място, това ще означава предоставяне на значителна автономия на новите шест центъра, включваща избора на областен губернатор, областно събрание, областна автономна администрация и засягаща данъчната, социалната, образователната и икономическата сфери политика. Превръщането на всичко това в реалност ще изисква законодателни промени и приемане на закони, лишаващи централната държавна администрация от сериозни лостове за въздействие. До голяма степен, то ще означава и промяна на философията на обществено-политическия ни елит. Сред плюсовете на тези реформи ще са реалното осъществяване на децентрализацията, която ще разтовари висшата държавна администрация от несвойствените за нея задачи, изпълнявани в момента. Това обаче ще означава и създаване на традиционна бюрокрация в шест нови метрополии, в добрия смисъл на думата. Ще се създадат и така желаните условия за навлизане на чужди инвестиции в страната. Недостатъците се свързват с неяснотата, колко време ще бъде необходимо на новосформираната структура да започне да работи ефективно. Друга опасност е реформите да не се доведат до край, както се случи при въвеждането на административно-териториалното устройство през 1987 например, когато не беше изпълнено заложеното второ ниво на децентрализация, чрез създаването на 54 околии, като по-ниско равнище на административното деление. В тази посока успехът на реформите ще зависи от реализацията на трите нива на разделение - област, околия, община. Анализирайки възможностите за изграждането на ефективна регионална политика по пътя към по-нататъшната ни интеграция с ЕС, трябва ясно да съзнаваме и необходимостта районите да са сравнително малко на брой и с разнообразие на природно-ресурсния потенциал и социално-икономическото си развитие. От значение е те да бъдат не много големи, за да бъдат управляеми, както и да имат общи, обединяващи ги проблеми. Не на последно място те трябва да се опират и на историческите традиции и изявени центрове на растеж и да имат своята перспектива за развитие.
В последните десетина години, се акцентира върху новото значение на Коридор № 8 поради факта, че, в него, България е свързващо звено между Предна Азия, Близкия изток и Западна и Централна Европа. Значението на коридора има икономически и интеграционен аспект по отношение на България, Македония и, в по-малка степен, на Албания. В икономически план, коридорът ще се окаже ключов фактор по отношение на Югозападна България за създаване на по-оживено икономическо взаимодействие между районите в Източна Македония и областите Благоевград, Кюстендил и Перник. Постигането на първите реални резултати от реализацията на жп линията Кюстендил- Гюшево-Крива Паланка-Скопие, ще допринесе за разгръщане на икономическия обмен между двете страни, активизиране на търговията и създаване на условия за формиране на свободни търговски зони. Последователните действия на нашите държавници трябва да продължат в посока завършване на българската регионална политика, чрез изграждане на инфраструктурните коридори, които ще повишат значително жизнения стандарт на отделните региони в страната. Изграждането на коридор № 8 ще даде възможност, за първи път от много години насам, на българската диаспора в Македония и Албания да набере самочувствие, чрез по-мащабното икономическо присъствие на българския бизнес и държавност. В това отношение, впрочем, значението на коридора е било оценено още през 30-те и 40-те години на миналия век (а и преди това) от българските държавници, но след 1945 той не е доизграден, поради рестрикционната политика на маршал Тито в Югославия. Сега, в новите икономически и политически условия, България има уникален шанс да изгради един лъч Бургас-Дурас, който несъмнено ще укрепи българската държавност и традиция.
Към момента, у нас са разработени няколко важни стратегически планове като Националният план за икономическо развитие, който, наред с вече споменатия Национален план за регионално развитие, има за основна цел постепенно преминаване на България към системата NUTS . Това е несъмнено позитивна тенденция към ускоряване на регионалното развитие и реализация на новото икономическо райониране на страната. Още повече, че тази система е номенклатура на териториалните статистически единици за класификация на регионите на страните-членки на ЕС, използвана от ЕВРОСТАТ. България трябва да отговаря на равнището NUTS 1, а новите шест района за планиране - на NUTS 2. Областите в България отговарят на NUTS 3. Тоест, страната ни има възможност да осъществи новото териториално деление и да очертае перспективите за развитие, съобразявайки се с обществените и политически реалности в страната, региона и Европа.
Новото териториално разположение и бъдещата политика на районите и регионите в България трябва да се съобразява с ролята на ЕВРОСТАТ като агенция на ЕС, отговаряща за статистиката и ефективното получаване на данни за състоянието на отделните региони. Като част от програмата за обработка на статистическа информация за периода 1998-2006, на ЕВРОСТАТ бе възложена функцията да събира данни за страните, които започват преговори за присъединяване към ЕС, а от 01.01.2007 България вече е член на ЕС и попада под друга опция и ангажименти. ЕВРОСТАТ трябва да помогне на новите членки да подобрят своите статистически методики, за да покрият европейските стандарти и да бъдат интегрирани в рамките на европейската статистическа система. В тази посока управленският и научен потенциал на България може да използва опита и данните от ЕС за предпочитане на една или друга теза при формирането на регионалната политика, в контекста на евроинтеграцията и регионалното развитие на страната ни.
Формирането на социално-икономическите райони за планиране на България е сериозна предпоставка за създаването на възможности за ползване на фондовете на Европейския съюз за регионално развитие. Развитието на регионалната политика и районите е необходимо условие за ефективното планиране и изпълнение на програми за регионално развитие. Освен това, веднъж определени и оформени, те трябва, за продължителен период от време, да не променят границите си. Което означава, че е необходим национален консенсус при определяне на регионалната политика на страната, т.е. тя трябва да бъде приета от целия обществено-политически елит и да има своите интеграционни и градивни компоненти.
Практическото осъществяване на политиката на България за присъединяването към Европейския съюз и успешната и интеграция в него, е в пряка зависимост от избраната политика за регионално развитие на страната. Когато вземаме важни решения, трябва да отчитаме, че в голямата си част страните от бившия социалистически лагер вече са направили конкретни стъпки във формулирането на новата си регионална политика. За нас е особено важен опитът на другите страни от Централна и Източна Европа, които са напреднали в решаването на проблема за създаване на райони за управление на регионалното развитие, на ниво NUTS 2. Така например, Полша и Чехия, през 1998, осъществяват промени в административно-териториалното деление, при което се създават административно-териториални единици на ниво NUTS 2 (16 в Полша и 14 в Чехия). Приетият в Румъния Закон за регионалното развитие предвижда асоцииране на съществуващите административно-териториални единици в по-големи райони. Въз основа на това са формирани 8 микрорайона, специално за целите на регионалното развитие. По същия начин и в Унгария се предвижда създаването на 7 планово-статистически района.
Фактът, че България променя своите приоритети, във връзка с членството и в ЕС, води и до същностната промяна при подхода на формирането на новото равновесно развитие на страната . То се обуславя от точката на разгръщане на регионализацията, от икономическата трансформация и формиране на нови центрове на държавността, с нови отговорности и перспективи. При определянето на приоритетните сфери на интеграцията ни с ЕС се налага да обособим няколко подхода. На фона на очакванията, че Евросъюзът ще стане доминираща интеграционна федерация, се очертава перспективата, при намаляване значението на националните граници, да се създадат предпоставки за формиране на нови междунационални региони. Такъв регион може да се образува в Трансилвания между Унгария и Румъния, в Родопите между България и Гърция, или, примерно, между Силистра и Калараш, Костанца и Браила. Това е хипотеза, която, според мен, има своите основания, макар че днес не изглежда реалистична, поради една друга специфична особеност на общоевропейския процес -провеждането на политика с различен заряд на обединение на държавите и постепенно хармонизиране на определени области. В тази посока се налага да очертаем и някои тенденции и перспективи пред България, свързани с членството и в ЕС.
В момента, на национална основа, се осъществяват редица програми, инициативи и проекти, имащи отношение към регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа (ЮИЕ). Могат да се споменат инициативата на министрите на околната среда за общо подобряване на качеството на въздуха ( SILAQ ); създаване на база данни за замърсяванията в териториалните води, по линия на британския Ноу-хау фонд и японския Специален фонд; ограничаване на озоноразрушаващите вещества със съдействието на Световния екологичен фонд; управление на твърдите и опасните отпадъци, финансирано от САЩ; българо-швейцарската програма за опазване на биологичното разнообразие; съвместни проекти на неправителствени организации с трансгранично значение по линия на Регионалния екологичен център за Централна и Източна Европа; програмата “Бизнес инициативи” на същия център за стимулиране на бизнес средите за прилагане принципите на устойчивото развитие; фондът на ЕС за сближаване на законодателствата на асоциираните държави с европеййското право. Всички тези инициативи показват наличието на засилен интерес към целия регион, като целта е ускоряване на процеса на постепенното му икономическо изравняване със Запада, макар че, по съвсем очевидни причини, това не може да стане толкова бързо и ефективно, колкото на самите нас ни се иска. Изхождайки от позицията, че всяка от страните в ЮИЕ има своите специфични проблеми и различни приоритети, инициативите в тази област често се оказват доста разнопосочни. Същевременно е налице необходимост от активно регионално сътрудничество. На този етап то е недостатъчно и се осъществява без нужната унификация на стандартите. Провеждането на ефективна политика за многостранно и двустранно сътрудничество изисква определянето на правна рамка, регламентираща тази политика. Основни пречки, които следва да бъдат преодолени, са: инвестиционният дефицит; липсата на достатъчен опит за разработване на собствени програми и проекти; отсъствието на организационни, институционални и нормативни условия; наличието на сблъсък на интереси по някои въпроси от трансграничен характер; ниска изграденост на транспортната и пазарна инфраструктура и др.
Мерките за развитие на регионалното сътрудничество трябва да се насочат към: усъвършенстване на нормативната уредба и приближаване на законодателството към европейските стандарти; синхронизирано присъединяване към международните конвенции и сключване на двустранни и международни споразумения за опазване на околната среда; определяне на приоритетите при предприемането на мерки за подобряване на екологичното състояние, съобразно условията и приоритетите в регионален и трансграничен аспект; изграждане на регионална система за изследване и мониторинг; установяване на практика за системна информираност и съвместни действия; децентрализация и стимулиране на местните власти за двустранно трансгранично сътрудничество при спазване на принципа за субсидираност и т.н..
Търговията заема централно място в регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа. Либерализацията на търговията в ЮИЕ се очертава като основен фактор за превръщане на региона в привлекателна и конкурентна зона на икономическа активност. В областта на либерализацията на търговията протичат два взаимно допълващи се процеса: прилагане на сключените споразумения с ЕС за прогресивно установяване на зони за свободна търговия; сключване на споразумения за либерализация на търговията между самите страни, в съответствие с изискванията на Световната търговска организация (СТО) и съществуващите договорно-правни отношения с ЕС. Развитието и насърчаването на инвестициите са приоритетна необходимост за постигане на структурно приспособяване и стабилно икономическо развитие в региона. Страните от ЮИЕ споделят разбирането, че изграждането на благоприятен климат за привличане на инвестиции, съчетано с формулиране на средно- и дългосрочни цели за икономическо развитие на региона ще улесни преодоляването на “дефицита на модернизация” на националните индустрии.
До голяма степен, в изследвания период, движеща сила за регионална либерализация на търговията е политиката на ЕС за интегриране на ЮИЕ в изграждащата се общоевропейска зона за свободна търговия. През тези години обаче, регионът остава нехомогенен, от гледна точка на предоставените преференции, които варират от митнически съюз (Турция), през Европейски споразумения за асоцииране (България, Румъния и Словения), до споразумение за сътрудничество (Македония). Договорености, непредвиждащи предоставянето на преференции (“първо поколение споразумения”), се съдържат в Споразумението за търговия и сътрудничество с Албания, която на автономна основа е бенефициент по Общата схема за преференции на ЕС.
Прилагането на последователен подход към двустранната либерализация на търговията води постепенно до изграждане на зони за свободна търговия между страните, свързани с ЕС чрез споразумения за асоцииране. Те са част от изграждащата се Общоевропейска зона за свободна търговия. Съпоставката на степента на либерализация на пазарния достъп по страни в договорни отношения с ЕС, спрямо индивидуалните партньори от региона на ЮИЕ, дава основание за следното подреждане, според степента им на „отвореност”: Гърция, Турция, Словения, Румъния, България. Регионалното измерение на тази либерализация пряко допринася за интензифициране на икономическите и политически отношения между страните
Друг комплекс от мерки, водещ до насърчаване на вътрешнорегионалната търговия, е хармонизирането на търговските политики. В крайна сметка, той се свежда до прилагане на правилата на СТО и ЕС. Така се определя посоката на хармонизация, т.е. интегрирането в многостранната търговска система. Опитите за координирането на търговските политики между страните от региона в посока на тяхната хармонизация ще допринесе за заздравяване на търговските връзки, за прогресивно подобряване на възможностите за търговия и инвестиции и за насърчаване на регионалната търговия. В значителна степен, насърчаването на икономическото сътрудничество и вътрешнорегионалната търговия, в частност, може да се постигне и чрез предприемане на хоризонтални мерки за взаимно улесняване на пазарния достъп, като: постепенно намаляване използването на нетарифни бариери; идентифициране и премахване на пречки в търговията; хармонизиране на законодателствата в областта на ветеринарните и фито-санитарните изисквания със законодателството на ЕС; хармонизиране на правилата за защита на конкуренцията с прилаганите от ЕС; ефективна защита на интелектуалната собственост. Паралелно на мерките с търговско-политически ефект, допълнителни улеснения за търговията могат да бъдат постигнати чрез разширяване на митническото сътрудничество; повишаване капацитета на гранично-пропусквателните пунктове; изграждане на интегрирани търговски мрежи, комбинирани инфраструктурни проекти и т.н..
Процесът на трансформация на икономиките от региона ограничава собствените инвестиционни възможности за постигане на икономическа модернизация. Така, единствен сериозен инструмент остават чуждите преки инвестиции. Положителен ефект върху формиращият се регионален подход за привличане и насърчаване на инвестициите оказват следните обстоятелства: укрепване на регионалната стабилност; развитие на всеобхватно регионално икономическо сътрудничество; все по-тясното интегриране с ЕС; разширяването на Съюза към региона на ЮИЕ; нарастващата ангажираност на международната финансова общност; развитието на динамични икономики и, по-специално, на активен частен сектор; прилагане на икономическо законодателство съвместимо с прилаганото в ЕС; напредък в приватизацията; постигане на договорености за взаимно насърчаване и подкрепа на инвестициите и приемане на стимулиращи инвестициите закони.
Развитието на регионалното сътрудничество е основополагащ принцип на ЕС. Принципната позиция на ЕС в подкрепа на една регионална инициатива за сътрудничество е тя да изпълнява следните критерии: да бъде в съответствие с принципите на ООН и ОССЕ; да се основава на доброволното участие на съответните страни; да бъде взаимноизгодна за всички участващи страни; да бъде съвместима с глобализацията на световната икономика; да бъде в подкрепа, или поне съвместима с политическите и икономически принципи на взаимоотношенията на ЕС с всяка една от страните-участнички; да докаже, че притежава оперативен капацитет да добави стойност към съществуващия регионален динамизъм.
ЕС счита, че в южната част на континента, регионът на Черно море представлява стратегическа зона от съществено значение за Съюза. Присъединяването на страните-кандидатки от региона вече предостави на ЕС пряк достъп до Черно море и със сигурност ще доведе до интензифициране на контактите със страните от Кавказ и Централна Азия. Една последваща регионална инициатива на ЕС би имала по-широк териториален обхват, включващ всички територии, граничещи с Черно море. Така, ЕК възнамерява да подготви оценка, от гледна точка на географската и икономическа хомогенност на съответните области, политическата подкрепа за подобно сътрудничество в региона и в ЕС, както и на съществуващите и потенциални възможности за сътрудничество. Активното участие на страните, включително и финансово, би било най-ясното доказателство за ангажираността им с предложенията на ЕС.
Посочените примери показват, че формулирането и провеждането на силна регионална политика, както и регионалното развитие имат за цел да бъде ефективно стимулирано развитието на регионите и трансграничните пространства на отделните балкански държави. Днес целите на регионалното развитие и регионалната политика за ефективно развитие и изграждане на равновесно развиващи се икономически райони се оказват изключително актуални в контекста на модернизацията на страните, които до този момент се смятаха за „държави в преход”.
Литература:
• Алаев, Э.Б. Социально-экономическая география.М, Мысль,1983,350 с.
• Гешев.Г. Проблеми на регионалното развитие и регионалната политика в република България.С. 175 с
• Джилджов,А, В.Маринов. Регионалната политика в процеса на присъединяване към ЕС.С.1998,179 с.
• Карастоянов, С. и др. География на България, земя 1993, 256 с.
• Карастоянов,С. П.Славейков . Регионална география на България (райони за планиране-кратка характеристика)С. УИ”Св.Кл. Охридски” 75 С.
• Петров, К. Аспекти на регионалната политика и регионалното развитие на България в-к “Прелом” 12.08.2001.
* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество
{rt}
Непосредствено след приключването на Местни избори 2007 е необходимо най-сетне да бъдат поставени на дневен ред реалните стъпки за децентрализацията в страната. Тоест, отново предстои дебат, основаващ на настоящето и бъдещето на териториалното разделение на страната и осъществяването на реалната децентрализация, както финансова, така и административна и фискална. Въпросите и проблемите на регионалната политика се основават на една визия за регионалното развитие на българските общини и области, в контекста на членството ни в Европейския съюз и икономическото развитие на страната. Очакваната промяна в Закона за регионално развитие и оформянето на райони за планиране също будят интереса на обществото към темата за регионалната политика, а и отзвука на ЕС и страните от региона към идеите за трансграничното сътрудничество.
В тази посока, вече се е създала обществена нагласа за постигане на оптимално териториално разделение, но пътищата за това, досега не винаги са успешни. Само за последните 40 години, на четири пъти, се прави ново преструктуриране на териториалното устройство и административното деление на страната. Днес, от дистанцията на тези опити, трябва да се отчита, че всяко радикално преструктуриране води със себе си нова философия на управление и, в значителна степен, преобръщане из основи на функциониращата инфраструктура, доколкото я има, както и на икономическото настояще на отделния регион или населено място. Би трябвало да сме наясно, че икономическото райониране на една страна е тясно свързано с планираното развитие на нейното стопанство и това на човешкия й потенциал. Териториалното устройство е важен инструментариум за упражняване на властта във вертикална посока към реализация на управленските програми и концепции на отделните правителства. От друга страна, чрез създаването на предпоставки за ефективно управление и хармонизиране на териториалното с икономическото райониране, може да се постигне, в значителна степен, изпълнението на целите на провеждането на конкретна ефективна политика. Същевременно, изпълнението на регионалната политика зависи от избора на специфичен подход при разделянето на районите за планиране. Най-важната характеристика на икономическото райониране е перспективната и проблемна насоченост при решаването на проблемите, свързани с бързото развитие на отделната територия и провеждането на ефективно управление. Териториалните особености на съответните райони за планиране, в голяма степен, успоредно контрастират на възловите стопански проблеми и достижения, които се определят в зависимост от отделянето на икономическите райони и възможността там да се наложи траен и устойчив икономически растеж. Определянето на специфичното, при избора на съответната стратегия на районирането, е в резултат от възможностите тя да се формира и развива под действието на характерни за всеки район съчетания от исторически, социални и природни условия и аспектите на икономическото взаимодействие и реализация на специфичната социално-икономическа политика. Взаимодействието на тези фактори, при решаването на специфичните за всеки район възлови районно-комплексни проблеми, създават неговото неповторимо лице, неговия стопански комплекс и тенденция за оптимизирането на човешките ресурси. На базата на тези специфични дадености и определености могат да се откроят насоките и мащабите на развитие на структурата на стопанството, разположението на производителните сили по неговата територия, степента на участие в решаването на локалните и големите общодържавни проблеми, специализацията и комплексното развитие на отделния район за развитие и неговата хармония с държавните приоритети и аспекти на управление.
Внимателния анализ на природо-географските особености на България и, по-точно, на особеностите на релефа и климата, както и новите изисквания за свободното движение на хора, стоки и услуги, в днешните условия, се оказва структуроопределящ фактор за планирането на транспортната инфраструктура на страната, свързана с проблемите на териториалната организация на стопанството и възможностите за развитие. На използването на транспорта принадлежи водещата роля на системата на районните производствени комплекси, от гледна точка на времевия фактор и целенасоченото въздействие на ресурсите за съответния икономически район. Свързвайки районните производствени комплекси, транспортът осигурява тяхната специализация, като осъществява връзките между отделните части на районния комплекс, способства за тяхното единство и възможност за икономическо и технологическо устойчиво развитие. Така се налага изводът, че успехът на всяко управление, до голяма степен, зависи от изграждането на оптимизирана ефективна транспортна инфраструктура в страната. Паспортизацията на първокласните, второкласните и третокласните пътища и приемане на практически мерки за тяхното възстановяване, поддръжка и охраняване би трябвало да бъде първостепенна задача на всяко управление у нас. Още повече, че транспортната инфраструктура е лицето на България, а също важно и необходимо условие в страната да навлязат повече инвестиции. Повишаване значението на въздушния транспорт, чрез възстановяването и разработването на летищата в Търговище, Стара Загора, Русе, Видин, Горна Оряховица, предефиниране на значението на авиобазите в Чешнигирово, Габровница и Узунджово, както и значителната модернизация на Летище Пловдив, ще допринесе за създаването на реални условия въздушният транспорт да бъде интегриран като фактор в развитието на икономиката на страната и повишаване значението на отделните региони, както и за създаване на нови работни места, свързани с обслужването на авиацията. Разглеждайки този пример за повишаване ролята на въздушния транспорт, само маркираме големите възможности пред един отрасъл, който може да бъде развит значително и да допринесе за развитието на регионите в България.
Като основен недостатък на провежданата целенасочена политика може да се отбележи, че често не се прави точен и прецизен анализ на отделния регион като стратегията, нерядко се пише и приема „на тъмно”. В тази посока планирането на инфраструктурата, както на централно така и регионално ниво, зависи, в голяма степен, и от адаптивността на икономическото развитие към специфичните природни условия, които се разглеждат главно като естествени ресурси за развитие на потреблението на района, налагането на технологии за развитие на спецификата на района, от гледна точка на земеделието, леката промишленост и индустрията, а в друга степен - и на туризма и услугите. Отчитането на природните условия и ресурси (природно-ресурсният потенциал), в дадения случай, встъпва в ролята си на икономически фактор, на естествена основа за общественото производство. Характеристиката на природните условия има целенасочено въздействие върху районообразуването, главно чрез териториално-общественото разделение на труда и оптималното използване на природно-ресурсния потенциал. Независимо от голямото значение на природните условия, те, сами по-себе си, не създават социално икономически райони.
В друг аспект, създаването на районите за планиране, чрез административна намеса, през 50-те години на миналия век, налага една нова тенденция на решаване на нещата отгоре (обикновено на лобистски принцип), пренебрегвайки анализа на настоящото статукво и внимателната оценка на потенциала на съответния регион. За разлика от България, в Съединените щати например, оформянето на икономическите райони се е определяло от икономически сили, които са оформили регионите чрез целенасоченото използване на природно-географския потенциал и особеностите на регионите за изграждането на локален център на обществено и икономическо развитие. Същевременно, може да се предположи, че природните и икономическите явления имат своите качествено различни закономерности, т.е. развиват се по-различни закони. Така, можем да имаме и несъвпадение на икономическия район за развитие и планиране с природо-географския, като това различие да се определя, както като недостатък, така и като положителен факт, при формирането на регионалната политика и развитието на даден икономически район.
