Дори у нас, в Германия, еуфорията, последвала избирането на Барак Обама за президент на САЩ, вече започва да спада. Първите признаци на разочарование се появиха още когато новият американски държавен глава отказа да се ангажира персонално със Световната финансова среща на Г-20, провела се на 15 ноември миналата година във Вашингтон. Така той остави на Джордж Буш да представлява САЩ на този форум, отбелязал оттеглянето на Г-7 като своеобразен световен “директорат”, ръководещ световната икономика и финанси. Защото конференцията на Г-20 постави началото на нова многополюсна глобална икономическа и финансова архитектура. А последвалите изявления на високопоставени държавни служители от Индия, Китай и Бразилия демонстрираха, че тези страни са съвсем наясно за ключовата си роля в нея.
Ако програмата, по която се споразумяха участниците в срещата на Г-20 във Вашингтон, действително бъде реализирана до края на април 2009, това ще означава много сериозна промяна на основните механизми на световната финансова система, установени в периода след 1971. Ще се наложи например, провеждането на далеч по-мащабен финансов “кризисен мениджмънт”, както и действия за закрила и стимулиране на реалната икономика, навсякъде по света. В същото време, както подчерта във Вашингтон германският финансов министър Пеер Щайнбрюк, аналогиите между срещата на Г-20 и Конференцията в Бретън Уудс, от 1944, са погрешни. През 1944, САЩ бяха единствената индустриална и финансова свръхсила, докато Европа, Русия и Германия бяха в руини, а Индия все още беше британска колония. Очевидно е, че днешният свят е много по-различен от тогавашния.
“Нова визия” за американската външна политика?
Съединените щати са затънали прекалено дълбоко в сегашния си финансов и икономически кошмар за да са в състояние да лансират сериозни инициативи за формиране на нов световен финансов и икономически ред. Затова е по-вероятно администрацията на Обама да предложи някои впечатляващи (поне на пръв поглед) инициативи в сферите на външната политика и сигурността, постепенно изтегляйки американските части от Ирак и подготвяйки стратегия, позволяваща на САЩ да напуснат и Афганистан, без това фатално да навреди на имиджа им. В качеството си на държавен секретар, Хилари Клинтън, може би, е най-подходящата фигура, която да лансира “нова визия” за американската политика в сферата на международните отношения и сигурността. Тук е мястото да си припомним, как навремето Михаил Горбачов осъществи редица изключително важни външнополитически инициативи, въпреки дълбоката вътрешнополитическа криза, поразила страната му.
През седмицата, непосредствено след срещата на Г-20, имах възможност да участвам в един семинар в Баварските Алпи, посветен на ядрената стратегия и неразпространението на атомните оръжия. На него присъстваха експерти от Европа, Индия, Китай, Пакистан, и Международната агенция за атомната енергия (МААЕ), за съжаление, липсваше представител на Иран. Освен всичко друго, там беше дискутиран следният сценарий: президентът Обама обявява едностранна съкращаване на американските ядрени оръжия до 1000 системи. Ликвидирането на около 6000 ядрени системи от сегашния американски арсенал със сигурност би приковало вниманието на света. Подобна “смела стъпка” би демонстрирала нагледно, че Обама действително възнамерява сериозно да промени поведението на Америка към останалия свят. Тя би могла да съвпадне със срещите, посветени на 60-годишнината на НАТО, които ще се проведат в Страсбург (Франция) и Баден-Баден (Германия), през април 2009.
Дали подобно драстично съкращаване на ядрената военна мощ би създало някакви рискове за американската национална сигурност? Не, защото оставащите 1000 ядрени системи са напълно достатъчни не само за унищожаването на всяка друга голяма ядрена сила, но и за опустошаването на по-голямата част от планетата. Дали тази “смела стъпка” може да застраши САЩ, във вътрешнополитически план? Отговорът отново е отрицателен. Освен това, мнозинството от принадлежащите към американският външнополитически “истъблишмънт” вероятно биха я подкрепили.
В тази връзка, ще припомня появилата се през януари 2008, в “Уол Стрийт джърнъл”, статия, озаглавена “Към свят, свободен от ядрени оръжия”, чиито автори са Хенри Кисинджър, Джордж Шулц, Уйлям Пери и Сам Нън. Както е известно, първите двама са бивши държави секретари – републиканци, третият е бивш секретар по отбраната в администрацията на демократите, а четвъртият е сенатор-демократ. Всички те призовават за “превръщането на идеята за свят без ядрени оръжия в обща политическа цел на всички водещи държави, които да проявят необходимата политическа воля за постигането на консенсус, относно предприемането на глобални усилия за отказ от опора на ядрените оръжия в националните военни доктрини, предотвратяване на евентуалното им попадане в неподходящи ръце и, накрая, ликвидирането им като заплаха за бъдещето на света”.
Четиримата опитни държавници отбелязват, че подписаният през 1991 американско-руски “Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения” изтича на 5 декември 2009. В тази връзка, те предлагат, освен разширяването на основните клаузи в него, “постигането на споразумение за по-нататъшно съществено съкращаване на американските и руските ядрени сили”, отвъд границите, очертани от договора. Според тях, ако подобно съкращаване бъде предприето, “това ще ангажира и другите ядрени сили в процеса”. Което, на свой ред, “ще укрепи доверието при осъществяването на мониторинга в рамките на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО)”.
Освен това, те подчертават, че политическата им позиция, “за един свободен от ядрени оръжия свят”, се подкрепя от бившите държавни секретари Медлин Олбрайт, Джеймс Бейкър ІІІ, Уорън Кристофър и Колин Пауъл, както и от мнозина други ключови фигури от американския външнополитически “истъблишмънт” – независимо дали последните принадлежат към “реалистичното” или към “либералното” течение в него.
Къде се крие “уловката”?
На пръв поглед, подобна политика на ядрено разоръжаване и свеждането на ядрените арсенали “до нула” изглежда разумна и дори алтруистична. Това обаче не означава, че не бива да търсим в нея и друга, чисто геополитическа,мотивация.
В “реалния свят” на съперничеството между големите сили съществува едно просто и отрезвяващо прекалените идеалисти уравнение. Така например, значителното съкращаване на ядрените арсенали (което без съмнение би било изключително позитивна стъпка) ще означава, че “конвенционалните” въоръжения автоматично ще придобият много по-голямо значение. А в това отношение (и особено по отношение на конвенционалните военноморски и военновъздушни сили) САЩ разполагат с много сериозно качествено и количествено предимство, пред всичките си конкуренти. Освен това, Вашингтон самостоятелно поддържа мрежа от почти 750 военни бази в почти всички точки на земното кълбо. През последните двайсет години, военните разходи на американците надминават тези на всички останали държави по света, взети заедно. И дори ако тези разходи бъдат драстично ограничени през следващите години, САЩ ще съхранят глобалното си военно превъзходство, поне в обозримо бъдеще.
В същото време руските конвенционални сили очевидно не са равностойни на американските и това няма да се промени през следващите десетилетия. Затова националната сигурност на Русия и статутът и на велика сила се намират в “асиметрична” зависимост от нейната стратегическа ядрена мощ. Същото се отнася и за Китай, чиито стратегически ядрени сили не само са ограничени, но и чисто технологично са много далеч зад американските. Пекин обаче увеличава и модернизира ядрената си мощ. В ЕС има две ядрени сили – Франция и Великобритания, чиято мощ също е несравнимо по-малка от тази на САЩ. Още по-слаби са ядрените сили на Индия, Пакистан и Израел.
Тоест, колкото и парадоксално да звучи, но в съвременния “реален” свят, едностранното и мащабно съкращаване на американската ядрена мощ няма да намали, а дори ще укрепи глобалните стратегически позиции на САЩ. Защото подобна “смела стъпка” ще доведе до масивен дипломатически натиск върху основните военно-стратегически съперници на Америка да предприемат същите действия, като това особено се отнася за Русия с нейните сравнително слаби конвенционални и мощни ядрени сили и, още повече, за Китай, опитващ да конкурира САЩ именно в сферата на ядрените оръжия.
Радикалното съкращаване на ядрените въоръжения от администрацията на Обама вероятно ще бъде последвано от още по-силен дипломатически и политически натиск върху Иран, опитващ да се превърне във “виртуална ядрена държава”. Всъщност, Техеран не се стреми толкова да се сдобие с ядрени оръжия, колкото да разполага с технологични възможности за тяхното производство. Впрочем, в света има поне още 30 други “виртуални ядрени сили”, които не желаят да притежават ядрени оръжия, но разполагат с необходимата технологична инфраструктура за да ги произведат, ако все пак им се наложи.
Освен всичко друго, евентуално мащабно съкращаване на американския ядрен потенциал би целяло и формирането на “алианс, основаващ се на съвместния интерес” между САЩ и много други държави, които не могат да се сдобият с такива оръжия. Подобен съюз още повече ще укрепи американското политическо и дипломатическо влияние vis-a-vis двамата основни стратегически съперници на САЩ, както и по отношение на другите съществуващи или потенциални ядрени държави.
Противоречивият характер на германската позиция
Днес, Германия е на предната линия в борбата за неразпространение на ядрените технологии и оръжия. Сегашната ситуация е доста по-различна от онази, през 60-те и 70-те години на миналия век, когато германските правителства (както консервативните, така и социалдемократическите) се противопоставяха на Договора за неразпространяване на ядрените оръжия (ДНЯО) от 1968. Причината беше, че ДНЯО имаше един основен дефект – той узаконяваше произволното разделение между петте “легитимни” ядрени държави и останалите, неразполагащи с ядрено оръжие. В средата на 70-те обаче, Германия, демонстрирайки отново типичната си “задълбоченост в проблемите”, промени позицията си на “антиядрена”. Всъщност, това беше разбираема еволюция по отношение на ядрените оръжия, защото Германия бе основното “бойно поле” по време на студената война. Що се отнася до използването на атомната енергия за мирни цели обаче (и, особено, до ядрената енергетика), немските действия се диктуваха от ненужна и дори опасна идеологическа предубеденост (авторът има предвид решението на немското правителство за постепенното ликвидиране на всички атомни електростанции в страната – б.р.).
Именно стремежът да си извоюва водеща роля в сферата на ядреното неразпространяване, беше причината Германия да се превърне в шестия елемент (наред с петте “официални” ядрени сили), сериозно ангажиран с проблемите на иранската ядрена програма. В случая, тревогите за сигурността на страната не играят особена роля, защото Германия няма сериозни основания да се опасява от евентуална иранска ракетна атака.
Всичко това ни кара да очакваме, че Берлин ще приветства горещо евентуално значително съкращаване на американския ядрен арсенал. Германия със сигурност ще призове останалите ядрени сили да действат по същия начин, аргументирайки се с основните постановки на ДНЯО, задължаващи петте ядрени държави да съкратят радикално ядрените си арсенали. Освен това, Берлин вероятно ще увеличи дипломатическия натиск върху Иран да прекрати програмата си за обогатяване на уран (която, между другото, не противоречи на изискванията на ДНЯО).
В същото време, в германската позиция по отношение на ядрените оръжия се съдържа едно иронично противоречие. Както е известно, поне двайсет ядрени системи се поддържат в пълна бойна готовност в американската военновъздушна база в немския град Бюхел. Теоретично, германските изтребители-бомбардировачи “Торнадо” също могат да бъдат въоръжени с подобни атомни бомби B-61-3/4, при осъществяването на бойни мисии.
По време на студената война, политико-психологическата цел на това споразумение с американците беше да се предостави на Германия, макар и много ограничено, право на глас в ядреното планиране на САЩ, въз основа на факта, че именно Западна и Източна Германия трябваше да станат основното “бойно поле” при евентуална война между НАТО и Варшавския пакт. В тази връзка, в рамките на командването на НАТО, беше създадена “Група за ядрено планиране”, в която, освен Германия, участваха Белгия, Холандия, Италия, Канада, Гърция и Турция.
Евентуална масивно съкращаване на ядрения арсенал ще означава и изтеглянето на тези ядрени оръжия от (макар и ограничения) германски контрол, в рамките на Северноатлантическия пакт. Вече са налице достатъчно ясни сигнали, че американското правителство иска да изтегли ядрените си оръжия от Европа. Така, през лятото на 2008, в един секретен доклад на американските военновъздушни сили, публикуван от Федерацията на американските учени (FAS), се твърди, че “напоследък оборудването и охраната в страните, където са разположени ядрени оръжия на САЩ, показват много тревожни недостатъци”.
Германският експерт по сигурността Отфрид Насауер отбелязва, че американското правителство иска да изтегли всичките си ядрени оръжия от Европа за да може да държи европейските си партньори в НАТО настрани от ядреното планиране на САЩ, независимо, че това участие е минимално, да не кажем никакво.
След публикуването от FAS на споменатия по-горе секретeн доклад, зелените и левите опозиционни партии в Германия призоваха за незабавно изтегляне на американските ядрени оръжия от територията на страната и прекратяване действието на съответното немско-американско споразумение. Управляващите в Берлин обаче заявиха, че не се налага промяна в статуквото, касаеща присъствието на американски ядрени оръжия на немска земя – една доста спорна позиция на иначе “антиядреното” германско правителство.
Противоречията обаче не свършват дотук. Въпреки че САЩ искат да върнат на своя територия, разположените в Германия ядрени оръжия, налице са всички основания да смятаме, че очерталата се през последните години тенденция към постепенното съкращаване числеността на американските части в Германия съвсем скоро ще се объре. Както е известно, в момента САЩ разполагат със 150 хиляди бойци в Ирак, като повечето от тях ще бъдат изтеглени оттам през следващите години. Познайте, къде ще ги прехвърлят, поне за известно време? В американските военни бази в Германия, разбира се, заради отличната инфраструктура и политически стабилната “околна среда”. Дали обаче, масираното присъствие на американски части на нейна територия е в интерес на Германия? Със сигурност не.
Нова архитектура за сигурност “от Ванкувър до Владивосток”
Тази сложна и заплетена за Германия ситуация е симптоматична за един много по-дълбок проблем: сегашното пространство на сигурност не само е демодирано, но и неприемливо. Или, както навремето беше отбелязал генерал Дьо Гол: “както хубавите момичета, така и военните съюзи, са само до време”.
Ако администрацията на Обама действително обяви мащабни съкращения на американския ядрен арсенал и изтегли атомните си оръжия от европейска земя, Германия не бива просто да я аплодира. Защото германските национални интереси изискват предприемането на “смели стъпки” и от страна на Берлин, който трябва да поеме инициативата за създаване на нова кооперативна архитектура на сигурност в Евроатлантическото/Евроазиатското пространство. Тясно свързаните помежду си въпроси за радикалното съкращаване на ядрените оръжия и ядреното неразпространение са от първостепенно значение за тази нова архитектура на сигурност. Вторият фундаментален проблем са чуждестранните военни бази. Защото днес звучи абсурдно, че легитимирането на американската национална сигурност зависи от наличието на мащабна мрежа от военни бази на САЩ в различни чужди държави, на всички континенти.
Докато ядрените оръжия и международната система за ядрено неразпространение продължават да съществуват, в сферата на стратегическото ядрено планиране следва да се въведе един нов критерий: минимално допустимо сдържане. Приемането на подобен критерий от ядрените държави е необходимо предварително условие не само за устойчивостта и ефективността на режима на ядрено неразпространение, на и за формирането на нова глобална архитектура на сигурност. Не става дума за абстрактно теоретизиране. Създаването на нова архитектура на сигурност е също толкова належащо, колкото и на нова глобална финансова и икономическа архитектура. В този смисъл, срещата по повод 60-та годишнина на НАТО, която ще се проведе в Страсбург и Баден-Баден, дава възможност сериозно да се заемем с изграждането на “нова архитектура на сигурност от Ванкувър до Владивосток”.
* Авторът ръководи Центъра за стратегически и геополитически анализи “Солон” във Висбаден, Германия.
{rt}
