28
Чет, Май
25 New Articles

Геополитическата традиция в контекста на „критичната геополитика”

брой3 2007
Typography

Точното формулиране на понятието геополитика представлява известна трудност. Ситуацията се усложнява от това, че много автори, включително класици на геополитиката (като Хилфорд Макиндер например), избягват употребата на тази дума в произведенията си. Наличието на подобна неопределеност на критериите за „геополитическо” прави проблема за систематизирането на геополитическите текстове почти неразрешим. Затова в повечето случаи това се прави чисто интуитивно, следвайки традицията, или пък в зависимост от личната позиция на автора. Преди да анализирам понятията за „геополитическите традиции” и „геополитическите школи” се налага бегло да очертая стандартните методи, които обикновено се използват за въвеждането на известен ред в хаотичната история на геополитическата наука.

Някои основни понятия

Опитвайки се да осмислим и систематизираме огромното количество геополитически текстове, можем да избираме измежду богат набор от понятия: „геополитическа мисъл”, „геополитическа традиция”, „геополитическа школа” „геополитически дискурс”, „геополитическа култура”, „геополитическа визия” и т.н. Обикновено те се използват като синоними, но въпреки това можем да проследим и очертаем общите траектории на употребата им, които макар, че често се пресичат, все пак следват различни посоки.

За най-авторитетен историограф на геополитиката се смята британецът Джефри Паркър. Именно той очертава основните параметри на западната геополитическа мисъл. В книгата си „Западната геополитическа мисъл през ХХ век” (1) , Паркър доказва наличието на фундаментално единство на геополитическата наука. Всъщност, има достатъчно основания човек да се придържа към подобна гледна точка. Така, Рудолф Кьелен, който първи дава определение на предмета и методиката на новата научна дисциплина, оказва силно влияние върху Карл Хаусхофер, смятан за най-големия германски геополитик. На свой ред, американската, италианската, френската и дори японската геополитика се развиват като си взаимодействат и полемизират с мюнхенската геополитическа школа на Хаусхофер, а пък концепцията за „хартленд”-а на британеца Макиндер се превръща (по същество) в базов модел за устройство на света, допълван и развиван от следващите поколение геополитици, създали собствени оригинални концепции. Подобна стратегия на хомогенизация е присъща на класическата научна парадигма, ориентирана към разкриване на универсалните закони, чиято ценност се определя от количеството обхванати от тях обекти. Наред с универсализма обаче, тя наследява и старите недостатъци на прогресизма и европоцентризма, като по правило търси корените на геополитиката още в Античността и постепенно преминава през многобройните предшественици, лансирали „отделни геополитически идеи” за да стигне до класическия период на геополическата наука. Въпреки това, стремежът да се подчертава единството и да се пренебрегват различията на геополитическите концепции има не само „обективно-исторически” основания. Джефри Паркър е сред онези консервативни геополитици, които разглеждат съществуващите геополитически теории като обективни схеми или дори като своеобразни „откровения”, помагащи ни да разкрием скритата от очите на непосветените структура на световната геополитика. При това, геополитиката не просто се утвърждава като научна дисциплина, но и претендира за правото да определя външната политика на държавите. Политическите последици от подобна стратегия отчетливо се проявяват в съчиненията на популярния и у нас руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, който директно поставя геополитиката в категорията на идеологиите – марксизма, либерализма и т.н. (2). Важно е да се подчертае, че обвързвайки този способ на организация на историята на геополитиката с определени идеологически цели, не се опитвам да принизя, още по-малко пък да „разоблича” истинската същност на геополитиката. Както вече отбелязах, има достатъчно основания тя да се приеме за научна дисциплина, характерно за която е наличието на определени общи фундаментални закони. Според мен обаче, предпочитанието към т.нар. „единство на геополитическата мисъл” често е просто елемент от определена политическа стратегия, за която наличието на „различия” или „противоречия” би било опасен дестабилизиращ фактор.

В дадения случай политическите цели все пак не са чак толкова очевидни и въпросната стратегия е характерна повече за чисто академичните съчениения. В това отношение, специален интерес представлява един друг метод за систематизиране на историята на геополитиката, който разделя общата съвкупност на геополитическите концепции на два противостоящи си блока – атлантическата (морската) и континенталната геополитика (3) . За разлика от досадния „прогресизъм” на предходната хомогенизираща стратегия, този модел поставя геополитиката в центъра на противоборството между великите държави, като вплита отвлечените геополитически идеи в конкретните отношения между големите и малки сили и в политическата борба. Ето как изглежда например версията за историята на геополитиката на французина Филип Моро-Дефарж: „Геополитиката е рожба на чистия разум, но като всяка друга наука и тя не възниква случайно. Формирането и в края на ХІХ и началото на ХХ век е тясно свързано с еволюцията на възприемането на географията от обществото. Именно по онова време се оформя първото съвременно геополитическо течение в страните, доминиращи в Световния океан (САЩ и Великобритания)”.

Формирането на германската геополитика пък е свързано в значителна степен с реакцията на тази континентална държава на геополитиката, която следват морските сили (4) . Разделението между континенталната и атлантическата геополитика е много по-евристично, отколкото хомогенизиращата стратегия, която разгледахме по-горе, тъй като очертава действителните отношения между геополитическите концепции и породилите ги исторически условия.

Проблемът е, че адекватността на тази стратегия намалява прогресивно с отдалечаването и от зоната на традиционно противопоставяне между морската и континенталната геополитика. Тя отлично се вписва в европейската история с характерния за нея сблъсък между „господарката на моретата” Великобритания и континенталните сили Франция и Германия, но определено изпитва проблеми в случая с Япония например, която очевидно не е континентална държава, но пък в нея се развива именно германският континентален вариант на геополитиката.

Очертаването на националните „геополитически школи” често се представя като допълнително ниво на систематизация на фона на общото единство на геополитическата мисъл. В този случай, разграничаването на отделни нива възпроизвежда традиционната дихотомия между теоретичния (т.е. висшия и единствено истински) и практическия аспект на геополитиката. Така, руският геополитик Дугин твърди, че „трудовете на многобройните представители на отделните геополитически школи, въпреки всичките им различия и противоречия, формират една обща картина и тъкмо това позволява да се говори за геополитиката като за нещо завършено и определено. Отделните автори и справочници се различават по определенията за основния предмет, който изучава геополитиката, както и за нейните методологични принципи. Подобно разминаване произтича от конкретните исторически обстоятелства, както и поради много тясната връзка на геополитиката със световната политика, проблемите на властта и доминиращите идеологии” (5) .

„Национализирането” на геополитиката

Така или иначе, но класификацията на геополитическите текстове и на техните автори по национален признак е най-простия и ефективен начин за систематизиране историята на геополитиката. Това е свързано сфакта, че геополитическата мисъл сама се поставя в националния контекст (последното се отнася най-вече за т.нар. класическа геополитика), анализирайки външнополитическите промени и константи предимно през призмата на националните интереси. Но, ако източноевропейските (и, в частност, руските) изследователи на проблема предпочитат да използват понятието „геополитическа школа”, западната историография (особено напоследък) предпочита да говори за „геополитическа традиция”. Както признават съставителите на появилият се през 2000 сборник, „той неслучайно е озаглавен „Геополитическите традиции”, защото е своеобразно продължение на фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция”” (6) , в който за първи път се прави опит историята на географските знания да се разглежда в социалния, културен, политически и икономически контекст на тяхното натрупване. Според редакторите на въпросния сборник, анализът на геополитическите традиции също не бива да се ограничава само с историята на идеите, а детайлно да изучи контекста на тяхната поява и развитие. Този стремеж съвпада с позицията на т.нар. „критична геополитика” – съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито подходи се споделят и използват и от авторите на въпросния сборник (7) . Тоест, понятието „геополитическа традиция” е по-съдържателно, включвайки (за разлика от понятието „геополитическа школа”) не само конкретните геополитически теории, но и социалния контекст на тяхната поява. Интересно е, че редакторите на споменатия сборник също смятат за уместно да говорят за „единна геополитическа традиция”, но едновременно с това предупреждават, че не може да става дума за някакво хомогенно единство на геополитическата мисъл: „В този сборник се опитваме да очертаем аналитичното пространство, в чиито рамки биха могли да се разгледат различните форми на геополитическата наука. Не сме се стремели да определим границите на „геополитическото”, или пък да надхвърлим онези традиционни очертания, в чиито рамки индивидите и групите съзнателно приемат, използват и с течение на времето си присвояват „геополитиката”. Това предполага (вж. Дж. Паркър „Геополитиката: минало, настояще и бъдеще”) наличието на определени връзки между отделните форми на геополитиката, които свободно се самоопределят, макар и не особено ясно, а чрез отношението си към други идеи, текстове или движения (исторически или съвременни), които, на свой ред, също се самоопределят като „геополитически”. Въпреки аморфния характер на взаимната връзка и възпроизводството на геополитическата тематика, със сигурност би било полезно да поразсъждаваме за геополитическите традиции, именно в този широк смисъл на понятието” (8) .

Но дори и една толкова незначителна хомогенизация на историята на геополитиката предизвиква възраженията на представителите на „критичната геополитика” (9) , предпочитащи, вместо това, да я систематизират на базата на понятието за „геополитическия дискурс”. В нашумялата си статия от 1992 „Геополитика и дискурс: практическият геополитически анализ в американската външна политика” (10) , Джерард О ' Тол и Джон Егню лансират качествено ново схващане за геополитиката: „Фундаменталната ни изходна постановка е убеждението, че географията представлява социален и исторически дискурс, който винаги е тясно свързан с политическите и идеологически проблеми. Географията никога не е била естествен, т.е. не-дискурсивен феномен, независим от идеологията и политиката. Самата география, като дискурс, представлява по-скоро специфична форма на власт/знание. Геополитиката (както ние предлагаме) следва да бъде подложена на критична ре-концептуализация и трансформирана в дискурсивна практика, с чиято помощ интелектуалците в държавното управление „придават пространствен характер” на международната политика. Изучаването на геополитиката, така, както ние го разбираме, означава да се анализира пространствения характер, който придават на международната политика държавите-хегемони” (11) . В съответствие с това разбиране, в един от по-късните си трудове, професор Джерард О ' Тол очертава дискурса на имперската геополитика, дискурса на геополитиката на студената война, дискурса на геополитиката на новия световен ред и дискурса на екологичната геополитика, анализираща проблемите на околната среда като предизвикателство за националната сигурност (12) . В този случай, изброяването на геополитическите дискурси следва хронологичния принцип, но, за разлика от стратегията на хомогенизацията, то не формира някаква йерархия, на върха на която да се поставят най-съвременните (а това означава и най-добрите) концепции. В рамките на критичната геополитика се предпочитат конкретните исторически изследвания, поставящи концепцията на един или друг автор в конкретния институционален, културен, икономически и външнополитически конктест на възникването и (13) .


Стратегии за систематизиране на историята на геополитиката

Така, можем да очертаем четири водещи наративни стратегии за систематизиране на историята на геополитиката: стратегия на хомогенизацията, на политизацията, на национализацията и на плурализацията. Следва да добавя, че това, разбира се, не може да се смята за пълен списък. Той може да се допълни с характерното за геополитическите речници разпределяне на геополитическите концепции и техните автори по азбучен ред или с някакви други механизми, продиктувани от чисто дидактични съображения. Но за целите на настоящата статия (т.е. за определяне на съотношението между понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”) са достатъчни и споменатите четири. Освен това, те следва да се възприемат именно като стратегии, а не като универсални принципи, т.е. в рамките на конкретния геополитически труд, наред с една водеща стратегия, могат да присъстват и други, формиращи материала на (да речем) тактическо равнище. Винаги обаче, една от въпросните стратегии е доминираща.

Така, стратегията на хомогенизация е характерна за академичните съчинения, представящи историята на геополитиката като прогресивно развитие на географския детерминизъм от неясните и откъслечни „идеи” на Античността до зрелите и стройни теории на модерната геополитика. Единството на геополитиката се гарантира за сметка на европоцентристкото изключване на всичко не-западно и на подчертано идеалистическото тълкуване на геополитиката, в чиято основа се поставя „геополитическата мисъл на Запада”.

На свой ред, стратегията на политизация разделя всички геополитически концепции на две групи – геополитика на морските и на континенталните държави, превръщайки тази наука в инструмент в борбата между държавите и формираните от тях блокове. Централни категории на тази стратегия са „атлантизмът”, „таласокрацията”, „морето”, „континентализмът”, „телурокрацията” и „сушата”.

Стратегията на национализацията пък ограничава геополитиката в чисто националните рамки, обвързвайки я с историческите традиции и задачи на една или друга конкретна държава. Основни понятия в този случай са „националната геополитическа школа” и „геополитическите традиции”. При това, двете се поставят на едно и също (национално) равнище, като се различават само по количеството на участващите в тях елементи. Така, ако „геополитическата школа” обикновено се ограничава с конкретните концепции и теории, „геополитическата традиция” предполага и изучаването на техния социален контекст.

Накрая, стратегията на плурализацията се използва предимно от привържениците на „критичната геополитика”, обявяващи се против каквато и да било хомогенизация и лансиращи понятието „геополитически дискурс” и конкретно-историческия подход при изучаване трудовете на конкретните геополитици, отделяйки необходимото внимание на социалния контекст на творчеството им. Трябва да се отбележи и, че сред резултатите от този стремеж към конкретно-исторически анализи е склонността геополитиката да се тълкува не толкова като научна дисциплина, а по-скоро като специфичен вид практика – дискурсивна или материална.

„Геополитическа школа” и „геополитическа традиция”

Резюмирайки казаното дотук, можем да заявим, че понятията „геополитическа традиция” и „геополитически школи” не се различават особено и често се използват в рамките на общата стратегия на национализация като синоними. Въпреки това, могат да се посочат три основни различия в тяхната употреба.

На първо място, в редица случаи, понятието „геополитическа традиция” се използва като синоним на „геополитическата мисъл”, т.е. като обобщаващо обозначение на съвкупността от националните геополитически школи или на връзките помежду им. Именно такова разбиране на „геополитическата традиция, в широкия смисъл на понятието”, предлагат Клаус Додс и Дейвид Аткинсън – редакторите на споменатия по-горе сборник „Геополитическите традиции”, носещ показателното подзаглавие: „Векът на геополитическата мисъл” (14) . По същия начин формулират това понятие и някои източноевропейски теоретици на геополитиката, които разграничават две основни посоки на развитие в историята на тази наука – източната и западната геополитическа традиция . По принцип, понятието „геополитическа школа” е по-тясно обвързано с националното равнище, рядко излиза извън рамките му (15) и никога не се използва за обозначаването на геополитиката, като цяло т.е. като синоним на понятието „геополитическа мисъл”.

На второ място, има редица трудове, в които „геополитическата традиция” се свързва не с формалната история на геополитическите идеи и теории, а с практическите действия на държавите и устойчивите ориентири на тяхната външна политика. Така, Уолтър Мид разграничава четири основни геополитически традиции в американската външна политика, отличаващи се по своята социална база, културна идентичност и разбиране за националните интереси на САЩ: геополитическата традиция на президента Томас Джеферсън, на президента Удро Уилсън, на президента Ендрю Джексън и на държавния секретар Александър Хамилтън (16) . На свой ред, Джерард О ' Тол разделя срещащите се в съвременната литература теории и концепции на две групи: геополитически структури и култури, обединявайки ги в единен модел на функциониране на държавната геополитика. В рамките на този модел, той предлага „геополитическите традиции” да се разглеждат като „исторически инструменти за анализ на държавната идентичност, външната политика и националния интерес, които обикновено се определят посредством противопоставянето на алтернативни традиции” (17) . От друга страна, „геополитическата школа” обикновено се свързва тъкмо с формалните геополитически теории, а не с практическата външнополитическа дейност (18) .

На трето място, понятието „геополитическа традиция” ни отпраща към фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция” (19) , предполагайки (в този случай) необходимостта от детайлен анализ на социалния контекст на развитие на геополитическите теории. Понятието „геополитическа школа” има устойчиви конотативни връзки само с термина „външнополитическа школа”, както и с непосредствения образователен процес. Така, в „Геополитическия речник”, думата „школа” се среща в заглавието на само една статия „ Geopolitik – германската школа” (20) , и се повтаря в словосъчетанието „Хаусхофер и неговата школа” (21) . В останалите случаи в текстовете на отделните статии се споменават „школата на списание „Херодот” във Франция” (22) , „школата на списание „Географски анали”” (23) , „геополитиците от Киотската школа” (24) , „географската школа на Видал дьо ла Блаш” (25) , „мюнхенската геополитическа школа” (26) и т.н. Във всички тези случаи геополитиката се разглежда в контекста на конкретна академична институция (Киото, Мюнхен), списание („Херодот”, „Географски анали”), или на основоположника на един или друг национален вариант на геополитиката (Хаусхофер, Дьо ла Блаш). Така, различният смисъл, който се влага в понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”, се разполага по силовите линии между полюсите на стратегиите на хомогенизация и на плурализация (27) . В рамките на стратегията на национализация, тези понятия могат да преминават в сферата на хомогенната (когато „геополитическата традиция” се приравнява с „геополитическата мисъл”), или в сферата на плуралистичната стратегия (в последния случай „геополитическата традиция” се свързва с външнополитическата дейност на държавата, а „геополитическата школа” се разглежда като институция, списание или просто група геополитици и анализатори). Подобен разнобой в употребата на тези понятия свидетелства за недостатъчно разработен понятийно-категориален апарат на геополитическата наука. Като отделните опити за по-ясно разграничаване на въпросните понятия обикновено страдат от недооценка на общата ситуация и често само допълнително объркват нещата.


Бележки:

1 Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985.

2 Дугин А . Г . Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000, С. 5.

3 Вж .: Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris, Seuil, 1994 .

4 Ibid .

5 Дугин А.Г. Основы геополитики. – М.: Арктогея, 2000, С. 11.

6 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. -

London : Routledge, 2006, P. 6.

7 Ibid., P. 9.

8 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

9 Вж ., например : Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology: the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 534.

1 0 O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

1 1 Ibid., P. 157.

12 O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics // The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998, P. 5.

13 O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

14 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

15 Така например, в редица руски учебници по геополитика се говори за континентално-европейская геополитическа школа, англо-американска геополитика и руска геополитическа школа.

16 Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it Changed the World. - New York : Routledge, 2002, P.6-7.

17 O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 88.

18 В редките случаи, когато «геополитическата школа» се сближава с външната политика на държавата, този термин се свързва с устойчивото и често срещано понятие «външнополитически школи». Вж ., например : Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

19 Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell, 1992.

20 Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport : Greenwood Press, 1994, P. 92.

21 Ibid., P. 93.

22 Ibid., P. viii.

23 Ibid., P. 12.

24 Ibid., P. 16.

25 Ibid., P. 121.

26 Ibid ., P . 132.

27 Тези понятия могат да се използват и в рамките на стратегията на политизация, но подобен вариант се среща рядко. В останалите случаи стратегията на политизация може да се разглежда като умекотен вариант на хомогенната стратегия.

Литература:

1. Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology:

the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political

Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 533-555.

2. Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport :

Greenwood Press, 1994.

3. Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by

K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2006.

4. Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell,

1992.

5. Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it

Changed the World. - New York : Routledge, 2002

6. O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards

Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 75-102.

7. O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics //

The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998. - P. 1-12.

8. O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material

Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

9. O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical

Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

10. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. -

London : Croom Helm, 1985.

11. Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the

New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

12. Василенко И.А. Геополитика современного мира: учеб. пособие. - М.: Гардарики, 2006.

13. Василенко И.А. Геополитика: Учебное пособие. - М.: Логос, 2003.

14. Геополитика: Хрестоматия / Сост. Б.А.Исаев. - СПб.: Питер,

2006.

15. Дугин А.Г. Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000.

16. Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris , Seuil, 1994 .

17. Нартов Н.А. Геополитика: Учебник для вузов. - М.: ЮНИТИ, 1999.

18. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Точното формулиране на понятието геополитика представлява известна трудност. Ситуацията се усложнява от това, че много автори, включително класици на геополитиката (като Хилфорд Макиндер например), избягват употребата на тази дума в произведенията си. Наличието на подобна неопределеност на критериите за „геополитическо” прави проблема за систематизирането на геополитическите текстове почти неразрешим. Затова в повечето случаи това се прави чисто интуитивно, следвайки традицията, или пък в зависимост от личната позиция на автора. Преди да анализирам понятията за „геополитическите традиции” и „геополитическите школи” се налага бегло да очертая стандартните методи, които обикновено се използват за въвеждането на известен ред в хаотичната история на геополитическата наука.

Някои основни понятия

Опитвайки се да осмислим и систематизираме огромното количество геополитически текстове, можем да избираме измежду богат набор от понятия: „геополитическа мисъл”, „геополитическа традиция”, „геополитическа школа” „геополитически дискурс”, „геополитическа култура”, „геополитическа визия” и т.н. Обикновено те се използват като синоними, но въпреки това можем да проследим и очертаем общите траектории на употребата им, които макар, че често се пресичат, все пак следват различни посоки.

За най-авторитетен историограф на геополитиката се смята британецът Джефри Паркър. Именно той очертава основните параметри на западната геополитическа мисъл. В книгата си „Западната геополитическа мисъл през ХХ век” (1) , Паркър доказва наличието на фундаментално единство на геополитическата наука. Всъщност, има достатъчно основания човек да се придържа към подобна гледна точка. Така, Рудолф Кьелен, който първи дава определение на предмета и методиката на новата научна дисциплина, оказва силно влияние върху Карл Хаусхофер, смятан за най-големия германски геополитик. На свой ред, американската, италианската, френската и дори японската геополитика се развиват като си взаимодействат и полемизират с мюнхенската геополитическа школа на Хаусхофер, а пък концепцията за „хартленд”-а на британеца Макиндер се превръща (по същество) в базов модел за устройство на света, допълван и развиван от следващите поколение геополитици, създали собствени оригинални концепции. Подобна стратегия на хомогенизация е присъща на класическата научна парадигма, ориентирана към разкриване на универсалните закони, чиято ценност се определя от количеството обхванати от тях обекти. Наред с универсализма обаче, тя наследява и старите недостатъци на прогресизма и европоцентризма, като по правило търси корените на геополитиката още в Античността и постепенно преминава през многобройните предшественици, лансирали „отделни геополитически идеи” за да стигне до класическия период на геополическата наука. Въпреки това, стремежът да се подчертава единството и да се пренебрегват различията на геополитическите концепции има не само „обективно-исторически” основания. Джефри Паркър е сред онези консервативни геополитици, които разглеждат съществуващите геополитически теории като обективни схеми или дори като своеобразни „откровения”, помагащи ни да разкрием скритата от очите на непосветените структура на световната геополитика. При това, геополитиката не просто се утвърждава като научна дисциплина, но и претендира за правото да определя външната политика на държавите. Политическите последици от подобна стратегия отчетливо се проявяват в съчиненията на популярния и у нас руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, който директно поставя геополитиката в категорията на идеологиите – марксизма, либерализма и т.н. (2). Важно е да се подчертае, че обвързвайки този способ на организация на историята на геополитиката с определени идеологически цели, не се опитвам да принизя, още по-малко пък да „разоблича” истинската същност на геополитиката. Както вече отбелязах, има достатъчно основания тя да се приеме за научна дисциплина, характерно за която е наличието на определени общи фундаментални закони. Според мен обаче, предпочитанието към т.нар. „единство на геополитическата мисъл” често е просто елемент от определена политическа стратегия, за която наличието на „различия” или „противоречия” би било опасен дестабилизиращ фактор.

В дадения случай политическите цели все пак не са чак толкова очевидни и въпросната стратегия е характерна повече за чисто академичните съчениения. В това отношение, специален интерес представлява един друг метод за систематизиране на историята на геополитиката, който разделя общата съвкупност на геополитическите концепции на два противостоящи си блока – атлантическата (морската) и континенталната геополитика (3) . За разлика от досадния „прогресизъм” на предходната хомогенизираща стратегия, този модел поставя геополитиката в центъра на противоборството между великите държави, като вплита отвлечените геополитически идеи в конкретните отношения между големите и малки сили и в политическата борба. Ето как изглежда например версията за историята на геополитиката на французина Филип Моро-Дефарж: „Геополитиката е рожба на чистия разум, но като всяка друга наука и тя не възниква случайно. Формирането и в края на ХІХ и началото на ХХ век е тясно свързано с еволюцията на възприемането на географията от обществото. Именно по онова време се оформя първото съвременно геополитическо течение в страните, доминиращи в Световния океан (САЩ и Великобритания)”.

Формирането на германската геополитика пък е свързано в значителна степен с реакцията на тази континентална държава на геополитиката, която следват морските сили (4) . Разделението между континенталната и атлантическата геополитика е много по-евристично, отколкото хомогенизиращата стратегия, която разгледахме по-горе, тъй като очертава действителните отношения между геополитическите концепции и породилите ги исторически условия.

Проблемът е, че адекватността на тази стратегия намалява прогресивно с отдалечаването и от зоната на традиционно противопоставяне между морската и континенталната геополитика. Тя отлично се вписва в европейската история с характерния за нея сблъсък между „господарката на моретата” Великобритания и континенталните сили Франция и Германия, но определено изпитва проблеми в случая с Япония например, която очевидно не е континентална държава, но пък в нея се развива именно германският континентален вариант на геополитиката.

Очертаването на националните „геополитически школи” често се представя като допълнително ниво на систематизация на фона на общото единство на геополитическата мисъл. В този случай, разграничаването на отделни нива възпроизвежда традиционната дихотомия между теоретичния (т.е. висшия и единствено истински) и практическия аспект на геополитиката. Така, руският геополитик Дугин твърди, че „трудовете на многобройните представители на отделните геополитически школи, въпреки всичките им различия и противоречия, формират една обща картина и тъкмо това позволява да се говори за геополитиката като за нещо завършено и определено. Отделните автори и справочници се различават по определенията за основния предмет, който изучава геополитиката, както и за нейните методологични принципи. Подобно разминаване произтича от конкретните исторически обстоятелства, както и поради много тясната връзка на геополитиката със световната политика, проблемите на властта и доминиращите идеологии” (5) .

„Национализирането” на геополитиката

Така или иначе, но класификацията на геополитическите текстове и на техните автори по национален признак е най-простия и ефективен начин за систематизиране историята на геополитиката. Това е свързано сфакта, че геополитическата мисъл сама се поставя в националния контекст (последното се отнася най-вече за т.нар. класическа геополитика), анализирайки външнополитическите промени и константи предимно през призмата на националните интереси. Но, ако източноевропейските (и, в частност, руските) изследователи на проблема предпочитат да използват понятието „геополитическа школа”, западната историография (особено напоследък) предпочита да говори за „геополитическа традиция”. Както признават съставителите на появилият се през 2000 сборник, „той неслучайно е озаглавен „Геополитическите традиции”, защото е своеобразно продължение на фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция”” (6) , в който за първи път се прави опит историята на географските знания да се разглежда в социалния, културен, политически и икономически контекст на тяхното натрупване. Според редакторите на въпросния сборник, анализът на геополитическите традиции също не бива да се ограничава само с историята на идеите, а детайлно да изучи контекста на тяхната поява и развитие. Този стремеж съвпада с позицията на т.нар. „критична геополитика” – съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито подходи се споделят и използват и от авторите на въпросния сборник (7) . Тоест, понятието „геополитическа традиция” е по-съдържателно, включвайки (за разлика от понятието „геополитическа школа”) не само конкретните геополитически теории, но и социалния контекст на тяхната поява. Интересно е, че редакторите на споменатия сборник също смятат за уместно да говорят за „единна геополитическа традиция”, но едновременно с това предупреждават, че не може да става дума за някакво хомогенно единство на геополитическата мисъл: „В този сборник се опитваме да очертаем аналитичното пространство, в чиито рамки биха могли да се разгледат различните форми на геополитическата наука. Не сме се стремели да определим границите на „геополитическото”, или пък да надхвърлим онези традиционни очертания, в чиито рамки индивидите и групите съзнателно приемат, използват и с течение на времето си присвояват „геополитиката”. Това предполага (вж. Дж. Паркър „Геополитиката: минало, настояще и бъдеще”) наличието на определени връзки между отделните форми на геополитиката, които свободно се самоопределят, макар и не особено ясно, а чрез отношението си към други идеи, текстове или движения (исторически или съвременни), които, на свой ред, също се самоопределят като „геополитически”. Въпреки аморфния характер на взаимната връзка и възпроизводството на геополитическата тематика, със сигурност би било полезно да поразсъждаваме за геополитическите традиции, именно в този широк смисъл на понятието” (8) .

Но дори и една толкова незначителна хомогенизация на историята на геополитиката предизвиква възраженията на представителите на „критичната геополитика” (9) , предпочитащи, вместо това, да я систематизират на базата на понятието за „геополитическия дискурс”. В нашумялата си статия от 1992 „Геополитика и дискурс: практическият геополитически анализ в американската външна политика” (10) , Джерард О ' Тол и Джон Егню лансират качествено ново схващане за геополитиката: „Фундаменталната ни изходна постановка е убеждението, че географията представлява социален и исторически дискурс, който винаги е тясно свързан с политическите и идеологически проблеми. Географията никога не е била естествен, т.е. не-дискурсивен феномен, независим от идеологията и политиката. Самата география, като дискурс, представлява по-скоро специфична форма на власт/знание. Геополитиката (както ние предлагаме) следва да бъде подложена на критична ре-концептуализация и трансформирана в дискурсивна практика, с чиято помощ интелектуалците в държавното управление „придават пространствен характер” на международната политика. Изучаването на геополитиката, така, както ние го разбираме, означава да се анализира пространствения характер, който придават на международната политика държавите-хегемони” (11) . В съответствие с това разбиране, в един от по-късните си трудове, професор Джерард О ' Тол очертава дискурса на имперската геополитика, дискурса на геополитиката на студената война, дискурса на геополитиката на новия световен ред и дискурса на екологичната геополитика, анализираща проблемите на околната среда като предизвикателство за националната сигурност (12) . В този случай, изброяването на геополитическите дискурси следва хронологичния принцип, но, за разлика от стратегията на хомогенизацията, то не формира някаква йерархия, на върха на която да се поставят най-съвременните (а това означава и най-добрите) концепции. В рамките на критичната геополитика се предпочитат конкретните исторически изследвания, поставящи концепцията на един или друг автор в конкретния институционален, културен, икономически и външнополитически конктест на възникването и (13) .

Точното формулиране на понятието геополитика представлява известна трудност. Ситуацията се усложнява от това, че много автори, включително класици на геополитиката (като Хилфорд Макиндер например), избягват употребата на тази дума в произведенията си. Наличието на подобна неопределеност на критериите за „геополитическо” прави проблема за систематизирането на геополитическите текстове почти неразрешим. Затова в повечето случаи това се прави чисто интуитивно, следвайки традицията, или пък в зависимост от личната позиция на автора. Преди да анализирам понятията за „геополитическите традиции” и „геополитическите школи” се налага бегло да очертая стандартните методи, които обикновено се използват за въвеждането на известен ред в хаотичната история на геополитическата наука.

Някои основни понятия

Опитвайки се да осмислим и систематизираме огромното количество геополитически текстове, можем да избираме измежду богат набор от понятия: „геополитическа мисъл”, „геополитическа традиция”, „геополитическа школа” „геополитически дискурс”, „геополитическа култура”, „геополитическа визия” и т.н. Обикновено те се използват като синоними, но въпреки това можем да проследим и очертаем общите траектории на употребата им, които макар, че често се пресичат, все пак следват различни посоки.

За най-авторитетен историограф на геополитиката се смята британецът Джефри Паркър. Именно той очертава основните параметри на западната геополитическа мисъл. В книгата си „Западната геополитическа мисъл през ХХ век” (1) , Паркър доказва наличието на фундаментално единство на геополитическата наука. Всъщност, има достатъчно основания човек да се придържа към подобна гледна точка. Така, Рудолф Кьелен, който първи дава определение на предмета и методиката на новата научна дисциплина, оказва силно влияние върху Карл Хаусхофер, смятан за най-големия германски геополитик. На свой ред, американската, италианската, френската и дори японската геополитика се развиват като си взаимодействат и полемизират с мюнхенската геополитическа школа на Хаусхофер, а пък концепцията за „хартленд”-а на британеца Макиндер се превръща (по същество) в базов модел за устройство на света, допълван и развиван от следващите поколение геополитици, създали собствени оригинални концепции. Подобна стратегия на хомогенизация е присъща на класическата научна парадигма, ориентирана към разкриване на универсалните закони, чиято ценност се определя от количеството обхванати от тях обекти. Наред с универсализма обаче, тя наследява и старите недостатъци на прогресизма и европоцентризма, като по правило търси корените на геополитиката още в Античността и постепенно преминава през многобройните предшественици, лансирали „отделни геополитически идеи” за да стигне до класическия период на геополическата наука. Въпреки това, стремежът да се подчертава единството и да се пренебрегват различията на геополитическите концепции има не само „обективно-исторически” основания. Джефри Паркър е сред онези консервативни геополитици, които разглеждат съществуващите геополитически теории като обективни схеми или дори като своеобразни „откровения”, помагащи ни да разкрием скритата от очите на непосветените структура на световната геополитика. При това, геополитиката не просто се утвърждава като научна дисциплина, но и претендира за правото да определя външната политика на държавите. Политическите последици от подобна стратегия отчетливо се проявяват в съчиненията на популярния и у нас руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, който директно поставя геополитиката в категорията на идеологиите – марксизма, либерализма и т.н. (2). Важно е да се подчертае, че обвързвайки този способ на организация на историята на геополитиката с определени идеологически цели, не се опитвам да принизя, още по-малко пък да „разоблича” истинската същност на геополитиката. Както вече отбелязах, има достатъчно основания тя да се приеме за научна дисциплина, характерно за която е наличието на определени общи фундаментални закони. Според мен обаче, предпочитанието към т.нар. „единство на геополитическата мисъл” често е просто елемент от определена политическа стратегия, за която наличието на „различия” или „противоречия” би било опасен дестабилизиращ фактор.

В дадения случай политическите цели все пак не са чак толкова очевидни и въпросната стратегия е характерна повече за чисто академичните съчениения. В това отношение, специален интерес представлява един друг метод за систематизиране на историята на геополитиката, който разделя общата съвкупност на геополитическите концепции на два противостоящи си блока – атлантическата (морската) и континенталната геополитика (3) . За разлика от досадния „прогресизъм” на предходната хомогенизираща стратегия, този модел поставя геополитиката в центъра на противоборството между великите държави, като вплита отвлечените геополитически идеи в конкретните отношения между големите и малки сили и в политическата борба. Ето как изглежда например версията за историята на геополитиката на французина Филип Моро-Дефарж: „Геополитиката е рожба на чистия разум, но като всяка друга наука и тя не възниква случайно. Формирането и в края на ХІХ и началото на ХХ век е тясно свързано с еволюцията на възприемането на географията от обществото. Именно по онова време се оформя първото съвременно геополитическо течение в страните, доминиращи в Световния океан (САЩ и Великобритания)”.

Формирането на германската геополитика пък е свързано в значителна степен с реакцията на тази континентална държава на геополитиката, която следват морските сили (4) . Разделението между континенталната и атлантическата геополитика е много по-евристично, отколкото хомогенизиращата стратегия, която разгледахме по-горе, тъй като очертава действителните отношения между геополитическите концепции и породилите ги исторически условия.

Проблемът е, че адекватността на тази стратегия намалява прогресивно с отдалечаването и от зоната на традиционно противопоставяне между морската и континенталната геополитика. Тя отлично се вписва в европейската история с характерния за нея сблъсък между „господарката на моретата” Великобритания и континенталните сили Франция и Германия, но определено изпитва проблеми в случая с Япония например, която очевидно не е континентална държава, но пък в нея се развива именно германският континентален вариант на геополитиката.

Очертаването на националните „геополитически школи” често се представя като допълнително ниво на систематизация на фона на общото единство на геополитическата мисъл. В този случай, разграничаването на отделни нива възпроизвежда традиционната дихотомия между теоретичния (т.е. висшия и единствено истински) и практическия аспект на геополитиката. Така, руският геополитик Дугин твърди, че „трудовете на многобройните представители на отделните геополитически школи, въпреки всичките им различия и противоречия, формират една обща картина и тъкмо това позволява да се говори за геополитиката като за нещо завършено и определено. Отделните автори и справочници се различават по определенията за основния предмет, който изучава геополитиката, както и за нейните методологични принципи. Подобно разминаване произтича от конкретните исторически обстоятелства, както и поради много тясната връзка на геополитиката със световната политика, проблемите на властта и доминиращите идеологии” (5) .

„Национализирането” на геополитиката

Така или иначе, но класификацията на геополитическите текстове и на техните автори по национален признак е най-простия и ефективен начин за систематизиране историята на геополитиката. Това е свързано сфакта, че геополитическата мисъл сама се поставя в националния контекст (последното се отнася най-вече за т.нар. класическа геополитика), анализирайки външнополитическите промени и константи предимно през призмата на националните интереси. Но, ако източноевропейските (и, в частност, руските) изследователи на проблема предпочитат да използват понятието „геополитическа школа”, западната историография (особено напоследък) предпочита да говори за „геополитическа традиция”. Както признават съставителите на появилият се през 2000 сборник, „той неслучайно е озаглавен „Геополитическите традиции”, защото е своеобразно продължение на фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция”” (6) , в който за първи път се прави опит историята на географските знания да се разглежда в социалния, културен, политически и икономически контекст на тяхното натрупване. Според редакторите на въпросния сборник, анализът на геополитическите традиции също не бива да се ограничава само с историята на идеите, а детайлно да изучи контекста на тяхната поява и развитие. Този стремеж съвпада с позицията на т.нар. „критична геополитика” – съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито подходи се споделят и използват и от авторите на въпросния сборник (7) . Тоест, понятието „геополитическа традиция” е по-съдържателно, включвайки (за разлика от понятието „геополитическа школа”) не само конкретните геополитически теории, но и социалния контекст на тяхната поява. Интересно е, че редакторите на споменатия сборник също смятат за уместно да говорят за „единна геополитическа традиция”, но едновременно с това предупреждават, че не може да става дума за някакво хомогенно единство на геополитическата мисъл: „В този сборник се опитваме да очертаем аналитичното пространство, в чиито рамки биха могли да се разгледат различните форми на геополитическата наука. Не сме се стремели да определим границите на „геополитическото”, или пък да надхвърлим онези традиционни очертания, в чиито рамки индивидите и групите съзнателно приемат, използват и с течение на времето си присвояват „геополитиката”. Това предполага (вж. Дж. Паркър „Геополитиката: минало, настояще и бъдеще”) наличието на определени връзки между отделните форми на геополитиката, които свободно се самоопределят, макар и не особено ясно, а чрез отношението си към други идеи, текстове или движения (исторически или съвременни), които, на свой ред, също се самоопределят като „геополитически”. Въпреки аморфния характер на взаимната връзка и възпроизводството на геополитическата тематика, със сигурност би било полезно да поразсъждаваме за геополитическите традиции, именно в този широк смисъл на понятието” (8) .

Но дори и една толкова незначителна хомогенизация на историята на геополитиката предизвиква възраженията на представителите на „критичната геополитика” (9) , предпочитащи, вместо това, да я систематизират на базата на понятието за „геополитическия дискурс”. В нашумялата си статия от 1992 „Геополитика и дискурс: практическият геополитически анализ в американската външна политика” (10) , Джерард О ' Тол и Джон Егню лансират качествено ново схващане за геополитиката: „Фундаменталната ни изходна постановка е убеждението, че географията представлява социален и исторически дискурс, който винаги е тясно свързан с политическите и идеологически проблеми. Географията никога не е била естествен, т.е. не-дискурсивен феномен, независим от идеологията и политиката. Самата география, като дискурс, представлява по-скоро специфична форма на власт/знание. Геополитиката (както ние предлагаме) следва да бъде подложена на критична ре-концептуализация и трансформирана в дискурсивна практика, с чиято помощ интелектуалците в държавното управление „придават пространствен характер” на международната политика. Изучаването на геополитиката, така, както ние го разбираме, означава да се анализира пространствения характер, който придават на международната политика държавите-хегемони” (11) . В съответствие с това разбиране, в един от по-късните си трудове, професор Джерард О ' Тол очертава дискурса на имперската геополитика, дискурса на геополитиката на студената война, дискурса на геополитиката на новия световен ред и дискурса на екологичната геополитика, анализираща проблемите на околната среда като предизвикателство за националната сигурност (12) . В този случай, изброяването на геополитическите дискурси следва хронологичния принцип, но, за разлика от стратегията на хомогенизацията, то не формира някаква йерархия, на върха на която да се поставят най-съвременните (а това означава и най-добрите) концепции. В рамките на критичната геополитика се предпочитат конкретните исторически изследвания, поставящи концепцията на един или друг автор в конкретния институционален, културен, икономически и външнополитически конктест на възникването и (13) .

Страница 2

Стратегии за систематизиране на историята на геополитиката

Така, можем да очертаем четири водещи наративни стратегии за систематизиране на историята на геополитиката: стратегия на хомогенизацията, на политизацията, на национализацията и на плурализацията. Следва да добавя, че това, разбира се, не може да се смята за пълен списък. Той може да се допълни с характерното за геополитическите речници разпределяне на геополитическите концепции и техните автори по азбучен ред или с някакви други механизми, продиктувани от чисто дидактични съображения. Но за целите на настоящата статия (т.е. за определяне на съотношението между понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”) са достатъчни и споменатите четири. Освен това, те следва да се възприемат именно като стратегии, а не като универсални принципи, т.е. в рамките на конкретния геополитически труд, наред с една водеща стратегия, могат да присъстват и други, формиращи материала на (да речем) тактическо равнище. Винаги обаче, една от въпросните стратегии е доминираща.

Така, стратегията на хомогенизация е характерна за академичните съчинения, представящи историята на геополитиката като прогресивно развитие на географския детерминизъм от неясните и откъслечни „идеи” на Античността до зрелите и стройни теории на модерната геополитика. Единството на геополитиката се гарантира за сметка на европоцентристкото изключване на всичко не-западно и на подчертано идеалистическото тълкуване на геополитиката, в чиято основа се поставя „геополитическата мисъл на Запада”.

На свой ред, стратегията на политизация разделя всички геополитически концепции на две групи – геополитика на морските и на континенталните държави, превръщайки тази наука в инструмент в борбата между държавите и формираните от тях блокове. Централни категории на тази стратегия са „атлантизмът”, „таласокрацията”, „морето”, „континентализмът”, „телурокрацията” и „сушата”.

Стратегията на национализацията пък ограничава геополитиката в чисто националните рамки, обвързвайки я с историческите традиции и задачи на една или друга конкретна държава. Основни понятия в този случай са „националната геополитическа школа” и „геополитическите традиции”. При това, двете се поставят на едно и също (национално) равнище, като се различават само по количеството на участващите в тях елементи. Така, ако „геополитическата школа” обикновено се ограничава с конкретните концепции и теории, „геополитическата традиция” предполага и изучаването на техния социален контекст.

Накрая, стратегията на плурализацията се използва предимно от привържениците на „критичната геополитика”, обявяващи се против каквато и да било хомогенизация и лансиращи понятието „геополитически дискурс” и конкретно-историческия подход при изучаване трудовете на конкретните геополитици, отделяйки необходимото внимание на социалния контекст на творчеството им. Трябва да се отбележи и, че сред резултатите от този стремеж към конкретно-исторически анализи е склонността геополитиката да се тълкува не толкова като научна дисциплина, а по-скоро като специфичен вид практика – дискурсивна или материална.

„Геополитическа школа” и „геополитическа традиция”

Резюмирайки казаното дотук, можем да заявим, че понятията „геополитическа традиция” и „геополитически школи” не се различават особено и често се използват в рамките на общата стратегия на национализация като синоними. Въпреки това, могат да се посочат три основни различия в тяхната употреба.

На първо място, в редица случаи, понятието „геополитическа традиция” се използва като синоним на „геополитическата мисъл”, т.е. като обобщаващо обозначение на съвкупността от националните геополитически школи или на връзките помежду им. Именно такова разбиране на „геополитическата традиция, в широкия смисъл на понятието”, предлагат Клаус Додс и Дейвид Аткинсън – редакторите на споменатия по-горе сборник „Геополитическите традиции”, носещ показателното подзаглавие: „Векът на геополитическата мисъл” (14) . По същия начин формулират това понятие и някои източноевропейски теоретици на геополитиката, които разграничават две основни посоки на развитие в историята на тази наука – източната и западната геополитическа традиция . По принцип, понятието „геополитическа школа” е по-тясно обвързано с националното равнище, рядко излиза извън рамките му (15) и никога не се използва за обозначаването на геополитиката, като цяло т.е. като синоним на понятието „геополитическа мисъл”.

На второ място, има редица трудове, в които „геополитическата традиция” се свързва не с формалната история на геополитическите идеи и теории, а с практическите действия на държавите и устойчивите ориентири на тяхната външна политика. Така, Уолтър Мид разграничава четири основни геополитически традиции в американската външна политика, отличаващи се по своята социална база, културна идентичност и разбиране за националните интереси на САЩ: геополитическата традиция на президента Томас Джеферсън, на президента Удро Уилсън, на президента Ендрю Джексън и на държавния секретар Александър Хамилтън (16) . На свой ред, Джерард О ' Тол разделя срещащите се в съвременната литература теории и концепции на две групи: геополитически структури и култури, обединявайки ги в единен модел на функциониране на държавната геополитика. В рамките на този модел, той предлага „геополитическите традиции” да се разглеждат като „исторически инструменти за анализ на държавната идентичност, външната политика и националния интерес, които обикновено се определят посредством противопоставянето на алтернативни традиции” (17) . От друга страна, „геополитическата школа” обикновено се свързва тъкмо с формалните геополитически теории, а не с практическата външнополитическа дейност (18) .

На трето място, понятието „геополитическа традиция” ни отпраща към фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция” (19) , предполагайки (в този случай) необходимостта от детайлен анализ на социалния контекст на развитие на геополитическите теории. Понятието „геополитическа школа” има устойчиви конотативни връзки само с термина „външнополитическа школа”, както и с непосредствения образователен процес. Така, в „Геополитическия речник”, думата „школа” се среща в заглавието на само една статия „ Geopolitik – германската школа” (20) , и се повтаря в словосъчетанието „Хаусхофер и неговата школа” (21) . В останалите случаи в текстовете на отделните статии се споменават „школата на списание „Херодот” във Франция” (22) , „школата на списание „Географски анали”” (23) , „геополитиците от Киотската школа” (24) , „географската школа на Видал дьо ла Блаш” (25) , „мюнхенската геополитическа школа” (26) и т.н. Във всички тези случаи геополитиката се разглежда в контекста на конкретна академична институция (Киото, Мюнхен), списание („Херодот”, „Географски анали”), или на основоположника на един или друг национален вариант на геополитиката (Хаусхофер, Дьо ла Блаш). Така, различният смисъл, който се влага в понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”, се разполага по силовите линии между полюсите на стратегиите на хомогенизация и на плурализация (27) . В рамките на стратегията на национализация, тези понятия могат да преминават в сферата на хомогенната (когато „геополитическата традиция” се приравнява с „геополитическата мисъл”), или в сферата на плуралистичната стратегия (в последния случай „геополитическата традиция” се свързва с външнополитическата дейност на държавата, а „геополитическата школа” се разглежда като институция, списание или просто група геополитици и анализатори). Подобен разнобой в употребата на тези понятия свидетелства за недостатъчно разработен понятийно-категориален апарат на геополитическата наука. Като отделните опити за по-ясно разграничаване на въпросните понятия обикновено страдат от недооценка на общата ситуация и често само допълнително объркват нещата.

Страница 3

Бележки:

1 Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985.

2 Дугин А . Г . Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000, С. 5.

3 Вж .: Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris, Seuil, 1994 .

4 Ibid .

5 Дугин А.Г. Основы геополитики. – М.: Арктогея, 2000, С. 11.

6 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. -

London : Routledge, 2006, P. 6.

7 Ibid., P. 9.

8 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

9 Вж ., например : Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology: the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 534.

1 0 O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

1 1 Ibid., P. 157.

12 O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics // The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998, P. 5.

13 O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

14 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

15 Така например, в редица руски учебници по геополитика се говори за континентално-европейская геополитическа школа, англо-американска геополитика и руска геополитическа школа.

16 Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it Changed the World. - New York : Routledge, 2002, P.6-7.

17 O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 88.

18 В редките случаи, когато «геополитическата школа» се сближава с външната политика на държавата, този термин се свързва с устойчивото и често срещано понятие «външнополитически школи». Вж ., например : Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

19 Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell, 1992.

20 Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport : Greenwood Press, 1994, P. 92.

21 Ibid., P. 93.

22 Ibid., P. viii.

23 Ibid., P. 12.

24 Ibid., P. 16.

25 Ibid., P. 121.

26 Ibid ., P . 132.

27 Тези понятия могат да се използват и в рамките на стратегията на политизация, но подобен вариант се среща рядко. В останалите случаи стратегията на политизация може да се разглежда като умекотен вариант на хомогенната стратегия.

Литература:

1. Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology:

the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political

Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 533-555.

2. Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport :

Greenwood Press, 1994.

3. Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by

K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2006.

4. Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell,

1992.

5. Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it

Changed the World. - New York : Routledge, 2002

6. O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards

Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 75-102.

7. O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics //

The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998. - P. 1-12.

8. O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material

Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

9. O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical

Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

10. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. -

London : Croom Helm, 1985.

11. Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the

New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

12. Василенко И.А. Геополитика современного мира: учеб. пособие. - М.: Гардарики, 2006.

13. Василенко И.А. Геополитика: Учебное пособие. - М.: Логос, 2003.

14. Геополитика: Хрестоматия / Сост. Б.А.Исаев. - СПб.: Питер,

2006.

15. Дугин А.Г. Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000.

16. Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris , Seuil, 1994 .

17. Нартов Н.А. Геополитика: Учебник для вузов. - М.: ЮНИТИ, 1999.

18. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020