09
Нед, Май
24 New Articles

Турция между Европа и Евразия

брой3 2007
Typography

Още преди няколко десетилия 70-милионната днес Турция декларира желанието си да стане член на Европейския съюз. През последните години обаче, в страната започват да осъзнават, че значителна част от европейския политически елит (последния пример е новият френски президент Никола Саркози) не желае да види в „клуба на избраните” тази голяма мюсюлманска държава. Значителният ръст на антиамериканските настроения (включително и тези, породени от действията на САЩ в Ирак и укрепване позициите на местните ислямисти) формират сериозни предпоставки за постепенна корекция на турската външна политика.

Според редица наблюдатели, стратегията на изолационизма и ненамесата окончателно остават в миналото, а досегашната откровено прозападна ориентация на Турция може да отстъпи мястото си на тактически (а пък, ако позицията на Запада остане същата, и на стратегически) турско-руски геополитически алианс, който да си извоюва в обозримо бъдеще доминиращи позиции както в постсъветското пространство, така и в района на т.нар. Голям Близък изток. Разбира се, проблемите и препятствията пред подобно развитие са не по-малко от евентуалните плюсове, които двете „евроазиатски” държави биха имали от реализацията му.

Турция избира собствен модел

Когато, в края на миналата 2006, преговорите за присъединяване на Турция към ЕС бяха преустановени за неопределен срок, при това под чисто формален предлог, Анкара остана невъзмутима. „Турция е необходима на Европа също толкова, колкото ЕС на нас, турците – заяви по този повод министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган – затова опитите страната ни да бъде отдалечена от Европа, могат да се окажат много сериозна грешка, от която ще загуби именно ЕС, а не Турция”. Впрочем, думите му напълно съответстват на обществените настроения в страната. Онези, които по-често посещават Турция, не може да не са забелязали, че там се е формирала гражданска нация, със силно изразено чувство на собствено достойнство и вяра във великото бъдеще на своята държава. Нация, която, като цяло, гледа отвисоко на ЕС, демонстрира готовност да се противопостави на предизвикателствата на Запада, във всичките им прояви и не смята, че се нуждае от предварителното одобрение на Брюксел и Вашингтон за да предприеме едно или друго конкретно действие.

Според последните социологически проучвания, днес в подкрепа на турската интеграция в ЕС се обявява не повече от една трета от населението, а над 80% твърдят, че не одобряват сегашната американска политика. Мнозинството анкетирани – от депутатите в Меджлиса или едрите бизнесмени, до обикновения електротехник или строителен работник, независимо от степента на емоциите, които си позволяват, всъщност казват едно и също – че Турция е велика държава, наследник на не по-малко великата Османска империя и, че членството в ЕС няма да донесе нищо добро, т.е. едва ли си струва Анкара да продължи да полага усилия в тази посока. Осъзнавайки, че интеграцията в Европейския съюз е, в най-добрия случай, много далечна перспектива, турският елит усилено анализира възможните резервни варианти. Според някои местни медии, при евентуален пълен провал на преговорите с Брюксел, Турция ще ограничи до минимум отношенията си с ЕС, като драстично намали сътрудничеството със Запада (и, в частност, с Европа) за решаване на проблемите в Близкия изток и Кавказкия регион, както и тези, касаещи сигурността, борбата с тероризма и съвместните проекти в енергийната сфера.

Крахът на новия пантюркистки проект

Логично е да се предположи, че при подобно развитие, турската позиция би могла, ако не да търси по-тясно обвързване, то поне да се координира с тази на Русия, като алтернативен на западния геополитически вектор. За подобен извод има достатъчно основания. Както е известно, предприетият в началото на 90-те години на миналия век опит на Турция да реализира политическите си цели в постсъветското пространство, игнорирайки интересите на Москва, приключи с провал, доказвайки нежизнеспособността на подобен подход. След разпадането на Съветския съюз, Анкара се опита да измъкне от ръцете на руснаците инициативата в Централна Азия и Южен Кавказ, разчитайки да формира алианс с тюркските държави, в който да си гарантира водещата икономическа и политическа роля.

За реализацията на този нов пантюркистки геополитически проект (който, впрочем, така и не беше включен в официалната турска външнополитическа доктрина), през 1992, беше създадена т.нар. Турска агенция за сътрудничество и развитие, която да съдейства за развитието на тюркоезичните и съседни на Турция държави чрез реализацията на различни проекти в сферите на търговията, икономиката, науката, културата и образованието.

На следващата година водачът на Партията на националното движение Алпаслан Тюркеш лансира идеята за ежегодното провеждане в турската столица на конгреси (курултаи) на тюркския свят, като за целта беше създадена Фондация за дружба, братство и сътрудничество между тюркските държави и общности. Поредният девети курултай се проведе през 2001, след което настъпи петгодишна пауза, причина за което бяха както вътрешните проблеми на самата Турция, така и разочарованието от резултатите на проекта. Всъщност, той не се опираше на някаква достатъчно ясна стратегия, а и тогавашната турска политика имаше по-скоро „ситуационен” характер. Освен това се оказа, че в постсъветското пространство не се нуждаят кой знае колко от турския „Голям брат”, а и в чисто финансов план тази роля беше непосилна за Анкара.

Политическият прагматизъм и пантюркистките илюзии

Според определени и достатъчно влиятелни кръгове в Турция (особено в редиците на военните и привържениците на идеите на Ататюрк, които са силно обезспокоени от прогресивно укрепващите позиции на местните „умерени ислямисти” във властта) единствената реална алтернатива на ЕС за страната е съюзът с Русия. На пръв поглед това изглежда логично – и двете страни са изправени пред сходни задачи: икономическата модернизация, решаването на социалните проблеми, съхраняването на националният културен и териториален интегритет. Русия и Турция еднакво са заинтересовани от мира и стабилността в Южен Кавказ и Близкия изток.

В този смисъл, турско-руското стратегическо партньорство изглежда достатъчно реален и, което е по-важно, перспективен проект. При това тенденциите за реализирането му започват да се очертават все по-ясно. Според бившия руски посланик в Анкара (а в момента – в Израел) Пьотр Стегний: „Между нашите две държави вече няма забранени теми. Ние открито обсъждаме всички проблеми за да минимизираме възможните конфликти между националните си интереси и да очертаем онези сфери, в които двустранното сътрудничество може да се развива на взаимноизгодна основа”. Той смята, че Москва и Анкара са заинтересовани от формулирането на партньорски, а не конфронтационни, схеми на сътрудничество.

Безспорно, реализацията на подобен „руско-тюркски геополитически проект” е достатъчно сложна задача, изискваща достатъчна политическа воля и ясна координация на действията, за каквито днес очевидно все още не би могло да се говори. Сред основните препятствия пред развитието в тази посока е неизживеният от част от турския елит краен пантюркизъм. Така, наскоро президентът на турския аналитичен център ТУСАМ Али Кюлеби лансира в една от статиите си идеята, че в обозрим исторически период (т.е. през последните 2-2,5 хиляди години) всяка евразийска империя е била такава, най-вече защото тюркският елемент е играел водеща роля при формирането и. Според него, носители на имперския субстрат в Евразия са именно тюркските народи, без чието участие там могат да съществуват само слаби и безперспективни национални държави. Тоест, контролът над „хартленда” може да бъде успешно реализиран единствено от тюрките, в противен случай той ще премине към САЩ и Запада, твърди Кюлеби. Очевидно е, че става дума за опасен екстремизъм, имащ някакви шансове за практическа реализация само ако идеята за „Турция като флагман на тюркския свят” действително бъде възприета от тюркските държави в постсъветското пространство. Истината обаче е, че поне засега тези страни се ръководят от съвършено различен принцип – те действително се отнасят с уважение към Турция, но предпочитат да се консултират не с нея, а с Москва (и много по-рядко с Вашингтон). Това е първият фактор, препятстващ „цивилизационния синтез” с турско участие. Вторият пък е свързан с това, че турският политически елит все още е ориентиран по-скоро в западна посока. Нещо повече, той е изключително прагматично настроен и не би искал да се ангажира с никакви глобални проекти и романтични фантазии, пък били те повлияни и от идеите на пантюркизма.

Субектите и обектите в световната геополитика

Независимо от всичко казано по-горе, Русия и Турция несъмнено преживяват процес на взаимно сближаване, подобен донякъде на онзи от двайсетте години на миналия век. Взаимното доверие и разбиране между Москва и Анкара постепенно укрепват. Въпреки това обаче, геополитическият проект за взаимодействие между руския и тюркския «вектори» в рамките на една обща «евразийска» цивилизация (който се опитват да лансират хора като руския геополитик-неоевразиец Александър Дугин или турския генерал от резерва и бивш секретар на Комитета за национална сигурност Тунджер Калъч ) може да се реализира само при неочаквано и катастрофално развитие на събитията – например в резултат от краха, или поне сериозния колапс на западната цивилизация. Освен това, нито в Русия, нито в Турция засега не се очертават достатъчно влиятелни сили, способни, при осъществяването на този вариант, да реализират действително жизнеспособен общ евразийски проект. Истината е, че двете страни укрепват контактите помежду си, но с това нещата сякаш се изчерпват, поне на този етап.


 

Впрочем, в Анкара също както и в Москва, са съвсем наясно, че «евразийският проект» е обективно нереализуем в обозримо бъдеще. Според Юджела Огурлу от Истанбулския търговски университет: «За това има две основни причини. На първо място, Русия и Турция са разделени от историческото си минало – нека само си припомним за петте кръвопролитни руско-турски войни. Наистина, историческата памет може да бъде коригирана, само че това е много бавен процес. На второ място, значителна част от турското общество продължава да се влияе от антируската пропаганда на САЩ от времето на студената война и вижда в Русия заплаха за самото съществуване на турската държава». Огурлу смята, че това пречи за установяването на взаимно доверие.

В същото време бурното развитие на икономическите и културни връзки (а дори и такъв страничен и незначителен на пръв поглед факт като рязкото нарастване на броя на браковете между граждани на двете държави) води до съществено подобряване на отношенията между Анкара и Москва и, в крайна сметка, съдейства за установяването на наистина добросъседски и партньорски отношения. За това, че евентуалната преориентация на Турция от подчертано проевропейска (т.е. прозападна) към една-скоро «евразийска» политика се обсъжда съвсем сериозно от турския политически елит, говорят лансираните напоследък конкретни предложения. Според преподавателя от Университетя Фатих в Истанбул Али Чаксу: «Би било грешка да се смята, че Москва задължително ще бъде в центъра на евентуален бъдещ геополитически руско-турски проект. Този проект може да бъде и полицентричен, а може в центъра му да се окажат Анкара или пък Истанбул».

В случай, че подобен проект все пак бъде реализиран след време, той би улеснил до известна степен решаването на болезнения за двете страни проблем за мястото им в съвременния многополюсен свят. Като той е особено актуален за Турция. Едва ли е случайно, че през септември 2006, след петгодишно прекъсване, в Анталия се проведе десетия тюркски курултай, с участието на шестотин делегати от Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Монголия, т.нар. Република Северен Кипър, както и от редица автономни републики и региони на Руската Федерация – Татарстан, Чувашия, Тува, Якутия, Алтай и Карачаево-Черкесия. Бяха представени и турските диаспори в европейските страни (включително България, Украйна и Молдова), САЩ, Иран и Сирия. Д ва месеца по-късно,пак там, се състоя и осмата среща на ръководителите на тюркските държави, в която участваха президентите на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция. Туркменистан беше представен от посланика си в Анкара, докато Узбекистан въобще не изпрати свой представител

В изказването си на конгреса, турският премиер Ердоган призова участниците в курултая да превърнат тюркското сътрудничество в ключов фактор на външната си политика, като обединят усилията на тюркските държави, общности и диаспори за укрепване на своите позиции в международните организации, с цел да бъдат пресечени всички опити за изолирането на тюркоезичните държави една от друга, да бъде ускорено решаването на севернокипърския и карабахския проблеми, както и тези в Северен Ирак и Афганистан. Изпреварвайки възможните обвинения, че Анкара се опитва да прокарва политика, повлияна от идеите на пантюркизма и панислямизма, той отбеляза, че: „След като има общности на франкоезичните, англоезичните и испаноезичните страни, защо и ние да нямаме своя общност? Трябва наново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища”. Освен това, Ердоган призова тюркските държави (и преди всичко Азербайджан и Казахстан) и тюркските общности по света да формират единен фронт в енергийната сфера. Според него, такива транснационални проекта за транзит на енергоносители, като Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум вече са формирали подходящата основа за бъдещи съвместни действия на тюркските държави и общности. Подкрепата на участниците в миналогодишния курултай за тази стратегическа постановка, даде повод на експертите да направят извода, че на него е осъществена първата важна стъпка към създаването на бъдеща Общност на тюркоезичните държави, което да подготви условията за тяхната икономическа интеграция и да им позволи да отстояват общи позиции на международната сцена.. В тази връзка турския премиер Ердоган подчерта, че: „Историята ни предоставя уникален шанс да обединим усилията на нашите страни, които имат обща култура и исторически корени. Ние или ще станем субекти на световната политика, или сме обречени да си останем нейни обекти”.

В крайна сметка, в приетата на срещата съвместна декларация бе фиксирана решимостта на държавите-участнички да активизират сътрудничеството, както на двустранно ниво, така и в рамките на международните организации, в сферите на борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност и трафика на наркотици, оръжие и хора. В нея се дава негативна оценка на развитието на ситуацията в Ирак, Афганистан, Палестина и Ливан, като участниците, в частност, се обявяват за запазване на териториалната цялост на Ирак и гарантиране правата и свободите на т.нар. „иракски тюрки”. Значително внимание се отделя и на ситуацията в Южен Кавказ, решаването на кипърския и карабахския проблеми и изработването на план за общи действия на тюркските държави в тази посока.

В декларацията се потвърждава готовността на страните-участнички в срещата да подкрепят кандидатурата на Казахстан за председателския пост на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2009 и кандидатурите на Турция, Казахстан и Киргизстан за непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, както и да оказват всякакво възможно съдействие за присъединяването на Турция към ЕС.

Сред икономическите аспекти на срещата на високо равнище в Анталия следва специално да се отбележи декларираното от участниците намерение да използват енергийните си ресурси като инструмент за укрепване геополитическото влияние на общността, засилвайки координацията на действията си за диверсифициране на маршрутите, по които се осъществява трафикът на енергоносители към основните потребители. Според тях, това ще съдейства за укрепване икономическата независимост на тюркоезичните държави, както и за стабилността в региона, като цяло. В декларацията специално се подчертава и ключовото значение на изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (заобикаляща Армения), както и ефективната експлоатация на вече действащия петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан. Тези проекти са доказателство, че тюркоезичните държави (разбира се, ако успеят да се споразумеят за предприемането на съвместни действия) действително биха могли да формират организация, която сериозно да влияе върху все по-изострящата се конкурентна борба за достъп до находищата на енергоносители и маршрутите на техния износ.

Препятствията пред проекта за тюркската общност

От друга страна, макар че идеята за тюркската общност на пръв поглед изглежда осъществима, практическата и реализация ще изисква преодоляването на много сериозни препятствия. Едно от тях е широко разпространеното в Централна Азия убеждение, че Турция се стреми към доминиращи позиции в общността. Именно тези опасения бяха и основната причина през последните пет години да не се провеждат подобни срещи на високо равнище. Ето защо, по време на 8-мата среща в Анталия турските дипломати непрекъснато подчертаваха, че Анкара няма претенции да играе ролята на „Големия брат” в тюркската общност, макар че в същото време не криеха задоволството си от предложенията на някои от участниците Турция да се ползва със специални права в него. Като цяло, турската страна се опитва да убеди партньорите си, че бъдещата общност няма да се окаже поредния опит за налагане на турската хегемония в региона, а механизъм за по-нататъшното развитие на многостранното сътрудничество и укрепването на мира и стабилността в него, както и за обмен на мнения и съгласуване на позициите по основните регионални и международни проблеми и съхраняването на общото социално, културно-историческо и езиково наследство на „братските тюркски народи”.

В тази връзка, си струва да обърнем специално внимание на изказването на бившия турски премиер и президент (и един от най-активните привърженици на идеята за формирането на тюркската общнност) Сюлейман Демирел, по време на предхождащия срещата на високо равнище 10-ти международен курултай на тюркските държави и общности, както и интервюто му, публикувано малко по-късно от турския ежедневник New Anatolian . Демирел, в частност, декларира, че геополитическата стратегия на Анкара никога не се е основавала на пантюркизма. „Новите независими републики не желаят появата на поредния „Голям брат” – подчерта той, визирайки опитите на предишните турски правителства, включително и неговото собствено, да създадат тюркска общност под егидата на Анкара. Според него: „Става дума за сплотяването на тюрките по целия свят. Към това следва да се стремим във всичките си стъпки, без обаче да залагаме на принципите на пантюркизма и панислямизма”. Между другото, той е и единствения кандидат за поста председател на Съвета на старейшините на тюркската общност, чието създаване бе предложено в Анталия от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев.

Наред с проблема за „Големия брат”, не по-малко сериозен изглежда и въпросът за реалната способност и готовност на централноазиатските държави за подобно многостранно партньорство, изискващо сериозни компромиси по редица ключови направления на тяхната външна политика. В частност, държавите от региона така и не можаха да се споразумеят за новия механизъм за контрол и ползване на водните ресурси в него (вж. статията „Водата като геополитически фактор в Централна Азия” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) , а между страните от Каспийския регион продължават да съществуват сериозни разногласия относно делимитирането на морското дъно и съответните природни ресурси (вж. статията „Каспийският регион и проектът за Големия Близък изток” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) . В тази връзка много показателен е отказът на Узбекистан да участва на срещата в Анталия, като по този начин Ташкент реагира на решението на Анкара да гласува в подкрепа на една резолюция на ООН, осъждаща нарушаването на човешките права в тази постсъветска република.

Не по-малко показателен е и фактът, че друг важен представител на „тюркския свят” – Туркменистан, макар формално да участва на срещата в Анталия (чрез своя посланик в Анкара), отказа да подпише заключителната и декларация. Което, имайки предвид практиката на туркменистанските делегации на международните форуми, несъмнено е било наредено от Ашхабад.

На базата на всичко това, повечето анализатори, признавайки наличието на съществени предпоставки за укрепване на сътрудничеството и координиране действията на тюркоезичните държави на международната сцена, се отнасят по-скоро скептично към възможностите на Анкара да постигне в близко бъдеще някакви сериозни успехи в усилията си за формиране на прословутата «тюркска общност».

В същото време, мнозина, включително в самата Турция, смятат, че без координиране на усилията си с Русия, тази. „тюркска общност”, дори ако все пак бъде оформена организационно, няма никакъв шанс да промени разположението на силите в региона на Големия Близък изток (да не говорим за световния силов баланс). Дали декларациите ще бъдат последвани и от практически стъпки в тази посока, ще покаже съвсем близкото бъдеще. Впрочем, до голяма степен, отговорът на този въпрос ще зависи и от личността на новия президент на Република Турция.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още преди няколко десетилия 70-милионната днес Турция декларира желанието си да стане член на Европейския съюз. През последните години обаче, в страната започват да осъзнават, че значителна част от европейския политически елит (последния пример е новият френски президент Никола Саркози) не желае да види в „клуба на избраните” тази голяма мюсюлманска държава. Значителният ръст на антиамериканските настроения (включително и тези, породени от действията на САЩ в Ирак и укрепване позициите на местните ислямисти) формират сериозни предпоставки за постепенна корекция на турската външна политика.

Според редица наблюдатели, стратегията на изолационизма и ненамесата окончателно остават в миналото, а досегашната откровено прозападна ориентация на Турция може да отстъпи мястото си на тактически (а пък, ако позицията на Запада остане същата, и на стратегически) турско-руски геополитически алианс, който да си извоюва в обозримо бъдеще доминиращи позиции както в постсъветското пространство, така и в района на т.нар. Голям Близък изток. Разбира се, проблемите и препятствията пред подобно развитие са не по-малко от евентуалните плюсове, които двете „евроазиатски” държави биха имали от реализацията му.

Турция избира собствен модел

Когато, в края на миналата 2006, преговорите за присъединяване на Турция към ЕС бяха преустановени за неопределен срок, при това под чисто формален предлог, Анкара остана невъзмутима. „Турция е необходима на Европа също толкова, колкото ЕС на нас, турците – заяви по този повод министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган – затова опитите страната ни да бъде отдалечена от Европа, могат да се окажат много сериозна грешка, от която ще загуби именно ЕС, а не Турция”. Впрочем, думите му напълно съответстват на обществените настроения в страната. Онези, които по-често посещават Турция, не може да не са забелязали, че там се е формирала гражданска нация, със силно изразено чувство на собствено достойнство и вяра във великото бъдеще на своята държава. Нация, която, като цяло, гледа отвисоко на ЕС, демонстрира готовност да се противопостави на предизвикателствата на Запада, във всичките им прояви и не смята, че се нуждае от предварителното одобрение на Брюксел и Вашингтон за да предприеме едно или друго конкретно действие.

Според последните социологически проучвания, днес в подкрепа на турската интеграция в ЕС се обявява не повече от една трета от населението, а над 80% твърдят, че не одобряват сегашната американска политика. Мнозинството анкетирани – от депутатите в Меджлиса или едрите бизнесмени, до обикновения електротехник или строителен работник, независимо от степента на емоциите, които си позволяват, всъщност казват едно и също – че Турция е велика държава, наследник на не по-малко великата Османска империя и, че членството в ЕС няма да донесе нищо добро, т.е. едва ли си струва Анкара да продължи да полага усилия в тази посока. Осъзнавайки, че интеграцията в Европейския съюз е, в най-добрия случай, много далечна перспектива, турският елит усилено анализира възможните резервни варианти. Според някои местни медии, при евентуален пълен провал на преговорите с Брюксел, Турция ще ограничи до минимум отношенията си с ЕС, като драстично намали сътрудничеството със Запада (и, в частност, с Европа) за решаване на проблемите в Близкия изток и Кавказкия регион, както и тези, касаещи сигурността, борбата с тероризма и съвместните проекти в енергийната сфера.

Крахът на новия пантюркистки проект

Логично е да се предположи, че при подобно развитие, турската позиция би могла, ако не да търси по-тясно обвързване, то поне да се координира с тази на Русия, като алтернативен на западния геополитически вектор. За подобен извод има достатъчно основания. Както е известно, предприетият в началото на 90-те години на миналия век опит на Турция да реализира политическите си цели в постсъветското пространство, игнорирайки интересите на Москва, приключи с провал, доказвайки нежизнеспособността на подобен подход. След разпадането на Съветския съюз, Анкара се опита да измъкне от ръцете на руснаците инициативата в Централна Азия и Южен Кавказ, разчитайки да формира алианс с тюркските държави, в който да си гарантира водещата икономическа и политическа роля.

За реализацията на този нов пантюркистки геополитически проект (който, впрочем, така и не беше включен в официалната турска външнополитическа доктрина), през 1992, беше създадена т.нар. Турска агенция за сътрудничество и развитие, която да съдейства за развитието на тюркоезичните и съседни на Турция държави чрез реализацията на различни проекти в сферите на търговията, икономиката, науката, културата и образованието.

На следващата година водачът на Партията на националното движение Алпаслан Тюркеш лансира идеята за ежегодното провеждане в турската столица на конгреси (курултаи) на тюркския свят, като за целта беше създадена Фондация за дружба, братство и сътрудничество между тюркските държави и общности. Поредният девети курултай се проведе през 2001, след което настъпи петгодишна пауза, причина за което бяха както вътрешните проблеми на самата Турция, така и разочарованието от резултатите на проекта. Всъщност, той не се опираше на някаква достатъчно ясна стратегия, а и тогавашната турска политика имаше по-скоро „ситуационен” характер. Освен това се оказа, че в постсъветското пространство не се нуждаят кой знае колко от турския „Голям брат”, а и в чисто финансов план тази роля беше непосилна за Анкара.

Политическият прагматизъм и пантюркистките илюзии

Според определени и достатъчно влиятелни кръгове в Турция (особено в редиците на военните и привържениците на идеите на Ататюрк, които са силно обезспокоени от прогресивно укрепващите позиции на местните „умерени ислямисти” във властта) единствената реална алтернатива на ЕС за страната е съюзът с Русия. На пръв поглед това изглежда логично – и двете страни са изправени пред сходни задачи: икономическата модернизация, решаването на социалните проблеми, съхраняването на националният културен и териториален интегритет. Русия и Турция еднакво са заинтересовани от мира и стабилността в Южен Кавказ и Близкия изток.

В този смисъл, турско-руското стратегическо партньорство изглежда достатъчно реален и, което е по-важно, перспективен проект. При това тенденциите за реализирането му започват да се очертават все по-ясно. Според бившия руски посланик в Анкара (а в момента – в Израел) Пьотр Стегний: „Между нашите две държави вече няма забранени теми. Ние открито обсъждаме всички проблеми за да минимизираме възможните конфликти между националните си интереси и да очертаем онези сфери, в които двустранното сътрудничество може да се развива на взаимноизгодна основа”. Той смята, че Москва и Анкара са заинтересовани от формулирането на партньорски, а не конфронтационни, схеми на сътрудничество.

Безспорно, реализацията на подобен „руско-тюркски геополитически проект” е достатъчно сложна задача, изискваща достатъчна политическа воля и ясна координация на действията, за каквито днес очевидно все още не би могло да се говори. Сред основните препятствия пред развитието в тази посока е неизживеният от част от турския елит краен пантюркизъм. Така, наскоро президентът на турския аналитичен център ТУСАМ Али Кюлеби лансира в една от статиите си идеята, че в обозрим исторически период (т.е. през последните 2-2,5 хиляди години) всяка евразийска империя е била такава, най-вече защото тюркският елемент е играел водеща роля при формирането и. Според него, носители на имперския субстрат в Евразия са именно тюркските народи, без чието участие там могат да съществуват само слаби и безперспективни национални държави. Тоест, контролът над „хартленда” може да бъде успешно реализиран единствено от тюрките, в противен случай той ще премине към САЩ и Запада, твърди Кюлеби. Очевидно е, че става дума за опасен екстремизъм, имащ някакви шансове за практическа реализация само ако идеята за „Турция като флагман на тюркския свят” действително бъде възприета от тюркските държави в постсъветското пространство. Истината обаче е, че поне засега тези страни се ръководят от съвършено различен принцип – те действително се отнасят с уважение към Турция, но предпочитат да се консултират не с нея, а с Москва (и много по-рядко с Вашингтон). Това е първият фактор, препятстващ „цивилизационния синтез” с турско участие. Вторият пък е свързан с това, че турският политически елит все още е ориентиран по-скоро в западна посока. Нещо повече, той е изключително прагматично настроен и не би искал да се ангажира с никакви глобални проекти и романтични фантазии, пък били те повлияни и от идеите на пантюркизма.

Субектите и обектите в световната геополитика

Независимо от всичко казано по-горе, Русия и Турция несъмнено преживяват процес на взаимно сближаване, подобен донякъде на онзи от двайсетте години на миналия век. Взаимното доверие и разбиране между Москва и Анкара постепенно укрепват. Въпреки това обаче, геополитическият проект за взаимодействие между руския и тюркския «вектори» в рамките на една обща «евразийска» цивилизация (който се опитват да лансират хора като руския геополитик-неоевразиец Александър Дугин или турския генерал от резерва и бивш секретар на Комитета за национална сигурност Тунджер Калъч ) може да се реализира само при неочаквано и катастрофално развитие на събитията – например в резултат от краха, или поне сериозния колапс на западната цивилизация. Освен това, нито в Русия, нито в Турция засега не се очертават достатъчно влиятелни сили, способни, при осъществяването на този вариант, да реализират действително жизнеспособен общ евразийски проект. Истината е, че двете страни укрепват контактите помежду си, но с това нещата сякаш се изчерпват, поне на този етап.

Още преди няколко десетилия 70-милионната днес Турция декларира желанието си да стане член на Европейския съюз. През последните години обаче, в страната започват да осъзнават, че значителна част от европейския политически елит (последния пример е новият френски президент Никола Саркози) не желае да види в „клуба на избраните” тази голяма мюсюлманска държава. Значителният ръст на антиамериканските настроения (включително и тези, породени от действията на САЩ в Ирак и укрепване позициите на местните ислямисти) формират сериозни предпоставки за постепенна корекция на турската външна политика.

Според редица наблюдатели, стратегията на изолационизма и ненамесата окончателно остават в миналото, а досегашната откровено прозападна ориентация на Турция може да отстъпи мястото си на тактически (а пък, ако позицията на Запада остане същата, и на стратегически) турско-руски геополитически алианс, който да си извоюва в обозримо бъдеще доминиращи позиции както в постсъветското пространство, така и в района на т.нар. Голям Близък изток. Разбира се, проблемите и препятствията пред подобно развитие са не по-малко от евентуалните плюсове, които двете „евроазиатски” държави биха имали от реализацията му.

Турция избира собствен модел

Когато, в края на миналата 2006, преговорите за присъединяване на Турция към ЕС бяха преустановени за неопределен срок, при това под чисто формален предлог, Анкара остана невъзмутима. „Турция е необходима на Европа също толкова, колкото ЕС на нас, турците – заяви по този повод министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган – затова опитите страната ни да бъде отдалечена от Европа, могат да се окажат много сериозна грешка, от която ще загуби именно ЕС, а не Турция”. Впрочем, думите му напълно съответстват на обществените настроения в страната. Онези, които по-често посещават Турция, не може да не са забелязали, че там се е формирала гражданска нация, със силно изразено чувство на собствено достойнство и вяра във великото бъдеще на своята държава. Нация, която, като цяло, гледа отвисоко на ЕС, демонстрира готовност да се противопостави на предизвикателствата на Запада, във всичките им прояви и не смята, че се нуждае от предварителното одобрение на Брюксел и Вашингтон за да предприеме едно или друго конкретно действие.

Според последните социологически проучвания, днес в подкрепа на турската интеграция в ЕС се обявява не повече от една трета от населението, а над 80% твърдят, че не одобряват сегашната американска политика. Мнозинството анкетирани – от депутатите в Меджлиса или едрите бизнесмени, до обикновения електротехник или строителен работник, независимо от степента на емоциите, които си позволяват, всъщност казват едно и също – че Турция е велика държава, наследник на не по-малко великата Османска империя и, че членството в ЕС няма да донесе нищо добро, т.е. едва ли си струва Анкара да продължи да полага усилия в тази посока. Осъзнавайки, че интеграцията в Европейския съюз е, в най-добрия случай, много далечна перспектива, турският елит усилено анализира възможните резервни варианти. Според някои местни медии, при евентуален пълен провал на преговорите с Брюксел, Турция ще ограничи до минимум отношенията си с ЕС, като драстично намали сътрудничеството със Запада (и, в частност, с Европа) за решаване на проблемите в Близкия изток и Кавказкия регион, както и тези, касаещи сигурността, борбата с тероризма и съвместните проекти в енергийната сфера.

Крахът на новия пантюркистки проект

Логично е да се предположи, че при подобно развитие, турската позиция би могла, ако не да търси по-тясно обвързване, то поне да се координира с тази на Русия, като алтернативен на западния геополитически вектор. За подобен извод има достатъчно основания. Както е известно, предприетият в началото на 90-те години на миналия век опит на Турция да реализира политическите си цели в постсъветското пространство, игнорирайки интересите на Москва, приключи с провал, доказвайки нежизнеспособността на подобен подход. След разпадането на Съветския съюз, Анкара се опита да измъкне от ръцете на руснаците инициативата в Централна Азия и Южен Кавказ, разчитайки да формира алианс с тюркските държави, в който да си гарантира водещата икономическа и политическа роля.

За реализацията на този нов пантюркистки геополитически проект (който, впрочем, така и не беше включен в официалната турска външнополитическа доктрина), през 1992, беше създадена т.нар. Турска агенция за сътрудничество и развитие, която да съдейства за развитието на тюркоезичните и съседни на Турция държави чрез реализацията на различни проекти в сферите на търговията, икономиката, науката, културата и образованието.

На следващата година водачът на Партията на националното движение Алпаслан Тюркеш лансира идеята за ежегодното провеждане в турската столица на конгреси (курултаи) на тюркския свят, като за целта беше създадена Фондация за дружба, братство и сътрудничество между тюркските държави и общности. Поредният девети курултай се проведе през 2001, след което настъпи петгодишна пауза, причина за което бяха както вътрешните проблеми на самата Турция, така и разочарованието от резултатите на проекта. Всъщност, той не се опираше на някаква достатъчно ясна стратегия, а и тогавашната турска политика имаше по-скоро „ситуационен” характер. Освен това се оказа, че в постсъветското пространство не се нуждаят кой знае колко от турския „Голям брат”, а и в чисто финансов план тази роля беше непосилна за Анкара.

Политическият прагматизъм и пантюркистките илюзии

Според определени и достатъчно влиятелни кръгове в Турция (особено в редиците на военните и привържениците на идеите на Ататюрк, които са силно обезспокоени от прогресивно укрепващите позиции на местните „умерени ислямисти” във властта) единствената реална алтернатива на ЕС за страната е съюзът с Русия. На пръв поглед това изглежда логично – и двете страни са изправени пред сходни задачи: икономическата модернизация, решаването на социалните проблеми, съхраняването на националният културен и териториален интегритет. Русия и Турция еднакво са заинтересовани от мира и стабилността в Южен Кавказ и Близкия изток.

В този смисъл, турско-руското стратегическо партньорство изглежда достатъчно реален и, което е по-важно, перспективен проект. При това тенденциите за реализирането му започват да се очертават все по-ясно. Според бившия руски посланик в Анкара (а в момента – в Израел) Пьотр Стегний: „Между нашите две държави вече няма забранени теми. Ние открито обсъждаме всички проблеми за да минимизираме възможните конфликти между националните си интереси и да очертаем онези сфери, в които двустранното сътрудничество може да се развива на взаимноизгодна основа”. Той смята, че Москва и Анкара са заинтересовани от формулирането на партньорски, а не конфронтационни, схеми на сътрудничество.

Безспорно, реализацията на подобен „руско-тюркски геополитически проект” е достатъчно сложна задача, изискваща достатъчна политическа воля и ясна координация на действията, за каквито днес очевидно все още не би могло да се говори. Сред основните препятствия пред развитието в тази посока е неизживеният от част от турския елит краен пантюркизъм. Така, наскоро президентът на турския аналитичен център ТУСАМ Али Кюлеби лансира в една от статиите си идеята, че в обозрим исторически период (т.е. през последните 2-2,5 хиляди години) всяка евразийска империя е била такава, най-вече защото тюркският елемент е играел водеща роля при формирането и. Според него, носители на имперския субстрат в Евразия са именно тюркските народи, без чието участие там могат да съществуват само слаби и безперспективни национални държави. Тоест, контролът над „хартленда” може да бъде успешно реализиран единствено от тюрките, в противен случай той ще премине към САЩ и Запада, твърди Кюлеби. Очевидно е, че става дума за опасен екстремизъм, имащ някакви шансове за практическа реализация само ако идеята за „Турция като флагман на тюркския свят” действително бъде възприета от тюркските държави в постсъветското пространство. Истината обаче е, че поне засега тези страни се ръководят от съвършено различен принцип – те действително се отнасят с уважение към Турция, но предпочитат да се консултират не с нея, а с Москва (и много по-рядко с Вашингтон). Това е първият фактор, препятстващ „цивилизационния синтез” с турско участие. Вторият пък е свързан с това, че турският политически елит все още е ориентиран по-скоро в западна посока. Нещо повече, той е изключително прагматично настроен и не би искал да се ангажира с никакви глобални проекти и романтични фантазии, пък били те повлияни и от идеите на пантюркизма.

Субектите и обектите в световната геополитика

Независимо от всичко казано по-горе, Русия и Турция несъмнено преживяват процес на взаимно сближаване, подобен донякъде на онзи от двайсетте години на миналия век. Взаимното доверие и разбиране между Москва и Анкара постепенно укрепват. Въпреки това обаче, геополитическият проект за взаимодействие между руския и тюркския «вектори» в рамките на една обща «евразийска» цивилизация (който се опитват да лансират хора като руския геополитик-неоевразиец Александър Дугин или турския генерал от резерва и бивш секретар на Комитета за национална сигурност Тунджер Калъч ) може да се реализира само при неочаквано и катастрофално развитие на събитията – например в резултат от краха, или поне сериозния колапс на западната цивилизация. Освен това, нито в Русия, нито в Турция засега не се очертават достатъчно влиятелни сили, способни, при осъществяването на този вариант, да реализират действително жизнеспособен общ евразийски проект. Истината е, че двете страни укрепват контактите помежду си, но с това нещата сякаш се изчерпват, поне на този етап.

Страница 2

 

Впрочем, в Анкара също както и в Москва, са съвсем наясно, че «евразийският проект» е обективно нереализуем в обозримо бъдеще. Според Юджела Огурлу от Истанбулския търговски университет: «За това има две основни причини. На първо място, Русия и Турция са разделени от историческото си минало – нека само си припомним за петте кръвопролитни руско-турски войни. Наистина, историческата памет може да бъде коригирана, само че това е много бавен процес. На второ място, значителна част от турското общество продължава да се влияе от антируската пропаганда на САЩ от времето на студената война и вижда в Русия заплаха за самото съществуване на турската държава». Огурлу смята, че това пречи за установяването на взаимно доверие.

В същото време бурното развитие на икономическите и културни връзки (а дори и такъв страничен и незначителен на пръв поглед факт като рязкото нарастване на броя на браковете между граждани на двете държави) води до съществено подобряване на отношенията между Анкара и Москва и, в крайна сметка, съдейства за установяването на наистина добросъседски и партньорски отношения. За това, че евентуалната преориентация на Турция от подчертано проевропейска (т.е. прозападна) към една-скоро «евразийска» политика се обсъжда съвсем сериозно от турския политически елит, говорят лансираните напоследък конкретни предложения. Според преподавателя от Университетя Фатих в Истанбул Али Чаксу: «Би било грешка да се смята, че Москва задължително ще бъде в центъра на евентуален бъдещ геополитически руско-турски проект. Този проект може да бъде и полицентричен, а може в центъра му да се окажат Анкара или пък Истанбул».

В случай, че подобен проект все пак бъде реализиран след време, той би улеснил до известна степен решаването на болезнения за двете страни проблем за мястото им в съвременния многополюсен свят. Като той е особено актуален за Турция. Едва ли е случайно, че през септември 2006, след петгодишно прекъсване, в Анталия се проведе десетия тюркски курултай, с участието на шестотин делегати от Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Монголия, т.нар. Република Северен Кипър, както и от редица автономни републики и региони на Руската Федерация – Татарстан, Чувашия, Тува, Якутия, Алтай и Карачаево-Черкесия. Бяха представени и турските диаспори в европейските страни (включително България, Украйна и Молдова), САЩ, Иран и Сирия. Д ва месеца по-късно,пак там, се състоя и осмата среща на ръководителите на тюркските държави, в която участваха президентите на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция. Туркменистан беше представен от посланика си в Анкара, докато Узбекистан въобще не изпрати свой представител

В изказването си на конгреса, турският премиер Ердоган призова участниците в курултая да превърнат тюркското сътрудничество в ключов фактор на външната си политика, като обединят усилията на тюркските държави, общности и диаспори за укрепване на своите позиции в международните организации, с цел да бъдат пресечени всички опити за изолирането на тюркоезичните държави една от друга, да бъде ускорено решаването на севернокипърския и карабахския проблеми, както и тези в Северен Ирак и Афганистан. Изпреварвайки възможните обвинения, че Анкара се опитва да прокарва политика, повлияна от идеите на пантюркизма и панислямизма, той отбеляза, че: „След като има общности на франкоезичните, англоезичните и испаноезичните страни, защо и ние да нямаме своя общност? Трябва наново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища”. Освен това, Ердоган призова тюркските държави (и преди всичко Азербайджан и Казахстан) и тюркските общности по света да формират единен фронт в енергийната сфера. Според него, такива транснационални проекта за транзит на енергоносители, като Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум вече са формирали подходящата основа за бъдещи съвместни действия на тюркските държави и общности. Подкрепата на участниците в миналогодишния курултай за тази стратегическа постановка, даде повод на експертите да направят извода, че на него е осъществена първата важна стъпка към създаването на бъдеща Общност на тюркоезичните държави, което да подготви условията за тяхната икономическа интеграция и да им позволи да отстояват общи позиции на международната сцена.. В тази връзка турския премиер Ердоган подчерта, че: „Историята ни предоставя уникален шанс да обединим усилията на нашите страни, които имат обща култура и исторически корени. Ние или ще станем субекти на световната политика, или сме обречени да си останем нейни обекти”.

В крайна сметка, в приетата на срещата съвместна декларация бе фиксирана решимостта на държавите-участнички да активизират сътрудничеството, както на двустранно ниво, така и в рамките на международните организации, в сферите на борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност и трафика на наркотици, оръжие и хора. В нея се дава негативна оценка на развитието на ситуацията в Ирак, Афганистан, Палестина и Ливан, като участниците, в частност, се обявяват за запазване на териториалната цялост на Ирак и гарантиране правата и свободите на т.нар. „иракски тюрки”. Значително внимание се отделя и на ситуацията в Южен Кавказ, решаването на кипърския и карабахския проблеми и изработването на план за общи действия на тюркските държави в тази посока.

В декларацията се потвърждава готовността на страните-участнички в срещата да подкрепят кандидатурата на Казахстан за председателския пост на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2009 и кандидатурите на Турция, Казахстан и Киргизстан за непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, както и да оказват всякакво възможно съдействие за присъединяването на Турция към ЕС.

Сред икономическите аспекти на срещата на високо равнище в Анталия следва специално да се отбележи декларираното от участниците намерение да използват енергийните си ресурси като инструмент за укрепване геополитическото влияние на общността, засилвайки координацията на действията си за диверсифициране на маршрутите, по които се осъществява трафикът на енергоносители към основните потребители. Според тях, това ще съдейства за укрепване икономическата независимост на тюркоезичните държави, както и за стабилността в региона, като цяло. В декларацията специално се подчертава и ключовото значение на изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (заобикаляща Армения), както и ефективната експлоатация на вече действащия петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан. Тези проекти са доказателство, че тюркоезичните държави (разбира се, ако успеят да се споразумеят за предприемането на съвместни действия) действително биха могли да формират организация, която сериозно да влияе върху все по-изострящата се конкурентна борба за достъп до находищата на енергоносители и маршрутите на техния износ.

Препятствията пред проекта за тюркската общност

От друга страна, макар че идеята за тюркската общност на пръв поглед изглежда осъществима, практическата и реализация ще изисква преодоляването на много сериозни препятствия. Едно от тях е широко разпространеното в Централна Азия убеждение, че Турция се стреми към доминиращи позиции в общността. Именно тези опасения бяха и основната причина през последните пет години да не се провеждат подобни срещи на високо равнище. Ето защо, по време на 8-мата среща в Анталия турските дипломати непрекъснато подчертаваха, че Анкара няма претенции да играе ролята на „Големия брат” в тюркската общност, макар че в същото време не криеха задоволството си от предложенията на някои от участниците Турция да се ползва със специални права в него. Като цяло, турската страна се опитва да убеди партньорите си, че бъдещата общност няма да се окаже поредния опит за налагане на турската хегемония в региона, а механизъм за по-нататъшното развитие на многостранното сътрудничество и укрепването на мира и стабилността в него, както и за обмен на мнения и съгласуване на позициите по основните регионални и международни проблеми и съхраняването на общото социално, културно-историческо и езиково наследство на „братските тюркски народи”.

В тази връзка, си струва да обърнем специално внимание на изказването на бившия турски премиер и президент (и един от най-активните привърженици на идеята за формирането на тюркската общнност) Сюлейман Демирел, по време на предхождащия срещата на високо равнище 10-ти международен курултай на тюркските държави и общности, както и интервюто му, публикувано малко по-късно от турския ежедневник New Anatolian . Демирел, в частност, декларира, че геополитическата стратегия на Анкара никога не се е основавала на пантюркизма. „Новите независими републики не желаят появата на поредния „Голям брат” – подчерта той, визирайки опитите на предишните турски правителства, включително и неговото собствено, да създадат тюркска общност под егидата на Анкара. Според него: „Става дума за сплотяването на тюрките по целия свят. Към това следва да се стремим във всичките си стъпки, без обаче да залагаме на принципите на пантюркизма и панислямизма”. Между другото, той е и единствения кандидат за поста председател на Съвета на старейшините на тюркската общност, чието създаване бе предложено в Анталия от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев.

Наред с проблема за „Големия брат”, не по-малко сериозен изглежда и въпросът за реалната способност и готовност на централноазиатските държави за подобно многостранно партньорство, изискващо сериозни компромиси по редица ключови направления на тяхната външна политика. В частност, държавите от региона така и не можаха да се споразумеят за новия механизъм за контрол и ползване на водните ресурси в него (вж. статията „Водата като геополитически фактор в Централна Азия” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) , а между страните от Каспийския регион продължават да съществуват сериозни разногласия относно делимитирането на морското дъно и съответните природни ресурси (вж. статията „Каспийският регион и проектът за Големия Близък изток” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) . В тази връзка много показателен е отказът на Узбекистан да участва на срещата в Анталия, като по този начин Ташкент реагира на решението на Анкара да гласува в подкрепа на една резолюция на ООН, осъждаща нарушаването на човешките права в тази постсъветска република.

Не по-малко показателен е и фактът, че друг важен представител на „тюркския свят” – Туркменистан, макар формално да участва на срещата в Анталия (чрез своя посланик в Анкара), отказа да подпише заключителната и декларация. Което, имайки предвид практиката на туркменистанските делегации на международните форуми, несъмнено е било наредено от Ашхабад.

На базата на всичко това, повечето анализатори, признавайки наличието на съществени предпоставки за укрепване на сътрудничеството и координиране действията на тюркоезичните държави на международната сцена, се отнасят по-скоро скептично към възможностите на Анкара да постигне в близко бъдеще някакви сериозни успехи в усилията си за формиране на прословутата «тюркска общност».

В същото време, мнозина, включително в самата Турция, смятат, че без координиране на усилията си с Русия, тази. „тюркска общност”, дори ако все пак бъде оформена организационно, няма никакъв шанс да промени разположението на силите в региона на Големия Близък изток (да не говорим за световния силов баланс). Дали декларациите ще бъдат последвани и от практически стъпки в тази посока, ще покаже съвсем близкото бъдеще. Впрочем, до голяма степен, отговорът на този въпрос ще зависи и от личността на новия президент на Република Турция.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2021