09
Нед, Май
24 New Articles

Бъдещето на „специалните отношения” между Германия и Русия

брой3 2007
Typography

По ред исторически причини, Германия и Русия са обречени да поддържат специални отношения. Успехът на политиката на помирение между някогашните врагове от Втората световна война, провеждана през последните петнайсетина години, помогна, на свой ред, за помирението в цяла Европа след края на студената война. В съдбовните години на обединението на Германия, немските политици възторжено аплодираха конструктивната роля, която изиграха в това отношение последният съветски лидер Михаил Горбачов и първият руски президент Борис Елцин.

Наличието на подобна добра воля е видно и днес. Проучванията сочат, че руският елит смята Германия за истински приятел и адвокат на руската кауза пред Запада. Москва не разглежда Германия, която не притежава с ядрено оръжие, като геополитически съперник в постсъветското пространство, за разлика например от Съединените щати. Берлин е най-важния чуждестранен търговски партньор на Русия. На свой ред, немският бизнес ентусиазирано приветства новите възможности, които му разкрива руският пазар. Индустриалците биха искали именно Германия да бъде основния партньор за модернизацията на Русия. Развивайки бизнеса си с Кремъл от 70-те години на миналия век насам, те приветстваха укрепването на ролята на държавата в руската вътрешна политика, което, според тях, води до по-голям ред и уважение към законите и до по-малко корупция и криминална престъпност. Съответно, германските елити подкрепят ролята на своята страна като застъпник на европейските интереси в Русия, особено в икономическата сфера, а нерядко и като посредник между Москва и Вашингтон.

В същото време обаче, сред немските интелектуални кръгове, съществува друго влиятелно течение, което наблюдава последното развитие на нещата в Русия с растящ скептицизъм. Въпреки, че политическите и икономически отношения между Русия и Германия продължават да се развиват успешно, руският имидж в немските медии никога не е бил толкова лош от времето на разпадането на Съветския съюз насам. Наред със Северна Африка и Източното Средиземноморие, много сериозно нарастна значението на постсъветското пространство, и особено на Черноморския и Каспийския региони, превърнали се в новите стратегически съседи на Европейския съюз. Страните от тези региони преживяват сложен процес на икономическа и политическа трансформация. И, ако демократичните и либерално-икономически реформи в тях се провалят, дестабилизацията им би засегнала и самия ЕС.

Отношенията между ЕС и Русия трябва да преодолеят редица деликатни проблеми, включително свързани с енергийната взаимозависимост, разминаването в ценностните системи и бъдещето на постсъветските държави. Германските политици се опитват да осъществяват балансирана политика, целяща по-нататъшното укрепване на бизнес-връзките и ангажирането на Русия в задълбочаване на либералните реформи и ускоряване на икономическия ръст в постсъветските държави. Берлин не крие раздразнението си, че ЕС не съумя да насочи развитието на събития в източната част на Европейския континент по най-подходящия начин. Франция, Испания и Италия традиционно поставят ударението върху една ориентирана по-скоро към Средиземноморието политика на съюза. От друга страна, фокусирането на вниманието към Северна Европа от страна на скандинавските държави-членки на ЕС, не успя да съдейства за инкорпорирането на Русия и бившите съветски републики в по-широкия европейски контекст. Решението на ЕС занапред да избягва термина „разширена Европа”, поставяйки страни като Украйна, Грузия и Казахстан в същата група на „стратегическите си съседи”, в която са Египет, Мароко и Либия, породи силно раздразнение и чувство, че са изоставени, сред прозападните елити в постсъветското пространство. В този смисъл, Германия изглежда ще трябва да поеме и ролята на адвокат на източноевропейските съседи на ЕС.

Германия като мост към Изтока

Следвайки примера на покойния канцлер Вили Бранд, чиято прословута ostpolitik използва разведряването и сближаването за подобряване на отношенията с Източна Германия, Полша и Съветския съюз през 70-те години на миналия век, канцлерът Хелмут Кол лансира през 90-те активна политика за утвърждаване ролята на Русия в бъдеща Европа. Руската политика на Германия от 1991 до 2005 целеше да инкорпорира Русия в по-широката европейска архитектура. Кол винаги се е отнасял хладно към идеята за присъединяването на бившите съветски републики към НАТО, именно защото се боеше, че това ще провокира негативната реакция на Москва. Германското ръководство беше най-големия привърженик на включването на Русия в преговорите за дълга с Парижкия и Лондонския клуб, както и в такива институции като Г-7 и Световната търговска организация (СТО). Когато пост-съветска Русия изпитваше най-сериозните си икономически трудности, през 90-те години, Германия беше най-големия и финансов кредитор.

Заедно с Франция, нейният основен европейски съюзник, Германия инициира провеждането на редовни френско-немско-руски срещи, от 1997 насам. Срещите на т.нар. „тройка” целяха установяването на стратегическо партньорство с Русия в сферите на икономиката и сигурността, по време, когато останалите европейски държави все още не бяха готови за това. Берлин и Париж искаха Москва да осъзнае, че макар и да не е в ЕС или НАТО, не е изключена от вземането на решенията в Европа.

На свой ред, Русия положи сериозни усилия за реинтеграцията си в новия европейски ред. През октомври 1999, на срещата на ЕС в Хелзинки, Владимир Путин, който тогава беше министър-председател, предложи задълбочаване на стратегическото сътрудничество между съюза и Русия. Заемайки малко по-късно президентския пост, той отправи конкретни предложения за интегрирането на тази огромна страна в икономическата архитектура и модела за сигурност на Европа през ХХІ век. Заедно с германския канцлер Герхард Шрьодер, той постави началото на един по-широк енергиен диалог, който почти прерастна в стратегически енергиен алианс между ЕС и Русия през 2005. В своята реч в Райхстага през септември 2001, Путин очерта възможностите, които разкрива обединяването на огромните енергийни ресурси на Сибир с високите технологии на ЕС. Година по-късно, руският президент предложи отмяна на визовия режим между Русия и Европейския съюз.

Брюксел реагира предпазливо на предложенията на Путин, поставяйки в основата на своя подход постепенното сближаване чрез сътрудничество в четирите „общи пространства” – външната политика, икономическото сътрудничество, сигурността и културата. В крайна сметка обаче, не бе постигнат кой знае какъв реален прогрес. По време на студената война, ЕС беше преди всичко икономически съюз, обединяващ страни, преследващи общи цели, т.е. той бе най-вече общност на интереси. След студената война обаче, съюзът еволюира в общност на споделените ценности и правни норми – нещо, което Русия не можа да осъзнае веднага. Москва вероятно би била склонна да се обвърже в по-голяма степен с Европа, в рамките на общите стратегически интереси. Осъществявайки своя труден преход от централно-планирана икономика и политическа диктатура от имперски тип към пазарна демокрация, Русия обаче не беше готова да се присъедини към една европейска общност, все повече основаваща се на либералните ценности. В резултат от това, между Брюксел и Москва започна да се проявява известно напрежение и раздразнение.

В същото време, в сферата на икономическото сътрудничество, действително беше отбелязан сериозен прогрес. Малко преди края на своя мандат през 2005, Шрьодер подкрепи идеята за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море, между Русия и Германия. Завършването на проекта ще превърне Германия в основния дистрибутор на руския природен газ в Европа. Този проект, който беше подложен на остра критика от страна на Полша и балтийските държави, ще намали съществуващия монопол на транзитните държави (т.е. на поляците и на постсъветска Прибалтика, а също на Украйна и Беларус).

Южният геополитически вектор

Като цяло, през миналата 2006, отношенията между ЕС и Русия се влошиха (същите тенденции, впрочем, се наблюдават и през 2007). Москва започна да използва износа на природен газ като политически инструмент, повишавайки цените и прекъсвайки на няколко пъти за кратко доставките за непосредствените си съседи. Тя отказа да ратифицира Енергийната харта, която целеше поставянето на руските газопроводи под международен контрол.


Опасявайки се, че могат да се окажат обект на геополитически шантаж, европейците се опитаха да диверсифицират енергийните си доставки. На свой ред, руските власти също заявиха, че могат да задълбочат енергийното си сътрудничество с Азия, ако ЕС откаже да се съобразява с техните условия. На срещата на ЕС във Финландия, през ноември 2006, Германия, която по времето на Шрьодер ентусиазирано подкрепяше идеята на енергиен алианс с Москва, подчертавайки, че сътрудничеството в тази сфера може да стане предпоставка за по-късното формиране на зона за свободна търговия между ЕС и Русия, също се присъедини към хора на скептиците. На фона на енергийните сблъсъци между Москва и някои „транзитни” държави, в ЕС и Германия се зародиха опасения за евентуално възраждане на студената война с новата енергийна свръхсила.

Според мнозина, тази твърда линия илюстрира желанието на Русия за промени в статуквото в сферата на европейската енергийна политика. Москва би искала да укрепи позициите си на основен енергиен доставчик по отношение на страните-потребителки, както и да бъдат преразгледани условията за допускане на чуждестранни компании до руския енергиен сектор. Според Кремъл, сегашните механизми дават прекалено много привилегии на чуждестранните фирми, дискриминирайки местните.

Освен това в ЕС нарастват подозренията по отношение ролята на Русия в постсъветското пространство. Дори в традиционно русофилски настроени държави, като Германия, загрижеността от новите тенденции в Русия може да надделее над оптимистичните аргументи за необходимостта от укрепване на стратегическото партньорство с Москва. Така например, в отговор на твърдото руско поведение по време на т.нар. „оранжева революция” в Украйна, в края на 2004 и началото на 2005, Шрьодер се опита да съдейства за смекчаване на подхода, възприет от Путин. Той, в частност, помоли руския президент да приеме посредничеството на ЕС за разрешаването на вътрешноукраинския конфликт, което обаче Путин отказа да направи.

Съвременният дебат в Германия

В тази сложна ситуация, Германия пое през януари 2007 председателството едновременно на ЕС и на Г-8. В процеса на определяне дневния ред на двете организации, в Берлин се оформиха два основни лагера.

Промените в немската ostpolitik

Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, който в миналото ръководеше администрацията на Шрьодер, поддържаше тезата, че Европа трябва да ангажира Русия и други държави от постсъветското пространство, по същия начин, по който го направи прословутата ostpolitik на покойния канцлер Бранд през 70-те години на миналия век. Стратегията на Щайнмайер предвиждаше продължаване и задълбочаване на енергийното сътрудничество с Русия и централноазиатските държави. Той се отнасяше критично към полската идея за създаването на Западен енергиен съюз и отхвърляше концепцията за необходимостта от „сдържане” на Русия по модела от времето на студената война. Макар и да се отнасяше критично към хода на демократичните промени в Русия, министърът разбираше значението на сътрудничеството с нея по такива ключови въпроси като борбата с международния тероризъм, неразпространяването на оръжия за масово поразяване, както и по проблемите с нелегалната имиграция и наркотрафика.

Като някогашна дясна ръка на Шрьодер, Щайнмайер отговаряше за планирането на сътрудничеството с Русия в рамките на „четирите общи пространства”. Той напълно споделя идеята на Шрьодер за стратегическия съюз между ЕС и Русия, както и, че Москва следва да централизира вземането на решенията в енергийния сектор, за да ограничи своеволията на олигарсите, опитващи се разпилеят руските ресурси. Щайнмайер смята, че ако Русия не бъде обвързана с ЕС, тя би могла да се обедини с Китай срещу Запада.

В тази връзка министерството на Щайнмайер постави в основата на германската политика към Централна Азия и Кавказкия регион енергийното сътрудничество, трансфера на демокрация и възможното разрешаване на „замразените” конфликти в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. В енергийната сфера, Германия би трябвало да се опита да диверсифицира вноса си от Русия, подкрепяйки инкорпорирането на каспийските държави-износителки на петрол и газ, както и на транзитните държави от Каспийския и Черноморския региони в общ Европейски енергиен алианс, в чиито рамки страните-износители, транзитните страни и страните-консуматори да действат съобразно ясни и общоприети правила. По отношение на осъществяването на трансфера на демокрация и възможните решения за замразените конфликти в постсъветското пространство обаче, германската ostpolitik остава доста неясна.

Основната цел на политиката, водена от Щаймайер, беше отварянето на нови врати за икономическо сътрудничество, като стъпка към създаването на зона за свободна търговия между ЕС и държавите от постсъветското пространство. Германия иска да задълбочи икономическото сътрудничество на Евросъюза с държавите по някогашния Път на коприната и да стимулира регионалното сътрудничество, превръщайки по този начин южните постсъветски републики в своеобразен мост между ЕС и Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).

Прозападната ориентация на Меркел

Сегашният германски канцлер Ангела Меркел напълно оценява значението на възможностите, с които немският и европейският бизнес разполагат на бързо развиващия се руски икономически пазар. Така тя остава ангажирана със стратегическото партньорство между Германия и Русия, особено в енергийната сфера. Израстнала в Източна Германия по време на съветската окупация обаче, Ангела Меркел е скептично настроена относно перспективите на демокрацията в Русия и, както изглежда, споделя част от антируските настроения на някои пост-съветски държави. В резултат от това, тя възприе един по-скоро предпазлив и прагматичен подход към сътрудничеството с Русия и държавите от постсъветското пространство.

Русия и Централна Азия не фигурират в очертания от Меркал вътрешен дневен ред на ЕС или Г-8. Тя очевидно се нуждае от подкрепата на всички членки на ЕС и затова се опасява, че една прекалено добронамерена политика към Русия би провокирала напрежение в отношенията със САЩ, Полша и други европейски страни. В същото време Меркел основателно се страхува и, че всеки прекалено амбициозен план за постсъветското пространство може да провокира ненужна конфронтация в момент, когато Западът се нуждае от Русия, като стратегически партньор, в Иран, Северна Корея и Близкия изток. Сред основните и приоритети е и борбата с международния тероризъм, запазването на мира в Афганистан, Близкия изток и Африка, предотвратяване появата на иранска атомна бомба, както и решаването на проблема с независимостта на Косово. Тя би искала да помогне за решаването на всички тези въпроси и така да демонстрира лидерските си позиции в европейската политика в момент, когато Франция и Великобритания сменят своите ръководители (съответно, президент и премиер).

Въпреки, че Меркел не се стреми към активното ангажиране на Русия, тя не би могла да си позволи и да я игнорира напълно, особено предвид зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Меркел се опита да използва наличието на общоевропейски консенсус за да убеди Русия да ратифицира Енергийната харта, да сподели с ЕС контрола на транзитните енергийни системи и да гарантира на европейските енергийни компании същите права на руския пазар, с каквито разполагат и местните.

В крайна сметка обаче, последната среща между Русия и ЕС (т.е. между Путин, Меркел и Барозу), която се проведе през май 2007 в Самара, се оказа почти провалена. Всъщност, най-важният резултат от нея бе това, че тя все пак се състоя, въпреки големите различия между двете страни, което дава известно основание да се твърди, че в момента може да се говори за идеологически конфликт между Москва и Брюксел. Още преди началото на срещата беше ясно, че на нея по принцип не могат да бъдат постигнати някакви сериозни решения или договорености. В крайна сметка, това не беше руско-германска, а руско-европейска среща, затова Германия, в качеството си на действащ председател на ЕС, не можеше дори да стартира преговори за ново споразумение между съюза и Русия, докато Полша продължава да държи на своето вето. В същото време и канцлерът Меркел, и президентът Путин се държаха честно, открито и човешки. Те не поддържат толкова приятелски отношения, каквито имаше между Путин и Шрьодер, но това не им попречи да проведат открит диалог, в който ясно да очертаят позициите си. Въпреки разногласията обаче, Меркел показа, че е настроена за партньорство с Русия и няма никакво намерение да се отдалечава от нея.

Днес, между Брюксел и Москва има доста спорни въпроси, но всяка среща ЕС-Русия дава възможност те да бъдат дискутирани, макар че това не е никак лесно. Положението се усложнява от факта, че вътре в ЕС липсва единна позиция по отношенията с Русия, а и в самата Германия също има различни мнения по въпроса. Въпреки всичко, на последната среща в Самара, Ангела Меркел успя да спаси партньорството с Русия. Москва също осъзна, че помирението с ЕС е необходимо, защото конфликтите не водят до нищо, още повече, че съюзът е най-големия пазар за руския износ. След тази среща и двете страни разбраха, че трябва да продължат да преговарят. Ще добавя и, че именно в Самара беше подписан договорът за руско-латвийската граница, както и, че президентът Путин възнамерява скоро да посети Рига.


За разочарование на немалко постсъветски държави, по-нататъшното разширяване на ЕС вероятно ще бъде преустановено за дълги години, след интегрирането на Румъния и България през 2007. Украйна възлагаше големи надежди на Меркел, грузинците също очакваха по-сериозна подкрепа от Берлин за изпращането на мироопозващи мисии на ЕС в Абхазия и Южна Осетия. Очевидно постсъветските страни се нуждаят от по-голяма западна помощ за изграждането на социално-ориентирани пазарни икономики. Но предвид неяснотата около политическото бъдеще на самия ЕС, Меркел не можеше да си позволи да обещава кой знае какво на източните съседи на Германия. Налице беше реална опасност, че Русия би блокирала всеки опит на немското председателство да предложи задълбочаване на интеграцията между ЕС и постсъветското пространство. Москва никога няма да подкрепи изграждането на нови газопроводи от Каспийския регион, заобикалящи руската територия и не е склонна да споделя с другиго отговорността за поддържането на мира на постсъветската територия. Това, разбира се, не означава, че Меркел е съгласна да жертва интересите на страни като Украйна или Грузия в името на добрите отношения с Русия. Ентусиазираната подкрепа на немско-руския енергиен алианс от времето на Шрьодер вече е минало и Меркел едва ли ще рискува да сключва сделки с Москва през главите на партньорите си от Централна и Източна Европа.

Истината е, че приоритетите на външната политика на Ангела Меркал са ориентирани по-скоро на Запад (както и към вътрешните проблеми на ЕС), отколкото на Изток. Тя разглежда германско-американските и европейско-американските отношения като ключови и неоспорими, още повече, че са основани на общите ценности на демокрацията и свободата. В този смисъл тя предпочита идеята за формирането на Трансатлантическа зона за свободна търговия ( TAFTA ) между ЕС и САЩ, пред създаването на такава зона с Русия. Появата на TAFTA би довела до заздравяване на трансатлантическите отношения през ХХІ век. Повечето европейски елити са склонни да подкрепят идеята, доколкото смятат, че стабилността в Европа продължава да зависи от съюза в сферата на сигурността със САЩ. Но, появата на TAFTA вероятно би имала сериозни последици за бъдещия световен ред, защото Русия и Китай биха могли да я възприемат като предизвикателство, в отговор на което да формират собствен евразийски стратегически съюз, на основата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Какво да очакваме от Русия

Западът, като цяло, не разполага с кой знае какви възможности да влияе върху вземането на решенията в Русия. Изплащайки всичките си дългове, тази страна си извоюва пълна независимост от международните финансови институции. Настроенията в руското общество стават все по-антизападни, като мнозина руснаци смятат, че Западът неведнъж е унижавал страната им в миналото. Плановете за по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство само укрепват антизападните настроения в Русия. Сред руските елити доминира мнението, че Западът се опитва да предотврати възраждането на силната руска държава. Консервативно и патриотично настроените политически кръгове вероятно ще използват тези настроения по време на предстоящите парламентарни и президентски избори през 2007 и 2008.

От руска гледна точка, западните компании са получили прекалено много привилегии в руския енергиен сектор през 90-те години на миналия век, когато страната наистина се нуждаеше от западните технологии и инвестиции. Днес обаче, Русия смята , че може да разчита на собствените си възможности и, в същото време, настоява за равноправен достъп на своите компании на пазарите на ЕС. Опитите на Москва да наложи собствените си правила на западните консуматори пораждат определено безспокойство на европейските енергийни пазари.

Диалогът с Русия за либералните ценности стана доста по-труден след т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които втвърдиха позицията на Москва относно западното влияние в съседните страни. Замразените етнически конфликти в Южен Кавказ не могат да бъдат решени без руско участие, тъй като ЕС е прекалено слаб и неподготвен политически, както и военно. Освен това Русия наскоро предупреди Запада, че ако се опита да промени автономния статут на Косово, Москва автоматично ще признае същото право на отделяне на непризнатите сепаратистки републики от постсъветското пространство. Западът отхвърля този руски подход, използвайки аргумента, че след етническата чистка, осъществена от покойния Слободан Милошевич срещу косовските албанци, последните не могат да бъдат накарани отново да приемат управлението на Белград. Русия обаче твърдо настоява, че не вижда никаква разлика между правото на косовските албанци и това на абхазците или жителите на Южна Осетия да претендират за независимост.

Москва очевидно разполага с достатъчно лостове за да провежда по-твърда политика в постсъветското пространство. Опитът на Русия да създаде нова организация на износителите на природен газ от Евразия, по подобие на ОПЕК, може в крайна сметка да се окаже успешен. Въпреки всички усилия на Запада да „освободи” централноазиатските държави от руското влияние, сегашните ръководители на тези страни остават лоялни към съюза със северния си съсед. В същото време, за държави като Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова перспективата за присъединяване към НАТО изглежда по-привлекателна от това да чакат неопределено време за интегрирането си в ЕС.

Всъщност, истината е, че сегашното поколение руснаци се интересува най-вече от своята материална сигурност. И Путин не би искал да остане в историята като президентът, изгубил Европа за Русия. Затова можем да очакваме, че той ще предпочете да сключи сделка със Запада в газовата сфера за да окуражи по-конструктивния подход в отношенията между него и Москва. Съвсем скоро обаче, вътрешнополитическите събития ще приковат почти изцяло вниманието на управляващия елит. През втората половина на 2007 Путин ще трябва окончателно да избере наследника си. Сред претендентите е първият вицепремиер Дмитрий Медведев, който е и шеф на борда на директорите на Газпром. Той вероятно би продължил да подкрепя възраждането на Русия като енергийна суперсила, но в същото време ще следва и прозападната външна политика на Путин. От друга страна, влиятелни кръгове могат да се опитат да поставят под въпрос избора на наследник на Путин и драматично да променят руската политика спрямо Запада.

Следващите стъпки за Берлин

Можем да предположим, че през следващите години Русия ще продължи да укрепва в политически и военен план, въпреки, че мнозина на Запад все още вярват във възможността руската икономика да преживее колапс, ако цените на енергоносителите значително намалеят. Москва ще продължи да претендира да играе важна роля в Европа, но без да я обвързва с евентуалното си членство в ЕС и НАТО, както беше преди десет години например. Руската външна политика, която бе изцяло реактивна през 90-те години на миналия век, днес изглежда много по- динамична и индивидуалистична.

Руският фактор ще продължи да разединява ЕС. Страните от т.нар. «стар Запад», като Германия и Франция, ще продължат да се стремят към конструктивно партньорство с Москва и няма да демонстрират особена подкрепа за по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС в постсъветското пространство. От друга страна, новите членки на ЕС и НАТО от Централна и Източна Европа изглежда ще продължат да настояват за нова политика на сдържане по отношение на Русия. Те ще получат подкрепата на американските неоконсерватори, които твърдят, че са загубили всяка надежда за скорошната демократизация на Русия. Междувременно, Германия ще се опитва да балансира между тези две позиции, както правеше през целия период, в който заемаше председателското място в ЕС. Берлин най-вероятно ще се въздържи от прокламирането на нова ostp о litik , а ще заложи на постигането на компромис между позициите на групите около Меркел и Щайнмайер относно Русия и постсъветското пространство.

Меркел ще концентрира усилията си за формирането на консенсус за общата външна политика и политика на сигурност на ЕС и ще гледа да избягва да дава повод за твърдения, че Германия поддържа специални отношения с Русия. Тя не би искала да бъде обвинена, че води своята руска политика през главите на централно- и източноевропейските страни. Междувременно, Щайнмайер вероятно ще се опита да инициира по-широк диалог с Русия, Украйна и другите постсъветски държави за бъдещата паневропейска политика в сферите на международните отношения, сигурността и енергетиката.

* Авторът е директор на Центъра Кьорбер за Русия, Централна и Източна Европа към Германския съвет за международни отношения в Берлин

{rt}

По ред исторически причини, Германия и Русия са обречени да поддържат специални отношения. Успехът на политиката на помирение между някогашните врагове от Втората световна война, провеждана през последните петнайсетина години, помогна, на свой ред, за помирението в цяла Европа след края на студената война. В съдбовните години на обединението на Германия, немските политици възторжено аплодираха конструктивната роля, която изиграха в това отношение последният съветски лидер Михаил Горбачов и първият руски президент Борис Елцин.

Наличието на подобна добра воля е видно и днес. Проучванията сочат, че руският елит смята Германия за истински приятел и адвокат на руската кауза пред Запада. Москва не разглежда Германия, която не притежава с ядрено оръжие, като геополитически съперник в постсъветското пространство, за разлика например от Съединените щати. Берлин е най-важния чуждестранен търговски партньор на Русия. На свой ред, немският бизнес ентусиазирано приветства новите възможности, които му разкрива руският пазар. Индустриалците биха искали именно Германия да бъде основния партньор за модернизацията на Русия. Развивайки бизнеса си с Кремъл от 70-те години на миналия век насам, те приветстваха укрепването на ролята на държавата в руската вътрешна политика, което, според тях, води до по-голям ред и уважение към законите и до по-малко корупция и криминална престъпност. Съответно, германските елити подкрепят ролята на своята страна като застъпник на европейските интереси в Русия, особено в икономическата сфера, а нерядко и като посредник между Москва и Вашингтон.

В същото време обаче, сред немските интелектуални кръгове, съществува друго влиятелно течение, което наблюдава последното развитие на нещата в Русия с растящ скептицизъм. Въпреки, че политическите и икономически отношения между Русия и Германия продължават да се развиват успешно, руският имидж в немските медии никога не е бил толкова лош от времето на разпадането на Съветския съюз насам. Наред със Северна Африка и Източното Средиземноморие, много сериозно нарастна значението на постсъветското пространство, и особено на Черноморския и Каспийския региони, превърнали се в новите стратегически съседи на Европейския съюз. Страните от тези региони преживяват сложен процес на икономическа и политическа трансформация. И, ако демократичните и либерално-икономически реформи в тях се провалят, дестабилизацията им би засегнала и самия ЕС.

Отношенията между ЕС и Русия трябва да преодолеят редица деликатни проблеми, включително свързани с енергийната взаимозависимост, разминаването в ценностните системи и бъдещето на постсъветските държави. Германските политици се опитват да осъществяват балансирана политика, целяща по-нататъшното укрепване на бизнес-връзките и ангажирането на Русия в задълбочаване на либералните реформи и ускоряване на икономическия ръст в постсъветските държави. Берлин не крие раздразнението си, че ЕС не съумя да насочи развитието на събития в източната част на Европейския континент по най-подходящия начин. Франция, Испания и Италия традиционно поставят ударението върху една ориентирана по-скоро към Средиземноморието политика на съюза. От друга страна, фокусирането на вниманието към Северна Европа от страна на скандинавските държави-членки на ЕС, не успя да съдейства за инкорпорирането на Русия и бившите съветски републики в по-широкия европейски контекст. Решението на ЕС занапред да избягва термина „разширена Европа”, поставяйки страни като Украйна, Грузия и Казахстан в същата група на „стратегическите си съседи”, в която са Египет, Мароко и Либия, породи силно раздразнение и чувство, че са изоставени, сред прозападните елити в постсъветското пространство. В този смисъл, Германия изглежда ще трябва да поеме и ролята на адвокат на източноевропейските съседи на ЕС.

Германия като мост към Изтока

Следвайки примера на покойния канцлер Вили Бранд, чиято прословута ostpolitik използва разведряването и сближаването за подобряване на отношенията с Източна Германия, Полша и Съветския съюз през 70-те години на миналия век, канцлерът Хелмут Кол лансира през 90-те активна политика за утвърждаване ролята на Русия в бъдеща Европа. Руската политика на Германия от 1991 до 2005 целеше да инкорпорира Русия в по-широката европейска архитектура. Кол винаги се е отнасял хладно към идеята за присъединяването на бившите съветски републики към НАТО, именно защото се боеше, че това ще провокира негативната реакция на Москва. Германското ръководство беше най-големия привърженик на включването на Русия в преговорите за дълга с Парижкия и Лондонския клуб, както и в такива институции като Г-7 и Световната търговска организация (СТО). Когато пост-съветска Русия изпитваше най-сериозните си икономически трудности, през 90-те години, Германия беше най-големия и финансов кредитор.

Заедно с Франция, нейният основен европейски съюзник, Германия инициира провеждането на редовни френско-немско-руски срещи, от 1997 насам. Срещите на т.нар. „тройка” целяха установяването на стратегическо партньорство с Русия в сферите на икономиката и сигурността, по време, когато останалите европейски държави все още не бяха готови за това. Берлин и Париж искаха Москва да осъзнае, че макар и да не е в ЕС или НАТО, не е изключена от вземането на решенията в Европа.

На свой ред, Русия положи сериозни усилия за реинтеграцията си в новия европейски ред. През октомври 1999, на срещата на ЕС в Хелзинки, Владимир Путин, който тогава беше министър-председател, предложи задълбочаване на стратегическото сътрудничество между съюза и Русия. Заемайки малко по-късно президентския пост, той отправи конкретни предложения за интегрирането на тази огромна страна в икономическата архитектура и модела за сигурност на Европа през ХХІ век. Заедно с германския канцлер Герхард Шрьодер, той постави началото на един по-широк енергиен диалог, който почти прерастна в стратегически енергиен алианс между ЕС и Русия през 2005. В своята реч в Райхстага през септември 2001, Путин очерта възможностите, които разкрива обединяването на огромните енергийни ресурси на Сибир с високите технологии на ЕС. Година по-късно, руският президент предложи отмяна на визовия режим между Русия и Европейския съюз.

Брюксел реагира предпазливо на предложенията на Путин, поставяйки в основата на своя подход постепенното сближаване чрез сътрудничество в четирите „общи пространства” – външната политика, икономическото сътрудничество, сигурността и културата. В крайна сметка обаче, не бе постигнат кой знае какъв реален прогрес. По време на студената война, ЕС беше преди всичко икономически съюз, обединяващ страни, преследващи общи цели, т.е. той бе най-вече общност на интереси. След студената война обаче, съюзът еволюира в общност на споделените ценности и правни норми – нещо, което Русия не можа да осъзнае веднага. Москва вероятно би била склонна да се обвърже в по-голяма степен с Европа, в рамките на общите стратегически интереси. Осъществявайки своя труден преход от централно-планирана икономика и политическа диктатура от имперски тип към пазарна демокрация, Русия обаче не беше готова да се присъедини към една европейска общност, все повече основаваща се на либералните ценности. В резултат от това, между Брюксел и Москва започна да се проявява известно напрежение и раздразнение.

В същото време, в сферата на икономическото сътрудничество, действително беше отбелязан сериозен прогрес. Малко преди края на своя мандат през 2005, Шрьодер подкрепи идеята за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море, между Русия и Германия. Завършването на проекта ще превърне Германия в основния дистрибутор на руския природен газ в Европа. Този проект, който беше подложен на остра критика от страна на Полша и балтийските държави, ще намали съществуващия монопол на транзитните държави (т.е. на поляците и на постсъветска Прибалтика, а също на Украйна и Беларус).

Южният геополитически вектор

Като цяло, през миналата 2006, отношенията между ЕС и Русия се влошиха (същите тенденции, впрочем, се наблюдават и през 2007). Москва започна да използва износа на природен газ като политически инструмент, повишавайки цените и прекъсвайки на няколко пъти за кратко доставките за непосредствените си съседи. Тя отказа да ратифицира Енергийната харта, която целеше поставянето на руските газопроводи под международен контрол.

По ред исторически причини, Германия и Русия са обречени да поддържат специални отношения. Успехът на политиката на помирение между някогашните врагове от Втората световна война, провеждана през последните петнайсетина години, помогна, на свой ред, за помирението в цяла Европа след края на студената война. В съдбовните години на обединението на Германия, немските политици възторжено аплодираха конструктивната роля, която изиграха в това отношение последният съветски лидер Михаил Горбачов и първият руски президент Борис Елцин.

Наличието на подобна добра воля е видно и днес. Проучванията сочат, че руският елит смята Германия за истински приятел и адвокат на руската кауза пред Запада. Москва не разглежда Германия, която не притежава с ядрено оръжие, като геополитически съперник в постсъветското пространство, за разлика например от Съединените щати. Берлин е най-важния чуждестранен търговски партньор на Русия. На свой ред, немският бизнес ентусиазирано приветства новите възможности, които му разкрива руският пазар. Индустриалците биха искали именно Германия да бъде основния партньор за модернизацията на Русия. Развивайки бизнеса си с Кремъл от 70-те години на миналия век насам, те приветстваха укрепването на ролята на държавата в руската вътрешна политика, което, според тях, води до по-голям ред и уважение към законите и до по-малко корупция и криминална престъпност. Съответно, германските елити подкрепят ролята на своята страна като застъпник на европейските интереси в Русия, особено в икономическата сфера, а нерядко и като посредник между Москва и Вашингтон.

В същото време обаче, сред немските интелектуални кръгове, съществува друго влиятелно течение, което наблюдава последното развитие на нещата в Русия с растящ скептицизъм. Въпреки, че политическите и икономически отношения между Русия и Германия продължават да се развиват успешно, руският имидж в немските медии никога не е бил толкова лош от времето на разпадането на Съветския съюз насам. Наред със Северна Африка и Източното Средиземноморие, много сериозно нарастна значението на постсъветското пространство, и особено на Черноморския и Каспийския региони, превърнали се в новите стратегически съседи на Европейския съюз. Страните от тези региони преживяват сложен процес на икономическа и политическа трансформация. И, ако демократичните и либерално-икономически реформи в тях се провалят, дестабилизацията им би засегнала и самия ЕС.

Отношенията между ЕС и Русия трябва да преодолеят редица деликатни проблеми, включително свързани с енергийната взаимозависимост, разминаването в ценностните системи и бъдещето на постсъветските държави. Германските политици се опитват да осъществяват балансирана политика, целяща по-нататъшното укрепване на бизнес-връзките и ангажирането на Русия в задълбочаване на либералните реформи и ускоряване на икономическия ръст в постсъветските държави. Берлин не крие раздразнението си, че ЕС не съумя да насочи развитието на събития в източната част на Европейския континент по най-подходящия начин. Франция, Испания и Италия традиционно поставят ударението върху една ориентирана по-скоро към Средиземноморието политика на съюза. От друга страна, фокусирането на вниманието към Северна Европа от страна на скандинавските държави-членки на ЕС, не успя да съдейства за инкорпорирането на Русия и бившите съветски републики в по-широкия европейски контекст. Решението на ЕС занапред да избягва термина „разширена Европа”, поставяйки страни като Украйна, Грузия и Казахстан в същата група на „стратегическите си съседи”, в която са Египет, Мароко и Либия, породи силно раздразнение и чувство, че са изоставени, сред прозападните елити в постсъветското пространство. В този смисъл, Германия изглежда ще трябва да поеме и ролята на адвокат на източноевропейските съседи на ЕС.

Германия като мост към Изтока

Следвайки примера на покойния канцлер Вили Бранд, чиято прословута ostpolitik използва разведряването и сближаването за подобряване на отношенията с Източна Германия, Полша и Съветския съюз през 70-те години на миналия век, канцлерът Хелмут Кол лансира през 90-те активна политика за утвърждаване ролята на Русия в бъдеща Европа. Руската политика на Германия от 1991 до 2005 целеше да инкорпорира Русия в по-широката европейска архитектура. Кол винаги се е отнасял хладно към идеята за присъединяването на бившите съветски републики към НАТО, именно защото се боеше, че това ще провокира негативната реакция на Москва. Германското ръководство беше най-големия привърженик на включването на Русия в преговорите за дълга с Парижкия и Лондонския клуб, както и в такива институции като Г-7 и Световната търговска организация (СТО). Когато пост-съветска Русия изпитваше най-сериозните си икономически трудности, през 90-те години, Германия беше най-големия и финансов кредитор.

Заедно с Франция, нейният основен европейски съюзник, Германия инициира провеждането на редовни френско-немско-руски срещи, от 1997 насам. Срещите на т.нар. „тройка” целяха установяването на стратегическо партньорство с Русия в сферите на икономиката и сигурността, по време, когато останалите европейски държави все още не бяха готови за това. Берлин и Париж искаха Москва да осъзнае, че макар и да не е в ЕС или НАТО, не е изключена от вземането на решенията в Европа.

На свой ред, Русия положи сериозни усилия за реинтеграцията си в новия европейски ред. През октомври 1999, на срещата на ЕС в Хелзинки, Владимир Путин, който тогава беше министър-председател, предложи задълбочаване на стратегическото сътрудничество между съюза и Русия. Заемайки малко по-късно президентския пост, той отправи конкретни предложения за интегрирането на тази огромна страна в икономическата архитектура и модела за сигурност на Европа през ХХІ век. Заедно с германския канцлер Герхард Шрьодер, той постави началото на един по-широк енергиен диалог, който почти прерастна в стратегически енергиен алианс между ЕС и Русия през 2005. В своята реч в Райхстага през септември 2001, Путин очерта възможностите, които разкрива обединяването на огромните енергийни ресурси на Сибир с високите технологии на ЕС. Година по-късно, руският президент предложи отмяна на визовия режим между Русия и Европейския съюз.

Брюксел реагира предпазливо на предложенията на Путин, поставяйки в основата на своя подход постепенното сближаване чрез сътрудничество в четирите „общи пространства” – външната политика, икономическото сътрудничество, сигурността и културата. В крайна сметка обаче, не бе постигнат кой знае какъв реален прогрес. По време на студената война, ЕС беше преди всичко икономически съюз, обединяващ страни, преследващи общи цели, т.е. той бе най-вече общност на интереси. След студената война обаче, съюзът еволюира в общност на споделените ценности и правни норми – нещо, което Русия не можа да осъзнае веднага. Москва вероятно би била склонна да се обвърже в по-голяма степен с Европа, в рамките на общите стратегически интереси. Осъществявайки своя труден преход от централно-планирана икономика и политическа диктатура от имперски тип към пазарна демокрация, Русия обаче не беше готова да се присъедини към една европейска общност, все повече основаваща се на либералните ценности. В резултат от това, между Брюксел и Москва започна да се проявява известно напрежение и раздразнение.

В същото време, в сферата на икономическото сътрудничество, действително беше отбелязан сериозен прогрес. Малко преди края на своя мандат през 2005, Шрьодер подкрепи идеята за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море, между Русия и Германия. Завършването на проекта ще превърне Германия в основния дистрибутор на руския природен газ в Европа. Този проект, който беше подложен на остра критика от страна на Полша и балтийските държави, ще намали съществуващия монопол на транзитните държави (т.е. на поляците и на постсъветска Прибалтика, а също на Украйна и Беларус).

Южният геополитически вектор

Като цяло, през миналата 2006, отношенията между ЕС и Русия се влошиха (същите тенденции, впрочем, се наблюдават и през 2007). Москва започна да използва износа на природен газ като политически инструмент, повишавайки цените и прекъсвайки на няколко пъти за кратко доставките за непосредствените си съседи. Тя отказа да ратифицира Енергийната харта, която целеше поставянето на руските газопроводи под международен контрол.

Страница 2

Опасявайки се, че могат да се окажат обект на геополитически шантаж, европейците се опитаха да диверсифицират енергийните си доставки. На свой ред, руските власти също заявиха, че могат да задълбочат енергийното си сътрудничество с Азия, ако ЕС откаже да се съобразява с техните условия. На срещата на ЕС във Финландия, през ноември 2006, Германия, която по времето на Шрьодер ентусиазирано подкрепяше идеята на енергиен алианс с Москва, подчертавайки, че сътрудничеството в тази сфера може да стане предпоставка за по-късното формиране на зона за свободна търговия между ЕС и Русия, също се присъедини към хора на скептиците. На фона на енергийните сблъсъци между Москва и някои „транзитни” държави, в ЕС и Германия се зародиха опасения за евентуално възраждане на студената война с новата енергийна свръхсила.

Според мнозина, тази твърда линия илюстрира желанието на Русия за промени в статуквото в сферата на европейската енергийна политика. Москва би искала да укрепи позициите си на основен енергиен доставчик по отношение на страните-потребителки, както и да бъдат преразгледани условията за допускане на чуждестранни компании до руския енергиен сектор. Според Кремъл, сегашните механизми дават прекалено много привилегии на чуждестранните фирми, дискриминирайки местните.

Освен това в ЕС нарастват подозренията по отношение ролята на Русия в постсъветското пространство. Дори в традиционно русофилски настроени държави, като Германия, загрижеността от новите тенденции в Русия може да надделее над оптимистичните аргументи за необходимостта от укрепване на стратегическото партньорство с Москва. Така например, в отговор на твърдото руско поведение по време на т.нар. „оранжева революция” в Украйна, в края на 2004 и началото на 2005, Шрьодер се опита да съдейства за смекчаване на подхода, възприет от Путин. Той, в частност, помоли руския президент да приеме посредничеството на ЕС за разрешаването на вътрешноукраинския конфликт, което обаче Путин отказа да направи.

Съвременният дебат в Германия

В тази сложна ситуация, Германия пое през януари 2007 председателството едновременно на ЕС и на Г-8. В процеса на определяне дневния ред на двете организации, в Берлин се оформиха два основни лагера.

Промените в немската ostpolitik

Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, който в миналото ръководеше администрацията на Шрьодер, поддържаше тезата, че Европа трябва да ангажира Русия и други държави от постсъветското пространство, по същия начин, по който го направи прословутата ostpolitik на покойния канцлер Бранд през 70-те години на миналия век. Стратегията на Щайнмайер предвиждаше продължаване и задълбочаване на енергийното сътрудничество с Русия и централноазиатските държави. Той се отнасяше критично към полската идея за създаването на Западен енергиен съюз и отхвърляше концепцията за необходимостта от „сдържане” на Русия по модела от времето на студената война. Макар и да се отнасяше критично към хода на демократичните промени в Русия, министърът разбираше значението на сътрудничеството с нея по такива ключови въпроси като борбата с международния тероризъм, неразпространяването на оръжия за масово поразяване, както и по проблемите с нелегалната имиграция и наркотрафика.

Като някогашна дясна ръка на Шрьодер, Щайнмайер отговаряше за планирането на сътрудничеството с Русия в рамките на „четирите общи пространства”. Той напълно споделя идеята на Шрьодер за стратегическия съюз между ЕС и Русия, както и, че Москва следва да централизира вземането на решенията в енергийния сектор, за да ограничи своеволията на олигарсите, опитващи се разпилеят руските ресурси. Щайнмайер смята, че ако Русия не бъде обвързана с ЕС, тя би могла да се обедини с Китай срещу Запада.

В тази връзка министерството на Щайнмайер постави в основата на германската политика към Централна Азия и Кавказкия регион енергийното сътрудничество, трансфера на демокрация и възможното разрешаване на „замразените” конфликти в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. В енергийната сфера, Германия би трябвало да се опита да диверсифицира вноса си от Русия, подкрепяйки инкорпорирането на каспийските държави-износителки на петрол и газ, както и на транзитните държави от Каспийския и Черноморския региони в общ Европейски енергиен алианс, в чиито рамки страните-износители, транзитните страни и страните-консуматори да действат съобразно ясни и общоприети правила. По отношение на осъществяването на трансфера на демокрация и възможните решения за замразените конфликти в постсъветското пространство обаче, германската ostpolitik остава доста неясна.

Основната цел на политиката, водена от Щаймайер, беше отварянето на нови врати за икономическо сътрудничество, като стъпка към създаването на зона за свободна търговия между ЕС и държавите от постсъветското пространство. Германия иска да задълбочи икономическото сътрудничество на Евросъюза с държавите по някогашния Път на коприната и да стимулира регионалното сътрудничество, превръщайки по този начин южните постсъветски републики в своеобразен мост между ЕС и Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).

Прозападната ориентация на Меркел

Сегашният германски канцлер Ангела Меркел напълно оценява значението на възможностите, с които немският и европейският бизнес разполагат на бързо развиващия се руски икономически пазар. Така тя остава ангажирана със стратегическото партньорство между Германия и Русия, особено в енергийната сфера. Израстнала в Източна Германия по време на съветската окупация обаче, Ангела Меркел е скептично настроена относно перспективите на демокрацията в Русия и, както изглежда, споделя част от антируските настроения на някои пост-съветски държави. В резултат от това, тя възприе един по-скоро предпазлив и прагматичен подход към сътрудничеството с Русия и държавите от постсъветското пространство.

Русия и Централна Азия не фигурират в очертания от Меркал вътрешен дневен ред на ЕС или Г-8. Тя очевидно се нуждае от подкрепата на всички членки на ЕС и затова се опасява, че една прекалено добронамерена политика към Русия би провокирала напрежение в отношенията със САЩ, Полша и други европейски страни. В същото време Меркел основателно се страхува и, че всеки прекалено амбициозен план за постсъветското пространство може да провокира ненужна конфронтация в момент, когато Западът се нуждае от Русия, като стратегически партньор, в Иран, Северна Корея и Близкия изток. Сред основните и приоритети е и борбата с международния тероризъм, запазването на мира в Афганистан, Близкия изток и Африка, предотвратяване появата на иранска атомна бомба, както и решаването на проблема с независимостта на Косово. Тя би искала да помогне за решаването на всички тези въпроси и така да демонстрира лидерските си позиции в европейската политика в момент, когато Франция и Великобритания сменят своите ръководители (съответно, президент и премиер).

Въпреки, че Меркел не се стреми към активното ангажиране на Русия, тя не би могла да си позволи и да я игнорира напълно, особено предвид зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Меркел се опита да използва наличието на общоевропейски консенсус за да убеди Русия да ратифицира Енергийната харта, да сподели с ЕС контрола на транзитните енергийни системи и да гарантира на европейските енергийни компании същите права на руския пазар, с каквито разполагат и местните.

В крайна сметка обаче, последната среща между Русия и ЕС (т.е. между Путин, Меркел и Барозу), която се проведе през май 2007 в Самара, се оказа почти провалена. Всъщност, най-важният резултат от нея бе това, че тя все пак се състоя, въпреки големите различия между двете страни, което дава известно основание да се твърди, че в момента може да се говори за идеологически конфликт между Москва и Брюксел. Още преди началото на срещата беше ясно, че на нея по принцип не могат да бъдат постигнати някакви сериозни решения или договорености. В крайна сметка, това не беше руско-германска, а руско-европейска среща, затова Германия, в качеството си на действащ председател на ЕС, не можеше дори да стартира преговори за ново споразумение между съюза и Русия, докато Полша продължава да държи на своето вето. В същото време и канцлерът Меркел, и президентът Путин се държаха честно, открито и човешки. Те не поддържат толкова приятелски отношения, каквито имаше между Путин и Шрьодер, но това не им попречи да проведат открит диалог, в който ясно да очертаят позициите си. Въпреки разногласията обаче, Меркел показа, че е настроена за партньорство с Русия и няма никакво намерение да се отдалечава от нея.

Днес, между Брюксел и Москва има доста спорни въпроси, но всяка среща ЕС-Русия дава възможност те да бъдат дискутирани, макар че това не е никак лесно. Положението се усложнява от факта, че вътре в ЕС липсва единна позиция по отношенията с Русия, а и в самата Германия също има различни мнения по въпроса. Въпреки всичко, на последната среща в Самара, Ангела Меркел успя да спаси партньорството с Русия. Москва също осъзна, че помирението с ЕС е необходимо, защото конфликтите не водят до нищо, още повече, че съюзът е най-големия пазар за руския износ. След тази среща и двете страни разбраха, че трябва да продължат да преговарят. Ще добавя и, че именно в Самара беше подписан договорът за руско-латвийската граница, както и, че президентът Путин възнамерява скоро да посети Рига.

Страница 3

За разочарование на немалко постсъветски държави, по-нататъшното разширяване на ЕС вероятно ще бъде преустановено за дълги години, след интегрирането на Румъния и България през 2007. Украйна възлагаше големи надежди на Меркел, грузинците също очакваха по-сериозна подкрепа от Берлин за изпращането на мироопозващи мисии на ЕС в Абхазия и Южна Осетия. Очевидно постсъветските страни се нуждаят от по-голяма западна помощ за изграждането на социално-ориентирани пазарни икономики. Но предвид неяснотата около политическото бъдеще на самия ЕС, Меркел не можеше да си позволи да обещава кой знае какво на източните съседи на Германия. Налице беше реална опасност, че Русия би блокирала всеки опит на немското председателство да предложи задълбочаване на интеграцията между ЕС и постсъветското пространство. Москва никога няма да подкрепи изграждането на нови газопроводи от Каспийския регион, заобикалящи руската територия и не е склонна да споделя с другиго отговорността за поддържането на мира на постсъветската територия. Това, разбира се, не означава, че Меркел е съгласна да жертва интересите на страни като Украйна или Грузия в името на добрите отношения с Русия. Ентусиазираната подкрепа на немско-руския енергиен алианс от времето на Шрьодер вече е минало и Меркел едва ли ще рискува да сключва сделки с Москва през главите на партньорите си от Централна и Източна Европа.

Истината е, че приоритетите на външната политика на Ангела Меркал са ориентирани по-скоро на Запад (както и към вътрешните проблеми на ЕС), отколкото на Изток. Тя разглежда германско-американските и европейско-американските отношения като ключови и неоспорими, още повече, че са основани на общите ценности на демокрацията и свободата. В този смисъл тя предпочита идеята за формирането на Трансатлантическа зона за свободна търговия ( TAFTA ) между ЕС и САЩ, пред създаването на такава зона с Русия. Появата на TAFTA би довела до заздравяване на трансатлантическите отношения през ХХІ век. Повечето европейски елити са склонни да подкрепят идеята, доколкото смятат, че стабилността в Европа продължава да зависи от съюза в сферата на сигурността със САЩ. Но, появата на TAFTA вероятно би имала сериозни последици за бъдещия световен ред, защото Русия и Китай биха могли да я възприемат като предизвикателство, в отговор на което да формират собствен евразийски стратегически съюз, на основата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Какво да очакваме от Русия

Западът, като цяло, не разполага с кой знае какви възможности да влияе върху вземането на решенията в Русия. Изплащайки всичките си дългове, тази страна си извоюва пълна независимост от международните финансови институции. Настроенията в руското общество стават все по-антизападни, като мнозина руснаци смятат, че Западът неведнъж е унижавал страната им в миналото. Плановете за по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство само укрепват антизападните настроения в Русия. Сред руските елити доминира мнението, че Западът се опитва да предотврати възраждането на силната руска държава. Консервативно и патриотично настроените политически кръгове вероятно ще използват тези настроения по време на предстоящите парламентарни и президентски избори през 2007 и 2008.

От руска гледна точка, западните компании са получили прекалено много привилегии в руския енергиен сектор през 90-те години на миналия век, когато страната наистина се нуждаеше от западните технологии и инвестиции. Днес обаче, Русия смята , че може да разчита на собствените си възможности и, в същото време, настоява за равноправен достъп на своите компании на пазарите на ЕС. Опитите на Москва да наложи собствените си правила на западните консуматори пораждат определено безспокойство на европейските енергийни пазари.

Диалогът с Русия за либералните ценности стана доста по-труден след т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които втвърдиха позицията на Москва относно западното влияние в съседните страни. Замразените етнически конфликти в Южен Кавказ не могат да бъдат решени без руско участие, тъй като ЕС е прекалено слаб и неподготвен политически, както и военно. Освен това Русия наскоро предупреди Запада, че ако се опита да промени автономния статут на Косово, Москва автоматично ще признае същото право на отделяне на непризнатите сепаратистки републики от постсъветското пространство. Западът отхвърля този руски подход, използвайки аргумента, че след етническата чистка, осъществена от покойния Слободан Милошевич срещу косовските албанци, последните не могат да бъдат накарани отново да приемат управлението на Белград. Русия обаче твърдо настоява, че не вижда никаква разлика между правото на косовските албанци и това на абхазците или жителите на Южна Осетия да претендират за независимост.

Москва очевидно разполага с достатъчно лостове за да провежда по-твърда политика в постсъветското пространство. Опитът на Русия да създаде нова организация на износителите на природен газ от Евразия, по подобие на ОПЕК, може в крайна сметка да се окаже успешен. Въпреки всички усилия на Запада да „освободи” централноазиатските държави от руското влияние, сегашните ръководители на тези страни остават лоялни към съюза със северния си съсед. В същото време, за държави като Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова перспективата за присъединяване към НАТО изглежда по-привлекателна от това да чакат неопределено време за интегрирането си в ЕС.

Всъщност, истината е, че сегашното поколение руснаци се интересува най-вече от своята материална сигурност. И Путин не би искал да остане в историята като президентът, изгубил Европа за Русия. Затова можем да очакваме, че той ще предпочете да сключи сделка със Запада в газовата сфера за да окуражи по-конструктивния подход в отношенията между него и Москва. Съвсем скоро обаче, вътрешнополитическите събития ще приковат почти изцяло вниманието на управляващия елит. През втората половина на 2007 Путин ще трябва окончателно да избере наследника си. Сред претендентите е първият вицепремиер Дмитрий Медведев, който е и шеф на борда на директорите на Газпром. Той вероятно би продължил да подкрепя възраждането на Русия като енергийна суперсила, но в същото време ще следва и прозападната външна политика на Путин. От друга страна, влиятелни кръгове могат да се опитат да поставят под въпрос избора на наследник на Путин и драматично да променят руската политика спрямо Запада.

Следващите стъпки за Берлин

Можем да предположим, че през следващите години Русия ще продължи да укрепва в политически и военен план, въпреки, че мнозина на Запад все още вярват във възможността руската икономика да преживее колапс, ако цените на енергоносителите значително намалеят. Москва ще продължи да претендира да играе важна роля в Европа, но без да я обвързва с евентуалното си членство в ЕС и НАТО, както беше преди десет години например. Руската външна политика, която бе изцяло реактивна през 90-те години на миналия век, днес изглежда много по- динамична и индивидуалистична.

Руският фактор ще продължи да разединява ЕС. Страните от т.нар. «стар Запад», като Германия и Франция, ще продължат да се стремят към конструктивно партньорство с Москва и няма да демонстрират особена подкрепа за по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС в постсъветското пространство. От друга страна, новите членки на ЕС и НАТО от Централна и Източна Европа изглежда ще продължат да настояват за нова политика на сдържане по отношение на Русия. Те ще получат подкрепата на американските неоконсерватори, които твърдят, че са загубили всяка надежда за скорошната демократизация на Русия. Междувременно, Германия ще се опитва да балансира между тези две позиции, както правеше през целия период, в който заемаше председателското място в ЕС. Берлин най-вероятно ще се въздържи от прокламирането на нова ostp о litik , а ще заложи на постигането на компромис между позициите на групите около Меркел и Щайнмайер относно Русия и постсъветското пространство.

Меркел ще концентрира усилията си за формирането на консенсус за общата външна политика и политика на сигурност на ЕС и ще гледа да избягва да дава повод за твърдения, че Германия поддържа специални отношения с Русия. Тя не би искала да бъде обвинена, че води своята руска политика през главите на централно- и източноевропейските страни. Междувременно, Щайнмайер вероятно ще се опита да инициира по-широк диалог с Русия, Украйна и другите постсъветски държави за бъдещата паневропейска политика в сферите на международните отношения, сигурността и енергетиката.

* Авторът е директор на Центъра Кьорбер за Русия, Централна и Източна Европа към Германския съвет за международни отношения в Берлин

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2021