05
Чет, Дек
4 Нови статии

Ислямският марш

брой1 2007
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

За мнозина краят на ХХ век бе ознаменуван от „триумфа на Запада”. През 1989 Френсис Фукуяма дори заяви, че крахът на съветския комунизъм, бележи „края на историята”. Капитализмът, либерализмът и демокрацията бяха обявени за окончателните победители в идеологическите конфликти, белязали с кървава диря цялата история на миналото столетие.

Истината обаче е, че крайните прояви на насилие през ХХ век съвсем не бяха провокирани само от сблъсъка между противоположни идеологии. Етническите конфликти, икономическата нестабилност и упадъкът на империите също бяха сред основните фактори, довели до избухването на непознати дотогава по мащабите си войни и гибелта на милиони хора в тях. Две събития, случили се десет години преди краха на комунизма, белязаха повторната поява на един феномен, който аз, самият определям като „Войната на света”. През 1979 една жена пое управлението на Великобритания, твърдо вярвайки, че спасението на страната и е в налагане принципите и правилата на свободния пазар. Това бе госпожа Тачър, чиято политика, между другото, беше сред ключовите фактори за последвалата криза на Съветската империя. През същата 1979 властта в Иран бе овладяна от аятолах Хомейни, който не по-малко фанатично вярваше, че спасението на страната му е в налагането на учението на Мохамед. Тачър се вдъхновяваше от Фридрих Хайек, а Рухола Хомейни – от Корана. Тя мечтаеше за революция, която да постави в основата на световния ред свободната търговия, а той – за един свят, подчинен на законите на Исляма.

Имаше много причини, поради които иранците се обединиха около един лидер, за когото Съединените щати бяха просто „Големия Сатана”. През 1953 ЦРУ (заедно с британската МИ-5) помогнаха за свалянето на популярния ирански политик Мосадък и предаването на цялата власт на шаха Мохамад Реза Пахлави, превърнал се в диктатор. Без съмнение, режимът на шаха бе сред най-порочните, които САЩ подкрепяха през 60-те и 70-те години на миналия век, а опасната комбинация между неговия хедонизъм и склонността му към репресии, се превърна в бомба със закъснител, заложена под Пауновия трон.

Иранската революция от 1979 започна донякъде като просто разчистване на сметките с тайната полиция и армията на шаха. Но под ръководството на Хомейни, целите и се промениха и тя се опита да върне времето назад, да прочисти обществото от всички следи на западната корупция, както и да постави преграда пред американските претенции за влияние в мюсюлманския свят.

Като религия, ислямът, разбира се, съвсем не е монолитен. В него съществуват дълбоки разделителни линии между шиитите, които доминират в Иран (и Ирак) и сунитите, доминиращи в арабските държави. Въпреки това „ислямизмът”, като войнствено политическо движение, изповядващо антизападна политическа идеология, има потенциала да се разпростре в целия мюсюлмански свят, а дори и извън него.

По ирония на съдбата, Съединените щати имат значителна заслуга за неговия възход. Навремето съветската окупация на Афганистан се сблъска с толкова сериозна съпротива (и в крайна сметка се провали), защото руснаците трябваше да се сражават с моджехидините, въоръжени и подготвени от ЦРУ, следващо принципа, че „врагът на моя враг е мой приятел”.

Нека си припомним и кой режим направи най-много за разпространението на ислямския фундаментализъм след 1979. Отговорът е Саудитска Арабия – най-важния съюзник на САЩ в арабския свят. При това да не забравяме, че гръбнакът и, особено, лидерите на джихадисткото движение не произлизат от средите на бедните и онеправдани жители на Близкия изток, а обикновено притежават западно образование и нелоши доходи.

Но най-голямата опора на радикалния ислям е фактът, че на негова страна е демографският фактор. За западната култура, срещу която той води своята „свещена война”, е невъзможно да се справи с огромния репродуктивен капацитет на традиционните мюсюлмански общества. В тази връзка ще припомня, че ислямската революция с един замах ликвидира всички свободи, по западен модел, с които навремето разполагаха жените в Иран. В съответствие със стриктните изисквания на шариата, днес те са длъжни да носят забрадки на всички обществени места. Строга сегрегация по полов признак бе въведена в училищата и обществения транспорт. Появата на жените-водещи, както и на актрисите и певиците по телевизията беше забранена. Иранските жени не могат да изучават инженерни и селскостопански специалности, или пък финанси. Всички важни държавни институции и постове бяха систематично прочиствани от женско присъствие, същото се отнася и за съдебната сфера. През декември 1979 бившата министърка на образованието Фарохру Фарса беше екзекутирана, по обвинение, че е покровителствала проституцията и корупцията и „е водела битка с Аллах”. Контрацептивите и абортите бяха забранени, а възрастта, в която една жена може да встъпи в брак беше снижена до 13 години. Конституцията на Ислямската република недвусмислено обяснява истинската роля на жената в новата теократична държава: да ражда и да отглежда деца. Жените дори бяха извадени от семейната клетка и превърнати в прости вещи и обект на дискриминация и експлоатация. Всичко това помага да си обясним защо, макар че средната раждаемост в мюсюлманските страни спадна в сравнение със 70-те години на миналия век, тя продължава да е два пъти по-висока от тази в Европа.

Макар че никога не е била феминистка, Маргарет Тачър осъществи във Великобритания една съвършено различна социална промяна, тясно свързана с процеса на либерализация на западните икономики в края на ХХ век. С упадъка на традиционните синдикати и въвеждането на гъвкави форми на заетост, за британските жени стана далеч по-лесно да си намерят подходяща работа. Законодателството, насочено против дискриминацията по полов признак, им даде всички възможности да правят кариера. В същото време лесният достъп до контрацептивите, както и разрешаването на абортите, даде на жените от Запада безпрецедентен контрол върху тяхната собствена плодовитост. Всъщност, двете неща вървят заедно. Жените искат да работят, или пък икономическите условия ги принуждават да го правят. Само че е много по-трудно да работиш, когато се грижиш за три или четири деца, и въпреки това да изглеждаш добре, така че съвременните жени предпочитат да имат само едно или две, а в много случаи и нито едно. От края на 70-те години на миналия век средната европейска семейна двойка има по-малко от две деца, като през 1999 цифрата беше само 1,3, докато изискването за съхраняване броя на населението поне на едно и също ниво е средният брой на децата в семейството да е малко над две.

Казано по-простичко, европейците са престанали да се репродуцират. Отделът за населението на ООН предвижда, че ако плодовитостта остане на сегашните си ниски нива, през следващите петдесет години населението на Испания ще намалее с 3-4 милиона, а това на Италия – с 20%. Като цяло, броят на коренните европейци ще намалее с 14 милиона. Ще припомня, че дори двете световни войни не са довели до толкова драматичен спад на населението.

Последиците от тези две противоположни тенденции са драматични. През 1950 населението на Великобритания трикратно е надвишавало това на Иран. През 1995 обаче числеността на иранското население надмина тази на Обединеното кралство, а през 2050 иранциге ще са с 50% повече от британците. В момента, годишният процент на нарастване на населението е над седем пъти по-висок в Иран, отколкото във Великобритания. Преди сто години – когато Европа разполагаше с достатъчно „излишно” население, което да прекоси океаните и насели Америка и Австралия, в държавите, формиращи днес Европейския съюз, са живели 14% от всички хора на планетата. В края на ХХ век цифрата падна до 6%, а според прогнозите на ООН, през 2050, ще достигне само 4%. Което поражда най-малкото един труден въпрос – кой ще плаща данъците, необходими за поддържането на щедрата пенсионна система на Стара Европа?


След като през 2050 се предвижда средната възраст на испанците, гърците и италианците на надмине 50 години (като всеки трети ще бъде на възраст над 65 години), държавите на благоденствието, създадени след Втората световна война изглеждат невъзможни. Защото всеки новороден европеец ще трябва през целия си трудов живот да плаща 75%-ови данъци, или пък щедрите пенсии и разходи за здравеопазване трябва да бъдат забравени.

Алтернативата е европейците да толерират една непрекъснато нарастваща легална имиграция отвън. ООН твърди, че за да се запази съотношението между работещи и неработещи от 1995, Европа трябва да приема поне по 1,4 млн.мигранти от днес до 2050. Ще припомня, че средната численост на нетната миграция през 90-те години на миналия век беше 850 хиляди.

Откъде обаче ще дойдат тези нови имигранти? Очевидно е, че Източна Европа въобще не е в състояние да покрие нуждата от тях. Просто защото, според ООН, населението в тази част на Стария континент ще намалее с ? до 2050. Така че онези, на които се привиждат тълпи от източноевропейци, заливащи т.нар. “Стара Европа”, са загубили връзка с реалността – вместо на Изток, те би трябвало да гледат на Юг. Истината е, че европейските съседи, демонстриращи най-голям ръст на своето население от 90-те години на миналия век насам (причините за това разгледахме по-горе), са държавите, в които ислямът или доминира, или е единствената религия. Да вземем за пример Мароко, където раждаемостта е седем пъти по-висока отколкото в съседна Испания. В най северната точка на Мароко, точно срещу Гибралтар, се намира малкият испански анклав Сеута – една от малкото оцелели останки от имперското минало на Испания. Днес обаче, това вече не е предния пост на една агресивно експанзионистка европейска империя, а последната преграда, издигната от една държава, която (както и целият континент Европа) се намира под обсада. Защото в подстъпите на Сеута са разположени огромни палаткови лагери, където живеят десетки хиляди хора от Магреб и други райони на Африка, някои от които са бежанци от зоните на военни конфликти, а други просто търсят по-добри икономически перспективи. Всички те отчаяно се стремят да прекосят тесния пролив, промъквайки се покрай испанските гранични кораби. Европейският съюз реагира, отпускайки средства за изграждането по границите на анклава на дълга пет мили ограда с бодлива тел, наблюдателни кули и инфрачервени камери. Европейските чиновници твърдят, че нямат представа за точния брой на онези, които всяка година се промъкват нелегално в Европа. Броят на заловените в големите пристанища на континента нелегални имигранти е 50 хиляди годишно, но е невъзможно да се каже, колко действително са успели да преминат, както и какъв е броят на загиналите по пътя. Всяка седмица, испанската полиция, патрулираща във водите между Африка и Европа, залавя десетки хора (повечето мароканци), опитващи се да достигнат Южна Испания, или пък Канарските острови с малки лодки (“патерас”), използвани и за контрабандни операции. За онези, които оцелеят в тази авантюра испанското градче Ел Ехидо се превръща във “врата” за Европейския съюз. В задушаващия ад на местните оранжерии се трудят над 20 000 имигранти, при условия, в които малцина испанци биха издържали.

Ел Ехидо е само един от примерите за това, което мнозина наричат “Еурабия”. Едно младо общество от южната и източна част на Средиземноморието постепенно колонизира (в първоначалния смисъл на това понятие, от времето на древните гърци и римляни) сенилния и секуларизиран континент в северната и западна част на региона. Днес поне 20 милиона мюсюлмани постоянно живеят в Европейския съюз, като броят им само ще нараства. Пророчеството на историка Бърнард Луис, че мюсюлманите ще бъдат мнозинство в Европа до края на ХХІ век, може би е твърде пресилено, но е ясно че през 2099 изповядващите исляма ще са повече от християните, поради колапса на религиозното чувство и ролята на Църквата сред коренните европейци.

Както можеше да се очаква, ръстът на числеността на мюсюлманските общности генерира определено недоволство сред част от т.нар. “стари европейци”. Защото независимо от положителния ефект от имиграцията за европейската икономика, налице е и нарастване на разходите за неквалифицираните чуждестранни работници. Резултат от което са периодичните изблици на насилие. Осъществяват се нападения срещу имигранти, понякога и срещу техните джамии. През 2005 в източните предградия на Париж тълпи от гневни млади хора, предимно мюсюлмани, предизвикаха хаос след като двама криминално проявени имигранти загинаха, преследвани от полицията.

Фактът, че част от европейските мюсюлмани (при това далеч не всички от тях принадлежат към първото поколение имигранти) са свързани с радикални ислямистки организации, също допринася за взаимния антагонизъм. Някога испанците и британците си имаха проблеми с тероризма на националистически и сепаратистки елементи от техните собствени етнически малцинства. Но нападенията в Мадрид (март 2004) и Лондон (юли 2005) показаха, че Европа е изправена пред нов “вътрешен враг”.

В 52-ра глава на своята прочута книга “Залезът и упадъкът на Римската империя” Едуард Гибън поставя въпроса, дали ако франките на бяха победили арабите при Поатие през 732, цяла Западна Европа нямаше да бъде покорена от Исляма? “Може би – спекулира Гибън с характерната за него ирония – днес в колежите на Оксфорд щеше да се изучава Коранът, а преподавателите да разясняват свещените истини, съдържащи се в учението на Мохамед”. Когато е писал тези редове, целта му вероятно е била да развлече читателите, само че днес нещата изглеждат другояче. Наскоро в Оксфорд беше открит новият Център за ислямски изследвания, който разполага със собствена джамия с купол и минаре. Изпълнението на пророчеството на Гибън символизира фундаменталната преориентация на света през миналия ХХ век.

Преди сто години Западът управляваше планетата в резултат от столетията на отвъдморска експанзия и колонизация. Днес от западния империализъм е оцеляло твърде малко, като изключим залязващото американско военно присъствие в Близкия изток и Азия. Тогава границата между Запада и Изтока минаваше някъде в района на Босна и Херцеговина, днес тя минава през всеки европейски град. Това, разбира се, не означава, че конфликтът по тези нови разделителни линии е неизбежен – историческият опит показва, че през следващите години сблъсъците в рамките на едни и същи цивилизации ще бъдат не по-малко, отколкото тези между различните цивилизации. Само че миналият ХХ век ясно ни показа и, че крехката цивилизационна конструкция може много лесно да рухне дори тогава, когато отделните етнически групи, формиращи обществото, изглеждат достатъчно добре интегрирани. ХХ век ни демонстрира също, че икономическата нестабилност значително увеличава вероятността от подобен крах – особено в контекста на новия модел на “държавата на благоденствието”, наложил се в годините след Втората световна война, с характерните за него високи равнища на преразпределяне на средствата за социални нужди и здравеопазване. Защото е много по-вероятно етническите малцинства да бъдат гледани с лошо око, когато времената станат трудни, или пък когато разликите в доходите се задълбочат значително.

Накрая, едва ли е случайно, че в средата на миналия ХХ век като най-кървави бойни полета се очертават места като Полша, Украйна, Балканите и Манчжурия, докато през следващите десетилетия масовото насилие залива все нови и все по-отдалечени точки на планетата – от Гватемала до Камбоджа, от Ангола до Бангладеш, от Босна до Руанда, а напоследък – Ирак и Судан Като отново (както и в предходната епоха на имперски упадък) става дума за гранични спорове, за вакуум във властта, или пък за последиците от политиката на геноцид, провеждана от различни авторитарни режими. Етническите проблеми, икономическата нестабилност и упадъкът на империите – както в миналото, така и днес, това са съставките на фаталната формула. В Ирак са налице всички условия за началото на истинска гражданска война между шиити и сунити (според някои, тя дори вече е започнала). Война, която със сигурност ще ескалира с постепенното съкращаване на американско-британското военно присъствие и лесно може да се прехвърли и в съседните държави от региона. А кой би могъл да предвиди ефекта от подобна “Голяма война” в Близкия изток за мултиетническите градове на съседна Европа?

В зората на ХХ век Хърбърт Уелс описва в известния си роман “Войната на световете” марсианско нашествие, опустошило Земята. През столетието, последвало появата и, хората доказаха, че и без да бъдат подложени на такова нашествие, могат сами да опустошат, не по-зле от извънземните, собствената си планета. Войната на световете, разбира се, е просто научна фантастика. Войната на Света обаче е исторически факт. Възможно е, също както и в романа на Уелс, и тази наша война да бъде прекратена внезапно от някакъв вирус, подобен на птичия грип например, който да ни порази с някоя нова и още по-страшна (в сравнение с 1918) своя мутация. Но докато това се случи, ние ще продължим да бъдем най-страшните врагове на самите себе си. Истината е, че ще можем да избегнем още едно столетие на кървави конфликти, само ако осъзнаем, че силите, които провокираха войните през миналия ХХ век – тъмните сили, разпалващи етническите сблъсъци и имперското съперничество от тлеещите икономически кризи, всъщност работят срещу цялото човечество. Както и, че тези сили все още са сред нас и – нещо по-лошо – те са част от нас, самите.

* Авторът е сред най-известните съвременни британски историци и геополитици, преподавател в Харвардския и Оксфордския университети, автор на няколко книги, последната от които е „Войната на Света” (повече за него - вж. интервюто в Геополитика – бр.1/05).

{rt}

За мнозина краят на ХХ век бе ознаменуван от „триумфа на Запада”. През 1989 Френсис Фукуяма дори заяви, че крахът на съветския комунизъм, бележи „края на историята”. Капитализмът, либерализмът и демокрацията бяха обявени за окончателните победители в идеологическите конфликти, белязали с кървава диря цялата история на миналото столетие.

Истината обаче е, че крайните прояви на насилие през ХХ век съвсем не бяха провокирани само от сблъсъка между противоположни идеологии. Етническите конфликти, икономическата нестабилност и упадъкът на империите също бяха сред основните фактори, довели до избухването на непознати дотогава по мащабите си войни и гибелта на милиони хора в тях. Две събития, случили се десет години преди краха на комунизма, белязаха повторната поява на един феномен, който аз, самият определям като „Войната на света”. През 1979 една жена пое управлението на Великобритания, твърдо вярвайки, че спасението на страната и е в налагане принципите и правилата на свободния пазар. Това бе госпожа Тачър, чиято политика, между другото, беше сред ключовите фактори за последвалата криза на Съветската империя. През същата 1979 властта в Иран бе овладяна от аятолах Хомейни, който не по-малко фанатично вярваше, че спасението на страната му е в налагането на учението на Мохамед. Тачър се вдъхновяваше от Фридрих Хайек, а Рухола Хомейни – от Корана. Тя мечтаеше за революция, която да постави в основата на световния ред свободната търговия, а той – за един свят, подчинен на законите на Исляма.

Имаше много причини, поради които иранците се обединиха около един лидер, за когото Съединените щати бяха просто „Големия Сатана”. През 1953 ЦРУ (заедно с британската МИ-5) помогнаха за свалянето на популярния ирански политик Мосадък и предаването на цялата власт на шаха Мохамад Реза Пахлави, превърнал се в диктатор. Без съмнение, режимът на шаха бе сред най-порочните, които САЩ подкрепяха през 60-те и 70-те години на миналия век, а опасната комбинация между неговия хедонизъм и склонността му към репресии, се превърна в бомба със закъснител, заложена под Пауновия трон.

Иранската революция от 1979 започна донякъде като просто разчистване на сметките с тайната полиция и армията на шаха. Но под ръководството на Хомейни, целите и се промениха и тя се опита да върне времето назад, да прочисти обществото от всички следи на западната корупция, както и да постави преграда пред американските претенции за влияние в мюсюлманския свят.

Като религия, ислямът, разбира се, съвсем не е монолитен. В него съществуват дълбоки разделителни линии между шиитите, които доминират в Иран (и Ирак) и сунитите, доминиращи в арабските държави. Въпреки това „ислямизмът”, като войнствено политическо движение, изповядващо антизападна политическа идеология, има потенциала да се разпростре в целия мюсюлмански свят, а дори и извън него.

По ирония на съдбата, Съединените щати имат значителна заслуга за неговия възход. Навремето съветската окупация на Афганистан се сблъска с толкова сериозна съпротива (и в крайна сметка се провали), защото руснаците трябваше да се сражават с моджехидините, въоръжени и подготвени от ЦРУ, следващо принципа, че „врагът на моя враг е мой приятел”.

Нека си припомним и кой режим направи най-много за разпространението на ислямския фундаментализъм след 1979. Отговорът е Саудитска Арабия – най-важния съюзник на САЩ в арабския свят. При това да не забравяме, че гръбнакът и, особено, лидерите на джихадисткото движение не произлизат от средите на бедните и онеправдани жители на Близкия изток, а обикновено притежават западно образование и нелоши доходи.

Но най-голямата опора на радикалния ислям е фактът, че на негова страна е демографският фактор. За западната култура, срещу която той води своята „свещена война”, е невъзможно да се справи с огромния репродуктивен капацитет на традиционните мюсюлмански общества. В тази връзка ще припомня, че ислямската революция с един замах ликвидира всички свободи, по западен модел, с които навремето разполагаха жените в Иран. В съответствие със стриктните изисквания на шариата, днес те са длъжни да носят забрадки на всички обществени места. Строга сегрегация по полов признак бе въведена в училищата и обществения транспорт. Появата на жените-водещи, както и на актрисите и певиците по телевизията беше забранена. Иранските жени не могат да изучават инженерни и селскостопански специалности, или пък финанси. Всички важни държавни институции и постове бяха систематично прочиствани от женско присъствие, същото се отнася и за съдебната сфера. През декември 1979 бившата министърка на образованието Фарохру Фарса беше екзекутирана, по обвинение, че е покровителствала проституцията и корупцията и „е водела битка с Аллах”. Контрацептивите и абортите бяха забранени, а възрастта, в която една жена може да встъпи в брак беше снижена до 13 години. Конституцията на Ислямската република недвусмислено обяснява истинската роля на жената в новата теократична държава: да ражда и да отглежда деца. Жените дори бяха извадени от семейната клетка и превърнати в прости вещи и обект на дискриминация и експлоатация. Всичко това помага да си обясним защо, макар че средната раждаемост в мюсюлманските страни спадна в сравнение със 70-те години на миналия век, тя продължава да е два пъти по-висока от тази в Европа.

Макар че никога не е била феминистка, Маргарет Тачър осъществи във Великобритания една съвършено различна социална промяна, тясно свързана с процеса на либерализация на западните икономики в края на ХХ век. С упадъка на традиционните синдикати и въвеждането на гъвкави форми на заетост, за британските жени стана далеч по-лесно да си намерят подходяща работа. Законодателството, насочено против дискриминацията по полов признак, им даде всички възможности да правят кариера. В същото време лесният достъп до контрацептивите, както и разрешаването на абортите, даде на жените от Запада безпрецедентен контрол върху тяхната собствена плодовитост. Всъщност, двете неща вървят заедно. Жените искат да работят, или пък икономическите условия ги принуждават да го правят. Само че е много по-трудно да работиш, когато се грижиш за три или четири деца, и въпреки това да изглеждаш добре, така че съвременните жени предпочитат да имат само едно или две, а в много случаи и нито едно. От края на 70-те години на миналия век средната европейска семейна двойка има по-малко от две деца, като през 1999 цифрата беше само 1,3, докато изискването за съхраняване броя на населението поне на едно и също ниво е средният брой на децата в семейството да е малко над две.

Казано по-простичко, европейците са престанали да се репродуцират. Отделът за населението на ООН предвижда, че ако плодовитостта остане на сегашните си ниски нива, през следващите петдесет години населението на Испания ще намалее с 3-4 милиона, а това на Италия – с 20%. Като цяло, броят на коренните европейци ще намалее с 14 милиона. Ще припомня, че дори двете световни войни не са довели до толкова драматичен спад на населението.

Последиците от тези две противоположни тенденции са драматични. През 1950 населението на Великобритания трикратно е надвишавало това на Иран. През 1995 обаче числеността на иранското население надмина тази на Обединеното кралство, а през 2050 иранциге ще са с 50% повече от британците. В момента, годишният процент на нарастване на населението е над седем пъти по-висок в Иран, отколкото във Великобритания. Преди сто години – когато Европа разполагаше с достатъчно „излишно” население, което да прекоси океаните и насели Америка и Австралия, в държавите, формиращи днес Европейския съюз, са живели 14% от всички хора на планетата. В края на ХХ век цифрата падна до 6%, а според прогнозите на ООН, през 2050, ще достигне само 4%. Което поражда най-малкото един труден въпрос – кой ще плаща данъците, необходими за поддържането на щедрата пенсионна система на Стара Европа?

За мнозина краят на ХХ век бе ознаменуван от „триумфа на Запада”. През 1989 Френсис Фукуяма дори заяви, че крахът на съветския комунизъм, бележи „края на историята”. Капитализмът, либерализмът и демокрацията бяха обявени за окончателните победители в идеологическите конфликти, белязали с кървава диря цялата история на миналото столетие.

Истината обаче е, че крайните прояви на насилие през ХХ век съвсем не бяха провокирани само от сблъсъка между противоположни идеологии. Етническите конфликти, икономическата нестабилност и упадъкът на империите също бяха сред основните фактори, довели до избухването на непознати дотогава по мащабите си войни и гибелта на милиони хора в тях. Две събития, случили се десет години преди краха на комунизма, белязаха повторната поява на един феномен, който аз, самият определям като „Войната на света”. През 1979 една жена пое управлението на Великобритания, твърдо вярвайки, че спасението на страната и е в налагане принципите и правилата на свободния пазар. Това бе госпожа Тачър, чиято политика, между другото, беше сред ключовите фактори за последвалата криза на Съветската империя. През същата 1979 властта в Иран бе овладяна от аятолах Хомейни, който не по-малко фанатично вярваше, че спасението на страната му е в налагането на учението на Мохамед. Тачър се вдъхновяваше от Фридрих Хайек, а Рухола Хомейни – от Корана. Тя мечтаеше за революция, която да постави в основата на световния ред свободната търговия, а той – за един свят, подчинен на законите на Исляма.

Имаше много причини, поради които иранците се обединиха около един лидер, за когото Съединените щати бяха просто „Големия Сатана”. През 1953 ЦРУ (заедно с британската МИ-5) помогнаха за свалянето на популярния ирански политик Мосадък и предаването на цялата власт на шаха Мохамад Реза Пахлави, превърнал се в диктатор. Без съмнение, режимът на шаха бе сред най-порочните, които САЩ подкрепяха през 60-те и 70-те години на миналия век, а опасната комбинация между неговия хедонизъм и склонността му към репресии, се превърна в бомба със закъснител, заложена под Пауновия трон.

Иранската революция от 1979 започна донякъде като просто разчистване на сметките с тайната полиция и армията на шаха. Но под ръководството на Хомейни, целите и се промениха и тя се опита да върне времето назад, да прочисти обществото от всички следи на западната корупция, както и да постави преграда пред американските претенции за влияние в мюсюлманския свят.

Като религия, ислямът, разбира се, съвсем не е монолитен. В него съществуват дълбоки разделителни линии между шиитите, които доминират в Иран (и Ирак) и сунитите, доминиращи в арабските държави. Въпреки това „ислямизмът”, като войнствено политическо движение, изповядващо антизападна политическа идеология, има потенциала да се разпростре в целия мюсюлмански свят, а дори и извън него.

По ирония на съдбата, Съединените щати имат значителна заслуга за неговия възход. Навремето съветската окупация на Афганистан се сблъска с толкова сериозна съпротива (и в крайна сметка се провали), защото руснаците трябваше да се сражават с моджехидините, въоръжени и подготвени от ЦРУ, следващо принципа, че „врагът на моя враг е мой приятел”.

Нека си припомним и кой режим направи най-много за разпространението на ислямския фундаментализъм след 1979. Отговорът е Саудитска Арабия – най-важния съюзник на САЩ в арабския свят. При това да не забравяме, че гръбнакът и, особено, лидерите на джихадисткото движение не произлизат от средите на бедните и онеправдани жители на Близкия изток, а обикновено притежават западно образование и нелоши доходи.

Но най-голямата опора на радикалния ислям е фактът, че на негова страна е демографският фактор. За западната култура, срещу която той води своята „свещена война”, е невъзможно да се справи с огромния репродуктивен капацитет на традиционните мюсюлмански общества. В тази връзка ще припомня, че ислямската революция с един замах ликвидира всички свободи, по западен модел, с които навремето разполагаха жените в Иран. В съответствие със стриктните изисквания на шариата, днес те са длъжни да носят забрадки на всички обществени места. Строга сегрегация по полов признак бе въведена в училищата и обществения транспорт. Появата на жените-водещи, както и на актрисите и певиците по телевизията беше забранена. Иранските жени не могат да изучават инженерни и селскостопански специалности, или пък финанси. Всички важни държавни институции и постове бяха систематично прочиствани от женско присъствие, същото се отнася и за съдебната сфера. През декември 1979 бившата министърка на образованието Фарохру Фарса беше екзекутирана, по обвинение, че е покровителствала проституцията и корупцията и „е водела битка с Аллах”. Контрацептивите и абортите бяха забранени, а възрастта, в която една жена може да встъпи в брак беше снижена до 13 години. Конституцията на Ислямската република недвусмислено обяснява истинската роля на жената в новата теократична държава: да ражда и да отглежда деца. Жените дори бяха извадени от семейната клетка и превърнати в прости вещи и обект на дискриминация и експлоатация. Всичко това помага да си обясним защо, макар че средната раждаемост в мюсюлманските страни спадна в сравнение със 70-те години на миналия век, тя продължава да е два пъти по-висока от тази в Европа.

Макар че никога не е била феминистка, Маргарет Тачър осъществи във Великобритания една съвършено различна социална промяна, тясно свързана с процеса на либерализация на западните икономики в края на ХХ век. С упадъка на традиционните синдикати и въвеждането на гъвкави форми на заетост, за британските жени стана далеч по-лесно да си намерят подходяща работа. Законодателството, насочено против дискриминацията по полов признак, им даде всички възможности да правят кариера. В същото време лесният достъп до контрацептивите, както и разрешаването на абортите, даде на жените от Запада безпрецедентен контрол върху тяхната собствена плодовитост. Всъщност, двете неща вървят заедно. Жените искат да работят, или пък икономическите условия ги принуждават да го правят. Само че е много по-трудно да работиш, когато се грижиш за три или четири деца, и въпреки това да изглеждаш добре, така че съвременните жени предпочитат да имат само едно или две, а в много случаи и нито едно. От края на 70-те години на миналия век средната европейска семейна двойка има по-малко от две деца, като през 1999 цифрата беше само 1,3, докато изискването за съхраняване броя на населението поне на едно и също ниво е средният брой на децата в семейството да е малко над две.

Казано по-простичко, европейците са престанали да се репродуцират. Отделът за населението на ООН предвижда, че ако плодовитостта остане на сегашните си ниски нива, през следващите петдесет години населението на Испания ще намалее с 3-4 милиона, а това на Италия – с 20%. Като цяло, броят на коренните европейци ще намалее с 14 милиона. Ще припомня, че дори двете световни войни не са довели до толкова драматичен спад на населението.

Последиците от тези две противоположни тенденции са драматични. През 1950 населението на Великобритания трикратно е надвишавало това на Иран. През 1995 обаче числеността на иранското население надмина тази на Обединеното кралство, а през 2050 иранциге ще са с 50% повече от британците. В момента, годишният процент на нарастване на населението е над седем пъти по-висок в Иран, отколкото във Великобритания. Преди сто години – когато Европа разполагаше с достатъчно „излишно” население, което да прекоси океаните и насели Америка и Австралия, в държавите, формиращи днес Европейския съюз, са живели 14% от всички хора на планетата. В края на ХХ век цифрата падна до 6%, а според прогнозите на ООН, през 2050, ще достигне само 4%. Което поражда най-малкото един труден въпрос – кой ще плаща данъците, необходими за поддържането на щедрата пенсионна система на Стара Европа?

Страница 2

След като през 2050 се предвижда средната възраст на испанците, гърците и италианците на надмине 50 години (като всеки трети ще бъде на възраст над 65 години), държавите на благоденствието, създадени след Втората световна война изглеждат невъзможни. Защото всеки новороден европеец ще трябва през целия си трудов живот да плаща 75%-ови данъци, или пък щедрите пенсии и разходи за здравеопазване трябва да бъдат забравени.

Алтернативата е европейците да толерират една непрекъснато нарастваща легална имиграция отвън. ООН твърди, че за да се запази съотношението между работещи и неработещи от 1995, Европа трябва да приема поне по 1,4 млн.мигранти от днес до 2050. Ще припомня, че средната численост на нетната миграция през 90-те години на миналия век беше 850 хиляди.

Откъде обаче ще дойдат тези нови имигранти? Очевидно е, че Източна Европа въобще не е в състояние да покрие нуждата от тях. Просто защото, според ООН, населението в тази част на Стария континент ще намалее с ? до 2050. Така че онези, на които се привиждат тълпи от източноевропейци, заливащи т.нар. “Стара Европа”, са загубили връзка с реалността – вместо на Изток, те би трябвало да гледат на Юг. Истината е, че европейските съседи, демонстриращи най-голям ръст на своето население от 90-те години на миналия век насам (причините за това разгледахме по-горе), са държавите, в които ислямът или доминира, или е единствената религия. Да вземем за пример Мароко, където раждаемостта е седем пъти по-висока отколкото в съседна Испания. В най северната точка на Мароко, точно срещу Гибралтар, се намира малкият испански анклав Сеута – една от малкото оцелели останки от имперското минало на Испания. Днес обаче, това вече не е предния пост на една агресивно експанзионистка европейска империя, а последната преграда, издигната от една държава, която (както и целият континент Европа) се намира под обсада. Защото в подстъпите на Сеута са разположени огромни палаткови лагери, където живеят десетки хиляди хора от Магреб и други райони на Африка, някои от които са бежанци от зоните на военни конфликти, а други просто търсят по-добри икономически перспективи. Всички те отчаяно се стремят да прекосят тесния пролив, промъквайки се покрай испанските гранични кораби. Европейският съюз реагира, отпускайки средства за изграждането по границите на анклава на дълга пет мили ограда с бодлива тел, наблюдателни кули и инфрачервени камери. Европейските чиновници твърдят, че нямат представа за точния брой на онези, които всяка година се промъкват нелегално в Европа. Броят на заловените в големите пристанища на континента нелегални имигранти е 50 хиляди годишно, но е невъзможно да се каже, колко действително са успели да преминат, както и какъв е броят на загиналите по пътя. Всяка седмица, испанската полиция, патрулираща във водите между Африка и Европа, залавя десетки хора (повечето мароканци), опитващи се да достигнат Южна Испания, или пък Канарските острови с малки лодки (“патерас”), използвани и за контрабандни операции. За онези, които оцелеят в тази авантюра испанското градче Ел Ехидо се превръща във “врата” за Европейския съюз. В задушаващия ад на местните оранжерии се трудят над 20 000 имигранти, при условия, в които малцина испанци биха издържали.

Ел Ехидо е само един от примерите за това, което мнозина наричат “Еурабия”. Едно младо общество от южната и източна част на Средиземноморието постепенно колонизира (в първоначалния смисъл на това понятие, от времето на древните гърци и римляни) сенилния и секуларизиран континент в северната и западна част на региона. Днес поне 20 милиона мюсюлмани постоянно живеят в Европейския съюз, като броят им само ще нараства. Пророчеството на историка Бърнард Луис, че мюсюлманите ще бъдат мнозинство в Европа до края на ХХІ век, може би е твърде пресилено, но е ясно че през 2099 изповядващите исляма ще са повече от християните, поради колапса на религиозното чувство и ролята на Църквата сред коренните европейци.

Както можеше да се очаква, ръстът на числеността на мюсюлманските общности генерира определено недоволство сред част от т.нар. “стари европейци”. Защото независимо от положителния ефект от имиграцията за европейската икономика, налице е и нарастване на разходите за неквалифицираните чуждестранни работници. Резултат от което са периодичните изблици на насилие. Осъществяват се нападения срещу имигранти, понякога и срещу техните джамии. През 2005 в източните предградия на Париж тълпи от гневни млади хора, предимно мюсюлмани, предизвикаха хаос след като двама криминално проявени имигранти загинаха, преследвани от полицията.

Фактът, че част от европейските мюсюлмани (при това далеч не всички от тях принадлежат към първото поколение имигранти) са свързани с радикални ислямистки организации, също допринася за взаимния антагонизъм. Някога испанците и британците си имаха проблеми с тероризма на националистически и сепаратистки елементи от техните собствени етнически малцинства. Но нападенията в Мадрид (март 2004) и Лондон (юли 2005) показаха, че Европа е изправена пред нов “вътрешен враг”.

В 52-ра глава на своята прочута книга “Залезът и упадъкът на Римската империя” Едуард Гибън поставя въпроса, дали ако франките на бяха победили арабите при Поатие през 732, цяла Западна Европа нямаше да бъде покорена от Исляма? “Може би – спекулира Гибън с характерната за него ирония – днес в колежите на Оксфорд щеше да се изучава Коранът, а преподавателите да разясняват свещените истини, съдържащи се в учението на Мохамед”. Когато е писал тези редове, целта му вероятно е била да развлече читателите, само че днес нещата изглеждат другояче. Наскоро в Оксфорд беше открит новият Център за ислямски изследвания, който разполага със собствена джамия с купол и минаре. Изпълнението на пророчеството на Гибън символизира фундаменталната преориентация на света през миналия ХХ век.

Преди сто години Западът управляваше планетата в резултат от столетията на отвъдморска експанзия и колонизация. Днес от западния империализъм е оцеляло твърде малко, като изключим залязващото американско военно присъствие в Близкия изток и Азия. Тогава границата между Запада и Изтока минаваше някъде в района на Босна и Херцеговина, днес тя минава през всеки европейски град. Това, разбира се, не означава, че конфликтът по тези нови разделителни линии е неизбежен – историческият опит показва, че през следващите години сблъсъците в рамките на едни и същи цивилизации ще бъдат не по-малко, отколкото тези между различните цивилизации. Само че миналият ХХ век ясно ни показа и, че крехката цивилизационна конструкция може много лесно да рухне дори тогава, когато отделните етнически групи, формиращи обществото, изглеждат достатъчно добре интегрирани. ХХ век ни демонстрира също, че икономическата нестабилност значително увеличава вероятността от подобен крах – особено в контекста на новия модел на “държавата на благоденствието”, наложил се в годините след Втората световна война, с характерните за него високи равнища на преразпределяне на средствата за социални нужди и здравеопазване. Защото е много по-вероятно етническите малцинства да бъдат гледани с лошо око, когато времената станат трудни, или пък когато разликите в доходите се задълбочат значително.

Накрая, едва ли е случайно, че в средата на миналия ХХ век като най-кървави бойни полета се очертават места като Полша, Украйна, Балканите и Манчжурия, докато през следващите десетилетия масовото насилие залива все нови и все по-отдалечени точки на планетата – от Гватемала до Камбоджа, от Ангола до Бангладеш, от Босна до Руанда, а напоследък – Ирак и Судан Като отново (както и в предходната епоха на имперски упадък) става дума за гранични спорове, за вакуум във властта, или пък за последиците от политиката на геноцид, провеждана от различни авторитарни режими. Етническите проблеми, икономическата нестабилност и упадъкът на империите – както в миналото, така и днес, това са съставките на фаталната формула. В Ирак са налице всички условия за началото на истинска гражданска война между шиити и сунити (според някои, тя дори вече е започнала). Война, която със сигурност ще ескалира с постепенното съкращаване на американско-британското военно присъствие и лесно може да се прехвърли и в съседните държави от региона. А кой би могъл да предвиди ефекта от подобна “Голяма война” в Близкия изток за мултиетническите градове на съседна Европа?

В зората на ХХ век Хърбърт Уелс описва в известния си роман “Войната на световете” марсианско нашествие, опустошило Земята. През столетието, последвало появата и, хората доказаха, че и без да бъдат подложени на такова нашествие, могат сами да опустошат, не по-зле от извънземните, собствената си планета. Войната на световете, разбира се, е просто научна фантастика. Войната на Света обаче е исторически факт. Възможно е, също както и в романа на Уелс, и тази наша война да бъде прекратена внезапно от някакъв вирус, подобен на птичия грип например, който да ни порази с някоя нова и още по-страшна (в сравнение с 1918) своя мутация. Но докато това се случи, ние ще продължим да бъдем най-страшните врагове на самите себе си. Истината е, че ще можем да избегнем още едно столетие на кървави конфликти, само ако осъзнаем, че силите, които провокираха войните през миналия ХХ век – тъмните сили, разпалващи етническите сблъсъци и имперското съперничество от тлеещите икономически кризи, всъщност работят срещу цялото човечество. Както и, че тези сили все още са сред нас и – нещо по-лошо – те са част от нас, самите.

* Авторът е сред най-известните съвременни британски историци и геополитици, преподавател в Харвардския и Оксфордския университети, автор на няколко книги, последната от които е „Войната на Света” (повече за него - вж. интервюто в Геополитика – бр.1/05).

{rt}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024