20
Пет, Сеп
24 New Articles

Геодемографски детерминизъм и геополитика

брой1 2007
Typography

Нарастването на броя на световното население през ХХ век, и особено през втората му половина, е непознато историческо явление, още по-малко допускано в прогнозите, правени за него навремето. В обзорната си статия по този въпрос от 1942 „Колко голямо човечество може да изхрани земята”, проф.Иван Батаклиев е обхванал предвижданията на почти всички автори, които са се заемали с тях (2) . Подобно на мнозина тогавашни географи, и той започва с опониране на Роберт Малтус, отбелязвайки, че „общо земята не е свръхнаселена”, което не оправдава мрачната му теория. Това, което прави впечатление в приведените данни е, че дори Ратцел, възприеман като „баща” на съвременната география, „… е бил песимист, като е допущал земята да изхрани само няколко милиона повече население от това, което е било по негово време” (последните десетилетия на ХІХ век). А то тогава е било 1 750 000 000 жители. От немалкия брой автори, които Батаклиев цитира, най-висок ръст на населението предвиждал Албрехт Пенк - от 4 до 6,2 млрд., а след 200 години - до 8 млрд.

Според тогавашните автори (от първата половина на ХХ век) „въпросът за периода на свръхнаселяването на земята е въпрос на разселване и изравняване на жизненото равнище ”. Този акцент по-късно придобива приоритет.

Доколкото по същото време въпросът се разглеждал и в геополитически аспект, в публикациите по този повод лъха песимизъм, който днес е невъзможно да приемем: „Не може да има спокойствие, когато, от една страна, има области, които са съвършено рядко населени и разполагат с огромни неразработени пространства, а от друга - в ред държави, лежащи близко до същите тия области, населението заплашва да се издуши поради теснотата на територията… Неведнъж отъ Азия диви пълчища са заливали Европа. Отъ Манджурия и Монголия, излизаха пълчищата на Атила, Чинзис-хан и Темерлан. Не е изключена възможността още веднъж, през обединена Монголия, жълтите пълчища да се опитат да нахлуят в руските степи. Славянският свят ще трябва в такъв случай да спаси Европа и нейната култура. Надвисва опасност, произтичаща от наложителната нужда на жълтата раса от териториално разширение,…идващите големи войни ще бъдат безпощадни, защото те ще бъдат войни за осигуряване земя на нарастващите народи” (6) .

До времето на тези демографски предвиждания, за броя на населението на планетата се е разполагало с, макар и условни, данни в продължение на 1000-1500 години. Оттогава световното население нарастнало от 288 на 436 млн., т.е. средногодишно с 300 хиляди. До 1829, когато то достига първия милиард, със средногодишен растеж до 3,9 млн.души. Когато след 100 години, през 1929, стигнало втория милиард средногодишният ръст се оценявал вече до 13,2 млн. Само 31 години по-късно, през 1960, световното население достига третия милиард. До следващите милиарди (4-тия и 5-тия) нарастването е с 83,3 млн.средногодишно.

Съвременната демографска наука приема, че периодът 1960-2004 се характеризира с демографски взрив на планетата . Неговият „терен” са развиващите се страни в Азия, Африка и Южна Америка. В останалия свят, демографското развитие стагнира. Така, през ХХ век, нарастването на световното население в споменатите континенти раздели света на два полюса – на демографския взрив и на демографския срив. На тази основа за геополитиката, както в световен, така и в междудържавен и национален мащаб, се формира нова политическа сцена. На нея демографският фактор нараства, до ниво да предопределя и поставя в доминантна зависимост геополитиката на света, континентите и държавите. Именно на тази основа се очертава геодемографският* детерминизъм, който по същество е начало на нова ера в геополитиката.

Взривообразното нарастване на населението през ХХ век

За него може да се съди от данните в табл.1 . Още преди 1960 нарастването на населението само за 31 години с един милиард (тук ще припомня, че човечеството стига първия си милиард след 10 хиляди години съществуване) е изключителен факт, а пък увеличаването му само за 44 години (1960-2004) с нови няколко милиарда е поразяващо събитие, чиито многопосочни последици и отражения все още не са оценени подобаващо.

И така, за 44 години, числеността на световното население се удвоява (ръст от 3 365 500 000 жители). Както е посочено на фиг.1 , според прогнозите на ООН, към 2100 световното население ще надхвърли 10 млрд. жители, съсредоточени главно в развиващите се страни. За периода 1960-2004 там то е 3 072 9 млрд., т.е. ръстът му е 104 пъти по-голям от този в развитите страни. Само отнасящото се за Китай и Индия, поотделно, увеличение на населението е повече от два пъти по-голямо от това във всички развити страни. Впечатлява сравнително ниският ръст на населението на Русия и Япония. По-подробните данни го потвърждават и за големите европейски държави – Германия и Франция - с по 10 млн. и Италия - с 8 млн. прираст.

За втората група – тази на развиващите се страни (главно Китай и Индия) средногодишният демографски ръст е от порядъка на 14 млн. Изпъкват Нигерия и Бразилия с повече от двойно увеличение за периода.

От последното десетилетие на ХХ век по-конкретните сравнения показват спад на средногодишното увеличение на световното население: от 90,7 млн. за периода 1987-1993, като за следващия (последен) период - до 2002, то спада на 75,6 млн., т.е. с 15,1 млн. жители годишно. Това е забележителен факт, който може да се приеме като финална граница на най-силното избухване на демографския взрив на планетата (от 1960 до края на века). Той обаче не може да спре по-нататъшния ръст на световното население, защото вече са натрупани несравними с когато и да било по-рано възпроизводствени демографски „мощности”. Които неизбежно ще генерират непрекъснат процес на увеличение.

Основна клетка на демографското възпроизводство е семейството. Капацитетът му зависи от неговата численост. Според публикациите на ООН, в развитите страни (Европа, Русия и Северна Америка) семействата се състоят от малко над двама члена. При това положение, естествен е и техният малък демографски ръст. Повечето европейски страни (с изключение на Исландия, Ирландия и Албания), с незначителния си демографски ръст, се намират на границата на „стопяването” (2,5-членно семейство). Именно в такава фаза навлезе и България от 1991 насам. За нейната геополитика това е най-важното събитие, защото във всяка държава, човекът (респективно. населението) е нейният субект, който в условията на подобен процес губи индикации за развитието й.

Налице е пропорционална зависимост – колкото по-многочисленно е семейството, толкова по-голям е демографският ръст. Потвърждават я данните за числеността на семействата в развиващите се страни: седемчленно в Африка, петчленно в Южна Америка и Азия и т.н.

С милиардното си население Китай и Индия се превръщат в геополитически колоси, които, респективно, ще детерминират нови геополитически контакти. За Китай, в северно направление, са Монголия и Сибир. Монголците не могат да бъдат адекватен политически партньор на Китай. Неизбежно, това ще са Русия и централноазиатските републики, към които ускорено се изграждат мощни транспортни магистрали. В южно направление (Южна Азия - Индия, Пакистан, Бангладеш и др., които също влизат в териториалния ареал на демографския взрив), геополитическите контакти още повече ще се активизират. От геополитическа гледна точка обаче, най-силно изпъкват държавите от Източна Азия, както и Индия, Пакистан и др. като техен „мост” към Европа, за което се правят проучвания и проекти.


Милионните градове - основните „детонатори” на демографския взрив

Големите градове в 40-вековната „градска” история на планетата са добре известни. Първият милионен град става Рим (от ІІ в.пр.н.е. до ІV в.н.е.). Хилядолетие по-късно (900-1100) се споменава Ангкор с около 1,5 млн.жители - столица на кхмерите, намираща се на територията на Западна Камбоджа. Следва Ханчжоу с население около 2 млн. в Китай (1200-1300), т.е. все в южноазиатските държави. Град Теночтилан (днешният Мексико сити) в периода на появата на конкистадорите ( първата половина на ХVІ век) имал около един милион жители.

През тези исторически периоди милионните градове обикновено имали краткотраен живот. В периода на Възраждането, след откриването на Америка и заселванията в Африка и Австралия, за голям град се смята този с над 100 хиляди жители. През 1800 в света не е имало нито един град с население над 1 млн. жители. През ХІХ век, след промишлената революция, те стават 12 (към 1900), а към 1970 са вече 131. Само за 20 години (1800-1820) Чикаго нараства 245 пъти, а Ню Йорк и Филаделфия – 25 пъти. Това нарастване на големите градове, казано най-общо, се дължи на откриването на Новия свят и на промишлената революция. Демографският срив в повечето развити държави след Втората световна война (от 1960 насам) рязко и с непознати мащаби ускорява нарастването на градовете в развиващите се страни – Южна Азия, Африка и Южна Америка, (табл.2.) до размери, които промениха света.

Доколкото начело в таблицата е Мексико сити, следва да отбележим, че неговият демографски растеж има стихиен характер и носи белезите на силно влошени жизнени условия.

Аналогично е присъствието в тази таблица и на двата бразилски града – Сау Паулу и Рио де Жанейро, „изтикани” на атлантическото крайбрежие при обезлюдените им задземия.

От 16 -те най-големи градове в света, по прогнозите на ООН, към 2025, 12 ще бъдат в Азия, 4 – в Африка и по два - в Северна и в Южна Америка.

Европа не е представена с нито един град с 16 милионно население. Според по-конкретни данни, към 2002, там най-голям град е Москва с 8297 хил.жители, следвана от Лондон, Берлин, Санкт Петербург и др.

От старите милионни градове в САЩ, в този списък днес е останал Ню Йорк, който бележи плавно, но все пак значително, увеличаване на жителите си. За Токио – Йокохама, в прогнозата на ООН се предвижда за 45 години ръст от само 700 хил. жители.

Както е видно от фигурата, към 2000-та, най-големите градове в света (с население над 16 млн. жители) са израстнали през последния половин век в Азия и Африка – т.е. в района на демографския взрив. Стихийността на този ръст има за обобщаващ пример град Киншаса, който до 1950 е неголямо село. Налице е аналог със споменатото по-горе нарастване на североамериканските градове в началото на ХІХ век.

През ХХ век, в т.нар. развиващи се страни нарастването на населението става по пътя на стихийна, неподлежаща на регулиране, урбанизация . Която, в перспектива, се очертава като още по-стихийна. В Южна Америка например, се формира гигантски мегаполис по атлантическото крайбрежие от агломерациите на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата и агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро. Те се „движат” една срещу друга покрай свързващата ги магистрала „Виа Дутра”. В качеството си на селищен организъм, тези градски съединения стават неуправляеми, от което пък следват непредсказуеми последствия.

От края на ХХ век ? от населението на Северното полукълбо и ? от населението на Южното полукълбо ще живеят в градовете (фиг.2) . Докато в началото на ХІХ век, големите градове израстват, като селища с по-добра жизнена среда и като белег на човешкия прогрес, в началото на ХХІ век най-големите градове губят качествата си да бъдат такъв символ.

Обратна на тази в Третия свят е тенденцията в развитието на милионните градове в Европа и САЩ. Една по-подробна справка от 70 -те години на ХХ век показва, че броят на населението им намалява (1970-1979): Лондон - с 564 хил. души, Париж - с 348 хил. души, Чикаго - с 322 хил. души, Осака - с 298 хил. души, Филаделфия - със 171 хил. души, Монреал - с 134 хил. души и т.н.*

Условията на живот в стихийно израсналите градове в страните, където се наблюдава демографски взрив, са илюстрация за мизерия и нищета, каквито историята не познава. Замърсяването, шумът, постоянната заплаха от епидемии и глад, прогресивно нарастващата престъпност и хроничният недостиг на обществена инфраструктура са цената на хаотичното им разрастване.

По данни на ООН, градска агломерация с един милион жители ежедневно консумира по 625 000 тона вода, 2000 тона хранителни продукти и 9500 тона енергоносители и изхвърля 500 000 тона мръсни (фекални) води, 2000 тона замърсени изпарения и 950 тона различни замърсители на въздуха. Ако умножим тези количества по броя на многомилионните градове, можем за разберем, защо водата, храните и енергоносителите не само са недостатъчни, но и се доставят от все по-отдалечени (и все по-обезлюдени) територии.

Жилищното претрупване, разрасналите се градски промишлени зони, прекомерната автомобилизация и затрудненото снабдяване на населението от околовръстните територии лишават градовете от необходимата за жителите им жизнена среда. Така, на преден план излезе нуждата от екологично чиста природна среда.

Особено тежък е животът в големите градове в полюса на демографско-урбанистичния взрив: Африка, Азия и Южна Америка, където при взривно нарастващия миграционен поток става невъзможно да се създаде подходяща жизнена среда за техните обитатели.

В своята „География на глада” Жозуе де Кастро пише за периода отпреди демографския взрив (1942/1943), описвайки глада в индийския град Калкута: „... той бушувал толкова яростно, че хората измирали като мухи. Тежка задача е било събирането на труповете на улиците на града – толкова голям бил броят на жертвите” (4) .

*Източник: Demographic Yearbook,1982;Statistics of World Large Cities, Tokyo 1969-1979;

Annuaire statistique de la Belgique,1978;Britain An official,Yearbook,1979; Statistische Yahrbuch 1978 fur die BRD 1979; Eurostat 1979, Regional Acconnts; Statistcal Abstract of the USAq 1976.

В България, през периода на демографският срив, демографската ситуация се развива в противоположна посока. След силовата колективизация на земята, през същия период се осъществява и силова урбанизация. В рамките на този процес, на който се спирам в някои предишни статии, публикувани в „Геополитика”, започна ускореното нарастване на окръжните центрове чрез заселване в тях на детеродните контингенти*. Така селата (където по онова време бе съсредоточено до 70% от населението) застаряха и преустановиха демографското си възпроизводство. Последваха ги окръжните градове, които силом прибраха, десетилетия по-рано, детеродните контингенти.

Така се даде ход на демографския срив, който доведе до ежегодно намаляване на населението в страната. Парадоксът е, че е този първостепенен проблем и досега не се разглежда като такъв в националната политика на България.

Застаряването

Утвърждаването на застаряването на населението, като световна тенденция, се илюстрира от данните в табл.3 . Общо за периода 1960-2004, в световен мащаб, в относителния дял на младата (подрастваща) група на населението (0-19 години) настъпва действително фундаментална промяна. Така, докато през 1960 делът на тази група е 45,4%, през 2004 той е вече 37,9%, т.е. налице е намаление с 5,5%. Демографското възпроизводство поставя въпросната група в пряка взаимна зависимост с онази на възрастните (над 60 години), тъй като с тяхната замяна се определя до каква степен то се осъществява. Така, докато през 1960 към групата на възрастните са принадлежали само 8,2% от световното население, през 2004 те са вече 10,3%, т.е. налице е ръст от 2,1%.


Фактът, че делът на възрастните изпреварва със 7,6% (-5,5%, +2,1%) относителния дял на младата група не осигурява възпроизводствен процес в световен мащаб. Нещо повече, посочените данни очертават устойчив процес на застаряване. В това отношение изпъква Япония със 16,6% прираст на възрастните (над 60 годни). За Европа същият прираст е 7,5%.

Данните за високоразвитата Япония изненадват със застаряване, което за 44 години е нарастнало с 37%а (намаляване дела на младите през 2004 с 20,4 и увеличаване този на възрастните със 16,6%). Същото е и положението в Русия – там делът на възрастните нараства с 8,9%, а общото застаряване е 21,4% (8,9%, + 12,5%).

Първенството във втората група на Китай, където делът на младите (0-19 години) е намалял с 15,8%, а този на възрастните (над 60 години) е нарастнал с 3,5% (т.е. общо застаряване 19,3%) не е изненада. То е резултат от наложения в тази страна модел на семейството с едно дете за да бъде ограничен демографският взрив. Примерът е поучителен, защото с единични, макар и обявени като „водещи”, мерки не е възможно да се осъществява демографско регулиране в отделната държава. В това отношение категорично се очертава необходимостта от цялостна комплексна програма за продължителни действия.

Във втората група изненадва Бразилия, където в периода 1960-2004 относителният дял на младите (0-19 години) е намалял с 16,6%, докато делът на възрастните е нарастнал с 3,2%. Тук причината трябва да се търси в неравномерното разпределение на населението – прекомерното му струпване по атлантическото крайбрежие и обезлюдяването на вътрешността. Макар че заселването около река Амазонка е истински национален подвиг, то все още не може да повлияе за преодоляване на бразилските териториално-селищни диспропорции.

Данните за развиващите се и за най-слабо развитите страни, за сравнително краткия срок, по този показател, очертават огромен скок, защото по същество се отнасят за удвояване на човешкия живот в съответните страни. Което изиграва немалка роля за техния демографски взрив през 1960-2004. Данните на фиг.3 очертават най-силното застаряване на европейското население – близо 3 пъти по-високо, спрямо развиващите се и 6 пъти по-високо, спрямо най-слабо развитите страни.

Изхранване на населението и заселеност на територията

Една от най-сериозните последици от демографският взрив през ХХ век е свързана с използването на земята, този фундамент на човешкото съществуване. Както казва Антоан Дакуре: „Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският растеж, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл, последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време продължаваме да превръщаме в безплодна земя по около 20 милиона хектара годишно”.

Общо земната суша се изчислява на 148 млрд. ха, като на нея земеделските земи са 32 млрд. ха, а неземеделските заемат площ от цели 16 млрд. ха. Тоест, земеделските земи представляват само 1/5 от земната суша. От нея обработваемата земя, от която се изхранва човечеството, е 13,1 ха (40,9%). По данни от последното десетилетие на ХХ век, обработваемата земя е само 8,8% от земната суша. Тоест, не се обработват цели 18,9 млрд. ха земеделска земя (59,1%).

Ето защо, както посочих по-горе, още в началото на човешката история въпросът за количеството на населението винаги е бил обвързван с възможностите на земята му да го изхрани. Сред най-старите автентични документи за историята на глада в света е прочутият „камък на глада”, намерен в една гранитна гробница, при първия праг на река Нил. Върху него е написана историята на ужасния масов глад, бушувал в Египет по време на царуването на Тозортрус – три хиляди години преди нашата ера. Тези йероглифни знаци са жалби на самия фараон: „...Вече цели 7 години от моето царуване Нил не е разливал водите си ... Житните складове са отворени, но в тях няма нищо; там се гонят ветровете. Всички запаси са изчерпани” (4) .

През петте хилядолетия оттогава населението на Египет е струпано в делтата на Нил, върху само 4% от площта на страната. Всички големи градове, с изключение на Асуан, са разположени по долното течение и в делтата на Нил.. Съществуващите 300 града в Египет заемат около ? от годната за обработване земя. Разсредоточаването им се ограничава от околовръстната пустиня.

Широка панорама на „Геополитиката на глада” на планетата е дал Жозуе де Кастро, директор на Бразилския институт по храненето след Втората световна война ( Geopolitica da fome 1949). В нея, след обстоен анализ, той заключава: „Необходимо е науката да се превърне в ръководство за равномерно разпределение на благата на земята ... Гладът и нищетата не господстват защото има излишно количество хора, но защото малко хора произвеждат, а много са нуждаещите се от храна ...”.

По данни на Световната организация по прехраната към ООН (ФАО), със седалище в Рим, на териториите, където са разположени основните „кратери” на демографският срив, използваните земеделските земи далеч не могат да задоволят нуждите за изхранване на нарастналото население – в Южна Азия и Източен Китай- 38,2%, в Африка - 12,5% и в Южна Америка - 11,8%. Поземлените ресурси, чрез които можеше да се преодолее гладът в края на ХХ век в страните от Централна Африка (Сахел) далеч не се използваха според нуждите. В същото време, както сочат данните в изданията на ФАО, пустинните и полупустинните територии (една трета от земната суша) се увеличават. Именно през периода на демографския взрив те заемаха 55% от земята на Африка, 34% в Южна Азия и 20% в Южна Америка.

Заселеността на територията се измерва с показателя „души на кв.км.”. Обща представа за заселеността на земното кълбо през изминалите 2000 години се добива от фиг.4 . По континенти, държави и техните области, гъстотата на населението е изключително различна. Така, заселеността в Южна Азия, обусловена от демографския взрив там, е най-високата в света поради благоприятните почвени и климатични условия. Мащабите, в които селското население се изселва в градовете, все още не са довели до тоталното „урбанизиране” на държавите от региона, тъй като и там селското население е повече от градското. Задържа го почвеното плодородие и развитието на основно земеделие.


Общо за света, в края на ХХ век, средната гъстота на населението се очертава в порядъка на 36-38 д/кв.км, в Европа и Азия (без Сибир) – 100 д/кв.км, в Африка – 20 д/кв.км, в Северна и Централна Америка – 18 д/кв.км и в Южна Америка – 16д/кв.км.

Териториите с гъстота над 180 д/кв.км заемат 7% от земната суша. Най-заселеният пояс на земното кълбо е разположен между 78 градуса северна и 54 градуса южна ширина. Рядко заселени, или въобще незаселени, са 40% от земната суша, с население под 1% относителен дял от световното население. Забележително голяма гъстота има остров Ява в Индонезия (над 700 д/кв.км), вследствие на изключителното плодородие на земята. От 1984 насам се правят усилия да се разсредоточи населението му в останалите 3666 индонезийски острови, но съществен напредък в тази насока няма (5).

Ако милионните градове на Южна Азия са главните „детонатори” на демографския срив, същата тенденция продължава и в по-слабо заселените спрямо тях страни, каквато е България, по обратни причини. Така, втората вълна на демографския срив у нас бе свързана с обезлюдяването на селата и на периферните територии, което „роди” териториално селищната диспропорция „център-периферия”. Центърът се представлява от областните (някогашните окръжни) градове и техните общини, а периферията са малките градове и селата, опразнени от младо население и трудови ресурси, които са се преселили в окръжните градове. Задълбочаването на тази диспропорция в крайна сметка доведе до обезлюдяване. Така, на трето ниво, демографският срив в България порази страната със „стопяването” на основния етнос на държавата.

Процесът на породената от погрешната управленска стратегия диспропорция „център-периферия”, провокира и демографския срив, който се очерта след 1965, когато селското население в България започна да намалява. При административното деление, възприето през март 1979, общините на България бяха съкратени от 1492 на 300. Мотивацията бе, че така общините ще бъдат издигнати в по-високо качествено състояние като селищни системи : т.е. обединение на близко разположените населени места, които в 24-часовия жизнен цикъл ще дадат възможност населението да решава жизнените си проблеми (труд, обитаване, комуникации, отдих и др.) на основата на междуселищната интеграция . Провъзгласявайки този принцип за доминантен, селищната система трябваше да се формира като единен организъм , в който всяко населено място (град или село) да бъде третирано като равностоен компонент. На основата на няколкогодишно териториално-устройствено проучване и проектиране се установи, че 90 села трябва да бъдат центрове на селищната система. Три години по-късно обаче се разбра, че този замисъл е чиста проба социалистическа пропаганда. Логиката изискваше, заедно с възстановяване на наименованието на общините, да се възстанови и броят им, който те имаха към март 1979 – 1492, т.е. 5 пъти по-голям спрямо броя на обявените селищни системи (300). Това обаче не стана и така се създаде селищно-административна категория, която по същество не е нито община, нито пък е околия, както ги определя Конституцията.

Селищните системи бяха доказано ефикасна система, чрез която, като се изравняват жизнените условия и икономическите възможности на селото с града, се регулира вътрешната миграция и жизнения стандарт на населението и постепенно се преодолява териториално-селищната диспропорция „център-периферия”, включително спирайки обезлюдяването на периферните територии.

За съжаление, тези възможности вече 25 години са вън от вниманието на държавното управление, което все повече задълбочава демографския срив на България.

Геоурбанизацията

От географска гледна точка, процесът на урбанизация е двустранен. Той се характеризира не само с нарастването на градовете от прииждащото отвън население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. Така, обекти на урбанизацията стават вече не само градовете, а единното и непрекъсваемо географско пространство, което в това си качество става обект на проектиране и на планиране на много по-широкообхватна дейност – геоурбанистика . Обект на градоустройството е конкретно определената селищна територия, а обект на геоурбанистиката е единното обитаемо географско пространство, чиито клетки се оформят в пространствения обхват на 24-часовия жизнен цикъл на човешкия живот.

В широкия смисъл на думата, урбанизацията е не само процес, означаван със съотношението „градско-селско население”, в който изпреварващо нарастват градовете, но и концентрация на неземеделски дейности, което променя икономическата база на двата типа селища – градове и села. От това произтичат твърде съществени изменения в териториалното разпределение и в начина на живот на населението.

Исторически, урбанизацията е свързана с изграждането на градовете, в които се създава човешката култура и напредък. До средата на ХХ век те са символ на позитивни обществени процеси и концентрация на дейности, маркиращи човешкия прогрес: напредък на науките, интензификация и ефективност на социалните процеси и т.н. До Втората световна война нарастването на градовете се счита за една от предпоставките за човешкия прогрес.

Настъпилият след 1945 демографски взрив води и до урбанистичен взрив , в който милионните градове губят възможност да осигуряват работа на миграционните потоци, насочили се към тях, както и да гарантират благоприятна среда за собственото си население. Процесът започва да придобива стихиен характер, а в най-големите градове на Южна Азия, Централна Африка и Южна Америка управлението му въобще излиза от контрол.

При обявената доминация на плановото начало през т.нар. „социалистически” период, урбанизацията в България протичаше стихийно и разрушително. Вместо плановост в демографско селищния процес, се създадоха предпоставки за неговата деградация. Безпристрастното изследване на социалистическите демографски поражения има обобщаващ уникален резултат – България зае първото място по демографско „стопяване” от всички държави на света и по разрушаване на вековно изгражданата селищна традиция.

Както е видно от фиг.5 , след колективизацията на земята, останалите без собствена икономическа база селяни започнаха масово да се преселват в окръжните центрове и, с предимство, към столицата, Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора, Бургас и Смолян. Тази пропорция 7:20 стъпаловидно се стопяваше докато към 2000-та остана единствено столицата да расте от притока на преселници. Намаляващото население на сегашните областни градове вече не може да се компенсира от намалелия преселнически поток към тях.

* * *

Геодемографският феномен на ХХ век, с паралелно протичащите в различните райони на планетата демографски взрив и демографски срив, и предизвиканите от тях презаселване (и, съответно, обезлюдяване), с новите си транспортни магистрали и фундаментални политически промени, създаде нови условия за геополитиката. Контактите между държавите нарастнаха по мащаби и пространствени форми. По-горе те бяха споменати, но не и изчерпани, защото касаят целия многолик живот на хората. Освободени от ограниченията на миналото те увеличиха контактите помежду си не само като мигранти, но и като туристи. Как планетата ще бъде обхваната от тяхното разширяване се вижда на фиг.6.

Значимият демографски взрив в развиващите се страни и паралелният срив в развитите, имали място през миналото столетие, подготвиха почвата за нови исторически феномени през ХХІ век. Като главното в тях са плодовете на геодемографския детерминизъм за създаване все по-благоприятни жизнени условия на хората. Пътят към тази цел обаче е застрашен от рецидивите на миналото – геополитическите интереси да мотивират междудържавни конфликти, в чиято основа са шовинистични подбуди или пък борбата за „жизнено пространство”. Намаляване ролята на държавните граници за геополитическите контакти, какъвто пример дава Европейският съюз (ЕС), е едно начало, на което бъдещата геополитика изцяло ще се обляга. Именно тази хуманна цел на геодемографския детерминизъм за благото на хората е и основната линия на геополитическото развитие през ХХІ век.

08.01.2007

* Терминът „геодемографски” има принципно важно значение, защото обхваща и проблемите по използването на територията (земята). Демографията става наука за населението със земята ( geo ), която то обитава. Особено голямо значение има дълбокият исторически генезис на геодемографията като наука. Още през V в.пр.н.е. древнокитайският философ Конфуций обосновал необходимостта от осъществяване на „идеална пропорция между количеството на земята и нейното население”.

Литература:

•  Антоан Декуре, Храна за гладуващите в света, Куриер на ЮНЕСКО, май 1984

•  Батаклиев, проф. Ив ., Колко голямо човечество може да изхрани земята, сп.”Архив за стопанска и социална политика”, кн.4/1942г. с.241-250

•  Деведжиев, проф. М., Геодемография, СУ „Кл.Охридски” 1989 г. с.231; Обща геодемография, изд.”Абагар” 1998 г., с.231; Геоурбанистика, В.Търново 2000 г., с.260; Селищните системи, изд.”Наука и изкуство” 1978 г., с.384.

•  Жозуе де Кастро , География на глада, Изд. на Отечествения фронт 1956 г., с.176.

•  Свраков, проф. Г ., Демографски причини на бъдещи войни, списание на Дружество на завършилите ВТУ-Варна, кн.1/1936 г., с.4-19

{rt}

Нарастването на броя на световното население през ХХ век, и особено през втората му половина, е непознато историческо явление, още по-малко допускано в прогнозите, правени за него навремето. В обзорната си статия по този въпрос от 1942 „Колко голямо човечество може да изхрани земята”, проф.Иван Батаклиев е обхванал предвижданията на почти всички автори, които са се заемали с тях (2) . Подобно на мнозина тогавашни географи, и той започва с опониране на Роберт Малтус, отбелязвайки, че „общо земята не е свръхнаселена”, което не оправдава мрачната му теория. Това, което прави впечатление в приведените данни е, че дори Ратцел, възприеман като „баща” на съвременната география, „… е бил песимист, като е допущал земята да изхрани само няколко милиона повече население от това, което е било по негово време” (последните десетилетия на ХІХ век). А то тогава е било 1 750 000 000 жители. От немалкия брой автори, които Батаклиев цитира, най-висок ръст на населението предвиждал Албрехт Пенк - от 4 до 6,2 млрд., а след 200 години - до 8 млрд.

Според тогавашните автори (от първата половина на ХХ век) „въпросът за периода на свръхнаселяването на земята е въпрос на разселване и изравняване на жизненото равнище ”. Този акцент по-късно придобива приоритет.

Доколкото по същото време въпросът се разглеждал и в геополитически аспект, в публикациите по този повод лъха песимизъм, който днес е невъзможно да приемем: „Не може да има спокойствие, когато, от една страна, има области, които са съвършено рядко населени и разполагат с огромни неразработени пространства, а от друга - в ред държави, лежащи близко до същите тия области, населението заплашва да се издуши поради теснотата на територията… Неведнъж отъ Азия диви пълчища са заливали Европа. Отъ Манджурия и Монголия, излизаха пълчищата на Атила, Чинзис-хан и Темерлан. Не е изключена възможността още веднъж, през обединена Монголия, жълтите пълчища да се опитат да нахлуят в руските степи. Славянският свят ще трябва в такъв случай да спаси Европа и нейната култура. Надвисва опасност, произтичаща от наложителната нужда на жълтата раса от териториално разширение,…идващите големи войни ще бъдат безпощадни, защото те ще бъдат войни за осигуряване земя на нарастващите народи” (6) .

До времето на тези демографски предвиждания, за броя на населението на планетата се е разполагало с, макар и условни, данни в продължение на 1000-1500 години. Оттогава световното население нарастнало от 288 на 436 млн., т.е. средногодишно с 300 хиляди. До 1829, когато то достига първия милиард, със средногодишен растеж до 3,9 млн.души. Когато след 100 години, през 1929, стигнало втория милиард средногодишният ръст се оценявал вече до 13,2 млн. Само 31 години по-късно, през 1960, световното население достига третия милиард. До следващите милиарди (4-тия и 5-тия) нарастването е с 83,3 млн.средногодишно.

Съвременната демографска наука приема, че периодът 1960-2004 се характеризира с демографски взрив на планетата . Неговият „терен” са развиващите се страни в Азия, Африка и Южна Америка. В останалия свят, демографското развитие стагнира. Така, през ХХ век, нарастването на световното население в споменатите континенти раздели света на два полюса – на демографския взрив и на демографския срив. На тази основа за геополитиката, както в световен, така и в междудържавен и национален мащаб, се формира нова политическа сцена. На нея демографският фактор нараства, до ниво да предопределя и поставя в доминантна зависимост геополитиката на света, континентите и държавите. Именно на тази основа се очертава геодемографският* детерминизъм, който по същество е начало на нова ера в геополитиката.

Взривообразното нарастване на населението през ХХ век

За него може да се съди от данните в табл.1 . Още преди 1960 нарастването на населението само за 31 години с един милиард (тук ще припомня, че човечеството стига първия си милиард след 10 хиляди години съществуване) е изключителен факт, а пък увеличаването му само за 44 години (1960-2004) с нови няколко милиарда е поразяващо събитие, чиито многопосочни последици и отражения все още не са оценени подобаващо.

И така, за 44 години, числеността на световното население се удвоява (ръст от 3 365 500 000 жители). Както е посочено на фиг.1 , според прогнозите на ООН, към 2100 световното население ще надхвърли 10 млрд. жители, съсредоточени главно в развиващите се страни. За периода 1960-2004 там то е 3 072 9 млрд., т.е. ръстът му е 104 пъти по-голям от този в развитите страни. Само отнасящото се за Китай и Индия, поотделно, увеличение на населението е повече от два пъти по-голямо от това във всички развити страни. Впечатлява сравнително ниският ръст на населението на Русия и Япония. По-подробните данни го потвърждават и за големите европейски държави – Германия и Франция - с по 10 млн. и Италия - с 8 млн. прираст.

За втората група – тази на развиващите се страни (главно Китай и Индия) средногодишният демографски ръст е от порядъка на 14 млн. Изпъкват Нигерия и Бразилия с повече от двойно увеличение за периода.

От последното десетилетие на ХХ век по-конкретните сравнения показват спад на средногодишното увеличение на световното население: от 90,7 млн. за периода 1987-1993, като за следващия (последен) период - до 2002, то спада на 75,6 млн., т.е. с 15,1 млн. жители годишно. Това е забележителен факт, който може да се приеме като финална граница на най-силното избухване на демографския взрив на планетата (от 1960 до края на века). Той обаче не може да спре по-нататъшния ръст на световното население, защото вече са натрупани несравними с когато и да било по-рано възпроизводствени демографски „мощности”. Които неизбежно ще генерират непрекъснат процес на увеличение.

Основна клетка на демографското възпроизводство е семейството. Капацитетът му зависи от неговата численост. Според публикациите на ООН, в развитите страни (Европа, Русия и Северна Америка) семействата се състоят от малко над двама члена. При това положение, естествен е и техният малък демографски ръст. Повечето европейски страни (с изключение на Исландия, Ирландия и Албания), с незначителния си демографски ръст, се намират на границата на „стопяването” (2,5-членно семейство). Именно в такава фаза навлезе и България от 1991 насам. За нейната геополитика това е най-важното събитие, защото във всяка държава, човекът (респективно. населението) е нейният субект, който в условията на подобен процес губи индикации за развитието й.

Налице е пропорционална зависимост – колкото по-многочисленно е семейството, толкова по-голям е демографският ръст. Потвърждават я данните за числеността на семействата в развиващите се страни: седемчленно в Африка, петчленно в Южна Америка и Азия и т.н.

С милиардното си население Китай и Индия се превръщат в геополитически колоси, които, респективно, ще детерминират нови геополитически контакти. За Китай, в северно направление, са Монголия и Сибир. Монголците не могат да бъдат адекватен политически партньор на Китай. Неизбежно, това ще са Русия и централноазиатските републики, към които ускорено се изграждат мощни транспортни магистрали. В южно направление (Южна Азия - Индия, Пакистан, Бангладеш и др., които също влизат в териториалния ареал на демографския взрив), геополитическите контакти още повече ще се активизират. От геополитическа гледна точка обаче, най-силно изпъкват държавите от Източна Азия, както и Индия, Пакистан и др. като техен „мост” към Европа, за което се правят проучвания и проекти.

Нарастването на броя на световното население през ХХ век, и особено през втората му половина, е непознато историческо явление, още по-малко допускано в прогнозите, правени за него навремето. В обзорната си статия по този въпрос от 1942 „Колко голямо човечество може да изхрани земята”, проф.Иван Батаклиев е обхванал предвижданията на почти всички автори, които са се заемали с тях (2) . Подобно на мнозина тогавашни географи, и той започва с опониране на Роберт Малтус, отбелязвайки, че „общо земята не е свръхнаселена”, което не оправдава мрачната му теория. Това, което прави впечатление в приведените данни е, че дори Ратцел, възприеман като „баща” на съвременната география, „… е бил песимист, като е допущал земята да изхрани само няколко милиона повече население от това, което е било по негово време” (последните десетилетия на ХІХ век). А то тогава е било 1 750 000 000 жители. От немалкия брой автори, които Батаклиев цитира, най-висок ръст на населението предвиждал Албрехт Пенк - от 4 до 6,2 млрд., а след 200 години - до 8 млрд.

Според тогавашните автори (от първата половина на ХХ век) „въпросът за периода на свръхнаселяването на земята е въпрос на разселване и изравняване на жизненото равнище ”. Този акцент по-късно придобива приоритет.

Доколкото по същото време въпросът се разглеждал и в геополитически аспект, в публикациите по този повод лъха песимизъм, който днес е невъзможно да приемем: „Не може да има спокойствие, когато, от една страна, има области, които са съвършено рядко населени и разполагат с огромни неразработени пространства, а от друга - в ред държави, лежащи близко до същите тия области, населението заплашва да се издуши поради теснотата на територията… Неведнъж отъ Азия диви пълчища са заливали Европа. Отъ Манджурия и Монголия, излизаха пълчищата на Атила, Чинзис-хан и Темерлан. Не е изключена възможността още веднъж, през обединена Монголия, жълтите пълчища да се опитат да нахлуят в руските степи. Славянският свят ще трябва в такъв случай да спаси Европа и нейната култура. Надвисва опасност, произтичаща от наложителната нужда на жълтата раса от териториално разширение,…идващите големи войни ще бъдат безпощадни, защото те ще бъдат войни за осигуряване земя на нарастващите народи” (6) .

До времето на тези демографски предвиждания, за броя на населението на планетата се е разполагало с, макар и условни, данни в продължение на 1000-1500 години. Оттогава световното население нарастнало от 288 на 436 млн., т.е. средногодишно с 300 хиляди. До 1829, когато то достига първия милиард, със средногодишен растеж до 3,9 млн.души. Когато след 100 години, през 1929, стигнало втория милиард средногодишният ръст се оценявал вече до 13,2 млн. Само 31 години по-късно, през 1960, световното население достига третия милиард. До следващите милиарди (4-тия и 5-тия) нарастването е с 83,3 млн.средногодишно.

Съвременната демографска наука приема, че периодът 1960-2004 се характеризира с демографски взрив на планетата . Неговият „терен” са развиващите се страни в Азия, Африка и Южна Америка. В останалия свят, демографското развитие стагнира. Така, през ХХ век, нарастването на световното население в споменатите континенти раздели света на два полюса – на демографския взрив и на демографския срив. На тази основа за геополитиката, както в световен, така и в междудържавен и национален мащаб, се формира нова политическа сцена. На нея демографският фактор нараства, до ниво да предопределя и поставя в доминантна зависимост геополитиката на света, континентите и държавите. Именно на тази основа се очертава геодемографският* детерминизъм, който по същество е начало на нова ера в геополитиката.

Взривообразното нарастване на населението през ХХ век

За него може да се съди от данните в табл.1 . Още преди 1960 нарастването на населението само за 31 години с един милиард (тук ще припомня, че човечеството стига първия си милиард след 10 хиляди години съществуване) е изключителен факт, а пък увеличаването му само за 44 години (1960-2004) с нови няколко милиарда е поразяващо събитие, чиито многопосочни последици и отражения все още не са оценени подобаващо.

И така, за 44 години, числеността на световното население се удвоява (ръст от 3 365 500 000 жители). Както е посочено на фиг.1 , според прогнозите на ООН, към 2100 световното население ще надхвърли 10 млрд. жители, съсредоточени главно в развиващите се страни. За периода 1960-2004 там то е 3 072 9 млрд., т.е. ръстът му е 104 пъти по-голям от този в развитите страни. Само отнасящото се за Китай и Индия, поотделно, увеличение на населението е повече от два пъти по-голямо от това във всички развити страни. Впечатлява сравнително ниският ръст на населението на Русия и Япония. По-подробните данни го потвърждават и за големите европейски държави – Германия и Франция - с по 10 млн. и Италия - с 8 млн. прираст.

За втората група – тази на развиващите се страни (главно Китай и Индия) средногодишният демографски ръст е от порядъка на 14 млн. Изпъкват Нигерия и Бразилия с повече от двойно увеличение за периода.

От последното десетилетие на ХХ век по-конкретните сравнения показват спад на средногодишното увеличение на световното население: от 90,7 млн. за периода 1987-1993, като за следващия (последен) период - до 2002, то спада на 75,6 млн., т.е. с 15,1 млн. жители годишно. Това е забележителен факт, който може да се приеме като финална граница на най-силното избухване на демографския взрив на планетата (от 1960 до края на века). Той обаче не може да спре по-нататъшния ръст на световното население, защото вече са натрупани несравними с когато и да било по-рано възпроизводствени демографски „мощности”. Които неизбежно ще генерират непрекъснат процес на увеличение.

Основна клетка на демографското възпроизводство е семейството. Капацитетът му зависи от неговата численост. Според публикациите на ООН, в развитите страни (Европа, Русия и Северна Америка) семействата се състоят от малко над двама члена. При това положение, естествен е и техният малък демографски ръст. Повечето европейски страни (с изключение на Исландия, Ирландия и Албания), с незначителния си демографски ръст, се намират на границата на „стопяването” (2,5-членно семейство). Именно в такава фаза навлезе и България от 1991 насам. За нейната геополитика това е най-важното събитие, защото във всяка държава, човекът (респективно. населението) е нейният субект, който в условията на подобен процес губи индикации за развитието й.

Налице е пропорционална зависимост – колкото по-многочисленно е семейството, толкова по-голям е демографският ръст. Потвърждават я данните за числеността на семействата в развиващите се страни: седемчленно в Африка, петчленно в Южна Америка и Азия и т.н.

С милиардното си население Китай и Индия се превръщат в геополитически колоси, които, респективно, ще детерминират нови геополитически контакти. За Китай, в северно направление, са Монголия и Сибир. Монголците не могат да бъдат адекватен политически партньор на Китай. Неизбежно, това ще са Русия и централноазиатските републики, към които ускорено се изграждат мощни транспортни магистрали. В южно направление (Южна Азия - Индия, Пакистан, Бангладеш и др., които също влизат в териториалния ареал на демографския взрив), геополитическите контакти още повече ще се активизират. От геополитическа гледна точка обаче, най-силно изпъкват държавите от Източна Азия, както и Индия, Пакистан и др. като техен „мост” към Европа, за което се правят проучвания и проекти.

Страница 2

Милионните градове - основните „детонатори” на демографския взрив

Големите градове в 40-вековната „градска” история на планетата са добре известни. Първият милионен град става Рим (от ІІ в.пр.н.е. до ІV в.н.е.). Хилядолетие по-късно (900-1100) се споменава Ангкор с около 1,5 млн.жители - столица на кхмерите, намираща се на територията на Западна Камбоджа. Следва Ханчжоу с население около 2 млн. в Китай (1200-1300), т.е. все в южноазиатските държави. Град Теночтилан (днешният Мексико сити) в периода на появата на конкистадорите ( първата половина на ХVІ век) имал около един милион жители.

През тези исторически периоди милионните градове обикновено имали краткотраен живот. В периода на Възраждането, след откриването на Америка и заселванията в Африка и Австралия, за голям град се смята този с над 100 хиляди жители. През 1800 в света не е имало нито един град с население над 1 млн. жители. През ХІХ век, след промишлената революция, те стават 12 (към 1900), а към 1970 са вече 131. Само за 20 години (1800-1820) Чикаго нараства 245 пъти, а Ню Йорк и Филаделфия – 25 пъти. Това нарастване на големите градове, казано най-общо, се дължи на откриването на Новия свят и на промишлената революция. Демографският срив в повечето развити държави след Втората световна война (от 1960 насам) рязко и с непознати мащаби ускорява нарастването на градовете в развиващите се страни – Южна Азия, Африка и Южна Америка, (табл.2.) до размери, които промениха света.

Доколкото начело в таблицата е Мексико сити, следва да отбележим, че неговият демографски растеж има стихиен характер и носи белезите на силно влошени жизнени условия.

Аналогично е присъствието в тази таблица и на двата бразилски града – Сау Паулу и Рио де Жанейро, „изтикани” на атлантическото крайбрежие при обезлюдените им задземия.

От 16 -те най-големи градове в света, по прогнозите на ООН, към 2025, 12 ще бъдат в Азия, 4 – в Африка и по два - в Северна и в Южна Америка.

Европа не е представена с нито един град с 16 милионно население. Според по-конкретни данни, към 2002, там най-голям град е Москва с 8297 хил.жители, следвана от Лондон, Берлин, Санкт Петербург и др.

От старите милионни градове в САЩ, в този списък днес е останал Ню Йорк, който бележи плавно, но все пак значително, увеличаване на жителите си. За Токио – Йокохама, в прогнозата на ООН се предвижда за 45 години ръст от само 700 хил. жители.

Както е видно от фигурата, към 2000-та, най-големите градове в света (с население над 16 млн. жители) са израстнали през последния половин век в Азия и Африка – т.е. в района на демографския взрив. Стихийността на този ръст има за обобщаващ пример град Киншаса, който до 1950 е неголямо село. Налице е аналог със споменатото по-горе нарастване на североамериканските градове в началото на ХІХ век.

През ХХ век, в т.нар. развиващи се страни нарастването на населението става по пътя на стихийна, неподлежаща на регулиране, урбанизация . Която, в перспектива, се очертава като още по-стихийна. В Южна Америка например, се формира гигантски мегаполис по атлантическото крайбрежие от агломерациите на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата и агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро. Те се „движат” една срещу друга покрай свързващата ги магистрала „Виа Дутра”. В качеството си на селищен организъм, тези градски съединения стават неуправляеми, от което пък следват непредсказуеми последствия.

От края на ХХ век ? от населението на Северното полукълбо и ? от населението на Южното полукълбо ще живеят в градовете (фиг.2) . Докато в началото на ХІХ век, големите градове израстват, като селища с по-добра жизнена среда и като белег на човешкия прогрес, в началото на ХХІ век най-големите градове губят качествата си да бъдат такъв символ.

Обратна на тази в Третия свят е тенденцията в развитието на милионните градове в Европа и САЩ. Една по-подробна справка от 70 -те години на ХХ век показва, че броят на населението им намалява (1970-1979): Лондон - с 564 хил. души, Париж - с 348 хил. души, Чикаго - с 322 хил. души, Осака - с 298 хил. души, Филаделфия - със 171 хил. души, Монреал - с 134 хил. души и т.н.*

Условията на живот в стихийно израсналите градове в страните, където се наблюдава демографски взрив, са илюстрация за мизерия и нищета, каквито историята не познава. Замърсяването, шумът, постоянната заплаха от епидемии и глад, прогресивно нарастващата престъпност и хроничният недостиг на обществена инфраструктура са цената на хаотичното им разрастване.

По данни на ООН, градска агломерация с един милион жители ежедневно консумира по 625 000 тона вода, 2000 тона хранителни продукти и 9500 тона енергоносители и изхвърля 500 000 тона мръсни (фекални) води, 2000 тона замърсени изпарения и 950 тона различни замърсители на въздуха. Ако умножим тези количества по броя на многомилионните градове, можем за разберем, защо водата, храните и енергоносителите не само са недостатъчни, но и се доставят от все по-отдалечени (и все по-обезлюдени) територии.

Жилищното претрупване, разрасналите се градски промишлени зони, прекомерната автомобилизация и затрудненото снабдяване на населението от околовръстните територии лишават градовете от необходимата за жителите им жизнена среда. Така, на преден план излезе нуждата от екологично чиста природна среда.

Особено тежък е животът в големите градове в полюса на демографско-урбанистичния взрив: Африка, Азия и Южна Америка, където при взривно нарастващия миграционен поток става невъзможно да се създаде подходяща жизнена среда за техните обитатели.

В своята „География на глада” Жозуе де Кастро пише за периода отпреди демографския взрив (1942/1943), описвайки глада в индийския град Калкута: „... той бушувал толкова яростно, че хората измирали като мухи. Тежка задача е било събирането на труповете на улиците на града – толкова голям бил броят на жертвите” (4) .

*Източник: Demographic Yearbook,1982;Statistics of World Large Cities, Tokyo 1969-1979;

Annuaire statistique de la Belgique,1978;Britain An official,Yearbook,1979; Statistische Yahrbuch 1978 fur die BRD 1979; Eurostat 1979, Regional Acconnts; Statistcal Abstract of the USAq 1976.

В България, през периода на демографският срив, демографската ситуация се развива в противоположна посока. След силовата колективизация на земята, през същия период се осъществява и силова урбанизация. В рамките на този процес, на който се спирам в някои предишни статии, публикувани в „Геополитика”, започна ускореното нарастване на окръжните центрове чрез заселване в тях на детеродните контингенти*. Така селата (където по онова време бе съсредоточено до 70% от населението) застаряха и преустановиха демографското си възпроизводство. Последваха ги окръжните градове, които силом прибраха, десетилетия по-рано, детеродните контингенти.

Така се даде ход на демографския срив, който доведе до ежегодно намаляване на населението в страната. Парадоксът е, че е този първостепенен проблем и досега не се разглежда като такъв в националната политика на България.

Застаряването

Утвърждаването на застаряването на населението, като световна тенденция, се илюстрира от данните в табл.3 . Общо за периода 1960-2004, в световен мащаб, в относителния дял на младата (подрастваща) група на населението (0-19 години) настъпва действително фундаментална промяна. Така, докато през 1960 делът на тази група е 45,4%, през 2004 той е вече 37,9%, т.е. налице е намаление с 5,5%. Демографското възпроизводство поставя въпросната група в пряка взаимна зависимост с онази на възрастните (над 60 години), тъй като с тяхната замяна се определя до каква степен то се осъществява. Така, докато през 1960 към групата на възрастните са принадлежали само 8,2% от световното население, през 2004 те са вече 10,3%, т.е. налице е ръст от 2,1%.

Страница 3

Фактът, че делът на възрастните изпреварва със 7,6% (-5,5%, +2,1%) относителния дял на младата група не осигурява възпроизводствен процес в световен мащаб. Нещо повече, посочените данни очертават устойчив процес на застаряване. В това отношение изпъква Япония със 16,6% прираст на възрастните (над 60 годни). За Европа същият прираст е 7,5%.

Данните за високоразвитата Япония изненадват със застаряване, което за 44 години е нарастнало с 37%а (намаляване дела на младите през 2004 с 20,4 и увеличаване този на възрастните със 16,6%). Същото е и положението в Русия – там делът на възрастните нараства с 8,9%, а общото застаряване е 21,4% (8,9%, + 12,5%).

Първенството във втората група на Китай, където делът на младите (0-19 години) е намалял с 15,8%, а този на възрастните (над 60 години) е нарастнал с 3,5% (т.е. общо застаряване 19,3%) не е изненада. То е резултат от наложения в тази страна модел на семейството с едно дете за да бъде ограничен демографският взрив. Примерът е поучителен, защото с единични, макар и обявени като „водещи”, мерки не е възможно да се осъществява демографско регулиране в отделната държава. В това отношение категорично се очертава необходимостта от цялостна комплексна програма за продължителни действия.

Във втората група изненадва Бразилия, където в периода 1960-2004 относителният дял на младите (0-19 години) е намалял с 16,6%, докато делът на възрастните е нарастнал с 3,2%. Тук причината трябва да се търси в неравномерното разпределение на населението – прекомерното му струпване по атлантическото крайбрежие и обезлюдяването на вътрешността. Макар че заселването около река Амазонка е истински национален подвиг, то все още не може да повлияе за преодоляване на бразилските териториално-селищни диспропорции.

Данните за развиващите се и за най-слабо развитите страни, за сравнително краткия срок, по този показател, очертават огромен скок, защото по същество се отнасят за удвояване на човешкия живот в съответните страни. Което изиграва немалка роля за техния демографски взрив през 1960-2004. Данните на фиг.3 очертават най-силното застаряване на европейското население – близо 3 пъти по-високо, спрямо развиващите се и 6 пъти по-високо, спрямо най-слабо развитите страни.

Изхранване на населението и заселеност на територията

Една от най-сериозните последици от демографският взрив през ХХ век е свързана с използването на земята, този фундамент на човешкото съществуване. Както казва Антоан Дакуре: „Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският растеж, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл, последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време продължаваме да превръщаме в безплодна земя по около 20 милиона хектара годишно”.

Общо земната суша се изчислява на 148 млрд. ха, като на нея земеделските земи са 32 млрд. ха, а неземеделските заемат площ от цели 16 млрд. ха. Тоест, земеделските земи представляват само 1/5 от земната суша. От нея обработваемата земя, от която се изхранва човечеството, е 13,1 ха (40,9%). По данни от последното десетилетие на ХХ век, обработваемата земя е само 8,8% от земната суша. Тоест, не се обработват цели 18,9 млрд. ха земеделска земя (59,1%).

Ето защо, както посочих по-горе, още в началото на човешката история въпросът за количеството на населението винаги е бил обвързван с възможностите на земята му да го изхрани. Сред най-старите автентични документи за историята на глада в света е прочутият „камък на глада”, намерен в една гранитна гробница, при първия праг на река Нил. Върху него е написана историята на ужасния масов глад, бушувал в Египет по време на царуването на Тозортрус – три хиляди години преди нашата ера. Тези йероглифни знаци са жалби на самия фараон: „...Вече цели 7 години от моето царуване Нил не е разливал водите си ... Житните складове са отворени, но в тях няма нищо; там се гонят ветровете. Всички запаси са изчерпани” (4) .

През петте хилядолетия оттогава населението на Египет е струпано в делтата на Нил, върху само 4% от площта на страната. Всички големи градове, с изключение на Асуан, са разположени по долното течение и в делтата на Нил.. Съществуващите 300 града в Египет заемат около ? от годната за обработване земя. Разсредоточаването им се ограничава от околовръстната пустиня.

Широка панорама на „Геополитиката на глада” на планетата е дал Жозуе де Кастро, директор на Бразилския институт по храненето след Втората световна война ( Geopolitica da fome 1949). В нея, след обстоен анализ, той заключава: „Необходимо е науката да се превърне в ръководство за равномерно разпределение на благата на земята ... Гладът и нищетата не господстват защото има излишно количество хора, но защото малко хора произвеждат, а много са нуждаещите се от храна ...”.

По данни на Световната организация по прехраната към ООН (ФАО), със седалище в Рим, на териториите, където са разположени основните „кратери” на демографският срив, използваните земеделските земи далеч не могат да задоволят нуждите за изхранване на нарастналото население – в Южна Азия и Източен Китай- 38,2%, в Африка - 12,5% и в Южна Америка - 11,8%. Поземлените ресурси, чрез които можеше да се преодолее гладът в края на ХХ век в страните от Централна Африка (Сахел) далеч не се използваха според нуждите. В същото време, както сочат данните в изданията на ФАО, пустинните и полупустинните територии (една трета от земната суша) се увеличават. Именно през периода на демографския взрив те заемаха 55% от земята на Африка, 34% в Южна Азия и 20% в Южна Америка.

Заселеността на територията се измерва с показателя „души на кв.км.”. Обща представа за заселеността на земното кълбо през изминалите 2000 години се добива от фиг.4 . По континенти, държави и техните области, гъстотата на населението е изключително различна. Така, заселеността в Южна Азия, обусловена от демографския взрив там, е най-високата в света поради благоприятните почвени и климатични условия. Мащабите, в които селското население се изселва в градовете, все още не са довели до тоталното „урбанизиране” на държавите от региона, тъй като и там селското население е повече от градското. Задържа го почвеното плодородие и развитието на основно земеделие.

Страница 4

Общо за света, в края на ХХ век, средната гъстота на населението се очертава в порядъка на 36-38 д/кв.км, в Европа и Азия (без Сибир) – 100 д/кв.км, в Африка – 20 д/кв.км, в Северна и Централна Америка – 18 д/кв.км и в Южна Америка – 16д/кв.км.

Териториите с гъстота над 180 д/кв.км заемат 7% от земната суша. Най-заселеният пояс на земното кълбо е разположен между 78 градуса северна и 54 градуса южна ширина. Рядко заселени, или въобще незаселени, са 40% от земната суша, с население под 1% относителен дял от световното население. Забележително голяма гъстота има остров Ява в Индонезия (над 700 д/кв.км), вследствие на изключителното плодородие на земята. От 1984 насам се правят усилия да се разсредоточи населението му в останалите 3666 индонезийски острови, но съществен напредък в тази насока няма (5).

Ако милионните градове на Южна Азия са главните „детонатори” на демографския срив, същата тенденция продължава и в по-слабо заселените спрямо тях страни, каквато е България, по обратни причини. Така, втората вълна на демографския срив у нас бе свързана с обезлюдяването на селата и на периферните територии, което „роди” териториално селищната диспропорция „център-периферия”. Центърът се представлява от областните (някогашните окръжни) градове и техните общини, а периферията са малките градове и селата, опразнени от младо население и трудови ресурси, които са се преселили в окръжните градове. Задълбочаването на тази диспропорция в крайна сметка доведе до обезлюдяване. Така, на трето ниво, демографският срив в България порази страната със „стопяването” на основния етнос на държавата.

Процесът на породената от погрешната управленска стратегия диспропорция „център-периферия”, провокира и демографския срив, който се очерта след 1965, когато селското население в България започна да намалява. При административното деление, възприето през март 1979, общините на България бяха съкратени от 1492 на 300. Мотивацията бе, че така общините ще бъдат издигнати в по-високо качествено състояние като селищни системи : т.е. обединение на близко разположените населени места, които в 24-часовия жизнен цикъл ще дадат възможност населението да решава жизнените си проблеми (труд, обитаване, комуникации, отдих и др.) на основата на междуселищната интеграция . Провъзгласявайки този принцип за доминантен, селищната система трябваше да се формира като единен организъм , в който всяко населено място (град или село) да бъде третирано като равностоен компонент. На основата на няколкогодишно териториално-устройствено проучване и проектиране се установи, че 90 села трябва да бъдат центрове на селищната система. Три години по-късно обаче се разбра, че този замисъл е чиста проба социалистическа пропаганда. Логиката изискваше, заедно с възстановяване на наименованието на общините, да се възстанови и броят им, който те имаха към март 1979 – 1492, т.е. 5 пъти по-голям спрямо броя на обявените селищни системи (300). Това обаче не стана и така се създаде селищно-административна категория, която по същество не е нито община, нито пък е околия, както ги определя Конституцията.

Селищните системи бяха доказано ефикасна система, чрез която, като се изравняват жизнените условия и икономическите възможности на селото с града, се регулира вътрешната миграция и жизнения стандарт на населението и постепенно се преодолява териториално-селищната диспропорция „център-периферия”, включително спирайки обезлюдяването на периферните територии.

За съжаление, тези възможности вече 25 години са вън от вниманието на държавното управление, което все повече задълбочава демографския срив на България.

Геоурбанизацията

От географска гледна точка, процесът на урбанизация е двустранен. Той се характеризира не само с нарастването на градовете от прииждащото отвън население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. Така, обекти на урбанизацията стават вече не само градовете, а единното и непрекъсваемо географско пространство, което в това си качество става обект на проектиране и на планиране на много по-широкообхватна дейност – геоурбанистика . Обект на градоустройството е конкретно определената селищна територия, а обект на геоурбанистиката е единното обитаемо географско пространство, чиито клетки се оформят в пространствения обхват на 24-часовия жизнен цикъл на човешкия живот.

В широкия смисъл на думата, урбанизацията е не само процес, означаван със съотношението „градско-селско население”, в който изпреварващо нарастват градовете, но и концентрация на неземеделски дейности, което променя икономическата база на двата типа селища – градове и села. От това произтичат твърде съществени изменения в териториалното разпределение и в начина на живот на населението.

Исторически, урбанизацията е свързана с изграждането на градовете, в които се създава човешката култура и напредък. До средата на ХХ век те са символ на позитивни обществени процеси и концентрация на дейности, маркиращи човешкия прогрес: напредък на науките, интензификация и ефективност на социалните процеси и т.н. До Втората световна война нарастването на градовете се счита за една от предпоставките за човешкия прогрес.

Настъпилият след 1945 демографски взрив води и до урбанистичен взрив , в който милионните градове губят възможност да осигуряват работа на миграционните потоци, насочили се към тях, както и да гарантират благоприятна среда за собственото си население. Процесът започва да придобива стихиен характер, а в най-големите градове на Южна Азия, Централна Африка и Южна Америка управлението му въобще излиза от контрол.

При обявената доминация на плановото начало през т.нар. „социалистически” период, урбанизацията в България протичаше стихийно и разрушително. Вместо плановост в демографско селищния процес, се създадоха предпоставки за неговата деградация. Безпристрастното изследване на социалистическите демографски поражения има обобщаващ уникален резултат – България зае първото място по демографско „стопяване” от всички държави на света и по разрушаване на вековно изгражданата селищна традиция.

Както е видно от фиг.5 , след колективизацията на земята, останалите без собствена икономическа база селяни започнаха масово да се преселват в окръжните центрове и, с предимство, към столицата, Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора, Бургас и Смолян. Тази пропорция 7:20 стъпаловидно се стопяваше докато към 2000-та остана единствено столицата да расте от притока на преселници. Намаляващото население на сегашните областни градове вече не може да се компенсира от намалелия преселнически поток към тях.

* * *

Геодемографският феномен на ХХ век, с паралелно протичащите в различните райони на планетата демографски взрив и демографски срив, и предизвиканите от тях презаселване (и, съответно, обезлюдяване), с новите си транспортни магистрали и фундаментални политически промени, създаде нови условия за геополитиката. Контактите между държавите нарастнаха по мащаби и пространствени форми. По-горе те бяха споменати, но не и изчерпани, защото касаят целия многолик живот на хората. Освободени от ограниченията на миналото те увеличиха контактите помежду си не само като мигранти, но и като туристи. Как планетата ще бъде обхваната от тяхното разширяване се вижда на фиг.6.

Значимият демографски взрив в развиващите се страни и паралелният срив в развитите, имали място през миналото столетие, подготвиха почвата за нови исторически феномени през ХХІ век. Като главното в тях са плодовете на геодемографския детерминизъм за създаване все по-благоприятни жизнени условия на хората. Пътят към тази цел обаче е застрашен от рецидивите на миналото – геополитическите интереси да мотивират междудържавни конфликти, в чиято основа са шовинистични подбуди или пък борбата за „жизнено пространство”. Намаляване ролята на държавните граници за геополитическите контакти, какъвто пример дава Европейският съюз (ЕС), е едно начало, на което бъдещата геополитика изцяло ще се обляга. Именно тази хуманна цел на геодемографския детерминизъм за благото на хората е и основната линия на геополитическото развитие през ХХІ век.

08.01.2007

* Терминът „геодемографски” има принципно важно значение, защото обхваща и проблемите по използването на територията (земята). Демографията става наука за населението със земята ( geo ), която то обитава. Особено голямо значение има дълбокият исторически генезис на геодемографията като наука. Още през V в.пр.н.е. древнокитайският философ Конфуций обосновал необходимостта от осъществяване на „идеална пропорция между количеството на земята и нейното население”.

Литература:

•  Антоан Декуре, Храна за гладуващите в света, Куриер на ЮНЕСКО, май 1984

•  Батаклиев, проф. Ив ., Колко голямо човечество може да изхрани земята, сп.”Архив за стопанска и социална политика”, кн.4/1942г. с.241-250

•  Деведжиев, проф. М., Геодемография, СУ „Кл.Охридски” 1989 г. с.231; Обща геодемография, изд.”Абагар” 1998 г., с.231; Геоурбанистика, В.Търново 2000 г., с.260; Селищните системи, изд.”Наука и изкуство” 1978 г., с.384.

•  Жозуе де Кастро , География на глада, Изд. на Отечествения фронт 1956 г., с.176.

•  Свраков, проф. Г ., Демографски причини на бъдещи войни, списание на Дружество на завършилите ВТУ-Варна, кн.1/1936 г., с.4-19

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019