Членството на България в Европейския съюз е предизвестен факт, с клаузи или без тях. Основаата за стратиране на процеса на асоцииране, присъединяване и (от 01.01. 2007) членство на България в евросъюза, е геополитическа и има отношение към геоикономическото престуктуриране на света и Европа след края на “студената война” . Плюс стратегията на ЕС към разширяване (главно на Изток) и извоюване на глобална позиция като най-динамично и проспериращ мегарегион.
От тази гледна точка на Брюксел, позицията на България, която не разполага със собствен геополитически и геоикономически код, не само, че не се опростява и става по-печеливша, а напротив, демонстрира тенденция към усложняване. Защо?
Първо , изходните икономически позиции (последно място в ЕС по всички възможни показатели) и финансовите потребности за старт към развитие на проспераща икономика в рамките на Евросъюза, свеждат значимостта на българскто национално стопанство в еврозоната до изпълнение на периферни функции (1) . В тази връзка, задачите през първия период на членството ни (2007-2013) изглежда ще имат сходни параметри с тези от предприсъединителния етап: укрепване на институциите (особено в критичните области, посочени в последния Мониторингов доклад), функциониране на административния капацитет по схемата на Acquis Communautaire и максимално усвояване на финансовите ресурси от структурните фондове. И без специални анализи е очевидно, че усилията ще продължават да се концентрират в рамкиран кръг от области и приоритети (посочвани от Евросъюза), които продължават да имат тежест в институционално и правово отношение и в най-добрия случай индиректно отношение към развитието на реалния сектор в икономиката. Последното се изразява преди всичко във формирането на подходяща бизнессреда. Която така и не бе създадена през прехода съгласно евросъюзните критерии!
Второ . Отсъствието на национална геополитическа и геоикономическа визия за развитие на страната затруднява полезните ходове и маневри (на фона на горната констатация) за ефективна защита на националните интереси или провеждане на активна (в този смисъл) европолитика.
От национална гледна точка, параметрите на двата процеса ще се определят изцяло от общите политики на съюза. В тази връзка българското представителство в органите на ЕС (Европейския парламент, Европейска комисия - ЕК, Съвета на Европа, Комитета на регионите (особено) и другите работни комитети и комисии) може да изиграе твърде положителна роля, компенсирайки донякъде посочените по-горе недостатъци.
Въпросът придобива изключително значение, защото вариантите за най-добра защита на националните интереси, икономиката и бизнеса, могат да бъдат разработвани и защитавани от личности с доказан висок професионализъм и опит, плюс морални качества. Едва ли представител (със спорен професионализъм и без практика) на парламентарна партия, чиято политическа платформа визира “излизане” (преди дори да сме станали член) от ЕС, е най-добрия избор за Европейския парламент, пък макар и само като наблюдател на този етап. Квотният принцип в управлението на страната е достатъчно бламиран като политически подход за да има продължение и в органите на Евросъюза (2) . Както се очертава, конкурсното начало ще бъде приложено единствено за техническия ни персонал в европейските институции.
Икономическите предизвикателства
Според прогнозни разчети, за да осъществи старт по схемата на “ Turn Off ” (“излитане на самолета от пистата”), българската икономика се нуждае до 2020 от минимум 50 млрд. евро инвестиционнен капитал (3) , без финансовия ресурс от еврофондовете и евентуалната бюджетна ангажираност на държавата. За следващите два двадесетгодишни периода се предполага увеличаване на сумата. Недостигът от тези средства за първия период се очертава между 15 и 20 млрд. евро. Което налага няколко задължителни извода:
- Финансовите ресурси от еврофондовете (11,2 млрд. евро за периода 2007-2013), дори и да бъдат насочени към икономическо преструктуриране, са малък процент от реално потребните за икономическо развитие . Поради недостатъчната степен на готовност за усвояване на европейските пари, голяма част от тях (както е и предвидено) ще отидат за укрепване на капацитета, по-нататъшно развитие на процеса по синхронизиране с Acquis Communautaire и за големи инфраструктурни проекти, които са част от трансевропейската транспортна мрежа на евросъюза. Финансовите ресурси на ЕС дори и в нарастващи обеми можеха да имат мултиплициращ ефект при съвсем друга качествена характеристика и параметри на българската икономика , които трябваше да бъда създадени именно в преходния период. Парите от европейските фондове ще имат важно, но не единствено (и решаващо значение) за този процес, както през първия период на членство (2007-2013), така и през следващите етапи на участие в ЕС.
- Публичните финанси на държавата (както показва досегашната практика) няма да са в състояние да подкрепят съществено структурните реформи , в смисъл развитие на секторни или продуктови приоритети. Още повече, че държавното инвестиционно съдействие не се вмества в логиката на пазарната икономика, въпреки че тезисът “минимум държава” в икономиката, по принцип и особено за слаборазвитите страни, остава спорен. Освен това държавата ще има тежката задача да осигурява около 25-30% съфинансиране (4) при усвояването на средствата от еврофондовете.
- Държавният бюджет през първата и следващите две години ще бъде изключително напрегнат с опасност да бъде дебалансиран, тъй-като всяко преструктуриране на бюджетните разходи ще бъде свързано с обслужване на ангажиментите във връзка с членството в ЕС. На първо място, за усвояване и съфинансиране, изплащане на външния дълг, покриване на бюджетните публични сектори (образование, здравеопазвае, армия, полиция, съдебна власт, идръжка на държаваната администация и пр.). Нещо повече, при положение, че усвояването на средствата от структурните фондове падне до равнището на годишната вноска на България в общия бюджет на евросъюза (310 млн. евро през 2007 и вероятно 430 млн. през 2013) и на други дължими отчисления към съюза (мита, ДДС, екологични вноски и пр.), е възможно България от бенефицент да се првърне в донор на ЕС. През първата (и втората година на членство) това е не само теоретическа, но и реална хипотеза, ако не се предприемат драконовски мерки за успешно усвояване на финансовите ресурси, които ЕС отпуска на България.
- Реални алтернативни източници за привличане на нужния финансов и инвестиционен ресурс за икономическото развитие остават българският бизнес, публично-частното партньорство, ПЧИ, външни донори като ЕБВР, ЕИБ, Световната банка и други, както и държавният бюджет . Най-малка ще бъде държаваната инвестиционна подкрепа, а като най-сериозният източник се очертават преките частни инвестиции (5) . Въпросът е как да бъдат привлечени, особено на фона на сегашните постъпления (едва през последните две години около 2 млрд. евро), след като именно те се очертават като основен ресурс за икономически просперитет?
Геоикономическите предизвикателства
Повече от очевидно е, че членството на България в ЕС не отменя политическата отговорност да се работи за изграждане на съвременна държава с модерна икономика. Което означава геоикономически модел на развитие . В противен случай алтернативата за България е ясна: периферен модел на икономическо статукво на страната , който кореспондира (случайно или не) с доминиращия понастоящем геополитически глобален модел (ядро, полупериферия, периферия). Страните от полупериферията (каквито са всички страни от Източна и Централна Европа) имат алтернативата да развиват модерни икономики и общества и шанс за преход към ядрото от развити страни. Ето защо разработването на национална визия за стратегическо геоикономическо развитие на страната в условията на регионализиращия се и глобализиращ свят е повече от наложителна. Ако не е геополитическата воля на ЕС, движението на България по траекторията на “партийно-корпоративни стратегии и практики” неминиуемо ще я доведе до исторически колапс, придавайки и периферна позиция не само в Европа, но и в глобалния свят.
Един пример. Екпортноориентираният модел за развитие на националната икономика и в рамките на ЕС е повече от очевидна и задължителна стратегия. Но този модел трябва да е следствие (проекция) от цялостната национална геоикономическа визия за развитие на България. Европейският съюз се утвърждава като най-важният геополитически и геоикономически вектор на България, но не е далновидно да се приеме, че е единственият в геоикономически план. Налице са и други вектори, може би не толкова стратегически, но не по-малко приоритетни.
Затова разработването на геополитическия и геоикономически код на България, който да определи стратегическите вектори за развитие на страната в геополитически хоризонт, за 25 годишен период, с гарантирана политическа приемственост за реализиране на доктрините , е исторически наложително. Съвсем естествено е, в геополитическия и геоикономически код на България, Европейският съюз да бъде главният, стратегически вектор . Препотвърждаването на сегашните стратегически приоритети на страната, резултат от геополитическото преструктуриране на света и Европа след края на “студената война”, не отменя необходимостта от адаптиране на българската геополитика и геоикономика към многовекторния характер на глобалния свят.
Експортноориентиран модел не може да се реализира със старото мислене като развитие на отраслови и секторни стратегии, а с отчитане на новите тенденции в международното разделение на труда, чиито параметри се определят от от такива мощни субекти на международните икономически отношения, като регионалните образувания от типа на ЕС, АТК, НАФТА и екстериториалните транснационална корпорации (ТНК). Последните формират качествено нова характеристика на глобалната икономика: транснационално-корпоративно разделение на труда, изразяващо се в създаването на мощни наднационални продуктови и технологични мрежи . Именно те най-вече формират новия геоикономически модел на света. Единствено в техните рамки може да се намери нишата за българския експортноориентиран модел. Как, това е въпрос на стратегически виждания за развитието на България и нейната икономика. Схемата по-долу показва общата логика за стратегическо търсене на мястото на България в ЕС и в други геопространства.
Макро- и микроикономическото преструктуриране в България по ”имитационните” схеми приключи “успешно” с трансформирането на държавната собственост и държавните монополи в частни. Частните монополи обаче, на този етап са най-голямата опасност за взривяване на инфлацията, защого практически са извън контрола на държавата. До същински пазарно-ориентиран модел за икономическо развитие не се стигна, въпреки че бяха създадени политическите и законодателни предпоставки за това. Признанието, че сме пазарна икономика (един от маахстрихтските критерие) е по-скоро геополитически жест от страна на ЕС (макар че, разбира се, България е постигнала чувствителен напредък в това отношение) за да не се преустанови процеса на присъединяване. Сериозни открити въпроси остават по държавното регулиране и участие на държавата в пазарния процес, създаването на мотивираща законова и стопанска среда за развитие на предприемачеството, частния бизнес и външната търговия. Така се стигна до практическа икономическа неподготвеност на българското стопанство да участва ефективно и равнопоставено в интеграционните процеси на ЕС. Институционалното и нормативно конвергиране (във висока степен) все още не означава икономическо конвергиране и интеграция. Откритите въпроси във всичките вече закрити преговорни глави не са малко, но по-важното е, че прогресът по редица от тях е значим за членството на България в ЕС.
Няма отговор и досега, как да се конструира експортноориентиран модел на страната? Несериозна е тезата, че превръщането на европейския пазар като “вътрешен” за нашите производители ще реши автоматично този проблем. Факт е, че този пазар ще поглъща около 62-63 % от българските стоки, (общо страните от СТО - 85%). Но така или иначе, извън ЕС остават около38-40% национални и регионални пазари, на които се пласират определени количества български стоки. Към тях всъщност е насочена истинската външна търговия на България. На тези пазари, и особено на руския и тези на страните от ОНД, вече се очерта неприятната тенденция, българските износители да търгуват с небългарски стоки.
За да се отговори на въпроса за геоикономическите шансове на страната, първо е редно да се даде приблизителен отговор, кои са главните субекти в българската пазарна икономика? Статистическите данни са известни. Това са малко над 200 хиляди фирми, предимно малки и средни (99,7%), като много малко от тях разполагат със собствени маркетинтгови сруктури за разработване на производствени и пазарни стратегии, вкл. експортни.
Около 90% от тези фирми са в категорията на т.нар. микрофирми (с персонал до 9 човека). Малките (с персонал до 50 души) и средните (от 100 до 250) са около 14,5 хили. фирми или 7% от общия брой. Тези, които имат по 200-250 работници и служители са не повече от 0-6-0,7% от общия брой.
От гледната точка на развитие на експортнооринтирана икономика, именно последните две групи и най-вече последната, формират експортния потенциал на България и участват в международната търговия. От друга страна, българският износ се осъществава от около 12 хиляди фирми (а вносът от 23 хиляди фирми). Тоест, всяка фирма изнася средно от няколко до десетина вагона продукция. Има и изключения разбира се. Следователно, зад този експортен потенциал (като брой фирми и стойност на износа) стои раздробен експортен ресурс , непригоден за конкуренция на пазара на ЕС и на другите международни пазари. Още един извод е повече от очевиден: контролът и регулирането от страна на държавата на този жизнено важен сегмент на българската икономика е по-скоро хаотичен по целия цикъл от производството до реализирането на експортния ресурс. Същото важи и за вноса. Най-често изтъкваният аргумент за намалените регулативни функции на държавата бяха ангажиментите и към международните регламенти по линия на ЕС, СТО и пр. При това, независимо от факта, че натискът идваше от държави - стратегически партньори, които сами правеха тъкмо обратното. Земеделието на ЕС е най-субсидираното в света, както и това на САЩ! Надеждите на българското земеделие могат да бъдат попарени от СТО, в която се води битка за премахване на производствените и експортни субсидии в селското стопанство.
Международната конкурентноспособност на българското производство е под критичната точка (с малки изключения) на поддържане на стабилни пазарни ниши в отделни страни или региони. Това важи и за пазара на ЕС, който от следващата година се превръща във вътрешен. Това означа че конкурентният натиск на стоките от другите страни-членки ще се засили многократно на българския пазар след премахване на последните митнически ограничения. За съжаление, не се използва плавният и постепенен процес за премахване на митническите и други бариери с ЕС, за да се съхранят в нужната степен българските стопански предимства на пазара на Евросъюза. Въпросът за адаптирането към стандартите на ЕС е по-скоро технически. По него българският експортен бизнес също има частична, невисока готовност. Вече е ясно, че 50% от производителите на млечни произведения към май 2006 са фалирали, а колко още ще фалират е неизвестно. Такава е констатацията и при производителите на месо и месни произведения и на редица други български продукти и изделия.
През прехода не се създаде национална конкурентна пазарна среда , което е факт с тежки последствия за българския бизнес и износ. Най-важното е, че не се стимулира вътрешната конкурентноспособност като главен двигател за постигане на международна конкурентноспособност . Високата вътрешна конкурентноспособност гарантира стабилни позиции и на международния пазар. Българските фирми възприеха конюнктурна стратегия за спечелване на каквато и да е ниша на външните пазари. Това е стратегия на оцеляването, носеща само временни ефекти. При това в области, в които оконачтелно не са загубени стопанските ни предимство: вина, текстил и текстилни изделия, и обувки (главно на ишлеме), селскостопански суровини и полуфабрикати, отделни компоненти на електротехниката и машиностроенето.
Открит остава въпросът за аграрния износ при положение, че селското стопанство се тиражира като оттласкващ стопански сектор . Ангажиментите по глава “Земеделие” сочат орязани квоти за производство на зърнени храни, които при рязко съкратеното животновъдство, могат да бъдат (както показа практиката) значим експортен ресурс в новите пазарни условия и, когато родното животновъдство е сведено до параметрите на “семейно отглеждане” и далеч не отговаря на критериите на ЕС. Спазването на Общата аграрна политика ще поднесе и други изненади за родното селско стопанство. Мотивиращата визия към насочване усилията за производство на екологично чисти аграрни стоки е правилна, но трудна за реализиране и ще е нужно много време, имайки предвид, че при тях преобладава ръчният труд За превръщане на екологичното земеделие в сериозен експортен ресурс на пазара на ЕС е потребна работна сила (освен инвестиции), с която българското земеделие вече не разполага, или е във възможностите на семейното “самозадоволяване”. Българското фермерство с всички условности и въпросителни, както е известно, се концетрира главно в производството на зърнени храни. Преструктурирането към екологични производства, с много по-висока принадена стойност, но ограничени като обеми, ще бъде сложен трансформационен процес за тях.
Надеждите, свързани с националния туризъм (другият отласкващ стопански отрасъл): селски, екологичен, културен, археологически и пр. туризъм (с 2-3 % дял понастоящем в общите туристически приходи) за достигане на по-значими приходи в националния доход, засега не се оправдават. А към тях реално се насочват не малка част от европарите.
Независимо от всички проблеми, именно групата на фирмите-износителки, колкото и да са немощни и с раздробен производствен и експортен ресурс, е тази , към коята приоритетно трябва да се насочи държаваната политика за експортно съдействие и стимулиране (кредитиране, застраховане, маркетингово и информационно съдействие), в т.ч. по линия на усвояването на европарите. Тази икономическа функция е силно застъпена в развитите страни. Защото на сегашния, а и на следващите етапи те ще са основните “емисари” на българската икономика в процеса на реалната (не номинална) конвергенция с икономиката и пазара на евросъюза.
Съдбата на българската икономика да играе периферна и обслужваща роля е предрешена, ако се разчита единствено на този модел на конвергиране. При това положение не са нужни догонващи и прочие модели.
Изхождайки от презумпцията, че се движим към създаване на модерна държава, следва да се отчитат и последните, геоикономически тенденции в развитието на световното стопанство. Шансовете на българските фирми, които днес участват в международния стопански оборот ще намаляват на европейския и световен пазар, ако не се включат в “транснационалната мрежова интеграция” , която ще снижи до минимум отрасловото и секторно “депресиране” в българската икономика, което се усеща като резултат на рзпадането на отрасловите и секторни връзки. Функционалният характер на този вид глобално регионално и глобално разделение на труда позволява на български фирми с различен профил и параментри (особено средните и малките) да станат участници (макар и не водещи) в един високоорганизиран транснационален стопански процес. На този етап не е възможно той да бъде генериран от български фирми в икономическото пространство на България или извън него. Ако са съществували някакви шансове, те вече са пропуснати! Това са нови, сложни форми на национално стопанско преструктуриране, партниране в международната търговия и конструиране на световната икономика, при строго регламентирани субординационни икономически и технологически връзки, контрол и отговорности по хоризонтала и вертикала на регионалните и глобални икономически процеси. Казано другояче (това което интересува бългрския статистически гражданин), въпросът е, колко от създавания световен доход ще бъде национално идентифициран и ползван отговорно за развитието на страната?
Къде е България, къде са българските стопански субекти в този процес? Очевидно алтернативата е една. Българските субекти да бъдат “асимилирани” в транснационалните стопански мрежи, предимно в икономическото пространство на Евросъюза. Тези мрежи, както е известно, се генерират в глобалнато, регионалните и националните пространства. За възникването на подобен процес в българското икономическо пространство, липсва първото и основно условие: наличие на национално идентифициран (и отговорен) едър капитал и стабилно просперищ среден бизнес . Българският корпоративен капитал (онези 0,1-0,3% от фирмите) не успя да се легитимира категорично нито у нас, нито в други икономически пространства на глобалния свят. При него също тече процес на “ външно асимилиране” още повече, че по произход на получения капитал и неговото непроизводително използване главно в дейности (хазарт, услуги, туризъм), които са високодоходни, но не генерират производителен икономически растеж. Той трудно се вписва и припознава в логиката на глобалните и регионални транснационални мрежи.
От друга страна, по време на прехода държавата не направи нещо съществено за мотивиране и стимулиране създаването на т. нар. “стопански оазиси” в икономическото пространство на България. Подобни оазиси станаха двигателят за икономически просперитет на Китай, Ирландия и “икономическите тигри” от Югоизточна Азия. У нас беше прекъснат процеса на формирането на икономически свободни зони в началото на 90-те години, когато въпросът беше стигнал да научна, законова и практическа яснота и зрелост за стартиране. Става въпрос за индустриални, технологични, а не само за митнически свободни зони. Последните бяха създани под друга форма и с друго целево предназначение на изхода и входа на митническите граници на страната. В българския имитационен модел на реформи не се вписваше създаването на силен сегмент на лигитимна и законово издържана предприемаческа среда!
Така че за българските фирми с производствени и експортни възможности остава алетрнативата да се имплантират първо в корпоративните мрежи на фирми от ЕС. Този прцес вече е започнал и то в икономическото пространство на страната. Цели секторни производства (индустриална мед, текстил, обувки, дрехи) вече са инкорпорирани в мрежите на италиански, немски и други водещи фирми от ЕС. От гледна точка на националните интереси се губи българската идентичност на тези производства, които бяха водещи в регионален план на международното разделение на труда. Не следва да се драматизира този процес, въпреки очевидното последствие, че се създава принаден продукт в българското икономическо пространство, а “усвояването и консумирането му“ в други пространства. Като се отчита обаче тенденцията към преразпределение на сумарния доход на света, (вкл. в рамките на ЕС), остава оптимистичната презумция, че част от него по различни схеми и канали ще се връща в страната. Каквато е логиката на финансовите инструменти и практики на ЕС! За успокоение 65% от чешкия износ се осъществава от не чешки фирми. Така че, в процеса на т. нар. “споделяне на икономическия суверенитет” в евросъюза, следват компенсации по различните механизми на евроинтеграцията.
Една стратегическа визия би трябвало да формулира категорично държавната функция по стимулирането на иновационните способности на българските МСП , ясна стратегия за привличане на водещи високотехнологични корпорации с цел създаването и на българска територия на мрежа (или части от други транснационални мрежи), в които да се инкорпорират българските фирми с възможности. Т.е. не е без значение начинът и формите на включване на българските стопански субекти в международните производствени и технологични мрежи и мегаполиси. Това трябва да бъде съвместна визия на бизнеса и държавата. В този процес държавата е редно да играе и ролята на стратегически предприемач.
От гореизложенот следва, че е наложително разработването на национална визия за геоикономическа стратегия, с основен приоритет европейското геопространство и в аспект на стимулиране включването на българския бизнес в интегрални стопански мрежи, първо в европейските и където има условия и в други регионални геопространства . Т.нар. Национална експортна стратегия, която се разработва от Министерство на икономиката и енергетиката е само фрагмент от евентуална цялостна стратегия за икономичско развитие. А такава липсва! И затова “увисва” в икономическото пространство на страната, а нейният обект (и субект) е идентифициран неясно от гледна точка на националните бизнесинтереси. Комплексният и разнопосочен ресурсен и пазарен натиск, който очаква българската икономика (стопански, екологичен, технологичен, трудов и пр.) прави наложително разработането на Стратегическа визия за развитие на България в геополитически и геоикономически план . Ефективен експортноориентиран модел предполага нова експортна структура, ориентирана на първо място към икономиката на ЕС и частично към други геоикономиески пространства. Затова са нужни висококонкурентни изделия и стоки. В противен случай, ще имаме 25% работна сила в селското стопанство, която работи за собственото си жизнено оцеляване (а не за износ), приходи от туризма за около 400 дол. (на един турист средно) при 900-1000 в конкурентните дистинации, иновационно и високо-технологично присъствие в производството и в износа за 1-2 %!
Разработването на Национален програмен стратегически документ за развитие на България с достатъчно дълъг геополитически хоризонт е наложителен и поради друга важна причина. Процесът на ”топене” на национален сувернитет в рамките на ЕС (политически, икономически, кратополитически) е закономерен от гледна точка на европейския проект, в който участва България. Дали ще се формулира като “предоставяне” (доброволно) или “споделяне”, той, и като факт, и като тенденция е необратим процес. Който се допълва и от съюзната концепция за “Европа на регионите”. Срещу това страната ни трябва да получи сигурни гаранции за всякакъв вид защита, не само икономическа. Но без ясна българска визия, без български проект за геополитическо и геоикономическо развитие , няма да можем да се възползваме от тази опция на Европейският съюз, която може би е най-силният аргумент за членството ни в него. Иначе, колкото и да сме близко до ЕС или дори да сме вече в общността, винаги ще оставаме далеч от Евросъюза!
Геополитическите предизвикателства
Какво се променя с членството на България в ЕС в геополитически план? Без да има визия за развитие, България получава “наготово” разработени геополитически и геоикономически вектори на Европейския съюз, които стават задължителни за страната ни с всички произтичащи последствия. България влиза безапелационно в обхвата на регионалния геополитически и геоикономически код на евросъюза.
А каква ще е съдбата на националния геополитическиа код, който трябваше (и би трябвало) да се разработи на различни равнища (6) ? У анализаторите остава съмнение, че управляващият политически елит на България се задоволява с това, че влиза в обхвата на геополитическия код на ЕС. Защо? Поради простата причина, че геополитически и геоикономически код на една съвременна държава се материализира векторно на различни равнища на основата на оптимален минимум от ресурси (водещи са вътрешните) от различен вид (икономически, демографски, технологични). И които трябва да бъдат управлявани относително балансирано като геополитическа стратегия. При опосканите вътрешни ресурси, се разчита предимно на външни (като се предполага, че главен донор ще е ЕС), които както вече стана ясно, няма да могат толкова лесно да се “управляват” (преразпределят и присвояват) по известните схеми на прехода. Във всеки случай е редно да се даде отговор на въпроса, защо нито едно от преходните правителства не разработи дългосрочна визия за развитие на страната в геополитически, геоикономически и кратополитически план? Последната (юни т.г.) Стратегия за национална сигурност, също преповтаря механизми за действия в отделни аспекти (по същество значими в глобален мащаб, но несъизмерими в национален) и както всички останали “стратегии на парче” (икономически, секторни) преследват правилни, но в повечето случаи преекспонирани цели от стратегиите на ЕС и НАТО. Националната компонента като визия в тях липсва в много голяма степен.
Договорът за присъединяване на България на 25.04.2005 към ЕС даде статут на активен наблюдател на страната в органите на съюза. Този статут има две главни последствия:
- Без право на глас при вземане на решения (до датата на официалното приемане) България има право, чрез делегираните си представители в евроорганите (чл.55 от договора), да представя свои позиции и отправя мотивирани искания по дневния ред на ЕС. С други думи, принципно се променя досегашният статут на страната с възможността от “бенифициент” на готови решения, изисквания, регламенти и пр. (договарят се само сроковете на тяхното въвеждане) да оказва определено въздействие с издържани и конструктивни позиции по въпроси и проблеми в развитието на ЕС, засягащи националните приоритети и интереси . Тава е известният в международните отношения дипломатически прийом на “пазаренето” ( bargaining ). Специално за ЕС, възможностите за българските представители произтичат от две явления в работата на оганите на съюза: т. нар. “ spillover “ (процесът на вземане на решения в една област пораждат потребността от нови решения в други области) и “ leftover ” (мултиплициращ ефект от първия процес, изразяващ се в подготовка, нови анализи и решения по конкретни въпроси). Шансовете за корективи по някои “български” въпроси идват именно от факта, че решенията на ЕС са в различна фаза на готовност (етап на генериране на идея или проблем, етап на анализ и разработка, етап на готовност за обсъждане в органите или етап на взимане на решения). Първа такава възможност е да се влияе конструктивно (а не само чрез PR -фирми, което е допустимо) върху процеса на ратифициране на договора от останалите 25 страни-членки.
- Да регламентира институционално и правно консумирането на горното право чрез специална програма, наречена Годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на ЕС, (приета на 07.04.2006 от МС). Програмата е разработена на междуведомствена основа, съгласувана е с Мисията на България към ЕС (т.е. чрез нея и с оторизираните органи на съюза) и следва дневния ред на австрийското и финландското председателство през 2006. Практически програмата е своеобразна апробация на готовността на българския еверокапацитет да участва по-нататък на равноправни начала във вземането на решения на всички равнища в ЕС.
Следователно и в последните месеци на подготовка за приемането си в ЕС, България има практическа възможност да се включи активно в процеса на вземане на важни решения на съюза, особено на такива, засягащи националните приоритети и интереси. Двата основни раздела в програмата: “Участие в работата на Съвета на ЕС и на Европейския съвет” (стратегическите насоки на развитие на ЕС) и “Участие в дейността на работните органи към Европейската комисия” (законодателни и работни програми) дават необходимата основа за това. Разбираемо е, че от 01.01.2007 по-нататъшната съдба на България ще се кове не само от ЕС, но и от националните представители.
Не е възможно да се аналзират всички приоритети на българското членство, но ще опитам да маркирам няколко по-важни от тях, свързани с изконни национални стратегически интереси. Те не засягат приоритети, които вече са “рутинна” дейност на една страна-членка: участие във вземане на решения в органите на ЕС, разработването на различните политики и практики, финансови инструменти и общностни инициативи, постигане на заложени цели за икономически растеж и заетост, търсене на енергийни и екологични ползи за страната, усвояване на средства от финансовите инстременти и др. Последните се превърнаха в нормална, рутинна държавна функция с приемането на страната в ЕС. Затова пък има съюзни вектори, които биха се “вместили” в геополитическата визия на България. Още повече, че политиката на “открит регионализъм” (участие в няколко регионални или субрегионални организации или конструкции) е пътят, който извървя и самият Европейски съюз. Още повече, че България (чрез геополитическата агентура) в етапа на асоцииране и присъединяване направи значителни геополитически отстъпи в явен ущърб на националните геостратегически интереси. В упоменатия втори президентски доклад по въпросите на националната сигурност се изтъкна тезисът, че трябва да се работи за “енергийната сигурност” на България. Не затова, че този въпрос е моден в последно време, не за това, че е изключително наболял в глобален и регионален план, а като геополитическа оценка е редно да се посочи, че България от държава с “висока степен на енергийна сигурност”, премина през етапа на “демонтиране на системата” на тази сигурност, за да стигне до страна с ниска степен на “енергийна сигурност”. Иначе проблемът е правилно поставен, но затова трябваше да загубим статута си на страна с висока степен на енергийна сигурност (7) . За кратополитическата сигурност и икономическата сигурност на държавата България е просто излишно да се говори.
По стратегията на ЕС за по-нататъшно разширяване
Този въпрос, който отново навлиза в етап на “стратегическо преосмисляне”, има редица аспекти, касаещи непосредствено страната ни. Редица вектори, които в преходния период бяха “занемарени” (или изоставени), поради недостатъчна политическа воля на “преходните управленци”, но които се оказват (изненадващо за тях) приоритети в стратегията на ЕС, биха могли да бъдат активирани, включително и с ресурси на съюза. Така че не само бъдещето на Европейския съюз е от първостепенна важност за България, но и субрегионалните, регионални и глобални вектори на съюза. Ако трябва да се разшифроват в най-общ план, българските интереси (в рамките или извън формата на ЕС) са основно в Балканския и Черноморския регион . За това могат да съдействат финансовите стратегии на Евросъюза в региона: Процесът за стабилизация асоцииране, Пактът за стабилност на Западните Балкани, Европейската политика на съседство за група страни от ОНД. Разширяването на ЕС в тази посока ще помогнат да се реанимират и активират важни сегменти на българската геополитика и геоикономика в региона . Конкретни, конструктивни позиции и целенасочена геоикономическа експанзия на България (а не голи изявления, преповтарящи основни моменти в политиката на евросъюза към разширяване), са нужни към Македония, Хърватска, Турция, Сърбия, Черна Гора и други държави от региона. Както и към регионалните структури в региона. Забравя се значението на геостратегическото място на това геопространство в геополитическото противоборство между “ Hartland (Сушата) и Word Island (Морето)”. В качеството си на асоциирани или кандидат-членки, тези страни развиват активно взаимодействие с ЕС в областта на икономическото (развитие на субрегионални интеграционни процеси и пазари, като органична част от общоевропейските) и военно-политическо взаимодействие в региона по линия на развитието на военните и граждански способности за управление на кризи на ЕС в рамките на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), елемент на втория стълб на ЕС (като Европейска отбранителна агенция, Европейски сили за бързо реагиране, регионални бойни групи). България може да използва както собствени, така и ресурси на ЕС.
Висши български представители (президент, министър-председател) са излизали с различни инициативи за Балканите и Черноморскиа регион. След което обаче те нямат развитие като програми или проекти. На Петия икономически форум за Югоизточна Европа (ноември 2003) българският президент формулира стратегия от пет точки (стъпки) за инициативи в региона като база за активизиране на регионалното икономическото сътрудничество. Де факто, това бе признание, че на Балканите не тече конструктивен процес на икономическо взаимодействие, сътрудничество и интеграция. От друга страна, изтъкнатата обединяваща мотивация за всички страни от региона за участие в лансираните инициативи - перспективите за членство в Евросъюза, подсказва и отговора на въпроса, защо досега такъв процес не е бил възможен? Бъдещето членство е важен фактор, но условията за реално (от гледна точка на икономическа готовност) интегриране на отделните балкански страни в ЕС са друга, не по-малко важна предпоставка за развитие на регионална интеграция. Защото няма съмнение, че основните фактори, мотивиращи присъединителния процес са безспорно от икономическо естество, но те се проектират в цялостната геополитика на ЕС. Което дава отговор на въпроса как е възможно във високоразвития интеграционнен процес на съюза да участват страни с ниско равнище на икономическо развитие? Една чисто балканска предпоставка за субрегионална икономическата интеграция, каквато е реалната стопанска съизмеримост (не политическа или геополитическа) на партниране на държавно и корпоративно равнище (и особено на ниво малък и среден бизнес) , не бе използвана. Става дума за икономическа, технологическа и социална съизмеримост на балканските държави под общия знаменател - ниско икономическо равнище на развитие. За България и останалите балкански страни са важни коридори № 4, 7, 8, 9, 10, които продължават да бъдат в примката на геополитическите совалки. А и не само те! Друг пример е Договорът за либерализиране на търговията с енергия и създаване на регионален енергиен пазар (и водещата роля на България в неговата реализация). Най-важните (поне за нашата страна) проекти за тръбопроводи (газ и нефт) продължават да са в “процедурен застой” (въпреки раздвижването в началото на 2006). Инициативата за създаване на регионална зона за свободна търговия (аналогично на ЦЕФТА) е реална възможност като своеобразен етап на подготовка на други балкански страни за членство в Евросъюза, които на настоящия етап имат статут на асоциирани към ЕС. Организацията за Черноморското икономическо сътрудничество (ОЧИС) със статут на международна регионална организация и с перфектна управленска логистика (8) по-скоро имитира дейност, което не е случайно. В ОЧИС членуват 13 страни от черноморския басейн (Сърбия, Черна гора и Македония бяха приети през 2003) Със статут на наблюдател са поне още дузина държави. Въпреки това резултатите са повече от скромни за петнайсетгодишния период на съществуване на тази регионална, по същество балканско-черноморска, икономическа организация.
Има ли място България в този сложен процес и може ли прояви геополитическа и геоикономическа активност? Да! Но само при наличието на геополитическа воля. Защото въпросителните в сложния геополитически и геостратегически (евразийски) диалог между ЕС и източни страни като Русия, Китай и новите (ресурсно мощни) държави от ОНД, чакат своето решение. Каква роля се отрежда на това субрегионално геопространство: автономно (едва ли!), междинно, т.е. буферно (по-всяка вероятност), или гранично (за определен исторически период в зависимост от разширяването на ЕС)? Или, какви геополитически схеми се чертаят за Балканите и Югоизточна Европа за ролята на мост между Изтока и Запада в процеса на формиране на по-големи геоикономически пространства. Кои трасета (пътни, жп газо- и нефтопроводи и в кои мрежи ще се включват) ще минават през този регион и през територията на България? Сложни въпроси и не по-малко сложни отговори. За които е нужна предварителна готовност за реагиране и планиране на геополитически и геоикономически действия. Приемането на България в ЕС не зачерква геополитическата мисия на държавата България (9) , най-малкото в естествената й регионална геосреда!
Отношенията ЕС-Русия
Разширяването в източно направление фактически опира до конструкцията на отношенията ЕС-Русия. От нея може да тръгне и новото преструктуриране на българо-руските отношения, които са на незавидна ниска степен на развитие по различни причини, най-вече гоеполитически. След като България не бе в състояние досега самостоятелно да формира приоритетите на отношенията с доскорошния си най-голям икономически партньор, очевидно е, че известна автономност и активизиране на отношенията, главно икономическите, може да се постигне и във формата ЕС-Русия. Стратегията в тази сфера (както е известно) се осъществява по линия на изграждането на Общо европейско икономическо пространство, което е предмет на диалог в Групата на високо равнище ЕС-Русия и Споразумението за партньорство и сътрудничество с Русия. Финансовите схеми и инструменти, обслужващи диалога ЕС - Русия (на първо място Европейският инструмент за съседство и партньорство), могат да се използват за смекчаване (частично или напълно) на натрупаните и предстоящи (след приемане на България в сэюза) проблеми от най-различен характер (митнически, визови, по стратегически трансрегионални проекти и т.н.). Красноречив пример е нефтопроводът Бургас-Александруполис, който след дълги години на “процедурен застой” получи практически тласък на развитие едва в началото на 2006 с “благословията” на геополитическия триъгълник ЕС-САЩ-Русия. Но по аналогични схеми могат да се решават и конвенционални проблеми между двете страни (10) . Ако не е фатално късно, разбира се.
Разработването на цялостна национална геополитическа визия за развитие на България, чието ядро е членството в ЕС , не подлежи на дискусии. Достатъчно е да се “огледаме” и видим какво правят в това отношение нашите съседки Гърция и Турция. Особено поучителна е експанзията на Гърция, която проявава геополитическа смелост, провеждайки относително самостоятелна геополитическа и геоикономическа стратегия в региона. При това използа както собствени, така и ресурси на Евросъюза, умело вмествайки националната си стратегия за развитие в общата геополитическа схема на ЕС (11) .
Бележки:
1. БВП на човек от населението (25-28% от средното равнище на 15-те страни-членки), почти нулев дял на технологични изделия в износа (1%), нарастващи външнотърговски дефицит, външен дълг и междуфирмена задлъжнялост и обслужване на лоши кредити, изоставане в средната работна заплата, в доходите и т.н. Неприятното е, че става въпрос за трайни задълбочаващи се тенденции, които характеризират развитието на българската икономика през прехода и прогнозите за скорошен обрат не са оптичистични. През 2003-2004. БВП на България достигна 89% от равнището на 1989.
2. Повечето от “преходните политици”, които се готвят да стартират и в органите на ЕС (най-вече в уютния Европейски парламент) са представители от кръга на т.нар. “геополитическа агентура” (вж. сп. “Международни отношения”, кн. 3, 2006). Тяхното участие в органите на ЕС с придобитата политическа “закалка” в процеса на трансформиране на политическото и икономическо пространство на България, довело до тотално присвояване на огромната част от националното богатство, може да има само негативи за имиджа на страната.
3. “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020” (Икономически институт на БАН, 2003). Фактически става въпрос за “престартиране” на стопанските реформи, което да осигури достигане и “отласкване” от икономическото равнището на 1989 + постъпателно развитие през следващигт години със сравнително висок темп на нарастване на БВП: около 8-10% средногодишно. Очевидно този желан икономичеки растеж е труден за постигане, имайки предвид очакваните шокови моменти в икономическата и социална области и спадане нарастването на БВП през 2005 с два пункта (от 5,6% през 2004 на 5,4% през 2005.). Външнотърговският дефицит, който постоянно нараства, също деформира преставата за това, каква е реалната българска компонента в БВП.
4. Публичните инвестиции (нарастването на които финансовият министър счита опасни за макроикономическата стабилност) се очертават като сума за около 1-1,5 млрд. евро годишно. Българското съфинансиране през периода 2007-2013 се оценява на 2,8-3 млрд. евро като условие за усвояването на европарите.
5. При обсъждането на Националната стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на България за периода 206-2015 се посочи, че са “планирани” само в тази област около 13 млрд. евро, от които до 2009 г. – 5,5 млрд. евро и за периода 2010-2015 - 7,5 млрд. евро. При най-оптимистичен вариант от ЕБВР и СБ могат да се заемат за периода 5,4 млрд. евро.
6. Геополитическият (геоикономическият) код на България (и на всяка страна) се свежда до виждания и доктрини за векторите и геостратегическите действия на различни равнища: локално (вътрешното геопространство), субрегионално (Балканите и Черноморския регион), мегарегионално (ЕС) и глобално. България на първите три равнища може да провежда сомостоятелна или съгласувана със стратегическите партньори геополитика и геоикономика, отчитайки националните интереси.
7. Историческата памет понякога умишлено е къса. Ако я опресним си заслужава да се върнем към подписаното през 1993 Споразумение с Фонда за ядрена безопасност, съгласно което страната ни се задължава да преустанови експлоатацията на четирите (т.нар. малки) реактори на АЕЦ “Козлодуй”. Именно то постави началото на “одисеята” с “АЕЦ проблема” на България в преговорите с ЕС, който освен широк обществен резонанс в българското общество има и измерими икономически последствия. Най-важното от които е загубата на националната енергийна сигурност. Това, че българският гражданин вече плаща повече, отколкото в половината страни-членки на ЕС и предстои преустановяване на българския износ на елктроенергия в балканския регион, са други конкретни проекции на последствията. Две събития от онова време имат отношение към въпросното споразумение и възникналия проблем: преструктурирането на външния дълг на България с Г-7 ( и решението на групата за изваждане на определени, като тези на АЕЦ “Козлодуй”, типове атомни реактори) и сключването на Европейското споразумение за асоцииране. По този повод, през 1993 българската геополитическа агентура направи своя първи сериозен дебют.
8. Функционират Международен секретариат, Черноморска банка за търговия и развитие, Черноморска парламентарна асамблея, Черноморски бизнес съвет, Черноморски енергиен център, Международен център за черноморски изследвания, Координационен център по статистика и редица други структури за управление и съдействие.
9. В лекцията на тема “Актуални въпроси на националната сигурност”, изнесена от президента Георги Първанов (23.06.2006), за първи път представител на управляващия елит открито заяви, че “членството в ЕС и националните (държавните) интереси е въпрос, който не е преопределен и чака своето осмисляне”. Както и, че е “нужен анализ и нов прочит на силните и слабите страни на България в европейското пространство”. Доста закъсняло откровение, но пък оптимистично от гледна точка на проблема за отсъствието на геополитическа визия на България.
10. Два примера-два подхода.! Единията е Двегодишната програма за стокообмена между България и Русия (на Министерство на икономиката и енергетиката) прилежно преповтаря открити въпроси и проблеми на двустраннното икономическо сътрудничество с повече от десетгодишна давност. Другият пък е подписаният Меморандум между Министерство на селското стопанство на Русия и Генералната дирекция по селско стопанство и развитие на селските райони на ЕС: “За взаимно разбирателство и започване на диалог в сферата на селското стопансво и развитие на селските територии”. Той предвижда първо, координиране на аграрните политики, второ, регулиране на продоволствените пазари и осъществуване на координация по митническата и тарифна политика. Уточнени са преговорните инструменти: постоянно действащи смесени работни групи! Последното е “ноу-хау”, взето от практиката на сътрудничеството между нашите две страни. Само че с ЕС резултатите вероятно ще бъдат по-други. Няма съмнение, че в тази някога силна област на сътрудничество между двете държави (сега икономическите връзки са почти прекъснати), Русия отива на стратегическо решаване на огромните си аграрни проблеми. Включително и като вносител. От години Русия и България са нетни вносители на селскостопанска продукция. В критични моменти България прибягва до внос на слънчоглед, фуражи, нерафинирано олио и др. от Русия и други страни от ОНД. Два подхода: единият печеливш (за Русия), другият (нашият по отношение на Русия) – губещ.
11. Гърция открито и демонстративно обяви (чрез своя министър на външните работи) геоикономическите си намерения за експанзия на Балканите и в Черноморския регион. За целта през седващите пет години се заделят над 800 млн. евро (публични средства) за логистични цели. Като голям успех на “ гръцката енергийна дипломация” бе обявено евентуалното включване на Казахстан в проекта за изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис. Геоикономическата експанзия на южната ни съседка се разширява непрекъснато в целия район на Югоизточна Европа, включително и в България. Последните информации сочат до края на 2006 разширение на мрежата от бензиностанции на гръцката енергийна компания “Хеленик петролеум” в региона да достигне 220, в България - 40 (последната сделка е наемането на 14 бензиностанции ЕКО), в Македония - 24. Положителното търговско салдо на Гърция с България достигна 225,4 млн. евро през 2005. (в. “Имерсия”, 05.07.2006 и в. “Адезмевтос типос”, 05.07.2006)
* Преподавател в УНСС
{rt}
Членството на България в Европейския съюз е предизвестен факт, с клаузи или без тях. Основаата за стратиране на процеса на асоцииране, присъединяване и (от 01.01. 2007) членство на България в евросъюза, е геополитическа и има отношение към геоикономическото престуктуриране на света и Европа след края на “студената война” . Плюс стратегията на ЕС към разширяване (главно на Изток) и извоюване на глобална позиция като най-динамично и проспериращ мегарегион.
От тази гледна точка на Брюксел, позицията на България, която не разполага със собствен геополитически и геоикономически код, не само, че не се опростява и става по-печеливша, а напротив, демонстрира тенденция към усложняване. Защо?
Първо , изходните икономически позиции (последно място в ЕС по всички възможни показатели) и финансовите потребности за старт към развитие на проспераща икономика в рамките на Евросъюза, свеждат значимостта на българскто национално стопанство в еврозоната до изпълнение на периферни функции (1) . В тази връзка, задачите през първия период на членството ни (2007-2013) изглежда ще имат сходни параметри с тези от предприсъединителния етап: укрепване на институциите (особено в критичните области, посочени в последния Мониторингов доклад), функциониране на административния капацитет по схемата на Acquis Communautaire и максимално усвояване на финансовите ресурси от структурните фондове. И без специални анализи е очевидно, че усилията ще продължават да се концентрират в рамкиран кръг от области и приоритети (посочвани от Евросъюза), които продължават да имат тежест в институционално и правово отношение и в най-добрия случай индиректно отношение към развитието на реалния сектор в икономиката. Последното се изразява преди всичко във формирането на подходяща бизнессреда. Която така и не бе създадена през прехода съгласно евросъюзните критерии!
Второ . Отсъствието на национална геополитическа и геоикономическа визия за развитие на страната затруднява полезните ходове и маневри (на фона на горната констатация) за ефективна защита на националните интереси или провеждане на активна (в този смисъл) европолитика.
От национална гледна точка, параметрите на двата процеса ще се определят изцяло от общите политики на съюза. В тази връзка българското представителство в органите на ЕС (Европейския парламент, Европейска комисия - ЕК, Съвета на Европа, Комитета на регионите (особено) и другите работни комитети и комисии) може да изиграе твърде положителна роля, компенсирайки донякъде посочените по-горе недостатъци.
Въпросът придобива изключително значение, защото вариантите за най-добра защита на националните интереси, икономиката и бизнеса, могат да бъдат разработвани и защитавани от личности с доказан висок професионализъм и опит, плюс морални качества. Едва ли представител (със спорен професионализъм и без практика) на парламентарна партия, чиято политическа платформа визира “излизане” (преди дори да сме станали член) от ЕС, е най-добрия избор за Европейския парламент, пък макар и само като наблюдател на този етап. Квотният принцип в управлението на страната е достатъчно бламиран като политически подход за да има продължение и в органите на Евросъюза (2) . Както се очертава, конкурсното начало ще бъде приложено единствено за техническия ни персонал в европейските институции.
Икономическите предизвикателства
Според прогнозни разчети, за да осъществи старт по схемата на “ Turn Off ” (“излитане на самолета от пистата”), българската икономика се нуждае до 2020 от минимум 50 млрд. евро инвестиционнен капитал (3) , без финансовия ресурс от еврофондовете и евентуалната бюджетна ангажираност на държавата. За следващите два двадесетгодишни периода се предполага увеличаване на сумата. Недостигът от тези средства за първия период се очертава между 15 и 20 млрд. евро. Което налага няколко задължителни извода:
- Финансовите ресурси от еврофондовете (11,2 млрд. евро за периода 2007-2013), дори и да бъдат насочени към икономическо преструктуриране, са малък процент от реално потребните за икономическо развитие . Поради недостатъчната степен на готовност за усвояване на европейските пари, голяма част от тях (както е и предвидено) ще отидат за укрепване на капацитета, по-нататъшно развитие на процеса по синхронизиране с Acquis Communautaire и за големи инфраструктурни проекти, които са част от трансевропейската транспортна мрежа на евросъюза. Финансовите ресурси на ЕС дори и в нарастващи обеми можеха да имат мултиплициращ ефект при съвсем друга качествена характеристика и параметри на българската икономика , които трябваше да бъда създадени именно в преходния период. Парите от европейските фондове ще имат важно, но не единствено (и решаващо значение) за този процес, както през първия период на членство (2007-2013), така и през следващите етапи на участие в ЕС.
- Публичните финанси на държавата (както показва досегашната практика) няма да са в състояние да подкрепят съществено структурните реформи , в смисъл развитие на секторни или продуктови приоритети. Още повече, че държавното инвестиционно съдействие не се вмества в логиката на пазарната икономика, въпреки че тезисът “минимум държава” в икономиката, по принцип и особено за слаборазвитите страни, остава спорен. Освен това държавата ще има тежката задача да осигурява около 25-30% съфинансиране (4) при усвояването на средствата от еврофондовете.
- Държавният бюджет през първата и следващите две години ще бъде изключително напрегнат с опасност да бъде дебалансиран, тъй-като всяко преструктуриране на бюджетните разходи ще бъде свързано с обслужване на ангажиментите във връзка с членството в ЕС. На първо място, за усвояване и съфинансиране, изплащане на външния дълг, покриване на бюджетните публични сектори (образование, здравеопазвае, армия, полиция, съдебна власт, идръжка на държаваната администация и пр.). Нещо повече, при положение, че усвояването на средствата от структурните фондове падне до равнището на годишната вноска на България в общия бюджет на евросъюза (310 млн. евро през 2007 и вероятно 430 млн. през 2013) и на други дължими отчисления към съюза (мита, ДДС, екологични вноски и пр.), е възможно България от бенефицент да се првърне в донор на ЕС. През първата (и втората година на членство) това е не само теоретическа, но и реална хипотеза, ако не се предприемат драконовски мерки за успешно усвояване на финансовите ресурси, които ЕС отпуска на България.
- Реални алтернативни източници за привличане на нужния финансов и инвестиционен ресурс за икономическото развитие остават българският бизнес, публично-частното партньорство, ПЧИ, външни донори като ЕБВР, ЕИБ, Световната банка и други, както и държавният бюджет . Най-малка ще бъде държаваната инвестиционна подкрепа, а като най-сериозният източник се очертават преките частни инвестиции (5) . Въпросът е как да бъдат привлечени, особено на фона на сегашните постъпления (едва през последните две години около 2 млрд. евро), след като именно те се очертават като основен ресурс за икономически просперитет?
Геоикономическите предизвикателства
Повече от очевидно е, че членството на България в ЕС не отменя политическата отговорност да се работи за изграждане на съвременна държава с модерна икономика. Което означава геоикономически модел на развитие . В противен случай алтернативата за България е ясна: периферен модел на икономическо статукво на страната , който кореспондира (случайно или не) с доминиращия понастоящем геополитически глобален модел (ядро, полупериферия, периферия). Страните от полупериферията (каквито са всички страни от Източна и Централна Европа) имат алтернативата да развиват модерни икономики и общества и шанс за преход към ядрото от развити страни. Ето защо разработването на национална визия за стратегическо геоикономическо развитие на страната в условията на регионализиращия се и глобализиращ свят е повече от наложителна. Ако не е геополитическата воля на ЕС, движението на България по траекторията на “партийно-корпоративни стратегии и практики” неминиуемо ще я доведе до исторически колапс, придавайки и периферна позиция не само в Европа, но и в глобалния свят.
Един пример. Екпортноориентираният модел за развитие на националната икономика и в рамките на ЕС е повече от очевидна и задължителна стратегия. Но този модел трябва да е следствие (проекция) от цялостната национална геоикономическа визия за развитие на България. Европейският съюз се утвърждава като най-важният геополитически и геоикономически вектор на България, но не е далновидно да се приеме, че е единственият в геоикономически план. Налице са и други вектори, може би не толкова стратегически, но не по-малко приоритетни.
Затова разработването на геополитическия и геоикономически код на България, който да определи стратегическите вектори за развитие на страната в геополитически хоризонт, за 25 годишен период, с гарантирана политическа приемственост за реализиране на доктрините , е исторически наложително. Съвсем естествено е, в геополитическия и геоикономически код на България, Европейският съюз да бъде главният, стратегически вектор . Препотвърждаването на сегашните стратегически приоритети на страната, резултат от геополитическото преструктуриране на света и Европа след края на “студената война”, не отменя необходимостта от адаптиране на българската геополитика и геоикономика към многовекторния характер на глобалния свят.
Страница 2
Експортноориентиран модел не може да се реализира със старото мислене като развитие на отраслови и секторни стратегии, а с отчитане на новите тенденции в международното разделение на труда, чиито параметри се определят от от такива мощни субекти на международните икономически отношения, като регионалните образувания от типа на ЕС, АТК, НАФТА и екстериториалните транснационална корпорации (ТНК). Последните формират качествено нова характеристика на глобалната икономика: транснационално-корпоративно разделение на труда, изразяващо се в създаването на мощни наднационални продуктови и технологични мрежи . Именно те най-вече формират новия геоикономически модел на света. Единствено в техните рамки може да се намери нишата за българския експортноориентиран модел. Как, това е въпрос на стратегически виждания за развитието на България и нейната икономика. Схемата по-долу показва общата логика за стратегическо търсене на мястото на България в ЕС и в други геопространства.
Макро- и микроикономическото преструктуриране в България по ”имитационните” схеми приключи “успешно” с трансформирането на държавната собственост и държавните монополи в частни. Частните монополи обаче, на този етап са най-голямата опасност за взривяване на инфлацията, защого практически са извън контрола на държавата. До същински пазарно-ориентиран модел за икономическо развитие не се стигна, въпреки че бяха създадени политическите и законодателни предпоставки за това. Признанието, че сме пазарна икономика (един от маахстрихтските критерие) е по-скоро геополитически жест от страна на ЕС (макар че, разбира се, България е постигнала чувствителен напредък в това отношение) за да не се преустанови процеса на присъединяване. Сериозни открити въпроси остават по държавното регулиране и участие на държавата в пазарния процес, създаването на мотивираща законова и стопанска среда за развитие на предприемачеството, частния бизнес и външната търговия. Така се стигна до практическа икономическа неподготвеност на българското стопанство да участва ефективно и равнопоставено в интеграционните процеси на ЕС. Институционалното и нормативно конвергиране (във висока степен) все още не означава икономическо конвергиране и интеграция. Откритите въпроси във всичките вече закрити преговорни глави не са малко, но по-важното е, че прогресът по редица от тях е значим за членството на България в ЕС.
Няма отговор и досега, как да се конструира експортноориентиран модел на страната? Несериозна е тезата, че превръщането на европейския пазар като “вътрешен” за нашите производители ще реши автоматично този проблем. Факт е, че този пазар ще поглъща около 62-63 % от българските стоки, (общо страните от СТО - 85%). Но така или иначе, извън ЕС остават около38-40% национални и регионални пазари, на които се пласират определени количества български стоки. Към тях всъщност е насочена истинската външна търговия на България. На тези пазари, и особено на руския и тези на страните от ОНД, вече се очерта неприятната тенденция, българските износители да търгуват с небългарски стоки.
За да се отговори на въпроса за геоикономическите шансове на страната, първо е редно да се даде приблизителен отговор, кои са главните субекти в българската пазарна икономика? Статистическите данни са известни. Това са малко над 200 хиляди фирми, предимно малки и средни (99,7%), като много малко от тях разполагат със собствени маркетинтгови сруктури за разработване на производствени и пазарни стратегии, вкл. експортни.
Около 90% от тези фирми са в категорията на т.нар. микрофирми (с персонал до 9 човека). Малките (с персонал до 50 души) и средните (от 100 до 250) са около 14,5 хили. фирми или 7% от общия брой. Тези, които имат по 200-250 работници и служители са не повече от 0-6-0,7% от общия брой.
От гледната точка на развитие на експортнооринтирана икономика, именно последните две групи и най-вече последната, формират експортния потенциал на България и участват в международната търговия. От друга страна, българският износ се осъществава от около 12 хиляди фирми (а вносът от 23 хиляди фирми). Тоест, всяка фирма изнася средно от няколко до десетина вагона продукция. Има и изключения разбира се. Следователно, зад този експортен потенциал (като брой фирми и стойност на износа) стои раздробен експортен ресурс , непригоден за конкуренция на пазара на ЕС и на другите международни пазари. Още един извод е повече от очевиден: контролът и регулирането от страна на държавата на този жизнено важен сегмент на българската икономика е по-скоро хаотичен по целия цикъл от производството до реализирането на експортния ресурс. Същото важи и за вноса. Най-често изтъкваният аргумент за намалените регулативни функции на държавата бяха ангажиментите и към международните регламенти по линия на ЕС, СТО и пр. При това, независимо от факта, че натискът идваше от държави - стратегически партньори, които сами правеха тъкмо обратното. Земеделието на ЕС е най-субсидираното в света, както и това на САЩ! Надеждите на българското земеделие могат да бъдат попарени от СТО, в която се води битка за премахване на производствените и експортни субсидии в селското стопанство.
Международната конкурентноспособност на българското производство е под критичната точка (с малки изключения) на поддържане на стабилни пазарни ниши в отделни страни или региони. Това важи и за пазара на ЕС, който от следващата година се превръща във вътрешен. Това означа че конкурентният натиск на стоките от другите страни-членки ще се засили многократно на българския пазар след премахване на последните митнически ограничения. За съжаление, не се използва плавният и постепенен процес за премахване на митническите и други бариери с ЕС, за да се съхранят в нужната степен българските стопански предимства на пазара на Евросъюза. Въпросът за адаптирането към стандартите на ЕС е по-скоро технически. По него българският експортен бизнес също има частична, невисока готовност. Вече е ясно, че 50% от производителите на млечни произведения към май 2006 са фалирали, а колко още ще фалират е неизвестно. Такава е констатацията и при производителите на месо и месни произведения и на редица други български продукти и изделия.
През прехода не се създаде национална конкурентна пазарна среда , което е факт с тежки последствия за българския бизнес и износ. Най-важното е, че не се стимулира вътрешната конкурентноспособност като главен двигател за постигане на международна конкурентноспособност . Високата вътрешна конкурентноспособност гарантира стабилни позиции и на международния пазар. Българските фирми възприеха конюнктурна стратегия за спечелване на каквато и да е ниша на външните пазари. Това е стратегия на оцеляването, носеща само временни ефекти. При това в области, в които оконачтелно не са загубени стопанските ни предимство: вина, текстил и текстилни изделия, и обувки (главно на ишлеме), селскостопански суровини и полуфабрикати, отделни компоненти на електротехниката и машиностроенето.
Открит остава въпросът за аграрния износ при положение, че селското стопанство се тиражира като оттласкващ стопански сектор . Ангажиментите по глава “Земеделие” сочат орязани квоти за производство на зърнени храни, които при рязко съкратеното животновъдство, могат да бъдат (както показа практиката) значим експортен ресурс в новите пазарни условия и, когато родното животновъдство е сведено до параметрите на “семейно отглеждане” и далеч не отговаря на критериите на ЕС. Спазването на Общата аграрна политика ще поднесе и други изненади за родното селско стопанство. Мотивиращата визия към насочване усилията за производство на екологично чисти аграрни стоки е правилна, но трудна за реализиране и ще е нужно много време, имайки предвид, че при тях преобладава ръчният труд За превръщане на екологичното земеделие в сериозен експортен ресурс на пазара на ЕС е потребна работна сила (освен инвестиции), с която българското земеделие вече не разполага, или е във възможностите на семейното “самозадоволяване”. Българското фермерство с всички условности и въпросителни, както е известно, се концетрира главно в производството на зърнени храни. Преструктурирането към екологични производства, с много по-висока принадена стойност, но ограничени като обеми, ще бъде сложен трансформационен процес за тях.
Надеждите, свързани с националния туризъм (другият отласкващ стопански отрасъл): селски, екологичен, културен, археологически и пр. туризъм (с 2-3 % дял понастоящем в общите туристически приходи) за достигане на по-значими приходи в националния доход, засега не се оправдават. А към тях реално се насочват не малка част от европарите.
Независимо от всички проблеми, именно групата на фирмите-износителки, колкото и да са немощни и с раздробен производствен и експортен ресурс, е тази , към коята приоритетно трябва да се насочи държаваната политика за експортно съдействие и стимулиране (кредитиране, застраховане, маркетингово и информационно съдействие), в т.ч. по линия на усвояването на европарите. Тази икономическа функция е силно застъпена в развитите страни. Защото на сегашния, а и на следващите етапи те ще са основните “емисари” на българската икономика в процеса на реалната (не номинална) конвергенция с икономиката и пазара на евросъюза.
Съдбата на българската икономика да играе периферна и обслужваща роля е предрешена, ако се разчита единствено на този модел на конвергиране. При това положение не са нужни догонващи и прочие модели.
Изхождайки от презумпцията, че се движим към създаване на модерна държава, следва да се отчитат и последните, геоикономически тенденции в развитието на световното стопанство. Шансовете на българските фирми, които днес участват в международния стопански оборот ще намаляват на европейския и световен пазар, ако не се включат в “транснационалната мрежова интеграция” , която ще снижи до минимум отрасловото и секторно “депресиране” в българската икономика, което се усеща като резултат на рзпадането на отрасловите и секторни връзки. Функционалният характер на този вид глобално регионално и глобално разделение на труда позволява на български фирми с различен профил и параментри (особено средните и малките) да станат участници (макар и не водещи) в един високоорганизиран транснационален стопански процес. На този етап не е възможно той да бъде генериран от български фирми в икономическото пространство на България или извън него. Ако са съществували някакви шансове, те вече са пропуснати! Това са нови, сложни форми на национално стопанско преструктуриране, партниране в международната търговия и конструиране на световната икономика, при строго регламентирани субординационни икономически и технологически връзки, контрол и отговорности по хоризонтала и вертикала на регионалните и глобални икономически процеси. Казано другояче (това което интересува бългрския статистически гражданин), въпросът е, колко от създавания световен доход ще бъде национално идентифициран и ползван отговорно за развитието на страната?
