07
Нед, Юни
23 New Articles

Континенталната школа в немската геополитика и нацизмът

брой4 2006
Typography

Проблемът за взаимоотношенията между немската геополитическа школа в периода между двете световни войни и нацисткия режим, управлявал тази страна през 1933-1945,и днес продължава да се нуждае от безпристрастен анализ за да може, от една страна, да не бъде зачеркнато с лека ръка едно интелектуално направление, което може да се окаже полезно и днес, а от друга – да бъдат окончателно отхвърлени идеите, нанесли такива мащабни вреди в миналото.

Карл Хаусхофер и раждането на континенталната школа

Карл Хаусхофер (1869-1946) е роден в Мюнхен. Повече от двайсет години е професионален военен (през 1908-10 е военен аташе в Япония), като през Първата световна война е произведен в генералски чин и командва артилерийска бригада. Научната му кариера започва през 1919 в Мюнхенския университет, където от 1921 е професор по география. Оттогава до края на живота си публикува над 400 статии и книги, в които формулира и развива геополитическите си идеи.

Анализирайки горчивите резултати от Първата световна война за родната му Германия, Хаусхофер твърди, че „периодът на геополитическо устройство и ново преразпределяне на контрола върху пространството, не само не е приключил с края на световната война, а тепърва започва” (1). Според него, Версайската система не е отслабила или унищожила съществуващите противоречия между държавите, а напротив – допълнително ги е изострила.

Както е известно, през следвоенните години в политическия живот на Ваймарската република постепенно се налага идеята за „свръхнаселеността” на Германия, като заслуга за това имат и немските геополитици. Така, Карл Хаусхофер тълкува по следния начин т.нар. „теория за жизненото пространство”: „След като у нас (т.е. в Германия – б.р.) на 1 кв. км бедна северноалпийска земя се падат по 130 души, докато във всички богати колонии на същата площ се падат между 7 и 25 души, при това върху по-плодородни земи, то и стремежът на германците към справедливо разширяване на тяхното „жизнено пространство” е напълно оправдан” (4). Според него, именно гъстотата на населението е сред основните фактори за психологическата подготовка на германците за Втората световна война.

Опитвайки се да даде по-обща оценка на мястото и ролята на Германия в света, Хаусхофер лансира идеята за пан-регионализма, като интерпретация на понятието за глобалните икономически региони. Неговите пан-региони обаче, са нещо повече от обикновени икономически блокове. Те се базират на т.нар. пан-идеи, осигуряващи необходимата идеологическа основа на регионите. Хоусхофер предрича, че през втората половина на ХХ век геополитическите структури, развиващи се в меридианно направление (САЩ-Латинска Америка, Европа-Африка, Япония-Океания, съветската „стратегия за достъп до топлите морета”), ще бъдат заменени от тоталната, развиваща се по паралелите, експанзия на САЩ, целяща установяване на американската доминация на планетата. Оттук и стремежът на автора за предварително преразпределяне на света.

През 1924-1944 Хаусхофер издава (заедно с Ерих Обст, Ото Маул и Херман Лаутензах) геополитическото списание “Zeitschrift fur Geopolitik”, имащо огромно международно значение.

Идеите на Карл Хаусхофер, особено свързаните с необходимостта от разширяване на „жизненото пространство”, привличат вниманието на част от лидерите на нацисткото движение, още повече, че един от тях – Рудолф Хес, е адютант на Хаусхофер по време на Първата световна война. След идването на нацистите на власт през 1933, Карл Хаусхофер е назначен за директор на мюнхенския Институт по геополитика (създаден на базата на ръководения от него геополитически семинар). През 1938 той основава и поема ръководството на Националния съюз на германците, живеещи в чужбина, чиито поделения са използвани от правителството при формирането на немските „пети колони” в различните европейски държави. До 1936 Хаусхофер определено се ползва с покровителството на режима, но по-късно (и особено след бягството на Хес във Великобритания през 1939)изпада в немилост. Големият му син Албрехт Хаусхофер (също известен геополитик) установява тесни контакти с шефа на американското разузнаване в Европа Алан Дълес и се включва в заговора на висши немски офицери срещу Хитлер, довел до покушението срещу фюрера на 20 юли 1944. Малко по-късно Албрехт Хаусхофер е арестуван, а през април 1945 е разстрелян от Гестапо в Берлин. Баща му пък е изпратен в концлагера Дахау.

След края на войната, Карл Хаусхофер е задържан за кратко от американците, като по време престоя си в ареста има многобройни срещи и разговори с един от основателите на американската геополитика – директора на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмънд Уолш. Именно на Уолш той предава и своеобразното си „завещание” – своя последен труд „Апология на германската геополитика”, след което се оттегля в баварското си имение, където се самоубива, заедно със съпругата си Марта, през 1946.

В „Апологията”, Хаусхофер отхвърля „нацисткото минало” на геополитиката, отбелязвайки, че Хитлер (когото той квалифицира като „полуграмотен тип, който никога не е разбирал правилно геополитическите принципи”) е деформирал немската геополитика. Малко след смъртта му, Едмънд Уолш лично представя в специална лекция във Франкфуртския университет неговата последна книга, призовавайки слушателите си, към „правилно” тълкуване на геополитиката.

В теоретичен план, Хаусхофер и колегите му поставят в центъра на вниманието си положението на Германия в системата на европейските и световните държави. Което се обяснява с факта, че за Германия въпросът за границите и, съответно, за „жизненото пространство”, винаги е бил актуален. Особено силно влияние върху формирането на идеите им, изиграват трудовете на Макиндер, Маън и Кьелен.

Според Хаусхофер, лансираната в тях идея за планетарния дуализъм – т.е. противопоставянето между „морските” и „континенталните” сили, или между „таласокрацията” (властта, базираща се на морската мощ) и „телурокрацията” (власт, базираща се на сухопътната сила), е ключът, разкриващ ни всички особености на международната политика, във формирането на която и той самият взема дейно участие. Като военен аташе в Япония например, Хаусхофер общува именно с онези кръгове, които определят стратегията на тази страна. Тук е мястото да спомена, че прословутият термин „нов световен ред”, който навремето се използва от нацистка Германия, а напоследък – от САЩ, за първи път е лансиран именно от Япония при формулирането на геополитическата схема за преразпределяне на влиянието в Техоокеанския регион, която се стремят да реализират японските стратези.

Планетарният дуализъм на „морските” и „сухопътните” сили поставя Германия пред проблема за геополитическата и самоидентификация. Привържениците на националната идея (какъвто е и Хаусхофер) се стремят към усилване политическата мощ на германската държава, което означава индустриално развитие, културен подем и геополитическа експанзия. Но специфичното място на страната в центъра на Европа, т.е. нейното пространствено и културно „срединно положение”, я превръща в естествен противник на западните морски държави – Великобритания, Франция, а в перспектива – и на САЩ. На свой ред, представителите на „таласократичната” геополитика също не крият отрицателното си отношение към Германия, която смятат (заедно с Русия) за един от основните противници на „морския” Запад.

В подобна ситуация, Германия едва ли може да разчита на здрав съюз с държавите от т.нар. „външен полумесец”, още повече, че Великобритания и Франция имат исторически териториални претенции към нея. Следователно, бъдещето на национална Велика Германия е свързано с геополитическото противопоставяне на Запада и особено на англосаксонския свят, олицетворяващ на практика „морската сила”.

Върху този анализ се базира и геополитическата доктрина на Карл Хаусхофер и последователите му, в чиято основа е необходимостта от формирането на континентален блок (или ос) Берлин-Москва-Токио. Всъщност, това е единственият пълноценен и адекватен отговор на стратегията на противоположния „лагер”, чиито участници не крият, че за тях най-голямата опасност е тъкмо изграждането на аналогичния евразийски алианс. Така, в статията си „Континенталният блок”, Хаусхофер подчертава: „Евразия не може да бъде задушена, докато двата най-големи народа – германците и руснаците – всячески се опитват да не допуснат конфликт помежду си, подобен на Кримската или Първата световна война: това е аксиома на европейската политика” (20). Пак там, той цитира американеца Омър Ли, според който „последният час на англосаксонската мощ ще удари, когато немците, руснаците и японците се обединят”.

Самият Хаусхофер прокарва същата теза в статиите и книгите си. Тя получава популярност като „ориентация на Изток” (Osterorientierung), тъй като предполага самоидентификацията на Германия, нейният народ и култура, като западно продължение на евразийската (азиатската) традиция.

В тази връзка следва да се подчертае, че концепцията за „отваряне към Изтока” в концепцията на Хаусхофер, съвсем не означава окупирането на славянските земи. Става дума за съвместно цивилизационно усилие на двете континентални държави – Германия и Русия, които да наложат „новия евразийски ред” и да преструктурират континенталното пространство на Световния остров, за да го освободят напълно от влиянието на „морската сила”. Хаусхофер планира разширяването на немското пространство не за сметка на колонизацията на полските и руски земи, а чрез усвояването на гигантските незаселени азиатски пространства и реорганизация на източноевропейските територии.

На практика обаче, нещата не изглеждат толкова еднозначни. Чисто научната геополитическа логика на Хаусхофер за необходимостта от формирането на континентален блок с Москва, се сблъсква с редица други тенденции, също характерни за немското национално съзнание. Става дума например, за специфичния расистки подход към историята, чиито изразител е и самият Хитлер. Според този подход, за основен фактор се смята расовото сходство, а не географската или геополитическа специфика. Съответно, неговите привърженици виждат като естествени съюзници на Германия англосаксонските народи (т.е. Великобритания и САЩ), доколкото именно те са най-близки етнически до немците. Затова пък славяните и особено цветнокожите евразийски народи се разглеждат като расови противници. Към това се добавя идеологическият антикомунизъм,също базиращ се в голяма степен на расовия принцип – тъй като Маркс и много комунисти са евреи, немските антисемити автоматично възприемат комунизма като антигерманска идеология.

Този националсоциалистически расизъм влиза в остро противоречие с геополитиката, тласкайки Германия към възприемането на обратната, антиевразийска, таласократична стратегия. От гледната точка на последователния расизъм, Германия следва да сключи съюз с Великобритания и САЩ и заедно с тях да се изправи срещу СССР. От друга страна обаче, унизителният спомен от Версайския договор си остава крайно болезнен. От тази двойнственост произтича и цялата двусмисленост на международната политика на Третия Райх, която постоянно балансира между таласократичната линия, външно оправдана от расизма и антикомунизма (антиславянските настроения, нападението срещу Съветския съюз, поощряването на католическа Хърватия на Балканите), и евразийската телурокрация, основаваща се на чисто геополитически принципи (войната с Англия и Франция, пактът Рибентроп-Молотов и т.н.).


 

Тъй като Хаусхофер, до известна степен, също е ангажиран с решаването на конкретните политически проблеми пред Германия, той нерядко е принуден да съобразява с тях собствените си теории. Това обяснява първоначалната му подкрепа за оста Берлин-Рим-Токио и опитите да я представи като стартов етап към формирането на пълноценен евразийски блок. В същото време той вероятно е бил наясно, че антируската (антокомунистичска) насоченост на този алианс и участието в него, вместо центъра на „хартленда” (Москва), на една второстепенна полуостровна държава, принадлежаща към „римленда”, го превръща в карикатура на истински континентален блок. Подобен конформизъм обаче, не е показателен за геополитическата концепция на Хаусхофер, като цяло, която си остава тясно свързана с „източната съдба” на Германия, основаваща се на здравия и дълготраен евразийски съюз.

Основавайки се на законите, изведени от Ратцел и най-вече на тезата му за предимствата на големите държави пред малките, както и на идеята на Макиндер за Световния остров, Хаусхофер разглежда господството на Германия над малките държави, разположени на изток и на запад от нея, като „неизбежно”, а борбата, необходима за реализацията му, като напълно оправдана. В идеята за Световния остров той вижда пространствения модел за германската хегемония в световния ред на бъдещето. С концепцията за Световния остров, немските геополитици свързват две неща:

- доминацията на Русия в евразийското пространство;

- ерозията на британската военна мощ за постигане на пълно господство в Световния океан.

Подобно на Ратцел и Макиндер, Хаусхофер смята, че континенталната държава разполага с фундаментално предимство пред морската. Той разглежда руско-немския алианс, като ядро на евразийския съюз с един по-обширен трансконтинентален блок, включващ Китай и Япония. През 20-те и 30-те години на миналия век Хаусхофер неуморно призовава Токио към сближаване с Пекин, подкрепяйки едновременно с това съветско-германската ос. Като цяло, той оценява СССР като азиатска държава. Според него, Европа, включително славянските държави, следва да се обедини около Германия и така да се превърне в сериозен геополитически аргумент в преговорите с Русия за съдбата на Евразия. Немските геополитици разчитат да убедят Москва доброволно да признае контрола на Германия над Евразия. Поне самият Хаусхофер винаги се е обявявал против военното решаване на въпроса. Той разглежда руско-немския съюз като необходима стъпка към последващото налагане на германската доминация по суша и вода. Тоест, макар че Хаусхофер и последователите му, градят геополитическите си конструкции върху концепцията на Макиндер, изводите им (което е съвсем естествено) са съвършено противоположни: за Макиндер руско-германският съюз трябва да бъде предотвратен с цената на всичко, докато за немските континенталисти тъкмо той е ключът към реализацията на идеята за „жизненото пространство”.

Подобно на „бащите” на геополитиката Макиндер и Кьелен, Хаусхофер е убеден, че разположението и териториалните характеристики на държавата са основните детерминанти на политическата и историческата и съдба. Но, според него, само 25% от елементите, определящи историческото движение, могат да бъдат обяснени с географски причини, докато останалите са свързани с дейността на народите и техните водачи (26) . Той смята за основна движеща сила на държавата гарантирането и разширяването на нейното „жизнено пространство”. Хаусхофер твърди, че, разширявайки жизненото си пространство, динамичната държава си осигурява по-голяма икономическа автархия, т.е. независимост от своите съседи. Според него, извоюването на подобна свобода е показател за величието на една държава.

В едно от най-популярните си довоенни произведения – „Основи на геополитиката”, Карл Хаусхофер лансира тезата, че цялата история на човечеството е „борба за жизнено пространство”, подчертавайки че: „справедливото разпределяне на жизненото пространство на планетата, което ни дава възможност да погледнем в очите ужасната опасност от свръхнаселеност на Земята през следващите 300 години” (32) , е справедлива награда за усилията, хвърлени в изучаване на геополитическите закономерности, защото именно „геополитиката, много повече, отколкото която и да било друга наука, изправя своите адепти и учители пред лицето на съдбата, вършеща своята работа” (33) .

Макар да е убеден че настъпва краят на господството на морските държави, в същото време Хаусхофер придава голямо значение на морската мощ на държавата, като средство за защита и разширяване на нейните граници. Разглеждайки Централна Европа като опора на Германия, той посочва Изтока като основно направление на немската експанзия. В своята версия на Drang nach Osten , Хаусхофер разглежда Изтока като пространство, предопределено за Германия от съдбата ( Sckicksalsraum ).

Според геополитическата схема на Хаусхофер, упадъкът на Великобритания и по-малките морски държави, създава благоприятни условия за формирането на нов европейски ред, в който доминиращи позиции ще заеме Германия. Този ред пък следва да стане основа на нова световна система, базираща се на т.нар. пан-идеи. Сред последните той изброява панамериканската, паназиатската, панруската, пантихоокеанската, панислямската и паневропейската идея. През 1941 обаче, Хаусхофер преразглежда схемата си, като в резултат от това в нея остават само три пан-региона, всеки със своя специфична пан-идея: пан-Америка, начело със САЩ, Велика Източна Азия, начело с Япония и пан-Европа, начело с Германия. Като цяло, основният патос на геополитическите конструкции на Хаусхофер и колегите му от мюнхенския Институт по геополитика и списанието Zeitschrift fur Geopolitik е свързан с формулирането на доводите и аргументите, обосноваващи претенциите на Германия за водещи позиции в света.

Zeitschrift fur Geopolitik и учениците на Хаусхофер

Второто десетилетие на ХХ век, белязано от Първата световна война и революционните сътресения в Русия и Европа, в значителна степен променя теоретичните подходи към междудържавните отношения, да не говорим за практическите им измерения. Осъществяват се коренни промени, най-важната измежду които е противопоставянето между комунистическия Съветски съюз и капиталистическите държави. Тези промени намират отражение във всички обществено-политически науки, включително в геополитиката. Именно през този период на глобални промени, геополитиката преживява истински разцвет: започват да се появяват националните геополитически школи, като доминираща сред тях несъмнено е немската.

Германската геополитическа наука демонстрира сериозно развитие още през Ваймарския период, но по-късно нацистите се опитват да използват редица нейни постановки при формирането на собствената си външнополитическа доктрина.

Широкото разпространение на геополитическите идеи в Германия предопределя и необходимостта от организационно обединяване на учените, занимаващи се с геополитика. Така, през 1924, се появява прочутото списание Zeitschrift fur Geopolik („Списание за геополитика”), през същата година е създадено и „Геополитическото дружество”, начело с Адолф Грабовски (35) . Тоест, още в периода на Ваймарската република Германия разполага с авторитетен геополитически център. Геополитическото списание на Хаусхофер е първото периодично издание, създадено от учени и изследователи, специално за развитието и пропагандата на геополитическите идеи. Затова е съвсем естествено, че около него се формира група от сериозни теоретици, сред които изпъкват Албрехт Хаусхофер, Ерих Обст, Ото Маул, Евалд Банзе, Волф Зиверт, Карл Рос, Йозеф Кюн, Рихард Хениг и Курт Вовинкел. Достатъчно ясно техните идеи са изложени в статията „Основи на изграждането на геополитиката” ( “ Bausteine der Geopolitik ”, 1928 ), като същността им е в следното: „геополитиката е учение за връзката между политическите събития и земните пространства”, тя е „инструмент за политическо действие и пътеводител в политическия живот”. Благодарение на което геополитиката „се превръща в нормативна наука, способна да ръководи практическата политика”.

Тази група геополитици пропагандират тезата за необходимостта от „ревизия” на Версайската система и промяна на „необоснованите” геополитически граници на Европа и Азия, отчитайки интересите на Германия.

С идването на власт на нацистите, геополитическата наука започва усилено да се идеологизира, като ударението се поставя върху тезата за „липсата на достатъчно жизнено пространство за Германия”, което трябва да поощри реваншистките настроения в немското общество.

В германската геополитическа литература от онова време не липсват твърдения, че бъдещето на Германия се намира на Изток: „това, което започва днес, е началото на нова ера, чиито водещ принцип е неизбежно следствие на реалните движещи сили в света: обръщането на Германия на Изток” (39) .

По отношение на Запада, дългът на Германия, „след като пред нея се отворят вратите на Изтока, е да гарантира, че занапред никой няма да претендира за Рейн и, особено, за Елзас” (40) . Така, макар че до този момент немската история е „в най-широкия смисъл движение между Изтока и Запада, занапред тя следва да се трансформира в движение от Запад на Изток” (41) .

Впрочем, още през 1927 професор Хениг пише, че „от геополитическа гледна точка днес Италия и Германия са неразривно свързани една с друга; и двете страдат от едни и същи проблеми, свързани със свръхнаселеността им и липсата на колонии. Япония също трябва да намери място в този съюз” (44) .

През 1928 водещите теоретици на немската геополитика формулират своеобразна програма на геополитическата наука, чиито основни тези са следните:

• геополитиката е учение за зависимостта на политическите събития от земята (пространството);

• тя се опира върху широката основа на географията и, особено, на политическа география, като учение за политическите пространствени организми и тяхната структура;

• изследваната от географията същност на земните пространства осигурява на геополитиката онези рамки, в които следва да се реализират политическите събития, за да имат траен успех; разбира се, политическите носители отвреме навреме могат да излизат и извън тези рамки, но рано или късно зависимостта от пространството си казва думата;

• в духа на това разбиране, геополитиката се стреми да осигури необходимия инструментариум за политическо действие, превръщайки се в своеобразен пътеводител на политическия живот;

• геополитиката се превръща в нормативна наука;

• геополитиката се стреми и следва да стане „географската съвест на държавата” (45) .

 


В теоретичен план, в периода на нацисткото управление, ударението се поставя върху пропагандата на онези геополитически тези, които съдействат за осъществяване на въшнополитическите задачи на режима. През 30-те години геополитиката се превръща в мода, като с различни „геопроблеми” започват да се занимават представители на почти всички научни сфери в нацистка Германия. Особено разпространение добива теорията за т.нар. „географско единство”, лансирана навремето от Ратцел. Същността и е, че всяка конкретна територия трябва да представлява единство и сходство на географските условия и да притежава пълен комплекс от географски фактори, гарантиращи икономическата и културна „жизнеспособност на нацията”. Въз основа на тази теория, още през 90-те години на ХІХ век, Ратцел лансира понятието „Срединна Европа” ( Mitteleuropa ), обединяваща, според него, териториите от Северно и Балтийско море до склоновете на Алпите и Карпатите, включително Холандия, Франция и Дунавския басейн. На свой ред, по време на Първата световна война, германския геополитик Науман (в нашумялата си книга „Срединна Европа”) включва в това понятие Австро-Унгария, Сърбия, България и Румъния. Именно тази „теория” е поставена в основата на германската имперска стратегия. По-късно тезата за „географското единство” се трансформира в тази за „жизненото пространство”, с което следва да разполага всяка конкретна държава. Както е известно, нацисткият режим и неговите идеолози включват в немското „жизнено пространство” Саар, Лотарингия, Елзас, Австрия и Судетската област. Осъществявайки въпросната теория на практика, те извършват „аншлуса” с Австрия, „мирното завземане” на Чехословакия, както и последвалите окупации на Дания, Белгия, Холандия, Франция, Югославия, Гърция и Полша.

 

Един от най-известните ученици на Карл Хаусхофер и сътрудник в неговото списание е Ерих Обст (1886-1981), който развива теорията на Хаусхофер за „големите пространства”, като предлага разделянето на света на шест основни големи политико-икономически „съюза”:

• Панамерикански съюз;

• Евроафрикански съюз (доминиран от Германия);

• Съветско-руски съюз;

• Източноазиатски съюз;

• Южноазиатски съюз;

• Австрало-новозеландски съюз (56) .

След Втората световна война Обст е професор по география във Висшата техническа школа в Хановер. Във Федералната република геополитическите му идеи се ползват с такава популярност, че той дори пише учебник по геополитика, специално предназначен за „повишаване нивото на политическото образование на високопоставените държавни служители”. В него Обст пояснява, че: „Както и да формулираме понятието „държава”, на преден план винаги излизат три основни фактора – народ, пространство и ред, основаващ се на закона. Което пък означава, че геополитиката е само раздел от по-общото учение за държавата и се ограничава с анализа на физиономията и политическата тежест на отделните държави дотолкова, доколкото става дума за най-различни пространствени елементи или причини. Едва ли е нужно да подчертаваме, че не съществува географско-геополитическа наука за предопределената съдба” (57) .

Биологическата теория за държавата, която в периода на нацистката диктатура изразява официалните възгледи по този въпрос, твърди, че в „пренаселените” страни възниква естествен натиск по границите със съседите, което неизбежно води до разселване в съседните територии.

Така Хайнрих Шмитхенер, в книгата си „Жизненото пространство и борбата между културите” заявява, че: „Стремежът към разширяване е присъщ на на всеки здрав народ... но само онова пространство, което се характеризира с по-висока плътност на населението и по-висока култура, в сравнение с останалите, може да се разшири, усвоявайки нови области” ( 59) . Или, както отбелязва италианският кардинал Илдебрандо Антониучи, „народът без пространство има право на пространство без народ” (60) .

Използването на геополитиката от нацистия режим, който изкривява основополагащите и принципи, предизвиква растяща тревога сред водещите немски геополитици. Всъщност, преосмислянето на редица геополитически постулати и усилията за връщане на геополитиката в нейните академични рамки, започват още по време на Втората световна война. Пример за това е книгата на Албрехт Хаусхофер „Обща политическа география и геополитика” (“ Allgemaine politische Geographic und Geopolitik ”). В нея той се стреми да изложи основните геополитически постулати в популярна форма, очиствайки ги от конюнктурните наслоения. Албрехт Хаусхофер се опитва, без да засяга същността на научния спор между представителите на политическата география и геополитиката, да систематизира всички натрупани в тази сфера знания, допълвайки научното дело на собствения си баща Карл. Анализирайки политическата география и геополитиката, той отбелязва, че изследователските трудове от всички епохи, посветени на държавните, икономическите, етнографските, расовите, социологическите, военно-научните и историческите проблеми, съдържат и важни политико-географски и геополитически знания, което всъщност ги сближава. Според него, единственото, което разграничава политическата география от геополитиката, е очевидно приложният характер на втората и академизмът на първата. Тезите, изложени от Албрехт Хаусхофер, до голяма степен, определят по-нататъшното развитие на германската следвоенна геополитика. За съжаление, авторът не успява да завърши напълно труда си, тъй като е разстрелян от нацистите като участник в заговора срещу Хитлер от юли 1944. Затова и книгата му излиза едва през 1951.

„Геополитическото право” на Карл Шмит

Появата на т.нар. „геополитическо право” (или „геоюриспруденция”) донякъде е резултат от опитите за геополитическа унификация на всички научни отрасли в нацистка Германия (64 ). По своето концептуално съдържание, то представлява по-нататъшно развитие на тезата на Рудолф Кьелен, че: „политическата целесъобразност, а не правото” следва да бъде „основният принцип на държавата”. На свой ред, Манфред Ланханс-Рацебург се опитва да преустрои правото в духа на тези геополитически идеи, т.е. на базата на „зависимостта на частните и публични правни отношения от пространството”, формулирайки понятието „географска наука за правото или геоюриспруденция” (65) . Според Адолф Грабовски пък, геополитическото право или геоюриспруденцията е „теория за това как правото се поражда от пространството” (66).

Основен представител на „геополитическото право” е Карл Шмит (1888-1985) – известен немски юрист, политолог, философ и историк. Неговите отношения с нацисткия режим имат двойнствен характер. От една страна, теориите му оказват известно влияние върху нацистката идеология. Особено популярни са неговите книги „Политическа теология” (68) и „Понятието за политическо” (69), в които той критикува либералното право и дори идеята за „правовата държава”. В същото време, цялата концепция на Шмит се базира на фундаменталната идея за „правата на народа” ( Volksrechte ), които противопоставя на либералната теория за „правата на човека”. Според него, всеки народ има правото на културен суверенитет и съхраняване на собствената духовна, историческа и политическа идентичност. Същият подход обаче е характерен и за част от национал-социалистите, смятащи тази идеология за универсално приложима към всички народи на планетата.

След войната, Шмит (подобно на Мартин Хайдегер, Ернст Юнгер и редица други т.нар. „консервативни революционери”) известно време бива съзнателно игнориран от световната научна общност, но през 60-те и 70-те години на миналия век идеите и трудовете му са реабилитирани и отново печелят популярност.

В теоретичните постановки на Карл Шмит парадоксално се съчетават «политическият романтизъм» и «строгият рационализъм». На практика, всичките му идеи са свързани с геополитическите концепции, а основните негови трудове – «Номосът на Земята» (71) , «Земя и Море» (72 ) и др. са посветени именно на осмислянето на геополитическите фактори и влиянието им върху цивилизацията и политическата история. Според Шмит, целта на геополитиката е «приложението на науката и търсенето на посоките на политическия курс» и тя е в основата на «подготовката за политически действия» (73).

Изцяло в духа на геополитическия подход Шмит утвърждава изначалната връзка между политическата култура и пространството. Според него, не само държавата, но и цялата социална реалност и особено правото, произтичат от качествената организация на пространството. Оттук той извежда концепцията за «номоса» (гръцки термин, означаващ «закон», а в пространствен смисъл – «нещо оформено и организирано»). Според Шмит, «номосът» е такава форма на организация на битието, която установява най-хармонични съотношения както вътре в социалната общност, така и между отделните общности. «Номосът» изразява специфичния синтез на субективните и обективни фактори, органично проявяващи се във формирането на политическата и юридическа система. В «номоса» се проявяват природните и културни особености на човешкия колектив в съчетание с окръжаващата го среда.

В книгата си «Номосът на Земята» Шмит показва, как спецификата на едно или друго земно пространство влияе върху еволюцията на развиващите с в него култури и държави. Сравнявайки различните исторически «номоси» той подчертава фундаменталния дуализъм между отношението към пространството на номадите и уседналите народи. Всъщност, най-важният извод от анализа на «Номосът на Земята» е, че Шмит плътно се доближава до понятието за глобалното историческо и цивилизационно противопоставяне между цивилизациите на сушата и морските цивилизации. Изследвайки «номоса» на Земята, той се сблъсква с неговата качествена, същностна противоположност – «номосът» на Морето. Което пък води до формирането на специфична геополитическа методология за осмисляне на световната политическа история. Анализирайки противостоенето «Суша – Море», Шмит се стреми да внуши необходимостта да се премине от «планетарното мислене, използващо категориите на силата (мощта)», към «мислене, основаващо се законите за организация на пространството», за да може да се осъществи необходимата «глобална пространствена организация», съответстваща на «планетарното пространствено съзнание» (74).

През 1942 Шмит издава книгата си «Земя и Море», която, заедно с писания след войната анализ «Планетарното напрежение между Изтока и Запада и противопоставянето между Сушата и Морето» (1959) (75) , представляват един от най-важните документи на геополитическа наука. При Шмит смисълът на противопоставянето между сушата и морето опира до това, че става дума за две съвършено различни, несъпоставими и враждебни цивилизации, а не за варианти на един и същ цивилизационен комплекс. Това разделение почти напълно съвпада със схемата на Макиндер, но Шмит придава на основните и елементи – таласокрацията (т.е. морската сила) и телурокрацията (сухопътната сила), задълбочено философско тълкуване, свързано с фундаменталните правни и етични системи.

«Номосът» на Земята съществува безалтернативно през по-голямата част от човешката история. Всички негови разновидности се характеризират с наличието на строга и устойчива морална и правна форма, отразяваща неподвижният и фиксиран характер на земната суша. Тази връзка със Земята, чието пространство лесно може да бъде структурирано (фиксирани граници, постоянни комуникационни пътища, неизменни географски и релефни особености) поражда един специфичен консерватизъм в социалната, културна и техническа сфери. Съвкупността на различните версии на «номоса» на Земята формира онова, което обикновено определяме като история на «традиционното общество».


 

В тази ситуация морето е само периферно цивилизационно явление, което епизодично навлиза в сферата на «етичното». Едва с откриването на Световния океан през ХVІ век ситуацията радикално се променя. Човечеството (и най-вече островната Англия) започва да свиква с «морското си съществувание», т.е. да се осъзнава като остров сред морето (своеобразен огромен кораб).

Само че водното пространство рязко се отличава от сухопътното. То е непостоянно, враждебно, отчуждено и постоянно променящо се. В него няма фиксирани пътища, не са очевидни различните ориентации. «Номосът» на Морето води до глобална трансформация на човешкото съзнание. Социалните, правни и етични нормативи стават все по-обтекаеми. Ра жда се нова цивилизация. Според Шмит, Новото време и техническият скок, открил ерата на индустриализацията, се дължат на геополитическия феномен – прехода на човечеството към „номоса” на Морето.

Така Шмит дава социално-политическа дефининиция на геополитическото противопоставяне на англосаксонския свят, т.е. на т.нар. „външен полумесец”. Той подчертава, че „номосът” на Морето е враждебна на традиционното общество реалност. Така геополитическото противостоене между морските и сухопътните държави придобива изключително важен исторически, идеологически и философски смисъл.

Карл Шмит е автор на още една фундаментална геополитическа теория – тази за «Голямото пространство», разглеждаща процеса на развитие на държавите като стремеж към придобиване на максимален териториален обем. Принципът на имперска интеграция е израз на логичния и естествен човешки стремеж към синтез. Така, етапите на териториално разширяване на държавата съответстват на етапите в движението на човешкия дух към универсализма. Според Шмит, този геополитически закон се разпространява както в техническата, така и в икономическата сфера. Той подчертава, че, от определен момент нататък, техническото и икономическо развитие на държавата изисква количественото и качествено разширяване на нейната територия. Както отбелязва Ото Маул, «пълното икономическо проникване има същия ефект, както и окупацията на съответната територия». При това не е задължително да става дума за колонизация, анексия, или военна интервенция. Формирането на «Голямото пространство» може да се реализира по друг път – например на базата на приемането от няколко държави или народи на обща религиозна или културна «форма».

Според Шмит, развитието на «номоса» на Земята трябва да доведе до появата на държави-континенти. Етапите на движението към държавата-континент преминават от градовете-държави през териториалните (националните) държави. Появата на сухопътна държава-континент, т.е. на континентално «голямо пространство» е историческа и геополитическа необходимост.

В публикуваната си през 1940 книга „Пространството и голямото пространство в правото на народите” Шмит посочва като пример за волево формиране на „голямо пространство” практическата реализация на американската доктрина Монро (76) .

Макар че „Голямото пространство” може, в определен смисъл, да се отъждестви с държавата или по-точно с империята ( Reich ), тази концепция излиза извън неговите рамки. Това е нова форма на наднационално обединение, основаващо се на стратегически, геополитически и идеологически фактори.

За разлика от унифицирания пангермански модел на Хитлер и съветския «интернационализъм», «Голямото пространство» на Карл Шмит се основава на културния и етнически плурализъм, широката автономия, ограничена само от стратегическия централизъм и тоталната лоялност към висшата властова инстанция (неслучайно редица съвременни автори считат модела на Карл Шмит за прообраз на днешното «голямо европейско пространство» - ЕС). При това той подчертава, че формирането на ново голямо пространство не зависи нито от научната ценност на самата доктрина, нито от културната компетентност, нито пък от икономическото развитие на неговите съставляващи или дори от това на териториалния и етническия му център, дал импулс на интеграционния процес. Всичко зависи само от политическата воля, разпознаваща историческата необходимост от подобна геополитическа стъпка.

Общата геополитическа картина на света, описана от Шмит, се свежда до изпълнения с напрежение цивилизационен дуализъм, т.е. до противопоставянето на две големи пространства – англосаксонското (Великобритания и Америка) и континенталното (Евразия). Тези две «големи пространства» - таласократичното и телурократичното – водят помежду си планетарна битка за да осъществят последната стъпка към универсализацията, преминавайки от континентална към световна хегемония. При това Шмит гледа песимистично на възможността възпросният конфликт да бъде приведен към някаква строга юридическа база, тъй като цивилизационните макроконцепции на двете «големи пространства» се базират на взаимноизключващи се «номоси» - «номосът» на Земята и «номосът» на Морето. Последният разрушителен елемент в тази схема се появява с навлизането на въздухоплаването, тъй като въздушното пространство е още по-слабо податливо на етично-правно структуриране, отколкото морското.В краткия си очерк «Историческата структура на съвременното световно противостоене между Изтока и Запада» Шмит се опитва да разкрие «същността на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, което днес ни държи в такова напрежение» (79) . Според него: „Ако оставим настрана всички многобройни особености, проявяващи се при съпоставката между Изтока и Запада, остава едно фундаментално различие – противоположността между сушата и морето. Защото това, което днес определяме като Изток, представлява единен континентален масив: Русия, Китай, Индия – т.е. „най-големият остров” или „сърцевината на Земята”, както го нарича Макиндер. А онова, което наричаме Запад – е полукълбото, заето от Атлантическия и Тихия океани. Противоположността между континенталния и морския светове е реална глобална действителност, която следва да имаме предвид за да поставим на правилна основа въпроса за историческата структура на напрежението, свързано със съвременния световен дуализъм” (81).

Самият Шмит не смята за възможно запазването в непроменен вид на изведеното от него глобално противоречие, също както и победата на една от страните в този сблъсък. Според него, наличието и у двете на атомно оръжие би трябвало да ги направи „по-скромни” и дори може да ги откаже от претенциите им за световна хегемония. Но, пак според Шмит, наред с двете световни системи, съществуват и обширни пространства (понякога обхващащи цели континенти), които се колебаят между двата противоположни „полюса”, периодично поддавайки ту в едната, ту в другата посока. „Противоречията произтичат от нерешените проблеми на пространственото развитие, което води до необходимостта или да се намери модел за преход към ограничени „големи пространства”, допускащи съществуването и на други, подобни на тях, или пък да се превърне войната в рамките на досега съществуващото международно право в глобална гражданска война” (82).

Последователите на Карл Шмит разясняват и конкретизират тези идеи. Така, Ернст ван Лоен отбелязва, че: „В новото устройство на света, базиращо се на междуконтиненталното равновесие, Европа ще бъде едно от бъдещите големи пространства. Тази Европа ще се простира от Финландия до Гибралтар, от Нарвик до Черно море и от Атлантическия океан до западнославянските или източнославянските области. И за това пространство няма да може да претендира нито една империалистическа световна държава. В близко бъдеще Общоевропейското пространство ще изпълянав ролята на лост – днес между двата застинали атомни колоса, а утре – между Азиатския и Африканския континенти. Тази Голяма Европа няма да бъде нито чисто морска, нито чисто континентална” (63).

В края на живота си Карл Шмит концентрира вниманието си върху фигурата на „партизанина”, който според него е последния представител на „номоса” на Земята, останал верен на първоначалното си призвание, напук на разлагането на цивилизацията и ерозията на нейните правни и културни основи. „Партизанинът” е свързан с родната земя с неформални връзки и историческият характер на тази връзка определя етиката на войната, която той води. С постепенната универсализация на „морския модел” и „търговската етика”, фигурата на „партизанина” придобива все по-голямо цивилизационно значение, превръщайки се в последното действащо лице в историята, което защитава с всички средства „сухопътния ред” срещу тоталното настъпление на таласокрацията.

Геометодологията на Адолф Грабовски

Адолф Грабовски (1880-1969), който е съвременник и съратник на Карл Хаусхофер, е сред основателите на немската геополитическа школа.

В предисловието към книгата си «Германия и съвременната картина на света» (1928), разяснявайки целта на геополитиката, той отбелязва: «Също както днес смятаме за остарели всички исторически представи, игнориращи икономиката, така след време всички исторически и политически изследвания, пренебрегващи ролята на пространствения фактор, ще се възприемат като непълни. Световната политика, осъществявана без светът да бъде разглеждан в неговото пространствено единство, е просто абсурд» (88) . Самата книга представлява анализ на историческото развитие на европейската цивилизация в пряка връзка с пространственото разширение на културния свят. Като авторът отбелязва пряката зависимост на геополитиката от техническия прогрес. Според него, именно пространството е онзи общ знаменател, обединяващ цялата империалистическа епоха в човешката история. Оттук и необходимосто от детайлно изучаване на пространството и връзката му с политиката (89).

Грабовски е твърд привърженик на теорията за „голямото пространство”, дори се опитва да изведе „обективните закони на общественото развитие”, водещи до формирането на такива пространства на планетата. Според него, „имперският стремеж към създаването на конкретно голямо пространство, без съмнение отговаря на хода на световната история, водещ до формирането на все по-големи пространства, чак до появата на планетарен съюз” (90).

След Втората световна война Алфред Грабовски (наред с посмъртно публикуваните трудове на Албрехт Хаусхофер) има най-голяма заслуга за преосмислянето на много геополитически постановки и връщането на тази наука в нейните академични рамки. В книгата си „Пространството, държавата и историята” (1961), чието програмно подзаглавие е „Основи на геополитиката”, той се опитва да докаже, че въвеждането на социалния аспект превръща геополитиката във фундаментална наука. Разбира се, самата идея за използването на социалния аспект не е нова, тя е лансирана още от Кьелен, който заедно с термина „геополитика” вкарва в научно обръщение и термина „демополитика”, който обаче не получа сериозно разпространение.

В изследването си Грабовски се основава на това, че съвременната геополитика, за разлика от нацистката, е „метод на историческото познание” (96) . Като, според него, в съвкупността от пътища за познание на историята влизат „както идеите, така и икономиката; както пространството, така и климатът и народът; както историческото разделение, така и правната система...” (97) . Но, като основен обект на геополитическото изследване, Грабовски определя именно „пространството”, чиито социологически анализ включва всички компоненти на този метод. Тоест, от пространствена гледна точка следва да се разглеждат устройството на държавата, нейната външна и вътрешна политика, етнографията, човешката психология, съзнанието и т.н.


 

Книгата на Грабовски „Пространството, държавата и историята” е характерна за следвоенната германска геополитика не само със своето ново съдържание, но и с избора на обекта и методите за научен анализ и, разбира се, с крайната си цел – реабилитацията на геополитиката.

И така, Адолф Грабовски смята, че геополитическата наука е метод на историческото познание (101) . Но в същото време, той запазва „пространството” като основен обект на геополитическото изследване. Според него, именно пространството е отправната точка за научен анализ на държавното устройство, вътрешната политика, етнографията, а също на човешкото съзнание и психология. Съвкупността от тези фактори определя приемането на вътрешно- и външнополитическите решения. „А след като пространството притежава толкова уникални свойства, изучаването му следва да бъде отнесено към сферата на философията на историята” – смята Грабовски (103) .

Според него обаче, „държавното пространство може да се разшири не само в резултат от войни, но и чрез формирането на доброволна федерация, като резултат от обща политика или икономически съюз, каквито например са общият пазар или свободната търговска зона”. В тази връзка Грабовски констатира например, че нацистите е трябвало да отчетат не само необходимостта от обединяването на разделената от „полския коридор” Германия, но и жизнената необходимост за Полша да притежава собствен излаз на море, т.е. да решат въпроса за „полския коридор” по пътя на преговорите и с обединените усилия на Варшава и Берлин.

Тоест, в своите изследвания Адолф Грабовски прави много сериозен опит да реабилитира немската геополитическа наука, компрометирана от близкото минало, определяйки геополитиката като достоверен метод за историческо познание и политически анализ. При това той отново включва в сферата на геополитическите изследвания най-разнообразни компоненти на околната среда, като по този начин връща тази наука към класическите изследователски методи, характерни за научното течение, известно като географски детерминизъм. Именно в това завръщане към класическата академична наука виждат основната си задача германските геополитици в първите десетилетия след края на Втората световна война и краха на нацизма.

Бележки:

1 Haushofer К. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung . — В.— 1937. — S . 230.

2 Ibid ,— S . 105.

3 Poljakoff L., Wulf J. Das III Reich und siener Denker. — B. — 1959. — S. 54-55.

4 Bausteine der Geopolitik. — B. — 1928.— S. 41.

5 Нюрнбергский процесс. — Т. 1. — M. — 1957. — С. 704.

6 Вж . м . Walsch L.R. Wahre anstatt falsche Oeopolitik fiir Deutschland. — Frankfurt am Main.— 1946.— S. 25.)

7 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa]. S. XXVI.)

8 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa!. — S. XXVI.)

9 Гейден Г . Критика немецкой геополитики . — М . — I960. — С . 110.

10 Вж .: Thies J. Geopolitik in der Volksschule // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. —№9, —S. 512.

11 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

12 Вж .: Гейден Г . — С . 165.

13 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

14 Kraus Dr. Organisation des aussenpolitischen Unterricht an den Deutschen Universitflten //Deutsche Juristenzeirung. — 1933. — S. 16—17.

15 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 109.

16 Ibid. — S. 180—181.

17 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Kola— В . —1960.— S. 142.

18 Вж.: Гейден Г. — С. 186—187.

19 Haushofer К . Dai Nihon. — Miinchen. — 1913.

20 Haushofer K. Kontinentalblocke: Mitteleuropa — Eurasia — Japon // Ausgewaehlte Texte zur Geopolitik. — Boppart am-Rhein. — ]979. — С . 32—36.

21 Bausteine zur Geopolitik. — P. 53.

22 Вж .: Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in action. — Wash. — 1966. —P. 16.

23 Bausteine zur Geopolitik. — S. 47.

24 Ibid. — S. 48, 55. Вж. също : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 331.

25 Вж . Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — S. 6.)

26 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 328.

27 Dix A. Politische Geographic. — S. 140

28 Hassinger t. Geographische Grundlagen der Geschichte. — Freiburg im Breis-gau. — 1931. — U. 2. — S. 5—6.

29 Вж .: Haushofer K. Wehr-Geopolitik. Geografische Grundlagen einer Wehrkun-de. — B. — 1941.

30 Haushofer K. Grunlagen und Ziele der Geopolitik // Bausteine zur Geopolitik. — 1928. —S. 41.

31 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — Heidelberg — B. — 1939. — S. 271.

32 Bausteine zur Geopolitik. — S. 39.

33 Ibid. — S. 38.

34 Нюрнбергский процесс. Т. I. — M. — 1957. — С. 704.

35 Новият устав на дружеството, возобновило дейността си след Втората световна война в Западна Германия, вж. в книгата: Гейден Г. Критика немецкой геополитики. — М. — 1960. — С. 272—275.

36 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 18.

37 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 10. — S. 691.

38 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politiscen Bedeutung. — Heidelberg ,— В .—1939, —S. 105.

39 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1926. — H. 5. — S. 307, 309.

40 Ibid. — S. 306.

41 Ibid. — 1936, — H. 1. — S. 22.

42 Ibid. — 1933. — H. 8. — S. 505.

43 Ibid. — 1926. — H. 1. —S. 10, 11.

44 Ibid. — 1927. — № 3. — S. 246.

45 Bausteine zur Geopolitik.

46 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301 и по - нататък .

47 Haussleiter O. Zwischen Wissenschaft und Propagand // Die Neue Zeitung. — V. 1 2. September 1953.

48 Геополитическият подход е “ освободен от всякакви партийно - политически постановки и мирогледни ограничения ” (Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 226). В геополитиката става дума за “политиката като “изкуство на възможното”, която се развива далеч от пътищата на ограничената партийна догматика и разглежда само държавата, като цяло” (Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. — H. 8. — S. 508).

49 Haushofer K. Der nationalsozialistische Gedanke in der Welt. — S. 47. 5(1

Ibid. — S. 27.

51 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 4. — S. 193.

52 Ibid. — H. 6. — S. 397.

53 Ibid.

54 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1953. — H. 9. — S. 528.

55 Геополитиката се оказва “най-солидната” измежду всички науки не само в сферата на географията и политиката, но и в областта на икономическите науки, правото, военната стратегия, психологията и дори религията. Понятия, като “геоикономия”, “геоюриспруденция”, “геостратегия”, “геопсихология”, “георелигия”, все по-често се срещат в немската литература от онова време.

56 Obst E. Geopolitik // Die Verwalrung. — 1952. — H. 7. — S. 37.

57 Ibid.— S.I.

58 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1931. — H. 7. — S. 549.

59 Schmitthenner H. Lebensraume im Kampf der Kulturen. — S. 9—10.

60 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1954. — H. 12. — S. 756.

61 Kossmarm E.G. Warum ist Europa so? — S. 279.

62 Styhlmann F. Militargeographie-Wehrgeographie. — Petergmanns Mitteilun-gen. — 1933. —№ 11—12.

63 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — H. 7. — S. 369.

64 Demangeon A. Geographic politique // Annales de Geographic. —№ 229. — Janvier. — 1932.—P. 31.

65 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1928. — H. 1. — S. 91 и нататък .

66 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken // Politik als Wissen-schaft. — B. — 1930. — S. 44.

67 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1938. — H. 9. — S. 743.

68 Schmitt C. Politische Theologie. — Miinchen — Lpz. — 1922.

69 Шмитт К. Понятие политического // Вопросы социологии. — М. — 1992. — Т. 1. — № 1.

70 Schmitt С . Theodor Daueblers “Nordlicht”. Drei Studien ueber die Elemente, den Geiste und die Aktualitat des Werkes. — Munchen. — 1916.

71 Schmitt C. Der Nomos der Erde. — Koeln. — 1950.

72 Schmitt C. Land und Meer. — Lpz. — 1942.

73 Schmitt N. Landschaft und Geschichte // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1934. — № 2. — S. 585.

74 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum.

75 Вж .: Элементы . — 1997. — № 8.

76 Цит . по : Freund J. Les linges de force de la pensee politique de Carl Schmitt // Nouvelle Ecole. — P. — 1987. — №44.

77 Schmitt C. Positionen und Begriffe. — Hamburg . — 1940.

78 Schmitt C. Staatliche Souveraenitat und freies Meer // Das Reich und Europa. — Lpz.— 1941.

79 Schmitt C. Die geschichtliche Struktur des heutigen Welt // Gegensatzes von Ost und West. Freundschaftliche Begegnungen. — S. 167.

80 Ibid. — C. 138.

81 Ibid. — C. 142.

82 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum. — S. 271.

83 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1956. — H.2. — S. 20.

84 Das Neue Deutschland. — 1 Dezember. — 1916. —S. 115.

85 Ibid. — 18 Marz. — 1916. — S. 218.

86 За политическата дейност на Грабовски вж. Kuczynski J. Studien zur Geschichte des deutschen Imperialismus. — Bd. II. — S. 278.

87 Основните трудове на Грабовски : Deutscland und das Weltbild der Gegenwart. — B. — 1928; Staat und Raum. Grundlegung ramlichen Denkens in der Weltpolitik. — Hamburg . — 1928; Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933;

Der Sozialimperialismus als letzte Etappe des Imperialismus. — Basel . — 1933; Die Politik. Ihre Elemente und ihre Probleme. — Bad Godesberg. — 1948; Die Politik im Gundriss. — Freiburg . — Frankfurt am Mein. — 1952; Staaztsverfestigung oder Staatsabbau? // Zeitschrift fur politik. — H. 2. — 1958 und andere.

88 Grabowsky A. Deutschland und das Weltbilt der Gegenwart. — B. —J928. — S. 3.

89 Grabowsky A. Staatserkenntnis druch raumliches Denken. — B. — 1928. — S. 371.

90 Grabowsky A. Politik im Grundriss. — S. 284.

91 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken. Politik als Wissen-schaft. — В .—1930. — S. 34.

92 Grabowsky A. Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933. —S. 34.

93 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 9. — S. 555—556.

94 Вж .: HennigR. Geopolitik. DieLehre vom Staat als Lebewesen. —Lpz. —B. — 1931, —S. 6.

95 Ibid. — S. 8.

96 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Koln . —B. — 1960. — S. 60.

97 Ibid. — S. 63. 98 Ibid. — S. 9. "Ibid. — S. 143.

100 Ibid. — S. 142.

101 Ibid. — B. — 1961. — S. 60.

102 Ibid. — S. 63.

103 Ibid. — S. 3.

104 Grabowsky A. Op. cit. — S. 26, 28.

{rt}

Проблемът за взаимоотношенията между немската геополитическа школа в периода между двете световни войни и нацисткия режим, управлявал тази страна през 1933-1945,и днес продължава да се нуждае от безпристрастен анализ за да може, от една страна, да не бъде зачеркнато с лека ръка едно интелектуално направление, което може да се окаже полезно и днес, а от друга – да бъдат окончателно отхвърлени идеите, нанесли такива мащабни вреди в миналото.

Карл Хаусхофер и раждането на континенталната школа

Карл Хаусхофер (1869-1946) е роден в Мюнхен. Повече от двайсет години е професионален военен (през 1908-10 е военен аташе в Япония), като през Първата световна война е произведен в генералски чин и командва артилерийска бригада. Научната му кариера започва през 1919 в Мюнхенския университет, където от 1921 е професор по география. Оттогава до края на живота си публикува над 400 статии и книги, в които формулира и развива геополитическите си идеи.

Анализирайки горчивите резултати от Първата световна война за родната му Германия, Хаусхофер твърди, че „периодът на геополитическо устройство и ново преразпределяне на контрола върху пространството, не само не е приключил с края на световната война, а тепърва започва” (1). Според него, Версайската система не е отслабила или унищожила съществуващите противоречия между държавите, а напротив – допълнително ги е изострила.

Както е известно, през следвоенните години в политическия живот на Ваймарската република постепенно се налага идеята за „свръхнаселеността” на Германия, като заслуга за това имат и немските геополитици. Така, Карл Хаусхофер тълкува по следния начин т.нар. „теория за жизненото пространство”: „След като у нас (т.е. в Германия – б.р.) на 1 кв. км бедна северноалпийска земя се падат по 130 души, докато във всички богати колонии на същата площ се падат между 7 и 25 души, при това върху по-плодородни земи, то и стремежът на германците към справедливо разширяване на тяхното „жизнено пространство” е напълно оправдан” (4). Според него, именно гъстотата на населението е сред основните фактори за психологическата подготовка на германците за Втората световна война.

Опитвайки се да даде по-обща оценка на мястото и ролята на Германия в света, Хаусхофер лансира идеята за пан-регионализма, като интерпретация на понятието за глобалните икономически региони. Неговите пан-региони обаче, са нещо повече от обикновени икономически блокове. Те се базират на т.нар. пан-идеи, осигуряващи необходимата идеологическа основа на регионите. Хоусхофер предрича, че през втората половина на ХХ век геополитическите структури, развиващи се в меридианно направление (САЩ-Латинска Америка, Европа-Африка, Япония-Океания, съветската „стратегия за достъп до топлите морета”), ще бъдат заменени от тоталната, развиваща се по паралелите, експанзия на САЩ, целяща установяване на американската доминация на планетата. Оттук и стремежът на автора за предварително преразпределяне на света.

През 1924-1944 Хаусхофер издава (заедно с Ерих Обст, Ото Маул и Херман Лаутензах) геополитическото списание “Zeitschrift fur Geopolitik”, имащо огромно международно значение.

Идеите на Карл Хаусхофер, особено свързаните с необходимостта от разширяване на „жизненото пространство”, привличат вниманието на част от лидерите на нацисткото движение, още повече, че един от тях – Рудолф Хес, е адютант на Хаусхофер по време на Първата световна война. След идването на нацистите на власт през 1933, Карл Хаусхофер е назначен за директор на мюнхенския Институт по геополитика (създаден на базата на ръководения от него геополитически семинар). През 1938 той основава и поема ръководството на Националния съюз на германците, живеещи в чужбина, чиито поделения са използвани от правителството при формирането на немските „пети колони” в различните европейски държави. До 1936 Хаусхофер определено се ползва с покровителството на режима, но по-късно (и особено след бягството на Хес във Великобритания през 1939)изпада в немилост. Големият му син Албрехт Хаусхофер (също известен геополитик) установява тесни контакти с шефа на американското разузнаване в Европа Алан Дълес и се включва в заговора на висши немски офицери срещу Хитлер, довел до покушението срещу фюрера на 20 юли 1944. Малко по-късно Албрехт Хаусхофер е арестуван, а през април 1945 е разстрелян от Гестапо в Берлин. Баща му пък е изпратен в концлагера Дахау.

След края на войната, Карл Хаусхофер е задържан за кратко от американците, като по време престоя си в ареста има многобройни срещи и разговори с един от основателите на американската геополитика – директора на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмънд Уолш. Именно на Уолш той предава и своеобразното си „завещание” – своя последен труд „Апология на германската геополитика”, след което се оттегля в баварското си имение, където се самоубива, заедно със съпругата си Марта, през 1946.

В „Апологията”, Хаусхофер отхвърля „нацисткото минало” на геополитиката, отбелязвайки, че Хитлер (когото той квалифицира като „полуграмотен тип, който никога не е разбирал правилно геополитическите принципи”) е деформирал немската геополитика. Малко след смъртта му, Едмънд Уолш лично представя в специална лекция във Франкфуртския университет неговата последна книга, призовавайки слушателите си, към „правилно” тълкуване на геополитиката.

В теоретичен план, Хаусхофер и колегите му поставят в центъра на вниманието си положението на Германия в системата на европейските и световните държави. Което се обяснява с факта, че за Германия въпросът за границите и, съответно, за „жизненото пространство”, винаги е бил актуален. Особено силно влияние върху формирането на идеите им, изиграват трудовете на Макиндер, Маън и Кьелен.

Според Хаусхофер, лансираната в тях идея за планетарния дуализъм – т.е. противопоставянето между „морските” и „континенталните” сили, или между „таласокрацията” (властта, базираща се на морската мощ) и „телурокрацията” (власт, базираща се на сухопътната сила), е ключът, разкриващ ни всички особености на международната политика, във формирането на която и той самият взема дейно участие. Като военен аташе в Япония например, Хаусхофер общува именно с онези кръгове, които определят стратегията на тази страна. Тук е мястото да спомена, че прословутият термин „нов световен ред”, който навремето се използва от нацистка Германия, а напоследък – от САЩ, за първи път е лансиран именно от Япония при формулирането на геополитическата схема за преразпределяне на влиянието в Техоокеанския регион, която се стремят да реализират японските стратези.

Планетарният дуализъм на „морските” и „сухопътните” сили поставя Германия пред проблема за геополитическата и самоидентификация. Привържениците на националната идея (какъвто е и Хаусхофер) се стремят към усилване политическата мощ на германската държава, което означава индустриално развитие, културен подем и геополитическа експанзия. Но специфичното място на страната в центъра на Европа, т.е. нейното пространствено и културно „срединно положение”, я превръща в естествен противник на западните морски държави – Великобритания, Франция, а в перспектива – и на САЩ. На свой ред, представителите на „таласократичната” геополитика също не крият отрицателното си отношение към Германия, която смятат (заедно с Русия) за един от основните противници на „морския” Запад.

В подобна ситуация, Германия едва ли може да разчита на здрав съюз с държавите от т.нар. „външен полумесец”, още повече, че Великобритания и Франция имат исторически териториални претенции към нея. Следователно, бъдещето на национална Велика Германия е свързано с геополитическото противопоставяне на Запада и особено на англосаксонския свят, олицетворяващ на практика „морската сила”.

Върху този анализ се базира и геополитическата доктрина на Карл Хаусхофер и последователите му, в чиято основа е необходимостта от формирането на континентален блок (или ос) Берлин-Москва-Токио. Всъщност, това е единственият пълноценен и адекватен отговор на стратегията на противоположния „лагер”, чиито участници не крият, че за тях най-голямата опасност е тъкмо изграждането на аналогичния евразийски алианс. Така, в статията си „Континенталният блок”, Хаусхофер подчертава: „Евразия не може да бъде задушена, докато двата най-големи народа – германците и руснаците – всячески се опитват да не допуснат конфликт помежду си, подобен на Кримската или Първата световна война: това е аксиома на европейската политика” (20). Пак там, той цитира американеца Омър Ли, според който „последният час на англосаксонската мощ ще удари, когато немците, руснаците и японците се обединят”.

Самият Хаусхофер прокарва същата теза в статиите и книгите си. Тя получава популярност като „ориентация на Изток” (Osterorientierung), тъй като предполага самоидентификацията на Германия, нейният народ и култура, като западно продължение на евразийската (азиатската) традиция.

В тази връзка следва да се подчертае, че концепцията за „отваряне към Изтока” в концепцията на Хаусхофер, съвсем не означава окупирането на славянските земи. Става дума за съвместно цивилизационно усилие на двете континентални държави – Германия и Русия, които да наложат „новия евразийски ред” и да преструктурират континенталното пространство на Световния остров, за да го освободят напълно от влиянието на „морската сила”. Хаусхофер планира разширяването на немското пространство не за сметка на колонизацията на полските и руски земи, а чрез усвояването на гигантските незаселени азиатски пространства и реорганизация на източноевропейските територии.

На практика обаче, нещата не изглеждат толкова еднозначни. Чисто научната геополитическа логика на Хаусхофер за необходимостта от формирането на континентален блок с Москва, се сблъсква с редица други тенденции, също характерни за немското национално съзнание. Става дума например, за специфичния расистки подход към историята, чиито изразител е и самият Хитлер. Според този подход, за основен фактор се смята расовото сходство, а не географската или геополитическа специфика. Съответно, неговите привърженици виждат като естествени съюзници на Германия англосаксонските народи (т.е. Великобритания и САЩ), доколкото именно те са най-близки етнически до немците. Затова пък славяните и особено цветнокожите евразийски народи се разглеждат като расови противници. Към това се добавя идеологическият антикомунизъм,също базиращ се в голяма степен на расовия принцип – тъй като Маркс и много комунисти са евреи, немските антисемити автоматично възприемат комунизма като антигерманска идеология.

Този националсоциалистически расизъм влиза в остро противоречие с геополитиката, тласкайки Германия към възприемането на обратната, антиевразийска, таласократична стратегия. От гледната точка на последователния расизъм, Германия следва да сключи съюз с Великобритания и САЩ и заедно с тях да се изправи срещу СССР. От друга страна обаче, унизителният спомен от Версайския договор си остава крайно болезнен. От тази двойнственост произтича и цялата двусмисленост на международната политика на Третия Райх, която постоянно балансира между таласократичната линия, външно оправдана от расизма и антикомунизма (антиславянските настроения, нападението срещу Съветския съюз, поощряването на католическа Хърватия на Балканите), и евразийската телурокрация, основаваща се на чисто геополитически принципи (войната с Англия и Франция, пактът Рибентроп-Молотов и т.н.).

Проблемът за взаимоотношенията между немската геополитическа школа в периода между двете световни войни и нацисткия режим, управлявал тази страна през 1933-1945,и днес продължава да се нуждае от безпристрастен анализ за да може, от една страна, да не бъде зачеркнато с лека ръка едно интелектуално направление, което може да се окаже полезно и днес, а от друга – да бъдат окончателно отхвърлени идеите, нанесли такива мащабни вреди в миналото.

Карл Хаусхофер и раждането на континенталната школа

Карл Хаусхофер (1869-1946) е роден в Мюнхен. Повече от двайсет години е професионален военен (през 1908-10 е военен аташе в Япония), като през Първата световна война е произведен в генералски чин и командва артилерийска бригада. Научната му кариера започва през 1919 в Мюнхенския университет, където от 1921 е професор по география. Оттогава до края на живота си публикува над 400 статии и книги, в които формулира и развива геополитическите си идеи.

Анализирайки горчивите резултати от Първата световна война за родната му Германия, Хаусхофер твърди, че „периодът на геополитическо устройство и ново преразпределяне на контрола върху пространството, не само не е приключил с края на световната война, а тепърва започва” (1). Според него, Версайската система не е отслабила или унищожила съществуващите противоречия между държавите, а напротив – допълнително ги е изострила.

Както е известно, през следвоенните години в политическия живот на Ваймарската република постепенно се налага идеята за „свръхнаселеността” на Германия, като заслуга за това имат и немските геополитици. Така, Карл Хаусхофер тълкува по следния начин т.нар. „теория за жизненото пространство”: „След като у нас (т.е. в Германия – б.р.) на 1 кв. км бедна северноалпийска земя се падат по 130 души, докато във всички богати колонии на същата площ се падат между 7 и 25 души, при това върху по-плодородни земи, то и стремежът на германците към справедливо разширяване на тяхното „жизнено пространство” е напълно оправдан” (4). Според него, именно гъстотата на населението е сред основните фактори за психологическата подготовка на германците за Втората световна война.

Опитвайки се да даде по-обща оценка на мястото и ролята на Германия в света, Хаусхофер лансира идеята за пан-регионализма, като интерпретация на понятието за глобалните икономически региони. Неговите пан-региони обаче, са нещо повече от обикновени икономически блокове. Те се базират на т.нар. пан-идеи, осигуряващи необходимата идеологическа основа на регионите. Хоусхофер предрича, че през втората половина на ХХ век геополитическите структури, развиващи се в меридианно направление (САЩ-Латинска Америка, Европа-Африка, Япония-Океания, съветската „стратегия за достъп до топлите морета”), ще бъдат заменени от тоталната, развиваща се по паралелите, експанзия на САЩ, целяща установяване на американската доминация на планетата. Оттук и стремежът на автора за предварително преразпределяне на света.

През 1924-1944 Хаусхофер издава (заедно с Ерих Обст, Ото Маул и Херман Лаутензах) геополитическото списание “Zeitschrift fur Geopolitik”, имащо огромно международно значение.

Идеите на Карл Хаусхофер, особено свързаните с необходимостта от разширяване на „жизненото пространство”, привличат вниманието на част от лидерите на нацисткото движение, още повече, че един от тях – Рудолф Хес, е адютант на Хаусхофер по време на Първата световна война. След идването на нацистите на власт през 1933, Карл Хаусхофер е назначен за директор на мюнхенския Институт по геополитика (създаден на базата на ръководения от него геополитически семинар). През 1938 той основава и поема ръководството на Националния съюз на германците, живеещи в чужбина, чиито поделения са използвани от правителството при формирането на немските „пети колони” в различните европейски държави. До 1936 Хаусхофер определено се ползва с покровителството на режима, но по-късно (и особено след бягството на Хес във Великобритания през 1939)изпада в немилост. Големият му син Албрехт Хаусхофер (също известен геополитик) установява тесни контакти с шефа на американското разузнаване в Европа Алан Дълес и се включва в заговора на висши немски офицери срещу Хитлер, довел до покушението срещу фюрера на 20 юли 1944. Малко по-късно Албрехт Хаусхофер е арестуван, а през април 1945 е разстрелян от Гестапо в Берлин. Баща му пък е изпратен в концлагера Дахау.

След края на войната, Карл Хаусхофер е задържан за кратко от американците, като по време престоя си в ареста има многобройни срещи и разговори с един от основателите на американската геополитика – директора на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмънд Уолш. Именно на Уолш той предава и своеобразното си „завещание” – своя последен труд „Апология на германската геополитика”, след което се оттегля в баварското си имение, където се самоубива, заедно със съпругата си Марта, през 1946.

В „Апологията”, Хаусхофер отхвърля „нацисткото минало” на геополитиката, отбелязвайки, че Хитлер (когото той квалифицира като „полуграмотен тип, който никога не е разбирал правилно геополитическите принципи”) е деформирал немската геополитика. Малко след смъртта му, Едмънд Уолш лично представя в специална лекция във Франкфуртския университет неговата последна книга, призовавайки слушателите си, към „правилно” тълкуване на геополитиката.

В теоретичен план, Хаусхофер и колегите му поставят в центъра на вниманието си положението на Германия в системата на европейските и световните държави. Което се обяснява с факта, че за Германия въпросът за границите и, съответно, за „жизненото пространство”, винаги е бил актуален. Особено силно влияние върху формирането на идеите им, изиграват трудовете на Макиндер, Маън и Кьелен.

Според Хаусхофер, лансираната в тях идея за планетарния дуализъм – т.е. противопоставянето между „морските” и „континенталните” сили, или между „таласокрацията” (властта, базираща се на морската мощ) и „телурокрацията” (власт, базираща се на сухопътната сила), е ключът, разкриващ ни всички особености на международната политика, във формирането на която и той самият взема дейно участие. Като военен аташе в Япония например, Хаусхофер общува именно с онези кръгове, които определят стратегията на тази страна. Тук е мястото да спомена, че прословутият термин „нов световен ред”, който навремето се използва от нацистка Германия, а напоследък – от САЩ, за първи път е лансиран именно от Япония при формулирането на геополитическата схема за преразпределяне на влиянието в Техоокеанския регион, която се стремят да реализират японските стратези.

Планетарният дуализъм на „морските” и „сухопътните” сили поставя Германия пред проблема за геополитическата и самоидентификация. Привържениците на националната идея (какъвто е и Хаусхофер) се стремят към усилване политическата мощ на германската държава, което означава индустриално развитие, културен подем и геополитическа експанзия. Но специфичното място на страната в центъра на Европа, т.е. нейното пространствено и културно „срединно положение”, я превръща в естествен противник на западните морски държави – Великобритания, Франция, а в перспектива – и на САЩ. На свой ред, представителите на „таласократичната” геополитика също не крият отрицателното си отношение към Германия, която смятат (заедно с Русия) за един от основните противници на „морския” Запад.

В подобна ситуация, Германия едва ли може да разчита на здрав съюз с държавите от т.нар. „външен полумесец”, още повече, че Великобритания и Франция имат исторически териториални претенции към нея. Следователно, бъдещето на национална Велика Германия е свързано с геополитическото противопоставяне на Запада и особено на англосаксонския свят, олицетворяващ на практика „морската сила”.

Върху този анализ се базира и геополитическата доктрина на Карл Хаусхофер и последователите му, в чиято основа е необходимостта от формирането на континентален блок (или ос) Берлин-Москва-Токио. Всъщност, това е единственият пълноценен и адекватен отговор на стратегията на противоположния „лагер”, чиито участници не крият, че за тях най-голямата опасност е тъкмо изграждането на аналогичния евразийски алианс. Така, в статията си „Континенталният блок”, Хаусхофер подчертава: „Евразия не може да бъде задушена, докато двата най-големи народа – германците и руснаците – всячески се опитват да не допуснат конфликт помежду си, подобен на Кримската или Първата световна война: това е аксиома на европейската политика” (20). Пак там, той цитира американеца Омър Ли, според който „последният час на англосаксонската мощ ще удари, когато немците, руснаците и японците се обединят”.

Самият Хаусхофер прокарва същата теза в статиите и книгите си. Тя получава популярност като „ориентация на Изток” (Osterorientierung), тъй като предполага самоидентификацията на Германия, нейният народ и култура, като западно продължение на евразийската (азиатската) традиция.

В тази връзка следва да се подчертае, че концепцията за „отваряне към Изтока” в концепцията на Хаусхофер, съвсем не означава окупирането на славянските земи. Става дума за съвместно цивилизационно усилие на двете континентални държави – Германия и Русия, които да наложат „новия евразийски ред” и да преструктурират континенталното пространство на Световния остров, за да го освободят напълно от влиянието на „морската сила”. Хаусхофер планира разширяването на немското пространство не за сметка на колонизацията на полските и руски земи, а чрез усвояването на гигантските незаселени азиатски пространства и реорганизация на източноевропейските територии.

На практика обаче, нещата не изглеждат толкова еднозначни. Чисто научната геополитическа логика на Хаусхофер за необходимостта от формирането на континентален блок с Москва, се сблъсква с редица други тенденции, също характерни за немското национално съзнание. Става дума например, за специфичния расистки подход към историята, чиито изразител е и самият Хитлер. Според този подход, за основен фактор се смята расовото сходство, а не географската или геополитическа специфика. Съответно, неговите привърженици виждат като естествени съюзници на Германия англосаксонските народи (т.е. Великобритания и САЩ), доколкото именно те са най-близки етнически до немците. Затова пък славяните и особено цветнокожите евразийски народи се разглеждат като расови противници. Към това се добавя идеологическият антикомунизъм,също базиращ се в голяма степен на расовия принцип – тъй като Маркс и много комунисти са евреи, немските антисемити автоматично възприемат комунизма като антигерманска идеология.

Този националсоциалистически расизъм влиза в остро противоречие с геополитиката, тласкайки Германия към възприемането на обратната, антиевразийска, таласократична стратегия. От гледната точка на последователния расизъм, Германия следва да сключи съюз с Великобритания и САЩ и заедно с тях да се изправи срещу СССР. От друга страна обаче, унизителният спомен от Версайския договор си остава крайно болезнен. От тази двойнственост произтича и цялата двусмисленост на международната политика на Третия Райх, която постоянно балансира между таласократичната линия, външно оправдана от расизма и антикомунизма (антиславянските настроения, нападението срещу Съветския съюз, поощряването на католическа Хърватия на Балканите), и евразийската телурокрация, основаваща се на чисто геополитически принципи (войната с Англия и Франция, пактът Рибентроп-Молотов и т.н.).

Страница 2

 

Тъй като Хаусхофер, до известна степен, също е ангажиран с решаването на конкретните политически проблеми пред Германия, той нерядко е принуден да съобразява с тях собствените си теории. Това обяснява първоначалната му подкрепа за оста Берлин-Рим-Токио и опитите да я представи като стартов етап към формирането на пълноценен евразийски блок. В същото време той вероятно е бил наясно, че антируската (антокомунистичска) насоченост на този алианс и участието в него, вместо центъра на „хартленда” (Москва), на една второстепенна полуостровна държава, принадлежаща към „римленда”, го превръща в карикатура на истински континентален блок. Подобен конформизъм обаче, не е показателен за геополитическата концепция на Хаусхофер, като цяло, която си остава тясно свързана с „източната съдба” на Германия, основаваща се на здравия и дълготраен евразийски съюз.

Основавайки се на законите, изведени от Ратцел и най-вече на тезата му за предимствата на големите държави пред малките, както и на идеята на Макиндер за Световния остров, Хаусхофер разглежда господството на Германия над малките държави, разположени на изток и на запад от нея, като „неизбежно”, а борбата, необходима за реализацията му, като напълно оправдана. В идеята за Световния остров той вижда пространствения модел за германската хегемония в световния ред на бъдещето. С концепцията за Световния остров, немските геополитици свързват две неща:

- доминацията на Русия в евразийското пространство;

- ерозията на британската военна мощ за постигане на пълно господство в Световния океан.

Подобно на Ратцел и Макиндер, Хаусхофер смята, че континенталната държава разполага с фундаментално предимство пред морската. Той разглежда руско-немския алианс, като ядро на евразийския съюз с един по-обширен трансконтинентален блок, включващ Китай и Япония. През 20-те и 30-те години на миналия век Хаусхофер неуморно призовава Токио към сближаване с Пекин, подкрепяйки едновременно с това съветско-германската ос. Като цяло, той оценява СССР като азиатска държава. Според него, Европа, включително славянските държави, следва да се обедини около Германия и така да се превърне в сериозен геополитически аргумент в преговорите с Русия за съдбата на Евразия. Немските геополитици разчитат да убедят Москва доброволно да признае контрола на Германия над Евразия. Поне самият Хаусхофер винаги се е обявявал против военното решаване на въпроса. Той разглежда руско-немския съюз като необходима стъпка към последващото налагане на германската доминация по суша и вода. Тоест, макар че Хаусхофер и последователите му, градят геополитическите си конструкции върху концепцията на Макиндер, изводите им (което е съвсем естествено) са съвършено противоположни: за Макиндер руско-германският съюз трябва да бъде предотвратен с цената на всичко, докато за немските континенталисти тъкмо той е ключът към реализацията на идеята за „жизненото пространство”.

Подобно на „бащите” на геополитиката Макиндер и Кьелен, Хаусхофер е убеден, че разположението и териториалните характеристики на държавата са основните детерминанти на политическата и историческата и съдба. Но, според него, само 25% от елементите, определящи историческото движение, могат да бъдат обяснени с географски причини, докато останалите са свързани с дейността на народите и техните водачи (26) . Той смята за основна движеща сила на държавата гарантирането и разширяването на нейното „жизнено пространство”. Хаусхофер твърди, че, разширявайки жизненото си пространство, динамичната държава си осигурява по-голяма икономическа автархия, т.е. независимост от своите съседи. Според него, извоюването на подобна свобода е показател за величието на една държава.

В едно от най-популярните си довоенни произведения – „Основи на геополитиката”, Карл Хаусхофер лансира тезата, че цялата история на човечеството е „борба за жизнено пространство”, подчертавайки че: „справедливото разпределяне на жизненото пространство на планетата, което ни дава възможност да погледнем в очите ужасната опасност от свръхнаселеност на Земята през следващите 300 години” (32) , е справедлива награда за усилията, хвърлени в изучаване на геополитическите закономерности, защото именно „геополитиката, много повече, отколкото която и да било друга наука, изправя своите адепти и учители пред лицето на съдбата, вършеща своята работа” (33) .

Макар да е убеден че настъпва краят на господството на морските държави, в същото време Хаусхофер придава голямо значение на морската мощ на държавата, като средство за защита и разширяване на нейните граници. Разглеждайки Централна Европа като опора на Германия, той посочва Изтока като основно направление на немската експанзия. В своята версия на Drang nach Osten , Хаусхофер разглежда Изтока като пространство, предопределено за Германия от съдбата ( Sckicksalsraum ).

Според геополитическата схема на Хаусхофер, упадъкът на Великобритания и по-малките морски държави, създава благоприятни условия за формирането на нов европейски ред, в който доминиращи позиции ще заеме Германия. Този ред пък следва да стане основа на нова световна система, базираща се на т.нар. пан-идеи. Сред последните той изброява панамериканската, паназиатската, панруската, пантихоокеанската, панислямската и паневропейската идея. През 1941 обаче, Хаусхофер преразглежда схемата си, като в резултат от това в нея остават само три пан-региона, всеки със своя специфична пан-идея: пан-Америка, начело със САЩ, Велика Източна Азия, начело с Япония и пан-Европа, начело с Германия. Като цяло, основният патос на геополитическите конструкции на Хаусхофер и колегите му от мюнхенския Институт по геополитика и списанието Zeitschrift fur Geopolitik е свързан с формулирането на доводите и аргументите, обосноваващи претенциите на Германия за водещи позиции в света.

Zeitschrift fur Geopolitik и учениците на Хаусхофер

Второто десетилетие на ХХ век, белязано от Първата световна война и революционните сътресения в Русия и Европа, в значителна степен променя теоретичните подходи към междудържавните отношения, да не говорим за практическите им измерения. Осъществяват се коренни промени, най-важната измежду които е противопоставянето между комунистическия Съветски съюз и капиталистическите държави. Тези промени намират отражение във всички обществено-политически науки, включително в геополитиката. Именно през този период на глобални промени, геополитиката преживява истински разцвет: започват да се появяват националните геополитически школи, като доминираща сред тях несъмнено е немската.

Германската геополитическа наука демонстрира сериозно развитие още през Ваймарския период, но по-късно нацистите се опитват да използват редица нейни постановки при формирането на собствената си външнополитическа доктрина.

Широкото разпространение на геополитическите идеи в Германия предопределя и необходимостта от организационно обединяване на учените, занимаващи се с геополитика. Така, през 1924, се появява прочутото списание Zeitschrift fur Geopolik („Списание за геополитика”), през същата година е създадено и „Геополитическото дружество”, начело с Адолф Грабовски (35) . Тоест, още в периода на Ваймарската република Германия разполага с авторитетен геополитически център. Геополитическото списание на Хаусхофер е първото периодично издание, създадено от учени и изследователи, специално за развитието и пропагандата на геополитическите идеи. Затова е съвсем естествено, че около него се формира група от сериозни теоретици, сред които изпъкват Албрехт Хаусхофер, Ерих Обст, Ото Маул, Евалд Банзе, Волф Зиверт, Карл Рос, Йозеф Кюн, Рихард Хениг и Курт Вовинкел. Достатъчно ясно техните идеи са изложени в статията „Основи на изграждането на геополитиката” ( “ Bausteine der Geopolitik ”, 1928 ), като същността им е в следното: „геополитиката е учение за връзката между политическите събития и земните пространства”, тя е „инструмент за политическо действие и пътеводител в политическия живот”. Благодарение на което геополитиката „се превръща в нормативна наука, способна да ръководи практическата политика”.

Тази група геополитици пропагандират тезата за необходимостта от „ревизия” на Версайската система и промяна на „необоснованите” геополитически граници на Европа и Азия, отчитайки интересите на Германия.

С идването на власт на нацистите, геополитическата наука започва усилено да се идеологизира, като ударението се поставя върху тезата за „липсата на достатъчно жизнено пространство за Германия”, което трябва да поощри реваншистките настроения в немското общество.

В германската геополитическа литература от онова време не липсват твърдения, че бъдещето на Германия се намира на Изток: „това, което започва днес, е началото на нова ера, чиито водещ принцип е неизбежно следствие на реалните движещи сили в света: обръщането на Германия на Изток” (39) .

По отношение на Запада, дългът на Германия, „след като пред нея се отворят вратите на Изтока, е да гарантира, че занапред никой няма да претендира за Рейн и, особено, за Елзас” (40) . Така, макар че до този момент немската история е „в най-широкия смисъл движение между Изтока и Запада, занапред тя следва да се трансформира в движение от Запад на Изток” (41) .

Впрочем, още през 1927 професор Хениг пише, че „от геополитическа гледна точка днес Италия и Германия са неразривно свързани една с друга; и двете страдат от едни и същи проблеми, свързани със свръхнаселеността им и липсата на колонии. Япония също трябва да намери място в този съюз” (44) .

През 1928 водещите теоретици на немската геополитика формулират своеобразна програма на геополитическата наука, чиито основни тези са следните:

• геополитиката е учение за зависимостта на политическите събития от земята (пространството);

• тя се опира върху широката основа на географията и, особено, на политическа география, като учение за политическите пространствени организми и тяхната структура;

• изследваната от географията същност на земните пространства осигурява на геополитиката онези рамки, в които следва да се реализират политическите събития, за да имат траен успех; разбира се, политическите носители отвреме навреме могат да излизат и извън тези рамки, но рано или късно зависимостта от пространството си казва думата;

• в духа на това разбиране, геополитиката се стреми да осигури необходимия инструментариум за политическо действие, превръщайки се в своеобразен пътеводител на политическия живот;

• геополитиката се превръща в нормативна наука;

• геополитиката се стреми и следва да стане „географската съвест на държавата” (45) .

 

Страница 3

В теоретичен план, в периода на нацисткото управление, ударението се поставя върху пропагандата на онези геополитически тези, които съдействат за осъществяване на въшнополитическите задачи на режима. През 30-те години геополитиката се превръща в мода, като с различни „геопроблеми” започват да се занимават представители на почти всички научни сфери в нацистка Германия. Особено разпространение добива теорията за т.нар. „географско единство”, лансирана навремето от Ратцел. Същността и е, че всяка конкретна територия трябва да представлява единство и сходство на географските условия и да притежава пълен комплекс от географски фактори, гарантиращи икономическата и културна „жизнеспособност на нацията”. Въз основа на тази теория, още през 90-те години на ХІХ век, Ратцел лансира понятието „Срединна Европа” ( Mitteleuropa ), обединяваща, според него, териториите от Северно и Балтийско море до склоновете на Алпите и Карпатите, включително Холандия, Франция и Дунавския басейн. На свой ред, по време на Първата световна война, германския геополитик Науман (в нашумялата си книга „Срединна Европа”) включва в това понятие Австро-Унгария, Сърбия, България и Румъния. Именно тази „теория” е поставена в основата на германската имперска стратегия. По-късно тезата за „географското единство” се трансформира в тази за „жизненото пространство”, с което следва да разполага всяка конкретна държава. Както е известно, нацисткият режим и неговите идеолози включват в немското „жизнено пространство” Саар, Лотарингия, Елзас, Австрия и Судетската област. Осъществявайки въпросната теория на практика, те извършват „аншлуса” с Австрия, „мирното завземане” на Чехословакия, както и последвалите окупации на Дания, Белгия, Холандия, Франция, Югославия, Гърция и Полша.

 

Един от най-известните ученици на Карл Хаусхофер и сътрудник в неговото списание е Ерих Обст (1886-1981), който развива теорията на Хаусхофер за „големите пространства”, като предлага разделянето на света на шест основни големи политико-икономически „съюза”:

• Панамерикански съюз;

• Евроафрикански съюз (доминиран от Германия);

• Съветско-руски съюз;

• Източноазиатски съюз;

• Южноазиатски съюз;

• Австрало-новозеландски съюз (56) .

След Втората световна война Обст е професор по география във Висшата техническа школа в Хановер. Във Федералната република геополитическите му идеи се ползват с такава популярност, че той дори пише учебник по геополитика, специално предназначен за „повишаване нивото на политическото образование на високопоставените държавни служители”. В него Обст пояснява, че: „Както и да формулираме понятието „държава”, на преден план винаги излизат три основни фактора – народ, пространство и ред, основаващ се на закона. Което пък означава, че геополитиката е само раздел от по-общото учение за държавата и се ограничава с анализа на физиономията и политическата тежест на отделните държави дотолкова, доколкото става дума за най-различни пространствени елементи или причини. Едва ли е нужно да подчертаваме, че не съществува географско-геополитическа наука за предопределената съдба” (57) .

Биологическата теория за държавата, която в периода на нацистката диктатура изразява официалните възгледи по този въпрос, твърди, че в „пренаселените” страни възниква естествен натиск по границите със съседите, което неизбежно води до разселване в съседните територии.

Така Хайнрих Шмитхенер, в книгата си „Жизненото пространство и борбата между културите” заявява, че: „Стремежът към разширяване е присъщ на на всеки здрав народ... но само онова пространство, което се характеризира с по-висока плътност на населението и по-висока култура, в сравнение с останалите, може да се разшири, усвоявайки нови области” ( 59) . Или, както отбелязва италианският кардинал Илдебрандо Антониучи, „народът без пространство има право на пространство без народ” (60) .

Използването на геополитиката от нацистия режим, който изкривява основополагащите и принципи, предизвиква растяща тревога сред водещите немски геополитици. Всъщност, преосмислянето на редица геополитически постулати и усилията за връщане на геополитиката в нейните академични рамки, започват още по време на Втората световна война. Пример за това е книгата на Албрехт Хаусхофер „Обща политическа география и геополитика” (“ Allgemaine politische Geographic und Geopolitik ”). В нея той се стреми да изложи основните геополитически постулати в популярна форма, очиствайки ги от конюнктурните наслоения. Албрехт Хаусхофер се опитва, без да засяга същността на научния спор между представителите на политическата география и геополитиката, да систематизира всички натрупани в тази сфера знания, допълвайки научното дело на собствения си баща Карл. Анализирайки политическата география и геополитиката, той отбелязва, че изследователските трудове от всички епохи, посветени на държавните, икономическите, етнографските, расовите, социологическите, военно-научните и историческите проблеми, съдържат и важни политико-географски и геополитически знания, което всъщност ги сближава. Според него, единственото, което разграничава политическата география от геополитиката, е очевидно приложният характер на втората и академизмът на първата. Тезите, изложени от Албрехт Хаусхофер, до голяма степен, определят по-нататъшното развитие на германската следвоенна геополитика. За съжаление, авторът не успява да завърши напълно труда си, тъй като е разстрелян от нацистите като участник в заговора срещу Хитлер от юли 1944. Затова и книгата му излиза едва през 1951.

„Геополитическото право” на Карл Шмит

Появата на т.нар. „геополитическо право” (или „геоюриспруденция”) донякъде е резултат от опитите за геополитическа унификация на всички научни отрасли в нацистка Германия (64 ). По своето концептуално съдържание, то представлява по-нататъшно развитие на тезата на Рудолф Кьелен, че: „политическата целесъобразност, а не правото” следва да бъде „основният принцип на държавата”. На свой ред, Манфред Ланханс-Рацебург се опитва да преустрои правото в духа на тези геополитически идеи, т.е. на базата на „зависимостта на частните и публични правни отношения от пространството”, формулирайки понятието „географска наука за правото или геоюриспруденция” (65) . Според Адолф Грабовски пък, геополитическото право или геоюриспруденцията е „теория за това как правото се поражда от пространството” (66).

Основен представител на „геополитическото право” е Карл Шмит (1888-1985) – известен немски юрист, политолог, философ и историк. Неговите отношения с нацисткия режим имат двойнствен характер. От една страна, теориите му оказват известно влияние върху нацистката идеология. Особено популярни са неговите книги „Политическа теология” (68) и „Понятието за политическо” (69), в които той критикува либералното право и дори идеята за „правовата държава”. В същото време, цялата концепция на Шмит се базира на фундаменталната идея за „правата на народа” ( Volksrechte ), които противопоставя на либералната теория за „правата на човека”. Според него, всеки народ има правото на културен суверенитет и съхраняване на собствената духовна, историческа и политическа идентичност. Същият подход обаче е характерен и за част от национал-социалистите, смятащи тази идеология за универсално приложима към всички народи на планетата.

След войната, Шмит (подобно на Мартин Хайдегер, Ернст Юнгер и редица други т.нар. „консервативни революционери”) известно време бива съзнателно игнориран от световната научна общност, но през 60-те и 70-те години на миналия век идеите и трудовете му са реабилитирани и отново печелят популярност.

В теоретичните постановки на Карл Шмит парадоксално се съчетават «политическият романтизъм» и «строгият рационализъм». На практика, всичките му идеи са свързани с геополитическите концепции, а основните негови трудове – «Номосът на Земята» (71) , «Земя и Море» (72 ) и др. са посветени именно на осмислянето на геополитическите фактори и влиянието им върху цивилизацията и политическата история. Според Шмит, целта на геополитиката е «приложението на науката и търсенето на посоките на политическия курс» и тя е в основата на «подготовката за политически действия» (73).

Изцяло в духа на геополитическия подход Шмит утвърждава изначалната връзка между политическата култура и пространството. Според него, не само държавата, но и цялата социална реалност и особено правото, произтичат от качествената организация на пространството. Оттук той извежда концепцията за «номоса» (гръцки термин, означаващ «закон», а в пространствен смисъл – «нещо оформено и организирано»). Според Шмит, «номосът» е такава форма на организация на битието, която установява най-хармонични съотношения както вътре в социалната общност, така и между отделните общности. «Номосът» изразява специфичния синтез на субективните и обективни фактори, органично проявяващи се във формирането на политическата и юридическа система. В «номоса» се проявяват природните и културни особености на човешкия колектив в съчетание с окръжаващата го среда.

В книгата си «Номосът на Земята» Шмит показва, как спецификата на едно или друго земно пространство влияе върху еволюцията на развиващите с в него култури и държави. Сравнявайки различните исторически «номоси» той подчертава фундаменталния дуализъм между отношението към пространството на номадите и уседналите народи. Всъщност, най-важният извод от анализа на «Номосът на Земята» е, че Шмит плътно се доближава до понятието за глобалното историческо и цивилизационно противопоставяне между цивилизациите на сушата и морските цивилизации. Изследвайки «номоса» на Земята, той се сблъсква с неговата качествена, същностна противоположност – «номосът» на Морето. Което пък води до формирането на специфична геополитическа методология за осмисляне на световната политическа история. Анализирайки противостоенето «Суша – Море», Шмит се стреми да внуши необходимостта да се премине от «планетарното мислене, използващо категориите на силата (мощта)», към «мислене, основаващо се законите за организация на пространството», за да може да се осъществи необходимата «глобална пространствена организация», съответстваща на «планетарното пространствено съзнание» (74).

През 1942 Шмит издава книгата си «Земя и Море», която, заедно с писания след войната анализ «Планетарното напрежение между Изтока и Запада и противопоставянето между Сушата и Морето» (1959) (75) , представляват един от най-важните документи на геополитическа наука. При Шмит смисълът на противопоставянето между сушата и морето опира до това, че става дума за две съвършено различни, несъпоставими и враждебни цивилизации, а не за варианти на един и същ цивилизационен комплекс. Това разделение почти напълно съвпада със схемата на Макиндер, но Шмит придава на основните и елементи – таласокрацията (т.е. морската сила) и телурокрацията (сухопътната сила), задълбочено философско тълкуване, свързано с фундаменталните правни и етични системи.

«Номосът» на Земята съществува безалтернативно през по-голямата част от човешката история. Всички негови разновидности се характеризират с наличието на строга и устойчива морална и правна форма, отразяваща неподвижният и фиксиран характер на земната суша. Тази връзка със Земята, чието пространство лесно може да бъде структурирано (фиксирани граници, постоянни комуникационни пътища, неизменни географски и релефни особености) поражда един специфичен консерватизъм в социалната, културна и техническа сфери. Съвкупността на различните версии на «номоса» на Земята формира онова, което обикновено определяме като история на «традиционното общество».

Страница 4

 

В тази ситуация морето е само периферно цивилизационно явление, което епизодично навлиза в сферата на «етичното». Едва с откриването на Световния океан през ХVІ век ситуацията радикално се променя. Човечеството (и най-вече островната Англия) започва да свиква с «морското си съществувание», т.е. да се осъзнава като остров сред морето (своеобразен огромен кораб).

Само че водното пространство рязко се отличава от сухопътното. То е непостоянно, враждебно, отчуждено и постоянно променящо се. В него няма фиксирани пътища, не са очевидни различните ориентации. «Номосът» на Морето води до глобална трансформация на човешкото съзнание. Социалните, правни и етични нормативи стават все по-обтекаеми. Ра жда се нова цивилизация. Според Шмит, Новото време и техническият скок, открил ерата на индустриализацията, се дължат на геополитическия феномен – прехода на човечеството към „номоса” на Морето.

Така Шмит дава социално-политическа дефининиция на геополитическото противопоставяне на англосаксонския свят, т.е. на т.нар. „външен полумесец”. Той подчертава, че „номосът” на Морето е враждебна на традиционното общество реалност. Така геополитическото противостоене между морските и сухопътните държави придобива изключително важен исторически, идеологически и философски смисъл.

Карл Шмит е автор на още една фундаментална геополитическа теория – тази за «Голямото пространство», разглеждаща процеса на развитие на държавите като стремеж към придобиване на максимален териториален обем. Принципът на имперска интеграция е израз на логичния и естествен човешки стремеж към синтез. Така, етапите на териториално разширяване на държавата съответстват на етапите в движението на човешкия дух към универсализма. Според Шмит, този геополитически закон се разпространява както в техническата, така и в икономическата сфера. Той подчертава, че, от определен момент нататък, техническото и икономическо развитие на държавата изисква количественото и качествено разширяване на нейната територия. Както отбелязва Ото Маул, «пълното икономическо проникване има същия ефект, както и окупацията на съответната територия». При това не е задължително да става дума за колонизация, анексия, или военна интервенция. Формирането на «Голямото пространство» може да се реализира по друг път – например на базата на приемането от няколко държави или народи на обща религиозна или културна «форма».

Според Шмит, развитието на «номоса» на Земята трябва да доведе до появата на държави-континенти. Етапите на движението към държавата-континент преминават от градовете-държави през териториалните (националните) държави. Появата на сухопътна държава-континент, т.е. на континентално «голямо пространство» е историческа и геополитическа необходимост.

В публикуваната си през 1940 книга „Пространството и голямото пространство в правото на народите” Шмит посочва като пример за волево формиране на „голямо пространство” практическата реализация на американската доктрина Монро (76) .

Макар че „Голямото пространство” може, в определен смисъл, да се отъждестви с държавата или по-точно с империята ( Reich ), тази концепция излиза извън неговите рамки. Това е нова форма на наднационално обединение, основаващо се на стратегически, геополитически и идеологически фактори.

За разлика от унифицирания пангермански модел на Хитлер и съветския «интернационализъм», «Голямото пространство» на Карл Шмит се основава на културния и етнически плурализъм, широката автономия, ограничена само от стратегическия централизъм и тоталната лоялност към висшата властова инстанция (неслучайно редица съвременни автори считат модела на Карл Шмит за прообраз на днешното «голямо европейско пространство» - ЕС). При това той подчертава, че формирането на ново голямо пространство не зависи нито от научната ценност на самата доктрина, нито от културната компетентност, нито пък от икономическото развитие на неговите съставляващи или дори от това на териториалния и етническия му център, дал импулс на интеграционния процес. Всичко зависи само от политическата воля, разпознаваща историческата необходимост от подобна геополитическа стъпка.

Общата геополитическа картина на света, описана от Шмит, се свежда до изпълнения с напрежение цивилизационен дуализъм, т.е. до противопоставянето на две големи пространства – англосаксонското (Великобритания и Америка) и континенталното (Евразия). Тези две «големи пространства» - таласократичното и телурократичното – водят помежду си планетарна битка за да осъществят последната стъпка към универсализацията, преминавайки от континентална към световна хегемония. При това Шмит гледа песимистично на възможността възпросният конфликт да бъде приведен към някаква строга юридическа база, тъй като цивилизационните макроконцепции на двете «големи пространства» се базират на взаимноизключващи се «номоси» - «номосът» на Земята и «номосът» на Морето. Последният разрушителен елемент в тази схема се появява с навлизането на въздухоплаването, тъй като въздушното пространство е още по-слабо податливо на етично-правно структуриране, отколкото морското.В краткия си очерк «Историческата структура на съвременното световно противостоене между Изтока и Запада» Шмит се опитва да разкрие «същността на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, което днес ни държи в такова напрежение» (79) . Според него: „Ако оставим настрана всички многобройни особености, проявяващи се при съпоставката между Изтока и Запада, остава едно фундаментално различие – противоположността между сушата и морето. Защото това, което днес определяме като Изток, представлява единен континентален масив: Русия, Китай, Индия – т.е. „най-големият остров” или „сърцевината на Земята”, както го нарича Макиндер. А онова, което наричаме Запад – е полукълбото, заето от Атлантическия и Тихия океани. Противоположността между континенталния и морския светове е реална глобална действителност, която следва да имаме предвид за да поставим на правилна основа въпроса за историческата структура на напрежението, свързано със съвременния световен дуализъм” (81).

Самият Шмит не смята за възможно запазването в непроменен вид на изведеното от него глобално противоречие, също както и победата на една от страните в този сблъсък. Според него, наличието и у двете на атомно оръжие би трябвало да ги направи „по-скромни” и дори може да ги откаже от претенциите им за световна хегемония. Но, пак според Шмит, наред с двете световни системи, съществуват и обширни пространства (понякога обхващащи цели континенти), които се колебаят между двата противоположни „полюса”, периодично поддавайки ту в едната, ту в другата посока. „Противоречията произтичат от нерешените проблеми на пространственото развитие, което води до необходимостта или да се намери модел за преход към ограничени „големи пространства”, допускащи съществуването и на други, подобни на тях, или пък да се превърне войната в рамките на досега съществуващото международно право в глобална гражданска война” (82).

Последователите на Карл Шмит разясняват и конкретизират тези идеи. Така, Ернст ван Лоен отбелязва, че: „В новото устройство на света, базиращо се на междуконтиненталното равновесие, Европа ще бъде едно от бъдещите големи пространства. Тази Европа ще се простира от Финландия до Гибралтар, от Нарвик до Черно море и от Атлантическия океан до западнославянските или източнославянските области. И за това пространство няма да може да претендира нито една империалистическа световна държава. В близко бъдеще Общоевропейското пространство ще изпълянав ролята на лост – днес между двата застинали атомни колоса, а утре – между Азиатския и Африканския континенти. Тази Голяма Европа няма да бъде нито чисто морска, нито чисто континентална” (63).

В края на живота си Карл Шмит концентрира вниманието си върху фигурата на „партизанина”, който според него е последния представител на „номоса” на Земята, останал верен на първоначалното си призвание, напук на разлагането на цивилизацията и ерозията на нейните правни и културни основи. „Партизанинът” е свързан с родната земя с неформални връзки и историческият характер на тази връзка определя етиката на войната, която той води. С постепенната универсализация на „морския модел” и „търговската етика”, фигурата на „партизанина” придобива все по-голямо цивилизационно значение, превръщайки се в последното действащо лице в историята, което защитава с всички средства „сухопътния ред” срещу тоталното настъпление на таласокрацията.

Геометодологията на Адолф Грабовски

Адолф Грабовски (1880-1969), който е съвременник и съратник на Карл Хаусхофер, е сред основателите на немската геополитическа школа.

В предисловието към книгата си «Германия и съвременната картина на света» (1928), разяснявайки целта на геополитиката, той отбелязва: «Също както днес смятаме за остарели всички исторически представи, игнориращи икономиката, така след време всички исторически и политически изследвания, пренебрегващи ролята на пространствения фактор, ще се възприемат като непълни. Световната политика, осъществявана без светът да бъде разглеждан в неговото пространствено единство, е просто абсурд» (88) . Самата книга представлява анализ на историческото развитие на европейската цивилизация в пряка връзка с пространственото разширение на културния свят. Като авторът отбелязва пряката зависимост на геополитиката от техническия прогрес. Според него, именно пространството е онзи общ знаменател, обединяващ цялата империалистическа епоха в човешката история. Оттук и необходимосто от детайлно изучаване на пространството и връзката му с политиката (89).

Грабовски е твърд привърженик на теорията за „голямото пространство”, дори се опитва да изведе „обективните закони на общественото развитие”, водещи до формирането на такива пространства на планетата. Според него, „имперският стремеж към създаването на конкретно голямо пространство, без съмнение отговаря на хода на световната история, водещ до формирането на все по-големи пространства, чак до появата на планетарен съюз” (90).

След Втората световна война Алфред Грабовски (наред с посмъртно публикуваните трудове на Албрехт Хаусхофер) има най-голяма заслуга за преосмислянето на много геополитически постановки и връщането на тази наука в нейните академични рамки. В книгата си „Пространството, държавата и историята” (1961), чието програмно подзаглавие е „Основи на геополитиката”, той се опитва да докаже, че въвеждането на социалния аспект превръща геополитиката във фундаментална наука. Разбира се, самата идея за използването на социалния аспект не е нова, тя е лансирана още от Кьелен, който заедно с термина „геополитика” вкарва в научно обръщение и термина „демополитика”, който обаче не получа сериозно разпространение.

В изследването си Грабовски се основава на това, че съвременната геополитика, за разлика от нацистката, е „метод на историческото познание” (96) . Като, според него, в съвкупността от пътища за познание на историята влизат „както идеите, така и икономиката; както пространството, така и климатът и народът; както историческото разделение, така и правната система...” (97) . Но, като основен обект на геополитическото изследване, Грабовски определя именно „пространството”, чиито социологически анализ включва всички компоненти на този метод. Тоест, от пространствена гледна точка следва да се разглеждат устройството на държавата, нейната външна и вътрешна политика, етнографията, човешката психология, съзнанието и т.н.

Страница 5

 

Книгата на Грабовски „Пространството, държавата и историята” е характерна за следвоенната германска геополитика не само със своето ново съдържание, но и с избора на обекта и методите за научен анализ и, разбира се, с крайната си цел – реабилитацията на геополитиката.

И така, Адолф Грабовски смята, че геополитическата наука е метод на историческото познание (101) . Но в същото време, той запазва „пространството” като основен обект на геополитическото изследване. Според него, именно пространството е отправната точка за научен анализ на държавното устройство, вътрешната политика, етнографията, а също на човешкото съзнание и психология. Съвкупността от тези фактори определя приемането на вътрешно- и външнополитическите решения. „А след като пространството притежава толкова уникални свойства, изучаването му следва да бъде отнесено към сферата на философията на историята” – смята Грабовски (103) .

Според него обаче, „държавното пространство може да се разшири не само в резултат от войни, но и чрез формирането на доброволна федерация, като резултат от обща политика или икономически съюз, каквито например са общият пазар или свободната търговска зона”. В тази връзка Грабовски констатира например, че нацистите е трябвало да отчетат не само необходимостта от обединяването на разделената от „полския коридор” Германия, но и жизнената необходимост за Полша да притежава собствен излаз на море, т.е. да решат въпроса за „полския коридор” по пътя на преговорите и с обединените усилия на Варшава и Берлин.

Тоест, в своите изследвания Адолф Грабовски прави много сериозен опит да реабилитира немската геополитическа наука, компрометирана от близкото минало, определяйки геополитиката като достоверен метод за историческо познание и политически анализ. При това той отново включва в сферата на геополитическите изследвания най-разнообразни компоненти на околната среда, като по този начин връща тази наука към класическите изследователски методи, характерни за научното течение, известно като географски детерминизъм. Именно в това завръщане към класическата академична наука виждат основната си задача германските геополитици в първите десетилетия след края на Втората световна война и краха на нацизма.

Бележки:

1 Haushofer К. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung . — В.— 1937. — S . 230.

2 Ibid ,— S . 105.

3 Poljakoff L., Wulf J. Das III Reich und siener Denker. — B. — 1959. — S. 54-55.

4 Bausteine der Geopolitik. — B. — 1928.— S. 41.

5 Нюрнбергский процесс. — Т. 1. — M. — 1957. — С. 704.

6 Вж . м . Walsch L.R. Wahre anstatt falsche Oeopolitik fiir Deutschland. — Frankfurt am Main.— 1946.— S. 25.)

7 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa]. S. XXVI.)

8 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa!. — S. XXVI.)

9 Гейден Г . Критика немецкой геополитики . — М . — I960. — С . 110.

10 Вж .: Thies J. Geopolitik in der Volksschule // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. —№9, —S. 512.

11 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

12 Вж .: Гейден Г . — С . 165.

13 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

14 Kraus Dr. Organisation des aussenpolitischen Unterricht an den Deutschen Universitflten //Deutsche Juristenzeirung. — 1933. — S. 16—17.

15 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 109.

16 Ibid. — S. 180—181.

17 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Kola— В . —1960.— S. 142.

18 Вж.: Гейден Г. — С. 186—187.

19 Haushofer К . Dai Nihon. — Miinchen. — 1913.

20 Haushofer K. Kontinentalblocke: Mitteleuropa — Eurasia — Japon // Ausgewaehlte Texte zur Geopolitik. — Boppart am-Rhein. — ]979. — С . 32—36.

21 Bausteine zur Geopolitik. — P. 53.

22 Вж .: Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in action. — Wash. — 1966. —P. 16.

23 Bausteine zur Geopolitik. — S. 47.

24 Ibid. — S. 48, 55. Вж. също : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 331.

25 Вж . Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — S. 6.)

26 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 328.

27 Dix A. Politische Geographic. — S. 140

28 Hassinger t. Geographische Grundlagen der Geschichte. — Freiburg im Breis-gau. — 1931. — U. 2. — S. 5—6.

29 Вж .: Haushofer K. Wehr-Geopolitik. Geografische Grundlagen einer Wehrkun-de. — B. — 1941.

30 Haushofer K. Grunlagen und Ziele der Geopolitik // Bausteine zur Geopolitik. — 1928. —S. 41.

31 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — Heidelberg — B. — 1939. — S. 271.

32 Bausteine zur Geopolitik. — S. 39.

33 Ibid. — S. 38.

34 Нюрнбергский процесс. Т. I. — M. — 1957. — С. 704.

35 Новият устав на дружеството, возобновило дейността си след Втората световна война в Западна Германия, вж. в книгата: Гейден Г. Критика немецкой геополитики. — М. — 1960. — С. 272—275.

36 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 18.

37 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 10. — S. 691.

38 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politiscen Bedeutung. — Heidelberg ,— В .—1939, —S. 105.

39 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1926. — H. 5. — S. 307, 309.

40 Ibid. — S. 306.

41 Ibid. — 1936, — H. 1. — S. 22.

42 Ibid. — 1933. — H. 8. — S. 505.

43 Ibid. — 1926. — H. 1. —S. 10, 11.

44 Ibid. — 1927. — № 3. — S. 246.

45 Bausteine zur Geopolitik.

46 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301 и по - нататък .

47 Haussleiter O. Zwischen Wissenschaft und Propagand // Die Neue Zeitung. — V. 1 2. September 1953.

48 Геополитическият подход е “ освободен от всякакви партийно - политически постановки и мирогледни ограничения ” (Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 226). В геополитиката става дума за “политиката като “изкуство на възможното”, която се развива далеч от пътищата на ограничената партийна догматика и разглежда само държавата, като цяло” (Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. — H. 8. — S. 508).

49 Haushofer K. Der nationalsozialistische Gedanke in der Welt. — S. 47. 5(1

Ibid. — S. 27.

51 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 4. — S. 193.

52 Ibid. — H. 6. — S. 397.

53 Ibid.

54 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1953. — H. 9. — S. 528.

55 Геополитиката се оказва “най-солидната” измежду всички науки не само в сферата на географията и политиката, но и в областта на икономическите науки, правото, военната стратегия, психологията и дори религията. Понятия, като “геоикономия”, “геоюриспруденция”, “геостратегия”, “геопсихология”, “георелигия”, все по-често се срещат в немската литература от онова време.

56 Obst E. Geopolitik // Die Verwalrung. — 1952. — H. 7. — S. 37.

57 Ibid.— S.I.

58 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1931. — H. 7. — S. 549.

59 Schmitthenner H. Lebensraume im Kampf der Kulturen. — S. 9—10.

60 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1954. — H. 12. — S. 756.

61 Kossmarm E.G. Warum ist Europa so? — S. 279.

62 Styhlmann F. Militargeographie-Wehrgeographie. — Petergmanns Mitteilun-gen. — 1933. —№ 11—12.

63 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — H. 7. — S. 369.

64 Demangeon A. Geographic politique // Annales de Geographic. —№ 229. — Janvier. — 1932.—P. 31.

65 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1928. — H. 1. — S. 91 и нататък .

66 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken // Politik als Wissen-schaft. — B. — 1930. — S. 44.

67 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1938. — H. 9. — S. 743.

68 Schmitt C. Politische Theologie. — Miinchen — Lpz. — 1922.

69 Шмитт К. Понятие политического // Вопросы социологии. — М. — 1992. — Т. 1. — № 1.

70 Schmitt С . Theodor Daueblers “Nordlicht”. Drei Studien ueber die Elemente, den Geiste und die Aktualitat des Werkes. — Munchen. — 1916.

71 Schmitt C. Der Nomos der Erde. — Koeln. — 1950.

72 Schmitt C. Land und Meer. — Lpz. — 1942.

73 Schmitt N. Landschaft und Geschichte // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1934. — № 2. — S. 585.

74 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum.

75 Вж .: Элементы . — 1997. — № 8.

76 Цит . по : Freund J. Les linges de force de la pensee politique de Carl Schmitt // Nouvelle Ecole. — P. — 1987. — №44.

77 Schmitt C. Positionen und Begriffe. — Hamburg . — 1940.

78 Schmitt C. Staatliche Souveraenitat und freies Meer // Das Reich und Europa. — Lpz.— 1941.

79 Schmitt C. Die geschichtliche Struktur des heutigen Welt // Gegensatzes von Ost und West. Freundschaftliche Begegnungen. — S. 167.

80 Ibid. — C. 138.

81 Ibid. — C. 142.

82 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum. — S. 271.

83 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1956. — H.2. — S. 20.

84 Das Neue Deutschland. — 1 Dezember. — 1916. —S. 115.

85 Ibid. — 18 Marz. — 1916. — S. 218.

86 За политическата дейност на Грабовски вж. Kuczynski J. Studien zur Geschichte des deutschen Imperialismus. — Bd. II. — S. 278.

87 Основните трудове на Грабовски : Deutscland und das Weltbild der Gegenwart. — B. — 1928; Staat und Raum. Grundlegung ramlichen Denkens in der Weltpolitik. — Hamburg . — 1928; Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933;

Der Sozialimperialismus als letzte Etappe des Imperialismus. — Basel . — 1933; Die Politik. Ihre Elemente und ihre Probleme. — Bad Godesberg. — 1948; Die Politik im Gundriss. — Freiburg . — Frankfurt am Mein. — 1952; Staaztsverfestigung oder Staatsabbau? // Zeitschrift fur politik. — H. 2. — 1958 und andere.

88 Grabowsky A. Deutschland und das Weltbilt der Gegenwart. — B. —J928. — S. 3.

89 Grabowsky A. Staatserkenntnis druch raumliches Denken. — B. — 1928. — S. 371.

90 Grabowsky A. Politik im Grundriss. — S. 284.

91 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken. Politik als Wissen-schaft. — В .—1930. — S. 34.

92 Grabowsky A. Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933. —S. 34.

93 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 9. — S. 555—556.

94 Вж .: HennigR. Geopolitik. DieLehre vom Staat als Lebewesen. —Lpz. —B. — 1931, —S. 6.

95 Ibid. — S. 8.

96 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Koln . —B. — 1960. — S. 60.

97 Ibid. — S. 63. 98 Ibid. — S. 9. "Ibid. — S. 143.

100 Ibid. — S. 142.

101 Ibid. — B. — 1961. — S. 60.

102 Ibid. — S. 63.

103 Ibid. — S. 3.

104 Grabowsky A. Op. cit. — S. 26, 28.

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020