Потребителски рейтинг: 5 / 5
Напоследък повечето новини в световните медии, по един или друг начин, са свързани с енергетиката. Какво обаче означава това? Защото мнозина от съвременните анализатори, опитващи да очертаят бъдещето, не звучат много по-убедително от някогашните римски жреци, гадаещи по вътрешностите на птиците. И така, нека си припомним някои ключови събития от първата половина на 2006 в енергийната сфера:
- През януари руският държавен гигант Газпром временно спря доставките на природен газ за Украйна, за да я накара да плаща по-висока цена. И въпреки че руският президент Владимир Путин възстанови доставките ( по искане на западните държави, чиито запаси от природен газ спаднаха значително, след като Украйна, на свой ред прекрати транзита от Русия за Западна Европа ) , мнозина западни политици отбелязаха, че Москва се е сдобила с ново „газово” оръжие.
- През април, китайският президент Ху Цзинтао посети САЩ, където президентът Буш ( съзнателно, или не ) го унижи, заставяйки го по време на съвместната пресконференция в Белия дом да слуша обвиненията на представящ се за журналист член на китайската секта Фалун Гонг, според койго Пекин нарушава човешките права. Едва ли можем да се очудваме, че от Вашингтон президентът Ху замина право за Саудитска Арабия, където подписа редица договори, гарантиращи достъпа на китайците до саудитския петрол срещу доставки на високотехнологични оръжия за режима в Риад.
- Пак през април, новият боливийски президент Ево Моралес се срещна с венецуелския и кубинския си колеги Уго Чавес и Фидел Кастро, след което обяви национализация на петролно-газовия сектор в страната. Междувременно, в резултат от намерението на Вашингтон да отмени редица решения на НАФТА ( Северноамериканската зона за свободна търговия, в която участват САЩ, Канада и Мексико – б.р. ) , уж фаворизиращи Канада, отношенията между двете страни се влошиха. Възможно е канадците да преориентират част от петролниите си доставки за САЩ в друга посока – така, канадският министър на природните ресурси заяви, че през следващите няколко години една четвърт от петрола, който Отава продава на американците, ще бъде предложен на Китай.
- На 9 май, Куба покани петролни компании от Китай и Индия да проучат крайбрежните и води. Бяха поканени и фирми от САЩ, но участието им беше осуетено от продължаващото американско търговско ембарго срещу режима на Кастро.
- Междувременно, руският Газпром нае бившия германски канцлер Герхард Шрьодер за консултант и се сдоби с контролния пакет акции в проектирания Северноевропейски газопровод. Освен това Газпром възнамерява да купи водещата британска фирма в сферата на комуналните услуги Centrica . Първоначално Тони Блеър бе категорично против, днес обаче изглежда склонен да одобри сделката.
- По време на посещението си във Вилнюс на 4 май, американският вицепрезидент Дик Чейни обвини руския президент Владимир Путин, че използва енергийните ресурси за натиск върху останалите европейски страни. Според него, „не може да става дума за защита на някакви законни интереси, когато петролът и газът се използват като инструмент за заплахи или шантаж, независимо дали чрез манипулации на доставките, или опити за монополизиране на трафика”. На следващия ден Чейни посети Казахстан, за да му предложи нови петролни и газови маршрути, заобикалящи Русия. В отговор, в своето послание за състоянието на нацията, произнесено на 10 май, Путин използва по отношение на Америка метафората за „лакомия вълк”, въпреки че спомена директно САЩ само във връзка с периферни проблеми, касаещи Африка и Южна Америка.
- Иран, който е водещ износител на петрол и газ, е изправен пред ултиматума на Вашингтон да прекрати обогяването на уран, извършвано в рамките на иранската ядрена програма – въпрос, който бе поставен и пред Съвета за сигурност на ООН, като САЩ настояват за налагане на санкции, докато Русия и Китай са склонни да блокират подобно решение. Реториката, използвана от Вашингтон спрямо Техеран, опасно се доближава до онази, предхождаща нахлуването в Ирак през 2003.
- Междувременно цените на петрола стигнаха „историческия” връх от над 75 долара за барел, докато световното производство не можа да надхвърли 85 млн. барела дневно през миналата 2005.
Макар че често е трудно да се разбере специфичното значение и да се очертаят връзките между всички тези събития, общата тенденция става все по-очевидна с всеки изминал ден. Светът навлиза в безпрецедентна глобална енергийна криза, съпроводена от трансформация на геополитическите алианси в мащаби, непознати от края на Съветската ера (или дори от края на Втората световна война) насам.
Днес глобалното производство на петрол изглежда е достигнало своя връх. Наскоро Бил Клинтън и изпълнителният вицепрезидент на Форд Мотърс (както и мнозина други) потвърдиха това на страниците на Ню Йорк Таймс. В тази връзка редица петролни гиганти (като Шеврон например) стартираха добре платена кампания в големите медии, чиято цел е постепенно да се внуши на американците, че ерата на евтиния петрол (и на евтината енергия, изобщо) е на път да приключи.
Петролът обаче е само един от проблемите. Природният газ се превръща в не по-малко сериозен въпрос за Северна Америка и повечето европейски държави, както и в универсален геополитически инструмент за онези, които го притежават, или пък искат да го имат. Цените на газа демонстрираха неочаквано големи колебания в САЩ, скачайки от 2 долара за хиляда кубични фута до 15 долара и после – спадайки до 7 долара, в рамките на последните шест години. В света има достатъчно големи запаси от природен газ (особено в Русия и Иран), но доставката му до пазарите в постоянно нарастващите количества, от които се нуждаят вносителите, се сблъсква с определени трудности и става все по-скъпа, а в геополитически и икономически контекст – понякога дори невъзможна. Това е особено неприятно за САЩ, които са все по-зависими от втечнения природен газ, внасян в страната, както и от геополитическата ситуация, в регионите, където той се добива.
И така – добре дошли в ХХІ век, в един свят, за който нито един от нас не е подготвен. Огледайте се – нещата наоколо се променят все по-бързо, а прогнозите за бъдещето стават все по-зловещи.
Русия – печелившият играч
Когато Вашингтон успя да постигне икономическия и политически колапс на СССР в края на 80-те, мнозина обявиха това за „края на историята”, твърдение, което днес ни изглежда, в най-добрия случай, прибързано. След десетилетие на хаос, по време на което чуждестранните (и, най-вече, американските) компании се опитаха да получат пряк достъп до природните ресурси на Русия, властта в страната бе поета от бившия офицер на КГБ Владимир Путин, който (както стана ясно наскоро) е защитил през 90-те години в Санктпетербургския минен институт дисертация на тема „Стратегическото планиране на възпроизводството на материално-суровинната база в условията на пазарна икономика”. Като основната му теза е, че Русия следва да използва огромните си природни ресурси за да утвърди геополитическото си предимство.
След като зае президентския пост през 2000, Путин започна да възстановява държавния контрол върху петролната и газовата индустрия на страната. Сега, след като тази задача е почти изпълнена, той е на път да превърне идеите от дисертацията си в реалност. Путин изплати по-голямата част от руския външен дълг, Русия натрупа внушителни финансови резерви, а наскоро Газпром изпревари Бритиш Петролеум, превръщайки се във втората най-голяма енергийна компания в света.
Руснаците контролират значителна част от европейския петролен и газов пазар (една четвърт от доставките на петрол и една трета от тези на природен газ), както впрочем и от японския. В същото време Путин е наясно, че страната му се нуждае от огромен приток на капитали за да продължи да добива енергоносители, както и, че Европа и Япония се нуждаят от тях и разполагат с достатъчно средства за да инвестират в Русия. Сред целите на руския президент е създаването на газов вариант на ОПЕК, т.е. картел на производителите на природен газ, който да захранва мрежите от тръбопроводи от Централна Азия и Русия към Европа и Китай.
Отношенията между Москва и Пекин значително се подобриха през последните години. През 2001 двете страни бяха сред основателите на Шанхайската организация за сътрудничество ( ШОС ) , заедно с бившите съветски републики от Централна Азия Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. Макар че в американските медии рядко се коментира дейността на тази организация, тя методично укрепва възможностите си да действа като геополитически балансьор на Вашингтон. САЩ действително спечелиха студената война, но Русия не възнамерява да се предаде в очертаващата се глобална „енергийна война”. Днес руснаците произвеждат почти толкова петрол, колкото и американският съюзник Саудитска Арабия (макар, че Саудитите изнасят повече, тъй като руснаците използват немалка част от петрола за покриване на собствените си нужди) . Освен това, руският добив ще запази нивото си само още две-три години, след което неизбежно ще започне да спада, което не се отнася до Саудитска Арабия. Но пък руснаците нямат съперник по отношение на запасите от природен газ. Разбира се, нещата не са еднозначни, защото напоследък руските доходи от износа на газ спадат и това, наред със суровата зима в Русия и Северна Европа, може да принуди Москва да ограничи този износ. Освен това, руското население продължава да плаща почти символични цени за използвания от него природен газ, което пък води до ръст на вътрешното потребление. Това е и една от причините, поради които Газпром не разполага с достатъчно средства за да стартира мащабната разработка на газовите находища в Арктика.
Източна Азия – тигърът се готви за скок
Китай, който разполага с огромни финансови резерви поради силно положителния си търговски баланс, се очертава като успешен конкурент в битката за петролните доставки не само в Азия, но и в Африка, Южна Америка и дори Канада.
В същото време, превръщането на Китай в нов геополитически силов полюс, както и устойчивият и мощен ръст на китайската икономика, не могат да прикрият уязвимостта на тази страна в дългосрочен план. Имайки предвид огромното население и очертаващият се демографски конфликт между индустриализираните градове по крайбрежието и бедните селскостопански вътрешни региони, можем да твърдим, че китайските действия се определят донякъде от страха, че прекратяването на устойчивия икономически ръст ще провокира мощен политически катаклизъм. А този ръст е невъзможен без непрекъснато увеличаващите се доставки на енергоносители.
Само че непрестанно растящият китайски апетит в това отношение, създава проблеми на Япония и Южна Корея, които също се нуждаят от енергоносители. През последния половин век тези две държави бяха сред ключовите опорни точки на американската глобална сфера на влияние. Днес обаче, способността на САЩ да гарантират бъдещите енергийни доставки е поставена под въпрос за разлика от тази на Русия, така че корейците и японците са принудени да влязат в остра конкуренция с китайците за достъп до руските енергоносители.
Както е известно, Китай и Япония спорят за принадлежността на множеството малки острови в Южнокитайско море (т.е. за възможността да разработват находищата на петрол и газ в крайбрежните им води). Доколко Вашингтон е в състояние да защити Токио, ако нещата стигнат до открит сблъсък? В тази връзка, в Япония се води ожесточена дискусия, дали страната не следва да създаде собствена пълноценна армия, вместо досегашните „сили за самоотбрана”.
Но, ако САЩ не могат да гарантират на Япония нито достъп до енергийни ресурси, нито необходимата военна защита, нито пък финансова сигурност, защо японците трябва да продължат да оказват дипломатическа подкрепа на Америка и да подкрепят долара, като световна резервна валута?
Централна Азия – между Изтока и Запада
В Централна Азия Вашингтон следва добре познатата от миналото имперска политика, подкрепяйки корумпираните и автократични местни режими, приемащи положително енергийните проекта на САЩ и склонни да предоставят бази на американската армия, и ерозирайки онези, които не желаят да го правят. Така, по време на посещението на азербайджанския лидер Илхам Алиев в САЩ, президентът Буш подчерта значението на връзките между двете страни в сферите на сигурността и енергетиката. Само че Вашингтон е твърде далеч от Баку, докато американските съперници (Русия и Китай) са относително близо. От друга страна, Каспийският басейн представляваше особен стратегически интерес за САЩ още преди откриването (през 1999-2000) на новите петролни и газови находища в Казахстан. Затова миналогодишното заявление на Узбекистан, че няма да разреши по-нататъшното присъствие на американски бази на своя земя, бе възприет като ясен сигнал за опасност от стратезите на САЩ, занимаващи се с този регион.
Администрацията на Буш не крие желанието си да ограничи руското влияние в Централна Азия и да отслаби растящият контрол на Газпром върху енергийните доставки за Европа и Кавказ, като лансира нови петролни и газови маршрути, заобикалящи Русия и Иран и фаворизиращия стария американски съюзник Турция. Така, на 15 май, премиерът на Казахстан (който днес произвежда около 1,3 млн. барела петрол дневно и се очаква да достигне 3 млн. барела през 2015) обяви, че от юни страната ще започне да захранва с петрол подкрепяният от САЩ (чрез Бритиш Петролеум) тръбопровод Баку-Тбилиси.Джейхан (Азербайджан-Грузия-Турция). Едно на нула за Вашингтон!
Русия и Иран обаче, контролират лъвския дял от толкова ценните енергоносители, освен това географското положение на тези две страни улеснява доставките за развиващите се енергийни пазари. Вашингтон, напротив, е вносител на петрол и природен газ, чиято способност да се справи с потенциалните опасности, използвайки военна сила, са вече под въпрос, в резултат от хода на събитията в Ирак.
Кошмарният за САЩ сценарий включва формирането на руско-ирански съюз, който да постави под контрол производството и трафика на петрол и природен газ в Централна Азия. Разбира се, подобен алианс е трудно постижим на практика, защото Москва и Техеран са конкуренти на енергийните пазари. Но войнственото поведение на сегашната американска администрация и към двете страни, може да ги убеди да превъзмогнат взаимните подозрения и неприязън.
Чий съюзник е Индия?
През последната година президентът Буш показа, че разглежда Индия като геополитическия балансьор на Китай и дори обеща да снабдява Делхи с ядрени технологии, въпреки че в същото време не спира обвиненията срещу Иран, че разработва собствена ядрена програма (иронията на ситуацията очевидно убягва на американците, но не и на останалите). Дългосрочните интереси на Индия обаче, са свързани в по-голяма степен с тези на Азия, отколкото с онези на САЩ, разположени „на другия край на света”. Така, Делхи отхвърли американския натиск да се откаже от проекта за изграждане на газопровод между Иран и Индия, макар че споразумение за него все още не е сключено по съображения за сигурност, касаещи Пакистан (през чиято територия трябва да мине тръбопроводът). Впрочем, пакистанците вече обявиха, че ще участват в строителството на тръбопровода, независимо от крайното индийски решение.
Според британския Файненшъл Таймс, Вашингтон „е предупредил Индия, че ядрената сделка със САЩ може да се окаже невалидна, ако индийското правителство не гласува за изправянето на Иран пред Съвета за сигурност на ООН”. Делхи се съобрази с тази заплаха и гласува както искаха американците, но може и да промени позицията си, ако Иран реши в отговор да се откаже от проекта за газопровода между двете страни, чиято стойност ще бъде 20 млрд. долара. Засега Индия ползва само газ, собствено производство, но нуждите и бързо нарастват.
В основата на връзките между Индия и САЩ са търговията и въпросите, касаещи сигурността. Но, ако американският долар претърпи крах, а иракският кошмар се задълбочи, Америка със сигурност ще загуби сегашното си значение за Делхи, а индийското правителство няма да има друг избор, освен да се присъедини към ШОС, като пълноправен член (засега страната е само наблюдател). Наскоро главният редактор на Хинду таймс отбеляза, че „ако ХХІ век действително бъде векът на Азия” на сегашната пасивност на континента в енергийния сектор трябва да се сложи край”. Според него, макар че именно тук се намират най-големите производители и бързо нарастващи консуматори на енергоресурси, Азия продължава да зависи „от институции, търговски споразумения и въоръжени сили извън региона, за да може да търгува сама със себе си”. Подобна парадоксална ситуация, разбира се, едва ли ще продължи още дълго.
Междувременно, индийският индустриален ръст все повече зависи от доставките на енергоносители и с увеличаването на цените на петрола и изтощаването на въглищните запаси, дългосрочните икономически перспективи на страната са поставени под въпрос.
Европа – все по-зависима от Русия?
Европейските петролни и газови находища в Северно море бързо се изтощават, като производството на петрол спада със 7% годишно. Европа бе свързана със САЩ в продължение на много години (Западна Европа след Втората световна война, а Източна – след 1990), като това особено се отнася за Великобритания. Сегашният британски премиер Тони Блеър, който заложи политическия си престиж, подкрепяйки Буш в Ирак, очевидно е в края на кариерата си. Британците, които и днес внасят газ и петрол, в бъдеще все повече ще зависят от чуждите енергоносители и, особено, от руския природен газ. Великобритания и другите европейски държави гледат с опасение на новата руска „енергийна политика”, но истината е, че в преговорите с Москва Европа е по-слабата страна. Тя може да разчита на сравнително малко потенциални алтернативни доставчици, докато руснаците разполагат и с друг могъщ и платежоспособен клиент – Китай.
В едно, направено наскоро пред европейските посланици в Москва, изявление, председателят на Борда на директорите на Газпром Алексей Милер заяви, че априлската среща между Владимир Путин и председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу е била „последната капка в преливащата чаша на нашето търпение”, след което решението на руския лидер да финализира голямата газова сделка с Китай се е оформило окончателно. Според Милер, Путин бил смаян от претенциите на ЕС, Москва да намали дела на Газпром на европейския енергиен пазар. На свой ред, Барозу обясни въпросните претенции с „опитите на руснаците да използват енергийните си ресурси като инструмент за политическа принуда”.
Днес Газпром продава около една трета от своя газ в Европа, като продажбите през миналата година надхвърлиха 25 млрд. долара. В същото време, европейските сделки на компанията осигуряват непропорционално голяма част от доходите и, поради продължаващото (субсидирано от държавата) поддържане на ниски цени за енергията в самата Русия. Газопроводът с дължина 1200 км, който Газпром изгражда по дъното на Балтийско море, ще заобиколи Полша, балтийските държави и Украйна, които днес са далеч по-лоялни към Вашингтон, отколкото към Москва. При това Русия не изглежда обезспокоена от политическите последици, свързани с този проект: наскоро посланикът и в Беларус отбеляза, че „когато балтийският тръбопровод бъде завършен, Газпром ще може да изключи Беларус, без да изключи Германия, което впрочем се отнася и за Полша”. В отговор полският министър на отбраната сравни газопровода със сключения през 1939 пакт между Сталин и Хитлер, предвиждащ разделянето на Полша.
Разбира се, връзките между САЩ и Европа са дълбоки и не могат да бъдат прекъснати просто така. Нещо повече, всеки по-рязък отказ от традиционните трансатлантически отношения може да има разрушителни последици за все още крехкия Европейски съюз. Въпреки това, Вашингтон вече не може да разчита на автоматична дипломатическа подкрепа от Брюксел (а, вероятно, скоро и от Лондон), имайки предвид растящата европейска зависимост от Русия в сферата на енергоносителите, също както и Европа едва ли ще може да се надява на американската икономическа мощ, или пък на възможността Вашингтон да гарантира (включително с военни средства) стабилността на енергийните доставки за Стария континент.
Близкият изток – в очакване на поредните катаклизми
Докато ситуацията в Ирак продължава да е неясна (според някои анализатори, администрацията на Буш се е примирила с разделянето на страната по етнически признак), вниманието вече се концентрира върху Иран. Като всеобщото мнение е, че отношенията между тази страна и САЩ са деградирали до степен, че буквално всеки момент могат да провокират избухването на най-опасния от десетилетия насам международен конфликт.
Колкото и да е обоснована американската тревога от обогатяването на уран и иранските ядрени амбиции, зад нея се крият далеч по-дълбоки проблеми, свързани с историческите отношения между двете държави, както и опасенията на САЩ за ролята на Иран като ключов възел в очертаващата се нова азиатска енергийна мрежа. На свой ред, иранските лидери действително се нуждаят от атомна енергетика: те разполагат с достатъчно капитали за развитието и (благодарение на високите цени на петрола и природния газ), а освен това са наясно, че запасите им от енергоносители не са вечни. Истината е, че иранският петролен добив спадна дотам, че страната вече не може да покрие дори квотата, определена и от ОПЕК. Междувременно, Иран трябва да внася половината от използвания от страната бензин, защото не разполага с достатъчно нефтопреработвателен капацитет. Освен това иранците (по ред причини) внасят природен газ от Туркменистан, същото прави, впрочем, и Русия.
Въпреки че през април иранският заместник-външен министър Манучехир Мохамади обяви пред ИТАР-ТАСС, че пълноправното членство на страната му в ШОС „би направила този свят по-справедлив” (той, освен това подчерта значението на бъдещата „руско-иранска петролна и газова ос”), на последвалата среща на организацията, проведена на 15 юни, Иран така и не получи очакваната покана за постоянно членство.
Междувременно, Китай – другият лидер в ШОС, подписа сделка за доставката на ирански петрол и газ на стойност 100 млн. долара. Разбира се, Вашингтон оказа максимален натиск върху Пекин да се откаже от сделката, но без успех. Както споменах по-горе, налице е и предварително споразумение за изграждането на газопровод между Иран, Пакистан и Индия, продължават и разговорите за газопровод през територията на Афганистан.
На фона на дипломатическите, политически и военни проблеми, породени от развитието на ситуацията в Ирак, администрацията на Буш отчаяно търси начин да съхрани присъствието и влиянието си в Евразия. Иранският президент Ахмадинеджад продължава твърдия курс спрямо Вашингтон и не крие желанието си да оглави евентуален антиамерикански бунт на мюсюлманските нации от региона. В същото време неоконсерваторите в Белия дом очевидно няма да се поколебаят да бомбардират ядрените обекти на Техеран, който на свой ред разчита на разширяващите се икономически връзки с Русия, Китай и Индия. В същото време обаче, по-старото поколение американски геополитици, не без основание, се опасяват, че откритата конфронтация между САЩ и Иран ще се превърне в поредна стратегическа катастрофа за страната им. Достатъчно влиятелни кръгове във Вашингтон методично работят за свалянето на сегашната администрация преди тя да е решила да атакува Иран, или поне да ограничат възможностите и да предприеме подобна стъпка. Но, ако не успеят и атаката все пак бъде осъществена, конфликтът вероятно би се разпространил светкавично в целия регион, като последиците от това ще бъдат катастрофални.
Борбата за сфери на влияние в Африка
Както е известно, индустриализираният свят разглежда Африка (с изключение, може би само на ЮАР) не толкова като нов и перспективен пазар, колкото като източник на евтини ресурси.
Така, китайският президент Ху Цзинтао посети наскоро Нигерия (петия по значение доставчик на петрол за САЩ), чиято петролна индустрия е силно застрашена от действията на различни бунтовнически групировки. Само за една седмица, през май, бяха отвлечени трима италиански петролни специалисти, един американски техник беше убит, а 200 местни жители загинаха при опит за кражба на бензин от един тръбопровод, предизвикала мощна експлозия и пожар. Носят се слухове, че част от бунтовническите групи (ако не всички) се финансират и подготвят от страните, заинтересовани от нигерийския петрол и природен газ – т.е. САЩ, Китай, Великобритания, Пакистан и Индия.
Ако петроло- и газопроводите отдавна се използват като геополитически инструменти в Европа, Азия и Южна Америка, днес това се отнася и за Африка. Така петролопроводът между Чад и Камерун, чиито капацитет е 160 хиляди барела дневно, се използва от президента на Чад Идрис Деби като средство за противопоставяне на кредиторите от Световната банка. Междувременно, бунтовниците, действащи в Чад, застрашават и съседен Судан, чиито петролни ресурси отдавна привличат както САЩ, така и Китай. Неслучайно китайците отказват да подкрепят декларациите, осъждащи суданското правителство заради кланетата в южната провинция Дарфур – причината е, че Хартум разреши на Пекин да изгради 650-километров тръбопровод до брега на Червено море.
Екваториална Гвинея, която е третия най-голям износител на петрол на континента, се управлява от диктатора Теодоро Нгема (когото наскоро Кондолиза Райз нарече „приятел на Америка”), срещу който през миналата година бе извършен опит за преврат, ръководен от сър Марк Тачър – синът на бившия британски премиер Маргарет Тачър.
Южноафриканската република, смятана за „икономическия двигател” на континента, разполага със значителни запаси от каменни въглища, както и с добри технологични възможности, но все още продължава да внася по-голямата част от необходимия и петрол от Близкия изток. Междувременно, опитите за развитие на производството на био-горива водят до изразходването на големи средства, за сметка на развитието на земеделското производство в редица страни от континента, където гладът е придобил почти епидемичен характер.
Междувременно, САЩ тихомълком укрепват военното си присъствие в Западна Африка, разполагайки свои военнослужещи в Нигерия и бойни кораби в Гвинейския залив.Южна Америка – опит за освобождаване от американската опека
Национализацията на боливийския газов сектор, обявена от президента Ево Моралес, бе поредната стъпка в нарастващата съпротива (особено видима във Венецуела, но също в Аржентина, Чили и, донякъде, в Бразилия) срещу т.нар. „Вашингтонски консенсус” и свързаните с него неолиберални споразумения за свободна търговия със САЩ. В исторически план, Съединените щати винаги са разглеждали Латинска Америка като свой „заден двор”, ограничавайки опитите на местните лидери да водят по-самостоятелна политика (да си припомним съдбата на Торихос, Нориега, Арбенс, или Алиенде). Само че този път нещата изглежда вече са отишли твърде далеч, за да бъдат поставени отново под контрол с традиционните средства. Използването на сила би имало по-скоро обратен ефект, провокирайки нов взрив на антиамерикански настроения в повечето страни, разположени на юг от Рио Гранде. Да не говорим, че Вашингтон не е в състояние да осъществи пълномащабна военна интервенция, докато продължава да е ангажиран в Ирак (и Иран).
Така, онова, което само допреди пет години изглеждаше невъзможно, е на път да се случи: Южна Америка постепенно се измъква от опеката на САЩ и дори се опитва да формира единен блок срещу могъщия си северен съсед. А, ако Даниел Ортега спечели изборите в Никарагуа, към нея сигурно ще се присъедини и Централна Америка.
Бъдещето на самотната суперсила
Днес САЩ, които през последните 15 години бяха единствената и неоспорима световна суперсила, все повече затъват в различни и то много сериозни проблеми. Някога страната бе водещ производител на петрол в света, но от десетилетия насам собственият добив на петрол съзнателно бива ограничаван. Намалява също добивът на природен газ, националната електрическа мрежа се нуждае от основна реконструкция, транспортната система е недостатъчно ефективна, пътищата не се поддържат в добро състояние (в сравнение с предишните десетилетия), а градската инфраструктура е проектирана да функционира успешно само при наличието на голямо количество евтина енергия.
На всичкото отгоре, в последно време американският долар е подложен на силен натиск, в резултат от високите лихвени проценти, спада в икономическия ръст и нарастващия търговски дефицит. Върху долара ще бъде нанесен жесток удар, ако Иран и Венецуела изпълнят заканата си да продават занапред петрола си в евро, или пък ако цените на руския петрол започнат да се изчисляват в рубли, както обяви наскоро Москва. От десетилетия насам, фактът че почти всички продажби на петрол се извършват в американски долари, подтиква много страни да трупат доларови резерви, като по този начин курсът на долара се запазва висок и сравнително стабилен. Тоест, мащабната замяна на долара с други валути в петролната търговия би имала много сериозни, или дори фатални, последици за икономиката на САЩ.
Вътрешнополитическата ситуация в САЩ също не е никак добра. Сред основните цели на сегашната администрация, очертани в публикуваната през 2002 „Национална стратегия за сигурност на Съединените щати”, е постигането и запазването на глобална хегемония, предотвратявайки опитите на всяка друга държава, или група държави, да постигне военен или икономически паритет с Америка. Което, на свой ред, императивно изискваше поставянето под контрол на световните петролни и газови потоци. Тактиката за постигането и пък включва т.нар. предупредителни войни и „смяна на управляващите режими” там, където е необходимо. Американският корпоративен, банков и военен елит предостави на неоконсервативното ядро в правителството цялата необходима свобода на действие за постигането на тези цели.
Истината обаче е, че екипът на Буш, Чейни и Ръмсфелд действително имаха своя голям шанс, но (според преобладаващото мнение) днес са на на път да го проиграят тотално. През последните няколко месеца консенсусът сред управляващия елит претърпя драматични промени и, ако се съди по редица изявления на принадлежащите към него и публикациите в големите медии, една част от елита е твърдо убедена, че неоконсерваторите трябва да си вървят. Все по-упорито се говори, че редица видни представители на съдебната власт, подкрепяни от „старата гвардия” на „реалистите” във външната политика (вътре и извън правителството) подготвят серия от скандали и официални обвинения срещу водещите неоконсерватори. Междувременно обаче, последните успяха да пропилеят значителна част от американския финансов, политически и дипломатически капитал. И днес е много съмнително, дали САЩ ще имат своя „втори шанс”. Възстановяването на предишната безусловна доминация на Америка, постигната само преди няколко години, вече не е на дневен ред. Максималното, на което може да се надява Вашингтон, е известна ре-консолидация във вътрешен план, предшествана от отказ от глобалните ангажименти и съпроводена от мащабни инфлационни процеси. Тоест, САЩ са изправени пред необходимостта от историческо остъпление от сегашните си позиции. Проблемът обаче е, че неоконсерваторите могат и да не се предадат без бой, последиците от което ще засегнат живота на милиони хора.
Казано накратко, днес сме свидетели на (ни повече, ни по-малко) началото на дезинтеграцията на американската империя в чужбина, както и на продължителна икономическа и политическа криза вътре в страната. Все пак, да не се увличаме: САЩ все още се изключително могъща държава в икономически и военен план, която е в състояние да се налага и да внушава уважение, поне в някои части на света. Но те никога няма вече няма бъдат толкова могъщи, колкото бяха съвсем доскоро.
Заключение
С края на американските претенции за „тотална доминация” ставаме свидетели на появата на балансиращи силови блокове, най-вече в Азия, но също и в Южна Америка. Навремето либералните коментатори иронизираха кампанията на Буш, провеждана под лозунга „да обединим, вместо да разделяме”, посочвайки, че политиката на президента може да доведе до обединяването на целия свят срещу Америка. Днес това започва да се превръща в реалност.
И така, изправени сме пред края на една ера. Като преходът към достатъчно стабилна нова геополитическа схема тепърва предстои. Ясно е обаче, че той ще отнеме много време, както и, че ще бъде изключително опасен и хаотичен. А, ако искате да разберете повече за него, просто следете внимателно всичко, касаещо енергийните проблеми.
Литература:
Siddharth Varadarajan, "India, China and the Asian Axis of Oil," The Hindu, January 24, 2006.
"Russia Should Cut Oil to Europe, Cut Discounts on Urals Crude-Transneft," MosNews, April 24, 2006.
"China Acts to Secure Oil Reserves Amid Record Crude Prices," AFP, April 24, 2006.
Noam Chomsky, "Afterword: Failed States," Znet, April 26, 2006.
Michael C. Ruppert, "The Paradigm Is the Enemy: The State of the Peak Oil Movement at the Cusp of Collapse," Fromthewilderness.com, April 28, 2006.
Jerome a Paris, "The New Gas War," European Tribune, May 1, 2006.
Michael Hirsh, "The Energy Wars," Newsweek, May 3, 2006.
David Espo, "Cheney Lectures Russia about Reform," Associated Press, May 4, 2006.
"Heading Out," "Do the Russians Play Monopoly?" TheOilDrum.com, May 4, 2006.
F. William Engdahl, "America's Geopolitical Nightmare and Eurasian Strategic Energy Arrangements," Globalresearch.ca, May 7, 2007.
"China, Cuba reported in Gulf Oil Partnership," CNN Money, May 9, 2006.
Ian Traynor, Nick Payton Walsh, and Ewan MacAskill, "The Russian Bear Is Back-and This Time It's Gas-powered." The Guardian, May 13, 2006.
Jad Mouawad, "The Pipes Carry Clout with the Oil," The New York Times, May 13, 2006.
"Venezuela May Price Oil Exports in Euros," Reuters, May 17, 2006.
"Kazakhstan to Join Oil Pipeline in June," MSN Money, May 18, 2006.
* Авторът е професор в Ню Колидж ъф Калифорния - Санта Роса, САЩ
}
