20
Нед, Сеп
22 New Articles

Турция на ръба

брой4 2006
Typography

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.


Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.


Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4).

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.


Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6).

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.


Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005,

http://www.transatlantictrends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi, 2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop, July 5, 2005,

http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post, April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,”

http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

{rt}

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.

Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.

Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4) .

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.

Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6) .

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.

Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

 

 

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005, http://www.transatlantic

trends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi,

2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop,

July 5, 2005, http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion

%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post ,

April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,” http://news.bbc.co.uk/2/hi/

europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

 

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.

Страница 2

Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.

Страница 3

Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4).

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.

Страница 4

Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6).

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.

Страница 5

Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005,

http://www.transatlantictrends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi, 2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop, July 5, 2005,

http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post, April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,”

http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

{rt}

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.

Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.

Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4) .

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.

Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6) .

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.

Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

 

 

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005, http://www.transatlantic

trends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi,

2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop,

July 5, 2005, http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion

%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post ,

April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,” http://news.bbc.co.uk/2/hi/

europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

 

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

Поръчай онлайн бр.3 2020