От много години насам, европейските политици се делят на два лагера – привърженици на разширяването на ЕС, и подкрепящи задълбочаването на вътрешната му интеграция. Принадлежащите към втората група, сред които са бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор и сегашният белгийски премиер Ги Верхофстад, определят вътрешната интеграция за основен приоритет на съюза. Желанието им е, както посочва и самият Верховстад в заглавието на последната си книга, да бъдат създадени „Съединени Европейски щати” (1) . На свой ред, привържениците на разширяването, знакова фигура сред които е бившият британски премиер Маргарет Тачър (най-големия враг на Делор), подкрепят разширяването на ЕС и включването в него на всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Тоест, те искат политическите и икономически изгоди от членството в ЕС да бъдат разпрострени върху максимално обширно пространство, но в същото време следват и специфични собствени интереси. Според тях, колкото по-голям (и по-разнообразен) стане съюзът, толкова по-трудно ще бъде централизирането на управлението му.
Затова не е изненадващо, че привържениците на двете визии за бъдещето на ЕС се отнасят с подозрение един към друг. Всяка страна твърди (нерядко с основание), че другата саботира нейния проект. В същото време и едните, и другите пропускат нещо много важно – че през последните поне 20 години, разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция не само не си пречеха, но и се развиваваха паралелно. ЕС продължава да се разширява, но процесът на „превръщането му в нещо повече от съюз”, който бе стартиран още с Римския договор от 1957, също се развива успешно. Така, Испания, Гърция и Португалия бяха приети в европейския клуб през 80-те години на миналия век, след успешно осъществените в тях демократични реформи, а през 1992, с подписването на Договора от Маастрихт, ЕС пое ангажимента да въведе единна европейска валута – еврото, както и да следва обща външна политика. През 2004 още десет нови европейски страни бяха приети в съюза, като броят на членките му достигна 25. През същата година европейските лидери се споразумяха по съдържанието на първата в историята на съюза обща европейска конституция, което бе много сериозна стъпка към нова, още по-висока степен на политическа интеграция.
Всъщност, в това, че разширяването на ЕС върви ръка за ръка със задълбочаването на вътрешната му интеграция, има определена логика. В действията си, съюзът разчита на компромиса и баланса, така че всяка отстъпка към привържениците на разширяването, бива последвана от жест към феновете на вътрешната интеграция. Между другото, отделните страни-членки на ЕС принадлежат към различни лагери. Британците, традиционно, са в групата, настояваща за разширяване, и твърдо се противопоставят на задълбочаването на политическия съюз. На свой ред, французите подкрепят вътрешната интеграция, отчитайки, че разширяването поставя под въпрос доминиращите позиции на страната им в ЕС. За разлика от тях, германците, по традиция, подкрепят и двете визии за развитие на съюза. Тъй като разширяването ще създаде нови пазари за немската икономика и ще стабилизира границите на страната, те имат интерес от него. В същото време, германците са силно привързани към идеята за обединена Европа, вярвайки, че в нея страната им ще играе ключова роля, доскоро немислима за следвоенна Германия.
Редица немски политици, включително бившият канцлер Хелмут Кол и, особено, доскорошният външен министър Йошка Фишер, демонстрираха успешно, как може да се подкрепя едновременно и разширяването на ЕС, и задълбочаването на интеграцията. Те неведнъж са подчертавали, че двата процеса не само не са антагонистични, но и, че осъществяването само на единия е безсмислено без паралелното развитие на другия. От тази гледна точка, тъкмо защото разширяването ще направи ЕС по-некохерентен, е необходимо то да бъде последвано от укрепване на политическия съюз. Без това, ЕС би станал неуправляем.
От доста години насам тази „диалектична” германска позиция изглежда и по-адекватна, и стратегически по-оправдана, отколкото „страхливата” и егоистична позиция на Франция или Великобритания. За това помага и фактът, че тя се споделя от влиятелния бюрократичен елит на ЕС в Брюксел и, най-вече, от апарата на Европейската комисия (ЕК), както по идейни, така и по съвсем практични причини. Комисията подкрепя разширяването отчасти, защото този процес се управлява от нея, отчасти - защото той би съдействал за укрепване на мощта и значението както на ЕС, така и на самата Комисия. Пак по същите причини, Комисията се смята за „най-федералистката” (т.е. подкрепяща по-тесния политически съюз) институция в ЕС. Да не забравяме и, че Комисията се нуждае от повече чиновници, „искрено вярващи в Европа”, както и, че прехвърлянето на по-голяма власт към ЕС, означава и допълнителна власт за самата нея.
Френскията и холандският референдуми
Всъщност, и немците, и бюрократите от ЕК имат основание да вярват, че разширяването и задълбочаването на вътрешната интеграция на ЕС, могат да вървят ръка за ръка. Напоследък обаче стана ясно, че обратното също е вярно. Защото, ако процесът на укрепване на политическия съюз бъде спрян, това означава, че и разширяването рискува да бъде прекратено. Тази нова логика кристализира окончателно на вълната на френския референдум за Европейската конституция през май 2005. Както е известно, Франция отхвърли проекта с 54% срещу 46%. Само няколко дни по-късно, холандците също го охвърлиха и то с още по-голяма разлика. Мнозина изтълкуваха френския вот като реакция едновременно срещу осъщественото година по-рано разширяване на ЕС и срещу съдържанието на самия текст. Ключова фигура в кампанията, предшестваща референдума, се оказа събирателният образ на „полския водопроводчик”, т.е. на работника от Източна Европа, търсещ препитание на Запад и застрашаващ западния стандарт, заради съгласието си да работи за по-ниски заплати и при по-лоши условия. Така наречената „директива за услугите” – законопроект, целящ да улесни „полския водопроводчик” и колегите му от сектора да работят в ЕС, бе обект на яростни дискусии във Франция в навечерието на референдума, макар че въобще не присъстваше в конституционния текст.
Фактът, че френският вот бе предопределен от отношението на хората към проблеми, несвързани пряко с Евроконституцията потвърди най-лошите опасения на редица политически анализатори, свързани с пряката демокрация и референдумите. Проблемът е, че (ако цитираме покойния френски президент Франсоа Митеран) избирателят никога не отговаря на въпроса, който му е зададен. Все пак, фактът, че французите свързаха страха си от разширяването на ЕС с неодобрението на Европейската конституция, не е съвсем ирационален . Конституционният текст обединява всички предишни европейски договори и закони. Яростните поддръжници на обединена Европа посочват, че много от проблемите, предизвикали отхвърлянето на проекта за Евроконституцията, съществуват съвсем независимо от нея – например свободното движение на хора е факт от доста години насам. Което е вярно, но след последното разширяване на ЕС нещата доста се промениха. Формирането на единен пазар между страни със сходни доходи на глава от населението и обща култура е едно нещо. Съвсем друго е, когато доходите в част от новите членки на съюза са само 20% от тези във Франция, затова едва ли следва да се учудваме, че французите се притесняват от перспективата да се конкурират на трудовия пазар с полските водопроводчици или словашките автомеханици.
Културният проблем също изигра определена роля в решението на французите да отхвърлят проекта за Евроконституция. Западноевропейците все пак са склонни да приемат поляците, но силно ги притеснява факта, че пред вратите на ЕС чака Турция – една мюсюлманска държава от периферията на Европа, чиито съсед е Ирак. Макар че, както посочват френските и холандски политици, турското членство в ЕС е въпрос на едно по-далечно бъдеще, сред причините за френското и холандско „не” вероягно е бил и фактът, че турците бяха представени в тъй наречения конституционен конвент, изработил проекта за Евроконституцията, както и, че турския премиер бе сред европейските лидери, подписали документа по време на формалната церемония в Рим. Опасенията от мощен приток на имигранти от Турция са силно разпространени и в двете страни, където наличието на значителни мюсюлмански диаспори провокира през последните години мощна антиимигрантска вълна, довела да успеха на т.нар. „Списък на Пим Фортаун” в Холандия и до пробива на крайнодесния лидер на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен на последните президентски избори във Франция, през 2002.
Стремейки се да гарантира положителен резултат от референдума и да преодолее страховете от продължаване на разширяването (и, в частност, от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС), френското правителство предприе съдбоносна стъпка, обещавайки, че след приемането на България, Румъния и Хърватия в ЕС, всички решения за ново разширяване на съюза ще бъдат одобрявани с референдум. Разбира се, това се е случвало и преди – французите одобриха чрез референдум и присъединяването на Великобритания към ЕС през 1970. Като цяло обаче, досега това ставаше чрез гласуване в националните парламенти.
Тъй като всички страни-членки на ЕС трябва да одобрят евентуалното разширяване на съюза, парламентарната ратификация изглежда единствения практически приложим начин в рамките на ЕС на 25-те. Затова, отвхвърляйки тази традиция и вписвайки обещанието за провеждането на референдуми при всяко следващо разширяване на съюза в националната конституция, Франция, на практика, поставя това разширяване под много сериозно съмнение. При това тя не е сама. Австрия, където скептицизмът относно турското членство е много голям, също обеща, че приемането на Анкара ще бъде решено чрез референдум. Възможно е и други европейски страни да последват примера на французите и австрийците.
Трудният избор: Турция, Западните Балкани и Украйна
И тъй като най-трудните случаи, свързани с разширяването на ЕС, тепърва ще бъдат поставени на дневен ред, тази тревога допълнително се изостря. Едва ли има съмнение, че сегашният политически климат в ЕС (силно повлиян от нарастващите страхове от мюсюлманската имиграция и притока на евтина работна ръка) не е благоприятен за Турция. Срещу нея работи и фактът, че, имайки предвид демографските тенденции, през 2030 тя може да се окаже най-голямата нация в съюза.
Десет години след като европейците и американците се решиха да предприемат военна намеса в Западните Балкани, регионът вече не се разтърсва от войни, но в него все още липсва стабилност. Налице са нерешени гранични проблеми, а под пепелта продължават да тлеят старите вражди. Почти всички чуждестранни наблюдатели, ангажирани с Балканите, са убедени, че наличието на перспектива за евентуално присъединяване към ЕС е задължително за задълбочаването на политическите реформи и укрепването на демокрацията в региона. Опасенията са, че ако тази перспектива изчезна, Балканите могат отново да бъдат дестабилизирани. Както достатъчно откровено отбеляза през март 2006 европейският комисар по разширяването Оли Рен: „ако не поддържаме постоянно европейската перспектива за Западните Балкани, нашето благотворно влияние в региона ще бъде ерозирано и то, тъкмо когато той преминава през трудния период на преговорите за бъдещия статут на Косово” (2) . Сигнали за наличие на подобно колебание имаше по време на срещата на ЕС в Залцбург през същия месец, когато европейските лидери за първи път обвързаха ангажимента си за разширяване на съюза с „интеграционния капацитет на ЕС”, който не е безкраен (3).
Все пак, пред държавите от Западните Балкани поне съществува перспектива за евентуално присъединяване към ЕС. Подобни обещания обаче, така и не бяха дадени на Украйна, като политическите последици от това вече започват да се усещат. След т.нар. „оранжева революция” новоизбраният президент Виктор Юшченко обяви евроинтеграцията за ключов елемент на политическата си стратегия. Той обаче не бе окуражен от Брюксел, което бе сред причините за поражението на неговата партия на парламентарните избори през март 2006, както и за възхода на проруския блок на съперника му Виктор Янукович. Нежеланието на Брюксел да поощри европейските амбиции на Украйна (както впрочем и тези на Грузия, Молдова, а също и на беларуската опозиция) накара някои анализатори да заключат, че процесът на разширяване на ЕС, на практика, е приключил.
Последното обаче означава, че съюзът ще трябва да се откаже и от амбициозната си цел да „разпространи икономическия просперитет демокрацията сред своите съседи”. От друга страна, макар че аспирациите на съюза да провежда единна външна политика засега не се увенчават с успех в глобален план, те определено са успешни по отношение на съседите на ЕС. Всъщност, съюзът разполага с един действително мощен външнополитически инструмент и това е обещанието за евентуално членство, с всички благоприятни последици от него в сферите на сигурността и икономиката. Неслучайно дипломатите от ЕС с гордост отбелязват способността на съюза да постигне с мирни средства далеч по-сериозни резултати в процеса на разпространение на демокрацията и властта на закона, отколкото САЩ с помощта на грубата сила в Ирак и на други места. Затова евентуално решение за прекратяване разширяването на ЕС ще означава Брюксел да загуби този инструмент.
От друга страна, въпреки че перспективата за евентуално бъдещо членство на Турция и Западните Балкани в ЕС напоследък изглежда доста поизбледняла, тя запазва потенциала си като важен стимул за провеждане на реформи в тези страни. За щастие, нито Брюксел, нито държавите-кандидатки имат интерес да подчертават трудностите, свързани с процеса на разширяване на ЕС. Турското правителство например, положи толкова големи усилия за да лансира кандидатурата на страната, че подобно признание би довело до дестабилизиране на политическата ситуация в Турция. Освен това премиерът Реджеп Ердоган използва условията, поставени от Брюксел като допълнителен инструмент за ускоряване на реформите, които е решил да осъществи, независимо от това, дали страната му ще бъде приета някога в ЕС.
На свой ред, ръководството на съюза също не желае да афишира трудностите, с които се сблъсква днес процесът на разширяване, защото това ще означава да признае и наличието на много сериозни проблеми пред ЕС, като институция, както и да загуби изключително полезен инструмент за влияние върху политиката на своите съседи. Поради това, политиката на разширяване вероятно ще продължи, пък макар и със забавени темпове и постепенно доближавайки се до своя неизбежен край.
Бележки:
1. Guy Verhofstadt, The United States of Europe (London: Federal Trust for Education and Research, 2006).
2. “Rehn and MEPs Warn Against ‘Wobbly' Messages to Balkans,” EU Observer , March 16, 2006.
3. Ibid.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
От много години насам, европейските политици се делят на два лагера – привърженици на разширяването на ЕС, и подкрепящи задълбочаването на вътрешната му интеграция. Принадлежащите към втората група, сред които са бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор и сегашният белгийски премиер Ги Верхофстад, определят вътрешната интеграция за основен приоритет на съюза. Желанието им е, както посочва и самият Верховстад в заглавието на последната си книга, да бъдат създадени „Съединени Европейски щати” (1) . На свой ред, привържениците на разширяването, знакова фигура сред които е бившият британски премиер Маргарет Тачър (най-големия враг на Делор), подкрепят разширяването на ЕС и включването в него на всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Тоест, те искат политическите и икономически изгоди от членството в ЕС да бъдат разпрострени върху максимално обширно пространство, но в същото време следват и специфични собствени интереси. Според тях, колкото по-голям (и по-разнообразен) стане съюзът, толкова по-трудно ще бъде централизирането на управлението му.
Затова не е изненадващо, че привържениците на двете визии за бъдещето на ЕС се отнасят с подозрение един към друг. Всяка страна твърди (нерядко с основание), че другата саботира нейния проект. В същото време и едните, и другите пропускат нещо много важно – че през последните поне 20 години, разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция не само не си пречеха, но и се развиваваха паралелно. ЕС продължава да се разширява, но процесът на „превръщането му в нещо повече от съюз”, който бе стартиран още с Римския договор от 1957, също се развива успешно. Така, Испания, Гърция и Португалия бяха приети в европейския клуб през 80-те години на миналия век, след успешно осъществените в тях демократични реформи, а през 1992, с подписването на Договора от Маастрихт, ЕС пое ангажимента да въведе единна европейска валута – еврото, както и да следва обща външна политика. През 2004 още десет нови европейски страни бяха приети в съюза, като броят на членките му достигна 25. През същата година европейските лидери се споразумяха по съдържанието на първата в историята на съюза обща европейска конституция, което бе много сериозна стъпка към нова, още по-висока степен на политическа интеграция.
Всъщност, в това, че разширяването на ЕС върви ръка за ръка със задълбочаването на вътрешната му интеграция, има определена логика. В действията си, съюзът разчита на компромиса и баланса, така че всяка отстъпка към привържениците на разширяването, бива последвана от жест към феновете на вътрешната интеграция. Между другото, отделните страни-членки на ЕС принадлежат към различни лагери. Британците, традиционно, са в групата, настояваща за разширяване, и твърдо се противопоставят на задълбочаването на политическия съюз. На свой ред, французите подкрепят вътрешната интеграция, отчитайки, че разширяването поставя под въпрос доминиращите позиции на страната им в ЕС. За разлика от тях, германците, по традиция, подкрепят и двете визии за развитие на съюза. Тъй като разширяването ще създаде нови пазари за немската икономика и ще стабилизира границите на страната, те имат интерес от него. В същото време, германците са силно привързани към идеята за обединена Европа, вярвайки, че в нея страната им ще играе ключова роля, доскоро немислима за следвоенна Германия.
Редица немски политици, включително бившият канцлер Хелмут Кол и, особено, доскорошният външен министър Йошка Фишер, демонстрираха успешно, как може да се подкрепя едновременно и разширяването на ЕС, и задълбочаването на интеграцията. Те неведнъж са подчертавали, че двата процеса не само не са антагонистични, но и, че осъществяването само на единия е безсмислено без паралелното развитие на другия. От тази гледна точка, тъкмо защото разширяването ще направи ЕС по-некохерентен, е необходимо то да бъде последвано от укрепване на политическия съюз. Без това, ЕС би станал неуправляем.
От доста години насам тази „диалектична” германска позиция изглежда и по-адекватна, и стратегически по-оправдана, отколкото „страхливата” и егоистична позиция на Франция или Великобритания. За това помага и фактът, че тя се споделя от влиятелния бюрократичен елит на ЕС в Брюксел и, най-вече, от апарата на Европейската комисия (ЕК), както по идейни, така и по съвсем практични причини. Комисията подкрепя разширяването отчасти, защото този процес се управлява от нея, отчасти - защото той би съдействал за укрепване на мощта и значението както на ЕС, така и на самата Комисия. Пак по същите причини, Комисията се смята за „най-федералистката” (т.е. подкрепяща по-тесния политически съюз) институция в ЕС. Да не забравяме и, че Комисията се нуждае от повече чиновници, „искрено вярващи в Европа”, както и, че прехвърлянето на по-голяма власт към ЕС, означава и допълнителна власт за самата нея.
Френскията и холандският референдуми
Всъщност, и немците, и бюрократите от ЕК имат основание да вярват, че разширяването и задълбочаването на вътрешната интеграция на ЕС, могат да вървят ръка за ръка. Напоследък обаче стана ясно, че обратното също е вярно. Защото, ако процесът на укрепване на политическия съюз бъде спрян, това означава, че и разширяването рискува да бъде прекратено. Тази нова логика кристализира окончателно на вълната на френския референдум за Европейската конституция през май 2005. Както е известно, Франция отхвърли проекта с 54% срещу 46%. Само няколко дни по-късно, холандците също го охвърлиха и то с още по-голяма разлика. Мнозина изтълкуваха френския вот като реакция едновременно срещу осъщественото година по-рано разширяване на ЕС и срещу съдържанието на самия текст. Ключова фигура в кампанията, предшестваща референдума, се оказа събирателният образ на „полския водопроводчик”, т.е. на работника от Източна Европа, търсещ препитание на Запад и застрашаващ западния стандарт, заради съгласието си да работи за по-ниски заплати и при по-лоши условия. Така наречената „директива за услугите” – законопроект, целящ да улесни „полския водопроводчик” и колегите му от сектора да работят в ЕС, бе обект на яростни дискусии във Франция в навечерието на референдума, макар че въобще не присъстваше в конституционния текст.
Фактът, че френският вот бе предопределен от отношението на хората към проблеми, несвързани пряко с Евроконституцията потвърди най-лошите опасения на редица политически анализатори, свързани с пряката демокрация и референдумите. Проблемът е, че (ако цитираме покойния френски президент Франсоа Митеран) избирателят никога не отговаря на въпроса, който му е зададен. Все пак, фактът, че французите свързаха страха си от разширяването на ЕС с неодобрението на Европейската конституция, не е съвсем ирационален . Конституционният текст обединява всички предишни европейски договори и закони. Яростните поддръжници на обединена Европа посочват, че много от проблемите, предизвикали отхвърлянето на проекта за Евроконституцията, съществуват съвсем независимо от нея – например свободното движение на хора е факт от доста години насам. Което е вярно, но след последното разширяване на ЕС нещата доста се промениха. Формирането на единен пазар между страни със сходни доходи на глава от населението и обща култура е едно нещо. Съвсем друго е, когато доходите в част от новите членки на съюза са само 20% от тези във Франция, затова едва ли следва да се учудваме, че французите се притесняват от перспективата да се конкурират на трудовия пазар с полските водопроводчици или словашките автомеханици.
Културният проблем също изигра определена роля в решението на французите да отхвърлят проекта за Евроконституция. Западноевропейците все пак са склонни да приемат поляците, но силно ги притеснява факта, че пред вратите на ЕС чака Турция – една мюсюлманска държава от периферията на Европа, чиито съсед е Ирак. Макар че, както посочват френските и холандски политици, турското членство в ЕС е въпрос на едно по-далечно бъдеще, сред причините за френското и холандско „не” вероягно е бил и фактът, че турците бяха представени в тъй наречения конституционен конвент, изработил проекта за Евроконституцията, както и, че турския премиер бе сред европейските лидери, подписали документа по време на формалната церемония в Рим. Опасенията от мощен приток на имигранти от Турция са силно разпространени и в двете страни, където наличието на значителни мюсюлмански диаспори провокира през последните години мощна антиимигрантска вълна, довела да успеха на т.нар. „Списък на Пим Фортаун” в Холандия и до пробива на крайнодесния лидер на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен на последните президентски избори във Франция, през 2002.
Стремейки се да гарантира положителен резултат от референдума и да преодолее страховете от продължаване на разширяването (и, в частност, от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС), френското правителство предприе съдбоносна стъпка, обещавайки, че след приемането на България, Румъния и Хърватия в ЕС, всички решения за ново разширяване на съюза ще бъдат одобрявани с референдум. Разбира се, това се е случвало и преди – французите одобриха чрез референдум и присъединяването на Великобритания към ЕС през 1970. Като цяло обаче, досега това ставаше чрез гласуване в националните парламенти.
Тъй като всички страни-членки на ЕС трябва да одобрят евентуалното разширяване на съюза, парламентарната ратификация изглежда единствения практически приложим начин в рамките на ЕС на 25-те. Затова, отвхвърляйки тази традиция и вписвайки обещанието за провеждането на референдуми при всяко следващо разширяване на съюза в националната конституция, Франция, на практика, поставя това разширяване под много сериозно съмнение. При това тя не е сама. Австрия, където скептицизмът относно турското членство е много голям, също обеща, че приемането на Анкара ще бъде решено чрез референдум. Възможно е и други европейски страни да последват примера на французите и австрийците.
Трудният избор: Турция, Западните Балкани и Украйна
И тъй като най-трудните случаи, свързани с разширяването на ЕС, тепърва ще бъдат поставени на дневен ред, тази тревога допълнително се изостря. Едва ли има съмнение, че сегашният политически климат в ЕС (силно повлиян от нарастващите страхове от мюсюлманската имиграция и притока на евтина работна ръка) не е благоприятен за Турция. Срещу нея работи и фактът, че, имайки предвид демографските тенденции, през 2030 тя може да се окаже най-голямата нация в съюза.
Десет години след като европейците и американците се решиха да предприемат военна намеса в Западните Балкани, регионът вече не се разтърсва от войни, но в него все още липсва стабилност. Налице са нерешени гранични проблеми, а под пепелта продължават да тлеят старите вражди. Почти всички чуждестранни наблюдатели, ангажирани с Балканите, са убедени, че наличието на перспектива за евентуално присъединяване към ЕС е задължително за задълбочаването на политическите реформи и укрепването на демокрацията в региона. Опасенията са, че ако тази перспектива изчезна, Балканите могат отново да бъдат дестабилизирани. Както достатъчно откровено отбеляза през март 2006 европейският комисар по разширяването Оли Рен: „ако не поддържаме постоянно европейската перспектива за Западните Балкани, нашето благотворно влияние в региона ще бъде ерозирано и то, тъкмо когато той преминава през трудния период на преговорите за бъдещия статут на Косово” (2) . Сигнали за наличие на подобно колебание имаше по време на срещата на ЕС в Залцбург през същия месец, когато европейските лидери за първи път обвързаха ангажимента си за разширяване на съюза с „интеграционния капацитет на ЕС”, който не е безкраен (3) .
Все пак, пред държавите от Западните Балкани поне съществува перспектива за евентуално присъединяване към ЕС. Подобни обещания обаче, така и не бяха дадени на Украйна, като политическите последици от това вече започват да се усещат. След т.нар. „оранжева революция” новоизбраният президент Виктор Юшченко обяви евроинтеграцията за ключов елемент на политическата си стратегия. Той обаче не бе окуражен от Брюксел, което бе сред причините за поражението на неговата партия на парламентарните избори през март 2006, както и за възхода на проруския блок на съперника му Виктор Янукович. Нежеланието на Брюксел да поощри европейските амбиции на Украйна (както впрочем и тези на Грузия, Молдова, а също и на беларуската опозиция) накара някои анализатори да заключат, че процесът на разширяване на ЕС, на практика, е приключил.
Последното обаче означава, че съюзът ще трябва да се откаже и от амбициозната си цел да „разпространи икономическия просперитет демокрацията сред своите съседи”. От друга страна, макар че аспирациите на съюза да провежда единна външна политика засега не се увенчават с успех в глобален план, те определено са успешни по отношение на съседите на ЕС. Всъщност, съюзът разполага с един действително мощен външнополитически инструмент и това е обещанието за евентуално членство, с всички благоприятни последици от него в сферите на сигурността и икономиката. Неслучайно дипломатите от ЕС с гордост отбелязват способността на съюза да постигне с мирни средства далеч по-сериозни резултати в процеса на разпространение на демокрацията и властта на закона, отколкото САЩ с помощта на грубата сила в Ирак и на други места. Затова евентуално решение за прекратяване разширяването на ЕС ще означава Брюксел да загуби този инструмент.
От друга страна, въпреки че перспективата за евентуално бъдещо членство на Турция и Западните Балкани в ЕС напоследък изглежда доста поизбледняла, тя запазва потенциала си като важен стимул за провеждане на реформи в тези страни. За щастие, нито Брюксел, нито държавите-кандидатки имат интерес да подчертават трудностите, свързани с процеса на разширяване на ЕС. Турското правителство например, положи толкова големи усилия за да лансира кандидатурата на страната, че подобно признание би довело до дестабилизиране на политическата ситуация в Турция. Освен това премиерът Реджеп Ердоган използва условията, поставени от Брюксел като допълнителен инструмент за ускоряване на реформите, които е решил да осъществи, независимо от това, дали страната му ще бъде приета някога в ЕС.
На свой ред, ръководството на съюза също не желае да афишира трудностите, с които се сблъсква днес процесът на разширяване, защото това ще означава да признае и наличието на много сериозни проблеми пред ЕС, като институция, както и да загуби изключително полезен инструмент за влияние върху политиката на своите съседи. Поради това, политиката на разширяване вероятно ще продължи, пък макар и със забавени темпове и постепенно доближавайки се до своя неизбежен край.
Бележки:
1. Guy Verhofstadt, The United States of Europe (London: Federal Trust for Education
and Research, 2006).
2. “Rehn and MEPs Warn Against ‘Wobbly' Messages to Balkans,” EU Observer , March
16, 2006.
3. Ibid.
* Българско геополитическо дружество
От много години насам, европейските политици се делят на два лагера – привърженици на разширяването на ЕС, и подкрепящи задълбочаването на вътрешната му интеграция. Принадлежащите към втората група, сред които са бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор и сегашният белгийски премиер Ги Верхофстад, определят вътрешната интеграция за основен приоритет на съюза. Желанието им е, както посочва и самият Верховстад в заглавието на последната си книга, да бъдат създадени „Съединени Европейски щати” (1) . На свой ред, привържениците на разширяването, знакова фигура сред които е бившият британски премиер Маргарет Тачър (най-големия враг на Делор), подкрепят разширяването на ЕС и включването в него на всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Тоест, те искат политическите и икономически изгоди от членството в ЕС да бъдат разпрострени върху максимално обширно пространство, но в същото време следват и специфични собствени интереси. Според тях, колкото по-голям (и по-разнообразен) стане съюзът, толкова по-трудно ще бъде централизирането на управлението му.
Затова не е изненадващо, че привържениците на двете визии за бъдещето на ЕС се отнасят с подозрение един към друг. Всяка страна твърди (нерядко с основание), че другата саботира нейния проект. В същото време и едните, и другите пропускат нещо много важно – че през последните поне 20 години, разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция не само не си пречеха, но и се развиваваха паралелно. ЕС продължава да се разширява, но процесът на „превръщането му в нещо повече от съюз”, който бе стартиран още с Римския договор от 1957, също се развива успешно. Така, Испания, Гърция и Португалия бяха приети в европейския клуб през 80-те години на миналия век, след успешно осъществените в тях демократични реформи, а през 1992, с подписването на Договора от Маастрихт, ЕС пое ангажимента да въведе единна европейска валута – еврото, както и да следва обща външна политика. През 2004 още десет нови европейски страни бяха приети в съюза, като броят на членките му достигна 25. През същата година европейските лидери се споразумяха по съдържанието на първата в историята на съюза обща европейска конституция, което бе много сериозна стъпка към нова, още по-висока степен на политическа интеграция.
Всъщност, в това, че разширяването на ЕС върви ръка за ръка със задълбочаването на вътрешната му интеграция, има определена логика. В действията си, съюзът разчита на компромиса и баланса, така че всяка отстъпка към привържениците на разширяването, бива последвана от жест към феновете на вътрешната интеграция. Между другото, отделните страни-членки на ЕС принадлежат към различни лагери. Британците, традиционно, са в групата, настояваща за разширяване, и твърдо се противопоставят на задълбочаването на политическия съюз. На свой ред, французите подкрепят вътрешната интеграция, отчитайки, че разширяването поставя под въпрос доминиращите позиции на страната им в ЕС. За разлика от тях, германците, по традиция, подкрепят и двете визии за развитие на съюза. Тъй като разширяването ще създаде нови пазари за немската икономика и ще стабилизира границите на страната, те имат интерес от него. В същото време, германците са силно привързани към идеята за обединена Европа, вярвайки, че в нея страната им ще играе ключова роля, доскоро немислима за следвоенна Германия.
Редица немски политици, включително бившият канцлер Хелмут Кол и, особено, доскорошният външен министър Йошка Фишер, демонстрираха успешно, как може да се подкрепя едновременно и разширяването на ЕС, и задълбочаването на интеграцията. Те неведнъж са подчертавали, че двата процеса не само не са антагонистични, но и, че осъществяването само на единия е безсмислено без паралелното развитие на другия. От тази гледна точка, тъкмо защото разширяването ще направи ЕС по-некохерентен, е необходимо то да бъде последвано от укрепване на политическия съюз. Без това, ЕС би станал неуправляем.
От доста години насам тази „диалектична” германска позиция изглежда и по-адекватна, и стратегически по-оправдана, отколкото „страхливата” и егоистична позиция на Франция или Великобритания. За това помага и фактът, че тя се споделя от влиятелния бюрократичен елит на ЕС в Брюксел и, най-вече, от апарата на Европейската комисия (ЕК), както по идейни, така и по съвсем практични причини. Комисията подкрепя разширяването отчасти, защото този процес се управлява от нея, отчасти - защото той би съдействал за укрепване на мощта и значението както на ЕС, така и на самата Комисия. Пак по същите причини, Комисията се смята за „най-федералистката” (т.е. подкрепяща по-тесния политически съюз) институция в ЕС. Да не забравяме и, че Комисията се нуждае от повече чиновници, „искрено вярващи в Европа”, както и, че прехвърлянето на по-голяма власт към ЕС, означава и допълнителна власт за самата нея.
Френскията и холандският референдуми
Всъщност, и немците, и бюрократите от ЕК имат основание да вярват, че разширяването и задълбочаването на вътрешната интеграция на ЕС, могат да вървят ръка за ръка. Напоследък обаче стана ясно, че обратното също е вярно. Защото, ако процесът на укрепване на политическия съюз бъде спрян, това означава, че и разширяването рискува да бъде прекратено. Тази нова логика кристализира окончателно на вълната на френския референдум за Европейската конституция през май 2005. Както е известно, Франция отхвърли проекта с 54% срещу 46%. Само няколко дни по-късно, холандците също го охвърлиха и то с още по-голяма разлика. Мнозина изтълкуваха френския вот като реакция едновременно срещу осъщественото година по-рано разширяване на ЕС и срещу съдържанието на самия текст. Ключова фигура в кампанията, предшестваща референдума, се оказа събирателният образ на „полския водопроводчик”, т.е. на работника от Източна Европа, търсещ препитание на Запад и застрашаващ западния стандарт, заради съгласието си да работи за по-ниски заплати и при по-лоши условия. Така наречената „директива за услугите” – законопроект, целящ да улесни „полския водопроводчик” и колегите му от сектора да работят в ЕС, бе обект на яростни дискусии във Франция в навечерието на референдума, макар че въобще не присъстваше в конституционния текст.
Фактът, че френският вот бе предопределен от отношението на хората към проблеми, несвързани пряко с Евроконституцията потвърди най-лошите опасения на редица политически анализатори, свързани с пряката демокрация и референдумите. Проблемът е, че (ако цитираме покойния френски президент Франсоа Митеран) избирателят никога не отговаря на въпроса, който му е зададен. Все пак, фактът, че французите свързаха страха си от разширяването на ЕС с неодобрението на Европейската конституция, не е съвсем ирационален . Конституционният текст обединява всички предишни европейски договори и закони. Яростните поддръжници на обединена Европа посочват, че много от проблемите, предизвикали отхвърлянето на проекта за Евроконституцията, съществуват съвсем независимо от нея – например свободното движение на хора е факт от доста години насам. Което е вярно, но след последното разширяване на ЕС нещата доста се промениха. Формирането на единен пазар между страни със сходни доходи на глава от населението и обща култура е едно нещо. Съвсем друго е, когато доходите в част от новите членки на съюза са само 20% от тези във Франция, затова едва ли следва да се учудваме, че французите се притесняват от перспективата да се конкурират на трудовия пазар с полските водопроводчици или словашките автомеханици.
