През май т. г. дойде краят на продължилата няколко години агония на федерацията между Сърбия и Черна гора. В края на 2002 черногорският устрем към независимост бе временно париран и целостта на съюзната държава беше съхранена най-вече заради силния натиск на ЕС и лично на върховния представител по въпросите на външната политика и сигурността Хавиер Солана. Неслучайно оттогава дългото и тромаво име Република Сърбия и Черна гора често бе заменяно от краткото и иронично “Солания”. Всъщност, след падането на Милошевич през есента на 2000, съдбата на федерацията между Белград и Подгорица до голяма степен бе функция от визията на ЕС (и донякъде на САЩ) за бъдещото развитие на Западните Балкани. В края на 2002 появата на още една държава в региона бе нежелателна, защото ЕС се опасяваше, че това може да провокира верижна реакция, която да насърчи косоварите, албанците от Западна Македония и сърбите от Босна и Херцеговина също да поискат референдум за независимост. Освен това, в Белград управляваше коалиция, състояща се от хората, свалили Слободан Милошевич, което и гарантираше симпатиите на Брюксел и Вашингтон. А няма спор, че отцепването на Черна гора е крайно неприятно за сръбския политически елит дори и само по чисто сантименталните мотиви.
ЕС и днес не изпитва особен възторг от перспективата за напълно самостоятелна Черна гора, поради което наложи изискването референдумът да се счита за успешен, само ако в подкрепа на независимостта са поне 55% от подадените гласове. В крайна сметка привържениците на тази опция се оказаха само с половин процент повече от определената бариера. Това спести на всички участници в политическата драма изключително конфузната ситуация, в която волята на мнозинството не може да бъде зачетена (става дума за резултат между 50 и 55% “за” независимостта). През есента на миналата година ЕС даде много важен знак, че не вярва в съхраняването на федерацията между Белград и Подгорица с решението преговорите за Споразумение за стабилизиране и асоцииране да бъдат водени поотделно със Сърбия и с Черна гора.
До известна степен, спокойното приемане на черногорската независимост от страна на ЕС се дължи на факта, че сега обстановката в Западните Балкани изглежда по-стабилна, отколкото преди 3-4 години. Преговорите за статута на Косово, така или иначе, вече започнаха, поради което казусът “независима Черна гора” не би могъл да предизвика сериозни брожения сред косоварите. В Македония поне засега мирът изглежда надеждно институционализиран чрез конституционни и законови промени, а Босна и Херцеговина напоследък направи няколко малки стъпки към по-голямо сцепление между двете си федерални единици. С една дума – ефект на доминото след обявяването на черногорската независимост няма да има. Най-малкото, защото за разлика от Черна гора, другите горещи сепаратистки региони в Европа като Косово, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието никога не са били федерални субекти от гледна точка на международното право. А ентусиазмът на босненските сърби за независимост и евентуално присъединяване към Сърбия не може да даде резултат, ако не бъде подкрепен много решително от Белград. Точно в този момент президентът Тадич и премиерът Кощуница в никакъв случай не биха си позволили подобен лукс, защото ако дестабилизират обстановката в Босна, трябва направо да забравят за евроинтеграцията.
Донякъде е парадоксално, но като че ли последната малка капка, преляла чашата на черногорското търпение, бе решението на ЕС точно в навечерието на референдума за независимост да прекрати преговорите със Сърбия и Черна гора за подписването на Споразумение за стабилизиране и асоцииране. Причината е в Белград, обвиняван, че не сътрудничи достатъчно решително на Хагския трибунал за залавянето на генерал Ратко Младич и на Радован Караджич. Това наведе малкото колебаещи се граждани на Черна гора на мисълта, че без „сръбското бреме” пътят им към заветното членство в ЕС може да се окаже по-къс. Дори проблемът с Младич и Караджич да бъде решен в близко време, Белград сигурно ще се изправи пред още едно сериозно препятствие, отдалечаващо евроинтеграцията. То е свързано с предполагаемата сръбска неотстъпчивост по въпроса за статута на Косово. В крайна сметка, Белград ще загуби тази област и юридически, но нито един сръбски политик не може да си позволи лукса да декларира капитулация без бой и без протакане по тази болна тема, защото това би имало катастрофални последици за имиджа му.
Независимостта на Черна гора още веднъж доказва, че политическото конструиране на една нация е възможно дори и без здрав културно-исторически фундамент. Сърби и черногорци говорят един и същи език, изповядват еднаква религия и през по-голямата част от ХХ век са живели в една държава. Най-големият сръбски поет от XIX век е Петър Втори Негош. Стихове обаче той пишел в свободното си време, защото иначе бил княз на Черна гора. Което не му пречело да се чувства сърбин. Голямото разминаване между Сърбия и Черна гора започна след разпадането на Югославия. 90-те години на миналия век дадоха ярко доказателство за това, как различната политическа съдба може да раздели двата клона на един и същи народ. Черногорците останаха встрани от големите сръбски битки в Хърватия, Босна и Косово и след пораженията не бяха склонни да споделят покрусата от краха на националния идеал. През 1997 президент на Черна гора стана амбициозният Мило Джуканович, който от конюнктурни съображения и елементарно чувство за политическо самосъхранение застана срещу Слободан Милошевич. Така, по време на бомбардировките на НАТО през 1999, Западът вече разглеждаше малката планинска република не като тил на сърбите, а като потенциална “пета колона”, която да саботира режима в Белград. Това е важен актив, който впоследствие накара ЕС и САЩ да си позатворят очите за факта, че според многобройни публикации в западната преса контрабандата на цигари от Черна гора се дирижира лично от Мило Джуканович.
Един от най-често задаваните въпроси след референдума е, икономически жизнеспособна ли е Черна гора? Подобно питане обаче е крайно неактуално за началото на XXI век, когато повечето държави, особено малките, имат отворена икономика с интензивна международна търговия. Черна гора наистина е много малка държава – територията й е 13,8 хил. кв. км, а населението – 673 хиляди жители според преброяването от 2003. По-голяма част от страната е планинска и камениста, няма почти никаква индустрия, а комуникациите са лоши. В такъв случай от какво ще живеят черногорците? Най-краткият отговор е “от същото, с което са се препитавали и досега”. Сърбия и Черна гора отдавна имат две отделни икономика с различни валути като най-куриозното е, че черногорците официално използват еврото – нещо, с което не могат да се похвалят 13 от 25-те членки на самия ЕС. Сърбите много обичат да разказват вицове за прословутия черногорски мързел, но истината е, че Черна гора отдавна не получава субсидии от Белград. Трите основни приходни пера на черногорската икономика са туризма, контрабандата (главно на цигари за Западна Европа) и паричните преводи от гражданите на страната, работещи в чужбина. Черна гора има крайбрежна ивица, която е много по-красива от българското Черноморие, например. Условия за туризъм има и в планинската част на страната. Същевременно обаче, като количество и качество, черногорските морски курорти отстъпват на хърватските, а като цени са неконкурентоспособни с черноморските. Най-обективната оценка на икономическите перспективи пред независима Черна гора могат да дадат пазарите, а не анализаторите. В този смисъл, показателен е фактът, че веднага след референдума цените на акциите на най-големите черногорски компании се повишиха значително – между 5,5 и 17%. При това, най-активни в търговията са били чуждестранните инвеститори.
В геополитически план независимостта на Черна гора означава загуба на морски излаз за Сърбия и възможност за настаняване на НАТО в още един опорен пункт на Балканите. От военна гледна точка най-интересното място в Черна гора естествено е природното чудо, наречено Которски залив. Той е от типа “фиорд” и входът му се отбранява изключително лесно. Въпросът е, кой ще използва наличната военноморска база в залива, защото такова съоръжение не е необходимо на държава със скромни ресурси, каквато е Черна гора. В публичното пространство вече вървят спекулации, че малката планинска република може да попадне в руската орбита на влияние. Главно основание за това дава фактът, че структурата на черногорската икономика е силно мафиотизирана, което привлича руските олигарси, желаещи да ловят риба в мътна вода. През миналата година гигантът “Русский алюминий” на Олег Дерипаска се оказа единственият кандидат за приватизацията на алуминевия комбинат в Подгорица, осигуряващ над половината от черногорския износ. Към края на 2005 обемът на руските инвестиции в адриатическите курорти на Черна гора е 100 млн. евро. Година по-рано черногорският министър на туризма каза, че Подгорица планира да повиши дела на руските туристи в републиката до 50%. Много впечатляващи са и историческите факти. Още с възникването си като полунезависима държава Черна гора е класическо руско протеже. От началото на XIX век, та чак до Първата световна война, делът на руската субсидия в черногорския бюджет обикновено е по-голям, отколкото този на събираните в княжеството данъци. Сега, веднага след референдума за независимост, руското външно министерство призна неговите резултати.
И все пак, при сегашното съотношение на силите, е малко вероятно Русия да надделее над ЕС и НАТО в борбата за влияние в Черна гора. Джуканович сигурно ще се опита да балансира между Москва и Брюксел, но възможностите за това са ограничени. Илюзорни са всякакви надежди, че с оглед на историята и на днешната си ориентация Черна гора може бъде някакъв “мост” между Русия и ЕС. Навремето възможността за подобна посредническа позиция бе приписвана и на България, но днес вече е ясно че когато имат да си кажат нещо, Москва и Брюксел го правят директно. Бъдещата геополитическа ориентация на Черна гора ще зависи много и от скоростта, с която ще тръгнат преговорите за сближаване с ЕС. Брюксел обаче едва ли ще допусне Черна гора да се превърне в държава, субсидирана от общата европейска каса, а в същото време икономиката й да бъде под контрола на руснаците.
Противниците на черногорската независимост често изтъкват опасността от албанския сепаратизъм, макар че, според официалното преброяване, албанците в републиката са 7%, което означава под 50 хиляди. Без международна подкрепа те едва ли имат шансове да се отцепят от Черна гора и да се присъединят към Косово.
Независимостта на Черна гора ще има важни последици и за Сърбия. Това е последният тласък, който бележи краха на югославската идея. Тя бе ракетата-носител, чрез която през миналия век сръбският национален проект значително надхвърли границите на етнически сръбската територия. Впоследствие се оказа, че успехът е бил нетраен. След десетилетие и половина на мъчителни метаморфози сега сръбският национализъм пак е насаме със себе си, освободен от югославската черупка. Неслучайно, след отцепването на Черна гора, в Белград бе лансирана идеята за връщането на монархията.
От стратегическа и геополитическа гледна точка за Сърбия загубата на Черна гора би трябвало да бъде много по-важна от загубата на Косово, заради морския излаз и етническата близост между двете републики. Въпреки това резултатите от черногорския референдум бяха посрещнати от сърбите сравнително спокойно. Което означава, че в Белград вече са се простили с югославските илюзии, докато в същото време Косово не е част от югославския, а от сръбския национален проект. Отделянето на Черна гора е финалният акорд от разпадането на Югославия. Независимостта на Косово ще бъде първи (и вероятно единствен) епизод от разпадането на самата Сърбия.
{rt}
През май т. г. дойде краят на продължилата няколко години агония на федерацията между Сърбия и Черна гора. В края на 2002 черногорският устрем към независимост бе временно париран и целостта на съюзната държава беше съхранена най-вече заради силния натиск на ЕС и лично на върховния представител по въпросите на външната политика и сигурността Хавиер Солана. Неслучайно оттогава дългото и тромаво име Република Сърбия и Черна гора често бе заменяно от краткото и иронично “Солания”. Всъщност, след падането на Милошевич през есента на 2000, съдбата на федерацията между Белград и Подгорица до голяма степен бе функция от визията на ЕС (и донякъде на САЩ) за бъдещото развитие на Западните Балкани. В края на 2002 появата на още една държава в региона бе нежелателна, защото ЕС се опасяваше, че това може да провокира верижна реакция, която да насърчи косоварите, албанците от Западна Македония и сърбите от Босна и Херцеговина също да поискат референдум за независимост. Освен това, в Белград управляваше коалиция, състояща се от хората, свалили Слободан Милошевич, което и гарантираше симпатиите на Брюксел и Вашингтон. А няма спор, че отцепването на Черна гора е крайно неприятно за сръбския политически елит дори и само по чисто сантименталните мотиви.
ЕС и днес не изпитва особен възторг от перспективата за напълно самостоятелна Черна гора, поради което наложи изискването референдумът да се счита за успешен, само ако в подкрепа на независимостта са поне 55% от подадените гласове. В крайна сметка привържениците на тази опция се оказаха само с половин процент повече от определената бариера. Това спести на всички участници в политическата драма изключително конфузната ситуация, в която волята на мнозинството не може да бъде зачетена (става дума за резултат между 50 и 55% “за” независимостта). През есента на миналата година ЕС даде много важен знак, че не вярва в съхраняването на федерацията между Белград и Подгорица с решението преговорите за Споразумение за стабилизиране и асоцииране да бъдат водени поотделно със Сърбия и с Черна гора.
До известна степен, спокойното приемане на черногорската независимост от страна на ЕС се дължи на факта, че сега обстановката в Западните Балкани изглежда по-стабилна, отколкото преди 3-4 години. Преговорите за статута на Косово, така или иначе, вече започнаха, поради което казусът “независима Черна гора” не би могъл да предизвика сериозни брожения сред косоварите. В Македония поне засега мирът изглежда надеждно институционализиран чрез конституционни и законови промени, а Босна и Херцеговина напоследък направи няколко малки стъпки към по-голямо сцепление между двете си федерални единици. С една дума – ефект на доминото след обявяването на черногорската независимост няма да има. Най-малкото, защото за разлика от Черна гора, другите горещи сепаратистки региони в Европа като Косово, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието никога не са били федерални субекти от гледна точка на международното право. А ентусиазмът на босненските сърби за независимост и евентуално присъединяване към Сърбия не може да даде резултат, ако не бъде подкрепен много решително от Белград. Точно в този момент президентът Тадич и премиерът Кощуница в никакъв случай не биха си позволили подобен лукс, защото ако дестабилизират обстановката в Босна, трябва направо да забравят за евроинтеграцията.
Донякъде е парадоксално, но като че ли последната малка капка, преляла чашата на черногорското търпение, бе решението на ЕС точно в навечерието на референдума за независимост да прекрати преговорите със Сърбия и Черна гора за подписването на Споразумение за стабилизиране и асоцииране. Причината е в Белград, обвиняван, че не сътрудничи достатъчно решително на Хагския трибунал за залавянето на генерал Ратко Младич и на Радован Караджич. Това наведе малкото колебаещи се граждани на Черна гора на мисълта, че без „сръбското бреме” пътят им към заветното членство в ЕС може да се окаже по-къс. Дори проблемът с Младич и Караджич да бъде решен в близко време, Белград сигурно ще се изправи пред още едно сериозно препятствие, отдалечаващо евроинтеграцията. То е свързано с предполагаемата сръбска неотстъпчивост по въпроса за статута на Косово. В крайна сметка, Белград ще загуби тази област и юридически, но нито един сръбски политик не може да си позволи лукса да декларира капитулация без бой и без протакане по тази болна тема, защото това би имало катастрофални последици за имиджа му.
Независимостта на Черна гора още веднъж доказва, че политическото конструиране на една нация е възможно дори и без здрав културно-исторически фундамент. Сърби и черногорци говорят един и същи език, изповядват еднаква религия и през по-голямата част от ХХ век са живели в една държава. Най-големият сръбски поет от XIX век е Петър Втори Негош. Стихове обаче той пишел в свободното си време, защото иначе бил княз на Черна гора. Което не му пречело да се чувства сърбин. Голямото разминаване между Сърбия и Черна гора започна след разпадането на Югославия. 90-те години на миналия век дадоха ярко доказателство за това, как различната политическа съдба може да раздели двата клона на един и същи народ. Черногорците останаха встрани от големите сръбски битки в Хърватия, Босна и Косово и след пораженията не бяха склонни да споделят покрусата от краха на националния идеал. През 1997 президент на Черна гора стана амбициозният Мило Джуканович, който от конюнктурни съображения и елементарно чувство за политическо самосъхранение застана срещу Слободан Милошевич. Така, по време на бомбардировките на НАТО през 1999, Западът вече разглеждаше малката планинска република не като тил на сърбите, а като потенциална “пета колона”, която да саботира режима в Белград. Това е важен актив, който впоследствие накара ЕС и САЩ да си позатворят очите за факта, че според многобройни публикации в западната преса контрабандата на цигари от Черна гора се дирижира лично от Мило Джуканович.
