20
Вт, Окт
5 New Articles

Иран – аутсайдер, или регионален политически лидер?

брой2 2006
Typography

Като една от ключовите държави в мюсюлманския свят и център на шиитския ислям, Иран смята за своя историческа мисия превръщането си в геополитически лидер на Близкия и Средния изток. Тази цел бе преследвана и по времето на монархията, но стана особено актуална след победата на аятоласите през 1979, когато в основата на иранската външна политика бе поставен „износът на ислямска революция”. По-късно, стремежът на Иран да се превърне в регионална държава беше сред основните фактори, довели до началото на войната с Ирак (1980-1988) и стана нагледна демонстрация на един от най-важните аспекти на иранско-израелското геополитическо противопоставяне в борбата за регионално лидерство. В днешната външнополитическа и военна стратегия на Иран, тази концептуална постановка продължава да е приоритетна, макар с течение на времето да се наблюдава определена еволюция в средствата и методите за реализацията и.

Първата фундаментална промяна на концептуалните основи на иранската регионална геополитика бе осъществена в края на 90-те години на миналия век, след като изпълнителната власт (включително практическите механизми за осъществяване на иранската външна политика) преминаха в ръцете на т.нар. „реформатори”. През този период, Иран на практика промени същността на концепцията си за регионално лидерство. Така, по времето на президента Мохамед Хатами, като основа за постигането на тази амбициозна цел бе обявено не военното и военно-техническо превъзходство над останалите страни от региона (които, в условията на американско военно присъствие в съседните Ирак и Афганистан и проникването на САЩ в Южен Кавказ и Централна Азия загубиха актуалност), а нарастване на политическото влияние и укрепване имиджа на Иран сред съседите, включително чрез активното му ангажиране във възстановителните процеси в Ирак и Афганистан, както и превръщането му в регионален икономически лидер. Като водещи принципи в иранската дипломация бяха възприети укрепването на доверието и диалога със съседните страни. В тези условия, постигането на ракетно и ядрено превъзходство над конкурентите (Турция, Израел и Ирак) постепенно отстъпи на заден план, а напрежението и конфронтацията със съседите почти изчезнаха. Сред средствата за превръщането на Иран в икономически лидер на региона, бе формирането на благоприятен климат за привличане на чуждите инвеститори, което значително да увеличи икономическата мощ на страната. Първите крачки в това отношение бяха приетият през 2002 закон за привличане и защита на чуждестранните инвестиции, на чиято основа Техеран подписа редица двустранни споразумения.

Но най-очевидната проява на балансирания и многовекторен характер на иранската регионална геополитика през „реформаторския” период (1997-2005) стана предизвикалата сериозен международен резонанс идея за „диалог между културите и цивилизациите”. В рамките на нейната реализация, ясно се очерта и стремежът на Иран към политически диалог на само с мюсюлманските страни, но и с всички държави от региона. В този контекст, следва да се разглеждат и предприетите от Техеран през 2003-2004 стъпки към възстановяване на дипломатическите отношения с Египет, утвърждаване на добросъседските отношения със Саудитска Арабия, диверсификацията на търговско-икономическите връзки с Турция, стремежът за решаване чрез преговори на проблема с трите острова в Персийския залив, за които претендират и Обединените арабски емирства и активното участие като член или наблюдател в такива международни институции като Организация Ислямска конференция, Арабската лига, или Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив.

Паралелно със задълбочаващата се интеграция на Иран в мюсюлманския свят, отчетливо се проявяваше и желанието на Техеран да установи по-тесни и дори доверителни отношения с други регионални сили (като Русия и страните от ОНД, Индия и Китай) и, особено, да разшири влиянието си в държавите от Южен Кавказ и Централна Азия. Освен това, иранското правителство демонстрира жив интерес към взаимодействието с различни регионални обединения от постсъветското пространство, като например Евроазиатската икономическа общност, Организацията на договора за колективна сигурност, или Шанхайската организация за сътрудничество, виждайки в това шанс за укрепване на позициите си в бившите съветски републики, непосредствено граничещи с Иран.

През последните години от управлението на реформаторите (2003-2005) окончателно се очерта курсът на Техеран към укрепване именно на икономическите си позиции в региона. Като главни инициатори на новата икономическа дипломация на Иран станаха, колкото и да е странно, не само представителите на умерено-реформаторското крило, а и водачите на умерено-консервативните кръгове в управляващото духовенство (като например ръководителя на Съвета за определяне политическата целесъобразност на правителствените решения Хашеми-Рафсанджани, или секретаря на Висшия съвет за национална сигурност Хасан Рохани), но най-вече – неоконсерваторите, начело със сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад, чието влияние постепенно нарастваше след убедителните им победи на парламентарните и местни избори.

След триумфа на неоконсервативното крило и на президентските избори през 2005, концепцията за регионалното лидерство на Иран получи ново съдържание. Нещо повече, тя започна усилено да се реализира на практика, включително чрез реанимирането (в една или друга степен) на външнополитическите доктрини от първите години след ислямската революция. Така, провъзгласеният от покойния аятолах Хомейни принцип за „износ на ислямска революция” отново се лансира от Техеран, пък макар и леко модифициран. Наистина, според новата геополитическа концепция на иранското ръководство, решаващата роля се възлага върху т.нар. „шиитски фактор”. Иран полага активни усилия за формирането на своеобразна „шиитска коалиция” в региона, с участието на населените с шиити територии на Ирак, Сирия и Ливан. Подобна, крайно опасна тенденция може обаче да „взриви” региона, тласкайки го към нови граждански войни и конфликти, и в крайна сметка, допълнително да улесни евентуалната американска интервенция в Иран.


 

От лятото на 2005 Техеран активизира реализацията на ракетната си програма, поставяйки като първостепенен приоритет нарастването на военния и научно-технически потенциал на страната. В този контекст, особено актуалната днес перспектива за по-нататъшното развитие на атомната енергетика, бе обявена от режима за основна национална задача. При това иранците постоянно декларират, че ядрената им програма има изключително мирни цели и не е насочена към създаването на атомно оръжие. Техеран твърди, че за да си извоюва статут на регионален лидер, то не му е необходимо.

Освен това, в рамките на осъществяването на концепцията за регионалното лидерство, иранският режим се стреми да реализира на практика постановката за приоритетния характер на националните икономически интереси и максималната им защита от чуждата конкуренция, което пък се основава на принципа за установяване на прагматично и взаимноизгодно сътрудничество с всички заинтересовани от това държави в региона. В същото време обаче, иранците не крият, че с предимство в това отношение ще се ползват мюсюлманските държави. Сред пътищата за реализацията на тази стратегия е укрепване влиянието на иранските държавни компании и делови среди в държавите от региона. Иран, в частност, успя да диверсифицира дейността на Техеранската фондова борса, която трябва постепенно да „погълне” регионалните пазари (през август 2003 обема на капитализацията на пазара бе 28,4 млрд долара, като целта е през април 2006 да достигне 100 млрд. долара). В контекста на новата си регионална геополитика, Иран отдавна заплашва, че борсата може да премине от долари към евро, което много сериозно би засегнало икономическите интереси на САЩ в региона, ерозирайки позициите на американския долар.

Централна Азия и Южен Кавказ

Географското положение на Иран определя принадлежността му едновременно към Близкия и Средния изток, Кавказ и Централна Азия, което пък обяснява ангажираността и влиянието му в регионалните политически и икономически процеси. Така, в Иран функционира специален Център за анализ на проблемите в Русия, Централна Азия и Кавказ ( IRAS ). Неговият директор Мехди Синаи смята, че сътрудничеството между Иран и постсъветските републики, разположени по северната му граница се развива едновременно на три нива, касаещи двустранните отношения, проблемите с юридическия статут на Каспийско море и регионалното сътрудничество. Именно зависимостта от транспортните коридори и транзитните пътища на страните от Централна Азия (лишени от излаз на море), или недостига на енергийни ресурси на тези от Южен Кавказ (Армения и Грузия), определя реалната значимост на Иран в региона. Редица споразумения илюстрират иранската активност в Каспийския регион. Ето непълния списък на големите съвместни проекти: споразумението от 2005 за създаването на международен енергиен коридор „Европа-Азия” с участието на Русия, Иран и Азербайджан (с двегодишен срок за изпълнение); договорът от 2004 за изграждането на жп линия, свързваща Иран, Азербайджан и Русия; откриването на газопровода Иран-Азербайджан, който ще се експлоатира поне 25 години. От друга страна, Иран се оказа спасителния изход за кавказките държави, пред които енергийната криза от 2005-2006 постави дилемата: или да се подчинят на икономическия (и дипломатически) натиск на Русия, купувайки доставяния от нея природен газ на по-високи цени и без гаранция за непрекъснати доставки, или пък да се сблъскат с вътрешна нестабилност и социално напрежение. Така очерталата се формула за взаимноизгодно сътрудничество между Иран и постсъветските държави от Централна Азия и Южен Кавказ, изправят САЩ пред необходимостта да определят, кое е по-малкото зло – дали завимостта на Южен Кавказ от руския или ирански газ, или (което според мнозина във Вашингтон е още по-лошо) той да получава енергоносители от Туркменистан. Според шефа на отдела за външнополитически анализи на Казахстанския институт за стратегически изследвания Аскар Нурша: „Изглежда, че в дългосрочна перспектива, преди разработването на азербайджанските находища на природен газ да навлезе в активната си фаза, САЩ ще си затварят очите. В края на краищата демокрацията в Грузия е по-важна за Вашингтон от иранския газ, освен ако американците не разчитат да довършат Иран чрез тоталната му икономическа блокада”.

Азербайджан между чука и наковалнята

Азербайджан заема специално място в регионалната геополитика на Иран. Сред причините е не само общата граница, но и културната близост, както и наличието на значително азерско малцинство в Североизточен Иран, като напоследък всичко това старателно се „циментира” икономически и политически. Доказателство са серията от срещи на високо равнище през миналата 2005. Само президентите Илхам Алиев и Махмуд Ахмадинеджад се срещнаха три пъти – за последно през декември в азербайджанския анклав Нахичеван, който вече 15 години е лишен от природен газ, заради арменската блокада. Двамата лидери се споразумяха за доставката през 2006 на 250 хил.куб.м ирански газ за Нахичеван, срещу съответния износ за азербайджански газ за Североизточен Иран. По време на срещата Алиев дори определи отношенията между Баку и Техеран като „братски”. На свой ред, Ахмадинеджад обеща, че „Иран винаги ще бъде редом с Азербайджан”. Що се отнася до иранската ядрена програма, Баку официално се придържа към неутрална позиция, въпреки заявлението на азербайджанския външен министър Елмар Мамедяров, че: „развитието на мирни ядрени програми е суверенно право на всяка държава”.


 

Някои азербайджански анализатори, като Илхар Мамедов, ясно определят ролята на страната си в сложния сблъсък между геополитическите интереси на САЩ и Иран: „Президентът Алиев се е нагърбил с ролята на неофициален посредник в контактите между Техеран и Запада, касаещи ядрената програма”. Въпреки това, ако напрежението между Иран и Запада продължи да нараства, Азербайджан ще бъде изправен пред труден избор.

Иранското настъпление в Евразия

Техеран очевидно не възнамерява да се ограничава с каспийските държави и продължава смелото си настъпление в Централна Азия. Според казахстанския анализатор Искандер Аманжол: „На геополитическата карта Иран се намира в блокада. Американската армия е в Ирак, Афганистан и Северен Киргизстан. Тъкмо поради това Техеран трябва да разширява връзките си в региона, което и прави в Азербайджан, Туркменистан, Узбекистан и, разбира се, в Казахстан”.

Впрочем, Казахстан също проявява интерес към Иран и то по чисто икономически причини. Иран представлява голям пазар и притежава сериозен транзитен потенциал. През негова територия стоките, произведени в Казахстан, могат да стигнат до Персийския залив и на пазарите на мощно развиващите се азиатски държави и тези от мюсюлманския Изток. Налице е очевиден ръст на обмена между двете страни, който от 430 млн. долара през 2003, достигна през 2005 до близо 800 млн. долара. Което може да не е много, но тенденцията е очевидна и устойчива. Днес Казахстан преговаря с Иран за доставки на жито и стомана, добри са перспективите за сътрудничество в енергийната сфера. Наистина, мнозина в Централна Азия се питат, дали активните отношения с Иран няма да повлияят негативно върху имиджа на региона в очите на Запада. Управляващите обаче смятат, че не са страна в конфликта между западните държави и Иран и позицията им ще се определя от конкретната ситуация и решенията на авторитетните международни и регионални институции. Според Аскар Нурша: „американските санкции и без това ограничават контактите на централноазиатските страни с Иран, а по-нататъшното изостряне на „ядрената криза” и евентуална атака срещу негови военни обекти могат да парализират икономическото сътрудничество между тях”

„Справедливата” външна политика

Друг нов елемент в иранската геополитическа концепция при управлението на Махмуд Ахмадинеджад бе лансирането на принципа за „справедливи отношения” с всички страни. Според неоконсерваторите, Иран винаги е готов за диалог и търси допирни точки с останалите държави, но само на „справедлива” основа, т.е. без натиск, заплахи или шантаж. На практика, това е своеобразно предизвикателство към американците, доколкото въпросният принцип се превръща в главно условие за възможното възстановяване на американо-иранските отношения.

Що се отнася до ролята на религиозно-идеологическия фактор в регионалната геополитика на Иран, с идването на неоконсерваторите на власт, той отново доби водещо значение. Въпреки това, Техеран продължава да се разграничава от радикалния ислямизъм (от типа на уахабизма), стремейки се да демонстрира миролюбивия характер на шиитската версия на исляма и синтеза между демократичните и ислямски традиции в иранската политическа култура. Иранските лидери усилено лансират тезата, че именно САЩ, заедно с Пакистан, са създали нелегитимния режим на талибаните, управлявал Афганистан до 2001, целейки да провокират нестабилност в региона и да окажат допълнителен натиск върху Иран.

Тоест, от средата на 2005 насам, е налице тенденция към съществена активизация на стратегията за превръщане на Иран в регионален лидер. Иранската ядрена програма, която междувременно се превърна в един от най-сериозните световни проблеми, само потвърждава този факт. Очевидно, че през следващите години (разбира се, ако Иран не се превърне в поредната мишена от войната на САЩ със световния тероризъм) целият икономически, културен, а вероятно и военен, потенциал на Техеран ще бъде използван за укрепване статута на страната като регионална сила и авторитетен лидер на ислямската общност. Възможно е реализацията на тази геополитическа цел от неоконсервативния режим да отклони донякъде вниманието на населението от острите социално-икономически проблеми. Но едва ли статутът на регионална сила ще позволи на Иран да отложи за необозримото бъдеще необходимостта от отдавна назрелите реформи в социално-икономическата сфера, от чиито успех в значителна степен ще зависи и последвалата реализация на амбициозните му външнополитически планове.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Като една от ключовите държави в мюсюлманския свят и център на шиитския ислям, Иран смята за своя историческа мисия превръщането си в геополитически лидер на Близкия и Средния изток. Тази цел бе преследвана и по времето на монархията, но стана особено актуална след победата на аятоласите през 1979, когато в основата на иранската външна политика бе поставен „износът на ислямска революция”. По-късно, стремежът на Иран да се превърне в регионална държава беше сред основните фактори, довели до началото на войната с Ирак (1980-1988) и стана нагледна демонстрация на един от най-важните аспекти на иранско-израелското геополитическо противопоставяне в борбата за регионално лидерство. В днешната външнополитическа и военна стратегия на Иран, тази концептуална постановка продължава да е приоритетна, макар с течение на времето да се наблюдава определена еволюция в средствата и методите за реализацията и.

Първата фундаментална промяна на концептуалните основи на иранската регионална геополитика бе осъществена в края на 90-те години на миналия век, след като изпълнителната власт (включително практическите механизми за осъществяване на иранската външна политика) преминаха в ръцете на т.нар. „реформатори”. През този период, Иран на практика промени същността на концепцията си за регионално лидерство. Така, по времето на президента Мохамед Хатами, като основа за постигането на тази амбициозна цел бе обявено не военното и военно-техническо превъзходство над останалите страни от региона (които, в условията на американско военно присъствие в съседните Ирак и Афганистан и проникването на САЩ в Южен Кавказ и Централна Азия загубиха актуалност), а нарастване на политическото влияние и укрепване имиджа на Иран сред съседите, включително чрез активното му ангажиране във възстановителните процеси в Ирак и Афганистан, както и превръщането му в регионален икономически лидер. Като водещи принципи в иранската дипломация бяха възприети укрепването на доверието и диалога със съседните страни. В тези условия, постигането на ракетно и ядрено превъзходство над конкурентите (Турция, Израел и Ирак) постепенно отстъпи на заден план, а напрежението и конфронтацията със съседите почти изчезнаха. Сред средствата за превръщането на Иран в икономически лидер на региона, бе формирането на благоприятен климат за привличане на чуждите инвеститори, което значително да увеличи икономическата мощ на страната. Първите крачки в това отношение бяха приетият през 2002 закон за привличане и защита на чуждестранните инвестиции, на чиято основа Техеран подписа редица двустранни споразумения.

Но най-очевидната проява на балансирания и многовекторен характер на иранската регионална геополитика през „реформаторския” период (1997-2005) стана предизвикалата сериозен международен резонанс идея за „диалог между културите и цивилизациите”. В рамките на нейната реализация, ясно се очерта и стремежът на Иран към политически диалог на само с мюсюлманските страни, но и с всички държави от региона. В този контекст, следва да се разглеждат и предприетите от Техеран през 2003-2004 стъпки към възстановяване на дипломатическите отношения с Египет, утвърждаване на добросъседските отношения със Саудитска Арабия, диверсификацията на търговско-икономическите връзки с Турция, стремежът за решаване чрез преговори на проблема с трите острова в Персийския залив, за които претендират и Обединените арабски емирства и активното участие като член или наблюдател в такива международни институции като Организация Ислямска конференция, Арабската лига, или Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив.

Паралелно със задълбочаващата се интеграция на Иран в мюсюлманския свят, отчетливо се проявяваше и желанието на Техеран да установи по-тесни и дори доверителни отношения с други регионални сили (като Русия и страните от ОНД, Индия и Китай) и, особено, да разшири влиянието си в държавите от Южен Кавказ и Централна Азия. Освен това, иранското правителство демонстрира жив интерес към взаимодействието с различни регионални обединения от постсъветското пространство, като например Евроазиатската икономическа общност, Организацията на договора за колективна сигурност, или Шанхайската организация за сътрудничество, виждайки в това шанс за укрепване на позициите си в бившите съветски републики, непосредствено граничещи с Иран.

През последните години от управлението на реформаторите (2003-2005) окончателно се очерта курсът на Техеран към укрепване именно на икономическите си позиции в региона. Като главни инициатори на новата икономическа дипломация на Иран станаха, колкото и да е странно, не само представителите на умерено-реформаторското крило, а и водачите на умерено-консервативните кръгове в управляващото духовенство (като например ръководителя на Съвета за определяне политическата целесъобразност на правителствените решения Хашеми-Рафсанджани, или секретаря на Висшия съвет за национална сигурност Хасан Рохани), но най-вече – неоконсерваторите, начело със сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад, чието влияние постепенно нарастваше след убедителните им победи на парламентарните и местни избори.

След триумфа на неоконсервативното крило и на президентските избори през 2005, концепцията за регионалното лидерство на Иран получи ново съдържание. Нещо повече, тя започна усилено да се реализира на практика, включително чрез реанимирането (в една или друга степен) на външнополитическите доктрини от първите години след ислямската революция. Така, провъзгласеният от покойния аятолах Хомейни принцип за „износ на ислямска революция” отново се лансира от Техеран, пък макар и леко модифициран. Наистина, според новата геополитическа концепция на иранското ръководство, решаващата роля се възлага върху т.нар. „шиитски фактор”. Иран полага активни усилия за формирането на своеобразна „шиитска коалиция” в региона, с участието на населените с шиити територии на Ирак, Сирия и Ливан. Подобна, крайно опасна тенденция може обаче да „взриви” региона, тласкайки го към нови граждански войни и конфликти, и в крайна сметка, допълнително да улесни евентуалната американска интервенция в Иран.

Като една от ключовите държави в мюсюлманския свят и център на шиитския ислям, Иран смята за своя историческа мисия превръщането си в геополитически лидер на Близкия и Средния изток. Тази цел бе преследвана и по времето на монархията, но стана особено актуална след победата на аятоласите през 1979, когато в основата на иранската външна политика бе поставен „износът на ислямска революция”. По-късно, стремежът на Иран да се превърне в регионална държава беше сред основните фактори, довели до началото на войната с Ирак (1980-1988) и стана нагледна демонстрация на един от най-важните аспекти на иранско-израелското геополитическо противопоставяне в борбата за регионално лидерство. В днешната външнополитическа и военна стратегия на Иран, тази концептуална постановка продължава да е приоритетна, макар с течение на времето да се наблюдава определена еволюция в средствата и методите за реализацията и.

Първата фундаментална промяна на концептуалните основи на иранската регионална геополитика бе осъществена в края на 90-те години на миналия век, след като изпълнителната власт (включително практическите механизми за осъществяване на иранската външна политика) преминаха в ръцете на т.нар. „реформатори”. През този период, Иран на практика промени същността на концепцията си за регионално лидерство. Така, по времето на президента Мохамед Хатами, като основа за постигането на тази амбициозна цел бе обявено не военното и военно-техническо превъзходство над останалите страни от региона (които, в условията на американско военно присъствие в съседните Ирак и Афганистан и проникването на САЩ в Южен Кавказ и Централна Азия загубиха актуалност), а нарастване на политическото влияние и укрепване имиджа на Иран сред съседите, включително чрез активното му ангажиране във възстановителните процеси в Ирак и Афганистан, както и превръщането му в регионален икономически лидер. Като водещи принципи в иранската дипломация бяха възприети укрепването на доверието и диалога със съседните страни. В тези условия, постигането на ракетно и ядрено превъзходство над конкурентите (Турция, Израел и Ирак) постепенно отстъпи на заден план, а напрежението и конфронтацията със съседите почти изчезнаха. Сред средствата за превръщането на Иран в икономически лидер на региона, бе формирането на благоприятен климат за привличане на чуждите инвеститори, което значително да увеличи икономическата мощ на страната. Първите крачки в това отношение бяха приетият през 2002 закон за привличане и защита на чуждестранните инвестиции, на чиято основа Техеран подписа редица двустранни споразумения.

Но най-очевидната проява на балансирания и многовекторен характер на иранската регионална геополитика през „реформаторския” период (1997-2005) стана предизвикалата сериозен международен резонанс идея за „диалог между културите и цивилизациите”. В рамките на нейната реализация, ясно се очерта и стремежът на Иран към политически диалог на само с мюсюлманските страни, но и с всички държави от региона. В този контекст, следва да се разглеждат и предприетите от Техеран през 2003-2004 стъпки към възстановяване на дипломатическите отношения с Египет, утвърждаване на добросъседските отношения със Саудитска Арабия, диверсификацията на търговско-икономическите връзки с Турция, стремежът за решаване чрез преговори на проблема с трите острова в Персийския залив, за които претендират и Обединените арабски емирства и активното участие като член или наблюдател в такива международни институции като Организация Ислямска конференция, Арабската лига, или Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив.

Паралелно със задълбочаващата се интеграция на Иран в мюсюлманския свят, отчетливо се проявяваше и желанието на Техеран да установи по-тесни и дори доверителни отношения с други регионални сили (като Русия и страните от ОНД, Индия и Китай) и, особено, да разшири влиянието си в държавите от Южен Кавказ и Централна Азия. Освен това, иранското правителство демонстрира жив интерес към взаимодействието с различни регионални обединения от постсъветското пространство, като например Евроазиатската икономическа общност, Организацията на договора за колективна сигурност, или Шанхайската организация за сътрудничество, виждайки в това шанс за укрепване на позициите си в бившите съветски републики, непосредствено граничещи с Иран.

През последните години от управлението на реформаторите (2003-2005) окончателно се очерта курсът на Техеран към укрепване именно на икономическите си позиции в региона. Като главни инициатори на новата икономическа дипломация на Иран станаха, колкото и да е странно, не само представителите на умерено-реформаторското крило, а и водачите на умерено-консервативните кръгове в управляващото духовенство (като например ръководителя на Съвета за определяне политическата целесъобразност на правителствените решения Хашеми-Рафсанджани, или секретаря на Висшия съвет за национална сигурност Хасан Рохани), но най-вече – неоконсерваторите, начело със сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад, чието влияние постепенно нарастваше след убедителните им победи на парламентарните и местни избори.

След триумфа на неоконсервативното крило и на президентските избори през 2005, концепцията за регионалното лидерство на Иран получи ново съдържание. Нещо повече, тя започна усилено да се реализира на практика, включително чрез реанимирането (в една или друга степен) на външнополитическите доктрини от първите години след ислямската революция. Така, провъзгласеният от покойния аятолах Хомейни принцип за „износ на ислямска революция” отново се лансира от Техеран, пък макар и леко модифициран. Наистина, според новата геополитическа концепция на иранското ръководство, решаващата роля се възлага върху т.нар. „шиитски фактор”. Иран полага активни усилия за формирането на своеобразна „шиитска коалиция” в региона, с участието на населените с шиити територии на Ирак, Сирия и Ливан. Подобна, крайно опасна тенденция може обаче да „взриви” региона, тласкайки го към нови граждански войни и конфликти, и в крайна сметка, допълнително да улесни евентуалната американска интервенция в Иран.

Страница 2

 

От лятото на 2005 Техеран активизира реализацията на ракетната си програма, поставяйки като първостепенен приоритет нарастването на военния и научно-технически потенциал на страната. В този контекст, особено актуалната днес перспектива за по-нататъшното развитие на атомната енергетика, бе обявена от режима за основна национална задача. При това иранците постоянно декларират, че ядрената им програма има изключително мирни цели и не е насочена към създаването на атомно оръжие. Техеран твърди, че за да си извоюва статут на регионален лидер, то не му е необходимо.

Освен това, в рамките на осъществяването на концепцията за регионалното лидерство, иранският режим се стреми да реализира на практика постановката за приоритетния характер на националните икономически интереси и максималната им защита от чуждата конкуренция, което пък се основава на принципа за установяване на прагматично и взаимноизгодно сътрудничество с всички заинтересовани от това държави в региона. В същото време обаче, иранците не крият, че с предимство в това отношение ще се ползват мюсюлманските държави. Сред пътищата за реализацията на тази стратегия е укрепване влиянието на иранските държавни компании и делови среди в държавите от региона. Иран, в частност, успя да диверсифицира дейността на Техеранската фондова борса, която трябва постепенно да „погълне” регионалните пазари (през август 2003 обема на капитализацията на пазара бе 28,4 млрд долара, като целта е през април 2006 да достигне 100 млрд. долара). В контекста на новата си регионална геополитика, Иран отдавна заплашва, че борсата може да премине от долари към евро, което много сериозно би засегнало икономическите интереси на САЩ в региона, ерозирайки позициите на американския долар.

Централна Азия и Южен Кавказ

Географското положение на Иран определя принадлежността му едновременно към Близкия и Средния изток, Кавказ и Централна Азия, което пък обяснява ангажираността и влиянието му в регионалните политически и икономически процеси. Така, в Иран функционира специален Център за анализ на проблемите в Русия, Централна Азия и Кавказ ( IRAS ). Неговият директор Мехди Синаи смята, че сътрудничеството между Иран и постсъветските републики, разположени по северната му граница се развива едновременно на три нива, касаещи двустранните отношения, проблемите с юридическия статут на Каспийско море и регионалното сътрудничество. Именно зависимостта от транспортните коридори и транзитните пътища на страните от Централна Азия (лишени от излаз на море), или недостига на енергийни ресурси на тези от Южен Кавказ (Армения и Грузия), определя реалната значимост на Иран в региона. Редица споразумения илюстрират иранската активност в Каспийския регион. Ето непълния списък на големите съвместни проекти: споразумението от 2005 за създаването на международен енергиен коридор „Европа-Азия” с участието на Русия, Иран и Азербайджан (с двегодишен срок за изпълнение); договорът от 2004 за изграждането на жп линия, свързваща Иран, Азербайджан и Русия; откриването на газопровода Иран-Азербайджан, който ще се експлоатира поне 25 години. От друга страна, Иран се оказа спасителния изход за кавказките държави, пред които енергийната криза от 2005-2006 постави дилемата: или да се подчинят на икономическия (и дипломатически) натиск на Русия, купувайки доставяния от нея природен газ на по-високи цени и без гаранция за непрекъснати доставки, или пък да се сблъскат с вътрешна нестабилност и социално напрежение. Така очерталата се формула за взаимноизгодно сътрудничество между Иран и постсъветските държави от Централна Азия и Южен Кавказ, изправят САЩ пред необходимостта да определят, кое е по-малкото зло – дали завимостта на Южен Кавказ от руския или ирански газ, или (което според мнозина във Вашингтон е още по-лошо) той да получава енергоносители от Туркменистан. Според шефа на отдела за външнополитически анализи на Казахстанския институт за стратегически изследвания Аскар Нурша: „Изглежда, че в дългосрочна перспектива, преди разработването на азербайджанските находища на природен газ да навлезе в активната си фаза, САЩ ще си затварят очите. В края на краищата демокрацията в Грузия е по-важна за Вашингтон от иранския газ, освен ако американците не разчитат да довършат Иран чрез тоталната му икономическа блокада”.

Азербайджан между чука и наковалнята

Азербайджан заема специално място в регионалната геополитика на Иран. Сред причините е не само общата граница, но и културната близост, както и наличието на значително азерско малцинство в Североизточен Иран, като напоследък всичко това старателно се „циментира” икономически и политически. Доказателство са серията от срещи на високо равнище през миналата 2005. Само президентите Илхам Алиев и Махмуд Ахмадинеджад се срещнаха три пъти – за последно през декември в азербайджанския анклав Нахичеван, който вече 15 години е лишен от природен газ, заради арменската блокада. Двамата лидери се споразумяха за доставката през 2006 на 250 хил.куб.м ирански газ за Нахичеван, срещу съответния износ за азербайджански газ за Североизточен Иран. По време на срещата Алиев дори определи отношенията между Баку и Техеран като „братски”. На свой ред, Ахмадинеджад обеща, че „Иран винаги ще бъде редом с Азербайджан”. Що се отнася до иранската ядрена програма, Баку официално се придържа към неутрална позиция, въпреки заявлението на азербайджанския външен министър Елмар Мамедяров, че: „развитието на мирни ядрени програми е суверенно право на всяка държава”.

Страница 3

 

Някои азербайджански анализатори, като Илхар Мамедов, ясно определят ролята на страната си в сложния сблъсък между геополитическите интереси на САЩ и Иран: „Президентът Алиев се е нагърбил с ролята на неофициален посредник в контактите между Техеран и Запада, касаещи ядрената програма”. Въпреки това, ако напрежението между Иран и Запада продължи да нараства, Азербайджан ще бъде изправен пред труден избор.

Иранското настъпление в Евразия

Техеран очевидно не възнамерява да се ограничава с каспийските държави и продължава смелото си настъпление в Централна Азия. Според казахстанския анализатор Искандер Аманжол: „На геополитическата карта Иран се намира в блокада. Американската армия е в Ирак, Афганистан и Северен Киргизстан. Тъкмо поради това Техеран трябва да разширява връзките си в региона, което и прави в Азербайджан, Туркменистан, Узбекистан и, разбира се, в Казахстан”.

Впрочем, Казахстан също проявява интерес към Иран и то по чисто икономически причини. Иран представлява голям пазар и притежава сериозен транзитен потенциал. През негова територия стоките, произведени в Казахстан, могат да стигнат до Персийския залив и на пазарите на мощно развиващите се азиатски държави и тези от мюсюлманския Изток. Налице е очевиден ръст на обмена между двете страни, който от 430 млн. долара през 2003, достигна през 2005 до близо 800 млн. долара. Което може да не е много, но тенденцията е очевидна и устойчива. Днес Казахстан преговаря с Иран за доставки на жито и стомана, добри са перспективите за сътрудничество в енергийната сфера. Наистина, мнозина в Централна Азия се питат, дали активните отношения с Иран няма да повлияят негативно върху имиджа на региона в очите на Запада. Управляващите обаче смятат, че не са страна в конфликта между западните държави и Иран и позицията им ще се определя от конкретната ситуация и решенията на авторитетните международни и регионални институции. Според Аскар Нурша: „американските санкции и без това ограничават контактите на централноазиатските страни с Иран, а по-нататъшното изостряне на „ядрената криза” и евентуална атака срещу негови военни обекти могат да парализират икономическото сътрудничество между тях”

„Справедливата” външна политика

Друг нов елемент в иранската геополитическа концепция при управлението на Махмуд Ахмадинеджад бе лансирането на принципа за „справедливи отношения” с всички страни. Според неоконсерваторите, Иран винаги е готов за диалог и търси допирни точки с останалите държави, но само на „справедлива” основа, т.е. без натиск, заплахи или шантаж. На практика, това е своеобразно предизвикателство към американците, доколкото въпросният принцип се превръща в главно условие за възможното възстановяване на американо-иранските отношения.

Що се отнася до ролята на религиозно-идеологическия фактор в регионалната геополитика на Иран, с идването на неоконсерваторите на власт, той отново доби водещо значение. Въпреки това, Техеран продължава да се разграничава от радикалния ислямизъм (от типа на уахабизма), стремейки се да демонстрира миролюбивия характер на шиитската версия на исляма и синтеза между демократичните и ислямски традиции в иранската политическа култура. Иранските лидери усилено лансират тезата, че именно САЩ, заедно с Пакистан, са създали нелегитимния режим на талибаните, управлявал Афганистан до 2001, целейки да провокират нестабилност в региона и да окажат допълнителен натиск върху Иран.

Тоест, от средата на 2005 насам, е налице тенденция към съществена активизация на стратегията за превръщане на Иран в регионален лидер. Иранската ядрена програма, която междувременно се превърна в един от най-сериозните световни проблеми, само потвърждава този факт. Очевидно, че през следващите години (разбира се, ако Иран не се превърне в поредната мишена от войната на САЩ със световния тероризъм) целият икономически, културен, а вероятно и военен, потенциал на Техеран ще бъде използван за укрепване статута на страната като регионална сила и авторитетен лидер на ислямската общност. Възможно е реализацията на тази геополитическа цел от неоконсервативния режим да отклони донякъде вниманието на населението от острите социално-икономически проблеми. Но едва ли статутът на регионална сила ще позволи на Иран да отложи за необозримото бъдеще необходимостта от отдавна назрелите реформи в социално-икономическата сфера, от чиито успех в значителна степен ще зависи и последвалата реализация на амбициозните му външнополитически планове.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн