Доколко прави са онези анализатори, според които влиятелни кръгове на Запад, и най-вече в САЩ, се отнасят крайно критично към сегашния политически режим в Русия и, лично към президента на тази страна Владимир Путин?
На пръв поглед, има достатъчно потвърждения за това: американските съдебни власти вече откриха „ловния сезон” на бивши и сегашни високопоставени руски правителствени чиновници (бившия министър на атомната енергетика Адамов, държавния секретар на съюза Русия-Беларус Бородин, или министъра на промишлеността и енергетиката Христенко). Максимално бе раздут корупционният скандал, свързан с неколцина руски служители от апарата на ООН. На свой ред, “Уол стрийт джърнъл” обяви шефа на руския клон на „Дрезднер банк” Матиас Варниг, който бе предложен за член на съвета на директорите на „Газпром”, за бивш агент на някогашната тайна полиция на ГДР „Щази”, свързан лично със сегашния руски президент.
Антируски настроените кръгове на Запад отново лансираха и т.нар. „ваймарска метафора” Така, британският геополитик и професор в Оксфордския и Харвардския университети Найл Фергюсън (в обширна статия в „Лос Анджелис таймс” с показателното заглавия „Русия върви към диктатура: общото между режима на Путин и Ваймарска Германия”) твърди, че Путин е заблудил Запада, и съвсем не е „подобрен вариант на Борис Елцин”, а по-скоро руския еквивалент на Пиночет или Франко. В редакционната си статия „Контрареволюцията на г-н Путин”, вестник „Вашингтон поуст” (който напоследък задава тона в американските нападки срещу Москва), на практика призова президента Буш решително да елиминира Русия и нейния лидер от „Г-8”, отбелязвайки, че „г-н Буш е принуден да вдигне тост за безпрецедентното поемане от страна на руския президент на ръководството на онова, което доскоро се смяташе за затворен клуб на големите и доказано демократични държави”.
Кои са реалните, а не толкова демонстративно изтъкваните, причини за подобна рязка промяна в отношението на определени, влиятелни кръгове в САЩ и страните, следващи фарватера на американската геополитика, спрямо Русия и персонално към Владимир Путин и неговия екип? Кога всъщност бе направен този впечатляващ завой и какви са най-вероятните сценарии за по-нататъшното развитие на събитията?
Няколко очевидни истини
Всъщност, днешната позиция на американското ръководство спрямо Русия никак не е еднозначна. Както показа последната среща между Путин и Буш през ноември 2005 в Пусан, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество, американският президент и свързаната с него група неоконсерватори-републиканци продължава да смята Москва за сериозен геополитически играч, без който не могат да бъдат решени неотложните международни проблеми. След края на въпросната среща, Буш призна пред руския лидер, че: „ние поддържаме много добри отношения, които ценим, също както и вашите съвети”.
Може да се каже, че антируският завой на част от западния „истъблишмънт” има доста ясни времеви граници. Те бяха доста подробно очертани в „Ню Йорк таймс” от бившия заместник-държавен секретар на САЩ Строуб Талбот, който не се вписва особено в „междупартийния консенсус” на американския политически елит, в статията му „На Русия, със строга любов”. Анализирайки критиките срещу руския президент и предупреждавайки крайните американски русофоби за опасността от необмислени действия, Талбот отбелязва и, че: „Това не означава, че критиката срещу Путин е неоснователна. Скоро след преизбирането на Джордж Буш, британския премиер Тони Блеър, в частен разговор, предупреди президента за очертаващия се проблем „с нашия приятел Владимир” и Буш се съгласи с него”. Впрочем Талбот очертава и другата страна на медала: „В края на 2004 Путин, възмутен от критиката, която редица западни политици отправиха по повод действията на милицията и военните по време на драмата със заложниците в Беслан през септември 2004, както и от западната намеса по време на украинската „оранжева революция”, за първи път път открито се обяви против Запада”. Тоест, може да се твърди, че „моментът на истината” в отношението на САЩ и Запада към руския лидер е настъпил на границата между 2004 и 2005.
Какво обаче се случи в реалния свят (а не във виртуалния свят на големите медии) по това време? Какви глобални промени родиха информационно-пропагандните атаки срещу Путин и руската политическа класа, като цяло?
Всъщност, водоразделът между миналото и настоящето в руско-американските отношения, както и в характера на контактите между Путин и държавните лидери на водещите западни държави, както правилно констатира Талбот, беше прокаран от „оранжевата революция” в Украйна и успешната американска намеса в украинските събития. И, ако предзнаменованията не лъжат, тъкмо тогава Путин вероятно си е изяснил окончателно два фундаментални факта.
Първият е, че сценарият на „цветните революции”, успешно реализиран в Грузия, Украйна и Киргизстан, но провалил се в Узбекистан и Азербайджан, е бил разработван и ще продължи да се разработва изключително за Русия. Правителствените и неправителствените „мозъчни центрове” в САЩ никога не са преставали, в различни варианти, да разиграват максимално приемливото за Запада бъдещо развитие на Русия. Като за целта разчитат и на сътрудничеството на различните руски неправителствени организации. Тъкмо това, впрочем, бе и причината за яростната критика, на която американските медии подложиха внесения в руската Държавна дума законопроект, касаещ деликатната тема за чуждестранното финансиране на неправителствения сектор в Русия, към който, между другото, се числят около 500 хиляди (!) организации. Казват, че темата е била обсъждана дори по време на последната среща между Буш и Путин в Пусан.
Вторият фундаментален факт, който руският президент вероятно си е изяснил, бихме могли да опишем най-добре с един цитат на Бертолд Брехт: „откажете се от всички илюзии, че за вас могат да направят някакво изключение”. Истината е, че за САЩ и Запада, като цяло, Русия не е изключение - тя не се възприемаше като „специален случай” нито по времето на Горбачов, нито при Елцин, затова няма никакъв шанс да стане такъв в ерата на Путин. Нека си припомним например недвусмислените уверения, които през 1989-1990 даваха на тогавашното съветско ръководство лидерите на водещите западни държави, че ако Москва подкрепи обединението на двете Германии, НАТО няма да се разширява на Изток. В спомените си Евгений Примаков подчертава, че „архивните документи, с които разполагаме, потвърждават, че подобни уверения за отказ от разширяването на НАТО на изток са били давани и когато бе поставен въпросът за ликвидирането на Варшавския пакт”. Така, френският президент Франсуа Митеран отбелязва пред Михаил Горбачов на 6 май 1991, че: „всяка от споменатите от мен страни (става дума за Полша, Чехословакия и Унгария – б.а.) ще се стреми да гарантира сигурността си, сключвайки отделни споразумения. С кого? Очевидно, че с НАТО. Това обаче би увеличило усещането за изолация и дори за обкръжение на Съветския съюз, затова смятам, че подобен подход би бил неправилен.”. В този период уверения, че Северноатлантическият пакт не планира интеграцията на страните от Източна и Централна Европа, дават също канцлерът на Германия Хелмут Кол, американският държавен секретар Джеймс Бейкър, както и редица други лидери на държавите-членки на НАТО. След разпадането на Съветския съюз обаче, всички тези уверение се оказаха в кошчето за боклук. И в Москва очевидно се опасяват, че същото може да се случи и с обещанията, дадени през последните години на Путин. В края на краищата в Прибалтика вече се изграждат противовъздушни бази на САЩ и се правят опити да се форсира приемането на Украйна в НАТО.
От реторика към реална политика
И така, какви изводи би трябвало да си направи от всичко изложено дотук един прагматичен човек, какъвто несъмнено е руският президент? Всъщност, изводът е само един и той е свързан с необходимостта да се премине от досегашната добронамерена реторика към реална политика, свързана с необходимостта ясно да се обозначи новата руска идентичност, както и правилно да се разиграят основните козове на Русия. По-сериозните западни анализатори бяха наясно, че подобни изводи, рано или късно, ще бъдат направени в Москва. В тази връзка си струва да цитираме откъс от статията за Stratfor на известния американски експерт Питър Зейхън, озаглавена „Русия: тържеството на реализма”: „През последните 15 години в редица случаи – например военната кампания на НАТО срещу Сърбия, разполагането на американски военни части в Узбекистан, присъединяването на Финландия и Швеция към ЕС и по-скорошния опит на Украйна да промени геополитическата си ориентация – Русия първоначално се опитваше да се противопостави активно на неблагоприятното за нея развитие на събитията, но след това изпадаше в своеобразна „парализа”. Със задна дата можем да направим извод, че във всички тези събития (и в условията на очевидното отслабване на доскоро влиятелната суперсила) нямаше нищо неочаквано, така че възниква въпросът, защо Москва се оказва напълно неподготвена към бъдещите „сражения”? Защо руската реакция на сериозните удари по влиянието на страната се ограничаваше предимно до гневна реторика, защо тя не си направи от тях необходимите изводи за бъдещето? Само с безсилието и това очевидно не може да се обясни. Всъщност, онова, което досега липсваше на Русия, бе наличието на политически елит, способен да преодолее рамките на обхваналата го фаталистична параноя”. С други думи, фундаменталният императив за тази страна днес е следния: или Русия отново ще стане суверенна държава, дори ако това означава превръщането и в империя, или рискува да не удържи дори сегашната си територия и да се разпадне.
Америка и Западът, като цяло, бяха наистина силно обезспокоени едва, когато Путин и неговият екип започнаха да действат именно в съотвествие с този императив, стартирайки ротацията и смяната на поколенията в руския политически и икономически елит и стремейки се да използват наличните „козове” (включително петрола и природния газ) във външната политика. И разривът между тях започна да се очертава не заради разногласията, касаещи Сирия или Иран, а непосредствено след първите опити на Русия да възстанови влиянието си в постсъветското пространство. Според някои, днес на Стария континент вече не броди „призракът на комунизма”, а този на новия геополитически съюз, който би могъл да се оформи в т.нар. „хартленд”. Като негови предвестници бяха обявени съюзът между Русия и Беларус (въпреки органичната непоносимост, която Путин изглежда изпитва към минския диктатор), както и слюченият в края на 2005 военно-политически съюзи между Москва и Узбекистан. Тъкмо те предизвикаха безспокойство в Америка.
В този контекст доста показателна бе и позицията на САЩ в руско-украинския конфликт по въпроса за цените на природния газ. Вашингтон предпочете да гледа през пръсти на скандалните изявления на високопоставени чиновници в Киев, заплашващи, че страната им едностранно ще конфискува определено количество руски газ, ако „Газпром” вдигне цената му до тази на световния газов пазар. Всъщност, истината е, че политическата и иконимическа ситуация в Украйна не позволява подобен шантаж и той стана възможен само защото в Киев разчитаха (и продължават да разчитат), че американците ще притиснат Москва да се съобрази с претенциите на своя длъжник. На какво се основаваха подобни надежди? Ами най-вече на това, че нито САЩ, нито ЕС имат някакво желание да поемат издръжката на тази фалирала на практика държава. Затова във Вашингтон с облекчения биха възложили на руснаците почетната мисия и занапред да играят ролята на донор за украинската икономика. Истински кошмар за САЩ обаче би било осъзнаването и приемането от украинските управляващи на суровите реалности в постсъветското пространство и връщането на страната в орбитата на Москва. Оттук и толкова популярния в редица западни медии лозунг срещу Русия на Путин: „Долу ръцете от оранжева Украйна!”.
Двата сценария
Можем да предположим, че по-нататъшната кампания срещу руския президент на Запад ще следва два възможни сценария. И в двата случая обаче, тя ще продължи, а натискът срещу Путин и неговия екип ще нараства с наближаването на сакралната 2008. Въпреки това в основата на въпросните сценарии са поставени две доста различни визии за близкото и по-далечно бъдеще на Русия.
Първият сценарий бихме могли условни да наречем „Връщането на блудния син”. Той се основава на две неща – прозападната ориентация на Путин и ключовите фигури в екипа му, както и на представата за Русия като държава, която бавно, но сигурно, върви към катастрофа. Що се отнася до прозападната ориентация на руския президент, САЩ ще се опитат да я използват, оказвайки натиск върху определени, невралгичтни точки на сегашния режим в Кремъл. Основната е легитимността, която се гарантира по-скоро от личния авторитет (рейтинга) на Путин, а не толкова от конституцията. А както показаха събитията в Украйна и Азербайджан, напоследък в основни източници на легитимност (особено в Европа е периферните и региона) се превръщат САЩ и ЕС. И заплахата в определен момент те да не признаят легитимността на властта в Русия може да се окаже доста ефективен инструмент за връщането на страната в лоното на прозападната политика.
Многобройните подробни досиета (които от време бивята публикувани в западните медии), подробната информация за поредното преразпределяне на собствеността в Русия - този път в интерес на представителите на „силовите” институции, както и осветяването на деликатната за Кремъл тема за сметките на руските VІР-персони в различни чуждестранни банки и възможността те да бъдат арестувани на Запад – всичко това, както и още много други неща, са все полезни инструменти в реализацията на операцията за „връщането на блудния син”.
Впрочем, за Америка и Запада, евентуалното разпадане на Русия въобще не се възприема като химера. Мнозина са наясно и, че геополитическите последици от подобен крах ще бъдат фатални. Както мрачно отбелязва американският анализатор Марк Стейн в статията си „Смъртта на Майка Русия” (публикувана в консервативното списание „Спектейтър” в края на 2005): „Най-голяма държава в света умира и въпросът е, колко мъчителна ще бъде агонията и... Изчезвайки, Русия може да остави в наследство на света няколко нови мюсюлмански държави, Близкият изток, снабден с ядрено оръжие, плюс един още по-силен Китай”. И своеобразна свръхзадача на (все още хипотетичната) операция „Връщането на блудния син” е Путин (и неговия наследник) да бъде убеден, или пък принуден, да не пречи на САЩ да се заемат с изграждането на необходимата за отразяването на тези съвсем реални заплахи инфраструктура.
Другият сценарий пък бихме могли да обозначим като „Второто издание на студената война”. Той ще започне да се реализира, ако Путин (а след него и наследникът му) решат да продължат да укрепватн руската държавност, следвайки в постсъветското пространства достатъчно ясна политика, съобразена със собствените интереси на Москва. Подобна перспектива също се възприема напълно сериозно от отговорните политици и анализатори на Запад и, особено, в САЩ. Подобна руска стратегия със сигурност не устройва Вашингтон и някои от европейските му съюзници. И за да се справят с нея, няма да им се налага тепърва да откриват мерки за адекватно противодействие, включително и информационно-пропаганднни – всички те отдавна са отработени и вече се използват срещу по-неподатливите постсъветски републики. Тоест, ако бъде предпочетен вторият вариант, може да се очаква, че американската идеологическа машина усилено ще започне да насажда сред световното обществено мнение образа на Русия като „болния човек” на съвременния свят.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Доколко прави са онези анализатори, според които влиятелни кръгове на Запад, и най-вече в САЩ, се отнасят крайно критично към сегашния политически режим в Русия и, лично към президента на тази страна Владимир Путин?
На пръв поглед, има достатъчно потвърждения за това: американските съдебни власти вече откриха „ловния сезон” на бивши и сегашни високопоставени руски правителствени чиновници (бившия министър на атомната енергетика Адамов, държавния секретар на съюза Русия-Беларус Бородин, или министъра на промишлеността и енергетиката Христенко). Максимално бе раздут корупционният скандал, свързан с неколцина руски служители от апарата на ООН. На свой ред, “Уол стрийт джърнъл” обяви шефа на руския клон на „Дрезднер банк” Матиас Варниг, който бе предложен за член на съвета на директорите на „Газпром”, за бивш агент на някогашната тайна полиция на ГДР „Щази”, свързан лично със сегашния руски президент.
Антируски настроените кръгове на Запад отново лансираха и т.нар. „ваймарска метафора” Така, британският геополитик и професор в Оксфордския и Харвардския университети Найл Фергюсън (в обширна статия в „Лос Анджелис таймс” с показателното заглавия „Русия върви към диктатура: общото между режима на Путин и Ваймарска Германия”) твърди, че Путин е заблудил Запада, и съвсем не е „подобрен вариант на Борис Елцин”, а по-скоро руския еквивалент на Пиночет или Франко. В редакционната си статия „Контрареволюцията на г-н Путин”, вестник „Вашингтон поуст” (който напоследък задава тона в американските нападки срещу Москва), на практика призова президента Буш решително да елиминира Русия и нейния лидер от „Г-8”, отбелязвайки, че „г-н Буш е принуден да вдигне тост за безпрецедентното поемане от страна на руския президент на ръководството на онова, което доскоро се смяташе за затворен клуб на големите и доказано демократични държави”.
Кои са реалните, а не толкова демонстративно изтъкваните, причини за подобна рязка промяна в отношението на определени, влиятелни кръгове в САЩ и страните, следващи фарватера на американската геополитика, спрямо Русия и персонално към Владимир Путин и неговия екип? Кога всъщност бе направен този впечатляващ завой и какви са най-вероятните сценарии за по-нататъшното развитие на събитията?
Няколко очевидни истини
Всъщност, днешната позиция на американското ръководство спрямо Русия никак не е еднозначна. Както показа последната среща между Путин и Буш през ноември 2005 в Пусан, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество, американският президент и свързаната с него група неоконсерватори-републиканци продължава да смята Москва за сериозен геополитически играч, без който не могат да бъдат решени неотложните международни проблеми. След края на въпросната среща, Буш призна пред руския лидер, че: „ние поддържаме много добри отношения, които ценим, също както и вашите съвети”.
Може да се каже, че антируският завой на част от западния „истъблишмънт” има доста ясни времеви граници. Те бяха доста подробно очертани в „Ню Йорк таймс” от бившия заместник-държавен секретар на САЩ Строуб Талбот, който не се вписва особено в „междупартийния консенсус” на американския политически елит, в статията му „На Русия, със строга любов”. Анализирайки критиките срещу руския президент и предупреждавайки крайните американски русофоби за опасността от необмислени действия, Талбот отбелязва и, че: „Това не означава, че критиката срещу Путин е неоснователна. Скоро след преизбирането на Джордж Буш, британския премиер Тони Блеър, в частен разговор, предупреди президента за очертаващия се проблем „с нашия приятел Владимир” и Буш се съгласи с него”. Впрочем Талбот очертава и другата страна на медала: „В края на 2004 Путин, възмутен от критиката, която редица западни политици отправиха по повод действията на милицията и военните по време на драмата със заложниците в Беслан през септември 2004, както и от западната намеса по време на украинската „оранжева революция”, за първи път път открито се обяви против Запада”. Тоест, може да се твърди, че „моментът на истината” в отношението на САЩ и Запада към руския лидер е настъпил на границата между 2004 и 2005.
Какво обаче се случи в реалния свят (а не във виртуалния свят на големите медии) по това време? Какви глобални промени родиха информационно-пропагандните атаки срещу Путин и руската политическа класа, като цяло?
Всъщност, водоразделът между миналото и настоящето в руско-американските отношения, както и в характера на контактите между Путин и държавните лидери на водещите западни държави, както правилно констатира Талбот, беше прокаран от „оранжевата революция” в Украйна и успешната американска намеса в украинските събития. И, ако предзнаменованията не лъжат, тъкмо тогава Путин вероятно си е изяснил окончателно два фундаментални факта.
