Напоследък, в официални заявления на иранските лидери все по-често се подчертава приоритетния характер на „иракския вектор” в регионалната геополитика на Иран, което се обуслява от редица обективни и субективни фактори. Всъщност, причините са няколко. На първо място, дължината на ирано-иракската граница (1500 км), от гледна точка на националната сигурност на Ислямска република Иран, определя необходимостта с Багдад да се поддържат поне неутрални, а в перспектива – все по-приятелски отношения. На второ място, Техеран продължава да смята, че Съединените щати биха могли да използват територията на Ирак като основна опорна база при евентуална военна интервенция срещу Иран. На трето място, запасите от стратегически важните петролни и газови ресурси на Ирак създават благоприятни предпоставки за търговско-икономическо партньорство между двете страни. На четвърто място, наличието в Южен Ирак на многобройно шиитска общност (над 60% от цялото население на страната) предопределя историческата и културна близост между двата народа. На пето място, определено влияние оказва историческото наследство на взаимоотношенията между Техеран и Багдад, които само допреди петнайсетина години си оспорваха лидерските позиции в региона: последиците от осемгодишната кървава война между тях и досега налагат сериозен отпечатък върху характера на двустранните връзки. Накрая, Иран, който се намира в стратегическото обкръжение на САЩ, отчаяно търси допирни точки с всички възможни регионални (и не само) съюзници, с които би могъл да формира съвместна антиамериканска коалиция, обединяваща най-вече страни със значителни шиитски общности (Иран, Сирия, Ливан), а също шиитската и кюрдска диаспори на Ирак.
Багдад се разглежда не само в качеството си на близък геополитически и идеологически (на основата на шиизма) потенциален съюзник, но и като своеобразен „мост” за поддържане на конфиденциалния диалог между Техеран и Вашингтон. Неслучайно, в западните медии многократно бе подхвърляна информация за дискретни американски предложения за взаимодействие с иранските власти по проблемите, свързани с Ирак. Така, в края на октомври миналата година, в „Нюзуик” се появи материал за плановете на американската администрация да поиска помощ от иранския режим за урегулирането на ситуацията в Ирак (като, в частност, се твърдеше, че Буш е възложил тази мисия на американския посланик в Багдад Халилзаде). Наистина, Техеран, който преди гледаше да не коментира публично тази тема, сега опроверга информацията: иранският външен министър Мотаки заяви, че „днес Иран не води никакви преговори със САЩ за бъдещето на Ирак, след изтеглянето на американския контингент”, а официалният представител на министерството Асефи отбеляза, че „съюзът със САЩ, под каквато и да е форма, не влиза в иранските планове”.
Въпреки това, през последните месеци се забелязва очевидно позитивно развитие на ирано-иракските връзки, които стават все по-топли. Мнозина експерти дори заговориха за наличието на предпоставки за появата на нов регионален феномен – немислимата доскоро геополитическа ос „Техеран-Багдад”. Подобна версия не е лишена от сериозни основания. Първите признаци за политическо сближаване между двете страни се очертаха още в периода на провеждане на първите избори за иракски парламент – т.нар. Преходна национална асамблея (ПНА). Техеран бе сред първите, подкрепили тази идея, аргументирайки позицията си с това, че процесът ще постави основите на формирането на легитимни органи на властта в Ирак и ще послужи за по-скорошното национално помирение, отчитащо интересите на всички местни религиозни и етнически общности. Победата на шиитските партии и коалиции на изборите (техните представители спечелиха мнозинството от местата в асамблеята) бе посрещната с явно одобрение от висшето шиитско ръководство в Иран. Създаденото впоследствие, на тази основа, полиетническо иракско правителство, начело с президента Джалал Талабани (който е кюрд), получи твърдата подкрепа на иранските лидери. Неслучайно иракският министър-председателя Джафари (който е шиит) направи първото си посещение в чужбина именно в Иран. Впрочем, през 2005, Иран беше домакин на немалко високопоставени иракски делегации (водени от вицепремиера Салех, вътрешния министър Ал-Накиб, министъра на икономиката и финансите Мехди, държавния министър по регионалните проблеми Латиф, зам.министъра на външните работи Ал-Маяти и др.) През ноември 2005 в Иран се появи и иракският президент Талабани, чиято визита бе определена след това от журналистите като „историческа”.
Истината е, че процесът на укрепване на политическия диалог между Иран и Ирак (които доскоро бяха непримирими съперници в Близкия изток) действително набира скорост. Очевидно е и, че това става с мълчаливото одобрение на американците, които преследват собствените си интереси, пряко свързани както с Багдад, така и с Техеран. Ясно е, че администрацията на Буш-младши разчита по този начин да си гарантира лоялността на иранците по отношение на някои шиитски групировки, върху които Техеран продължава да има сериозно влияние (например Висшият съвет на ислямската революция в Ирак – ВСИРИ, или привържениците на Моктада Садр). От друга страна, чрез Ирак, американците разчитат да сондират възможностите за по-нататъшното взаимодействие с Иран в рамките на региона. В този контекст и отчитайки заинтересоваността на САЩ, можем да предположим, че по-нататъшните взаимни крачки на двете страни за формирането на хипотетичната ос „Багдад-Техеран” могат да се окажат доста перспективни.
Вътрешнополитическите процеси в Ирак продължават да се следят изключително внимателно от висшето ръководство на съседен Иран, чиято принципна позиция днес включва подкрепата за политическите трансформации в Ирак и укрепването на вече постигнатото равнище на политически контакти с новите иракски власти в духа на взаимното разбирателство и сътрудничество. При това, макар и това да не се обявява официално, приоритетна за Техеран остава задачата за разширяване на взаимодействието с шиитските групировки в Ирак, включително чрез оказването на финансова и хуманитарна помощ.
Съществена роля за укрепване на оста „Техеран-Багдад” играе културно-религиозната парадигма. Здравите, проверени през вековете, културни, религиозни и семейни ирано-иракски връзки не подлежат на съмнение. И този мощен лост за влияние върху Ирак също се използва с пълна сила от иранската шиитска върхушка. За ръста на иранското влияние спомага и циркулацията на иранските поклоници в основните шиитски светини на Ирак (Неджаф и Кербала). Стабилни религиозни връзки поддържат помежду си и теологичните центрове и шиитски школи в двете страни.
Що се отнася до другия важен елемент на формиращата се ос „Техеран-Багдад” – икономическият, тук ситуацията и доста по-сложна. Поради липсата на продължителни и стабилни търговско-икономически отношения (като наследство от осемгодишната ирано-иракска война) тази сфера си остава „неразорано поле”, на което предстои изключително много работа. Ситуацията се усложнява от ограничените икономически контакти на Ирак с околния свят, като последица от военната кампания срещу режима на Саддам Хюсеин (разрушена икономика, излизане от строя на основните комуникации и инфраструктури). Силен отпечатък върху ирано-иракските търговско-икономически отношения налага и почти тоталният американски контрол върху икономиката на Ирак. А, като вземем предвид спецификата на ирано-американските отношения, става ясно, че иранският капитал едва ли ще бъде допуснат в приоритетните сектори на иракския пазар. Но без стабилни търговско-икономически връзки, които са изключително актуални в условията на глобализацията, основите на очертаващата се геополитическа „ос” могат да бъдат сериозно ерозирани.
Въпреки че е съвсем наясно с това, иранската ръководство продължава да демонстрира повишена активност на търговско-икономическия „фронт”. Техеран е готов да съдейства максимално за социално-икономическото възстановяване на Ирак. Режимът на аятоласите вижда в това възможност за укрепване на позициите си в иракската икономика и създаването на тесни търговски връзки със съседите. Големите запаси от природни ресурси на Ирак, особено от енергоносители (петрол, природен газ и т.н.) превръщат тази страна в потенциално изгоден търговско-икономически партньор на Иран. Отстоявайки позицията си, режимът в Техеран рязко критикува американската политика, целяща да не допусне страните, които не участват непосредствено в окупацията на Ирак, до участие в програмите за неговото социално-икономическо развитие. Сериозно препятствие пред формирането на оста „Техеран-Багдад” може да стане и тежкото наследство на ирано-иракската война, включващо цял комплекс от нерешени проблеми, включително тези с военнопленниците, бежанците, изселените лица, връщане останките на загиналите, както и с отвлечените от иранците през 1991 иракски самолети. Освен това, усилването на иранското влияние в Ирак, посредством „шиитския фактор”, сериозно тревожи в последно време местната сунитска общност, подкрепяна от Саудитска Арабия, Египет и Обединените арабски емирства. Някои сунитски лидери, заемащи високи постове в иракската администрация се отнасят крайно враждебно към Иран. Така, военният министър на Временното иракско правителство Шаалан нееднократно отправи обвинения срещу Техеран, че се намесва във вътрешните работи на Ирак.
Като цяло, изглежда че непосредствените перспективи за формирането на геополитическа ос „Техеран-Багдад” са в пряка зависимост от цял комплекс фактори, сред които като най-важни се очертават развитието на вътрешнополитическата ситуация в Ирак, осъществяването на поставените от коалицията задачи за задълбочаване на процеса на политическо урегулиране в страната, както и по-нататъшната стратегия на американската администрация по отношение на Багдад и Техеран.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Напоследък, в официални заявления на иранските лидери все по-често се подчертава приоритетния характер на „иракския вектор” в регионалната геополитика на Иран, което се обуслява от редица обективни и субективни фактори. Всъщност, причините са няколко. На първо място, дължината на ирано-иракската граница (1500 км), от гледна точка на националната сигурност на Ислямска република Иран, определя необходимостта с Багдад да се поддържат поне неутрални, а в перспектива – все по-приятелски отношения. На второ място, Техеран продължава да смята, че Съединените щати биха могли да използват територията на Ирак като основна опорна база при евентуална военна интервенция срещу Иран. На трето място, запасите от стратегически важните петролни и газови ресурси на Ирак създават благоприятни предпоставки за търговско-икономическо партньорство между двете страни. На четвърто място, наличието в Южен Ирак на многобройно шиитска общност (над 60% от цялото население на страната) предопределя историческата и културна близост между двата народа. На пето място, определено влияние оказва историческото наследство на взаимоотношенията между Техеран и Багдад, които само допреди петнайсетина години си оспорваха лидерските позиции в региона: последиците от осемгодишната кървава война между тях и досега налагат сериозен отпечатък върху характера на двустранните връзки. Накрая, Иран, който се намира в стратегическото обкръжение на САЩ, отчаяно търси допирни точки с всички възможни регионални (и не само) съюзници, с които би могъл да формира съвместна антиамериканска коалиция, обединяваща най-вече страни със значителни шиитски общности (Иран, Сирия, Ливан), а също шиитската и кюрдска диаспори на Ирак.
Багдад се разглежда не само в качеството си на близък геополитически и идеологически (на основата на шиизма) потенциален съюзник, но и като своеобразен „мост” за поддържане на конфиденциалния диалог между Техеран и Вашингтон. Неслучайно, в западните медии многократно бе подхвърляна информация за дискретни американски предложения за взаимодействие с иранските власти по проблемите, свързани с Ирак. Така, в края на октомври миналата година, в „Нюзуик” се появи материал за плановете на американската администрация да поиска помощ от иранския режим за урегулирането на ситуацията в Ирак (като, в частност, се твърдеше, че Буш е възложил тази мисия на американския посланик в Багдад Халилзаде). Наистина, Техеран, който преди гледаше да не коментира публично тази тема, сега опроверга информацията: иранският външен министър Мотаки заяви, че „днес Иран не води никакви преговори със САЩ за бъдещето на Ирак, след изтеглянето на американския контингент”, а официалният представител на министерството Асефи отбеляза, че „съюзът със САЩ, под каквато и да е форма, не влиза в иранските планове”.
Въпреки това, през последните месеци се забелязва очевидно позитивно развитие на ирано-иракските връзки, които стават все по-топли. Мнозина експерти дори заговориха за наличието на предпоставки за появата на нов регионален феномен – немислимата доскоро геополитическа ос „Техеран-Багдад”. Подобна версия не е лишена от сериозни основания. Първите признаци за политическо сближаване между двете страни се очертаха още в периода на провеждане на първите избори за иракски парламент – т.нар. Преходна национална асамблея (ПНА). Техеран бе сред първите, подкрепили тази идея, аргументирайки позицията си с това, че процесът ще постави основите на формирането на легитимни органи на властта в Ирак и ще послужи за по-скорошното национално помирение, отчитащо интересите на всички местни религиозни и етнически общности. Победата на шиитските партии и коалиции на изборите (техните представители спечелиха мнозинството от местата в асамблеята) бе посрещната с явно одобрение от висшето шиитско ръководство в Иран. Създаденото впоследствие, на тази основа, полиетническо иракско правителство, начело с президента Джалал Талабани (който е кюрд), получи твърдата подкрепа на иранските лидери. Неслучайно иракският министър-председателя Джафари (който е шиит) направи първото си посещение в чужбина именно в Иран. Впрочем, през 2005, Иран беше домакин на немалко високопоставени иракски делегации (водени от вицепремиера Салех, вътрешния министър Ал-Накиб, министъра на икономиката и финансите Мехди, държавния министър по регионалните проблеми Латиф, зам.министъра на външните работи Ал-Маяти и др.) През ноември 2005 в Иран се появи и иракският президент Талабани, чиято визита бе определена след това от журналистите като „историческа”.
