Днес, в началото на ХХІ век, пред Руската Федерация стоят редица изключително важни геополитически проблеми: в частност, на Запад тя е съсед с развиващият се в дълбочина и ширина Европейски съюз, в лицето на САЩ пък се сблъсква със световния хегемон, чиято политика напоследък придобива все по-идеологизиран характер, на изток Китай и Индия бързо се трансформират в регионални сили с възможност скоро да станат свръхдържави и, накрая, от юг нейните „слабини” са прикрити само от няколко слаби държави от Южен Кавказ и Централна Азия и тя влиза в пряк контакт с мюсюлманския свят.
Русия е страна с огромна територия, простряла се на просторите на Евразия и дори само заради географското си положение е обречена да се сблъсква с най-разнообразни „предизвикателства” на запад, изток и юг: така е било и в царската и в съветската, така е и в постсъветската епоха, но в последно време тези геополитически проблеми се задълбочиха поради извънредното, дори в чисто исторически план, отслабване на възможностите на руската държава и влиянието и на международната арена в периода на хаоса от 90-те години на миналия век, последвал разпадането на СССР. Без съмнение, Руската Федерация вече идва на себе си след това поредно „смутно време”, но има известни основания да се съмняваме, доколко устойчиви са и това „оздравяване”, и способността на страната да отговори адекватно на предизвикателствата на днешната епоха на стремителна глобализация.
През последните 15 години в центъра на много дискусии за руската външна политика бе поставян въпроса за нейната насоченост: прозападна, или антизападна. Днес е вече очевидно, че тя има „проруски” характер, но не винаги е ясно, как точно Русия формулира националните си интереси. Освен това, както се случва с всяка страна, тези интереси могат да се променят с времето. Анализирайки руската геополитика си припомних знаменитата фраза на Мао Цзе-дун от края на 50-те години: „вятърът от Изток, надделява над вятъра от Запад”. Произнасяйки я, той е имал предвид, че социалистическия лагер постепенно ще вземе връх в сблъсъка си с капиталистическия. Днес обаче е едновременно и лесно, и трудно да си отговорим на въпроса, кой вятър преобладава в Москва – западният или източният.
Имам усещането, че учените и експертите, специализирали се в руската проблематика, постоянно повтарят едни и същи въпроси: накъде върви Русия, можел ли да я смятаме за европейска, или за азиатска страна, или пък тя представлява някакъв уникален „евразийски” феномен? Ако трябваше да отговорям на тези въпроси, вероятно бих предпочел последния отговор, или пък бих се съгласил с всичките. Както е известно, някогашният герб на Царска Русия, който днес е герб и на Руската Федерация, представлява двуглав орел, гледащ едновременно и на запад, и на изток, като това символизира едновременно и основните направления на геополитическите заплахи, и „двойнствената” ориентация на страната.
Впрочем, може би си струва на този орел да се добави и трета глава, която да гледа към южните граници на Русия, които навремето Чърчил определяше като нейни „слабини” (всъщност много по-известна е друга фраза на Чърчил, с която той определя Балканите като „слабините на Европа” – б.р.).
Най-простият отговор на въпроса е, че в руската геополитика, както и досега, доминира вятърът от Запад. Под това разбирам ориентацията на Москва към Европа и САЩ: не бих искал да влизам в спор, доколко днос въобще може да се говори за Запада, като единно понятие, или пък, дали все още съществува трансатлантическата общност и дали тя ще оцелее и в бъдеще. Така или иначе, има немалко убедителни причини, дори и освен историческото и културно наследство, поради които руската външна политика е преобладаващо ориентирана на Запад. Отново, заимствайки израза на Мао, смятам, и ще продължа да твърдя, че в своята външна политика Русия се ориентира по-скоро на Запад. Защо? Това отчасти е свързано с икономическата география и демографските фактори. Над две трети от населението и икономическият потенциа на Русия са концентрирани в регионите, прилежащи към Европа. От икономическа и демографска гледна точка, Руската Федерация е „асиметрична” държава. Над 50% от външната и търговия е с 25-те страни-членки на ЕС. Съединените щати, чиито БНП е сходен с този на ЕС, са далеч по-маловажен икономически партньор на Москва.
В същото време обаче, благодарение на своя икономически и военен потенциал, САЩ играят огромна роля в решаването на въпросите, касаещи международната сигурност и, макар и в по-малка степен, в политиката на международните организации и изработването на международните норми в различните сфери. Ако Европа е най-големият икономически партньор на Русия, то американските действия имат определящо значение по всички въпроси на сигурността, касаещи Русия (разбира се, Москва, на свой ред, играе същата роля за Вашингтон). Русия запазва наследения от СССР статут на ядрена свръхдържава и поради това САЩ си остават за нея основния vis-a-vis по всички въпроси, касаещи разпространяването на оръжия за масово поразяване и ядрената сигурност. В условията на нарастваща терористична заплаха срещу Русия, повечето представители на руския политически елит признават, че именно действията на Вашингтон, а не толкова на Москва, могат да окажат решаващо влияние върху мащабите на тази опасност – както в позитивен, така и в негативен план.
Но, ако връзките на Русия с Европа и САЩ днес са много по-здрави, отколкото преди 20 години, когато Михаил Горбачов пое ръководството на КПСС, то в сегашния момент, когато вече сме в средата на втория мандат на президента Путин (който, според мен, ще бъде и последен), някои факти започват да се проявяват с цялата си очевидност.
На първо място, Русия очевидно не възнамерява да играе ролята на „младши партньор” на Америка, както някои смятаха презе есента на 2001, когато президентът Путин взе смелото решение да подкрепи изцяло операцията на ръководената от САЩ коалиция срещу режима на талибаните в Афганистан. Освен сътрудничеството със силите на коалицията в Афганистан, включително съгласявайки се със създаването на американски военни бази в Централна Азия, Русия (макар и без възторг) прие разширяването на НАТО и излизането на САЩ от Договора за противоракетната отбрана. Друго сериозно изпитание за американо-руските отношения стана моментът, когато Москва трябваше да реши, дали да подкрепи интервенцията в Ирак, или да се обяви против нея, като в крайна сметка и по редица причини, тя избра второто. Според мен, това решение не бе никак лесно за президента Путин, защото (убеден съм в това) той никак не искаше да прави еднозначен избор между двата лагера – този на Ширак и Шрьодер и другия – на Буш и Блеър.
На второ място, макар че Русия, несъмнено, ще разширява взаимодействието си с Европа, отношението и с ЕС не е еднозначно. Да започнем с това, че ЕС концентрира вниманието си най-вече върху собственото си разширяване и задълбочаването на интеграцията вътре в съюза и в този смисъл Русия не е чак толкова голям приоритет за Брюксел. Освен това процесът на вътрешните реформи в Русия започва да буксува, което също усложнява отношенията и с Европа. Но ролята на Москва като основен доставчик на енергоносители за ЕС е коз, който Кремъл (по разбираеми причини) все по-често използва (като „морков” или „тояга”) спрямо източноевропейските си съседи, и която лидерите на Евросъюза не могат да игнорират.
На трето място, в геополитически план, Русия е принудена да се оттегли в „глуха отбрана” пред разширяващите се НАТО и ЕС, достигнали западните и граници. Русия традиционно се опасява повече от Северноатлантическия пакт, отколкото от Евросъюза, но колкото по-наясно стават в Кремъл със спецификата на последния, толкова повече нараства загрижеността им. Макар че европейците и американците (без да забравяме за многобройните разногласия вътре в ЕС) се разминават по редица важни международни проблеми, и едните, и другите смятат за нужно запазването и укрепването на суверенитета на постсъветските държави (да не говорим за бившите членки на Варшавския пакт от Източна Европа). Позициите, загубени в резултат от форсираното геополитическо „отстъпление” на Руската империя от Европа след Първата световна война, бяха бързо възстановени след Втората световна война и успешно се удържаха от Москва почти половин век.
Но последиците от драматичното поражение на Русия в студената война едва ли ще могат да бъдат отстранени в обозримо бъдеще. По-вероятно е (особено в светлината на неотдавнашните събития в Грузия, Украйна и Молдова), че сегашното „отстъпление” още не е присключило. Впрочем, развитието на ситуацията в Узбекистан през 2005 позволява да предположим, че преломният момент, от гледна точка на руското влияние в Евразия, все пак вече е настъпил (по-подробно ще се спра върху това по-долу). Откритият сблъсък, породен от президентските избори в Украйна в края на 2004, демонстрира какви проблеми са възникнали в отношенията на Русия със САЩ и Европа през последните няколко години. Спорната, но относително позитивна теза за това, че президентът Путин, въпреки нееднозначното си отношение към западния тип демокрация, е гарант за стабилността и проводник на прозападен политически курс, все повече бива поставяна под съмнение – включително поради „епопеята с ЮКОС”, ограничаването на демократичните механизми или ожесточената схватка със Запада по време на украинските избори. Възможно е, в миналото фигурата на руския президент да е била леко идеализирана от западните анализатори, но ми се струва, че напоследък махалото е отишло твърде далеч в обратната посока, тъй като сега мнозина от тях, както и някои медии, си позволяват да характеризират управлението му като „авторитарно” и „неоимперско”. Лично според мен, Русия може би се трансформира от квазидемократична в полуавторитарна (но в много мека форма) държава. Демокрацията в Русия, още по времето, когато Путин дойде на власт, бе пуснала много слаби корени, а оттогава властите систематично се стремят да отслабят другите независими, или формално независими, политически сили и демократични институции. Но квалифицирането на Русия на Путин като „неоимперска” е не просто преувеличено. Това е опасна грешка, защото (както вече отбелязах) геополитическото влияние на тази страна вече почти 20 години се намира в упадък. Последното, разбира се, не означава, че ръководството и няма определени стремежи, които някой би могъл да квалифицира и като „неоимперски” – такива сигурно има.
Само че реалното съотношение на силите на международната арена е достатъчно мощна и отрезвяваща преграда за всеки грандиозен план за укрепване и разширяване на руското влияние на планетата. Може би най-тревожният страничен ефект от усилията на президента Путин за консолидирането и централизирането на властта, които колегите му оправдават с необходимостта да се възстановят позиците на държавата след фактическия и крах през 90-те години, стана спадът на ефективността в процеса на приемане на политическите решения. Но, когато става дума за износител на енергоносители от мащаба на Русия, доходите от петрола (при цени от 50-60 долара за барел) могат да компенсират много недостатъци.
Друга проява на известното охлаждане в отношенията между Русия и Запада бе нарастването на разногласията между Москва и някои европейски и трансатлантически международни институции. Причина за споровете, в много случаи, бяха държавите от бившия СССР, а корените им следва да се търсят още в характера на разпадането на Съветския съюз през 1991. Въпреки това, когато преди време руските власти и ОССЕ стигнаха до диаметрално противоположни изводи за парламентарните избори в Беларус и първоначалните резултати от президентските избори в Украйна, а по-късно (макар и не чак толкова радикално) се разминаха и в оценката на изборите в Азербайджан, това смути мнозина. Във всички тези случаи руснаците подкрепиха резултатите от изборите и обявиха че в тях не са допуснати сериозни нарушения, докато ОССЕ, напротив, заяви, че има много пропуски и проблеми. Тоест, едната страна ползваше само бяла, а другата – само черна боя.
Непрекъснатите критики и демонстрации на загриженост от страна на ОССЕ и ПАСЕ във връзка с човешките права в Чечения, или някои юридически пропуски в „делото срещу ЮКОС”, както и критичните оценки на редица европейски лидери за политическите реформи, обявени след трагичните събития в Беслан, карат руските власти и официални представители да говорят за „политика на двойните стандарти” по отношение на Русия. Разбира се, би било съвършено погрешно да се твърди, че сме на прага на нова студена война, но тонът и маниерът в днешните отношения между Русия и Запада малко напомнят за онези времена. Вятърът от Запад, който духа днес в Москва е много по-студен, отколкото само допреди няколко години.
Източният геополитически вектор
Основният извод от анализа на отношенията между Русия и Европа и САЩ е, че Москва не възнамерява да играе ролята на „младши партньор” на Вашингтон, подобно на Великобритания на Тони Блеър, нито пък ще се стреми в близко бъдеще към реална интеграция с ЕС, т.е. към превръщането си в негов член. Русия, подобно на Китай, ще си остане една от малкото държави на планетата, провеждаща самостоятелна външна политика. Москва ще играе съществена роля в редица важни региони – Европа, Североизточна Азия и „Големия Близък изток” – т.е. в полумесеца от предимно мюсюлмански държави, разположени в близост до южните руски граници, от Афганистан до Египет. Освен това, благодарение на потенциала си, Русия ще може да действа в редица случаи като наистина велика държава – става дума, в частност, за доставките на енергоносители, неразпространяването на оръжия за масово поразяване и използване правото и на вето в ООН. Като цяло, Русия ще провежда „многовекторна” външна политика, целяща да гарантира националните и интереси и да съдейства за създаването на един „многополюсен” свят.
Освен обединена Европа и САЩ, основен полюс на многополюсния свят през ХХІ век несъмнено ще бъде Китай (тук ще отбележа, че основна задача на руското ръководство ще стане реалното превръщане на страната в един от глобалните силови центрове, преодолявайки съмненията на скептиците свързани с твърденията за неустойчивост на руския икономически ръст, крайно негативните демографски тенденции, и корупцията и некомпетентността на държавия апарат). В отношенията си с Китай, Русия се сблъсква с уникален комплекс от проблеми и шансове, които – естествено – коренно се отличават от тези, касаещи взаимоотношенията и със САЩ и Европа. Руските и чуждестранни анализатори често упростяват нещата, говорейки за „китайския коз”, който уж Москва може да използва, ако отношенията и със Запада (и особено със САЩ) се влошат.
Всъщност, през последното десетилетие, въпросният „коз” вече неведнъж бе размахван в отговор на прекалено „деспотичното” поведение на Вашингтон на международната арена, разширяването на НАТО или международните мисии на пакта (например в Косово през 1999). Някои западни анализатори твърдят, че семената на бъдещия военен съюз между Москва и Пекин, или поне на руско-китайското сътрудничество в сферата на сигурността, целящи съвместното им противопоставяне на американската хегемония, са вече засети, посочвайки като доказателство мащабните доставки на руско оръжие за Китай, укрепването на взаимодействието в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и двустранните военни контакти. Безпрецедентните руско-китайски маневри, проведени през лятото на 2005, привлякоха вниманието на света и бяха съпроводени от множество коментари в този дух.
Други, напротив, разглеждат впечатляващия икономически ръст на Китай, който естествено води до усилване на неговата мощ и влияние в международен план, както и гигантската численост на населението му, като фактори, застрашаващи руските интереси, особено в богатия с природни ресурси Сибир и в Далечния изток, чието население (и без това немногобройно) постоянно намалява, при това на фона на нерешените управленски проблеми. Руснаците, които са обезспокоени от възхода на Пекин, посочват непрекъснато растящото китайско влияние в източните региона на Русия за сметка на увеличаващата се търговия и икономическите връзки. Често броят на китайските имигранти в страната съзнателно се преувеличава: просто защото всички средства са добри, стига да оправдават тезата за „жълтата заплаха” – т.е. хипотетичният стремеж на Пекин да си върне загубените в миналото територии, ако не с военни средства, то с по-изтънчени методи, като например формирането на „пета колона”, чрез икономическото си влияние и миграцията.
Според мен, и двете гледни точки – за „благоприятните възможности” и за „жълтата заплаха”, които характеризират отношението на руснаците към Китай – са преувеличени и сериозно изопачават реалната ситуация. За да може Москва да изведе сътрудничеството си с Пекин до равнището на истински съюз, е необходимо рязкото влошаване на отношенията между Русия и Америка. И обратното – Китай би сметнал, че съюзът с руснаците си струва, само ако връзките му с Вашингтон рязко отслабнат. За Китай, САЩ са по-важни, отколкото Русия, а и за Москва отношенията с Вашингтон са по-важни, отколкото тези с Пекин.
Това положение, най-вероятно, ще се запази в обозримо бъдеще – дори в случай на такова катастрофално събитие, като конфликт между Китай и САЩ заради Тайван. Какъв е смисълът руснаците да си развалят отношенията с Америка, заради този остров? Предишната геополитическа логика, свързана със стратегическия „триъгълник”, формирал се в заключителния етап на студената война (т.е. през 70-те години на миналия век) е неприложима към днешната действителност. Ситуацията просто е друга. И по отношение на Русия, тя се заключава в следното: за Москва Пекин не е нито заплаха, нито пък „вълшебна пръчица”, а изключително важен партньор в рамките на двустранните отношения и в това няма нищо чудно, отчитайки огромната им обща граница и бързият ръст на китайския икономически потенциал и влияние.
Ако на чисто психологическо ниво, усещането за уязвимост, което предизвиква у Русия съседството с бурно развиващата се азиатска държава, е отчасти обяснимо, то наличните факти съвсем не потвърждават извода, че Китай представлява реална заплаха за Москва. Напротив, много по-лесно може да се аргументира тезата, че китайско-руските отношения днес се развиват много по-добре, отколкото когато и да било през последните сто години. Освен, може би, през 50-те години на ХХ век. През есента на 2004 двете страни окончателно се спаразумяха за демаркирането на общата си граница, чиято дължина е несравнима с никоя друга в света. Руско-китайските икономически връзки бързо се разширяват. Пекин и Москва са на една позиция по много изключително важни въпроси на международната политика и укрепват сътрудничеството си в сферата на сигурността. Разбира се, не си струва и да идеализираме излишно взаимоотношенията им – налице са разногласия и взаимни разочарования, но това в някаква степен е неизбежно за всички двустранни отношения.
Пекин например, е силно разочарован от недостатъчно динамичното развитие на сътрудничеството си с Москва в енергийния сектор. В своята енергийна политика спрямо Русия, Китай (между другото, същото, макар и в по-малка степен, бе характерно и за САЩ) прекалено разчиташе на сътрудничеството си с ЮКОС и неговият шеф Михаил Ходорковски, който днес е в затвора. Последните две години, докато траеше тъжната епопея с разгрома на тази компания, а Кремъл укрепваше контрола си в енергийния (и, особено, в петролния) сектор, в руската енергийна политика цареше пълен хаос. В дългосрочна перспектива обаче, ако Китай продължи да демонстрира бърз икономически ръст, неговите потребности от енергоносители (не само от петрол и природен газ, но и от електроенергията, произвеждана от руските ВЕЦ и АЕЦ), както и от метали, минерали и други суровини, с каквито руснаците разполагат в изобилие, ще бъдат просто ненаситни. Отчитайки географската близост до Русия и суровинните и богатства и, особено, до неусвоните ресурси на нейните източни региони, обемът на руско-китайската търговия, който през 2005 достигна 28 млрд. долара (т.е. повече от четирикратен ръст, в сравнение с кризисната 1998), спокойно може да стигне до 100 млрд. долара през 2020, както навремето предсказа китайският посланик в Москва, или пък да стигне друга, обявена неотдавна цифра – 60 млрд. долара през 2010.
Руските доставки на енергоносители за Китай и другите големи азиатски държави, включително Япония, Южна Корея и Индия, рязко ще нарастват в бъдеще, което ще доведе до по-голям баланс в икономическите връзки на страната с Изтока и Запада. Подобно развитие е просто неизбежно, защото през първата половина на сегашното столетие ролята на основни „локомотиви” на глобалния икономически ръст ще бъде поета от азиатските държави и, най-вече, от Китай и Индия, а Русия (не само тя, разбира се, защото руснаците няма да могат да изместят Близкия изток като основен доставчик на енергоносители на световния пазар) разполага с много и разнообразни суровини, жизнено необходими на техните икономики.
Европа ще остане за Москва икономически партньор №1, но делът и в руската търговия ще отбележи известен спад вследствие разширяването на икономическите връзки с азиатските страни и САЩ – не е изключино например, че Америка ще удовлетворява 10-15% от потребностите си от енергоносители за сметка на руските доставки на петрол и втечнен природен газ. По същества, промените в структурата на външноикономическите връзки на Русия ще отразяват новото съотношение в света от гледна точка на икономическата мощ – като в тази сфера най-очевидната промяна ще бъде укрепването на позициите на Китай и Индия. Всички тези бъдещи вектори на развитието (или „ветрове”, ако продължим да ползваме вече споменатата аналогия) през следващите двайсет години едва ли изцяло ще „надделеят” над „западния вятър”, който днес духа в Москва, но съотношението между тях ще се промени.
Но, ако икономическата активност в северните и източни региони на Русия се активизира (както може да се очаква), това не означава автоматично, че тя е обречена и на сериозни демографски промени. Усвояването на суровинните ресурси и, особено, на енергоресурсите ще продължи да дава определени предимства на въпросните региони, но тази дейност не изисква кой знае колко много работна сила. И, ако Русия съумее да постигне по-нататъшна диверсификация на икономическия си ръст, това ще стане за сметка на онези западни региони на страната, които вече са се утвърдили като центрове на производството на потребителски стоки, услуги и високотехнологична продукция.
Икономическият ръст в Китай, Индия и някои други азиатски държави през първата половина на ХХІ век ще формира мощен притегателен център (ако можем да се изразим така) за руската икономика, а това значи - и за руската външна политика. Най-значителните съвременни геополитически и геоикономически явления са разширяването и консолидацията на ЕС, както и възходът на Китай и Индия. В нашумялата прогноза на фирмата Goldman Sachs за Бразилия, Русия, Индия и Китай, публикувана през 2003, се твърди, че към 2050 най-могъщите икономически държави в света ще бъдат Китай, САЩ и Индия (чиито БНП ще достигне, съответно, 44, 35 и 28 трилиона долара), следвани с голям разрив от Япония, Бразилия и Индия, чиито БНП ще бъде около 5 трилиона долара. В доклада не бе направена оценка на развитието на държавите-членки на ЕС, но се смята, че съвкупният БНП на Съюза вероятно ще бъде поне от порядъка на този в страните от първата тройка.
Ако тази прогноза (макар и приблизително) се оправдае, човечеството ще се изправи пред съвършено различен баланс на икономическото могъщество в света – т.е. пред един истински многополюсен модел – и търсенето на енергоносители и други суровини ще се превърне в мощен стимул за икономическия ръст в Русия, макар че това едва ли ще съдейства за неговата диверсификация. Достатъчно е да си припомним опита от последните години: големият скок в цените на петрола се съпровождаше в Русия с известно „буксуване” на структурните икономически реформи, макар че именно те биха могли да съдействат за по-голямата диверсификация на националната икономика и развитието на производства, носещи висока добавена стойност. Икономическият ръст, основаващ се на износа на енергоносители, е като наркотик, от който е много трудно да се откажеш, макар че на Москва може и да не се наложи да се отказва от него. Освен това, въпреки че Русия вече седем години подред (т.е. от финансовата криза през 1998 насам) демонстрира устойчив и мощен икономически ръст (независимо от наличието на редица тревожни признаци за забавянето му, нарастване на инфлацията и възможният спад в добива на петрол и природен газ в краткосрочна перспектива), този ръст съвпадна по време с отслабването на и без това твърде крехките и недоразвити демократични институции, възникнали след разпадането на СССР. Мнозина (включително и аз) предполагат, че за изграждането на зряла демокрация Русия се нуждае от многобройна средна класа, която все по-решително ще настоява за политическа демокрация, или поне за повишаване ефективността и прозрачността на държавните институции – и на първо място укрепване независимостта на съдебната власт и съществено понижаване на корупционното равнище в съдебната система. Засега подобен процес не се очертава: средната класа нараства, докато институциите на политическата демокрация тъпчат на място.
Впрочем, не бих искал да коментирам вътрешнополитическата ситуация в Русия. В тази връзка е достатъчно да спомена, че политиката на САЩ и Европа неизменно се базира върху принципа, че колкото по-здрави корени придобият демократичните институции и практики в Русия, толкова по-малка ще е вероятността тази страна да представлява заплаха за сигурността на Запада. Но след като говорим за силов баланс, ще отбележа, че съотношението на силите в Кремъл през последните две години се промени до известна степен в полза на онези, чиято визия за бъдещето на Русия е по-малко свързана (в сравнение с педшествениците им) с идеите на свободния пазар и либералната демокрация. Очевидно е, че подобна промяна в баланса на силите във вътрешната политика не може да не влияе върху това, как Кремъл възприема външния свят. Известно е, че вътрешната и външната политика са свързани помежду си и Русия, без съмнение, не е изключение. Нещо повече, колкото повече се „затваря” политическата система на страната, толкова по-интензивно ще бъде търсенето на вътрешни и външни врагове.
Илюстрация за това са събитията от последните две години. Всяка политическа криза, най-сериозни измежду които бяха „епопеята на ЮКОС”, Беслан и събитията в Украйна, се съпровождаше от резки нападки срещу „вътрешните и външни” врагове, опитващи се да отслабят Русия. Дори президентът Путин намекна в някои свои обръщения, че страната му има врагове на Запад и, особено, в САЩ. Всъщност, не можем да твърдим, че той греши изцяло, защото във Вашингтон несъмнено има кръгове, смятащи, че една слаба Русия би устроила повече Америка, но истината е, че през последните 15 години те не оказват съществено влияние върху американската политика по оотношение на Москва – нито по времето на Клинтън, нито при Буш.
Така или иначе, но докато руските официални лица споменават за наличието на заплахи от Запад и Юг (независимо дали става дума за реални или въображаеми), то почти никой от тях не споменава за съществуването на реални или потенциални заплахи за източните региони на Русия.
Днес Изтокът и, в частност, Китай не само не представлява реална военна заплаха за Русия, но и Пекин никога не си позволява да критикува руските власти за някакви нарушения на човешките права в Чечения или където и да било другаде, за „ограничаването на демокрацията”, частичната ренационализация на икономиката и т.н. В обозримо бъдеще демократизацията със сигурност няма да е сред приоритетите на китайската политика, още повече пък – основен критерий в отношенията му с другите държави. Всичко, което интересува Китай във връзка с Русия, е контролът върху общата граница, увеличаването на доставките на енергоносители и други суровини, както и (в по-малка степен) продължаващите продажби на руско оръжие и военни технологии за Пекин.
От друга страна, дали армиите и ядреното оръжие на Запада представлявават заплаха за руската държава? Реално, не. Заплахата за Кремъл (ако това въобще би могло да се нарече заплаха), идваща от Запад, днес има по-скоро политически, отколкото военен характер. Ако се съди по събитията в Сърбия през 2000, Грузия през 2003, Украйна през 2004 и Киргизстан през 2005 (без да броим неуспешните опити за „цветни революции” в Узбекистан или Азербайджан), би могло да се твърди, че в Източна Европа набира сила своеобразна „втора вълна на демократизация” (първата бе свързана с антикомунистическите революции от 1989-1991). Може да се спори, дали въпросните събития могат наистина да се определят като „революции”, или са просто смяна на управляващите режими, но е ясно, че Европа и САЩ (които иначе се разминават по много въпроси) действат в синхрон на този фронт. Русия пък, което е съвсем естествено, се съпротивлява на „революционната” вълна. В този смисъл, показателно е, че и Москва, и Пекин подкрепиха президента на Узбекистан Ислам Каримов, който използва сила в Андиджан за да не допусне режимът му да бъде свален от поредната „цветна революция” в постсъветското пространство.
Правителствата на Китай, Русия и САЩ несъмнено имат общи интереси в Централна Азия, свързани с противопоставянето им на трите „-изма” – тероризма, екстремизма и сепаратизма, а също с борбата срещу трафика на наркотици, оръжие и хора. И независимо, че всяка от тези страни, естествено, се стреми да укрепи влиянието си, тази задача отстъпва на втори план пред другата обща цел – да се гарантира стабилността в региона. След поредицата от „цветни революции” обаче, разногласията между Пекин и Москва, от една страна, и Вашингтон – от друга, за необходимостта от разпространяването на демокрацията в Централна Азия значително се изостриха. САЩ разглеждат демокрацията и собствената си роля за налагането и като фактор, укрепващ в дългосрочна перспектива стабилността в региона, докато Китай и Русия са на съвършено различно мнение, а лидерите на централноазиатските държави са по-склонни да се солидаризират с президентите Ху Цзин-тао и Путин, отколкото с Буш-младши.
Илюстрация на всичко това бяха събитията през лятото на миналата 2005: първоначално Шанхайската организацията за сътрудничество (ШОС) призова Съединените щати да обявят конкретен срок за изтегляне от военните си бази в Узбекистан и Киргизстан, а след това (и в още по-рязка форма), узбекските власти просто наредиха на американците да напуснат страната. Всичко това закрепи победата на Москва и Пекин и поражението на САЩ в централноазиатския регион. Ако пък разглеждаме тези събития в по-тесния контекст на американо-руското съперничество в Евразия, можем да ги квалифицираме като първи удар по американското влияние в региона, където през последните двайсет години Вашингтон водеше успешно геополитическо настъпление.
Може би е още рано да съдим за това, дали и доколко тази ситуация е показателна за бъдещето развитие на събитията. Авторитарните режими, по дефиниция, са нестабилни, а смяната на поколенията в елита на централноазиатските държави, включително в Узбекистан, може да доведе и до тяхната промяна. Парадоксът в случая е, че репресиите срещу опозицията често имат непредвидими последици и дори биха могли да ускорят „цветните революции” в държавите от региона. Но, ако говорим за хипотетичния триъгълник САЩ-Китай-Русия, очевидно е, че цял ред икономически, политически и, отчасти, идеологически фактори все повече тласкат Москва и Пекин един към друг и, поне в настоящия момент, тези фактори натежават, въпреки конкурентния (по дефиниция) характер на руско-китайските отношения.
Засега Шанхайската организация за сътрудничество няма ясни контури, тъй като развитието и все още е в ембрионален стадий. Но съвместната декларация, призоваваща САЩ да обявят сроковете за изтеглянето си от военните бази в Централна Азия, стана важна стъпка в това отношение и, едновременно с това, демонстрация на растящата самоувереност и все по-ясната представа за общност на интересите в столиците на двете най-големи държави-участнички в ШОС: Китай и Русия.
В следващата среща на високо равнище на ШОС, проведена през ноември 2005, като наблюдатели участваха Индия, Пакистан и Иран, което даде повод на президента Путин тържествуващо да заяви, че на нея се представени страни, в които живеят три милиарда души – т.е. около половината от населението на планетата. В декларациите на Москва, касаещи ШОС и отношенията с Китай, както и преди, се подчертава, че организацията не представлява военен съюз, а сътрудничеството с Пекин не е насочено против трети държави. Първото, несъмнено, е вярно, второто обаче не съвсем.
Вероятно, днес просто не би и могло да се говори за възраждането на стратегическия триъгълник Китай-Русия-САЩ, съществувал в годините на студената война – тогава във всеки конкретен момент между поне два от неговите „върха” съществуваха очевидно враждебни отношения. Но възраждането на геополитическата активност в Евразия се съпровожда с промяна на силовия баланс, поява на нови велики държави и постоянни метаморфози в международните отношения. През последното десетилетие опитите за формиране на противовес на американския силов „полюс” се превърнаха в ключов елемент на руско-китайското сближаване.
Промяната в силовия баланс се съпровожда и от връщането на идеологическия вектор в китайско-руско-американските отношения: днес то се проявява в съпротивата, която оказват Москва и Пекин на усилията на САЩ и Европа за разпространяване (и налагане) на демокрацията на планетата. Руските и китайски власти са загрижени от факта, че „разгарящият се пожар на цветните революции” може да ерозира легитимността на собственото им политическо влияние. Съвсем доскоро редица полуавторитарни лидери от постсъветското пространство (като узбекистанския президент Каримов например) виждаха в укрепването на връзките си с Америка полезен противовес на руското влияние (както, впрочем, и на китайското) и възможност да получат подкрепа в борбата си против ислямските радикали. Днес обаче, президентът Каримов и останалите централноазиатски лидери намират в Москва и Пекин все по-голяма подкрепа за усилията си да гарантират „стабилността в региона”: ръководствата на Русия и Китай виждат в „разпространението на демокрацията”, особено в Централна Азия, опасен дестабилизиращ фактор, увеличаващ шансовете на местните радикални ислямисти да се доберат до властта и съдействащ за усилването на сепаратистките, екстремистки и терористични групировки, действащи на собствената им територия – от Синцзян до Северен Кавказ.
В края на 2005 Русия и Узбекистан формираха съюз в сферата на сигурността, към който вероятно ще се присъединят и други. Струва ми се, че развитието на тази очертаваща се евразийска „антанта” има доста ясни граници, но, ако си припомним отново цитатът на Мао, с който започнах тази статия, бихме могли да кажем, че в началото на 2006 „западният вятър” в руската външната политика става все по-студен, докато „вятърът от изток” забележимо се усилва и затопля.
* Авторът е експерт на Московския център Карнеги и преподавател в Станфордския университет, САЩ
{rt}
Днес, в началото на ХХІ век, пред Руската Федерация стоят редица изключително важни геополитически проблеми: в частност, на Запад тя е съсед с развиващият се в дълбочина и ширина Европейски съюз, в лицето на САЩ пък се сблъсква със световния хегемон, чиято политика напоследък придобива все по-идеологизиран характер, на изток Китай и Индия бързо се трансформират в регионални сили с възможност скоро да станат свръхдържави и, накрая, от юг нейните „слабини” са прикрити само от няколко слаби държави от Южен Кавказ и Централна Азия и тя влиза в пряк контакт с мюсюлманския свят.
Русия е страна с огромна територия, простряла се на просторите на Евразия и дори само заради географското си положение е обречена да се сблъсква с най-разнообразни „предизвикателства” на запад, изток и юг: така е било и в царската и в съветската, така е и в постсъветската епоха, но в последно време тези геополитически проблеми се задълбочиха поради извънредното, дори в чисто исторически план, отслабване на възможностите на руската държава и влиянието и на международната арена в периода на хаоса от 90-те години на миналия век, последвал разпадането на СССР. Без съмнение, Руската Федерация вече идва на себе си след това поредно „смутно време”, но има известни основания да се съмняваме, доколко устойчиви са и това „оздравяване”, и способността на страната да отговори адекватно на предизвикателствата на днешната епоха на стремителна глобализация.
През последните 15 години в центъра на много дискусии за руската външна политика бе поставян въпроса за нейната насоченост: прозападна, или антизападна. Днес е вече очевидно, че тя има „проруски” характер, но не винаги е ясно, как точно Русия формулира националните си интереси. Освен това, както се случва с всяка страна, тези интереси могат да се променят с времето. Анализирайки руската геополитика си припомних знаменитата фраза на Мао Цзе-дун от края на 50-те години: „вятърът от Изток, надделява над вятъра от Запад”. Произнасяйки я, той е имал предвид, че социалистическия лагер постепенно ще вземе връх в сблъсъка си с капиталистическия. Днес обаче е едновременно и лесно, и трудно да си отговорим на въпроса, кой вятър преобладава в Москва – западният или източният.
Имам усещането, че учените и експертите, специализирали се в руската проблематика, постоянно повтарят едни и същи въпроси: накъде върви Русия, можел ли да я смятаме за европейска, или за азиатска страна, или пък тя представлява някакъв уникален „евразийски” феномен? Ако трябваше да отговорям на тези въпроси, вероятно бих предпочел последния отговор, или пък бих се съгласил с всичките. Както е известно, някогашният герб на Царска Русия, който днес е герб и на Руската Федерация, представлява двуглав орел, гледащ едновременно и на запад, и на изток, като това символизира едновременно и основните направления на геополитическите заплахи, и „двойнствената” ориентация на страната.
Впрочем, може би си струва на този орел да се добави и трета глава, която да гледа към южните граници на Русия, които навремето Чърчил определяше като нейни „слабини” (всъщност много по-известна е друга фраза на Чърчил, с която той определя Балканите като „слабините на Европа” – б.р.).
Най-простият отговор на въпроса е, че в руската геополитика, както и досега, доминира вятърът от Запад. Под това разбирам ориентацията на Москва към Европа и САЩ: не бих искал да влизам в спор, доколко днос въобще може да се говори за Запада, като единно понятие, или пък, дали все още съществува трансатлантическата общност и дали тя ще оцелее и в бъдеще. Така или иначе, има немалко убедителни причини, дори и освен историческото и културно наследство, поради които руската външна политика е преобладаващо ориентирана на Запад. Отново, заимствайки израза на Мао, смятам, и ще продължа да твърдя, че в своята външна политика Русия се ориентира по-скоро на Запад. Защо? Това отчасти е свързано с икономическата география и демографските фактори. Над две трети от населението и икономическият потенциа на Русия са концентрирани в регионите, прилежащи към Европа. От икономическа и демографска гледна точка, Руската Федерация е „асиметрична” държава. Над 50% от външната и търговия е с 25-те страни-членки на ЕС. Съединените щати, чиито БНП е сходен с този на ЕС, са далеч по-маловажен икономически партньор на Москва.
В същото време обаче, благодарение на своя икономически и военен потенциал, САЩ играят огромна роля в решаването на въпросите, касаещи международната сигурност и, макар и в по-малка степен, в политиката на международните организации и изработването на международните норми в различните сфери. Ако Европа е най-големият икономически партньор на Русия, то американските действия имат определящо значение по всички въпроси на сигурността, касаещи Русия (разбира се, Москва, на свой ред, играе същата роля за Вашингтон). Русия запазва наследения от СССР статут на ядрена свръхдържава и поради това САЩ си остават за нея основния vis-a-vis по всички въпроси, касаещи разпространяването на оръжия за масово поразяване и ядрената сигурност. В условията на нарастваща терористична заплаха срещу Русия, повечето представители на руския политически елит признават, че именно действията на Вашингтон, а не толкова на Москва, могат да окажат решаващо влияние върху мащабите на тази опасност – както в позитивен, така и в негативен план.
