В сферата на енергийната геополитика, където залозите са особено големи, природният газ все повече се очертава като следващия лидер в класацията на основните енергоносители. Изглежда, че през ХХІ век той ще играе същата роля, каквато петролът играеше през ХХ-ти. Ето само няколко примера за това:
- Кризата между Русия и Украйна, в резултат от която Москва прекрати за известно време доставките на природен газ за да принуди Киев да плаща по пазарни цени, вместо, както досега – по субсидирани. Макар че, целта на руснаците вероятно е била да окажат определен политически натиск върху прозападно настроения украински президент Виктор Юшченко (архитект на т.нар. „оранжева революция”) заради прекалено силния му стремеж да интегрира страната си в НАТО и ЕС, действията им провокираха на Запад сериозни опасения от избухването на енергийна криза в разгара на зимата.
- Спорът между Китай и Япония за собствеността на подводните газови находища в района на Източнокитайско море, за които и двете страни претендират, става все по-ожесточен. Китайците изпратиха свои военни кораби в зоната на залежите, докато японците декларираха, че ако Пекин започне да добива газ, те ще реагират с всички възможни средства на подобна „безочлива акция”. Конфликтът продължава да трови отношенията между Токио и Пекин, провокирайки силни националистичиски чувства сред населението на двете държави. Така, мащабните антияпонски демонстрации в Шанхай и други китайски градове бяха провокирани, частично, от заявлението на правителството в Токио, че ще разреши на японски фирми да започнат да проучват залежите в региона. Постигането на компромис между Китай и Япония по този въпрос засега не се очертава.
- Откакто, преди почти две години, Индия обяви намерението си изгради газопровод от находищата на природен газ в Иран до собствената си територия, през Пакистан, администрацията на Буш не спира натиска върху Делхи, да се откаже от проекта, чиято реализация би поставила под въпрос американските опити за изолирането на Техеран, заради нежеланието му да прекрати ядрената си програма. „Ние изразихме пред индийското правителство загрижеността си от сътрудничеството в газовата сфера между Иран и Индия” – заяви държавният секретар на САЩ Кондолиза Рай по време на миналогодишната си среща с индийския външен министър Натвар Сингх. Въпреки това, индийците продължават преговорите с Исламабад и Техеран за осъществяването на проекта.
Съединените щати стават все по-зависими от природния газ. Днес тази страна покрива с газ около една четвърт от всичките си енергийни потребности, като по-значителни са само потребностите и от петрол. Като последица от това, американската икономика става все по-уязвима от колебанията в газовите доставки или пък от тези в цената му на световния пазар. Илюстрация за това бе зимата на 2004-2005, когато цените на газа стигнаха рекордни нива, което се оказа особено болезнено за по-бедните американци. Природният газ осигурява около 14% от енергията, използвана за производството на електричество в САЩ, 45% от използваното за домашно отопление гориво и 31% от енергията и дериватите, използвани в селското стопанство и индустрията. Той се използва също в производството на водородно гориво, което се смята за едно от най-перспективните в опитите за откриване на жизнеспособна алтернатива на бензина.
Днес по-голямата част от природния газ за САЩ се добива от различни северноамерикански доставчици, но запасите в Северна Америка бързо се изчерпват, а все още неразработените находища стават все по-малко. Което означава, че занапред страната ще става все по-зависима от газовите доставки, идващи от много по-отдалечени региони на света – например от Катар, Нигерия, или Русия. Подобна ситуация очевидно представлява сериозна предизвикателство пред американската национална сигурност. Да не забравяме, освен това, че редица ключови съюзници на САЩ (включително тези от НАТО, както и Япония) са силно зависими от доставките на природен газ.
С постепенния (но неминуем) спад в добива на петрол през следващите десетилетия, индустриалните нации все повече ще се преориентират към природния газ. Според американския Департамент по енергетиката, в края на 2004 световните запаси от природен газ са се равнявали на 6,076 трилиона куб.фута, което е еквивалентно на 1,094 млрд. барела петрол, или на около 92% от известните петролни запаси. Но тъй като светът все още консумира по-малък дял природен газ (годишно 1,5% от всички газови запаси, спрямо 2,5% от всички петролни запаси), газът ще продължи да бъде относително достъпен, дори и след като петролните доставки започнат да спадат поради изчерпването на залежите. Освен това, значителни количества природен газ се съдържат в различни отдалечени или трудни за добив полета, които обаче все някой ден ще бъдат добавени към списъка на доказаните запаси, допълнително укрепвайки ролята на природния газ в глобалното енергийно уравнение.
Тъй като природният газ е долеч по-екологичен, отколкото петролът или въглищата (отделя два пъти по-малко въглероден двуокис от въглищата, при еднаква енергийна мощност, и една трета по-малко от петрола), той е привлекателен за страните, опитващи се да ограничат емисиите на вредни газове в рамките, предвидени в Протокола от Киото. В Европа, делът на газа в електропроизводството ще нарастне от 18% през 2002 до 29% през 2030. Същата тенденция се очертава и в САЩ, ако Конгресът, или някоя от следващите администрации, реши да предприеме още по-сериозни мерки за ограничаването на емисиите от въглероден двуокис в атмосферата.
Бурно развиващите се държави като Китай, Индия и Южна Корея, които са много загрижени за екологичните последици от растящата си зависимост от петрола и въглищата, също се обръщат към природния газ. Според американския Департамент по енергетиката, консумацията на газ в Китай ще нараства със 7% годишно между 2001 и 2025, т.е. пет пъти повече, отколкото тази на САЩ и най-големите индустриални държави. Индия и Южна Корея също са сред страните, където консумацията на газ нараства най-бързо. Всичко това обяснява радикалните стъпки на тези страни, в опитите им да си гарантират допълнителни газови доставки.
Растящото търсене на газ в света влияе и върху отношенията между основните консуматори и техните доставчици. Ключов фактор в геополитиката на природния газ е голямата концентрация на залежи в сравнително малко на брой държави-производителки. Така, десетте най-големи производителки на газ, контролират 76% от доказаните световни запаси, като първите пет – Русия, Иран, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирати – контролират почти 67%. Което пък означава, че именно те контролират глобалния трафик на природен газ и са в състояние да влияят решително върху газовия пазар.
Русия, която притежава 26,7% от доказаните световни газови запаси (за сравнение САЩ притежават само 2,9%), ще играе доминираща роля в енергийната сфера през следващите десетилетия. Въпреки, че през последните две години (2004 и 2005) САЩ и Русия са произвели сходни количества природен газ (съответно, 543 млрд. и 589 млрд. куб.м), американското производство се равнява на 10% от всичките запаси на страната, докато руското – само на 1%.
Русия вече доставя значителна част от природния газ, внасян в Европа, а когато бъдат изградени проектираните нови тръбопроводи, тя ще е в състояние да снабдява с големи количества Китай, Корея, Япония и дори САЩ. Досега руснаците действаха много внимателно, за да не създадат впечатление, че се опитват да използват ключовата си позиция в Европа за да извлекат определена политическа изгода. Въпреки това, в миналото Москва бе обвинявана, че прави тъкмо това. Така, през декември 2000, тя временно спря доставките на газ за Грузия, което бе оценено от мнозина местни политици, като „наказание за нежеланието на грузинските лидери и, особено, на тогавашния президент Шеварднадзе, да покрепят Русия по редица важни регионални проблеми”. Според някои, газовата блокада на Украйна по време на новогодишните празници, също е пример за използване на тази тактика.
Бюрократите от ЕС са загрижени от растящата роля на руския гигант „Газпром” в доставките на природен газ за Европа. Днес „Газпром, доставя около 40% от целия му обем за континента, като делът му вероятно ще се увеличи след изчерпването на газовите находища в Северно море. Страхът, че един ден Москва може да се изкуши да използва ролята си на основен европейски газов доставчик за да изтръгне някакви политически отстъпки от своите клиенти, кара някои еврочиновници да призовават (засега без особен ефект) за по-голяма диверсификация в сферата на енергийните доставки.
Иран също е сред основните производители на природен газ. Подложен на непрекъснато нарастващия дипломатически натиск на американската администрация да прекрати подозрителните си ядрени програми, Техеран е силно заинтересован от осъществяването на съвместни проекти за производство и износ на този енергоносител с редица „приятелски настроени” държави от Европа и Азия. Само през последните три години иранците подписаха няколко многомилионни договори с компании от Франция, Италия, Норвегия, Турция, Япония и Индия за съвместното разработване на газовите залежи в крайбрежния шелф на Персийския залив и изграждането на нов тръбопровод за Европа и Азия. Своеобразен връх в тази тенденция бе подписването през октомври 2004 на 25-годишния договор (на стойност 100 млрд. долара) с китайската енергийна и газова корпорация Sinopec за съвместно производство и износ на втечнен природен газ (LNG), по-голямата част от който ще бъде предназначен за Китай. Макар, че сделката е изключително изгодна за Иран в чисто икономически план, решавайки проблема за чуждестранната подкрепа в реализацията на тези амбициозни проекти, смисълът и не се изчерпва само с това, защото Техеран отчаяно ще се нуждае от съюзници в случай на открита конфронтация със САЩ.
На свой ред, Катар, който следва противоположна политическа ориентация, предпочита да използва огромните си газови запаси за да укрепи тесните си връзки с Вашингтон, разчитайки на американския военен чадър за да гарантира сигурността си. Така, в рамките на подписания през 2003 25-годишен договор (на обща стойност 10 млрд. долара), Exxon Mobil ще изгради в Катар най-големия в света завод за производство на втечнен газ. Повечето от произведеният в него LNG ще бъде транспортиран в САЩ, където отново ще се трансформира в естествeното си състояние. Това ще изисква изграждането на нови терминали за втечнен газ в повечето американски пристанища на Мексиканския залив.
Подобно на случая с Катар, много от най-големите световни залежи на природен газ са разположени далеч от регионите, където търсенето е най-силно. Най-ефикасния и икономичен начин за транспортирането му до тези отдалечени пазари са тръбопроводите. Затова през последните години в Северна Америка, Европа и бившия Съветски съюз бяха изградени обширни газопроводни мрежи, още повече тръбопроводи се намират в строеж. Изграждането им става сравнително лесно върху сушата или по дъното на сравнително плитки, затворени водни басейни (като Средиземно или Черно море например, по чието дъно днес минават няколко газопровода).
Засега обаче, полагането на подобни тръбопроводи по дъното на големите океани, като Атлантическия или Тихия, е крайно нерентабилно и сложно, така че природният газ от Близкия изток или Африка за САЩ или Япония продължава да се пренася с кораби. За разлика от суровия петрол, който може да се изпомпва директно от кладенците в резервоарите на чакащите танкери, газът трябва първо да се конвертира в течно състояние, чрез охлаждането му до изключително ниска температура (около минус 160 градуса по Целзий), после да се транспортира с огромни хладилни кораби и, накрая, отново да се трансформира в газ, чрез повишаване на температурата му, което се извършва в специални регазификационни заводи, на територията на страната-потребител. Това е много скъп и енергоемък процес, поради което транспортирането на газа по море е далеч по-малко атрактивно от доставката му с газопроводи. Все пак, с нарастването на потребностите им от енергоносители, все повече страни изграждат LNG-терминали в своите пристанища и преговарят с основните газови доставчици, като Иран, Катар или Нигерия, за сключване на нови дългосрочни договори.
Независимо от това, дали природният газ се транспортира по тръбопроводи, или чрез кораби, разрастващият се газов бизнес ражда нови форми на международно сътрудничество, включително между дългогодишни съперници като Индия и Пакистан например, които отчаяно се нуждаят от сигурни и стабилни доставки на енергоносители за да поддържат сегашния си бурен икономически ръст. През юни 2005 министрите не енергетиката на двете страни създадоха съвместна работна група за изграждането на газопровод от Иран с дължина 1700 мили, на стойност 4 млрд. долара.
В същото време Индия гледа и на изток за допълнителни доставки на природен газ. През януари 2006 високопоставени индийски държавни служители се срещнаха със свои колеги от Бирма и Бангладеш за да обсъдят изграждането на газопровод от Бирма, през Бангладеш, за Индия. Подобен проект обаче, би сложил край на американските усилия за изолиране на Бирма заради системното нарушаване на човешките права от тамошните власти.
Междувременно, активно се развива сътрудничеството в сферата на газовия трафик и между Русия, Китай, Япония и двете Кореи. В центъра на съвместните им усилия са големите залежи на природен газ в шелфа на руския тихоокеански остров Сахалин. За да го транспортират до международните газови пазари, няколко големи енергийни концерни, включително Exxon Mobil и Royal Dutch Shell ще изградят голям завод за втечнен газ в южната част на острова, както и най-малкото един голям газопровод. Той ще свързва Сахалин със Северен Китай, докато друг може да стигне до Япония. Някои предлаган и трети газопровод, който да стига до Южна Корея, минавайки през територията на Северна (което би могло допълнително да затвърди очертаващото се сближаване между двете). Междувременно сахалинският LNG ще бъде транспортиран с кораби до Япония, а вероятно и до САЩ, ако по тихоокеанското крайбрежие на САЩ (например в Бая, Калифорния) бъдат изградени нови заводи за регазификацията на LNG.
Ако САЩ искат да увеличат значително вноса на природен газ, те се нуждаят от много нови LNG-терминали в американските пристанища (днес функционират само четири) и тази перспектива вече се налага, независимо от съпротивата на местните власти и екологичните движения поради рисковете от газови екплозии и други опасни последици. В този смисъл е показателно и, че през юли 2005 Конгресът гласува (в рамките на новия енергиен закон) да даде на правителството право да решава през главата на местните власти за изграждането на бъдещите LNG-терминали, което несъмнено ще доведе до изграждането на много нови терминали по атлантическото и тихоокеанското крайбрежие и драстично ще увеличи зависимостта на САЩ от вноса на природен газ.
Но въпреки че потребностите от природен газ действително стимулират сътрудничеството между доскоро враждебни държави, претенциите за контрол на петролните и газови залежи често провокират и нови конфликти, включително въоръжени. Това особено се отнася за онези от тях, намиращи се в оспорвани офшорни зони и, най-вече, в Южнокитайско море, Източнокитайско море и Корейския пролив. Смята се, че във всички тези райони има много сериозни залежи от петрол и природен газ, само газ, или пък (както е в Кроейския пролив) – на газови хидрати (кристална субстанция, съставена от метан и лед, която може да се трансформира в природен газ), и всички те са обект на яростно съперничество, заплашващо да прерастне в открита конфронтация, между различни съседни държави. Като във всеки отделен случай, САЩ са съюзници на една или две от съперничещите си сили.
Най-острият и продължителен измежду тези конфликти е този в Южнокитайско море - сравнително плитък воден басейн, разполагащ с много значителна залежи от петрол и природен газ. Всички страни, имащи излаз на това море (Бруней, Китай, Индонезия, Малайзия, Филипините и Виетнам) претендират за собствена 200-милна „ексклузивна икономическа зона” (като част от тези зони се препокриват), както и за собствеността върху множеството малки островчета и рифове в региона. Като доминираща регионална сила, Китай обяви всички тези острови за свои и действа агресивно за да утвърди суверенитета си върху тях, включително използвайки военна сила за да прогони оттам корабите на Виетнам или Филипините. Няколкото опити на АСЕАН (Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия) да реши проблемите по мирен начин срещат твърдото нежелание на китайците да се откажат от претенциите си за островите, където Пекин продължава да настанява свои гарнизони.
Япония също участва в два от тези спорове за морските граници, провокиращи напрежение в региона. Единият е с Китай, за който споменах по-горе, а другият – с Южна Корея, за пролива, отделящ двете държави. И тук конфликтът е свързан с границите между двете препокриващи се „ексклузивни икономически зони” и собствеността върху предполагаемите залежи от енергоносители в тях (в конкретния случай – газови хидрати). Опитите тези проблеми да се решат чрез преговори засега не носят резултат и бойните кораби и самолети на двете страни патрулират в оспорвана зона, като понякога маневрите им носят сериозен риск от пряк въоръжен сблъсък.
Дали печалбите от сътрудничеството в добива на природен газ ще се окажат по-привлекателни от тези, свързани с едностранните действия, тепърва ще се види. Едно е ясно: растящите световни потребности от природен газ ще играят занапред все по-значима роля в отношенията между основните страни-доставчици и страните-консуматори. Нуждата от енергоносители във все по-голяма степен ще определя политиката на големите световни сили, като централно място в нея ще заеме именно природният газ, постепенно измествайки петрола.
* Авторът е професор в колежа Амхърст към Университета на Масачузетс, САЩ
{rt}
В сферата на енергийната геополитика, където залозите са особено големи, природният газ все повече се очертава като следващия лидер в класацията на основните енергоносители. Изглежда, че през ХХІ век той ще играе същата роля, каквато петролът играеше през ХХ-ти. Ето само няколко примера за това:
- Кризата между Русия и Украйна, в резултат от която Москва прекрати за известно време доставките на природен газ за да принуди Киев да плаща по пазарни цени, вместо, както досега – по субсидирани. Макар че, целта на руснаците вероятно е била да окажат определен политически натиск върху прозападно настроения украински президент Виктор Юшченко (архитект на т.нар. „оранжева революция”) заради прекалено силния му стремеж да интегрира страната си в НАТО и ЕС, действията им провокираха на Запад сериозни опасения от избухването на енергийна криза в разгара на зимата.
- Спорът между Китай и Япония за собствеността на подводните газови находища в района на Източнокитайско море, за които и двете страни претендират, става все по-ожесточен. Китайците изпратиха свои военни кораби в зоната на залежите, докато японците декларираха, че ако Пекин започне да добива газ, те ще реагират с всички възможни средства на подобна „безочлива акция”. Конфликтът продължава да трови отношенията между Токио и Пекин, провокирайки силни националистичиски чувства сред населението на двете държави. Така, мащабните антияпонски демонстрации в Шанхай и други китайски градове бяха провокирани, частично, от заявлението на правителството в Токио, че ще разреши на японски фирми да започнат да проучват залежите в региона. Постигането на компромис между Китай и Япония по този въпрос засега не се очертава.
- Откакто, преди почти две години, Индия обяви намерението си изгради газопровод от находищата на природен газ в Иран до собствената си територия, през Пакистан, администрацията на Буш не спира натиска върху Делхи, да се откаже от проекта, чиято реализация би поставила под въпрос американските опити за изолирането на Техеран, заради нежеланието му да прекрати ядрената си програма. „Ние изразихме пред индийското правителство загрижеността си от сътрудничеството в газовата сфера между Иран и Индия” – заяви държавният секретар на САЩ Кондолиза Рай по време на миналогодишната си среща с индийския външен министър Натвар Сингх. Въпреки това, индийците продължават преговорите с Исламабад и Техеран за осъществяването на проекта.
Съединените щати стават все по-зависими от природния газ. Днес тази страна покрива с газ около една четвърт от всичките си енергийни потребности, като по-значителни са само потребностите и от петрол. Като последица от това, американската икономика става все по-уязвима от колебанията в газовите доставки или пък от тези в цената му на световния пазар. Илюстрация за това бе зимата на 2004-2005, когато цените на газа стигнаха рекордни нива, което се оказа особено болезнено за по-бедните американци. Природният газ осигурява около 14% от енергията, използвана за производството на електричество в САЩ, 45% от използваното за домашно отопление гориво и 31% от енергията и дериватите, използвани в селското стопанство и индустрията. Той се използва също в производството на водородно гориво, което се смята за едно от най-перспективните в опитите за откриване на жизнеспособна алтернатива на бензина.
Днес по-голямата част от природния газ за САЩ се добива от различни северноамерикански доставчици, но запасите в Северна Америка бързо се изчерпват, а все още неразработените находища стават все по-малко. Което означава, че занапред страната ще става все по-зависима от газовите доставки, идващи от много по-отдалечени региони на света – например от Катар, Нигерия, или Русия. Подобна ситуация очевидно представлява сериозна предизвикателство пред американската национална сигурност. Да не забравяме, освен това, че редица ключови съюзници на САЩ (включително тези от НАТО, както и Япония) са силно зависими от доставките на природен газ.
С постепенния (но неминуем) спад в добива на петрол през следващите десетилетия, индустриалните нации все повече ще се преориентират към природния газ. Според американския Департамент по енергетиката, в края на 2004 световните запаси от природен газ са се равнявали на 6,076 трилиона куб.фута, което е еквивалентно на 1,094 млрд. барела петрол, или на около 92% от известните петролни запаси. Но тъй като светът все още консумира по-малък дял природен газ (годишно 1,5% от всички газови запаси, спрямо 2,5% от всички петролни запаси), газът ще продължи да бъде относително достъпен, дори и след като петролните доставки започнат да спадат поради изчерпването на залежите. Освен това, значителни количества природен газ се съдържат в различни отдалечени или трудни за добив полета, които обаче все някой ден ще бъдат добавени към списъка на доказаните запаси, допълнително укрепвайки ролята на природния газ в глобалното енергийно уравнение.
