20
Вт, Окт
5 New Articles

Природният газ в геополитическата битка за Източна Европа

брой1 2006
Typography

Както е известно, „газовият сблъсък” между Русия и Украйна приключи през януари с подписването на компромисно споразумение. Възниква обаче закономерният въпрос, за кого все пак е по-изгоден този компромис? Защото стандартният отговор „и за двете страни, както и за Европа, като цяло” на един толкова сложен въпрос едва ли може да се приеме сериозно.

Какво се случи преди това

Според някои анализатори, руско-украинското споразумение от 4 януари, е не толкова причина, а по-скоро повод за продължаване на голяма геополитическа игра, залозите в която са направени не в Киев, а в Москва. Добре известно е, че руският президент Владимир Путин не обича да губи, затова обикновено всяко негово поражение, рано или късно бива последвано от опити за реванш, които нерядко се оказват успешни. А най-голямото външнополитическо поражение на Путин до този момент бе свързано с решението му да заложи на Виктор Янукович по време на президентските избори в Украйна в края на 2004 и последвалата „оранжева революция”, довела на власт неговия съперник Юшченко. Затова беше повече от ясно, че руският лидер няма да пропусне възможността да покаже и на себе си, и на света, своето стратегическо превъзходство.

В случая с Украйна обаче, нещата очевидно не могат да се сведат до „личната война” на Путин с новите управляващи в Киев. Измеренията им са много по-широки, включително и от геополитически характер.

Всъщност, руският демарш можеше да се предвиди още през лятото на 2005, когато, по време на посещението си в Грузия, Юшченко и неговият домакин – президентът Саакашвили, без да се консултират с нито един от ключовите играчи, както в региона, така и в собствените си страни, лансираха идеята за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, която да обедини държавите от Балтийския, Черноморския и Каспийския региони. По всяка вероятност, автор на концепцията за „ демократичната общност на трите морета” е Михаил Саакашвили, като тя едва ли е минала през сериозна предварителна експертиза във Вашингтон, макар че американците сигурно са знаели за нея. Преди половин година мнозина си задаваха въпроса за характеристиките на подобен регионален алианс, представляващ странна и взривоопасна смес между Вилнюската десятка, ГУАМ и Вишеградската група (в която, преди присъединяването на балтийските държави към НАТО, влизаха Чехия, Полша и Унгария, интегрирани първи в пакта). Споменаването на трите морета също не даваше ясно обяснение за конфигурацията на новия алианс – защото, ако страните от Черноморския регион могат и да минат за демократични, то в района на Каспийско море просто няма държави, отговарящи на тези критерии. В Балтийският регион пък, блокът между Литва, Латвия и Естония все повече се трансформира в „санитарен кордон”, отделящ Европа от Русия и Беларус. Всъщност, грузинско-украинската инициатива много наподобява прословутия американски план за „Големия Близък изток”. Също като него, официалната и цел е да направи политическите системи в региона „по-отворени”.

Откъсването на Украйна от руското културно и геополитическо пространство, разбира се, съвсем не започна с оранжевата революция. Самата идея за „украинската независимост и суверенитет” (също както в Грузия) се реализира изключително като отказ от руското влияние. Възниква обаче въпросът, с какви ресурси разполага Киев, за да стане наистина независим геополитически играч. Защото е очевидно, че тази страна може да провежда самостоятелна външна политика само по отношение на държавите от ОНД. Участието на украински части в мисиите на ООН в различни точки на света, засега изглежда по-скоро като „даване на войници под наем” и не добавя кой знае какво към международния авторитет на страната. Отказът от мултивекторната външна политика, следвана по времето на предишния президент Кучма, бе напълно разбираем след революционната смяна на властта в края на 2004, но не по-малко ясно беше и, че грузинската инициатива тласка Украйна в остър политически сблъсък с неизмеримо по-мощен от нея регионален геополитически играч – Русия. Именно липсата, през цялата 2005, на активна заинтересованост от украинска страна и, съответно, на реален диалог между Киев и Москва, рязко изостри руско-украинските отношения във всички сфери – от газовата до военната, космическата, териториалната, миграционната и т.н. Ясно очертаният едновекторен характер на новата украинска геополитика, при това в момент, когато шансовете за членство в ЕС окончателно се изпариха, задълбочи всички системни проблеми, касаещи съществуването на самата Украйна.


 

Междувременно се провалиха и амбициозните опити на Киев да посредничи при разрешаването на кризите в Киргизстан и Молдова (в първия случай украинците бяха изместени от руснаците, докато във втория се сблъскаха с румънските претенции за регионална доминация), а грузинско-украинската инициатива за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, на практика, бе почти иззета от Полша и Литва, чиито отношения с Москва напоследък силно се изостриха. Впрочем, всичко това можеше да се очаква – дори Збигнев Бжежински смята Украйна само за елемент в неизмеримо по-сложната геополитическа игра в региона. Тоест, ролята и априори не е самостоятелна. Между другото, появата на новата „общност” бе посрещнато с известен скептицизъм на Запад, където предпочитат да не засягат прекалено явно интересите на Русия. Москва продължава да е необходима на Вашингтон като ключов съюзник в антитерористичната коалиция, а не като потенциален противник.

Все пак, през декември 2005 в Киев официално бе подписана декларация за създаването на „Общността на демократичния избор” (ОДИ), включваща Украйна, Грузия, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Молдова, Словения и Македония. Повечето политически наблюдатели от страните-членки на ОДИ, откровено я определят като „санитарен кордон между ориентираните към европейските ценности страни, нежелаещи да бъдат в орбитата на Русия” и „енергичен инструмент за пълно изземване функциите на ОНД”. На свой ред, руските политолози я квалифицират като „откровено антируски проект”. Необяснимото, на пръв поглед, присъствие в ОДИ на две страни, нямащи нищо общо с предварително заявеният географски обхват на общността – Македония и Словения, навежда някои на мисълта за възможното възраждане на старата полска геополитическа идея за т.нар. „Междуморие” (подкрепяна навремето от маршал Юзеф Пилсудски и възродена през 90-те години от проф. Лешек Мочулски), т.е. за създаването на своеобразна „Трета Европа”, обединяваща малките и средноголеми държави, разположени между Балтийско, Черно и Егейско море и способна да защити интересите им от натиска от Изток (Русия) и Запад (навремето – от Германия, днес от т.нар. „Стара Европа”). Ясно е също, че ако подобна общност разчита на подкрепа отвън, тя би могла да я получи само от САЩ.

Възможно е тъкмо създаването на ОДИ да се е оказало последната капка в преливащата чаша на руското търпение и Москва (опасяваща се от появата на мащабен „санитарен кордон” от проамерикански настроени държави по източната и граница) да е решила да „удари” по най-слабото му звено – страдащата от системна политико-икономическа криза Украйна.

Някои характеристики на руско-украинската сделка

Ако става дума за чисто финансовите последици, Русия постигна максимално възможното в днешната ситуация. Не става дума само за отказа от бартера и преминаването към чисто финансови отношения в газовата сфера. А на първо място за това, че привилегирования постсъветски период за Украйна приключи – Москва очевидно не възнамерява повече да финансира нейната „проевропейска ориентация”. 95 долара на хиляда куб.м , в сравнение с миналогодишните 50, са несъмнен прогрес, още повече, че с нарастването на европейските цени на природния газ, горната цифра също ще се променя. Така че цената от 95 долара може да се промени още през 2006, като според скептиците само след половин година тя ще достигне прословутите 230 долара, за които руснаците първоначално претендираха. Толкова твърда ценова политика обаче, може да провокира нова газова война. Впрочем, в Киев оценяват като твърде сериозни рисковете, дори и при плавно повишаване на цените на газа. Показателно е, че вицепрезидентът на „Нефтогаз Украины” Андрей Лопушански дори декларира, че през 2006 страната му въобще няма да купува руски газ, а ще се задоволи само с този от Централна Азия. Тук ще напомня, че през тази година Киев планира да използва 76,5 млрд. куб. м. газ, като 40 млрд. ще бъдат доставени от Туркменистан, 20 млрд. ще бъде собствения добив, а 16,5 млрд. ще дойдат от Русия. Наистина, сваленият от Върховната рада премиер Ехануров заяви, че намаляването на газовото потребление в Украйна може да бъде драстично – до 47 млрд. куб. м годишно, но според експертите, в краткосрочна перспектива, това би довело до икономически колапс.

Освен това, новосъздаденият консорциум „Росукренерго” ще доставя в Украйна не само руски, но и част от туркменистанския газ и то не по 50-60 долара (както е според сега действащото споразумение между Киев и Ашхабад), а пак по 95 долара. Така че Русия за първи път се включва като „трета сила” в украино-туркменистанските газови сделки, при това в доста изгоден за себе си ценови формат. А общата стойност на природния газ, купуван от Украйна допълнително нараства. Тоест, плюсовете за Москва от януарското споразумение са очевидни.


 

Нека сега видим минусите. Може би единственият сериозен проблем, съдържащ се в самия договор, е непрозрачната схема с участието на „Росукренерго”, който ще осъществява „смесването” на руския и туркменистански газ.

По-важното обаче е друго. Положителният за Русия резултат бе постигнат на доста висока цена, защото под съмнение бе поставена репутацията на Москва като надежден партньор в газовия бизнес. Още повече, че има известни основания да се смята, че същото решение на конфликта би могло да се постигне и с по-малко усилия. Показателно в това отношение е, че Европа на практика се отказа да притисне сериозно Украйна заради опитите и да отклони част от природния газ за собствените си нужди. При това не само заради симпатиите си към Виктор Юшченко, а и защото не беше ясно, дали украинците отклоняват руски, или туркменистански газ (предназначен тъкмо за тях).

Пак поради тази причина Западът реагира доста остро на руския демарш, което повлия донякъде и върху решението на Кремъл да се откаже от крайни мерки спрямо Украйна (още повече, че те биха ударили не толкова Киев, колкото европейските потребители). Впрочем, мащабната руска акция едва преследваше само финансова изгода. Става дума за контрола върху украинската газотранспортна система, чрез реанимацията на намиращият се дотогава в летаргия руско-украински консорциум. Или пък за постигането на още по-изгодни за Русия условия – включително евентуалната приватизация на газотранспортната система на Украйна. Анализът на сключеното на 4 януари споразумение обаче сочи, че след подписването му шансът за реализацията на подобен сценарий значително е намалял.

Газовата геополитика

Руско-украинският конфликт повдига и въпроса, доколко Москва е в състояние да използва „газовия аргумент” в своята политика в постсъветското пространство.

Струва ми се, че възможностите и в това отношение съвсем не са изчерпани, при това става дума за съвсем прагматични проекти. Така, фактът, че Беларус ще продължи и през 2006 да купува от Русия газ на свръхизгодната цена от 46 долара, се обяснява не само с чисто политически причини, свързани с подкрепата на Москва за режима на Лукашенко, но и с плановете за приватизация на местния държавен гигант „Белтрансгаз”, от която е заинтересован „Газпром”. Впрочем, минският диктатор от доста време насам съзнателно отлага приемането на окончателното решение по въпроса (да не говорим за сериозните разногласия относно цената – Минск оценява „своя” газопровод на 5 млрд. долара, докато руснаците предлагат много по-малко), но именно през 2006 то най-сетне може да бъде взето. Във всеки случай „Газпром” дава ясни сигнали в тази посока.

Някои анализатори не скриха изненадата си, че руско-украинският „газов конфликт” не се повтори и по отношение на Грузия (Москва и Тбилиси сравнително бързо се споразумяха за цена от 110 долара). На пръв поглед Кремъл се отнася към Михаил Саакашвили по същия начин, както към Юшченко. Но истината е, че в грузинския случай става дума за сделка, при която срещу привилегировани (макар и повишени) цени на природния газ, грузинското правителство ще склони да правитизира магистралния газопоровод, минаващ през територията на страната, за което отдавна настоява „Газпром”.

Според грузинския министър на енергетиката Ника Гелаури: „Ако ни дадат гаранция, че през следващите 25 години „Газпром” ще доставя газ на Грузия на специални цени и ако ни оставят част от руския газ, транзитиран за Армения през наша територия, както и, че газопроводът ще бъде върнат на страната при евентуално нарушаване на договора, въпросът може бързо да се реши”. Тоест, макар че Западът (както преди, така и сега) се обявява против подобна сделка, руснаците имат реални шансове да получат газопровода. Както заяви грузинският министър на икономиката Каха Бендукидзе, въпросът за евентуалната приватизация на газопровода е вътрешна работа на страната му. Той предложи на онези среди в ЕС, които се противопоставят на това, „първо да решат въпроса с бившия германски канцлер, който отиде да работи в „Газпром””.

В същото време обаче, газовият конфликт с Украйна демонстрира и наличието на сериозни ограничения пред руската газова геополитика и те са свързани с възможните сривове в газовите доставки за западните потребители. Ще напомня, как през януари 2004, когато Москва спря временно доставките за Беларус, това също предизвика крайно негативната реакция на Запада. А да рискува за пореден път репутацията си е крайно проблематично дори за толкова сериозен играч на газовия пазар, какъвто несъмнено е Русия.

Какво следва оттук нататък?

Кои, все пак, са основните изводи от неочаквано бързо приключилият газов конфликт? Разбира се, отчитайки, че постигнатото споразумение не бива да се смята за окончателно. Преговорите ще продължават и едва ли дори оставката на украинското правителство ще окаже някакво „революционно” влияние върху хода им. Но истината е, че сериозно продължаване на газовия диалог ще има едва след парламентарните избори през март и формирането на ново правителство в Киев.

Струва ми се, че стратегията на всички страни, които така или иначе са въвлечени в конфликта, ще се ръководи от съвсем рационални съображения. Русия ще се стреми максимално да диверсифицира маршрутите на газовите си доставки за Европа, като по-голямо внимания вероятно ще се отдели на този през Беларус – неслучайно веднага след разрешаването на кризата един от шефовете на „Газпром” Александър Медведев се появи в Минск за да обсъди възможността за разширяване на беларуските възможности за транзит на природен газ.


 

Москва вече има още един аргумент за изграждането на Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море. Същото впрочем се отнася и за партньорите и в Западна Европа, които са заинтересовани да гарантират енергийната си сигурност и да минимизират ролята на транзитните държави. Илюстрация за това е изказването на шефа на „Рургаз” Боркхард Бергман, според който: „събитията в Украйна потвърждават актуалността на газопровода през Балтика”. Така, впрочем, ще скочат и личните „акции” на бившия германски канцлер Шрьодер, в качеството му на доверено лице на компанията, която строи въпросния газопровод, а за противниците на изграждането му ще бъде все по-трудно да убедят редовите германци в правотата си.

От друга страна обаче, европейците ще започнат все по-активно да разработват различни алтернативни варианти – включително диверсификацията на газовите доставки (от Катар, Алжир, Египет и т.н.) и ще възстановяват интереса си към атомната енергетика. Още повече, че най-радикалните противници на атомните електростанции – германските „зелени”, изпаднаха от управляващата в Берлин голяма коалиция. Все пак, всички подобни планове имат една важна особеност – те могат да се реализират в доста отдалечена перспектива, докато в средносрочен план едва ли могат да се очакват сериозни промени.

Руският газ и новата ситуация в Европа

Напук на утвърдилото се мнение, напоследък Източна Европа се превръща в ключов за целия европейски континент регион – най-вече заради транзитното положение на източноевропейското пространство. Опитите то да бъде заобиколено от Москва чрез изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море до Германия има принципно значение за последващото развитие на ситуацията в цяла Източна Европа. Според повечето западни анализатори, значението на региона се определя от това, че именно той свързва т.нар. „традиционна” (или „стара”) Европа с Азия и от това, кой ще бъде основният съюзник (или „покровител”) на източноевропейските страни, зависи решаването на широк спекър от политически, икономически и геостратегически въпроси.

Така, Берлин дълго време предприемаше различни стъпки, насочени към усилване на влиянието си в отделните държави от източната част на континента.Но съюзът между Германия и Франция, която преследва собствени интереси в източноевропейското пространство, сериозно безспокои част от посткомунистическите държави, виждащи в този тандем заплаха от доминация на двете най-стари континентални държави над целия субконтинент. Това обстоятелство, както и крайно нетърпимата реакция на Франция срещу „антиевропейската” позиция на малките държави от Източна Европа по време на иракската криза, допълнително укрепиха американския вектор във външната политика на въпросните страни. Опитите за натиск върху балтийските държави и Украйна, предприети от Москва, могат да усилят тези нови тенденции.

От друга страна, получавайки директно руски газ, Германия допълнително ще укрепи позициите си в Европа. Суровинната зависимост на Европа (включително на източната и част) от Русия, пък може да създаде у някои кръгове в Москва, които разглеждат петрола и газа като инструмент не само за икономически, но и за политически натиск, погрешното впечатление, че случилото се през януари следва еднозначно да се интерпретира като „голяма победа”. На практика обаче, съществува рискът Русия да се окаже в ролята на обикновен „донор” на енергоносители за онези, които се готвят да използват кризата в отношенията между Москва и западния свят за да укрепят собствените си позиции на „честен посредник”.

Върху ситуацията на Стария континент може да повлияе и очертаващото се политическо оформяне на специфичен източноевропейски блок (за което стана дума и по-горе), въпреки слабостта и зависимостта на съставляващите го елементи. Състоялото се сравнително неотдавна обсъждане в редица общоевропейски организации на въпроса за „осъждането на комунизма и неговите практики”, потвърждава тази хипотеза, защото именно източноевропейските държави (или поне някои от тях) се очертават като най-последователните противници на тоталитарно-комунистическото минало. Тоест, възможно е проблемът за принципния и тотален (а не конюнктурен) отказ от комунистическото наследство да бъде поставен и пред политическия елит на днешна Русия. Като отлагането на окончателното му решаване може да има далеч отиващи негативни последици за отношенията на Москва с източноевропейските и съседи.

Не по-малко сериозни последици може да има и консолидацията на източноевропейските страни на основата на противопоставянето им на руската политика в постсъветското пространство, както и на очертаващият се геополитически завой на Кремъл на Изток и все по-активното му ангажиране в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).

В тази ситуация именно малките страни от „Нова Европа”, с тяхната проамериканска ориентация, могат да започнат да безспокоят Русия повече от всичко останало. Така че Москва действително е изправена пред избор. Който може да бъде правилно направен, само ако не се забравя онова, което класикът на геполитиката Хилфорд Макиндер отбелязва още през 1919 в книгата си „Демократичните идеали и реалността” по отношение на т.нар. „осев регион” (или „хартленд”), включващ според него Тибет, Монголия, по-голямата част от Русия, Източна и Централна Европа: «който управлява Хартленда, господства над Световния остров (континенталният масив, включващ Европа, Азия и Африка). А който управлява Световния остров, господства над света».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, „газовият сблъсък” между Русия и Украйна приключи през януари с подписването на компромисно споразумение. Възниква обаче закономерният въпрос, за кого все пак е по-изгоден този компромис? Защото стандартният отговор „и за двете страни, както и за Европа, като цяло” на един толкова сложен въпрос едва ли може да се приеме сериозно.

Какво се случи преди това

Според някои анализатори, руско-украинското споразумение от 4 януари, е не толкова причина, а по-скоро повод за продължаване на голяма геополитическа игра, залозите в която са направени не в Киев, а в Москва. Добре известно е, че руският президент Владимир Путин не обича да губи, затова обикновено всяко негово поражение, рано или късно бива последвано от опити за реванш, които нерядко се оказват успешни. А най-голямото външнополитическо поражение на Путин до този момент бе свързано с решението му да заложи на Виктор Янукович по време на президентските избори в Украйна в края на 2004 и последвалата „оранжева революция”, довела на власт неговия съперник Юшченко. Затова беше повече от ясно, че руският лидер няма да пропусне възможността да покаже и на себе си, и на света, своето стратегическо превъзходство.

В случая с Украйна обаче, нещата очевидно не могат да се сведат до „личната война” на Путин с новите управляващи в Киев. Измеренията им са много по-широки, включително и от геополитически характер.

Всъщност, руският демарш можеше да се предвиди още през лятото на 2005, когато, по време на посещението си в Грузия, Юшченко и неговият домакин – президентът Саакашвили, без да се консултират с нито един от ключовите играчи, както в региона, така и в собствените си страни, лансираха идеята за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, която да обедини държавите от Балтийския, Черноморския и Каспийския региони. По всяка вероятност, автор на концепцията за „ демократичната общност на трите морета” е Михаил Саакашвили, като тя едва ли е минала през сериозна предварителна експертиза във Вашингтон, макар че американците сигурно са знаели за нея. Преди половин година мнозина си задаваха въпроса за характеристиките на подобен регионален алианс, представляващ странна и взривоопасна смес между Вилнюската десятка, ГУАМ и Вишеградската група (в която, преди присъединяването на балтийските държави към НАТО, влизаха Чехия, Полша и Унгария, интегрирани първи в пакта). Споменаването на трите морета също не даваше ясно обяснение за конфигурацията на новия алианс – защото, ако страните от Черноморския регион могат и да минат за демократични, то в района на Каспийско море просто няма държави, отговарящи на тези критерии. В Балтийският регион пък, блокът между Литва, Латвия и Естония все повече се трансформира в „санитарен кордон”, отделящ Европа от Русия и Беларус. Всъщност, грузинско-украинската инициатива много наподобява прословутия американски план за „Големия Близък изток”. Също като него, официалната и цел е да направи политическите системи в региона „по-отворени”.

Откъсването на Украйна от руското културно и геополитическо пространство, разбира се, съвсем не започна с оранжевата революция. Самата идея за „украинската независимост и суверенитет” (също както в Грузия) се реализира изключително като отказ от руското влияние. Възниква обаче въпросът, с какви ресурси разполага Киев, за да стане наистина независим геополитически играч. Защото е очевидно, че тази страна може да провежда самостоятелна външна политика само по отношение на държавите от ОНД. Участието на украински части в мисиите на ООН в различни точки на света, засега изглежда по-скоро като „даване на войници под наем” и не добавя кой знае какво към международния авторитет на страната. Отказът от мултивекторната външна политика, следвана по времето на предишния президент Кучма, бе напълно разбираем след революционната смяна на властта в края на 2004, но не по-малко ясно беше и, че грузинската инициатива тласка Украйна в остър политически сблъсък с неизмеримо по-мощен от нея регионален геополитически играч – Русия. Именно липсата, през цялата 2005, на активна заинтересованост от украинска страна и, съответно, на реален диалог между Киев и Москва, рязко изостри руско-украинските отношения във всички сфери – от газовата до военната, космическата, териториалната, миграционната и т.н. Ясно очертаният едновекторен характер на новата украинска геополитика, при това в момент, когато шансовете за членство в ЕС окончателно се изпариха, задълбочи всички системни проблеми, касаещи съществуването на самата Украйна.

Както е известно, „газовият сблъсък” между Русия и Украйна приключи през януари с подписването на компромисно споразумение. Възниква обаче закономерният въпрос, за кого все пак е по-изгоден този компромис? Защото стандартният отговор „и за двете страни, както и за Европа, като цяло” на един толкова сложен въпрос едва ли може да се приеме сериозно.

Какво се случи преди това

Според някои анализатори, руско-украинското споразумение от 4 януари, е не толкова причина, а по-скоро повод за продължаване на голяма геополитическа игра, залозите в която са направени не в Киев, а в Москва. Добре известно е, че руският президент Владимир Путин не обича да губи, затова обикновено всяко негово поражение, рано или късно бива последвано от опити за реванш, които нерядко се оказват успешни. А най-голямото външнополитическо поражение на Путин до този момент бе свързано с решението му да заложи на Виктор Янукович по време на президентските избори в Украйна в края на 2004 и последвалата „оранжева революция”, довела на власт неговия съперник Юшченко. Затова беше повече от ясно, че руският лидер няма да пропусне възможността да покаже и на себе си, и на света, своето стратегическо превъзходство.

В случая с Украйна обаче, нещата очевидно не могат да се сведат до „личната война” на Путин с новите управляващи в Киев. Измеренията им са много по-широки, включително и от геополитически характер.

Всъщност, руският демарш можеше да се предвиди още през лятото на 2005, когато, по време на посещението си в Грузия, Юшченко и неговият домакин – президентът Саакашвили, без да се консултират с нито един от ключовите играчи, както в региона, така и в собствените си страни, лансираха идеята за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, която да обедини държавите от Балтийския, Черноморския и Каспийския региони. По всяка вероятност, автор на концепцията за „ демократичната общност на трите морета” е Михаил Саакашвили, като тя едва ли е минала през сериозна предварителна експертиза във Вашингтон, макар че американците сигурно са знаели за нея. Преди половин година мнозина си задаваха въпроса за характеристиките на подобен регионален алианс, представляващ странна и взривоопасна смес между Вилнюската десятка, ГУАМ и Вишеградската група (в която, преди присъединяването на балтийските държави към НАТО, влизаха Чехия, Полша и Унгария, интегрирани първи в пакта). Споменаването на трите морета също не даваше ясно обяснение за конфигурацията на новия алианс – защото, ако страните от Черноморския регион могат и да минат за демократични, то в района на Каспийско море просто няма държави, отговарящи на тези критерии. В Балтийският регион пък, блокът между Литва, Латвия и Естония все повече се трансформира в „санитарен кордон”, отделящ Европа от Русия и Беларус. Всъщност, грузинско-украинската инициатива много наподобява прословутия американски план за „Големия Близък изток”. Също като него, официалната и цел е да направи политическите системи в региона „по-отворени”.

Откъсването на Украйна от руското културно и геополитическо пространство, разбира се, съвсем не започна с оранжевата революция. Самата идея за „украинската независимост и суверенитет” (също както в Грузия) се реализира изключително като отказ от руското влияние. Възниква обаче въпросът, с какви ресурси разполага Киев, за да стане наистина независим геополитически играч. Защото е очевидно, че тази страна може да провежда самостоятелна външна политика само по отношение на държавите от ОНД. Участието на украински части в мисиите на ООН в различни точки на света, засега изглежда по-скоро като „даване на войници под наем” и не добавя кой знае какво към международния авторитет на страната. Отказът от мултивекторната външна политика, следвана по времето на предишния президент Кучма, бе напълно разбираем след революционната смяна на властта в края на 2004, но не по-малко ясно беше и, че грузинската инициатива тласка Украйна в остър политически сблъсък с неизмеримо по-мощен от нея регионален геополитически играч – Русия. Именно липсата, през цялата 2005, на активна заинтересованост от украинска страна и, съответно, на реален диалог между Киев и Москва, рязко изостри руско-украинските отношения във всички сфери – от газовата до военната, космическата, териториалната, миграционната и т.н. Ясно очертаният едновекторен характер на новата украинска геополитика, при това в момент, когато шансовете за членство в ЕС окончателно се изпариха, задълбочи всички системни проблеми, касаещи съществуването на самата Украйна.

Страница 2

 

Междувременно се провалиха и амбициозните опити на Киев да посредничи при разрешаването на кризите в Киргизстан и Молдова (в първия случай украинците бяха изместени от руснаците, докато във втория се сблъскаха с румънските претенции за регионална доминация), а грузинско-украинската инициатива за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, на практика, бе почти иззета от Полша и Литва, чиито отношения с Москва напоследък силно се изостриха. Впрочем, всичко това можеше да се очаква – дори Збигнев Бжежински смята Украйна само за елемент в неизмеримо по-сложната геополитическа игра в региона. Тоест, ролята и априори не е самостоятелна. Между другото, появата на новата „общност” бе посрещнато с известен скептицизъм на Запад, където предпочитат да не засягат прекалено явно интересите на Русия. Москва продължава да е необходима на Вашингтон като ключов съюзник в антитерористичната коалиция, а не като потенциален противник.

Все пак, през декември 2005 в Киев официално бе подписана декларация за създаването на „Общността на демократичния избор” (ОДИ), включваща Украйна, Грузия, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Молдова, Словения и Македония. Повечето политически наблюдатели от страните-членки на ОДИ, откровено я определят като „санитарен кордон между ориентираните към европейските ценности страни, нежелаещи да бъдат в орбитата на Русия” и „енергичен инструмент за пълно изземване функциите на ОНД”. На свой ред, руските политолози я квалифицират като „откровено антируски проект”. Необяснимото, на пръв поглед, присъствие в ОДИ на две страни, нямащи нищо общо с предварително заявеният географски обхват на общността – Македония и Словения, навежда някои на мисълта за възможното възраждане на старата полска геополитическа идея за т.нар. „Междуморие” (подкрепяна навремето от маршал Юзеф Пилсудски и възродена през 90-те години от проф. Лешек Мочулски), т.е. за създаването на своеобразна „Трета Европа”, обединяваща малките и средноголеми държави, разположени между Балтийско, Черно и Егейско море и способна да защити интересите им от натиска от Изток (Русия) и Запад (навремето – от Германия, днес от т.нар. „Стара Европа”). Ясно е също, че ако подобна общност разчита на подкрепа отвън, тя би могла да я получи само от САЩ.

Възможно е тъкмо създаването на ОДИ да се е оказало последната капка в преливащата чаша на руското търпение и Москва (опасяваща се от появата на мащабен „санитарен кордон” от проамерикански настроени държави по източната и граница) да е решила да „удари” по най-слабото му звено – страдащата от системна политико-икономическа криза Украйна.

Някои характеристики на руско-украинската сделка

Ако става дума за чисто финансовите последици, Русия постигна максимално възможното в днешната ситуация. Не става дума само за отказа от бартера и преминаването към чисто финансови отношения в газовата сфера. А на първо място за това, че привилегирования постсъветски период за Украйна приключи – Москва очевидно не възнамерява повече да финансира нейната „проевропейска ориентация”. 95 долара на хиляда куб.м , в сравнение с миналогодишните 50, са несъмнен прогрес, още повече, че с нарастването на европейските цени на природния газ, горната цифра също ще се променя. Така че цената от 95 долара може да се промени още през 2006, като според скептиците само след половин година тя ще достигне прословутите 230 долара, за които руснаците първоначално претендираха. Толкова твърда ценова политика обаче, може да провокира нова газова война. Впрочем, в Киев оценяват като твърде сериозни рисковете, дори и при плавно повишаване на цените на газа. Показателно е, че вицепрезидентът на „Нефтогаз Украины” Андрей Лопушански дори декларира, че през 2006 страната му въобще няма да купува руски газ, а ще се задоволи само с този от Централна Азия. Тук ще напомня, че през тази година Киев планира да използва 76,5 млрд. куб. м. газ, като 40 млрд. ще бъдат доставени от Туркменистан, 20 млрд. ще бъде собствения добив, а 16,5 млрд. ще дойдат от Русия. Наистина, сваленият от Върховната рада премиер Ехануров заяви, че намаляването на газовото потребление в Украйна може да бъде драстично – до 47 млрд. куб. м годишно, но според експертите, в краткосрочна перспектива, това би довело до икономически колапс.

Освен това, новосъздаденият консорциум „Росукренерго” ще доставя в Украйна не само руски, но и част от туркменистанския газ и то не по 50-60 долара (както е според сега действащото споразумение между Киев и Ашхабад), а пак по 95 долара. Така че Русия за първи път се включва като „трета сила” в украино-туркменистанските газови сделки, при това в доста изгоден за себе си ценови формат. А общата стойност на природния газ, купуван от Украйна допълнително нараства. Тоест, плюсовете за Москва от януарското споразумение са очевидни.

Страница 3

 

Нека сега видим минусите. Може би единственият сериозен проблем, съдържащ се в самия договор, е непрозрачната схема с участието на „Росукренерго”, който ще осъществява „смесването” на руския и туркменистански газ.

По-важното обаче е друго. Положителният за Русия резултат бе постигнат на доста висока цена, защото под съмнение бе поставена репутацията на Москва като надежден партньор в газовия бизнес. Още повече, че има известни основания да се смята, че същото решение на конфликта би могло да се постигне и с по-малко усилия. Показателно в това отношение е, че Европа на практика се отказа да притисне сериозно Украйна заради опитите и да отклони част от природния газ за собствените си нужди. При това не само заради симпатиите си към Виктор Юшченко, а и защото не беше ясно, дали украинците отклоняват руски, или туркменистански газ (предназначен тъкмо за тях).

Пак поради тази причина Западът реагира доста остро на руския демарш, което повлия донякъде и върху решението на Кремъл да се откаже от крайни мерки спрямо Украйна (още повече, че те биха ударили не толкова Киев, колкото европейските потребители). Впрочем, мащабната руска акция едва преследваше само финансова изгода. Става дума за контрола върху украинската газотранспортна система, чрез реанимацията на намиращият се дотогава в летаргия руско-украински консорциум. Или пък за постигането на още по-изгодни за Русия условия – включително евентуалната приватизация на газотранспортната система на Украйна. Анализът на сключеното на 4 януари споразумение обаче сочи, че след подписването му шансът за реализацията на подобен сценарий значително е намалял.

Газовата геополитика

Руско-украинският конфликт повдига и въпроса, доколко Москва е в състояние да използва „газовия аргумент” в своята политика в постсъветското пространство.

Струва ми се, че възможностите и в това отношение съвсем не са изчерпани, при това става дума за съвсем прагматични проекти. Така, фактът, че Беларус ще продължи и през 2006 да купува от Русия газ на свръхизгодната цена от 46 долара, се обяснява не само с чисто политически причини, свързани с подкрепата на Москва за режима на Лукашенко, но и с плановете за приватизация на местния държавен гигант „Белтрансгаз”, от която е заинтересован „Газпром”. Впрочем, минският диктатор от доста време насам съзнателно отлага приемането на окончателното решение по въпроса (да не говорим за сериозните разногласия относно цената – Минск оценява „своя” газопровод на 5 млрд. долара, докато руснаците предлагат много по-малко), но именно през 2006 то най-сетне може да бъде взето. Във всеки случай „Газпром” дава ясни сигнали в тази посока.

Някои анализатори не скриха изненадата си, че руско-украинският „газов конфликт” не се повтори и по отношение на Грузия (Москва и Тбилиси сравнително бързо се споразумяха за цена от 110 долара). На пръв поглед Кремъл се отнася към Михаил Саакашвили по същия начин, както към Юшченко. Но истината е, че в грузинския случай става дума за сделка, при която срещу привилегировани (макар и повишени) цени на природния газ, грузинското правителство ще склони да правитизира магистралния газопоровод, минаващ през територията на страната, за което отдавна настоява „Газпром”.

Според грузинския министър на енергетиката Ника Гелаури: „Ако ни дадат гаранция, че през следващите 25 години „Газпром” ще доставя газ на Грузия на специални цени и ако ни оставят част от руския газ, транзитиран за Армения през наша територия, както и, че газопроводът ще бъде върнат на страната при евентуално нарушаване на договора, въпросът може бързо да се реши”. Тоест, макар че Западът (както преди, така и сега) се обявява против подобна сделка, руснаците имат реални шансове да получат газопровода. Както заяви грузинският министър на икономиката Каха Бендукидзе, въпросът за евентуалната приватизация на газопровода е вътрешна работа на страната му. Той предложи на онези среди в ЕС, които се противопоставят на това, „първо да решат въпроса с бившия германски канцлер, който отиде да работи в „Газпром””.

В същото време обаче, газовият конфликт с Украйна демонстрира и наличието на сериозни ограничения пред руската газова геополитика и те са свързани с възможните сривове в газовите доставки за западните потребители. Ще напомня, как през януари 2004, когато Москва спря временно доставките за Беларус, това също предизвика крайно негативната реакция на Запада. А да рискува за пореден път репутацията си е крайно проблематично дори за толкова сериозен играч на газовия пазар, какъвто несъмнено е Русия.

Какво следва оттук нататък?

Кои, все пак, са основните изводи от неочаквано бързо приключилият газов конфликт? Разбира се, отчитайки, че постигнатото споразумение не бива да се смята за окончателно. Преговорите ще продължават и едва ли дори оставката на украинското правителство ще окаже някакво „революционно” влияние върху хода им. Но истината е, че сериозно продължаване на газовия диалог ще има едва след парламентарните избори през март и формирането на ново правителство в Киев.

Струва ми се, че стратегията на всички страни, които така или иначе са въвлечени в конфликта, ще се ръководи от съвсем рационални съображения. Русия ще се стреми максимално да диверсифицира маршрутите на газовите си доставки за Европа, като по-голямо внимания вероятно ще се отдели на този през Беларус – неслучайно веднага след разрешаването на кризата един от шефовете на „Газпром” Александър Медведев се появи в Минск за да обсъди възможността за разширяване на беларуските възможности за транзит на природен газ.

Страница 4

 

Москва вече има още един аргумент за изграждането на Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море. Същото впрочем се отнася и за партньорите и в Западна Европа, които са заинтересовани да гарантират енергийната си сигурност и да минимизират ролята на транзитните държави. Илюстрация за това е изказването на шефа на „Рургаз” Боркхард Бергман, според който: „събитията в Украйна потвърждават актуалността на газопровода през Балтика”. Така, впрочем, ще скочат и личните „акции” на бившия германски канцлер Шрьодер, в качеството му на доверено лице на компанията, която строи въпросния газопровод, а за противниците на изграждането му ще бъде все по-трудно да убедят редовите германци в правотата си.

От друга страна обаче, европейците ще започнат все по-активно да разработват различни алтернативни варианти – включително диверсификацията на газовите доставки (от Катар, Алжир, Египет и т.н.) и ще възстановяват интереса си към атомната енергетика. Още повече, че най-радикалните противници на атомните електростанции – германските „зелени”, изпаднаха от управляващата в Берлин голяма коалиция. Все пак, всички подобни планове имат една важна особеност – те могат да се реализират в доста отдалечена перспектива, докато в средносрочен план едва ли могат да се очакват сериозни промени.

Руският газ и новата ситуация в Европа

Напук на утвърдилото се мнение, напоследък Източна Европа се превръща в ключов за целия европейски континент регион – най-вече заради транзитното положение на източноевропейското пространство. Опитите то да бъде заобиколено от Москва чрез изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море до Германия има принципно значение за последващото развитие на ситуацията в цяла Източна Европа. Според повечето западни анализатори, значението на региона се определя от това, че именно той свързва т.нар. „традиционна” (или „стара”) Европа с Азия и от това, кой ще бъде основният съюзник (или „покровител”) на източноевропейските страни, зависи решаването на широк спекър от политически, икономически и геостратегически въпроси.

Така, Берлин дълго време предприемаше различни стъпки, насочени към усилване на влиянието си в отделните държави от източната част на континента.Но съюзът между Германия и Франция, която преследва собствени интереси в източноевропейското пространство, сериозно безспокои част от посткомунистическите държави, виждащи в този тандем заплаха от доминация на двете най-стари континентални държави над целия субконтинент. Това обстоятелство, както и крайно нетърпимата реакция на Франция срещу „антиевропейската” позиция на малките държави от Източна Европа по време на иракската криза, допълнително укрепиха американския вектор във външната политика на въпросните страни. Опитите за натиск върху балтийските държави и Украйна, предприети от Москва, могат да усилят тези нови тенденции.

От друга страна, получавайки директно руски газ, Германия допълнително ще укрепи позициите си в Европа. Суровинната зависимост на Европа (включително на източната и част) от Русия, пък може да създаде у някои кръгове в Москва, които разглеждат петрола и газа като инструмент не само за икономически, но и за политически натиск, погрешното впечатление, че случилото се през януари следва еднозначно да се интерпретира като „голяма победа”. На практика обаче, съществува рискът Русия да се окаже в ролята на обикновен „донор” на енергоносители за онези, които се готвят да използват кризата в отношенията между Москва и западния свят за да укрепят собствените си позиции на „честен посредник”.

Върху ситуацията на Стария континент може да повлияе и очертаващото се политическо оформяне на специфичен източноевропейски блок (за което стана дума и по-горе), въпреки слабостта и зависимостта на съставляващите го елементи. Състоялото се сравнително неотдавна обсъждане в редица общоевропейски организации на въпроса за „осъждането на комунизма и неговите практики”, потвърждава тази хипотеза, защото именно източноевропейските държави (или поне някои от тях) се очертават като най-последователните противници на тоталитарно-комунистическото минало. Тоест, възможно е проблемът за принципния и тотален (а не конюнктурен) отказ от комунистическото наследство да бъде поставен и пред политическия елит на днешна Русия. Като отлагането на окончателното му решаване може да има далеч отиващи негативни последици за отношенията на Москва с източноевропейските и съседи.

Не по-малко сериозни последици може да има и консолидацията на източноевропейските страни на основата на противопоставянето им на руската политика в постсъветското пространство, както и на очертаващият се геополитически завой на Кремъл на Изток и все по-активното му ангажиране в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).

В тази ситуация именно малките страни от „Нова Европа”, с тяхната проамериканска ориентация, могат да започнат да безспокоят Русия повече от всичко останало. Така че Москва действително е изправена пред избор. Който може да бъде правилно направен, само ако не се забравя онова, което класикът на геполитиката Хилфорд Макиндер отбелязва още през 1919 в книгата си „Демократичните идеали и реалността” по отношение на т.нар. „осев регион” (или „хартленд”), включващ според него Тибет, Монголия, по-голямата част от Русия, Източна и Централна Европа: «който управлява Хартленда, господства над Световния остров (континенталният масив, включващ Европа, Азия и Африка). А който управлява Световния остров, господства над света».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн