20
Вт, Окт
5 New Articles

Балканският геополитически калейдоскоп

брой1 2006
Typography

Доскоро съществуваше определен консенсус относно страните, разположени в географските граници на Балканския полуостров. Днес обаче Словения и Хърватска търсят аргументи, за да се определят като централноевропейски държави и да се откъснат от бремето на името “Балкани”. От друга страна, политическите граници на региона далеч надхвърлят неговия географски периметър. Според френския географ Жак Ансел, в границите на Балканите попадат Албания, България, Гърция, републиките от бивша Югославия и Румъния. Той смята, че Турция не бива да се разглежда като балканска страна. За редица автори, Балканите представляват субрегион в Югоизточна Европа. В нея обикновено се включват Унгария, Румъния, бивша Югославия, Албания, България, Гърция и Европейска Турция.

В така очертаните географски граници полуостровът заема 505 000 кв.км. площ, от които на островите се падат 21 500 кв. км (4,25 %). Политическите граници на Балканите, естествено, не съвпадат с очертаните географски ширини и включват далеч по-обширна площ от около 1 546 610 кв. км. Тази чувствителна разлика се получава от факта, че едва около 5 % от територията на Турция и около 6% от територията на Румъния фактически лежат в географските райони на Балканите (1).

Геополитическата и геостратегическата характеристика на Балканите обхваща и принадлежността им към Черноморския регион. Последният включва България, Румъния и Турция, които заемат западните и южните брегове на Черно море, а така също и другите държави, заемащи северните и източните брегове – Украйна, Русия и Грузия.

От друга страна, известно е, че когато балканските народи са освободени от османците и са определени техните територии и граници, възникват огромни трудности, сплитащи се в истински “Гордиев възел”. Сегашната ситуация в региона, до голяма степен, се дължи на това обстоятелство. Тя е характеризирана от Стивън Лараби така: “… Всички те (балканските народи – О.З.) се раждат от руините на мултинационални империи… Всички имат иредентистки аспирации спрямо съседите си, защото част от територията им е била присъединена към чужда държава, малко от тях не са били подлагани на натиск отвън – поне до най-ново време – за да могат да се развият собствени демократични институции; всички са изтърпели многолетно османско господство…, което им е попречило да изработят дългосрочна програма за модернизация” (2, 8).

Тази характеристика, която определя, преди всичко, историческите параметри на днешната геополитическа ситуация в региона, никога не бива да се пренебрегва особено когато става дума за бъдещето на Балканите. Една далновидна външна политика и взаимоотношения не само със съседите, но и с други близки и далечни страни, би дала шанс тя да се използва в интерес на мира, сътрудничеството и стабилността на региона, в контекста на защита на националните интереси и общата европейска перспектива. Само по този начин е възможно да се съхрани геостратегическото значение на Балканите, като цяло, и на всяка страна поотделно.

Геостратегическото значение на региона

Балканите заемат изключително важен военностратегически район в Югоизточна Европа с обща площ 1 500 000 кв. км, разделена между Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Гърция, Румъния, Словения, Турция, Македония, Сърбия и Черна гора. Дължината на общата брегова линия на полуострова е 27 097 км. Балканските страни граничат с европейски и азиатски държави като: Италия, Австрия, Унгария, Украйна, Молдова, Русия, Азербайджан, Армения, Грузия, Иран, Ирак и Сирия. Това обкръжение оказва сериозно влияние върху съществуващите етнически, религиозни и социални проблеми в региона.

Населението на региона наброява днес около 130 милиона души. Най-многолюдна е Турция ( с площ от 780 580 кв.км., и население от 65 700 000 души). Румъния заема площ от 237 500 кв. км с население от 22, 400 000 души. Сърбия и Черна гора са с територия от 102 136 кв.км. и 10 825 000 население. Останалите страни от региона са Гърция (131 944 кв.км., 10 600 000 души); България (110 913 кв.км., 7 800 000); Хърватска (56 538 кв.км., 4 300 000 души), Босна и Херцеговина (51 130 кв. км., 3 800 000 души); Албания (28 748 кв.км., 3 500 000 души); Словения (20 254 кв.км., 1 900 000 души); Македония (25 333 кв. км., 2 000 000 население) (29). Прирастът на населението на Турция и Албания е 5 пъти по-голям от този на бивша Югославия и Гърция, 17 пъти от този на Румъния и 31 пъти от този на България. Албания има изключително висок темп на демографски прираст (2,5 % годишно).


 

Този етнодемографски калейдоскоп на региона крие в себе си сериозни рискове за мира и стабилността на цяла Югоизточна Европа. Достатъчно е да посочим само някои от конфликтните реалности: неизясненият статут на около 100 000 сърби в Източна Славония, влизаща в състава на хърватската държава; ситуацията в Босна и Херцеговина, където населяващите я три общности - сърби, мюсюлмани и хървати, на практика, не поддържат никакви взаимоотношения помежду си, а мирът, до голяма степен, се крепи на международните сили за ред и сигурност; положението в областта Санджак, разделена между Сърбия и Черна гора, но населена предимно с босненски мюсюлмани, които постоянно се стремят да получат автономен статут; противоречията, свързани с амбицията за автономия на унгарската етническа общност във Войводина, влизаща в състава на Сърбия; проблемите, породени от почти шесте милиона албанци, които живеят в региона; нестабилността на международния протекторат Косово, където са съсредоточени около 2 милиона албанци; споровете за съдбата на около 2 милиона унгарци в Румъния; пъстрата етническа картина в почти всички балкански страни и провежданата от тях иредентистска политика спрямо всяка от съседите и т.н.

Балканите са район с висока степен на милитаризация: съвкупният военен потенциал на балканските страни е 84 % от въоръжената мощ на НАТО в Европа. Подлежащи на военна служба в балканските страни са около 1 200 000 млади мъже. При 20 месеца средна продължителност на военната служба, деветте страни разполагат с мирновременни въоръжени сили, наброяващи общо 2,6 млн. души, включително офицери и сержанти, сравнени с 3,1 млн. бойци на НАТО в Европа.

Главните фактори, определящи стратегическото значение на Балканския полуостров са:

  • неговото географско разположение;
  • природните му ресурси;
  • комуникациите минаващи през територията му;
  • прекият контакт с други ключови геополитически зони (Русия, Персийският залив, Средиземно море и др.);
  • специфичното историческо наследство (2, 13-14).

Брегът на Балканския полуостров се мие от Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Йонийско море. Проливите са единственият воден път от Черно море през Гибралтар и Суецкият канал за Атлантическия и Индийския океан. Сухопътните артерии през Балканите са най-краткия път от Западна Европа за Близкия Изток. Около 60 по-големи пристанища са подходящи за операции по “всички азимути”, 930 са използваемите летища, от които 334 са оборудвани за всякакъв вид военни операции (41% от тях са в България). Общата дължина на железопътните линии възлиза на 36 000 километра. Освен тях има и 300 000 павирани и асфалтирани автомобилни пътища.

В района има значителни газови находища, изчислени на 300 млрд куб. м., повечето от които са на румънска територия. Гърция, Турция и България разполагат с уранови запаси. Балканите произвеждат 9 от 13-те метали, обикновено квалифицирани като “стратегически”, като Европейският съюз зависи почти изцяло от вноса на повечето от тях.

Има и още нещо, извънредно важно за стратегическите императиви на западните страни. Според изчисления на ООН, през идните 50 години на Западна Европа ще са необходими много повече имигранти, отколкото влизат сега, за да има кой да работи. Това се налага поради поголовното застаряване на собственото й население. След 50 години пенсионерите ще бъдат толкова много, че няма кой да изработва пенсиите им. Сега на 5-има работещи се пада 1 над 65 годишна възраст, през 2050 обаче, съотношението ще бъде 1 пенсионер на 2-ма работещи. Само на Германия са й нужни 500 000 чужденци всяка година, на Италия – по 300 000 до 2025, за да се запази сегашният брой на работната ръка. Още сега в Германия живеят 2 014 000 турци, 276 800 поляци, 109 300 румънци, 56 700 унгарци и 38 800 българи. При това страните от бившите социалистически страни в Средна и Източна Европа “изнасят” висококвалифицирана работна ръка. Тези хора отиват на Запад, след като получат необходимото образование и квалификация в своите страни.

Освен демографските фактори, върху растящото значение на Югоизточна Европа, и по-специално на Балканите, за великите сили в Европа и САЩ трайно влияние оказват и ще оказват военнопромишлените аспекти на политиката им в региона. Достатъчно е, например, да се отбележи, че в случай на война само България е в състояние да мобилизира 250-300 000 бойци. Албания разполага с 27 000-на армия, 400 танка, 20 кораба, 98 самолета. Румъния има армия от 103 000 души, с 1373 танка и 1 подводница, 307 самолети. България поддържа малка армия. Македония има 16 000-на армия, 98 танка, 4 самолета (3).

Според мнозина, разширяването на НАТО на Изток е, преди всичко, разширяване на пазарите на западноевропейското и американското оръжие. Известният американски писател Гор Видал ясно формулира тази очевидна и за обикновените хора истина: “НАТО се разширява, за да продава американско оръжие на бедните страни като Румъния или Полша” (4). За целта САЩ безпрепятствено използват изградените вече в тези държави военни съоръжения. И това не е началото на битката на великите сили за Балканите. То, по-скоро, е окончателното налагане на американската стратегическа доминация в региона, който обхваща Украйна, Молдова, Румъния, Хърватия, Сърбия, Черна Гора, Албания, Македония и България. За постигането и, САЩ и Западна Европа използват различни инструменти, включително интеграцията в НАТО и ЕС, католическия експанзионизъм на Ватикана, идеологическата обработка на местния политическия елит и т.н. (6).


 

Етнополитическата ситуация на Балканите

Стратегическата картина на Балканите в най-голяма степен и непосредствено се определя от историческото наследство на региона. Мозайката от национални, етнически и религиозни малцинства е типична за картата на тази част на Стария континент. Етническите конфликти могат да се окажат сериозен риск за националната сигурност на страните от района и за мира не само на Балканския полуостров, но и на Европа като цяло.

Както е известно, в Албания живее 250 хилядно гръцко малцинство – главно в Северен Епир; многобройни етнически албанци обитават Македония и други части от бивша Югославия (общо над 3 млн. души). В България живеят около 1 000 000 мюсюлмани, 800 000 от които се смятат за етнически турци. На свой ред, София вярва в българския етнически произход на повечето македонски славяни. В Гърция (в Северна Тракия) живеят около 130 000 мюсюлмани, повечето от които са етнически турци. В Румъния има близо 2 млн. унгарци (в Трансилвания), както и значителни групи турци, германци, българи, цигани. Букурещ претендира за закрила на молдованците и румънското малцинство от 45 000 души във Войводина. Турция, както е известно, признава само наличието на религиозни малцинства в своите граници. Но различни източници сочат, че на територията й живеят и етнически малцинства: гърци, албанци, евреи, цигани, араби, грузинци, осетинци, кюрди, черкези и др. Най-многочислени са кюрдите (11). Анкара има претенции да закриля и мюсюлманите в съседните страни. Бившата югославска република Македония, или Република Македония, е с население от около 2 милиона души – като 66% са македонци, а етническите албанци са около една трета. Площта и е 25 173 кв. км. Според местните албански лидери, в страната живее около 700 хиляди албанско население. Освен това, в Македония са регистрирани 48 хил (4%) турци, 44 хил.(2,2%) роми, 45 хиляди сърби и др. 67 % от населението са християни (православни) и 30% мюсюлмани. Босна и Херцеговина – 31% сърби, 17% хървати, 44% мюсюлмани. В Хърватско, с население 5 млн. души, 3% са сърби. В Сърбия и Черна гора, с население от около 11 млн. души, също има няколко големи малцинствени групи – албанци и мюсюлмани от различен етнически произход, 400 000 унгарци във Войводина, българи (в района на Димитровград и Босилеград) и т.н. Новите югославски държави (Словения, Хърватско, Македония, Босна и Херцеговина) също включват в населението си сръбски и мюсюлмански общности, а също власи, българи, гърци, турци, немци и италианци (на северозапад). Република Черна Гора, с население около 600 000 души, представлява пъстра палитра от различни култури – черногорци, сърби, албанци, хървати, босненци и евреи. Всички балкански страни имат свои цигански общности (общо 3 млн.души) – мобилна и в същото време етноцентрична маса, гравитираща към различни култури, но преди всичко към исляма (9).

Растящата стратегическа зависимост на региона на фона на мащабните проблеми на сигурността в Европа и света, като цяло, формира позициите на големите държави спрямо Балканския полуостров. Те са крайно противоречиви и крият непредсказуеми последици не само за съдбата на балканските народи, но и за съдбата на един далеч по-обширен ареал – евразийският „суперконтинент”. Има анализи (например този на група специалисти от Североатлантическата асамблея през 1992), съгласно които балканските страни могат да се групират в три регионални „блока”:

“католически” – Хърватска, Словения и Унгария;

“православен” – Сърбия, Черна Гора, Гърция (и вероятно Румъния и Русия);

“балканско-ориенталски” – Албания, България, Турция и Македония.

Други автори (В. Дзанетакос и др.) говорят за “дъги”, очертаващи сродни нагласи и исторически тежнения на големи маси от населението. Тези “дъги” се използват избирателно от големите сили, за да прокарат своите интереси. Има и трета група автори (Михайло Михайлов, Макс Сингърс и др.), които говорят за възможна “Балканска конфедерация” с участието на България, държавите от бивша Югославия и Албания.


 

Отношението към тези “съюзи”, “оси”, “дъги” и други формации, основани главно на етнорелигиозен принцип, е твърде нееднозначно и противоречиво. Именно поради това, балканската проблематика става главна тема през 90-те години на миналия век. Събитията в Косово потвърждават това. Все още не е изключено те да бъдат възпроизведени и в други райони на Балканския полуостров. Според доклад на “Оксфорд аналитика”, “Скопие и Тирана” са ключът на американската дипломация в Балканския юг” (5).

Балканизацията и проблемите на геополитическата стабилност

Всъщност, в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век сме свидетели на ескалация на политиката на “балканизация” на Югоизточна Европа. Тази политика е известна още от ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. В основата й безспорно стои съперничеството и домогването на великите сфери на влияние и господство в региона. Противно на обещанията за недопускане нарушаването на установените граници вече е в ход изваждането на Косово от състава на Сърбия и Черна гора. Тирана периодично излиза с резолюции за независимо Косово, а лидери на косовските албанци говорят за включването на областта към Велика Албания, в която да влязат включват освен Косово и някои части от Южна Сърбия, западната част на Македония и част от Северозападна Гърция под общо наименование Дардания (8,9). На свой ред, унгарците в сръбската област Войводина настояват за етническа, териториална и персонална автономия (7,29).

И в миналото, и сега дезинтеграцията на Балканите е крайния резултат от политиката, следваща принципа “разделяй и владей”. Подобна политика обаче, е в пълно противоречие с идеята за европейска интеграция. Напоследък се забелязва още една тревожна тенденция - деславянизацията на региона. Данните сочат, че през 2002 общият брой на населението в Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Сърбия и Черна гора се състои от 16 620 000 славяни и 11 490 000 неславяни. Две години по-късно славяните са намалели на 13 450 000, а неславяните са нараснали на 17 310 000. В България, през 2002, има 6 100 000 славяни и 1 710 000 неславяни. През 2004 година славяните са 4 700 000, неславяните - 2 920 000 души. Докато ръстът на населението при славяните е 1,04, то при неславяните той е +1,97.

Тази тенденция обслужва интересите на определени кръгове, във и извън региона, които виждат в евентуалната доминация на славянската културна традиция на Балканите опасност за своите геополитически интереси.

Добре известно е, че балканските страни не могат поотделно да се развиват и равностойно да участват в общоевропейската интеграция. Но в същото време европейската идея не означава ликвидиране на националните държави, размиване на тяхната културна идентичност, нито пък замяна на националния суверенитет с протекторат и разделяне на сегашните държави в региона на десетки „княжества” и васални структури по етнически признак. Тя само предлага нова култура на националното съзнание.

Свободното движение на хора, идеи, стоки, инвестиции, технологии и ценности е съществена характеристика на новата политическа философия. В европейската идея духът на прогреса се отъждествява с духа на демокрацията, по същия начин, както през Ренесанса – с духа на хуманизма. Това налага формирането на ново глобално мислене за универсални проблеми като опазването на мира и възстановяването на екологическия баланс в света; предотвратяването на ядрения апокалипсис; утвърждаването на нов икономически ред, основан на цивилизация, гарантираща справедливото разпределение на материалните и духовни блага и издигаща хуманизма в основен и единствен критерий на прогреса.

Тъкмо това ново мислене ще гарантира и запазването на културното многообразие. На тази основа се утвърждава разбирането, че колкото по-богати и с по-широк диапазон са културните традиции на народите, толкова по-богат е духовният живот на човечеството като цяло. Интегрирайки се в една икономическа, културна и духовна общност, народите трябва да се подчиняват на формулата: нито да се отричаме от себе си, нито да затваряме в себе си.


 

Изграждането на нова концепция за универсалността и самобитността, като съществени характеристики на всяка истинска култура, е необходима предпоставка за постигането на това изискване. Така тези две основни културни характеристики запазват своето единство без взаимно да се застрашават. Само в ситуации, породени от политически и идеологически спекулации, обслужващи взаимни експанзионистични аспирации на страните от региона, едната от тях се превръща в заплаха за другата. За съжаление, подобни ситуации твърде често възникват в Европа. Наблюдават се и днес. От друга страна, те създава благоприятни предпоставки за намеса във вътрешните работи на балканските страни под благовидното прикритие на миротворчески операции, свързани нерядко със значително чуждестранно военно присъствие.

Суверенитет и сигурност на Балканите

Суверенитетът е върховенство, независимост, самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните й работи. Основата на суверенитета е правото на нациите на самоопределение. Суверенитетът е общоприет и основен принцип в международното право, отразен в Устава на ООН. Държавен суверенитет притежават всички държави, независимо от големината на тяхната територия, броя на населението и обществения им строй. Но, както показва историята, великите държави често нарушават този принцип в отношенията си с малките и икономически слаборазвити страни, както и със страните, управлявани от правителства със самостоятелна и независима политика.

Суверенитетът е правната собственост на държавата – вътрешна и външна, т.е. субект на правовия порядък. Проблемът за суверенитета се преплита с действието на “правото на силата” и “силата на правото”. “Правото на силата” е свързано с несправедливостта и насилието. Правото на по-силния в международните отношения постоянно накърнява националния суверенитет на малките и слаборазвитите държави, включително и днес. Суверенитетът прави и най-малките държави равни в правно отношение с най-големите и могъщи в икономическо и военно отношение страни.

В условията на глобализацията, пише английският социолог Антъни Гидънс, суверенитетът вече не е екзистенциален въпрос, ако въобще някога е бил такъв: границите стават по-неопределени от обичайното, особено в контекста на Европейския съюз. Но националната държава не изчезва в сферата на управлението. Като цяло, значението и по-скоро се разширява, отколкото се смалява, с напредването на глобализацията. Нациите запазват и ще запазват в обозримо бъдеще значителна управленска, икономическа и културна власт над своите граждани и на международната арена. В тези условия, нациите са в състояние да упражняват такава власт, но само при активно сътрудничество помежду си, със своите собствени райони и области и транснационални групи и сдружения. Следователно, “управлението” все по-малко се отъждествява с правителството (с националното правителство) и става още по-всеобхватно (10, 37).

Поради недостатъчната откритост на изказаната от Антъни Гидънс теза, се налага уговорката, че това в никакъв смисъл не означава елиминиране на нацията и националната държава. В този смисъл, далеч по-ясна и категорична е Маргарет Тачър, една от водещите фигури на международната арена в края на ХХ век. “Здрав и стабилен световен ред може да има само тогава - пише тя - когато той се основава на уважението към отделните нации и към националните държави. Каквито и да са недостатъците на национализма, националната гордост и националните институции са най-добрата почва за една функционираща демокрация. Опитите да се заличат националните различия, както и да се обединят отделните националности и техните собствени традиции в изкуствено създадени структури са обречени на провал, понякога кървав” (12). Същата позиция се отстоява и от френския професор Ив Лакост, смятан за основател на съвременната геополитическа школа в страната си. За него нация, независимост и суверенитет са трите основни реалности, намиращи се в органично единство помежду си. Няма независимост без суверенитет, а нацията придава смисъл на едното и другото. Той е убеден, че: “Нацията е една голяма геополитическа идея, имаща пряко отношение към територията и политическите/властовите съперничества; това е големият въпрос за независимостта на нациите... Нациите продължават да съществуват дори в рамките на Европейския съюз и аз съм убеден, че те ще продължават да съществуват още дълго време, както и самата идея за независимост. Същевременно обаче идеята за нацията се видоизменя постепенно, тъй като тя вече не е толкова свързана с държавния апарат, колкото в миналото”(13, 173).

Български национален суверенитет означава българско върховенство: отстояване на разбирането, че българският народ има държавно самочувствие и достойнство, че никой държавно организиран народ няма правото да абдикира от правото си на върховенство, освен пред силата на победилия враг. Очевидно е, че става дума за изострено чувство за държавен суверенитет и държавно достойнство, за българско самоопределение. Но суверенна национална политика не означава да си сам срещу всички, нито пък политика на абсолютна изолация. Суверенна национална политика преди всичко предполага:

Ясно формулирана национална доктрина, постигната чрез широк обществен консенсус, достатъчно притегателна, за да мобилизира нацията, нейната енергия и решимост за саможертва и дисциплина на духа, който възприема себе си като воля за победа.


 

Трайна и стабилна, неподвластна на политическата конюнктура концепция за национална сигурност, разчитаща преди всичко на физическата достатъчност и моралната сила на нацията, превърнала идеята за суверенитета и независимостта в основополагащи принципи на своето историческо предназначение. Националната сигурност не е само военна мощ или гаранция за целостта на държавата чрез сигурен съюзник. Много по-важно е тя да се превърне в неотменна черта на националната психология. Защото нация без съзнание за себе си, за смисъла на своето призвание, без закодирана в националната душа воля за историческо безсмъртие е обречена.

Последователно провеждана политика по отношение на етническите, религиозните и други групи в страната и българите извън сегашните граници.

Верни съюзници, обединени от общността на определени ценности, от близка или обща историческа съдба, от еднородността на цивилизацията и дълбочината на културните взаимоотношения.

Суверенитетът не е привилегия на силните и големите, а на онези, които знаят какво искат и за какво се борят. Той е белег за свобода, свобода от излишък на преклонение пред чуждата воля, от недостатък на самочувствие и себеуважение. Суверенитетът е израз на далновидност и критически разум, способност за обективна интерпретация на реалностите.

Когато се говори за Балканите, винаги трябва да се има предвид една важна тяхна особеност: наличието на прекален “излишък” от история, поради което историята тук винаги е била повече от географията. А преодоляването на този синдром може да се постигне чрез европейската алтернатива на развитието на Балканите.

Обединена Европа - неизбежната алтернатива

Като краен резултат от политиката, основана на доктрината за т.нар. “балканизация”, днес сме свидетели на реалности, при които нито една от държавите, влизащи в тази геополитическа зона, не е в състояние да доминира над другите. Така например, Турция, независимо, че е страна с голямо население и територия, ключово геостратегическо положение и стабилни позиции пред САЩ, не може да се възползва от своите преимущества, поради нежеланието на балканските народи отново да се окажат в нейната сфера на доминация. Тук важна роля играе не само историческото минало, обременено с многовековното османско владичество, което в спомените на балканските народи продължава да се отъждествява с робството. Огромно значение имат противоречията между исляма и християнството, които в продължение на векове са използвани като главно духовно-идеологическо оръжие за противопоставяне на двете религиозни общности в тази част на Стария континент. Балканите традиционно остават духовно пространство на православното християнство със значително присъствие на славянско население. И не на последно място, Турция заема малка част от земите, попадащи в географията на Балканите.

Ето защо мирът и стабилността на Балканите са възможни само при равнопоставеност и запазване суверенитета на отделните държави под общия покрив на обединена Европа и без надмощие на която и да е от тях.

Като геополитическа зона Балканите имат редица преимущества и рискове. Последните са свързани, преди всичко, със статуквото, а преимуществата могат да се използват за целите на общото европейско бъдеще на народите от този регион. И в двата случая - неутрализиране на рисковете и далновидното използване на преимуществата - решаващата роля принадлежи на волята на балканските народи и зрелостта на техните политически елити.

Това предполага формирането на ново историческо мислене, утвърждаване на модерна социокултурна концепция за нацията, модернизация на двете основни регионални религии - православието и исляма и, не на последно място, решителен отказ от иредентизма, който досега заемаше прекомерно голямо място във външната политика и взаимоотношенията между балканските държави. От друга страна, положително значение би имало възприемането на идеята за балканска конфедерация в рамките обединена Европа, което ще разшири възможностите за свободно движение на хора, капитали и културни ценности, като необходима предпоставка за постепенното изграждане на обща духовна конституция с доминация на общоевропейските и общочовешки ценности. Това ще подпомогне процеса на формиране на множествена (поливариантна) идентичност, при което етническата и националната самоличност няма да служи за източник на междуетнически и междунационални конфликти. По-голямо значение ще придобие общата балканска и европейска самоличност. Благоприятна основа за това ще се окаже “кръстопътната културна матрица” като обща специфична характеристика на балканските народи.

Следователно, европейската интеграция трябва да се утвърди като основен сред геополитическите императиви на региона. Това е неизбежна и единствено разумна перспектива, която ще гарантира мира и стабилността в тази част на Стария континент. Което пък, от своя страна, предполага Европа да се превърне в символ на хуманизма и реално осъщественото единство на многообразието.

Литература:

Бекярова, Н. Югоизточна Европа и Черноморският регион.- В: Национална и международна сигурност. С., 2005; Югоизточна Европа в контекста на сигурността. Ч. І., С., 2004.

Балканите в политиката на големите държави САЩ, ФРГ, Англия, Франция. С., 1995.

24 часа, бр. 36, февруари 2002.

24 часа, бр. 63, 5 март 2002.

Колев, И., Д. Тафков. Философия на правото. Въведение. С., 1995.

Гиндев, Е. Започна битката на великите сили за Балканите.- Монитор, 27 февруари 2002.

Труд, бр. 321, 24 ноември 2005.

Джафери предлага държава Дардания.- Монитор, 12 ноември 2005; Карастоянов, Ст. Косово. Политикогеографска характеристика. С., 1999.

Геополитически речник на света. С., 2005.

Гидънс, А. Третият път. С., 1998.

Аndrews, P. A. Turkiye’de etnik gruplar. Istanbul, 1992.

Тачър, М. Изкуството на държавника. С., 2002.

Лакост, Ив. Геополитиката изучава съперничествата и техните пространствени измерения. – Геополитика, бр. 2, 2005.

* Преподавател по външна политика и сигурност в Нов български университет

{rt}

Доскоро съществуваше определен консенсус относно страните, разположени в географските граници на Балканския полуостров. Днес обаче Словения и Хърватска търсят аргументи, за да се определят като централноевропейски държави и да се откъснат от бремето на името “Балкани”. От друга страна, политическите граници на региона далеч надхвърлят неговия географски периметър. Според френския географ Жак Ансел, в границите на Балканите попадат Албания, България, Гърция, републиките от бивша Югославия и Румъния. Той смята, че Турция не бива да се разглежда като балканска страна. За редица автори, Балканите представляват субрегион в Югоизточна Европа. В нея обикновено се включват Унгария, Румъния, бивша Югославия, Албания, България, Гърция и Европейска Турция.

В така очертаните географски граници полуостровът заема 505 000 кв.км. площ, от които на островите се падат 21 500 кв. км (4,25 %). Политическите граници на Балканите, естествено, не съвпадат с очертаните географски ширини и включват далеч по-обширна площ от около 1 546 610 кв. км. Тази чувствителна разлика се получава от факта, че едва около 5 % от територията на Турция и около 6% от територията на Румъния фактически лежат в географските райони на Балканите (1).

Геополитическата и геостратегическата характеристика на Балканите обхваща и принадлежността им към Черноморския регион. Последният включва България, Румъния и Турция, които заемат западните и южните брегове на Черно море, а така също и другите държави, заемащи северните и източните брегове – Украйна, Русия и Грузия.

От друга страна, известно е, че когато балканските народи са освободени от османците и са определени техните територии и граници, възникват огромни трудности, сплитащи се в истински “Гордиев възел”. Сегашната ситуация в региона, до голяма степен, се дължи на това обстоятелство. Тя е характеризирана от Стивън Лараби така: “… Всички те (балканските народи – О.З.) се раждат от руините на мултинационални империи… Всички имат иредентистки аспирации спрямо съседите си, защото част от територията им е била присъединена към чужда държава, малко от тях не са били подлагани на натиск отвън – поне до най-ново време – за да могат да се развият собствени демократични институции; всички са изтърпели многолетно османско господство…, което им е попречило да изработят дългосрочна програма за модернизация” (2, 8).

Тази характеристика, която определя, преди всичко, историческите параметри на днешната геополитическа ситуация в региона, никога не бива да се пренебрегва особено когато става дума за бъдещето на Балканите. Една далновидна външна политика и взаимоотношения не само със съседите, но и с други близки и далечни страни, би дала шанс тя да се използва в интерес на мира, сътрудничеството и стабилността на региона, в контекста на защита на националните интереси и общата европейска перспектива. Само по този начин е възможно да се съхрани геостратегическото значение на Балканите, като цяло, и на всяка страна поотделно.

Геостратегическото значение на региона

Балканите заемат изключително важен военностратегически район в Югоизточна Европа с обща площ 1 500 000 кв. км, разделена между Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Гърция, Румъния, Словения, Турция, Македония, Сърбия и Черна гора. Дължината на общата брегова линия на полуострова е 27 097 км. Балканските страни граничат с европейски и азиатски държави като: Италия, Австрия, Унгария, Украйна, Молдова, Русия, Азербайджан, Армения, Грузия, Иран, Ирак и Сирия. Това обкръжение оказва сериозно влияние върху съществуващите етнически, религиозни и социални проблеми в региона.

Населението на региона наброява днес около 130 милиона души. Най-многолюдна е Турция ( с площ от 780 580 кв.км., и население от 65 700 000 души). Румъния заема площ от 237 500 кв. км с население от 22, 400 000 души. Сърбия и Черна гора са с територия от 102 136 кв.км. и 10 825 000 население. Останалите страни от региона са Гърция (131 944 кв.км., 10 600 000 души); България (110 913 кв.км., 7 800 000); Хърватска (56 538 кв.км., 4 300 000 души), Босна и Херцеговина (51 130 кв. км., 3 800 000 души); Албания (28 748 кв.км., 3 500 000 души); Словения (20 254 кв.км., 1 900 000 души); Македония (25 333 кв. км., 2 000 000 население) (29). Прирастът на населението на Турция и Албания е 5 пъти по-голям от този на бивша Югославия и Гърция, 17 пъти от този на Румъния и 31 пъти от този на България. Албания има изключително висок темп на демографски прираст (2,5 % годишно).

Доскоро съществуваше определен консенсус относно страните, разположени в географските граници на Балканския полуостров. Днес обаче Словения и Хърватска търсят аргументи, за да се определят като централноевропейски държави и да се откъснат от бремето на името “Балкани”. От друга страна, политическите граници на региона далеч надхвърлят неговия географски периметър. Според френския географ Жак Ансел, в границите на Балканите попадат Албания, България, Гърция, републиките от бивша Югославия и Румъния. Той смята, че Турция не бива да се разглежда като балканска страна. За редица автори, Балканите представляват субрегион в Югоизточна Европа. В нея обикновено се включват Унгария, Румъния, бивша Югославия, Албания, България, Гърция и Европейска Турция.

В така очертаните географски граници полуостровът заема 505 000 кв.км. площ, от които на островите се падат 21 500 кв. км (4,25 %). Политическите граници на Балканите, естествено, не съвпадат с очертаните географски ширини и включват далеч по-обширна площ от около 1 546 610 кв. км. Тази чувствителна разлика се получава от факта, че едва около 5 % от територията на Турция и около 6% от територията на Румъния фактически лежат в географските райони на Балканите (1).

Геополитическата и геостратегическата характеристика на Балканите обхваща и принадлежността им към Черноморския регион. Последният включва България, Румъния и Турция, които заемат западните и южните брегове на Черно море, а така също и другите държави, заемащи северните и източните брегове – Украйна, Русия и Грузия.

От друга страна, известно е, че когато балканските народи са освободени от османците и са определени техните територии и граници, възникват огромни трудности, сплитащи се в истински “Гордиев възел”. Сегашната ситуация в региона, до голяма степен, се дължи на това обстоятелство. Тя е характеризирана от Стивън Лараби така: “… Всички те (балканските народи – О.З.) се раждат от руините на мултинационални империи… Всички имат иредентистки аспирации спрямо съседите си, защото част от територията им е била присъединена към чужда държава, малко от тях не са били подлагани на натиск отвън – поне до най-ново време – за да могат да се развият собствени демократични институции; всички са изтърпели многолетно османско господство…, което им е попречило да изработят дългосрочна програма за модернизация” (2, 8).

Тази характеристика, която определя, преди всичко, историческите параметри на днешната геополитическа ситуация в региона, никога не бива да се пренебрегва особено когато става дума за бъдещето на Балканите. Една далновидна външна политика и взаимоотношения не само със съседите, но и с други близки и далечни страни, би дала шанс тя да се използва в интерес на мира, сътрудничеството и стабилността на региона, в контекста на защита на националните интереси и общата европейска перспектива. Само по този начин е възможно да се съхрани геостратегическото значение на Балканите, като цяло, и на всяка страна поотделно.

Геостратегическото значение на региона

Балканите заемат изключително важен военностратегически район в Югоизточна Европа с обща площ 1 500 000 кв. км, разделена между Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Гърция, Румъния, Словения, Турция, Македония, Сърбия и Черна гора. Дължината на общата брегова линия на полуострова е 27 097 км. Балканските страни граничат с европейски и азиатски държави като: Италия, Австрия, Унгария, Украйна, Молдова, Русия, Азербайджан, Армения, Грузия, Иран, Ирак и Сирия. Това обкръжение оказва сериозно влияние върху съществуващите етнически, религиозни и социални проблеми в региона.

Населението на региона наброява днес около 130 милиона души. Най-многолюдна е Турция ( с площ от 780 580 кв.км., и население от 65 700 000 души). Румъния заема площ от 237 500 кв. км с население от 22, 400 000 души. Сърбия и Черна гора са с територия от 102 136 кв.км. и 10 825 000 население. Останалите страни от региона са Гърция (131 944 кв.км., 10 600 000 души); България (110 913 кв.км., 7 800 000); Хърватска (56 538 кв.км., 4 300 000 души), Босна и Херцеговина (51 130 кв. км., 3 800 000 души); Албания (28 748 кв.км., 3 500 000 души); Словения (20 254 кв.км., 1 900 000 души); Македония (25 333 кв. км., 2 000 000 население) (29). Прирастът на населението на Турция и Албания е 5 пъти по-голям от този на бивша Югославия и Гърция, 17 пъти от този на Румъния и 31 пъти от този на България. Албания има изключително висок темп на демографски прираст (2,5 % годишно).

Страница 2

 

Този етнодемографски калейдоскоп на региона крие в себе си сериозни рискове за мира и стабилността на цяла Югоизточна Европа. Достатъчно е да посочим само някои от конфликтните реалности: неизясненият статут на около 100 000 сърби в Източна Славония, влизаща в състава на хърватската държава; ситуацията в Босна и Херцеговина, където населяващите я три общности - сърби, мюсюлмани и хървати, на практика, не поддържат никакви взаимоотношения помежду си, а мирът, до голяма степен, се крепи на международните сили за ред и сигурност; положението в областта Санджак, разделена между Сърбия и Черна гора, но населена предимно с босненски мюсюлмани, които постоянно се стремят да получат автономен статут; противоречията, свързани с амбицията за автономия на унгарската етническа общност във Войводина, влизаща в състава на Сърбия; проблемите, породени от почти шесте милиона албанци, които живеят в региона; нестабилността на международния протекторат Косово, където са съсредоточени около 2 милиона албанци; споровете за съдбата на около 2 милиона унгарци в Румъния; пъстрата етническа картина в почти всички балкански страни и провежданата от тях иредентистска политика спрямо всяка от съседите и т.н.

Балканите са район с висока степен на милитаризация: съвкупният военен потенциал на балканските страни е 84 % от въоръжената мощ на НАТО в Европа. Подлежащи на военна служба в балканските страни са около 1 200 000 млади мъже. При 20 месеца средна продължителност на военната служба, деветте страни разполагат с мирновременни въоръжени сили, наброяващи общо 2,6 млн. души, включително офицери и сержанти, сравнени с 3,1 млн. бойци на НАТО в Европа.

Главните фактори, определящи стратегическото значение на Балканския полуостров са:

  • неговото географско разположение;
  • природните му ресурси;
  • комуникациите минаващи през територията му;
  • прекият контакт с други ключови геополитически зони (Русия, Персийският залив, Средиземно море и др.);
  • специфичното историческо наследство (2, 13-14).

Брегът на Балканския полуостров се мие от Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Йонийско море. Проливите са единственият воден път от Черно море през Гибралтар и Суецкият канал за Атлантическия и Индийския океан. Сухопътните артерии през Балканите са най-краткия път от Западна Европа за Близкия Изток. Около 60 по-големи пристанища са подходящи за операции по “всички азимути”, 930 са използваемите летища, от които 334 са оборудвани за всякакъв вид военни операции (41% от тях са в България). Общата дължина на железопътните линии възлиза на 36 000 километра. Освен тях има и 300 000 павирани и асфалтирани автомобилни пътища.

В района има значителни газови находища, изчислени на 300 млрд куб. м., повечето от които са на румънска територия. Гърция, Турция и България разполагат с уранови запаси. Балканите произвеждат 9 от 13-те метали, обикновено квалифицирани като “стратегически”, като Европейският съюз зависи почти изцяло от вноса на повечето от тях.

Има и още нещо, извънредно важно за стратегическите императиви на западните страни. Според изчисления на ООН, през идните 50 години на Западна Европа ще са необходими много повече имигранти, отколкото влизат сега, за да има кой да работи. Това се налага поради поголовното застаряване на собственото й население. След 50 години пенсионерите ще бъдат толкова много, че няма кой да изработва пенсиите им. Сега на 5-има работещи се пада 1 над 65 годишна възраст, през 2050 обаче, съотношението ще бъде 1 пенсионер на 2-ма работещи. Само на Германия са й нужни 500 000 чужденци всяка година, на Италия – по 300 000 до 2025, за да се запази сегашният брой на работната ръка. Още сега в Германия живеят 2 014 000 турци, 276 800 поляци, 109 300 румънци, 56 700 унгарци и 38 800 българи. При това страните от бившите социалистически страни в Средна и Източна Европа “изнасят” висококвалифицирана работна ръка. Тези хора отиват на Запад, след като получат необходимото образование и квалификация в своите страни.

Освен демографските фактори, върху растящото значение на Югоизточна Европа, и по-специално на Балканите, за великите сили в Европа и САЩ трайно влияние оказват и ще оказват военнопромишлените аспекти на политиката им в региона. Достатъчно е, например, да се отбележи, че в случай на война само България е в състояние да мобилизира 250-300 000 бойци. Албания разполага с 27 000-на армия, 400 танка, 20 кораба, 98 самолета. Румъния има армия от 103 000 души, с 1373 танка и 1 подводница, 307 самолети. България поддържа малка армия. Македония има 16 000-на армия, 98 танка, 4 самолета (3).

Според мнозина, разширяването на НАТО на Изток е, преди всичко, разширяване на пазарите на западноевропейското и американското оръжие. Известният американски писател Гор Видал ясно формулира тази очевидна и за обикновените хора истина: “НАТО се разширява, за да продава американско оръжие на бедните страни като Румъния или Полша” (4). За целта САЩ безпрепятствено използват изградените вече в тези държави военни съоръжения. И това не е началото на битката на великите сили за Балканите. То, по-скоро, е окончателното налагане на американската стратегическа доминация в региона, който обхваща Украйна, Молдова, Румъния, Хърватия, Сърбия, Черна Гора, Албания, Македония и България. За постигането и, САЩ и Западна Европа използват различни инструменти, включително интеграцията в НАТО и ЕС, католическия експанзионизъм на Ватикана, идеологическата обработка на местния политическия елит и т.н. (6).

Страница 3

 

Етнополитическата ситуация на Балканите

Стратегическата картина на Балканите в най-голяма степен и непосредствено се определя от историческото наследство на региона. Мозайката от национални, етнически и религиозни малцинства е типична за картата на тази част на Стария континент. Етническите конфликти могат да се окажат сериозен риск за националната сигурност на страните от района и за мира не само на Балканския полуостров, но и на Европа като цяло.

Както е известно, в Албания живее 250 хилядно гръцко малцинство – главно в Северен Епир; многобройни етнически албанци обитават Македония и други части от бивша Югославия (общо над 3 млн. души). В България живеят около 1 000 000 мюсюлмани, 800 000 от които се смятат за етнически турци. На свой ред, София вярва в българския етнически произход на повечето македонски славяни. В Гърция (в Северна Тракия) живеят около 130 000 мюсюлмани, повечето от които са етнически турци. В Румъния има близо 2 млн. унгарци (в Трансилвания), както и значителни групи турци, германци, българи, цигани. Букурещ претендира за закрила на молдованците и румънското малцинство от 45 000 души във Войводина. Турция, както е известно, признава само наличието на религиозни малцинства в своите граници. Но различни източници сочат, че на територията й живеят и етнически малцинства: гърци, албанци, евреи, цигани, араби, грузинци, осетинци, кюрди, черкези и др. Най-многочислени са кюрдите (11). Анкара има претенции да закриля и мюсюлманите в съседните страни. Бившата югославска република Македония, или Република Македония, е с население от около 2 милиона души – като 66% са македонци, а етническите албанци са около една трета. Площта и е 25 173 кв. км. Според местните албански лидери, в страната живее около 700 хиляди албанско население. Освен това, в Македония са регистрирани 48 хил (4%) турци, 44 хил.(2,2%) роми, 45 хиляди сърби и др. 67 % от населението са християни (православни) и 30% мюсюлмани. Босна и Херцеговина – 31% сърби, 17% хървати, 44% мюсюлмани. В Хърватско, с население 5 млн. души, 3% са сърби. В Сърбия и Черна гора, с население от около 11 млн. души, също има няколко големи малцинствени групи – албанци и мюсюлмани от различен етнически произход, 400 000 унгарци във Войводина, българи (в района на Димитровград и Босилеград) и т.н. Новите югославски държави (Словения, Хърватско, Македония, Босна и Херцеговина) също включват в населението си сръбски и мюсюлмански общности, а също власи, българи, гърци, турци, немци и италианци (на северозапад). Република Черна Гора, с население около 600 000 души, представлява пъстра палитра от различни култури – черногорци, сърби, албанци, хървати, босненци и евреи. Всички балкански страни имат свои цигански общности (общо 3 млн.души) – мобилна и в същото време етноцентрична маса, гравитираща към различни култури, но преди всичко към исляма (9).

Растящата стратегическа зависимост на региона на фона на мащабните проблеми на сигурността в Европа и света, като цяло, формира позициите на големите държави спрямо Балканския полуостров. Те са крайно противоречиви и крият непредсказуеми последици не само за съдбата на балканските народи, но и за съдбата на един далеч по-обширен ареал – евразийският „суперконтинент”. Има анализи (например този на група специалисти от Североатлантическата асамблея през 1992), съгласно които балканските страни могат да се групират в три регионални „блока”:

“католически” – Хърватска, Словения и Унгария;

“православен” – Сърбия, Черна Гора, Гърция (и вероятно Румъния и Русия);

“балканско-ориенталски” – Албания, България, Турция и Македония.

Други автори (В. Дзанетакос и др.) говорят за “дъги”, очертаващи сродни нагласи и исторически тежнения на големи маси от населението. Тези “дъги” се използват избирателно от големите сили, за да прокарат своите интереси. Има и трета група автори (Михайло Михайлов, Макс Сингърс и др.), които говорят за възможна “Балканска конфедерация” с участието на България, държавите от бивша Югославия и Албания.

Страница 4

 

Отношението към тези “съюзи”, “оси”, “дъги” и други формации, основани главно на етнорелигиозен принцип, е твърде нееднозначно и противоречиво. Именно поради това, балканската проблематика става главна тема през 90-те години на миналия век. Събитията в Косово потвърждават това. Все още не е изключено те да бъдат възпроизведени и в други райони на Балканския полуостров. Според доклад на “Оксфорд аналитика”, “Скопие и Тирана” са ключът на американската дипломация в Балканския юг” (5).

Балканизацията и проблемите на геополитическата стабилност

Всъщност, в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век сме свидетели на ескалация на политиката на “балканизация” на Югоизточна Европа. Тази политика е известна още от ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. В основата й безспорно стои съперничеството и домогването на великите сфери на влияние и господство в региона. Противно на обещанията за недопускане нарушаването на установените граници вече е в ход изваждането на Косово от състава на Сърбия и Черна гора. Тирана периодично излиза с резолюции за независимо Косово, а лидери на косовските албанци говорят за включването на областта към Велика Албания, в която да влязат включват освен Косово и някои части от Южна Сърбия, западната част на Македония и част от Северозападна Гърция под общо наименование Дардания (8,9). На свой ред, унгарците в сръбската област Войводина настояват за етническа, териториална и персонална автономия (7,29).

И в миналото, и сега дезинтеграцията на Балканите е крайния резултат от политиката, следваща принципа “разделяй и владей”. Подобна политика обаче, е в пълно противоречие с идеята за европейска интеграция. Напоследък се забелязва още една тревожна тенденция - деславянизацията на региона. Данните сочат, че през 2002 общият брой на населението в Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Сърбия и Черна гора се състои от 16 620 000 славяни и 11 490 000 неславяни. Две години по-късно славяните са намалели на 13 450 000, а неславяните са нараснали на 17 310 000. В България, през 2002, има 6 100 000 славяни и 1 710 000 неславяни. През 2004 година славяните са 4 700 000, неславяните - 2 920 000 души. Докато ръстът на населението при славяните е 1,04, то при неславяните той е +1,97.

Тази тенденция обслужва интересите на определени кръгове, във и извън региона, които виждат в евентуалната доминация на славянската културна традиция на Балканите опасност за своите геополитически интереси.

Добре известно е, че балканските страни не могат поотделно да се развиват и равностойно да участват в общоевропейската интеграция. Но в същото време европейската идея не означава ликвидиране на националните държави, размиване на тяхната културна идентичност, нито пък замяна на националния суверенитет с протекторат и разделяне на сегашните държави в региона на десетки „княжества” и васални структури по етнически признак. Тя само предлага нова култура на националното съзнание.

Свободното движение на хора, идеи, стоки, инвестиции, технологии и ценности е съществена характеристика на новата политическа философия. В европейската идея духът на прогреса се отъждествява с духа на демокрацията, по същия начин, както през Ренесанса – с духа на хуманизма. Това налага формирането на ново глобално мислене за универсални проблеми като опазването на мира и възстановяването на екологическия баланс в света; предотвратяването на ядрения апокалипсис; утвърждаването на нов икономически ред, основан на цивилизация, гарантираща справедливото разпределение на материалните и духовни блага и издигаща хуманизма в основен и единствен критерий на прогреса.

Тъкмо това ново мислене ще гарантира и запазването на културното многообразие. На тази основа се утвърждава разбирането, че колкото по-богати и с по-широк диапазон са културните традиции на народите, толкова по-богат е духовният живот на човечеството като цяло. Интегрирайки се в една икономическа, културна и духовна общност, народите трябва да се подчиняват на формулата: нито да се отричаме от себе си, нито да затваряме в себе си.

Страница 5

 

Изграждането на нова концепция за универсалността и самобитността, като съществени характеристики на всяка истинска култура, е необходима предпоставка за постигането на това изискване. Така тези две основни културни характеристики запазват своето единство без взаимно да се застрашават. Само в ситуации, породени от политически и идеологически спекулации, обслужващи взаимни експанзионистични аспирации на страните от региона, едната от тях се превръща в заплаха за другата. За съжаление, подобни ситуации твърде често възникват в Европа. Наблюдават се и днес. От друга страна, те създава благоприятни предпоставки за намеса във вътрешните работи на балканските страни под благовидното прикритие на миротворчески операции, свързани нерядко със значително чуждестранно военно присъствие.

Суверенитет и сигурност на Балканите

Суверенитетът е върховенство, независимост, самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните й работи. Основата на суверенитета е правото на нациите на самоопределение. Суверенитетът е общоприет и основен принцип в международното право, отразен в Устава на ООН. Държавен суверенитет притежават всички държави, независимо от големината на тяхната територия, броя на населението и обществения им строй. Но, както показва историята, великите държави често нарушават този принцип в отношенията си с малките и икономически слаборазвити страни, както и със страните, управлявани от правителства със самостоятелна и независима политика.

Суверенитетът е правната собственост на държавата – вътрешна и външна, т.е. субект на правовия порядък. Проблемът за суверенитета се преплита с действието на “правото на силата” и “силата на правото”. “Правото на силата” е свързано с несправедливостта и насилието. Правото на по-силния в международните отношения постоянно накърнява националния суверенитет на малките и слаборазвитите държави, включително и днес. Суверенитетът прави и най-малките държави равни в правно отношение с най-големите и могъщи в икономическо и военно отношение страни.

В условията на глобализацията, пише английският социолог Антъни Гидънс, суверенитетът вече не е екзистенциален въпрос, ако въобще някога е бил такъв: границите стават по-неопределени от обичайното, особено в контекста на Европейския съюз. Но националната държава не изчезва в сферата на управлението. Като цяло, значението и по-скоро се разширява, отколкото се смалява, с напредването на глобализацията. Нациите запазват и ще запазват в обозримо бъдеще значителна управленска, икономическа и културна власт над своите граждани и на международната арена. В тези условия, нациите са в състояние да упражняват такава власт, но само при активно сътрудничество помежду си, със своите собствени райони и области и транснационални групи и сдружения. Следователно, “управлението” все по-малко се отъждествява с правителството (с националното правителство) и става още по-всеобхватно (10, 37).

Поради недостатъчната откритост на изказаната от Антъни Гидънс теза, се налага уговорката, че това в никакъв смисъл не означава елиминиране на нацията и националната държава. В този смисъл, далеч по-ясна и категорична е Маргарет Тачър, една от водещите фигури на международната арена в края на ХХ век. “Здрав и стабилен световен ред може да има само тогава - пише тя - когато той се основава на уважението към отделните нации и към националните държави. Каквито и да са недостатъците на национализма, националната гордост и националните институции са най-добрата почва за една функционираща демокрация. Опитите да се заличат националните различия, както и да се обединят отделните националности и техните собствени традиции в изкуствено създадени структури са обречени на провал, понякога кървав” (12). Същата позиция се отстоява и от френския професор Ив Лакост, смятан за основател на съвременната геополитическа школа в страната си. За него нация, независимост и суверенитет са трите основни реалности, намиращи се в органично единство помежду си. Няма независимост без суверенитет, а нацията придава смисъл на едното и другото. Той е убеден, че: “Нацията е една голяма геополитическа идея, имаща пряко отношение към територията и политическите/властовите съперничества; това е големият въпрос за независимостта на нациите... Нациите продължават да съществуват дори в рамките на Европейския съюз и аз съм убеден, че те ще продължават да съществуват още дълго време, както и самата идея за независимост. Същевременно обаче идеята за нацията се видоизменя постепенно, тъй като тя вече не е толкова свързана с държавния апарат, колкото в миналото”(13, 173).

Български национален суверенитет означава българско върховенство: отстояване на разбирането, че българският народ има държавно самочувствие и достойнство, че никой държавно организиран народ няма правото да абдикира от правото си на върховенство, освен пред силата на победилия враг. Очевидно е, че става дума за изострено чувство за държавен суверенитет и държавно достойнство, за българско самоопределение. Но суверенна национална политика не означава да си сам срещу всички, нито пък политика на абсолютна изолация. Суверенна национална политика преди всичко предполага:

Ясно формулирана национална доктрина, постигната чрез широк обществен консенсус, достатъчно притегателна, за да мобилизира нацията, нейната енергия и решимост за саможертва и дисциплина на духа, който възприема себе си като воля за победа.

Страница 6

 

Трайна и стабилна, неподвластна на политическата конюнктура концепция за национална сигурност, разчитаща преди всичко на физическата достатъчност и моралната сила на нацията, превърнала идеята за суверенитета и независимостта в основополагащи принципи на своето историческо предназначение. Националната сигурност не е само военна мощ или гаранция за целостта на държавата чрез сигурен съюзник. Много по-важно е тя да се превърне в неотменна черта на националната психология. Защото нация без съзнание за себе си, за смисъла на своето призвание, без закодирана в националната душа воля за историческо безсмъртие е обречена.

Последователно провеждана политика по отношение на етническите, религиозните и други групи в страната и българите извън сегашните граници.

Верни съюзници, обединени от общността на определени ценности, от близка или обща историческа съдба, от еднородността на цивилизацията и дълбочината на културните взаимоотношения.

Суверенитетът не е привилегия на силните и големите, а на онези, които знаят какво искат и за какво се борят. Той е белег за свобода, свобода от излишък на преклонение пред чуждата воля, от недостатък на самочувствие и себеуважение. Суверенитетът е израз на далновидност и критически разум, способност за обективна интерпретация на реалностите.

Когато се говори за Балканите, винаги трябва да се има предвид една важна тяхна особеност: наличието на прекален “излишък” от история, поради което историята тук винаги е била повече от географията. А преодоляването на този синдром може да се постигне чрез европейската алтернатива на развитието на Балканите.

Обединена Европа - неизбежната алтернатива

Като краен резултат от политиката, основана на доктрината за т.нар. “балканизация”, днес сме свидетели на реалности, при които нито една от държавите, влизащи в тази геополитическа зона, не е в състояние да доминира над другите. Така например, Турция, независимо, че е страна с голямо население и територия, ключово геостратегическо положение и стабилни позиции пред САЩ, не може да се възползва от своите преимущества, поради нежеланието на балканските народи отново да се окажат в нейната сфера на доминация. Тук важна роля играе не само историческото минало, обременено с многовековното османско владичество, което в спомените на балканските народи продължава да се отъждествява с робството. Огромно значение имат противоречията между исляма и християнството, които в продължение на векове са използвани като главно духовно-идеологическо оръжие за противопоставяне на двете религиозни общности в тази част на Стария континент. Балканите традиционно остават духовно пространство на православното християнство със значително присъствие на славянско население. И не на последно място, Турция заема малка част от земите, попадащи в географията на Балканите.

Ето защо мирът и стабилността на Балканите са възможни само при равнопоставеност и запазване суверенитета на отделните държави под общия покрив на обединена Европа и без надмощие на която и да е от тях.

Като геополитическа зона Балканите имат редица преимущества и рискове. Последните са свързани, преди всичко, със статуквото, а преимуществата могат да се използват за целите на общото европейско бъдеще на народите от този регион. И в двата случая - неутрализиране на рисковете и далновидното използване на преимуществата - решаващата роля принадлежи на волята на балканските народи и зрелостта на техните политически елити.

Това предполага формирането на ново историческо мислене, утвърждаване на модерна социокултурна концепция за нацията, модернизация на двете основни регионални религии - православието и исляма и, не на последно място, решителен отказ от иредентизма, който досега заемаше прекомерно голямо място във външната политика и взаимоотношенията между балканските държави. От друга страна, положително значение би имало възприемането на идеята за балканска конфедерация в рамките обединена Европа, което ще разшири възможностите за свободно движение на хора, капитали и културни ценности, като необходима предпоставка за постепенното изграждане на обща духовна конституция с доминация на общоевропейските и общочовешки ценности. Това ще подпомогне процеса на формиране на множествена (поливариантна) идентичност, при което етническата и националната самоличност няма да служи за източник на междуетнически и междунационални конфликти. По-голямо значение ще придобие общата балканска и европейска самоличност. Благоприятна основа за това ще се окаже “кръстопътната културна матрица” като обща специфична характеристика на балканските народи.

Следователно, европейската интеграция трябва да се утвърди като основен сред геополитическите императиви на региона. Това е неизбежна и единствено разумна перспектива, която ще гарантира мира и стабилността в тази част на Стария континент. Което пък, от своя страна, предполага Европа да се превърне в символ на хуманизма и реално осъщественото единство на многообразието.

Литература:

Бекярова, Н. Югоизточна Европа и Черноморският регион.- В: Национална и международна сигурност. С., 2005; Югоизточна Европа в контекста на сигурността. Ч. І., С., 2004.

Балканите в политиката на големите държави САЩ, ФРГ, Англия, Франция. С., 1995.

24 часа, бр. 36, февруари 2002.

24 часа, бр. 63, 5 март 2002.

Колев, И., Д. Тафков. Философия на правото. Въведение. С., 1995.

Гиндев, Е. Започна битката на великите сили за Балканите.- Монитор, 27 февруари 2002.

Труд, бр. 321, 24 ноември 2005.

Джафери предлага държава Дардания.- Монитор, 12 ноември 2005; Карастоянов, Ст. Косово. Политикогеографска характеристика. С., 1999.

Геополитически речник на света. С., 2005.

Гидънс, А. Третият път. С., 1998.

Аndrews, P. A. Turkiye’de etnik gruplar. Istanbul, 1992.

Тачър, М. Изкуството на държавника. С., 2002.

Лакост, Ив. Геополитиката изучава съперничествата и техните пространствени измерения. – Геополитика, бр. 2, 2005.

* Преподавател по външна политика и сигурност в Нов български университет

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн