С посещението (в края на ноември 2005) на бившия финландски президент Марти Ахтисаари в Косово, бе поставено началото на заключителния етап от усилията на международната общност за решаване на изключително тежкия проблем за бъдещето на бившата сръбска провинция. В качеството си на специален представител на генералния секретар на ООН, финландецът се опитва да примири непримиримото – т.е. претенциите на косовските албанци за независимост и решимостта на Белград да не им я предоставя в никакъв случай.
В края на миналата 2005 Ахтисаари посети Прищина (където се срещна с представители на местната православна църква, които поискаха от него да защити християнските храмове в провинцията от албанските посегателства) и Белград, както и столиците на съседните на Косово държави – Подгорица, Тирана и Скопие.
Совалката на финландския екс-президент беше закономерен завършек на шестгодишния „преходен” период в областта. Както е известно, през юни 1999, след подписването на мирното споразумение, което по същество бе капитулация на управляваната от Милошевич Югославия пред НАТО, Косово премина под юрисдикцията на ООН и започна да се управлява от администрация, назначена от Световната организация – UNMIK. Последната разви трескава дейност – отпечата нови паспорти и лични карти, въведе нови номера на колите и създаде собствена пощенска служба (макар че с всички тези нововъведения се съобразяват само страните, признаващи мандата на UNMIK). Бяха формирани и полицейски части, в които влязоха предимни бивши бойци от т.нар. Армия за освобождение на Косово.
Много съществено допълнение към UNMIK са частите на НАТО (KFOR), контролиращи въздушното пространство над Косово. През 2001, 2002 и 2004 UNMIK проведе избори за Асамблеята на Косово, които сърбите масово бойкотираха. В 120-местния парламент, двайсет места са запазени от представители на различните етнически малцинства – от тях десет за сърбите, които обаче и досега остават незаети.
Резултатите от шестгодишното управление на администрацията на ООН са доста противоречиви. От една страна, действително бе създадено някакво подобие на нормален живот – възстановени бяха водоснабдяването, електрозахранването, отново тръгна обществения транспорт, търговията върви, училищата отново функционират и т.н. От друга обаче, нерешени остават редица изключително сериозни проблеми. Като основният е свързан с евентуалното завръщане на сръбските бежанци в Косово. Както е известно, през 1999, отмъщавайки на Белград за десетилетията на дискриминация и потисничество, косовските албанци прогониха от областта над 200 хиляди сърби. Всъщност, според оценки от 2002, общият брой на бежанците е над 277 хиляди, от които 201 хиляди живеят в Сърбия, 30 хиляди в Черна гора, а 46 хиляди обитават бежанските лагери, разположени в самото Косово. При това прогонването на местните сърби се съпровождаше с унищожаване на къщите им, опожаряване на православните църкви и на всички следи от сръбската култура – а да не забравяме, че тъкмо Косово се смята за „люлка на сръбската цивилизация”, както и че на Косово поле през 1389 се е водила знаменитата битка срещу турците, завършила с пълния разгром на сръбската армия и съюзниците и.
На всичкото отгоре, днешно Косово се превърна в ключов възел на международния нелегален трафик на хора, откъдето за Западна Европа се доставят проститутки (включително и деца).
Беше ясно, че взривоопасната ситуация, която международната общност успя да „замрази” през лятото на 1999, не може да остане вечно „висяща”. От началото на 2005 различни сили в, и извън, Косово оказват нарастващ натиск върху ООН да се заеме с окончателното определяне статута на областта, която на практика вече не се контролира от Белград. Имайки предвид, че позициите на страните бяха, и си остават, съвършено противоположни и непримирими, ООН реши да се ориентира към „совалковата дипломация”, в чиито рамки избраният посредник (в случая Ахтисаари) контактува последователно ту с Белград, ту с Прищина.
Изходните позиции са ясни – косовските албанци искат безусловна и международно призната независимост. На свой ред, Сърбия е готова да им предостави „повече от автономия, но по-малко от независимост”, подчертавайки, че продължава да държи на своята териториална цялост. Впрочем, сръбската формулировка е доста неясна. Дори Русия, която на практика е единствения съюзник на Белград по въпроса за бъдещето на Косово, изрази открито недоумението си от този факт. Така руският външне министър Сергей Лавров препоръча на сръбските власти да уточнят, какво точно имат предвид, отбелязвайки, че в противен случай за Москва остава неясно, какво точно трябва да отстоява пред Запада.
Ако съдим по отзвука в белградската преса, мнозина сръбски политици оцениха изявлението на Лавров като недвусмислен намек, че Русия не възнамерява да влошава отношенията си със Запада заради сръбските интереси. Затова и една от причините за ноемврийската визита на сръбския президент Борис Тадич в Москва вероятно е бил стремежът да бъде обяснена позицията на Белград по косовския въпрос.
В срещата си с Тадич, руският президент Путин подчерта, че прилагането на двойни стандарти в случая е недопустимо, отбелязвайки, че „когато от Косово бяха принудени да избягат 200 хиляди сърби, светът предпочете да замълчи, макар че когато навремето оттам бяха изгонени 30 хиляди албанци, това бе обявено за хуманитарна катастрофа”. На свой ред, Тадич успокои руския лидер, уверявайки го, че възможното членство на Сърбия в ЕС не е насочено срещу Москва. Според него, отношенията с Русия ще продължат да бъдат сред „основополагащите направления” в сръбската външна политика. Истината обаче е, че руснаците не са в състояние да окажат кой знае каква реална подкрепа на Белград по косовския въпрос. Възможностите на Москва да влияе върху решенията на НАТО и ЕС, които днес са основните геополитически играчи на Балканите, са силно ограничени.
В същото време много официални представители на САЩ и ЕС, в лични разговори и коментари, напълно допускат възможността за независимо Косово. Според тях, в противен случай, едва ли ще може да се избегне новият взрив на насилие в областта. Наистина, шефът на UNMIK Соран Йесен Петерсен демонстрира един по-предпазлив подход, като лансира следните принципи за мирното решаване на проблема:
- запазване целостта на Косово;
- отказ от възможността за връщане към ситуацията, отпреди март 1999;
- Косово не може да се обединява със съседни държави;
- гаранции за защита правата на всички етнически малцинства в областта.
На свой ред, Махти Ахтисаари въобще се въздържа от коментари. Единственото, на което твърдо се противопоставя, е разделянето на бившата автономна република на два анклава – албански и сръбски (по модела на Босна и Херцеговина). Според него, „би било погрешна да се ориентираме към босненския пример при решаването на косовския проблем, защото по отношение на Косово е необходим специфичен подход”.
Логично е да предположим, че „совалковата дипломация” ще се проточи, но въпреки това перспективата за отделяне на Косово от Сърбия е съвсем реална. Очевидно е също, че нито Белград, нито Москва – последния съюзник на сръбската държава (която вероятно скоро ще бъде напусната и от Черна гора), не разполагат със сериозни възможности да предотвратят това.
Какво обаче ще означава подобно решение на косовския въпрос? То несъмнено ще окаже сериозно влияние и върху последващото формулиране на подходите на международната общност към разрешаването на „тлеещите” конфликти в европейската периферия и постсъветското пространство (Северен Кавказ, Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия или Нагорни Карабах).
Прецедентът с евентуалното предоставяне на независимост за Косово би могъл да послужи и като мощен импулс за силовото решаване на много други регионални конфликти. Не е изключена активизацията на старите и възникването на нови териториални спорове, както на Балканите (между Албания и Македония, Сърбия и Босна или Босна и Хърватия), така и извън тях. Допълнителни „козове” ще получат баските, корсиканските и северноирландските сепаратисти. Същото се отнася за кюрдите – и особено за тези в Северен Ирак.
Неслучайно преговорите за бъдещето на Косово се следят особено внимателно от сегашното арменско правителство. Защото самообявилата се т.нар. Нагорно-Карабахска република вижда в предоставянето на независимост за косоварите и определен шанс за себе си. В крайна сметка, ако може за албанците, защо да не може и за арменците?
Отделянето на Косово от Сърбия би изиграло крайно негативна роля и в развитието на преговорите за обединеняването на Босна и Херцеговина (която днес представлява хлабава федерация между сръбската и мюсюлманско-хърватската републики). Преди десет години световната общност предприе въоръжена намеса за да попречи на местните сърби да се отделят от Босна, сега може да се окаже, че в случая с Косово се прилагат съвършено различни стандарти.
Независимостта на областта неизбежно би довело до укрепване позициите на радикалните елементи в косовското общество, легализиране дейността на организираната престъпност и окончателното превръщане на Косово в център на наркотрафика и търговията с оръжие и „бели робини”. В същото време новата независима квази-държава ще привлече като магнит изтласканите (в хода на „войната със световния тероризъм”) от Афганистан, Чечения и Близкия изток ислямски екстремисти и терористи, трансформирайки се в основната база на Ал Кайда в Европа.
От друга страна, предоставянето на независимост на Косово ще доведе до изтеглянето на повечето международни институции, осъществяващи контрола върху ситуацията днес. Чието място, заедно с изградената от тях инфраструктура, ще бъде заето от тренировъчните лагери, складове и бази на ислямските екстремисти. Използвайки критичното социално-икономическо положение (безработицата в областта е 60%, а 30% от косоварите живеят под чертата на бедността), последните ще могат сравнително лесно да набират кадри за своите акции. А имайки предвид голямата албанска диаспора в Европа, това допълнително ще разшири зоната на бъдещите терористични акции на континента.
Осъществянето на идеята за независимо Косово ще доведе до влошаване на отношенията на новата държава със Сърбия и Македония, което силно би намалило шансовете, както на Белград, така и на Прищина, за присъединяване към ЕС.
Прави впечатление, че на преговорите за бъдещия статут на областта косовската страна се представлява от хора, тясно свързани с различни албански криминални кланове. Днес те са обединени от стремежа си за извоюване на независимост, но веднага след обявяването и ще стартират жестока междуособна борба за властта и контрола над наркотрафика и оръжейната търговия. В подобна ситуация би било наивно да се очакват реални мерки за гарантиране на нормални условия на живот за представителите на малцинствата. В тази връзка, осъществяването на активно лансираната от косоварите теза за „гарантиране на жизнения стандарт, паралелно с предоставянето на независимост” е по-скоро контрапродуктивна.
С появата на независимо Косово, както в хода на неговата интеграция в ЕС, биха укрепнали позициите на затворените мюсюлмански диаспори в Европа, което на свой ред допълнително ще изостри проблема за „цивилизационната несъвместимост”, ерозирайки социално-политическата стабилност на западното общество.
Всъщност, единствената сила, която определено би спечелила от прокламирането на независимо Косово, са САЩ. Изграждайки в областта най-голямата на Стария континент военна база „Бонд Стил”, американците установиха контрол върху стратегически важно пространство, позволяващо им на практика да се разпореждат с коридора, свързващ европейските равнини с басейните на южните морета (включително Средиземно). Това допълнително намалява зависимостта на Вашингтон от все по-несигурните му европейски съюзници, които (както показаха събитията, свързани с Ирак) претендират да имат собствена позиция по въпросите за войната и мира.
Въпросът обаче е, дали ООН и международната общност, като цяло, също имат някакъв интерес от появата на подобен, крайно опасен (включително и за нас, българите) прецедент?
* Българско геополитическо дружество
{rt}
С посещението (в края на ноември 2005) на бившия финландски президент Марти Ахтисаари в Косово, бе поставено началото на заключителния етап от усилията на международната общност за решаване на изключително тежкия проблем за бъдещето на бившата сръбска провинция. В качеството си на специален представител на генералния секретар на ООН, финландецът се опитва да примири непримиримото – т.е. претенциите на косовските албанци за независимост и решимостта на Белград да не им я предоставя в никакъв случай.
В края на миналата 2005 Ахтисаари посети Прищина (където се срещна с представители на местната православна църква, които поискаха от него да защити християнските храмове в провинцията от албанските посегателства) и Белград, както и столиците на съседните на Косово държави – Подгорица, Тирана и Скопие.
Совалката на финландския екс-президент беше закономерен завършек на шестгодишния „преходен” период в областта. Както е известно, през юни 1999, след подписването на мирното споразумение, което по същество бе капитулация на управляваната от Милошевич Югославия пред НАТО, Косово премина под юрисдикцията на ООН и започна да се управлява от администрация, назначена от Световната организация – UNMIK. Последната разви трескава дейност – отпечата нови паспорти и лични карти, въведе нови номера на колите и създаде собствена пощенска служба (макар че с всички тези нововъведения се съобразяват само страните, признаващи мандата на UNMIK). Бяха формирани и полицейски части, в които влязоха предимни бивши бойци от т.нар. Армия за освобождение на Косово.
Много съществено допълнение към UNMIK са частите на НАТО (KFOR), контролиращи въздушното пространство над Косово. През 2001, 2002 и 2004 UNMIK проведе избори за Асамблеята на Косово, които сърбите масово бойкотираха. В 120-местния парламент, двайсет места са запазени от представители на различните етнически малцинства – от тях десет за сърбите, които обаче и досега остават незаети.
Резултатите от шестгодишното управление на администрацията на ООН са доста противоречиви. От една страна, действително бе създадено някакво подобие на нормален живот – възстановени бяха водоснабдяването, електрозахранването, отново тръгна обществения транспорт, търговията върви, училищата отново функционират и т.н. От друга обаче, нерешени остават редица изключително сериозни проблеми. Като основният е свързан с евентуалното завръщане на сръбските бежанци в Косово. Както е известно, през 1999, отмъщавайки на Белград за десетилетията на дискриминация и потисничество, косовските албанци прогониха от областта над 200 хиляди сърби. Всъщност, според оценки от 2002, общият брой на бежанците е над 277 хиляди, от които 201 хиляди живеят в Сърбия, 30 хиляди в Черна гора, а 46 хиляди обитават бежанските лагери, разположени в самото Косово. При това прогонването на местните сърби се съпровождаше с унищожаване на къщите им, опожаряване на православните църкви и на всички следи от сръбската култура – а да не забравяме, че тъкмо Косово се смята за „люлка на сръбската цивилизация”, както и че на Косово поле през 1389 се е водила знаменитата битка срещу турците, завършила с пълния разгром на сръбската армия и съюзниците и.
На всичкото отгоре, днешно Косово се превърна в ключов възел на международния нелегален трафик на хора, откъдето за Западна Европа се доставят проститутки (включително и деца).
Беше ясно, че взривоопасната ситуация, която международната общност успя да „замрази” през лятото на 1999, не може да остане вечно „висяща”. От началото на 2005 различни сили в, и извън, Косово оказват нарастващ натиск върху ООН да се заеме с окончателното определяне статута на областта, която на практика вече не се контролира от Белград. Имайки предвид, че позициите на страните бяха, и си остават, съвършено противоположни и непримирими, ООН реши да се ориентира към „совалковата дипломация”, в чиито рамки избраният посредник (в случая Ахтисаари) контактува последователно ту с Белград, ту с Прищина.
Изходните позиции са ясни – косовските албанци искат безусловна и международно призната независимост. На свой ред, Сърбия е готова да им предостави „повече от автономия, но по-малко от независимост”, подчертавайки, че продължава да държи на своята териториална цялост. Впрочем, сръбската формулировка е доста неясна. Дори Русия, която на практика е единствения съюзник на Белград по въпроса за бъдещето на Косово, изрази открито недоумението си от този факт. Така руският външне министър Сергей Лавров препоръча на сръбските власти да уточнят, какво точно имат предвид, отбелязвайки, че в противен случай за Москва остава неясно, какво точно трябва да отстоява пред Запада.
Ако съдим по отзвука в белградската преса, мнозина сръбски политици оцениха изявлението на Лавров като недвусмислен намек, че Русия не възнамерява да влошава отношенията си със Запада заради сръбските интереси. Затова и една от причините за ноемврийската визита на сръбския президент Борис Тадич в Москва вероятно е бил стремежът да бъде обяснена позицията на Белград по косовския въпрос.
В срещата си с Тадич, руският президент Путин подчерта, че прилагането на двойни стандарти в случая е недопустимо, отбелязвайки, че „когато от Косово бяха принудени да избягат 200 хиляди сърби, светът предпочете да замълчи, макар че когато навремето оттам бяха изгонени 30 хиляди албанци, това бе обявено за хуманитарна катастрофа”. На свой ред, Тадич успокои руския лидер, уверявайки го, че възможното членство на Сърбия в ЕС не е насочено срещу Москва. Според него, отношенията с Русия ще продължат да бъдат сред „основополагащите направления” в сръбската външна политика. Истината обаче е, че руснаците не са в състояние да окажат кой знае каква реална подкрепа на Белград по косовския въпрос. Възможностите на Москва да влияе върху решенията на НАТО и ЕС, които днес са основните геополитически играчи на Балканите, са силно ограничени.
