02
Вт, Юни
24 New Articles

Чилийското икономическо чудо – отвъд стереотипите

брой6 2005
Typography

За начало, нека спазим препоръката на Фернан Бродел и погледнем географската карта. На нея ясно се виждат уникалните очертания на територията на Чили. За което има сериозна и съвсем очевидна причина – Андите. Впрочем, географското положение на тази страна действително е особено. Нека си представим държава от Стария свят, чиято територията да започва в пустинята Сахара, където под пясъците има значителни залежи от полезни изкопаеми, и да свършва до фиордите на Норвегия, в чиито води гъмжи от пъстърва, а по бреговете растат великолепни гори. А някъде по средата се разполагат житните полета, градините и лозята на Франция. Към това разнообразие, следва да добавим и факта, че в страната няма нито един промишлен регион, който да отстои на повече от 100 километра от някое океанско пристанище. Икономиката на страна с подобно географско положение е просто обречена да има изключително експортен характер.

На, както казва и самият Бродел, „географията предполага, а хората разполагат”. Испанските конкистадори така и не успяват да завоюват този отдалечен и обособен регион на континента, където няма злато, а местните нецивилизовани индианци – арауканите (за разлика от дресираните да се подчиняват ацтеки и инки) оказват свирепа съпротива на чужденците, подобно на северноамериканските апахи.

За разлика от богатите Перу и Мексико, Чили се оказва в периферията на испанската колониална империя, което в крайна сметка се превръща в исторически шанс за страната. Както е известно, нищо не пречи толкова за успешното развитие, като формирането в ранните етапи от интеграцията в световния пазар на експортно-ориентирани производства, разчитащи при това на принудителния труд. С други думи, робските плантации и рудници, както и разчитащите на крепостния труд латифундии, са не само крайно жестоки и деморализиращи форми на експлоатация, но и условие за икономическа изостаналост. Примери за това можем да открием навсякъде – от Алабама до Барбадос и Боливия, а в Европа – от Ирландия, по време на британското управление, до Сицилия и от Полша и Румъния чак до Урал.

Все пак, едрото земевладение се налага в централната долина на Чили, където чак до средата на миналия ХХ век огромната маса от арендатори се намират в тотална дългова зависимост от своите „сеньори”. Този тип аграрни предприятия работят изцяло за пазара, изнасяйки пшеница в останалите американски колонии, като през 40-те години на ХІХ век почти изцяло осигуряват прехраната на златотърсачите в Калифорния. Техниката, която използват обаче, си остава крайно примитивна, доколкото евтиният труд на неграмотните селяни нe създава кой знае какви стимули за латифундистите да купуват машини. Освен това аграрният елит, по правило, предпочита да живее в градовете, които в Чили се изграждат по най-добрите европейски образци. Канализацията, обществените паркове, павираните улици и газовото осветление се появяват в столицата Сантяго, ако не по-рано, отколкото в Париж (и особено в преживяващия упадък Мадрид), то поне по същото време. Образованите градски слоеве в Чили могат да се наслаждават на разнообразна местна преса и литературни произведения, които в началото следват френските образци, но постепенно формират самобитна национална култура. Неслучайно чилийският поет Пабло Неруда става носител на Нобелова награда.

Впрочем, фактът, че Неруда е бил не само отличен поет, но и комунист, изцяло се вписва в общите тенденции на структуриране на литературните полета в държавите от полупериферията – социалните противоречия винаги изглеждат особено ужасно там, къдено бедността и неграмотността на нисшите слоеве съществуват редом с високата култура и динамизма на модерните градове и традиционния консерватизъм на управляващия елит. Политическата и културна история на подобни страни, по правило, е изпълнена с борби и силни страсти. Което генерира у местната интелигенция особен тип емоционална енергия, критично-реалистична насоченост и съзнание за мисия на „изобличители на обществените пороци”, борци за справедливост, просветители и реформатори. Индустриализацията на Чили се осъществява сравнително рано, макар че тя е частична и се ограничава най-вече в северните провинции и градовете. Първоначален тласък на процеса дава откриването, през 40-те години на ХІХ век, на огромните медни залежи в северната част на страната. Бумът в минната индустрия води до появата и развитието на собствена промишленост и банков капитал, които (въпреки жестоката конкуренция на британците, предпочитащи да изнасят от Чили необработена руда) съумяват да създадат собствени преработващи мощности и дори да излязат самостоятелно на европейските пазари. Чили става първата латиноамериканска страна със собствени параходи и железници. Още през 70-те години на ХІХ век правителството в Сантяго активно привлича на служба германски офицери, поставили фундамента на най-могъщите армия и флот в Латинска Америка и помогнали за окончателното покоряване на индианците-араукани в крайните южни райони. След това Чили стартира собствена „мини-империалистическа” война на север, в резултат от което отнема от Боливия и Перу един пустинен район с изключително богати залежи на селитра. Още през втората половина на ХІХ век, Чили изпреварва значително по основните си икономически показатели повечето латиноамерикански държави и в нея се формира модерна държавна система, изградена по пруски модел. Страната значително се отличава от съседите си и по своята култура и национален манталитет. На фона на субконтинента, Чили изглежда сравнително свободна от такива характерни за него пороци като корупцията, неуважението към институциите, лошата организация и склонността да не се държи на вече поетите задължения. В същото време обаче, за разлика от бившите британски колонии в Северна Америка (Канада и САЩ), тя така и не се превръща в развита капиталистическа държава, оставайки в зоната, която Иманюел Уолърстейн определя като „полупериферия на световната капиталистическа икономика”. Истината е, че вече век и половина Чили някъде посредата между нивото на Боливия и това на САЩ.

Както е известно, въпросът, защо дадена страна заема едно или друга място в световната йерархия на властта и богатството, остава крайно проблематичен за всички модерни теории. Що се отнася до Чили обаче, налице е сравнително добре аргументираната хипотеза на американския социолог Морис Зейтлин.


 

Зейтлин смята, че кризата довела през 1973 Пиночет на власт, както и запазващият се двойнствен характер на чилийската социално-икономическа структура, са пряк резултат от политическата история на страната през ХІХ век. Получавайки независимостта си от Испания в началото на века, чилийското общество се състои от огромна маса лишени от права селяни и елит от високопоставени чиновници и латифундисти. Тази структура обаче бързо започва да се променя с разрастването на градовете и, особено, с появата на минната индустрия, където се концентрират новите капитали. Така се формират и двете основни противоборстващи фракции на чилийската буржоазия, които условно бихме могли да определим като „консервативни земевладелци – латифундисти” и „прогресивно-либерални представители на минната индустрия”.

В хаоса на популярната в онези далечни години квази-революционна реторика, се очертават двете основни и съвсем материални претенции на минните босове – за преразпределяне на данъчните тежести, които консервативното правителство налага върху износа на суровини (мед и селитра) от северните пустини (но не и върху продукцията на плодородните земи в централната част на страната, собственост на латифундистите) и за държавна защита на националната индустрия от чуждата конкуренция, която по онова време е предимно британска. На свой ред, аграрната олигархия претендира за ограничаване властта на централното правителство и местна автономия, тъй като нейната власт и без това е гарантирана в рамките на латифундиите. Освен това, тя се разминава с индустриалната буржоазия по въпроса за свободната търговия, съдействаща за износа на чилийска земеделска продукция в индустриално развитите държави (и най-вече в Британската империя), и за по-ниските разходи за внос на луксозни европейски стоки за нуждите на елита.

Протекционисткият експеримент

Както отбелязва Ерик Хобсбом, големите сътресения през ХХ век принуждават всички правителства да започнат отново ефективно да управляват. „Голямата депресия” кара дори консервативната фракция в чилийския парламент да подкрепи въвеждането на управленски модел, сходен с този, който Рузвелт вече е наложил в САЩ. Пазарите за износ на чилийски стоки се стесняват драстично, външното финансиране почти прекъсва, а масовата безработица при наличието на изключително активна лява опозици, заплашвата страната с поредната революция. Чили, също както и повечето страни от Латинска Америка, е принудена да се ориентира към политика на „импортозаместваща индустриализация”, което за известно време гарантира социалната стабилност и дори определен икономически ръст, макар че страна с размерите и икономо-географската структура на Чили е крайно неподходяща за автархична самоизолация.

Кризата на възприетия през 30-те икономически модел се задълбочава особено от края на 50-те години на миналия век. След периода на възстановяване от депресията и последвалия бурен ръст на националната индустрия, чилийската икономика постепенно запълва пределната вместимост на вътрешните си пазари. В същото време, развитието на националната промишленост и разрастването на градовете водят до масова миграция на доскорошните арендатори от латифундиите в централните райони на страната. Старият аграрен елит, която е сериозно засегнат от загубата на основните си пазари в чужбина, се сблъсква и със загубата на част от традиционно зависимата от него работна сила, която му гарантира значителен брой гласове на изборите. Така, постепенно се рушат основите на аграрно-консервативния ред в страната, а провеждането на аграрна реформа става неотложно.

Паралелно с това, нарастват стихийното завземане на пустеещи земи, а също стачките в индустриалните предприятия и университетите. През 60-те години на миналия век, както навсякъде в тогавашния свят, чилийската политика прави рязък завой на ляво, чиято кулминация става избирането за президент на социалиста Салвадор Алиенде.

Алиенде се формира като политик в епоха на устойчива демокрация и, макар да изповядва марксизма, не изглежда особено склонен да използва „революционно насилие” в политиката. Според него, президентския мандат му дава историческа възможност да ликвидира окончателно изостаналостта, най-вече в сферата на аграрните отношения и да осъществи реформа на чилийското общество по социалистически модел. При това той наивно разчита да постигне компромис с всички – с десницата, центъра и левицата, а също с Москва и Вашингтон.

Истината е, че през 1970 (когато Алиенде идва на власт) протекционисткият икономически модел, създаден по времето на Голямата депресия за решаването на тогавашните кризисни задачи, отдавна е изчерпал вътрешните си ресурси за осигуряване на стопански ръст, да не говорм, че е допълнително обременен от множество скъпоструващи е неефективни политически проекти и бюрюкратични недомислици. На фона на патовата ситуация във вътрешнополитическата сфера, икономическата криза продължава да се задълбочава, тъй като зад всеки конкретен проект за държавна подкрепа на даден отрасъл, се крият интересите на различни политически влиятелни професионални и социални групи. Опитвайки се да продължи финансирането на всички субсидии и проекти, лансирайки в същото време все нови и нови социално ориентирани мерки, правителството на Алиенде допуска печатането на инфлационни пари и дори предриема национализацията на най-големите чуждестранни активи. На което чилийският бизнес, съвсем естествено, отговаря със стачки и масов саботаж. После се намесват и американците, които са крайно обезспокоени от сближаването между чилийските марксисти и кубинския диктатор Кастро. От разсекретените документи днес вече е известно, че ЦРУ получава от държавния секретар Хенри Кисинджър директива да съдейства за дестабилизацията на „втората Куба”, макар че действията на Пиночет и военната хунта, в първите години след преврата от септември 1973, стряскат и самите американци, принуждавайки ги да се разграничат донякъде от новия чилийски режим.


 

В случая обаче, по-интересен е въпросът за характера и причините за т.нар. „чилийско икономическо чудо”. Преди да анализирам този феномен, ще ми се да отбележа, че самият Пиночет не е бил чак толкова твърд привърженик на идеята за свободния конкурентен пазар. Доказателство за това е и фактът, че военните оставят в ръцете на държавата национализираните при Алиенде медни рудници, които и днес осигуряват над една трета от всички доходи от износа на страната.

И така, очевидно е, че либералната пазарна политика не обяснява чилийския феномен, защото страната постига успехите си, реализирайки под ръководството на професор Хосе Пинера стандартната програма за структурни реформи, описана в учебниците на чикагската икономическа школа и Международния валутен фонд. Само че Чили си остава, до голяма степен, единичен пример, защото десетки други страни, тръгнали по същия път през 80-те и 90-те години, претърпяха провал.

Тайната на чилийския успех е в уникалното съчетание на базовите структурни предпоставки, вътрешната и външна конюнктура и, най-вече в това, че реформите се основават не на голата политическа воля, а на способността оптимално да се използва конюнктурата, т.е. да се провежда достатъчно рационална политика с помощта на задължителния за целта ефективен управленски апарат.

Още от края на ХІХ век Чили разполага с може би най-добрите в Латинска Америка транспортна инфраструктура, финансови институции и промишленост. Социалната и структура обаче си остава (също както и днес) силно разслоена, включвайки например активно организиран пролетариат, концентриран в индустриалните анклави (особено в мините), и по-зле организирани, но периодично бунтуващи се селяни, както и отделни фракции в рамките на една и съща класа (като например оспорващите си повече от век политическата власт латифундистки и индустриални елити). Високата степен на урбанизация и наличието на модерен държавен апарат създават условията за формирането на множество автономни статусни групи, образуващи т.нар. „средна класа” (военни, чиновници, висококвалифицирани специалисти, занаятчии, свещеници и представители на творческата интелигенция). До голяма степен, тъкмо поради това разнообразие, в Чили се създават условия за възприемане на съвременната трудова етика и социални навици, самодисциплината и организираността, толкова нетипична за Латинска Америка, като цяло.

Специално внимание следва да обърнем и на необичайната за тази част на континента ефективност на чилийския държавен апарат. Тъй като по време на испанската колониална империя Чили се смята за дълбока и безинтересна провинция (за разлика от богатите на злато, сребро и роби-индианци Перу и Мексико например), страната е далеч по-слабо обременена от присъствието на аристократичната иберийско-креолска олигархия. Държавният апарат се изгражда вече след обявяването на независимостта практически из основа и то по най-прогресивния за времето си германски модел. Влиянието на този модел, впрочем е очевидно и върху формирането на самия Пиночет, като личност. Не бива да забравяме също, че Чили е страна със солидна конституционна традиция, което несъмнено оказва голямо въздействие върху ефективността на местната бюрокрация.

През десетилетията на демократично управление, чилийските чиновници създават стабилна професионална етика, базираща се на постулата, че политиците идват и си отиват, но държавата трябва да продължи да функционира и това е работа на професионалистите, като тях. Гражданските чиновници дори формират нещо като каста. И, ако чилийските офицери и генерали поемат мисията да защитават страната от вътрешните и врагове и външните противници (да не забравяме, че Чили има териториални спорове с всичките си съседи), бюрократите поемат мисията да управляват държавата, независимо от политическите бури. Затова нормално е, че повечето чиновници вярно служат както на лявото правителство (поне докато последното не възприема прекалено радикален курс), така и на хунтата. Впрочем, част от управленските кадри, периодично преминават на по-добре заплатени длъжности в частния бизнес или пък „циркулират” между държавния апарат и финансово-промишлените концерни, които възникват след приватизацията, извършена от режима на Пиночет.

Разбира се, на индивидуално ниво, това генерира корупция. Но в чилийския случай корупцията на води до рязък спад в ефективността на държавното управление, защото чилийските финансово-индустриални групи, на практика, действат заедно съ държавата, ако не и като неин „придатък”. Впрочем, аналогични примери има много, особено в авторитарните пазарни стратегии на страните от Източна Азия. Макар че неолибералните автори, анализиращи чилийското икономическо чудо, обикновено предпочитат да не обръщат внимание на този факт.

В средата на 70-те години на митналия век, в резултат от колосалната емисия на „евродолари” (а след това и на „петродолари”), на световните финансови пазари са натрупва огромна маса „горещи пари” и, като последица, лихвените проценти рязко падат. В този период чилийската хунта и нейните икономически съветници рязко увеличават външния дълг на страната (от 3 до 17 милиарда долара), което позволява на първото поколение чилийски финансово-индустриални корпорации да изкупят приватизираните активи и стимулира в страната истински потребителски бум.

Още в началото на 80-те обаче, лихвените проценти рязко скачат под въздействие на новата икономическа политика, възприета от САЩ по времето на Рейгън. В резултат част от чилийските финансово-промишлени групи фалират, но правителството продължава плащанията по дълговете.


 

За това има две важни политически причини. На първо място, вътре в страната, военният режим не зависи реално от нито една социална класа и прослойка. По ирония на съдбата тази политическа автономия на хунтата, позволила на Пиночет да се превърне в „суров, но справедлив” обществен арбитър, е осигурена най-вече от реформите на Алиенде, които окончателно ерозират позициите на традиционните фракции в чилийския елит – аграрните олигарси и износителите на минерални ресурси. Новото поколение в традиционните елити е наясно, че връщане към миналото е вече невъзможно и се обръща към военните за покровителство и указания, къде да инвестира капиталите си. От своя страна, хуната не се смята обвързана с никого. Военните сравнително лесно елиминират синдикатите, аграрните кооперации и другите електорални бази на левицата. Така, след изключително острата икономическа и политическа криза при управлението на Народното единство, в Чили настъпва период на своеобразен политически вакуум. На второ място, военният режим води страната до изолация. В тази ситуация Пиночет просто не може да си позволи да се кара със световните финансови институции, в резултат от което последните значително смекчават позициите си спрямо Чили и тъкмо те първи лансират тезата за „чилийското икономическо чудо”.

Основите на съвременната чилийска икономика са заложени от „британската глобализация” през втората половина на ХІХ век, съпроводена от грандиозна транспортна революция – появата на влаковете, параходите, както и на „интернета от ерата на кралица Виктория” – телеграфа, за чиито мрежи отива толкова много чилийска мед. И Чили съумява да се възползва от тази историческа възможност, макар че това не става лесно и се решава в хода на изключително бурни политически битки, понякога водещи до революции.

От съвременна гледна точка, очевидно е, че протекционизмът има сериозен организиращ и нормализиращ икономиката потенциал, но дори и в най-успешните случаи подобна антикризисна политика, с течение на времето, е обречена да се сблъска с такива проблеми като изчерпване на вътрешните ресурси за икономически ръст, рутинизация на патерналистките очаквания и нарастващ бюрократизъм. Както доказват редица икономисти, централизирането планиране може да се окаже по-ефективно от пазарното, само в периоди на депресии, войни, или революционни модернизации. Но след, примерно, трийсетина години, когато индустриалните активи стигнат критичната точка на амортизация, възниква въпросът за тяхната замяна, която се сблъсква със сериозни политически препятствия, съдържащи се в самата структура на протекционистките режими.

Тъй като, в исторически план, повечето протекционистки режими обикновено функционират като диктатури с националистическа, или социалистическа окраска (испанският франкизъм, турският кемализъм, както и различните варианти на социализма – марксистки или не), проблемът обикновено се решава с преход от авторитарен към демократичен модел, както стана в Южна Корея, Индия (след Ганди), или в постсоциалистическите държави от Централна и Източна Европа.

В Чили, напротив, протекционисткият режим е свързан с конституционната демокрация. Алиенде се опитва да реши този проблем „отляво”, но след провала на ръководеното от него „Народно единство”, се реализира дяснорадикалният вариант на военната диктатура.

Пазарните реформи на хунтата съвпадат с периода на бурен икономически ръст в страните от Тихоокеанския регион. Чилийските полезни изкопаеми, дървеният материал, рибата и селскостопанските продукти лесно намират пазар на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и Канада и все повече – в Япония и Китай. Приходите от разрастналият се износ, наред със задълбочаването на социалното неравенстно в периода на военното управление, води до концентрация на финансовите ресурси в рацете на трансформирания нов елит и, разбира се, на самите военни. Част от тях стимулират бума в строителството на луксозни жилищни квартали и развитието на търговските мрежи, обслужващи елита. Сантяго се превръща в суперлуксозно и скъпо място за живеене, но в същото време около една трета от населението продължава да вегетира отвъд чертата на бедността. Като този проблем съществува с пълна сила и днес.

Някои изводи

Сега нека се опитаме да анализираме два важни въпроса: какъв всъщност е резултатът от чилийският експеримент и какви уроци от него биха могли да извлекат посткомунистическите източноевропейски държави. Истината е, че Чили на практика се връща към варианта на спомагателна интеграция в световните пазари. В световното разделение на труда, тази страна (за разлика от новите азиатски индустриални икономики) си остава предимно износител на минерални ресурси и селскостопански продукти. Но тъкмо пазарите, на които оперира чилийската икономика, са подложени на особено болезнени колебания, тъй като не са водещи и жизненоважни за световната икономика.

Социалната структура, оформила се окончателно в годините на военното управление, всъщност възпроизвежда предишния разрив между богатство и бедност, съществуващ в Чили и в зората на ХХ век. Също както и в миналото, елитът и средната класа в градовете поддържат почти европейско ниво на потребление и култура. Социалната цена става ясна, ако малко се отдалечим от градовете, или пък видим как живеят жителите на бидонвилите. Тези проблеми обаче не водят до сериозни политически протести, защото новото поколение християндемократи и социалисти отдавна са се отказали от някогашните си амбициозни програми. Освен това, съществува определен страх от нова намеса на армията.


 

Но и в чисто икономически план е твърде съмнително, че опитът на чилийските реформи е универсално приложим. В крайна сметка, реформите са стандартни, а исторически специфична в случая е съвкупността от обстоятелствата и условията, в които те се провеждат. Реформите на хунтата сработват не само (и дори не толкова) защото се провеждат с жестока последователност. Истината е, че те се провеждат в страна, отдавна притежаваща необходимата бизнес-култура, капитали, развита инфраструктура, многобройни (включително на лично ниво) връзки с развитите държави, да не говорим за уникалното съчетание между географските особености на страната и конюнктурното съвпадение на завоя към експортно-ориентирана икономика с началото на нов мощен глобализационен процес в Тихоокеанския регион. На теория, подобен завой би могъл да осъществи и правителството на Алиенда, ако активизацията на крайната левица не бе довела до криза и поемане на властта от военните през 1973. Впрочем, още в началото на 80-те години на миналия век практически навсякъде социалистите (и дори някои комунисти) започнаха да преразглеждат догматичното си отношение към пазара.

И все пък, в чилийския опит действително се съдържа важна поука. И това е необходимостта от ефективно държавно управление, способно да осигури предсказуемост на икономическата дейност, предотвратяване на най-хищническите форми на пазарно поведение и да осъществява другите регулиращи функции, които просто не са по възможностите на частния сектор. Показателно е и, че успешната приватизация, както и монетаристки реформи се осъществяват именно в държави със силни и активни държавни институции.

Този извод, напълно се потвърждава от хода на т.нар. „преход от социалистическо планиране към пазарна динамика” в посткомунистическите държави, чиито успехи през 90-те години на миналия век са свързани с политически режими, принадлежащи към два пративоположни полюса. От една страна, доста успешно действаха либералните реформатори в Словения, Унгария, Полша, Чехия или балтийските републики. От друга страна обаче, успешно се движат по пътя на пазарните реформи и държави като Китай и Виетнам, където комунистическите партии съхраниха монопола си върху властта.

Всъщност, подобна ситуация изглежда парадоксална само от позициите на ортодоксалната идеология. Факт е, че днес Китай и Виетнам си остават бюрократично-авторитарни държави. От своя страна, посткомунистическите държави от Централна Европа съумяха да избегнат деградацията на държавното управление по съвършено различен начин. В тях властта беше предадена на нова легитимна сила. Бяха сключени и спазвани договори за „сравнително мирно съвместно съществуване” между бившата номенклатура и дисидентската интелигенция, изразяваща интересите на мобилизираното в името на идеята за „връщане в Европа” гражданско общество.

С най-лоши икономически показатели се характеризират държавите от онази група, където не бе постигната нито демократична, нито авторитарна консолидация и, където в резултат от това държавата стремително деградира. Сред тях, за съжаление, е и България. Изходът от подобна ситуация не е възможен без съзнателни усилия за възстановяване на държавата. Като тази задача, по принцип, може да се реши както с авторитарни, така и с демократични средства. Повече от съмнително е обаче, че проектът на Пиночет, т.е. съчетанието на диктатурата с твърдия монетаризъм на Чикагската школа, има някакви перспективи в страни като България например. Просто защото ние, все пак, сме в Европа.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

За начало, нека спазим препоръката на Фернан Бродел и погледнем географската карта. На нея ясно се виждат уникалните очертания на територията на Чили. За което има сериозна и съвсем очевидна причина – Андите. Впрочем, географското положение на тази страна действително е особено. Нека си представим държава от Стария свят, чиято територията да започва в пустинята Сахара, където под пясъците има значителни залежи от полезни изкопаеми, и да свършва до фиордите на Норвегия, в чиито води гъмжи от пъстърва, а по бреговете растат великолепни гори. А някъде по средата се разполагат житните полета, градините и лозята на Франция. Към това разнообразие, следва да добавим и факта, че в страната няма нито един промишлен регион, който да отстои на повече от 100 километра от някое океанско пристанище. Икономиката на страна с подобно географско положение е просто обречена да има изключително експортен характер.

На, както казва и самият Бродел, „географията предполага, а хората разполагат”. Испанските конкистадори така и не успяват да завоюват този отдалечен и обособен регион на континента, където няма злато, а местните нецивилизовани индианци – арауканите (за разлика от дресираните да се подчиняват ацтеки и инки) оказват свирепа съпротива на чужденците, подобно на северноамериканските апахи.

За разлика от богатите Перу и Мексико, Чили се оказва в периферията на испанската колониална империя, което в крайна сметка се превръща в исторически шанс за страната. Както е известно, нищо не пречи толкова за успешното развитие, като формирането в ранните етапи от интеграцията в световния пазар на експортно-ориентирани производства, разчитащи при това на принудителния труд. С други думи, робските плантации и рудници, както и разчитащите на крепостния труд латифундии, са не само крайно жестоки и деморализиращи форми на експлоатация, но и условие за икономическа изостаналост. Примери за това можем да открием навсякъде – от Алабама до Барбадос и Боливия, а в Европа – от Ирландия, по време на британското управление, до Сицилия и от Полша и Румъния чак до Урал.

Все пак, едрото земевладение се налага в централната долина на Чили, където чак до средата на миналия ХХ век огромната маса от арендатори се намират в тотална дългова зависимост от своите „сеньори”. Този тип аграрни предприятия работят изцяло за пазара, изнасяйки пшеница в останалите американски колонии, като през 40-те години на ХІХ век почти изцяло осигуряват прехраната на златотърсачите в Калифорния. Техниката, която използват обаче, си остава крайно примитивна, доколкото евтиният труд на неграмотните селяни нe създава кой знае какви стимули за латифундистите да купуват машини. Освен това аграрният елит, по правило, предпочита да живее в градовете, които в Чили се изграждат по най-добрите европейски образци. Канализацията, обществените паркове, павираните улици и газовото осветление се появяват в столицата Сантяго, ако не по-рано, отколкото в Париж (и особено в преживяващия упадък Мадрид), то поне по същото време. Образованите градски слоеве в Чили могат да се наслаждават на разнообразна местна преса и литературни произведения, които в началото следват френските образци, но постепенно формират самобитна национална култура. Неслучайно чилийският поет Пабло Неруда става носител на Нобелова награда.

Впрочем, фактът, че Неруда е бил не само отличен поет, но и комунист, изцяло се вписва в общите тенденции на структуриране на литературните полета в държавите от полупериферията – социалните противоречия винаги изглеждат особено ужасно там, къдено бедността и неграмотността на нисшите слоеве съществуват редом с високата култура и динамизма на модерните градове и традиционния консерватизъм на управляващия елит. Политическата и културна история на подобни страни, по правило, е изпълнена с борби и силни страсти. Което генерира у местната интелигенция особен тип емоционална енергия, критично-реалистична насоченост и съзнание за мисия на „изобличители на обществените пороци”, борци за справедливост, просветители и реформатори. Индустриализацията на Чили се осъществява сравнително рано, макар че тя е частична и се ограничава най-вече в северните провинции и градовете. Първоначален тласък на процеса дава откриването, през 40-те години на ХІХ век, на огромните медни залежи в северната част на страната. Бумът в минната индустрия води до появата и развитието на собствена промишленост и банков капитал, които (въпреки жестоката конкуренция на британците, предпочитащи да изнасят от Чили необработена руда) съумяват да създадат собствени преработващи мощности и дори да излязат самостоятелно на европейските пазари. Чили става първата латиноамериканска страна със собствени параходи и железници. Още през 70-те години на ХІХ век правителството в Сантяго активно привлича на служба германски офицери, поставили фундамента на най-могъщите армия и флот в Латинска Америка и помогнали за окончателното покоряване на индианците-араукани в крайните южни райони. След това Чили стартира собствена „мини-империалистическа” война на север, в резултат от което отнема от Боливия и Перу един пустинен район с изключително богати залежи на селитра. Още през втората половина на ХІХ век, Чили изпреварва значително по основните си икономически показатели повечето латиноамерикански държави и в нея се формира модерна държавна система, изградена по пруски модел. Страната значително се отличава от съседите си и по своята култура и национален манталитет. На фона на субконтинента, Чили изглежда сравнително свободна от такива характерни за него пороци като корупцията, неуважението към институциите, лошата организация и склонността да не се държи на вече поетите задължения. В същото време обаче, за разлика от бившите британски колонии в Северна Америка (Канада и САЩ), тя така и не се превръща в развита капиталистическа държава, оставайки в зоната, която Иманюел Уолърстейн определя като „полупериферия на световната капиталистическа икономика”. Истината е, че вече век и половина Чили някъде посредата между нивото на Боливия и това на САЩ.

Както е известно, въпросът, защо дадена страна заема едно или друга място в световната йерархия на властта и богатството, остава крайно проблематичен за всички модерни теории. Що се отнася до Чили обаче, налице е сравнително добре аргументираната хипотеза на американския социолог Морис Зейтлин.

За начало, нека спазим препоръката на Фернан Бродел и погледнем географската карта. На нея ясно се виждат уникалните очертания на територията на Чили. За което има сериозна и съвсем очевидна причина – Андите. Впрочем, географското положение на тази страна действително е особено. Нека си представим държава от Стария свят, чиято територията да започва в пустинята Сахара, където под пясъците има значителни залежи от полезни изкопаеми, и да свършва до фиордите на Норвегия, в чиито води гъмжи от пъстърва, а по бреговете растат великолепни гори. А някъде по средата се разполагат житните полета, градините и лозята на Франция. Към това разнообразие, следва да добавим и факта, че в страната няма нито един промишлен регион, който да отстои на повече от 100 километра от някое океанско пристанище. Икономиката на страна с подобно географско положение е просто обречена да има изключително експортен характер.

На, както казва и самият Бродел, „географията предполага, а хората разполагат”. Испанските конкистадори така и не успяват да завоюват този отдалечен и обособен регион на континента, където няма злато, а местните нецивилизовани индианци – арауканите (за разлика от дресираните да се подчиняват ацтеки и инки) оказват свирепа съпротива на чужденците, подобно на северноамериканските апахи.

За разлика от богатите Перу и Мексико, Чили се оказва в периферията на испанската колониална империя, което в крайна сметка се превръща в исторически шанс за страната. Както е известно, нищо не пречи толкова за успешното развитие, като формирането в ранните етапи от интеграцията в световния пазар на експортно-ориентирани производства, разчитащи при това на принудителния труд. С други думи, робските плантации и рудници, както и разчитащите на крепостния труд латифундии, са не само крайно жестоки и деморализиращи форми на експлоатация, но и условие за икономическа изостаналост. Примери за това можем да открием навсякъде – от Алабама до Барбадос и Боливия, а в Европа – от Ирландия, по време на британското управление, до Сицилия и от Полша и Румъния чак до Урал.

Все пак, едрото земевладение се налага в централната долина на Чили, където чак до средата на миналия ХХ век огромната маса от арендатори се намират в тотална дългова зависимост от своите „сеньори”. Този тип аграрни предприятия работят изцяло за пазара, изнасяйки пшеница в останалите американски колонии, като през 40-те години на ХІХ век почти изцяло осигуряват прехраната на златотърсачите в Калифорния. Техниката, която използват обаче, си остава крайно примитивна, доколкото евтиният труд на неграмотните селяни нe създава кой знае какви стимули за латифундистите да купуват машини. Освен това аграрният елит, по правило, предпочита да живее в градовете, които в Чили се изграждат по най-добрите европейски образци. Канализацията, обществените паркове, павираните улици и газовото осветление се появяват в столицата Сантяго, ако не по-рано, отколкото в Париж (и особено в преживяващия упадък Мадрид), то поне по същото време. Образованите градски слоеве в Чили могат да се наслаждават на разнообразна местна преса и литературни произведения, които в началото следват френските образци, но постепенно формират самобитна национална култура. Неслучайно чилийският поет Пабло Неруда става носител на Нобелова награда.

Впрочем, фактът, че Неруда е бил не само отличен поет, но и комунист, изцяло се вписва в общите тенденции на структуриране на литературните полета в държавите от полупериферията – социалните противоречия винаги изглеждат особено ужасно там, къдено бедността и неграмотността на нисшите слоеве съществуват редом с високата култура и динамизма на модерните градове и традиционния консерватизъм на управляващия елит. Политическата и културна история на подобни страни, по правило, е изпълнена с борби и силни страсти. Което генерира у местната интелигенция особен тип емоционална енергия, критично-реалистична насоченост и съзнание за мисия на „изобличители на обществените пороци”, борци за справедливост, просветители и реформатори. Индустриализацията на Чили се осъществява сравнително рано, макар че тя е частична и се ограничава най-вече в северните провинции и градовете. Първоначален тласък на процеса дава откриването, през 40-те години на ХІХ век, на огромните медни залежи в северната част на страната. Бумът в минната индустрия води до появата и развитието на собствена промишленост и банков капитал, които (въпреки жестоката конкуренция на британците, предпочитащи да изнасят от Чили необработена руда) съумяват да създадат собствени преработващи мощности и дори да излязат самостоятелно на европейските пазари. Чили става първата латиноамериканска страна със собствени параходи и железници. Още през 70-те години на ХІХ век правителството в Сантяго активно привлича на служба германски офицери, поставили фундамента на най-могъщите армия и флот в Латинска Америка и помогнали за окончателното покоряване на индианците-араукани в крайните южни райони. След това Чили стартира собствена „мини-империалистическа” война на север, в резултат от което отнема от Боливия и Перу един пустинен район с изключително богати залежи на селитра. Още през втората половина на ХІХ век, Чили изпреварва значително по основните си икономически показатели повечето латиноамерикански държави и в нея се формира модерна държавна система, изградена по пруски модел. Страната значително се отличава от съседите си и по своята култура и национален манталитет. На фона на субконтинента, Чили изглежда сравнително свободна от такива характерни за него пороци като корупцията, неуважението към институциите, лошата организация и склонността да не се държи на вече поетите задължения. В същото време обаче, за разлика от бившите британски колонии в Северна Америка (Канада и САЩ), тя така и не се превръща в развита капиталистическа държава, оставайки в зоната, която Иманюел Уолърстейн определя като „полупериферия на световната капиталистическа икономика”. Истината е, че вече век и половина Чили някъде посредата между нивото на Боливия и това на САЩ.

Както е известно, въпросът, защо дадена страна заема едно или друга място в световната йерархия на властта и богатството, остава крайно проблематичен за всички модерни теории. Що се отнася до Чили обаче, налице е сравнително добре аргументираната хипотеза на американския социолог Морис Зейтлин.

Страница 2

 

Зейтлин смята, че кризата довела през 1973 Пиночет на власт, както и запазващият се двойнствен характер на чилийската социално-икономическа структура, са пряк резултат от политическата история на страната през ХІХ век. Получавайки независимостта си от Испания в началото на века, чилийското общество се състои от огромна маса лишени от права селяни и елит от високопоставени чиновници и латифундисти. Тази структура обаче бързо започва да се променя с разрастването на градовете и, особено, с появата на минната индустрия, където се концентрират новите капитали. Така се формират и двете основни противоборстващи фракции на чилийската буржоазия, които условно бихме могли да определим като „консервативни земевладелци – латифундисти” и „прогресивно-либерални представители на минната индустрия”.

В хаоса на популярната в онези далечни години квази-революционна реторика, се очертават двете основни и съвсем материални претенции на минните босове – за преразпределяне на данъчните тежести, които консервативното правителство налага върху износа на суровини (мед и селитра) от северните пустини (но не и върху продукцията на плодородните земи в централната част на страната, собственост на латифундистите) и за държавна защита на националната индустрия от чуждата конкуренция, която по онова време е предимно британска. На свой ред, аграрната олигархия претендира за ограничаване властта на централното правителство и местна автономия, тъй като нейната власт и без това е гарантирана в рамките на латифундиите. Освен това, тя се разминава с индустриалната буржоазия по въпроса за свободната търговия, съдействаща за износа на чилийска земеделска продукция в индустриално развитите държави (и най-вече в Британската империя), и за по-ниските разходи за внос на луксозни европейски стоки за нуждите на елита.

Протекционисткият експеримент

Както отбелязва Ерик Хобсбом, големите сътресения през ХХ век принуждават всички правителства да започнат отново ефективно да управляват. „Голямата депресия” кара дори консервативната фракция в чилийския парламент да подкрепи въвеждането на управленски модел, сходен с този, който Рузвелт вече е наложил в САЩ. Пазарите за износ на чилийски стоки се стесняват драстично, външното финансиране почти прекъсва, а масовата безработица при наличието на изключително активна лява опозици, заплашвата страната с поредната революция. Чили, също както и повечето страни от Латинска Америка, е принудена да се ориентира към политика на „импортозаместваща индустриализация”, което за известно време гарантира социалната стабилност и дори определен икономически ръст, макар че страна с размерите и икономо-географската структура на Чили е крайно неподходяща за автархична самоизолация.

Кризата на възприетия през 30-те икономически модел се задълбочава особено от края на 50-те години на миналия век. След периода на възстановяване от депресията и последвалия бурен ръст на националната индустрия, чилийската икономика постепенно запълва пределната вместимост на вътрешните си пазари. В същото време, развитието на националната промишленост и разрастването на градовете водят до масова миграция на доскорошните арендатори от латифундиите в централните райони на страната. Старият аграрен елит, която е сериозно засегнат от загубата на основните си пазари в чужбина, се сблъсква и със загубата на част от традиционно зависимата от него работна сила, която му гарантира значителен брой гласове на изборите. Така, постепенно се рушат основите на аграрно-консервативния ред в страната, а провеждането на аграрна реформа става неотложно.

Паралелно с това, нарастват стихийното завземане на пустеещи земи, а също стачките в индустриалните предприятия и университетите. През 60-те години на миналия век, както навсякъде в тогавашния свят, чилийската политика прави рязък завой на ляво, чиято кулминация става избирането за президент на социалиста Салвадор Алиенде.

Алиенде се формира като политик в епоха на устойчива демокрация и, макар да изповядва марксизма, не изглежда особено склонен да използва „революционно насилие” в политиката. Според него, президентския мандат му дава историческа възможност да ликвидира окончателно изостаналостта, най-вече в сферата на аграрните отношения и да осъществи реформа на чилийското общество по социалистически модел. При това той наивно разчита да постигне компромис с всички – с десницата, центъра и левицата, а също с Москва и Вашингтон.

Истината е, че през 1970 (когато Алиенде идва на власт) протекционисткият икономически модел, създаден по времето на Голямата депресия за решаването на тогавашните кризисни задачи, отдавна е изчерпал вътрешните си ресурси за осигуряване на стопански ръст, да не говорм, че е допълнително обременен от множество скъпоструващи е неефективни политически проекти и бюрюкратични недомислици. На фона на патовата ситуация във вътрешнополитическата сфера, икономическата криза продължава да се задълбочава, тъй като зад всеки конкретен проект за държавна подкрепа на даден отрасъл, се крият интересите на различни политически влиятелни професионални и социални групи. Опитвайки се да продължи финансирането на всички субсидии и проекти, лансирайки в същото време все нови и нови социално ориентирани мерки, правителството на Алиенде допуска печатането на инфлационни пари и дори предриема национализацията на най-големите чуждестранни активи. На което чилийският бизнес, съвсем естествено, отговаря със стачки и масов саботаж. После се намесват и американците, които са крайно обезспокоени от сближаването между чилийските марксисти и кубинския диктатор Кастро. От разсекретените документи днес вече е известно, че ЦРУ получава от държавния секретар Хенри Кисинджър директива да съдейства за дестабилизацията на „втората Куба”, макар че действията на Пиночет и военната хунта, в първите години след преврата от септември 1973, стряскат и самите американци, принуждавайки ги да се разграничат донякъде от новия чилийски режим.

Страница 3

 

В случая обаче, по-интересен е въпросът за характера и причините за т.нар. „чилийско икономическо чудо”. Преди да анализирам този феномен, ще ми се да отбележа, че самият Пиночет не е бил чак толкова твърд привърженик на идеята за свободния конкурентен пазар. Доказателство за това е и фактът, че военните оставят в ръцете на държавата национализираните при Алиенде медни рудници, които и днес осигуряват над една трета от всички доходи от износа на страната.

И така, очевидно е, че либералната пазарна политика не обяснява чилийския феномен, защото страната постига успехите си, реализирайки под ръководството на професор Хосе Пинера стандартната програма за структурни реформи, описана в учебниците на чикагската икономическа школа и Международния валутен фонд. Само че Чили си остава, до голяма степен, единичен пример, защото десетки други страни, тръгнали по същия път през 80-те и 90-те години, претърпяха провал.

Тайната на чилийския успех е в уникалното съчетание на базовите структурни предпоставки, вътрешната и външна конюнктура и, най-вече в това, че реформите се основават не на голата политическа воля, а на способността оптимално да се използва конюнктурата, т.е. да се провежда достатъчно рационална политика с помощта на задължителния за целта ефективен управленски апарат.

Още от края на ХІХ век Чили разполага с може би най-добрите в Латинска Америка транспортна инфраструктура, финансови институции и промишленост. Социалната и структура обаче си остава (също както и днес) силно разслоена, включвайки например активно организиран пролетариат, концентриран в индустриалните анклави (особено в мините), и по-зле организирани, но периодично бунтуващи се селяни, както и отделни фракции в рамките на една и съща класа (като например оспорващите си повече от век политическата власт латифундистки и индустриални елити). Високата степен на урбанизация и наличието на модерен държавен апарат създават условията за формирането на множество автономни статусни групи, образуващи т.нар. „средна класа” (военни, чиновници, висококвалифицирани специалисти, занаятчии, свещеници и представители на творческата интелигенция). До голяма степен, тъкмо поради това разнообразие, в Чили се създават условия за възприемане на съвременната трудова етика и социални навици, самодисциплината и организираността, толкова нетипична за Латинска Америка, като цяло.

Специално внимание следва да обърнем и на необичайната за тази част на континента ефективност на чилийския държавен апарат. Тъй като по време на испанската колониална империя Чили се смята за дълбока и безинтересна провинция (за разлика от богатите на злато, сребро и роби-индианци Перу и Мексико например), страната е далеч по-слабо обременена от присъствието на аристократичната иберийско-креолска олигархия. Държавният апарат се изгражда вече след обявяването на независимостта практически из основа и то по най-прогресивния за времето си германски модел. Влиянието на този модел, впрочем е очевидно и върху формирането на самия Пиночет, като личност. Не бива да забравяме също, че Чили е страна със солидна конституционна традиция, което несъмнено оказва голямо въздействие върху ефективността на местната бюрокрация.

През десетилетията на демократично управление, чилийските чиновници създават стабилна професионална етика, базираща се на постулата, че политиците идват и си отиват, но държавата трябва да продължи да функционира и това е работа на професионалистите, като тях. Гражданските чиновници дори формират нещо като каста. И, ако чилийските офицери и генерали поемат мисията да защитават страната от вътрешните и врагове и външните противници (да не забравяме, че Чили има териториални спорове с всичките си съседи), бюрократите поемат мисията да управляват държавата, независимо от политическите бури. Затова нормално е, че повечето чиновници вярно служат както на лявото правителство (поне докато последното не възприема прекалено радикален курс), така и на хунтата. Впрочем, част от управленските кадри, периодично преминават на по-добре заплатени длъжности в частния бизнес или пък „циркулират” между държавния апарат и финансово-промишлените концерни, които възникват след приватизацията, извършена от режима на Пиночет.

Разбира се, на индивидуално ниво, това генерира корупция. Но в чилийския случай корупцията на води до рязък спад в ефективността на държавното управление, защото чилийските финансово-индустриални групи, на практика, действат заедно съ държавата, ако не и като неин „придатък”. Впрочем, аналогични примери има много, особено в авторитарните пазарни стратегии на страните от Източна Азия. Макар че неолибералните автори, анализиращи чилийското икономическо чудо, обикновено предпочитат да не обръщат внимание на този факт.

В средата на 70-те години на митналия век, в резултат от колосалната емисия на „евродолари” (а след това и на „петродолари”), на световните финансови пазари са натрупва огромна маса „горещи пари” и, като последица, лихвените проценти рязко падат. В този период чилийската хунта и нейните икономически съветници рязко увеличават външния дълг на страната (от 3 до 17 милиарда долара), което позволява на първото поколение чилийски финансово-индустриални корпорации да изкупят приватизираните активи и стимулира в страната истински потребителски бум.

Още в началото на 80-те обаче, лихвените проценти рязко скачат под въздействие на новата икономическа политика, възприета от САЩ по времето на Рейгън. В резултат част от чилийските финансово-промишлени групи фалират, но правителството продължава плащанията по дълговете.

Страница 4

 

За това има две важни политически причини. На първо място, вътре в страната, военният режим не зависи реално от нито една социална класа и прослойка. По ирония на съдбата тази политическа автономия на хунтата, позволила на Пиночет да се превърне в „суров, но справедлив” обществен арбитър, е осигурена най-вече от реформите на Алиенде, които окончателно ерозират позициите на традиционните фракции в чилийския елит – аграрните олигарси и износителите на минерални ресурси. Новото поколение в традиционните елити е наясно, че връщане към миналото е вече невъзможно и се обръща към военните за покровителство и указания, къде да инвестира капиталите си. От своя страна, хуната не се смята обвързана с никого. Военните сравнително лесно елиминират синдикатите, аграрните кооперации и другите електорални бази на левицата. Така, след изключително острата икономическа и политическа криза при управлението на Народното единство, в Чили настъпва период на своеобразен политически вакуум. На второ място, военният режим води страната до изолация. В тази ситуация Пиночет просто не може да си позволи да се кара със световните финансови институции, в резултат от което последните значително смекчават позициите си спрямо Чили и тъкмо те първи лансират тезата за „чилийското икономическо чудо”.

Основите на съвременната чилийска икономика са заложени от „британската глобализация” през втората половина на ХІХ век, съпроводена от грандиозна транспортна революция – появата на влаковете, параходите, както и на „интернета от ерата на кралица Виктория” – телеграфа, за чиито мрежи отива толкова много чилийска мед. И Чили съумява да се възползва от тази историческа възможност, макар че това не става лесно и се решава в хода на изключително бурни политически битки, понякога водещи до революции.

От съвременна гледна точка, очевидно е, че протекционизмът има сериозен организиращ и нормализиращ икономиката потенциал, но дори и в най-успешните случаи подобна антикризисна политика, с течение на времето, е обречена да се сблъска с такива проблеми като изчерпване на вътрешните ресурси за икономически ръст, рутинизация на патерналистките очаквания и нарастващ бюрократизъм. Както доказват редица икономисти, централизирането планиране може да се окаже по-ефективно от пазарното, само в периоди на депресии, войни, или революционни модернизации. Но след, примерно, трийсетина години, когато индустриалните активи стигнат критичната точка на амортизация, възниква въпросът за тяхната замяна, която се сблъсква със сериозни политически препятствия, съдържащи се в самата структура на протекционистките режими.

Тъй като, в исторически план, повечето протекционистки режими обикновено функционират като диктатури с националистическа, или социалистическа окраска (испанският франкизъм, турският кемализъм, както и различните варианти на социализма – марксистки или не), проблемът обикновено се решава с преход от авторитарен към демократичен модел, както стана в Южна Корея, Индия (след Ганди), или в постсоциалистическите държави от Централна и Източна Европа.

В Чили, напротив, протекционисткият режим е свързан с конституционната демокрация. Алиенде се опитва да реши този проблем „отляво”, но след провала на ръководеното от него „Народно единство”, се реализира дяснорадикалният вариант на военната диктатура.

Пазарните реформи на хунтата съвпадат с периода на бурен икономически ръст в страните от Тихоокеанския регион. Чилийските полезни изкопаеми, дървеният материал, рибата и селскостопанските продукти лесно намират пазар на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и Канада и все повече – в Япония и Китай. Приходите от разрастналият се износ, наред със задълбочаването на социалното неравенстно в периода на военното управление, води до концентрация на финансовите ресурси в рацете на трансформирания нов елит и, разбира се, на самите военни. Част от тях стимулират бума в строителството на луксозни жилищни квартали и развитието на търговските мрежи, обслужващи елита. Сантяго се превръща в суперлуксозно и скъпо място за живеене, но в същото време около една трета от населението продължава да вегетира отвъд чертата на бедността. Като този проблем съществува с пълна сила и днес.

Някои изводи

Сега нека се опитаме да анализираме два важни въпроса: какъв всъщност е резултатът от чилийският експеримент и какви уроци от него биха могли да извлекат посткомунистическите източноевропейски държави. Истината е, че Чили на практика се връща към варианта на спомагателна интеграция в световните пазари. В световното разделение на труда, тази страна (за разлика от новите азиатски индустриални икономики) си остава предимно износител на минерални ресурси и селскостопански продукти. Но тъкмо пазарите, на които оперира чилийската икономика, са подложени на особено болезнени колебания, тъй като не са водещи и жизненоважни за световната икономика.

Социалната структура, оформила се окончателно в годините на военното управление, всъщност възпроизвежда предишния разрив между богатство и бедност, съществуващ в Чили и в зората на ХХ век. Също както и в миналото, елитът и средната класа в градовете поддържат почти европейско ниво на потребление и култура. Социалната цена става ясна, ако малко се отдалечим от градовете, или пък видим как живеят жителите на бидонвилите. Тези проблеми обаче не водят до сериозни политически протести, защото новото поколение християндемократи и социалисти отдавна са се отказали от някогашните си амбициозни програми. Освен това, съществува определен страх от нова намеса на армията.

Страница 5

 

Но и в чисто икономически план е твърде съмнително, че опитът на чилийските реформи е универсално приложим. В крайна сметка, реформите са стандартни, а исторически специфична в случая е съвкупността от обстоятелствата и условията, в които те се провеждат. Реформите на хунтата сработват не само (и дори не толкова) защото се провеждат с жестока последователност. Истината е, че те се провеждат в страна, отдавна притежаваща необходимата бизнес-култура, капитали, развита инфраструктура, многобройни (включително на лично ниво) връзки с развитите държави, да не говорим за уникалното съчетание между географските особености на страната и конюнктурното съвпадение на завоя към експортно-ориентирана икономика с началото на нов мощен глобализационен процес в Тихоокеанския регион. На теория, подобен завой би могъл да осъществи и правителството на Алиенда, ако активизацията на крайната левица не бе довела до криза и поемане на властта от военните през 1973. Впрочем, още в началото на 80-те години на миналия век практически навсякъде социалистите (и дори някои комунисти) започнаха да преразглеждат догматичното си отношение към пазара.

И все пък, в чилийския опит действително се съдържа важна поука. И това е необходимостта от ефективно държавно управление, способно да осигури предсказуемост на икономическата дейност, предотвратяване на най-хищническите форми на пазарно поведение и да осъществява другите регулиращи функции, които просто не са по възможностите на частния сектор. Показателно е и, че успешната приватизация, както и монетаристки реформи се осъществяват именно в държави със силни и активни държавни институции.

Този извод, напълно се потвърждава от хода на т.нар. „преход от социалистическо планиране към пазарна динамика” в посткомунистическите държави, чиито успехи през 90-те години на миналия век са свързани с политически режими, принадлежащи към два пративоположни полюса. От една страна, доста успешно действаха либералните реформатори в Словения, Унгария, Полша, Чехия или балтийските републики. От друга страна обаче, успешно се движат по пътя на пазарните реформи и държави като Китай и Виетнам, където комунистическите партии съхраниха монопола си върху властта.

Всъщност, подобна ситуация изглежда парадоксална само от позициите на ортодоксалната идеология. Факт е, че днес Китай и Виетнам си остават бюрократично-авторитарни държави. От своя страна, посткомунистическите държави от Централна Европа съумяха да избегнат деградацията на държавното управление по съвършено различен начин. В тях властта беше предадена на нова легитимна сила. Бяха сключени и спазвани договори за „сравнително мирно съвместно съществуване” между бившата номенклатура и дисидентската интелигенция, изразяваща интересите на мобилизираното в името на идеята за „връщане в Европа” гражданско общество.

С най-лоши икономически показатели се характеризират държавите от онази група, където не бе постигната нито демократична, нито авторитарна консолидация и, където в резултат от това държавата стремително деградира. Сред тях, за съжаление, е и България. Изходът от подобна ситуация не е възможен без съзнателни усилия за възстановяване на държавата. Като тази задача, по принцип, може да се реши както с авторитарни, така и с демократични средства. Повече от съмнително е обаче, че проектът на Пиночет, т.е. съчетанието на диктатурата с твърдия монетаризъм на Чикагската школа, има някакви перспективи в страни като България например. Просто защото ние, все пак, сме в Европа.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020