24
Съб, Окт
5 New Articles

Краят на доктрината Монро

брой6 2005
Typography

Падането на Берлинската стена и решението на Китай да прегърне пазарната икономика, сякаш сложиха край на епохата, в която идеологическото и геополитическо противопоставяне между демокрацията и агресивния комунизъм определяше съдбата на Латинска Америка. Днес обаче (и особено след като вниманието на САЩ се концентрира в съвсем други точки на света) това противопоставяне отново се възражда на юг от Рио Гранде.

В последно време комунистическият режим в Куба, както и неговият нов съюзник – венецуелския президент Уго Чавес прогресивно разширяват влиянието си и печелят нови позиции в Южна Америка – при това в мащаби, непознати от 60-те години на миналия век насам. В същото време, единствената регионална сила, способна да спре тази тенденция – Бразилия, демонстрира озадачаваща пасивност. Поведението на най-голямата, икономически силна и амбициозна държава в Латинска Америка е повече от странно на фона на плановете, които лансира през последните месеци венецуелският лидер Чавес и чието осъществяване, според редица местни анализатори, ще означава началото на края на прословутата геополитическа доктрина Монро, гарантираща доминацията на САЩ на американския континент.

Както е известно, през юни т.г. в заключителната декларация на срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Карибския басейн във венецуебския град Пуерто ла Крус, 16 от участниците (т.е. всички без Тринидад и Тобаго и Барбадос) подкрепиха предложението на Венецуела за създаването на съвместна държавна петролна компания „Петрокарибе”. Според Чавес, целта е появата на „енергийна дъга на солидарността” в Карибския басейн, в рамките на регионалната интеграция. „Петрокарибе” ще действа без посредници, което ще и позволи да предложи на страните-участнички петрол на цени, по-ниски от световните. Като венецуелският президент подчертава необходимостта от постигането на регионална междудържавно споразумение в тази сфера „изключващо участието на транснационалните петролни корпорации”.

На пръв поглед, инициативата на Чавес е в разрез с националните интереси на собствената му страна. Както е известно, Венецуела е силно зависима от състоянието на петролния сектор, формиращ окол 1/3 от нейния БНП и осигуряващ 80% от експортните приходи и над половината от текущите постъпления в бюджета. А според пазарната логика, колкото по-висока е цената на основния експортен продукт, толкова по-изгодно е това за националната икономика. Чавес обаче, предлага да доставя петрол на държавите от Карибския басейн по цени по-ниски от световните, т.е. на загуба.

Точно така разсъждават и лидерите на двете, отказали да подпишат декларацията, държави – Барбадос и Тринидад и Тобаго. Президентът на последната - Патрик Менинг, се обяви против венецуелската инициатива, защото осъществяването и би се отразило отрицателно върху нефтопреработвателната промишленост на собствената му страна.

Днес Западът разполага на практика с всичко необходимо за поддържането на своето високо жизнено развище с изключение на собствени природни ресурси и най-вече енергоносители. При това не може да се твърди, че развитите западни държави въобще не разполагат с такива ресурси. Както е известно, САЩ, които са основния потребител на петрол в света, добиват почти толкова собствен петрол, колкото и Русия например. На свой ред, по този показател, руснаците са непосредствено след лидера в добива на петрол Саудитска Арабия. Но собственият петрол покрива само половината от американските нужди, докато руският предимно се изнася. Т.е. макар да притежава немалки енергийни ресурси, Западът се нуждае от много повече.

Не е тайна, че контролът върху богатите на петрол региони на планета и маршрутите на неговия трафик са сред най-жизненоважните интереси на Вашингтон. Пряката окупация (Ирак), по правило, е най-сигурния начин за контрол, но той съдържа и сериозни рискове, затова за постигането на същата цел се използват и други методи. Режимът в Ер-Риад например, се намира под политическия контрол на Вашингтон и е ключов американски съюзник в Близкия изток, въпреки очевидно тоталитарния му характер и фактът, че прекалено много следи, свързани с т.нар. „международен тероризъм”, могат да се открият тъкмо в тази страна. Всичко това обаче, не може да повлияе върху обстоятелството, че Саудитска Арабия разполага с най-големите петролни запаси в света.


Впрочем, има и още една (при това особено ефективна) форма на контрол и той е свързан с концепцията за неограничената от нищо „свободна търговия”, в чиито рамки Западът се опитва да продаде своята високотехнологична продукция, колкото се може по-скъпо и да купи необходимите му суровини и ресурси, колкото се може по-евтино. Имайки пред вид монополните позиции на западните държави в сферата на високите технологии, този механизъм води до перманентно изоставане на държавите, изнасящи суровини и полуфабрикати. Тоест, получава се омагьосан кръг, който очевидно не удовлетворява част от лидерите на страните от т.нар. „световна периферия” и те се опитват да го разкъсат, лансирайки проекти като този на Уго Чавес. Около 60% от износа на Венецуела е за Съединените щати. Затова нека се опитаме да анализираме онова, което предлага венецуелския лидер. Според него, страните, подписали декларацията от Пуерто ла Крус, следва да формират единно икономическо пространство, вътре в което ще действат собствени правила, различаващи се от тези на Световната търговска организация (СТО) и на транснационалните корпорации в сферата на енергоносителите. Чавес твърди, че това би помогнало на слаборазвитите държави от региона да стабилизират икономиките си, което на свой ред ще увеличи капацитета на националните им пазари и, следователно, ще доведе до ръст в търсенето на енергоресурси.

Дали и кога това може да се случи и дали има някакъв икономически смисъл в този проект е доста съмнително. Ясно е обаче, че при успех Венецуела би намалила зависимостта си от САЩ, като основен вносител на нейния петрол, което пък би и позволило да диверсифицира икономиката си, като цяло. По този начин Чавес се опитва да превърне страната си в регионален лидер и търси подкрепата на останалите. За целта Венецуела е готова да вложи немалко средства – на срещата в Пуерто ла Крус Чавес декларира, че правителството му ще предостави на новата регионална компания „Петрокарибе” първоначален капитал от 50 млн. долара за обществен фонд, целящ създаването на зона за свободна търговия в басейна на Карибско море.

Тоест, амбициите на венецуелския лидер са не само (и дори не толкова) икономически, колкото геополитически и представляват пряко предизвикателство за доминацията на Вашингтон на американския континент. Доскоро тези амбиции се подкрепяха безусловно само от режима на Фидел Кастро в Куба (на която Чавес вече доставя петрол на почти символични цени). Възможно е обаче, към оста Каракас-Хавана скоро да се присъедини и Боливия, където на изборите в началото на декември победи лидерът на местните марксисти (и производители на кока) Ево Моралес, чиято кампания, според редица наблюдатели, е била финансирана с венецуелски петро-долари.

Както вече посочих по-горе, изглежда парадоксално, че страна като Бразилия, която очевидно има претенциите да играе ролята на регионален лидер в Южна Америка, засега не реагира на действията на Чавес и новите му съюзници. Това странно безразличие е в пълен контраст със силния натиск, който бразилското правителство оказва върху съседен Парагвай притискайки го да се ограничи с членството си в доминирания от Бразилия южноамерикански търговски блок Меркосур, изоставяйки вече декларираното си намерение да стане и член на лансираната от САЩ зона за свободна търговия FRAA (Свободна търговска зона на двете Америки). Така, наскоро бразилският външен министър почти ултимативно поиска от Парагвай да разкрие подробности за военното си сътрудничество с Вашингтон. В отговор Асунсион заплаши, че може да напусне Меркосур.

Както е известно, Парагвай е малка страна без излаз на море, затворена между Бразилия, Аржентина и Боливия. Управлява се от дясно правителство, чиито външнополитически курс е сходен с онзи на Колумбия, смятана за основия съюзник на САЩ в региона. Парагвай, разбира се, не е Колумбия, но политиката му е в очевиден дисонанс с тази на съседните държави, управлявани от леви режими – Бразилия, Уругвай и Аржентина. Правителството в Асунсион се опитва да се справи с тежките си икономически проблеми, привличайки чужди инвестиции и приспособявайки се към изискванията на свободната търговия. Това, наред с проамериканската му ориентация, е сред причините да привлече вниманието на Чавес и Кастро.

Основната причина обаче е стратегическото геополитическо положение на Парагвай, който е своеобразна „врата” за проникване в южноамериканските „гиганти” Бразилия и Аржентина и техните големи пазари. Парагвай има дълга граница с Боливия. А на президентските избори през декември 2005 там победи марксистът Моралес, който обещава да национализира част от местната индустрия и е готов да се присъедини към венецуелско-кубинската ос.


Моралес и неговите „спонсори” Чавес и Кастро нямат намерение да спират дотук. Можем да очакваме, че икономическите „реформи” в Боливия ще доведат до изтичане на капитали и потоци бежанци към Парагвай, ако (както може да се очаква) в страната избухне гражданска война. Подобно развитие обаче, би затруднило трафика на петрол и природен газ, което на свой ред ще се отрази крайно негативно върху бразилската и аржентинска икономики. Тоест, онзи който контролира Парагвай, ще контролира енергийните и търговски маршрути от богатата на петрол Боливия към Бразилия и Аржентина. По този начен двете най-големи държави в Южна Америка могат да станат жертва на енергиен шантаж. Чавес и Кастро са съвсем наясно с това и затова правят всичко възможно да „привлекат” Парагвай в своята орбита. Така, в началото на 2005, Кастро изпрати 700 „доктори” в Парагвай, които се опитаха да дестабилизират местното правителство. След изгонването им през септември, повечето от тях се установиха в съседна Боливия.

Впрочем, натискът срещу Парагвай не се изчерпва с това. Миналата година например, членове на колумбийската марксистка нарко-терористична групировка FARC (Революционни въоръжени сили на Колумбия), заедно с неколцина местни криминални елементи, отвлякоха и убиха дъщерята на бившия парагвайски президент. Организаторът на акцията Родриго Гранда (един от лидерите на FARC) получи убежище във Венецуела, предоставено му лично от президента Чавес. През тази година пък, в центъра на Каракас, непосредствено след траурната меса в памет на папа Йоан Павел ІІ, бе пребита посланичката на Парагвай. В същото време Чавес предложи на Асунсион доставки на евтин петрол, разбира се ако страната промени външнополитическата си ориентация.

На този фон, пасивността, демонстрирана от Бразилия, е наистина многозначителна. Правителството на тази страна не направи и най-малкия жест за да подкрепи парагвайските си колеги, макар че подобен жест несъмнено би отрезвил Чавес и Кастро. Подобно поведение обаче, допълнително тласка Парагвай в обятията на Вашингтон. Така, по време на неотдавнашното посещение на американския държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд в Асунсион, двете страни подписаха споразумение за съвместна борба с наркотрафика и за настаняването на 400 американски войници в Парагвай с цел „укрепване сигурността на страната”. Това споразумение, разбира се, предизвика остра реакция в съседна Бразилия. Така, бразилското външно министерство заяви, че „регионът не се нуждае от чужди военни бази”. На свой ред, парагвайският президент Никанор Дуарте контрира по време на речта си пред ООН през октомври, че „Парагвай е малка, но достойна нация, която, за разлика от Бразилия, е независима още от 1811”.

Всъщност, истината е, че Бразилия не се интересува толкова от сигурността на Парагвай и на региона, като цяло, колкото от това да запази лидерската си роля в Южна Америка. И в този смисъл американското военно присъствие в Парагвай очевидно я притеснява повече, отколкото фактът, че марксистът и съюзник на Кастро Уго Чавес контролира енергийните доставки, от които зависи собствената и икономика.

На пръв поглед, САЩ са твърде далеч от Парагвай и съюзът с американците едва ли е особено полезен за правителството в Асунсион. Всъщност, ако погледнем назад, в историята, ще видим, че САЩ традиционно са подкрепяли тази страна, дори и в най-тежките и моменти. Нека припомним само, че през 1878 американският президент Ръдърфорд Хейс решава в полза на парагвайците граничния им спор с Аржентина и Бразилия (при това само няколко години след като Парагвай е загубил кървавата война със своите могъщи съседи през 1864-70, когато загива половината му население и е отнета по-голямата част от дотогавашната му територия). В Латинска Америка тези неща не се забравят.

Що се отнася до Бразилия, нейното сегашно поведение не може да се обясни единствено със стремежа и към регионална хегемония, определящ ревността към опитите на САЩ да участват в решаването на южноамериканските проблеми. Наскоро избухналият финансов скандал, свързан с обвиненията на бразилската опозиция, че Чавес е финансирал последната кампания на президента Луис Инасио да Силва (известен от времето, когато се подвизаваше като профсъюзен лидер, като Лула) поражда много въпроси. Възможно ли е венецуелските петродолари да доведат до привличането на Бразилия в орбитата на кубинско-венецуелския съюз, който, почти четиридесет години след убийството на Че Гевара, отново се опитва да наложи на континента провалилият се марксистки проект?

Геополитическото положение на Бразилия и природните ресурси, с които разполага, несъмнено са ключови предпоставки за превръщането и във водеща сила на юг от Рио Гранде. В същото време обаче, подчиняването на собствените и планове за създаването на регионална сфера на влияние на амбициите на последния експанзионистки неомарксистки блок в света остава реална възможност. Която, след победата на Ево Моралес в Боливия на 4 декември, може да се превърне в сурова действителност.

* Авторът е анализатор на American Thinker – Маями, САЩ

{rt}

Падането на Берлинската стена и решението на Китай да прегърне пазарната икономика, сякаш сложиха край на епохата, в която идеологическото и геополитическо противопоставяне между демокрацията и агресивния комунизъм определяше съдбата на Латинска Америка. Днес обаче (и особено след като вниманието на САЩ се концентрира в съвсем други точки на света) това противопоставяне отново се възражда на юг от Рио Гранде.

В последно време комунистическият режим в Куба, както и неговият нов съюзник – венецуелския президент Уго Чавес прогресивно разширяват влиянието си и печелят нови позиции в Южна Америка – при това в мащаби, непознати от 60-те години на миналия век насам. В същото време, единствената регионална сила, способна да спре тази тенденция – Бразилия, демонстрира озадачаваща пасивност. Поведението на най-голямата, икономически силна и амбициозна държава в Латинска Америка е повече от странно на фона на плановете, които лансира през последните месеци венецуелският лидер Чавес и чието осъществяване, според редица местни анализатори, ще означава началото на края на прословутата геополитическа доктрина Монро, гарантираща доминацията на САЩ на американския континент.

Както е известно, през юни т.г. в заключителната декларация на срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Карибския басейн във венецуебския град Пуерто ла Крус, 16 от участниците (т.е. всички без Тринидад и Тобаго и Барбадос) подкрепиха предложението на Венецуела за създаването на съвместна държавна петролна компания „Петрокарибе”. Според Чавес, целта е появата на „енергийна дъга на солидарността” в Карибския басейн, в рамките на регионалната интеграция. „Петрокарибе” ще действа без посредници, което ще и позволи да предложи на страните-участнички петрол на цени, по-ниски от световните. Като венецуелският президент подчертава необходимостта от постигането на регионална междудържавно споразумение в тази сфера „изключващо участието на транснационалните петролни корпорации”.

На пръв поглед, инициативата на Чавес е в разрез с националните интереси на собствената му страна. Както е известно, Венецуела е силно зависима от състоянието на петролния сектор, формиращ окол 1/3 от нейния БНП и осигуряващ 80% от експортните приходи и над половината от текущите постъпления в бюджета. А според пазарната логика, колкото по-висока е цената на основния експортен продукт, толкова по-изгодно е това за националната икономика. Чавес обаче, предлага да доставя петрол на държавите от Карибския басейн по цени по-ниски от световните, т.е. на загуба.

Точно така разсъждават и лидерите на двете, отказали да подпишат декларацията, държави – Барбадос и Тринидад и Тобаго. Президентът на последната - Патрик Менинг, се обяви против венецуелската инициатива, защото осъществяването и би се отразило отрицателно върху нефтопреработвателната промишленост на собствената му страна.

Днес Западът разполага на практика с всичко необходимо за поддържането на своето високо жизнено развище с изключение на собствени природни ресурси и най-вече енергоносители. При това не може да се твърди, че развитите западни държави въобще не разполагат с такива ресурси. Както е известно, САЩ, които са основния потребител на петрол в света, добиват почти толкова собствен петрол, колкото и Русия например. На свой ред, по този показател, руснаците са непосредствено след лидера в добива на петрол Саудитска Арабия. Но собственият петрол покрива само половината от американските нужди, докато руският предимно се изнася. Т.е. макар да притежава немалки енергийни ресурси, Западът се нуждае от много повече.

Не е тайна, че контролът върху богатите на петрол региони на планета и маршрутите на неговия трафик са сред най-жизненоважните интереси на Вашингтон. Пряката окупация (Ирак), по правило, е най-сигурния начин за контрол, но той съдържа и сериозни рискове, затова за постигането на същата цел се използват и други методи. Режимът в Ер-Риад например, се намира под политическия контрол на Вашингтон и е ключов американски съюзник в Близкия изток, въпреки очевидно тоталитарния му характер и фактът, че прекалено много следи, свързани с т.нар. „международен тероризъм”, могат да се открият тъкмо в тази страна. Всичко това обаче, не може да повлияе върху обстоятелството, че Саудитска Арабия разполага с най-големите петролни запаси в света.

Падането на Берлинската стена и решението на Китай да прегърне пазарната икономика, сякаш сложиха край на епохата, в която идеологическото и геополитическо противопоставяне между демокрацията и агресивния комунизъм определяше съдбата на Латинска Америка. Днес обаче (и особено след като вниманието на САЩ се концентрира в съвсем други точки на света) това противопоставяне отново се възражда на юг от Рио Гранде.

В последно време комунистическият режим в Куба, както и неговият нов съюзник – венецуелския президент Уго Чавес прогресивно разширяват влиянието си и печелят нови позиции в Южна Америка – при това в мащаби, непознати от 60-те години на миналия век насам. В същото време, единствената регионална сила, способна да спре тази тенденция – Бразилия, демонстрира озадачаваща пасивност. Поведението на най-голямата, икономически силна и амбициозна държава в Латинска Америка е повече от странно на фона на плановете, които лансира през последните месеци венецуелският лидер Чавес и чието осъществяване, според редица местни анализатори, ще означава началото на края на прословутата геополитическа доктрина Монро, гарантираща доминацията на САЩ на американския континент.

Както е известно, през юни т.г. в заключителната декларация на срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Карибския басейн във венецуебския град Пуерто ла Крус, 16 от участниците (т.е. всички без Тринидад и Тобаго и Барбадос) подкрепиха предложението на Венецуела за създаването на съвместна държавна петролна компания „Петрокарибе”. Според Чавес, целта е появата на „енергийна дъга на солидарността” в Карибския басейн, в рамките на регионалната интеграция. „Петрокарибе” ще действа без посредници, което ще и позволи да предложи на страните-участнички петрол на цени, по-ниски от световните. Като венецуелският президент подчертава необходимостта от постигането на регионална междудържавно споразумение в тази сфера „изключващо участието на транснационалните петролни корпорации”.

На пръв поглед, инициативата на Чавес е в разрез с националните интереси на собствената му страна. Както е известно, Венецуела е силно зависима от състоянието на петролния сектор, формиращ окол 1/3 от нейния БНП и осигуряващ 80% от експортните приходи и над половината от текущите постъпления в бюджета. А според пазарната логика, колкото по-висока е цената на основния експортен продукт, толкова по-изгодно е това за националната икономика. Чавес обаче, предлага да доставя петрол на държавите от Карибския басейн по цени по-ниски от световните, т.е. на загуба.

Точно така разсъждават и лидерите на двете, отказали да подпишат декларацията, държави – Барбадос и Тринидад и Тобаго. Президентът на последната - Патрик Менинг, се обяви против венецуелската инициатива, защото осъществяването и би се отразило отрицателно върху нефтопреработвателната промишленост на собствената му страна.

Днес Западът разполага на практика с всичко необходимо за поддържането на своето високо жизнено развище с изключение на собствени природни ресурси и най-вече енергоносители. При това не може да се твърди, че развитите западни държави въобще не разполагат с такива ресурси. Както е известно, САЩ, които са основния потребител на петрол в света, добиват почти толкова собствен петрол, колкото и Русия например. На свой ред, по този показател, руснаците са непосредствено след лидера в добива на петрол Саудитска Арабия. Но собственият петрол покрива само половината от американските нужди, докато руският предимно се изнася. Т.е. макар да притежава немалки енергийни ресурси, Западът се нуждае от много повече.

Не е тайна, че контролът върху богатите на петрол региони на планета и маршрутите на неговия трафик са сред най-жизненоважните интереси на Вашингтон. Пряката окупация (Ирак), по правило, е най-сигурния начин за контрол, но той съдържа и сериозни рискове, затова за постигането на същата цел се използват и други методи. Режимът в Ер-Риад например, се намира под политическия контрол на Вашингтон и е ключов американски съюзник в Близкия изток, въпреки очевидно тоталитарния му характер и фактът, че прекалено много следи, свързани с т.нар. „международен тероризъм”, могат да се открият тъкмо в тази страна. Всичко това обаче, не може да повлияе върху обстоятелството, че Саудитска Арабия разполага с най-големите петролни запаси в света.

Страница 2

Впрочем, има и още една (при това особено ефективна) форма на контрол и той е свързан с концепцията за неограничената от нищо „свободна търговия”, в чиито рамки Западът се опитва да продаде своята високотехнологична продукция, колкото се може по-скъпо и да купи необходимите му суровини и ресурси, колкото се може по-евтино. Имайки пред вид монополните позиции на западните държави в сферата на високите технологии, този механизъм води до перманентно изоставане на държавите, изнасящи суровини и полуфабрикати. Тоест, получава се омагьосан кръг, който очевидно не удовлетворява част от лидерите на страните от т.нар. „световна периферия” и те се опитват да го разкъсат, лансирайки проекти като този на Уго Чавес. Около 60% от износа на Венецуела е за Съединените щати. Затова нека се опитаме да анализираме онова, което предлага венецуелския лидер. Според него, страните, подписали декларацията от Пуерто ла Крус, следва да формират единно икономическо пространство, вътре в което ще действат собствени правила, различаващи се от тези на Световната търговска организация (СТО) и на транснационалните корпорации в сферата на енергоносителите. Чавес твърди, че това би помогнало на слаборазвитите държави от региона да стабилизират икономиките си, което на свой ред ще увеличи капацитета на националните им пазари и, следователно, ще доведе до ръст в търсенето на енергоресурси.

Дали и кога това може да се случи и дали има някакъв икономически смисъл в този проект е доста съмнително. Ясно е обаче, че при успех Венецуела би намалила зависимостта си от САЩ, като основен вносител на нейния петрол, което пък би и позволило да диверсифицира икономиката си, като цяло. По този начин Чавес се опитва да превърне страната си в регионален лидер и търси подкрепата на останалите. За целта Венецуела е готова да вложи немалко средства – на срещата в Пуерто ла Крус Чавес декларира, че правителството му ще предостави на новата регионална компания „Петрокарибе” първоначален капитал от 50 млн. долара за обществен фонд, целящ създаването на зона за свободна търговия в басейна на Карибско море.

Тоест, амбициите на венецуелския лидер са не само (и дори не толкова) икономически, колкото геополитически и представляват пряко предизвикателство за доминацията на Вашингтон на американския континент. Доскоро тези амбиции се подкрепяха безусловно само от режима на Фидел Кастро в Куба (на която Чавес вече доставя петрол на почти символични цени). Възможно е обаче, към оста Каракас-Хавана скоро да се присъедини и Боливия, където на изборите в началото на декември победи лидерът на местните марксисти (и производители на кока) Ево Моралес, чиято кампания, според редица наблюдатели, е била финансирана с венецуелски петро-долари.

Както вече посочих по-горе, изглежда парадоксално, че страна като Бразилия, която очевидно има претенциите да играе ролята на регионален лидер в Южна Америка, засега не реагира на действията на Чавес и новите му съюзници. Това странно безразличие е в пълен контраст със силния натиск, който бразилското правителство оказва върху съседен Парагвай притискайки го да се ограничи с членството си в доминирания от Бразилия южноамерикански търговски блок Меркосур, изоставяйки вече декларираното си намерение да стане и член на лансираната от САЩ зона за свободна търговия FRAA (Свободна търговска зона на двете Америки). Така, наскоро бразилският външен министър почти ултимативно поиска от Парагвай да разкрие подробности за военното си сътрудничество с Вашингтон. В отговор Асунсион заплаши, че може да напусне Меркосур.

Както е известно, Парагвай е малка страна без излаз на море, затворена между Бразилия, Аржентина и Боливия. Управлява се от дясно правителство, чиито външнополитически курс е сходен с онзи на Колумбия, смятана за основия съюзник на САЩ в региона. Парагвай, разбира се, не е Колумбия, но политиката му е в очевиден дисонанс с тази на съседните държави, управлявани от леви режими – Бразилия, Уругвай и Аржентина. Правителството в Асунсион се опитва да се справи с тежките си икономически проблеми, привличайки чужди инвестиции и приспособявайки се към изискванията на свободната търговия. Това, наред с проамериканската му ориентация, е сред причините да привлече вниманието на Чавес и Кастро.

Основната причина обаче е стратегическото геополитическо положение на Парагвай, който е своеобразна „врата” за проникване в южноамериканските „гиганти” Бразилия и Аржентина и техните големи пазари. Парагвай има дълга граница с Боливия. А на президентските избори през декември 2005 там победи марксистът Моралес, който обещава да национализира част от местната индустрия и е готов да се присъедини към венецуелско-кубинската ос.

Страница 3

Моралес и неговите „спонсори” Чавес и Кастро нямат намерение да спират дотук. Можем да очакваме, че икономическите „реформи” в Боливия ще доведат до изтичане на капитали и потоци бежанци към Парагвай, ако (както може да се очаква) в страната избухне гражданска война. Подобно развитие обаче, би затруднило трафика на петрол и природен газ, което на свой ред ще се отрази крайно негативно върху бразилската и аржентинска икономики. Тоест, онзи който контролира Парагвай, ще контролира енергийните и търговски маршрути от богатата на петрол Боливия към Бразилия и Аржентина. По този начен двете най-големи държави в Южна Америка могат да станат жертва на енергиен шантаж. Чавес и Кастро са съвсем наясно с това и затова правят всичко възможно да „привлекат” Парагвай в своята орбита. Така, в началото на 2005, Кастро изпрати 700 „доктори” в Парагвай, които се опитаха да дестабилизират местното правителство. След изгонването им през септември, повечето от тях се установиха в съседна Боливия.

Впрочем, натискът срещу Парагвай не се изчерпва с това. Миналата година например, членове на колумбийската марксистка нарко-терористична групировка FARC (Революционни въоръжени сили на Колумбия), заедно с неколцина местни криминални елементи, отвлякоха и убиха дъщерята на бившия парагвайски президент. Организаторът на акцията Родриго Гранда (един от лидерите на FARC) получи убежище във Венецуела, предоставено му лично от президента Чавес. През тази година пък, в центъра на Каракас, непосредствено след траурната меса в памет на папа Йоан Павел ІІ, бе пребита посланичката на Парагвай. В същото време Чавес предложи на Асунсион доставки на евтин петрол, разбира се ако страната промени външнополитическата си ориентация.

На този фон, пасивността, демонстрирана от Бразилия, е наистина многозначителна. Правителството на тази страна не направи и най-малкия жест за да подкрепи парагвайските си колеги, макар че подобен жест несъмнено би отрезвил Чавес и Кастро. Подобно поведение обаче, допълнително тласка Парагвай в обятията на Вашингтон. Така, по време на неотдавнашното посещение на американския държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд в Асунсион, двете страни подписаха споразумение за съвместна борба с наркотрафика и за настаняването на 400 американски войници в Парагвай с цел „укрепване сигурността на страната”. Това споразумение, разбира се, предизвика остра реакция в съседна Бразилия. Така, бразилското външно министерство заяви, че „регионът не се нуждае от чужди военни бази”. На свой ред, парагвайският президент Никанор Дуарте контрира по време на речта си пред ООН през октомври, че „Парагвай е малка, но достойна нация, която, за разлика от Бразилия, е независима още от 1811”.

Всъщност, истината е, че Бразилия не се интересува толкова от сигурността на Парагвай и на региона, като цяло, колкото от това да запази лидерската си роля в Южна Америка. И в този смисъл американското военно присъствие в Парагвай очевидно я притеснява повече, отколкото фактът, че марксистът и съюзник на Кастро Уго Чавес контролира енергийните доставки, от които зависи собствената и икономика.

На пръв поглед, САЩ са твърде далеч от Парагвай и съюзът с американците едва ли е особено полезен за правителството в Асунсион. Всъщност, ако погледнем назад, в историята, ще видим, че САЩ традиционно са подкрепяли тази страна, дори и в най-тежките и моменти. Нека припомним само, че през 1878 американският президент Ръдърфорд Хейс решава в полза на парагвайците граничния им спор с Аржентина и Бразилия (при това само няколко години след като Парагвай е загубил кървавата война със своите могъщи съседи през 1864-70, когато загива половината му население и е отнета по-голямата част от дотогавашната му територия). В Латинска Америка тези неща не се забравят.

Що се отнася до Бразилия, нейното сегашно поведение не може да се обясни единствено със стремежа и към регионална хегемония, определящ ревността към опитите на САЩ да участват в решаването на южноамериканските проблеми. Наскоро избухналият финансов скандал, свързан с обвиненията на бразилската опозиция, че Чавес е финансирал последната кампания на президента Луис Инасио да Силва (известен от времето, когато се подвизаваше като профсъюзен лидер, като Лула) поражда много въпроси. Възможно ли е венецуелските петродолари да доведат до привличането на Бразилия в орбитата на кубинско-венецуелския съюз, който, почти четиридесет години след убийството на Че Гевара, отново се опитва да наложи на континента провалилият се марксистки проект?

Геополитическото положение на Бразилия и природните ресурси, с които разполага, несъмнено са ключови предпоставки за превръщането и във водеща сила на юг от Рио Гранде. В същото време обаче, подчиняването на собствените и планове за създаването на регионална сфера на влияние на амбициите на последния експанзионистки неомарксистки блок в света остава реална възможност. Която, след победата на Ево Моралес в Боливия на 4 декември, може да се превърне в сурова действителност.

* Авторът е анализатор на American Thinker – Маями, САЩ

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн