07
Нед, Юни
23 New Articles

Наркотиците в новата „Голяма игра”

брой6 2005
Typography

Сред основните заплахи от невоенен характер за Европа, като най-сериозна в последно време се очертава прогресивно увеличаващият се приток на наркотици от Афганистан. Като наркотрафикът се извършва по четири основни маршрута. Първият е Таджикистан-Узбекистан-Москва-Европа. Вторият: Иран-Турция-Грузия-Северен Кавказ. Третият: Киргизстан-Казахстан-Урал (Сибир). И четвъртият: Туркменистан-Азербайджан-руското Поволжие.

Колкото и да са сериозни възможностите на една или друга конкретна държава в борбата с наркотрафика, очевидно е, че нито една от тях не е в състояние да се справи сама с проблема. Всъщност, единственото реално поситижимо в това отношение е с обединени усилия да бъдат минимизирани последиците. И тук е съвсем уместно да си припомним специалната американска програма за борба с кокаинована индустрия в Колумбия. Единственият ефективен начин за ограничаване на азиатския наркотрафик е провеждането на съвместни антинаркотични операции с участието на САЩ, НАТО и Русия на територията на Афганистан и държавите от Централна Азия.

По оценки на експерти от ООН, през близките 15 години в Афганистан може да се очаква увеличаване на площите, засети с опиумен мак, които днес заемат между 70 и 90 хиляди хектара. С обработката им се занимават около 180 хиляди души, а приблизителният доход е един милиард долара. При това, след свалянето на талибаните, маковите насаждения са нарастнали десетки пъти. Смята се, че през 2003 в страната са произведени около 3,5 хиляди тона опиум. По данни на мисията на ООН в Афганистан, през 2004 тази цифра е надминала 4 хиляди тона. Като водещи производители на суров опиум са източната провинция Нангахар (25% от цялото опиумно производство), следвана от провинциите Бамиан и Гор, където маковите плантации заемат почти 80% от обработваемите земи. Всеки хектар носи на собственика си печалба от 15-16 хиляди долара. След преминаването на границата, стойността на килограм наркотик в някое таджикско градче се колебае (в зависимост от чистотата на хероина) между 1800 и 3000 долара. В столицата Душанбе цената скача на 15 000, в Москва – между 50 и 200 хиляди, а в Лондон – стига до 300 хиляди долара.

Очевидно е, че предприеманите днес мерки за ограничаване на наркотрафика са смешни и не водят до реални резултати. В същото време анализът на действията на съюзническата коалиция в Афганистан показва, че НАТО сама не е в състояние да предотврати основната заплаха за Европа и света, т.е. да наложи прекратяване на производството и износа на „тежки” наркотици от страната.

Основните райони, където се отглежда опиумен мак, са разположени на Север, на Изток и в центъра на страната, т.е. в райони, които игнорират властта в Кабул и където няма чужди военни гарнизони. Безсилни в случая са и руските и таджикски застави по таджикско-авфганистанската граница. Впрочем, световният опит сочи, че с подобни мерки може да се спре не повече от 10% от трафика. Тоест, на практика, сегашната политика по отношение на Афганистан не е в състояние на обърне очертаната по-горе тревожна тенденция. Което е крайно опасно. Истината е, че ефективната борба изисква системен подход и приемането на отговорни решения, едновременно от страните от региона, САЩ, държавите от НАТО (т.е. и от България), Русия и, евентуално, Китай. Търговията с наркотици е не по-малко значим световен проблем, отколкото глобалния тероризъм и застрашава буквално всички.

Наскоро Москва лансира собствен план за решаването му, предлагайки на НАТО и държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) да обединят усилията си за изграждането на външна антинаркотична зона на сигурност около Афганистан. Подобна мярка, разбира се, едва ли е достатъчна, но със сигурност би могла да послужи като основа за далеч по амбициозен съвместен проект, за който ще стане дума по-долу.

Както е известно, руснаците разполагат с редица военни обекти и бази в постсъветските републики от Централна Азия. В Казахстан това са: държавния изпитателен космодрум (край Тюротам), полкът на транспортната авиация в Кустанай, радиовъзелът на Космическите войски в Приозерск и полигонът в Саръшган. В Киргизстан са разположени военновъздушната база в Кант и базата в Каракол. В Таджикистан са базите на руското военно министерство в Душанбе, Кулаб и Курган-Тюбе, както и летището в Айни, където се намира 670-та авиационна група, и противоракетната база в Нурек.

На свой ред, САЩ разполагат в Киргизстан с военновъздушната база Ганси. В столицата на Таджикистан Душанбе пък се намира база на НАТО (използвана от френските военно-въздушни сили). На територията на Узбекистан са разположени американската военновъздушна база Ханабад и спомагателното летище Кокайтъ, както и немската военновъздушна база в Термез.


 

Днес съюзническата коалиция контролира в Афганистан почти също такава част от територията на страната, каквато и съветските войски през 80-те години на миналия век. Частите на САЩ и НАТО са разположени в същите градове, в които бяха се настанили руснаците и могат да гарантират сигурността на само 3-5% от цялата територия на страната, т.е. само градовете и базите, в които са дислоцирани, и то единствено през деня.

Обединяването на всички тези сили може обаче да предостави на заинтересованите страни значителен ресурс, достатъчен за провеждането на ефективни „антинаркотични” операции. Подобни операции следва да включват унищожаването на маковите плантации и центровете за преработка и съхраняване на наркотиците, както и разкриването и унищожаването на транспортните канали за доставката им. За провеждането им биха могли да се използват руски изтребители от базите в Душанбе и Кант, специални части и хеликоптери от базите на НАТО Кокайтъ и Ханабад (Узбекистан), както и подразделения от 10-та американска планинско-стрелкова дивизия в Баграм и 101 въздушно-десантна дивизия в Кандахар, плюс бойни самолети от авиобазата в Ганси (Киргизстан) и транспортни самолети и хеликоптери на частите за специални операции на САЩ и Великобритания в Мазари Шариф.

За координирането на тези операции е необходимо създаването на единно командване, ползващо данните, с които разполагат разузнавателните служби на държавите-участнички. Този Обединен център би следвало да планира цялата операция, да определя конкретните цели за пръскане с дефорлианти (унищожаващи маковите насаждения), да поставя задачите за унищожаването на лабораториите за производство на наркотици и да координира действията за разкриване на транспортните канали и мрежите за разпространение на наркотиците. Пак той трябва да подава необходимата информация на местната полиция и поддържащите подразделения на новата афганистанска армия. Съвместните антинаркотични специални операции в Централна Азия могат обаче да станат реалност, само при наличието на съответната политическа воля и опиращи се на нея практически мерки.

Разбира се, самото създаване на подобен център изисква предварителното решаване на редица сложни задачи. Например, на проблема за взаимоотношенията между военните бази и държгавите, на чиито територии те са разположени, или пък този за съвместимостта на организационните структури и тактиката при провеждането на съвместни операции. В рамките на евентуалните бъдещи общи действия следва да се решат въпросите за оперативната съвместимост на руските военни части с тези на НАТО, разпределянето на въздушните коридори за действие на авиацията, както е все по-актуалния въпрос за взаимодействието и взаимното подсигуряване при наличието на непосредствена терористична заплаха срещу една или друга военна база в региона.

Естествено, необходимо е командващите военните бази на НАТО и Русия в региона тясно да си взаимодействат с местните силови институции, при това в ситуация, когато въпросните институции в повечето държави от Централна Азия все още се формират и не са особено ефективни. Всичко това са задачи, които следва да се решават, и решението им касае не само националните интереси на потенциалните съюзници в бъдещия военен съюз за борба с наркотрафика, но и на всички страни по света.

На страниците на „Геополитика” често се анализира стратегията на Русия, САЩ и Китай в Централна Азия, както и сблъсъкът на интереси в региона. Реалната борба с процъфтяващата в него наркоиндустрия обаче, ще позволи осъществяването в него на изключително важен и мащабен съвместен проект, в който сравнително хармонично да се съчетаят интересите на всички големи и регионални сили. Приемането но подобен проект автоматично ще доведе и до появата на редица нови сфери на съвместна дейност. И вероятно ще се окаже средство за гарантиране интересите едновременно на Русия, САЩ, Китай и ЕС в Централна Азия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Сред основните заплахи от невоенен характер за Европа, като най-сериозна в последно време се очертава прогресивно увеличаващият се приток на наркотици от Афганистан. Като наркотрафикът се извършва по четири основни маршрута. Първият е Таджикистан-Узбекистан-Москва-Европа. Вторият: Иран-Турция-Грузия-Северен Кавказ. Третият: Киргизстан-Казахстан-Урал (Сибир). И четвъртият: Туркменистан-Азербайджан-руското Поволжие.

Колкото и да са сериозни възможностите на една или друга конкретна държава в борбата с наркотрафика, очевидно е, че нито една от тях не е в състояние да се справи сама с проблема. Всъщност, единственото реално поситижимо в това отношение е с обединени усилия да бъдат минимизирани последиците. И тук е съвсем уместно да си припомним специалната американска програма за борба с кокаинована индустрия в Колумбия. Единственият ефективен начин за ограничаване на азиатския наркотрафик е провеждането на съвместни антинаркотични операции с участието на САЩ, НАТО и Русия на територията на Афганистан и държавите от Централна Азия.

По оценки на експерти от ООН, през близките 15 години в Афганистан може да се очаква увеличаване на площите, засети с опиумен мак, които днес заемат между 70 и 90 хиляди хектара. С обработката им се занимават около 180 хиляди души, а приблизителният доход е един милиард долара. При това, след свалянето на талибаните, маковите насаждения са нарастнали десетки пъти. Смята се, че през 2003 в страната са произведени около 3,5 хиляди тона опиум. По данни на мисията на ООН в Афганистан, през 2004 тази цифра е надминала 4 хиляди тона. Като водещи производители на суров опиум са източната провинция Нангахар (25% от цялото опиумно производство), следвана от провинциите Бамиан и Гор, където маковите плантации заемат почти 80% от обработваемите земи. Всеки хектар носи на собственика си печалба от 15-16 хиляди долара. След преминаването на границата, стойността на килограм наркотик в някое таджикско градче се колебае (в зависимост от чистотата на хероина) между 1800 и 3000 долара. В столицата Душанбе цената скача на 15 000, в Москва – между 50 и 200 хиляди, а в Лондон – стига до 300 хиляди долара.

Очевидно е, че предприеманите днес мерки за ограничаване на наркотрафика са смешни и не водят до реални резултати. В същото време анализът на действията на съюзническата коалиция в Афганистан показва, че НАТО сама не е в състояние да предотврати основната заплаха за Европа и света, т.е. да наложи прекратяване на производството и износа на „тежки” наркотици от страната.

Основните райони, където се отглежда опиумен мак, са разположени на Север, на Изток и в центъра на страната, т.е. в райони, които игнорират властта в Кабул и където няма чужди военни гарнизони. Безсилни в случая са и руските и таджикски застави по таджикско-авфганистанската граница. Впрочем, световният опит сочи, че с подобни мерки може да се спре не повече от 10% от трафика. Тоест, на практика, сегашната политика по отношение на Афганистан не е в състояние на обърне очертаната по-горе тревожна тенденция. Което е крайно опасно. Истината е, че ефективната борба изисква системен подход и приемането на отговорни решения, едновременно от страните от региона, САЩ, държавите от НАТО (т.е. и от България), Русия и, евентуално, Китай. Търговията с наркотици е не по-малко значим световен проблем, отколкото глобалния тероризъм и застрашава буквално всички.

Наскоро Москва лансира собствен план за решаването му, предлагайки на НАТО и държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) да обединят усилията си за изграждането на външна антинаркотична зона на сигурност около Афганистан. Подобна мярка, разбира се, едва ли е достатъчна, но със сигурност би могла да послужи като основа за далеч по амбициозен съвместен проект, за който ще стане дума по-долу.

Както е известно, руснаците разполагат с редица военни обекти и бази в постсъветските републики от Централна Азия. В Казахстан това са: държавния изпитателен космодрум (край Тюротам), полкът на транспортната авиация в Кустанай, радиовъзелът на Космическите войски в Приозерск и полигонът в Саръшган. В Киргизстан са разположени военновъздушната база в Кант и базата в Каракол. В Таджикистан са базите на руското военно министерство в Душанбе, Кулаб и Курган-Тюбе, както и летището в Айни, където се намира 670-та авиационна група, и противоракетната база в Нурек.

На свой ред, САЩ разполагат в Киргизстан с военновъздушната база Ганси. В столицата на Таджикистан Душанбе пък се намира база на НАТО (използвана от френските военно-въздушни сили). На територията на Узбекистан са разположени американската военновъздушна база Ханабад и спомагателното летище Кокайтъ, както и немската военновъздушна база в Термез.

Сред основните заплахи от невоенен характер за Европа, като най-сериозна в последно време се очертава прогресивно увеличаващият се приток на наркотици от Афганистан. Като наркотрафикът се извършва по четири основни маршрута. Първият е Таджикистан-Узбекистан-Москва-Европа. Вторият: Иран-Турция-Грузия-Северен Кавказ. Третият: Киргизстан-Казахстан-Урал (Сибир). И четвъртият: Туркменистан-Азербайджан-руското Поволжие.

Колкото и да са сериозни възможностите на една или друга конкретна държава в борбата с наркотрафика, очевидно е, че нито една от тях не е в състояние да се справи сама с проблема. Всъщност, единственото реално поситижимо в това отношение е с обединени усилия да бъдат минимизирани последиците. И тук е съвсем уместно да си припомним специалната американска програма за борба с кокаинована индустрия в Колумбия. Единственият ефективен начин за ограничаване на азиатския наркотрафик е провеждането на съвместни антинаркотични операции с участието на САЩ, НАТО и Русия на територията на Афганистан и държавите от Централна Азия.

По оценки на експерти от ООН, през близките 15 години в Афганистан може да се очаква увеличаване на площите, засети с опиумен мак, които днес заемат между 70 и 90 хиляди хектара. С обработката им се занимават около 180 хиляди души, а приблизителният доход е един милиард долара. При това, след свалянето на талибаните, маковите насаждения са нарастнали десетки пъти. Смята се, че през 2003 в страната са произведени около 3,5 хиляди тона опиум. По данни на мисията на ООН в Афганистан, през 2004 тази цифра е надминала 4 хиляди тона. Като водещи производители на суров опиум са източната провинция Нангахар (25% от цялото опиумно производство), следвана от провинциите Бамиан и Гор, където маковите плантации заемат почти 80% от обработваемите земи. Всеки хектар носи на собственика си печалба от 15-16 хиляди долара. След преминаването на границата, стойността на килограм наркотик в някое таджикско градче се колебае (в зависимост от чистотата на хероина) между 1800 и 3000 долара. В столицата Душанбе цената скача на 15 000, в Москва – между 50 и 200 хиляди, а в Лондон – стига до 300 хиляди долара.

Очевидно е, че предприеманите днес мерки за ограничаване на наркотрафика са смешни и не водят до реални резултати. В същото време анализът на действията на съюзническата коалиция в Афганистан показва, че НАТО сама не е в състояние да предотврати основната заплаха за Европа и света, т.е. да наложи прекратяване на производството и износа на „тежки” наркотици от страната.

Основните райони, където се отглежда опиумен мак, са разположени на Север, на Изток и в центъра на страната, т.е. в райони, които игнорират властта в Кабул и където няма чужди военни гарнизони. Безсилни в случая са и руските и таджикски застави по таджикско-авфганистанската граница. Впрочем, световният опит сочи, че с подобни мерки може да се спре не повече от 10% от трафика. Тоест, на практика, сегашната политика по отношение на Афганистан не е в състояние на обърне очертаната по-горе тревожна тенденция. Което е крайно опасно. Истината е, че ефективната борба изисква системен подход и приемането на отговорни решения, едновременно от страните от региона, САЩ, държавите от НАТО (т.е. и от България), Русия и, евентуално, Китай. Търговията с наркотици е не по-малко значим световен проблем, отколкото глобалния тероризъм и застрашава буквално всички.

Наскоро Москва лансира собствен план за решаването му, предлагайки на НАТО и държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) да обединят усилията си за изграждането на външна антинаркотична зона на сигурност около Афганистан. Подобна мярка, разбира се, едва ли е достатъчна, но със сигурност би могла да послужи като основа за далеч по амбициозен съвместен проект, за който ще стане дума по-долу.

Както е известно, руснаците разполагат с редица военни обекти и бази в постсъветските републики от Централна Азия. В Казахстан това са: държавния изпитателен космодрум (край Тюротам), полкът на транспортната авиация в Кустанай, радиовъзелът на Космическите войски в Приозерск и полигонът в Саръшган. В Киргизстан са разположени военновъздушната база в Кант и базата в Каракол. В Таджикистан са базите на руското военно министерство в Душанбе, Кулаб и Курган-Тюбе, както и летището в Айни, където се намира 670-та авиационна група, и противоракетната база в Нурек.

На свой ред, САЩ разполагат в Киргизстан с военновъздушната база Ганси. В столицата на Таджикистан Душанбе пък се намира база на НАТО (използвана от френските военно-въздушни сили). На територията на Узбекистан са разположени американската военновъздушна база Ханабад и спомагателното летище Кокайтъ, както и немската военновъздушна база в Термез.

Страница 2

 

Днес съюзническата коалиция контролира в Афганистан почти също такава част от територията на страната, каквато и съветските войски през 80-те години на миналия век. Частите на САЩ и НАТО са разположени в същите градове, в които бяха се настанили руснаците и могат да гарантират сигурността на само 3-5% от цялата територия на страната, т.е. само градовете и базите, в които са дислоцирани, и то единствено през деня.

Обединяването на всички тези сили може обаче да предостави на заинтересованите страни значителен ресурс, достатъчен за провеждането на ефективни „антинаркотични” операции. Подобни операции следва да включват унищожаването на маковите плантации и центровете за преработка и съхраняване на наркотиците, както и разкриването и унищожаването на транспортните канали за доставката им. За провеждането им биха могли да се използват руски изтребители от базите в Душанбе и Кант, специални части и хеликоптери от базите на НАТО Кокайтъ и Ханабад (Узбекистан), както и подразделения от 10-та американска планинско-стрелкова дивизия в Баграм и 101 въздушно-десантна дивизия в Кандахар, плюс бойни самолети от авиобазата в Ганси (Киргизстан) и транспортни самолети и хеликоптери на частите за специални операции на САЩ и Великобритания в Мазари Шариф.

За координирането на тези операции е необходимо създаването на единно командване, ползващо данните, с които разполагат разузнавателните служби на държавите-участнички. Този Обединен център би следвало да планира цялата операция, да определя конкретните цели за пръскане с дефорлианти (унищожаващи маковите насаждения), да поставя задачите за унищожаването на лабораториите за производство на наркотици и да координира действията за разкриване на транспортните канали и мрежите за разпространение на наркотиците. Пак той трябва да подава необходимата информация на местната полиция и поддържащите подразделения на новата афганистанска армия. Съвместните антинаркотични специални операции в Централна Азия могат обаче да станат реалност, само при наличието на съответната политическа воля и опиращи се на нея практически мерки.

Разбира се, самото създаване на подобен център изисква предварителното решаване на редица сложни задачи. Например, на проблема за взаимоотношенията между военните бази и държгавите, на чиито територии те са разположени, или пък този за съвместимостта на организационните структури и тактиката при провеждането на съвместни операции. В рамките на евентуалните бъдещи общи действия следва да се решат въпросите за оперативната съвместимост на руските военни части с тези на НАТО, разпределянето на въздушните коридори за действие на авиацията, както е все по-актуалния въпрос за взаимодействието и взаимното подсигуряване при наличието на непосредствена терористична заплаха срещу една или друга военна база в региона.

Естествено, необходимо е командващите военните бази на НАТО и Русия в региона тясно да си взаимодействат с местните силови институции, при това в ситуация, когато въпросните институции в повечето държави от Централна Азия все още се формират и не са особено ефективни. Всичко това са задачи, които следва да се решават, и решението им касае не само националните интереси на потенциалните съюзници в бъдещия военен съюз за борба с наркотрафика, но и на всички страни по света.

На страниците на „Геополитика” често се анализира стратегията на Русия, САЩ и Китай в Централна Азия, както и сблъсъкът на интереси в региона. Реалната борба с процъфтяващата в него наркоиндустрия обаче, ще позволи осъществяването в него на изключително важен и мащабен съвместен проект, в който сравнително хармонично да се съчетаят интересите на всички големи и регионални сили. Приемането но подобен проект автоматично ще доведе и до появата на редица нови сфери на съвместна дейност. И вероятно ще се окаже средство за гарантиране интересите едновременно на Русия, САЩ, Китай и ЕС в Централна Азия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020