13
Пет, Дек
5 New Articles

Средиземноморската културно-историческа общност

брой5 2005
Typography

В Средиземноморския регион се зараждат и срещат повечето човешки цивилизации, религии и култури. Той винаги е привличал и редица съседни ареали. Уникалният характер на това гигантско пространство, където се събират три континента – Европа, Азия и Африка – съдейства за формирането в него на изключително своеобразна социоисторическа и етнокултурна ситуация. Историческите данни, които ни предоставят археологията, етнографията и антропологията, свидетелстват за рядко многообразие от етноси, религии, раси, култури, социално-политически и стопанско-икономически модели, сменящи се последователно в басейна на Средиземно море и тясно свързаният с него Черноморски регион. Именно наличието на подобна връзка определя и значимото участие на Източна Европа и Кавказ в процесите в Средиземноморието. Така богатата и, сама по себе си, достатъчно пъстра етнокултурна мозайка на региона става още по-разнообразна, поради изключителната му притегателна сила, въвличаща съседните страни и народи в политическите, икономически и цивилизационни процеси, които винаги са протичали изключително интензивно в средиземноморското пространство.

Обяснението за това не следва да се търси само в твърде благоприятните климатични и природо-географски условия на Средиземноморието, но и в уникалната възможност за общуване между етноси и култури, които то предоставя. От най-древни времена хората са се страхували много по-малко от водата, отколкото от мъртвите пустини, високите и трудно преодолими планини и непроходимите гори, гъмжащи от хищници. Затова, колкото и да е парадоксално, водните пътища (независимо от бурите и корабокрушенията) открай време са функционирали по-редовно, отколкото тези по суша, особено когато е ставало въпрос за големи разстояния. Именно благодарение на това, Средиземноморието се превръща в единственият на планетата ареал, в който всеки етнос или култура са могли да общуват не само с един, двама или трима съседи, а едновременно с десетки чужди етноси и култури. Естествено тези контакти не винаги са били мирни и често са приключвали с унищожителни войни. Въпреки това обаче, те са съдействали за всестранния прогрес на народите в региона и развитието на конкуренцията помежду им, взаимното влияние на техните езици и традиции, стопанския, политическия и културния им опит.

При това специфичните култури, дори и при сблъсък с далеч по-силен противник, рядко са изчезвали напълно. Показателно е, че именно известният специалист по историята на Средиземноморския регион Фернан Бродел открива т.нар. фактор на “съпротивление на културите”, които напук на всички опити за пълното им изкореняване, “се появяват отново и отново, упорито стремейки се да оцелеят” (1). Както е извество, в Източното Средиземноморие културните образувания възникват доста по-рано, отколкото в Европа, притежават по-дълбоки корени и поради това се отличават с по-висока устойчивост. Като пример бих посочил древноегипетската цивилизация, която преодолява последователно нашествията и владичеството на “хиксосите” през ХVІІ век пр.н.е., на “морските народи” през ХІІІ век пр.н.е., на етиопците през VІІІ век пр.н.е., на асирийците през VІІ век пр.н.е., на персите през VІ век пр.н.е., на македонците през ІV век пр.н.е. и на римляните през І век пр.н.е. И едва през ІV век византийците довършват унищожаването на основната част от древноегипетското наследство (най-вече с решимостта си да изкоренят древноегипеската религия, съпротивляваща се на християнството).

Тоест, цивилизацията на Древен Египет се съпротивлява успешно почти две хиляди години, през които страната не само осем пъти бива покорена от различни нашественици, но и постепенно асимилира различните чужди етнически групи, обитаващи собствената и територия (роби, номади, наемници, насилствено преселвани жители на завоюваните области) и активно си взаимодейства със съседните региони. Области като Нубия, Либия, Сирия, или Палестина постоянно са били или под властта на Египет, или пък са обект на неговата експанзия. Египтяните са научили на много неща другите народи, но и те самите усвояват много от тях. Тяхната култура, подобно на културата на другите средиземноморски народи, е била създадена и се е развивала в условията на силни външни влиняия.

Но ако всичко това е вярно за древноегипетската култура, която е сред най-консервативните в Средиземноморския регион, то се отнася в далеч по-голяма степен за останалите. Добре известно е силното влияние, което оказват върху културата на Гърция през архаичния период (ХІ-VІ в.пр.н.е.) културите на минойците, ахейците, древните египтяни, финикийците, Сирия, Мала Азия и древна Персия. По същия начин Древният Рим усвоява постиженията на гърци, картагенци и елинистичните държави от Изтока, а още преди това – на етруски, самнити, гали и други средиземноморски народности (2). Тяхното влияние само укрепва древноримската цивилизация, превръщайки я в почти съвършена, и добавяйки определен елемент на плурализъм в местните и варианти. Без наличието на подобни процеси би било невъзможно социокултурното равновесие на гигантската империя, която за първи път (и както се оказва, поне досега, за последен) осъществява политическото единство на целия Средиземноморски регион.

Несъмнено е обаче, че това единство е било подготвено в икономически, психологически и духовен план от предшестващите го 1500-годишни контакти между средиземноморските народности, преплитането на много от техните културни традиции и личните връзки между принадлежащите към тях индивиди.


Ако не беше така, в Рим едва ли биха управлявали императори с либийско-пунически или сирийски произход, Цезар и Марк Антоний едва ли биха намерили общ език с Египет на Клеопатра, гърците Полибий и Плутарх нямаше да се наредят сред най-великите римски историци, нито пък нубидийският цар Юба ІІ или юдейският аристократ Йосиф Флавий биха били привлечени толкова силно от римската култура.

Цивилизационният синтез

Средиземноморието е родината на повечето известни на човечеството синкретични цивилизации, които обобщават и синтезират същностните особености и черти от културите на различни народи и представляват убедителна илюстрация за възможността да бъдат преодолени бариерите между расите, езиците, религиите и духовните мирогледи. Сред първите доказателства за това е егейската, или крито-микенската цивилизация от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., която според Арнълд Тойнби е била създадена в басейна на Егейско море от хора, “принадлежащи към различни антропологични типове” от Азия и Африка, за чиято култура са “характерни смесените мотиви – както либийски така и анадолски”, усложнени допълнително (а, възможно, и формирани) от древноегипетското и шумерско влияние” (3). Към същия културен тип принадлежи и цивилизацията на Картаген (VІІІ-ІІ век пр.н.е.), върху чиято финикийска основа се наслагват множество древногръцки и древнолибийски влияния, очевидно е влиянието на етруските, както и наличието на смесени етнически групи (либийско-финикийски, иберо-финикийски и т.н.). Синкретичен характер имат и всички елинистични култури, представляващи органична сплав между гръко-македонската култура и тази на покорените от Александър Велики народности от Близкия и Средния изток (4).

Този културен синкретизъм едновременно улеснява преминаването на историческото лидерство от една етнокултура към друга и стимулира историческото развитие в региона. Така, Картаген съдейства за въвличането в орбитата на гръцко-римското Средиземноморие на намиращите се под неговото културно и политическо влияние либийци, нумидийци и други африкански народности. В същото време небивалият подем на Рим, до голяма степен, е свързан с обогатяването на латинската цивилизация с постиженията на Картаген и на елинизма. През Средните векове тази традиция е продължена от Византия в Източна Европа и от “Ал-Андалус” (т.е. мюсюлманска Испания)** – в Западна и Южна Европа.

“Постоянното раздвоение между източния и западния свят, преплитането на азиатските и европейските влияния… смесването на гръцко-римските и източните традиции” – това е основната характеристика на Византия, опитала се да възроди единството на Средиземноморието под своята егида. Най-значително е византийското влияние сред славяните и населението на Източносредиземноморския регион (т.е. жителите на Сирия, Ливан и Палестина), които дължат много на тази “западно-източна” империя – и принадлежността си към православното християнство, и иконописната (живописната) си традиция, и църковната си архитектура и част от моралните си норми, и своята политическа култура и естетика, “наред с изкуството да произвеждат стъкло и строят църкви” (5). Не по-малко синкретична, впрочем, е и цивилизацията на “Ал-Андалус” на Иберийския полуостров, където, според Анри Террас, “религията на Изтока се утвърждава и развива в една страна, притежаваща същите структури като съседите и от Западна Европа”. Същото твърди испанският историк Санчес Алборнос, според който “различията между мюсюлманска Кордова и Багдад често са били по-големи, отколкото между Кордова и Париж например”. Колкото и спорни да изглеждат подобни твърдения, следва да ги приемем с разбиране, още повече, че най-големият специалист по проблема Пиер Гишар също посочва наличието на синтез между “източните” и “западните” структури в арабско-андалуското общество, където романският език се е използвал дори в джамиите и в двора на халифите, наред с арабския, където положението на жените е било сходно с това в “християнския Запад от същата епоха”, а културното им ниво е било далеч по-високо, където са съществували съвместно (поне до ХІІ-ХІІІ век) три религиозни общности (християнска, мюсюлманска и юдейска) и далеч повече етноси (включително т.нар. “сакалиба” – славяни, приели исляма) и, където “асабия”-та (т.е. кланово-племенния патриотизъм на арабите) се съчетава с римско-византийските и вестготски правила и норми на градския живот (6).

Но ако, говорейки за Византия, обикновено се налага да доказваме тясната и връзка с Изтока, подчертавайки нейния “ясно изразен източен колорит”, още по-сложно е да докажем наличието на западни корени, т.е. на западен социокултурен субстрат в Ал-Андалус, тази арабо-ислямска държава в Европа, където още през ІХ век епископът на Кордова се оплаква, че: “християните дори са забравили езика си… докато все повече са онези, измежду тях, които могат да говорят великолепно на арабски” (7). Постепенно в Ал-Андалус се формира съвършено нова народност със смесен произход, отличаваща се с нетипичен за епохата етноконфесионален плурализъм. Реконкистата (т.е. отвоюването на Испания от арабите), както и опитът на нахлулите на Пиренеите бербери от Магреб да и се противопоставят, нарушават този процес: от ХІІ век започва масовото бягство от Ал-Андалус на юдеи и християни-моссараби (т.е. арабизирани християни), обвинени, че подкрепят “неверниците”. Въпреки това плуралистичният характер на цивилизацията на Ал-Андалус се съхранява чак до окончателното и ликвидиране през 1492. В този смисъл, безспорно е прав известният руски учен Крачковский, според който “Иберийският полуостров е ярък пример за това, колко крехки са границите между Изтока и Запада, когато става дума за развитието на световната култура” (8). Като приносът на Ал-Андалус в тази култура все още не е оценен по достойнство, независимо от изследванията в тази област на Хуан Вернет или Монтгомъри Уот (9).

Византия и Ал-Андалус, макар и разделени от Средиземно море, са поддържали тесни контакти помежду си. Въпреки че губят повечето си владения в Близкия изток, византийците запазват там определено културно, икономическо и дори религиозно (сред местните християни) влияние, особено в Сирия. Това влияние стига и до Ал-Андалус, където управлява сирийската династия на Омеядите, които между другото наричали Средиземно море “Сирийско”, а столицата си Кордова – “втория Дамаск” или “западния Константинопол”. Византия и Ал-Андалус са поддържали и търговски връзки. От Византия за Пиренеите изнасяли мрамор и мраморни изделия (например 140-те колони за резиденцията на халифа в Кордова, в чието изграждане са участвали 10 хиляди души от различни страни и, най-вече, от Египет). Извършените през миналия век разкопки на този “омеядски Версай”, както и на редица други дворци и замъци в Ал-Андалус, дават основание да се твърди за далеч по-сериозно, отколкото се е предполагало преди, влияние на византийското и сирийско изкуство върху културата на Кордовския халифат (10). Между двата големи културни центрове на Средиземноморския свят през ІХ-ХІ век са се поддържали и чисто интелектуални връзки, най-вече с посредничеството на еврейските търговци, християнските и мюсюлмански поклоници. Войните и търговията с роби между арабите и Византия (особено бойните действия в Италия и средиземноморските острови до Х век) са гарантирали постоянен приток на роби и военнопленници на Пиренеите, сред които са преобладавали византийските наемници-славяни (включително такива от Киевска Русия, изпратени от император Никифор Фока през 963-964 срещу арабите в Кипър, Крит и Сицилия). Приемайки исляма, тези славяни заселват цели квартали в сицилианските градове, откъдето халифите на Кордова набирали личната си гвардия. През Х-ХІ век, именно от тези среди в Ал-Андалус произлизат немалко губернатори и дори полу-самостоятелни феодални владетели, опиращи се на военни и чиновници от собствената си славянска общност, която разполага с определено влиняие на Пиренеите (11).

Арабският Запад

Особено тесни са икономическите, културни, етносоциални и други връзки между Ал-Андалус и мюсюлманска Сицилия през ІХ-ХІ век. По онова време дори са наричали острова “литературната провинция” на Ал-Андалус. Сходството между двете култури обаче е очевидно и в селското стопанство, архитектурата, занаятите и градския живот. Освен араби и бербери, в Сицилия се заселват перси и сирийци, постепенно смесили се с коренното итало-гръцко население, което в значителна степен бива ислямизирано (през 972 на острова са живеели над милион мюсюлмани, повечето от които били местни жители). Тези сицилиански мюсюлмани били подчинени на арабско-берберския елит и използвали труда на многобройните роби от Африка (“абид”) и пленниците от Италия, Франция и Византия (сред последните е имало доста славяни). Някои сицилийски мюсюлмани се преселвали в Ал-Андалус (като например известният поет Ибн Хамдис), тъй като сходството между икономическите модели, бита, военното дело и културата на двете страни било наистина поразително. Не е чудно, че днес над 300 географски названия в Сицилия имат арабски произход, а в съвременния сицилиански диалект на италианския присъстват стотици арабски думи (12). Впрочем, арабската култура процъфтява в Сицилия както по време на арабското господство (859-1086), така и при норманското владичество (1086-1194) и по време на германските крале от династията на Щауфените и, особено, при Фридрих ІІ, който бил едновременно крал на Сицилия и Йерусалим, и император на Свещената римска империя. Показателно е, че Фридрих, както и най-известният измежду норманските владетели на Сицилия – Роже ІІ (1112-1154) били наричани от поданиците си “покръстени султани” заради слабостта им към всичко арабско. По време на тяхното управление арабският език и култура запазват значението си, много ключови държавни постове се заемат от араби, а арабските търговци и занаятчии имали свои квартали и джамии, ползващи се с редица привилегии. Част от кралския двор са били арабските учени и поети, а в търговията се използвали (също както в католическа Кастилия по същото време) и арабски монети, върху които нерядко са изписани мюсюлмански религиозни изречения.


Редица архитекти-араби са участват в изграждането на християнски църкви на острова, използвайки прийомите на архитектурната школа на Ал-Андалус (която в онази епоха била образец за целия Средиземноморски свят), като над изображенията на християнските светци нерядко се изписвали арабски надписи. В двора на Роже ІІ е работил великият арабски географ Абу Абдала ал.Идриси, посветил на краля прочутия си труд “Развлечение на изтощения пътешественик…”, съдържащ най-достоверните за времето си географски и историко-икономически сведения за Европа, Азия и Африка.

Арабският благородник от |Валенсия Ибн Джубаир, който посещата Сицилия през 1185, отбелязва, че крал Вилхелм (внук на Роже) “много напомня на мюсюлманските владетели” по разкоша и обичаите на двора си. Той “изцяло се доверява на местните мюсюлмани и разчита на тях в делата си”, дори се обзавел с харем, а джамиите в Палермо “не могат да се преброят”. Това свидетелство позволява да се коригира тезата на канадския историк Али Ахмад, че при норманите е била налице “симбиоза между гръцките, арабски и латински културни традиции и влияния”. Изглежда, че в тази симбиоза е доминирал именно арабският елемент, което се дължало на непрекъснатите интензивни връзки на Сицилия с Ал-Андалус и Магреб, които според Клод Каен са били “вратите на мюсюлманския Изток” в Европа (13).

Магреб открай време, дори и след началото на Кръстоносните походи, поддържа тесни икономически връзки със Сицилия и Южна Италия (особено през 1123-1160, когато сицилианските нормани владеят по-голямата част от Тунис и Западна Либия, които по онова време биват наричани от жителите на Магреб “Кастилия”). И в Магреб, и в Сицилия по време на норманите, мюсюлманите свободно избират своите кадии (съдии), ползват се от известна автаномия, превеждат на латински, еврейски и други езици (с помощта на християни и юдеи) трудовете на известни арабски географи, историци, философи и математици, включително тези на заселилият се в Сицилия сирийски учен Абу Салта Омея, смятат от съвременниците си за “олицетворения на цялата източна мъдрост”. В западната част на Средиземноморския регион свободните контакти, съпровождани от смяна на поданството (а макар и по-рядко – и на религията), са били в реда на нещата: известно е например, че Ал-Идриси, който прекарва почти целия си живот в Сицилия, се връща в края му в Магреб, също както и адмиралът на Роже ІІ – берберинът Юсуф, който по-късно служи на мароканския халиф Алмохад. Междувременно, мястото му в двора на норманския крал е заето от сирийския християнин Георги Антиохийски, който пък преди това е бил на служба при Зиридите – берберска династия, управлявала Ифрикия (днешен Тунис). Едновременно с това, мюсюлманите от Магреб, Ал-Андалус и Сицилия живо се интересуват от историята, географията и културата на арабския Изток, доказателство за което са трудовете на Ал-Бакри, Ал-Идриси, Ибн Саид, или Ибн Хазам.

По време на норманското владичество, в Сицилия се формира своеобразен (и съхранил се през вековете) архитектурен стил, органично съчетаващ каноните на мавританското и византийското строително изкуство. Много катедрали и дворци от онова време силно си приличат по своите зали и вътрешни дворове, по моделирането и формата на украшенията на колоните (включително надписите на арабски “в името на Аллах” по колоните на някои църкви), арките и куполите, типът на нишите, декорациите и орнаменталните сюжети, с дворците на магребските емири и големите джамии на Тунис и Алжир (14). По време на норманите (както, впрочем, и при наследилата ги династия на немските Щауфени) Сицилия си остава огнище на арабската култура, чието влияние се усеща в цяла Южна Европа. Тук още през ХІ век използват хартия за писане, произвеждана в Шатиба (днес Хатива) в Ал-Андалус, докато в Германия и Северна Италия тя започва да се произвежда едва през ХІV век.

Норманите бързо заимстват от арабите всичко, свързано с военната техника и мореплаването, включително и триъгълното платно, позволяващо да се плува срещу вятъра и погрешно наречено по-късно “латинско”. В Сицилия и Южна Италия (например в Неапол, където има постоянни колонии на арабски търговци, моряци и занаятчии), също както и в Ал-Андалус, трубадурите и менестрелите от Западна Европа черпят сюжети за своите поеми и балади. Оттам пренасят на север много мелодии, музикални теми и инструменти. Арабското влиняние се усеща чак до наши дни в испанските песни и музиката на европейските цигани, в музикалния фолклор на Малта, Сицилия и Сардиния. Според малтийския музиковед Чарлз Камилери, много европейски музикални форми имат арабски произход, като в Южна Европа музикалната култура, която и без това е силно наситена с влиянието на арабо-берберските мелодии и ритми, продължава и днес да изпитва въздействието им (15).

Сицилия и Магреб, а в по-малка степен – Сардиния и Малта (където арабите господстват през ІХ-ХІ век) са основните огнища на арабското културно влияние върху Южна Италия. От 812, т.е. от първото арабско нападение по море, до края на ХІІІ век, край стените на Неапол постоянно е имало арабски войски, или като част от армиите на магребско-сицилианските емири, или като наемни отряди на норманите и Щауфените. В същото време Неапол, Амалфи и Салерно поддържат постоянни търговски връзки с Тунис, Египет и Сирия и в продължение на векове посрещат арабски кораби, получават арабски стоки, използват арабски монети, работят с арабски търговци, инженери, лекари и архитекти. Следите от арабското присъствие на Апенините се запазват векове след това: стилизираните арабски надписи дълго се считат в Европа за образец на изобразително изкуство и често присъстват в картините на световно известните италиански художници от ХІІ-ХV век – Джото, Фра Анжелико, Фра Филипо и др. По време на управлението на Щауфените в Южна Италия, повечето от италианските араби се смесват с коренното население на Сицилия и Апулия, макар че има и такива, които упорито държат на религията и езика си. Така например, сициалинските араби от Джирдженти, които Фридрих ІІ заселва през 1224 в Лучера (Апулия), поне още 40 години стриктно се придържат към предписанията на исляма, включително към петкратните ежедневни молитви. И макар че разговорният арабски в Сицилия изчезва в началото на ХІV век, на отделни места (например на остров Пантелерия, между Сицилия и Тунис), той се запазва чак до ХVІІІ век (16).

Още по-значима за формирането на европейската култура е ролята на арабското наследство на Ал-Андалус: над четири хиляди арабски думи са запазени в испанския език, а повече от хиляда – португалския. Арабското влияние в поезията, фолклора, музиката и архитектурата на Испания и Португалия е неоспоримо, също както впрочем и в художествените предпочитания, кулинарията, бита, етиката и естетиката на народите от Пиренейския полустров. “За непредубения изследовател – отбелязва Монтгомъри Уот – е очевидно, че дори и днешните художници и занаятчии в Испания продължават да черпят вдъхновение от мюсюлманските извори и влияние”. Пак той подчертава “симбиозата”, възникнала в резултат от факта, че християнските кралства усвояват значителна част от материалната и духовна култура на “Ал-Андалус”. Подобна позиция споделят известни представители на испанската култура като Федерико Гарсия Лорка, Висенте Бласко Ибанес, Хуан Гойтисоло и др. (17).

Прованс и Корсика

Доста по-малко се знае за влиянието на цивилизацията на Ал-Андалус върху френската култура. Арабите нахлуват за първи път във Франция през 721, като десет години по-късно стигат до Дижон и на сто километра от Париж. Изтласкани отвъд Пиренеите през 760, те продължават набезите си на френска територия в продължение на няколко столетия едновременно от Ал-Андалус, Сицилия, Сардиния и Корсика. Контролирайки през 890-973 планинския район “Джибал ал-Килял” (“Планински върхове”), разположен източно от Марсилия, и овладявайки в средата на Х-ти век за двайсет години Гренобъл, арабите вземали данък от пътниците и търговците дори в алпийския проход Сен-Бернар. От друга страна, в резултат от франкската контраофанзива, отвъд Пиренеите възниква т.нар. “Испанска марка” като част от империята на Карл Велики (ядрото на днешна Каталуния). Нападенията на франките срещу Ал-Андалус са в основата на прочутия старофренски епос “Песен за Роланд”. Големият средновековен френски философ и мислител Пиер Абеляр (1079-1142) посещава контролираната от арабите Сицилия и Сирия и заимства много от тамошните учени и философи. Мнозина свързват разцвета на медицината в Южна Франция през ХІІ-ХІІІ век с факта, че там са живеели мнвого араби и арабизирани християни (мосараби) от Ал-Андалус, сред които е имало доста лекари и, които са направили известни за европейците трудовете на Гален и Хипократ, превеждайки ги от арабски на латински. Под тяхно влияние още през ХІ век се появява първото френско медицинско училище, което през 1025 се трансформира в първия френски университет – този в Монпелие (парижката Сорбона е основана малко по-късно – през 1050). Всъщност, чак до ХVІ век европейската медицина просто копира арабската (18).


Южна Франция винаги е била интегрална част от Западното Средиземноморие, чиито региони имат много общи неща в историята и духовното си развитие. В Прованс и Лангедок, които в етнолингвистично отношение са близки с Каталуния и Пиемонт, а също в Южна Италия и Сицилия, на Балеарските острови и Сардиния, в християнска Северна Испания, в Ал-Андалус и Магреб, открай време се наблюдава значително сходство в материалната им култура, архитектурата, стопанските и военни технологии, манталитета и традициите. Същото се отнася за изкуството, музикалния фолклор и, особено, за поезията на т.нар. “хуглари” (пътуващи музиканти и певци, чиито стихове са написани на странна смес между романски и арабски). Между другото, именно те са в основата на традицията на трубадурите и менестрелите (и въобще на рицарската поезия) в Прованс и Лангедок.

Разбира се, определена роля изиграва и близостта на доминиращият в Южна Франция до ХVІ век провансалски (окситански) език, който днес е почти изчезнал, с кастилския и каталунския, които пък изпитват силното влияние на арабския език. Връзките с арабите и фактът, че много араби живеят в Южна Франция, вероятно, е сред косвените причини за появата на прочутата “албигойска ерес” (пренесена в региона от българските богомили – б.р.), която чак до ХV век играе важна роля в живота на Лангедок и (в по-малка степен) на Прованс. В провансалския език има немалко арабски думи, някои от които преминават и в съвременния френски. В местната икономика продължително време се разчита на труда на пленените араби и бербери (а по-късно и турци), като местните жители до днес наричат елдата “сарацинска пшеница” , а рудниците – “сарацински ями”. Във фолклора, танците, легендите, както и в керамичните орнаменти от Прованс лесно можем да открием арабското влияние, също както в традиционните празнични ритуали, шествия и пътуващи куклени представления. “Сарацините, берберите, маврите и турците – всички тези персонажи се смесват, без оглед на мястото и времето, в провансалския фолклор” – отбелязва Филип Сенак (19).

В Южна Франция и, особено, на съседния остров Корсика много фамилии (например Албанел, Моро, Морати, Морети, Морел, Морони, Мороцани, Моручи, Мура и др-) определено имат арабски произход, или пък идват от прякори, дадени по време на войните с маврите (арабите), продължаващи без прекъсване цели осем века. Същото се отнася и за корсиканската топонимика (Миоричо, Моросаля, Морсиля), или пък за името на местния танц “мореска”, а също за “източния резонанс” и “гърлените викове”, характерни за старинните песни на корсиканските планинци. Впрочем, възможно е тези особености да са наследени не от арабите, а от една доста по-древна епоха, тъй като според Жозеф Киари, корсиканските песни “пагелла” (изпълнявани по правило от мъжки хор), “доста напомнят обредите на кабилите, населяващи днешен Алжир. Несъмнено е обаче, че сегашната национална емблема на Корсика (т.нар. “мавърска глава”) изобразява профил на африканец с кърпа на главата. Смятат я за “символ на победата над неверниците”, утвърден като такъв от корсиканското Учредително събрание през 1762. Същият символ присъства и в герба на средновековното испанско кралство Арагон, където със сигурност е имал тъкмо този смисъл. В Корсика обаче, нещата са били по-сложни, имайки предвид, че след оттеглянето на арабите, островът дълги години е бил владение на Пиза, Арагон и Генуа, които не само съзнателно разпалват антимюсюлманските настроения (което не е било особено трудно на фона на непрекъснатите пиратски набези на корсарите от Магреб и Ал-Андалус), но и развиват в особено големи мащаби търговията с роби. Броят на робите в Корсика (пленени в битките, или купени на средиземноморските пазари) винаги е бил голям. Приемайки християнството много от тях се смесват с местното население. В същото време, мнозина корсиканци, пленени от арабите, приемат исляма и дори правят кариера в Магреб, където корсиканецът Хасан Корсо дори управлява Алжир през 1556-57. В съседен Тунис пък, през ХVІІ век, властта се упражнява от династията Мурад, която също е с корсикански произход. Всичко това е било добре известно на острова и едва ли е съдействало за формиране на негативно отношение към мюсюлманите. Между другото, “мавърската глава” става герб на Корсика в разгара на борбата и за независимост от Генуа, по време на която местните жители всячески подчертават, колко са различни от генуезците. В този смисъл, корсиканците несъмнено са се чувствали близки с онези, които Генуа превръщала в свои роби- т.е. с арабите. Едно от доказателствата за тази близост е съхранилата се до днес дума “шаларе” (“нещата вървят на добре”), която редица учени-лингвистви свързват с арабския израз “Иншаллах” (“Ако е рекъл Аллах”). (20).

Средиземноморските острови

Важен фактор за историческото сближаване между различните народи и култури в региона са средиземноморските острови. Например Кипър, който при управлението на южнофренската кралска династия Лузинян (1192-1489) е обект на конкурентната борба (и, съответно, сфера на ивестиции в земеделието, строителството и търговията) между Генуа и Венеция, а също и техен посредник и база в търговските отношения със Сирия и Палестина. Освен това, активност по отношение на Кипър демонстрират Пиза, Анкона и провансалските градове (особено Марсилия и Монпелие), които получават през 1198 правото на безмитна търговия, както и собствеността върху цели села “с всичките им жители и добитък”. След 1291 укрепват връзките на Кипър с Флоренция и Барселона, а също търговията със Сирия и Иконийското султанство на турците-селджуци в Мала Азия. След изгонването на кръстоносците от Близкия изток, Фамагуста се превръща в търговската врата на Европа на Изток, тъй като след 1300 единствено през това главно кипърско пристанище християнският Запад е можел да общува със света на Исляма. Династията Лузинян предоставя редица привилегии на търговците от Италия и Прованс, но налага високи мита на гърците, сирийците, египтяните и търговците от Мала Азия и остров Родос. Наистина, Кипърското кралство понякога воювало с Генуа, но като цяло съдействало значително за европейската търговия с Египет, Сирия, Ливан, разполагайки със собствено “фондако” (резиденция, търговска база и складове) в Александрия. Пиер І Лузинян (1359-1369) дори извършва няколко похода срещу владенията на османските турци, Сирия и Египет, овладява част от Анадола и превзема през 1366 Александрия, разгромявайки мамелюците. Постепенно обаче, позициите на Кипърското кралство отслабват и през 1489 островът е завладян от Венеция, а след по-малко от век – от турците. Това бележи окончателното ликвидиране на позициите на западните католици на острова, където, наред с гърците и арменците, се заселват турци и араби-християни от Ливан и Палестина. Наистина повечето от арабите биват асимилирани, а останалите се връщат в родината си, но през ХVІ век в Кипър все още е имало двайсетина селица на араби-християни, а две столетия по-късно – десет. До ХХ век на острова оцелява само едно арабско селище, докато броят на турците нараства до 120 хиляди (18% от цялото население). Богатата история на Кипър продължава да се отразява и върху езика, и върху архитектурата, и в ред традиции, исторически паметници и местни легенди. И в наши дни спецификата на Кипър се определя най-вече от факта, че това е средиземноморски остров, въпреки разделянето му през 1974 и присъединяването на гръцката част към ЕС през 2004 (21).

Тенденциите към синтез, синкретизъм, взаимна адаптация и осмисляне на разнопосочните приноси в многовековното напластяване на различни култури, се проявява и в другите средиземноморски острови. В Сицилия например, това е свързано с културната памет за гръцкото присъствие, както и за това на Картаген, Рим, Византия, арабите и норманите. В Малта пък, по странен начин се съчетава гордостта от продължителната успешна съпротива срещу нашествието на исляма (т.е. османските турци) с използването на един от арабските диалекти като основа на националния език. В Крит присъстват културните следи от завоювалите острова араби от Ал-Андалус, чиито кораби идват от Египет, споменът за Византия и Венеция, османците и великия местен художник Теотикопулос, който в далечна Испания по-късно става известен като Ел Греко.

Заключение

В Средиземноморския регион винаги се е извършвал активен обмен на културни ценности, като духовното и политическо лидерство последователно е преминавало от Атина към Александрия, от Рим към Константинопол, от Дамаск към Кордова, от Палермо към Йерусалим и от Кайро към Венеция и Генуа. Миграциите на етноси и религии, започнали още в епохата на загадъчните “морски народи” (а вероятно и много преди това), продължават и днес да определят облика на региона, оставяйки значим отпечатък върху състава и характера на населението, неговите езици и наречия, външен вид и начин на живот, мироглед и традиции. Именно поради това жителите на Средиземноморието лесно се асимилират и още от епохата на Омировата "Илиада” са “отворени за всички цивилизации и обичаи”. Което, според роденият в Египет и работещ в Испания французин Пол Балт илюстрира “живата тъкан на възродените привързаности и отново придобитата солидарност” (22).

* Авторът е доктор по история и професор. Ръководи отдела за сравнително-теоретични изследвания на Института за изучаване на Изтока към Руската академия на науките. Има издадени над двайсет книги.

{rt}

В Средиземноморския регион се зараждат и срещат повечето човешки цивилизации, религии и култури. Той винаги е привличал и редица съседни ареали. Уникалният характер на това гигантско пространство, където се събират три континента – Европа, Азия и Африка – съдейства за формирането в него на изключително своеобразна социоисторическа и етнокултурна ситуация. Историческите данни, които ни предоставят археологията, етнографията и антропологията, свидетелстват за рядко многообразие от етноси, религии, раси, култури, социално-политически и стопанско-икономически модели, сменящи се последователно в басейна на Средиземно море и тясно свързаният с него Черноморски регион. Именно наличието на подобна връзка определя и значимото участие на Източна Европа и Кавказ в процесите в Средиземноморието. Така богатата и, сама по себе си, достатъчно пъстра етнокултурна мозайка на региона става още по-разнообразна, поради изключителната му притегателна сила, въвличаща съседните страни и народи в политическите, икономически и цивилизационни процеси, които винаги са протичали изключително интензивно в средиземноморското пространство.

Обяснението за това не следва да се търси само в твърде благоприятните климатични и природо-географски условия на Средиземноморието, но и в уникалната възможност за общуване между етноси и култури, които то предоставя. От най-древни времена хората са се страхували много по-малко от водата, отколкото от мъртвите пустини, високите и трудно преодолими планини и непроходимите гори, гъмжащи от хищници. Затова, колкото и да е парадоксално, водните пътища (независимо от бурите и корабокрушенията) открай време са функционирали по-редовно, отколкото тези по суша, особено когато е ставало въпрос за големи разстояния. Именно благодарение на това, Средиземноморието се превръща в единственият на планетата ареал, в който всеки етнос или култура са могли да общуват не само с един, двама или трима съседи, а едновременно с десетки чужди етноси и култури. Естествено тези контакти не винаги са били мирни и често са приключвали с унищожителни войни. Въпреки това обаче, те са съдействали за всестранния прогрес на народите в региона и развитието на конкуренцията помежду им, взаимното влияние на техните езици и традиции, стопанския, политическия и културния им опит.

При това специфичните култури, дори и при сблъсък с далеч по-силен противник, рядко са изчезвали напълно. Показателно е, че именно известният специалист по историята на Средиземноморския регион Фернан Бродел открива т.нар. фактор на “съпротивление на културите”, които напук на всички опити за пълното им изкореняване, “се появяват отново и отново, упорито стремейки се да оцелеят” (1). Както е извество, в Източното Средиземноморие културните образувания възникват доста по-рано, отколкото в Европа, притежават по-дълбоки корени и поради това се отличават с по-висока устойчивост. Като пример бих посочил древноегипетската цивилизация, която преодолява последователно нашествията и владичеството на “хиксосите” през ХVІІ век пр.н.е., на “морските народи” през ХІІІ век пр.н.е., на етиопците през VІІІ век пр.н.е., на асирийците през VІІ век пр.н.е., на персите през VІ век пр.н.е., на македонците през ІV век пр.н.е. и на римляните през І век пр.н.е. И едва през ІV век византийците довършват унищожаването на основната част от древноегипетското наследство (най-вече с решимостта си да изкоренят древноегипеската религия, съпротивляваща се на християнството).

Тоест, цивилизацията на Древен Египет се съпротивлява успешно почти две хиляди години, през които страната не само осем пъти бива покорена от различни нашественици, но и постепенно асимилира различните чужди етнически групи, обитаващи собствената и територия (роби, номади, наемници, насилствено преселвани жители на завоюваните области) и активно си взаимодейства със съседните региони. Области като Нубия, Либия, Сирия, или Палестина постоянно са били или под властта на Египет, или пък са обект на неговата експанзия. Египтяните са научили на много неща другите народи, но и те самите усвояват много от тях. Тяхната култура, подобно на културата на другите средиземноморски народи, е била създадена и се е развивала в условията на силни външни влиняия.

Но ако всичко това е вярно за древноегипетската култура, която е сред най-консервативните в Средиземноморския регион, то се отнася в далеч по-голяма степен за останалите. Добре известно е силното влияние, което оказват върху културата на Гърция през архаичния период (ХІ-VІ в.пр.н.е.) културите на минойците, ахейците, древните египтяни, финикийците, Сирия, Мала Азия и древна Персия. По същия начин Древният Рим усвоява постиженията на гърци, картагенци и елинистичните държави от Изтока, а още преди това – на етруски, самнити, гали и други средиземноморски народности (2). Тяхното влияние само укрепва древноримската цивилизация, превръщайки я в почти съвършена, и добавяйки определен елемент на плурализъм в местните и варианти. Без наличието на подобни процеси би било невъзможно социокултурното равновесие на гигантската империя, която за първи път (и както се оказва, поне досега, за последен) осъществява политическото единство на целия Средиземноморски регион.

Несъмнено е обаче, че това единство е било подготвено в икономически, психологически и духовен план от предшестващите го 1500-годишни контакти между средиземноморските народности, преплитането на много от техните културни традиции и личните връзки между принадлежащите към тях индивиди.

В Средиземноморския регион се зараждат и срещат повечето човешки цивилизации, религии и култури. Той винаги е привличал и редица съседни ареали. Уникалният характер на това гигантско пространство, където се събират три континента – Европа, Азия и Африка – съдейства за формирането в него на изключително своеобразна социоисторическа и етнокултурна ситуация. Историческите данни, които ни предоставят археологията, етнографията и антропологията, свидетелстват за рядко многообразие от етноси, религии, раси, култури, социално-политически и стопанско-икономически модели, сменящи се последователно в басейна на Средиземно море и тясно свързаният с него Черноморски регион. Именно наличието на подобна връзка определя и значимото участие на Източна Европа и Кавказ в процесите в Средиземноморието. Така богатата и, сама по себе си, достатъчно пъстра етнокултурна мозайка на региона става още по-разнообразна, поради изключителната му притегателна сила, въвличаща съседните страни и народи в политическите, икономически и цивилизационни процеси, които винаги са протичали изключително интензивно в средиземноморското пространство.

Обяснението за това не следва да се търси само в твърде благоприятните климатични и природо-географски условия на Средиземноморието, но и в уникалната възможност за общуване между етноси и култури, които то предоставя. От най-древни времена хората са се страхували много по-малко от водата, отколкото от мъртвите пустини, високите и трудно преодолими планини и непроходимите гори, гъмжащи от хищници. Затова, колкото и да е парадоксално, водните пътища (независимо от бурите и корабокрушенията) открай време са функционирали по-редовно, отколкото тези по суша, особено когато е ставало въпрос за големи разстояния. Именно благодарение на това, Средиземноморието се превръща в единственият на планетата ареал, в който всеки етнос или култура са могли да общуват не само с един, двама или трима съседи, а едновременно с десетки чужди етноси и култури. Естествено тези контакти не винаги са били мирни и често са приключвали с унищожителни войни. Въпреки това обаче, те са съдействали за всестранния прогрес на народите в региона и развитието на конкуренцията помежду им, взаимното влияние на техните езици и традиции, стопанския, политическия и културния им опит.

При това специфичните култури, дори и при сблъсък с далеч по-силен противник, рядко са изчезвали напълно. Показателно е, че именно известният специалист по историята на Средиземноморския регион Фернан Бродел открива т.нар. фактор на “съпротивление на културите”, които напук на всички опити за пълното им изкореняване, “се появяват отново и отново, упорито стремейки се да оцелеят” (1). Както е извество, в Източното Средиземноморие културните образувания възникват доста по-рано, отколкото в Европа, притежават по-дълбоки корени и поради това се отличават с по-висока устойчивост. Като пример бих посочил древноегипетската цивилизация, която преодолява последователно нашествията и владичеството на “хиксосите” през ХVІІ век пр.н.е., на “морските народи” през ХІІІ век пр.н.е., на етиопците през VІІІ век пр.н.е., на асирийците през VІІ век пр.н.е., на персите през VІ век пр.н.е., на македонците през ІV век пр.н.е. и на римляните през І век пр.н.е. И едва през ІV век византийците довършват унищожаването на основната част от древноегипетското наследство (най-вече с решимостта си да изкоренят древноегипеската религия, съпротивляваща се на християнството).

Тоест, цивилизацията на Древен Египет се съпротивлява успешно почти две хиляди години, през които страната не само осем пъти бива покорена от различни нашественици, но и постепенно асимилира различните чужди етнически групи, обитаващи собствената и територия (роби, номади, наемници, насилствено преселвани жители на завоюваните области) и активно си взаимодейства със съседните региони. Области като Нубия, Либия, Сирия, или Палестина постоянно са били или под властта на Египет, или пък са обект на неговата експанзия. Египтяните са научили на много неща другите народи, но и те самите усвояват много от тях. Тяхната култура, подобно на културата на другите средиземноморски народи, е била създадена и се е развивала в условията на силни външни влиняия.

Но ако всичко това е вярно за древноегипетската култура, която е сред най-консервативните в Средиземноморския регион, то се отнася в далеч по-голяма степен за останалите. Добре известно е силното влияние, което оказват върху културата на Гърция през архаичния период (ХІ-VІ в.пр.н.е.) културите на минойците, ахейците, древните египтяни, финикийците, Сирия, Мала Азия и древна Персия. По същия начин Древният Рим усвоява постиженията на гърци, картагенци и елинистичните държави от Изтока, а още преди това – на етруски, самнити, гали и други средиземноморски народности (2). Тяхното влияние само укрепва древноримската цивилизация, превръщайки я в почти съвършена, и добавяйки определен елемент на плурализъм в местните и варианти. Без наличието на подобни процеси би било невъзможно социокултурното равновесие на гигантската империя, която за първи път (и както се оказва, поне досега, за последен) осъществява политическото единство на целия Средиземноморски регион.

Несъмнено е обаче, че това единство е било подготвено в икономически, психологически и духовен план от предшестващите го 1500-годишни контакти между средиземноморските народности, преплитането на много от техните културни традиции и личните връзки между принадлежащите към тях индивиди.

Страница 2

Ако не беше така, в Рим едва ли биха управлявали императори с либийско-пунически или сирийски произход, Цезар и Марк Антоний едва ли биха намерили общ език с Египет на Клеопатра, гърците Полибий и Плутарх нямаше да се наредят сред най-великите римски историци, нито пък нубидийският цар Юба ІІ или юдейският аристократ Йосиф Флавий биха били привлечени толкова силно от римската култура.

Цивилизационният синтез

Средиземноморието е родината на повечето известни на човечеството синкретични цивилизации, които обобщават и синтезират същностните особености и черти от културите на различни народи и представляват убедителна илюстрация за възможността да бъдат преодолени бариерите между расите, езиците, религиите и духовните мирогледи. Сред първите доказателства за това е егейската, или крито-микенската цивилизация от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., която според Арнълд Тойнби е била създадена в басейна на Егейско море от хора, “принадлежащи към различни антропологични типове” от Азия и Африка, за чиято култура са “характерни смесените мотиви – както либийски така и анадолски”, усложнени допълнително (а, възможно, и формирани) от древноегипетското и шумерско влияние” (3). Към същия културен тип принадлежи и цивилизацията на Картаген (VІІІ-ІІ век пр.н.е.), върху чиято финикийска основа се наслагват множество древногръцки и древнолибийски влияния, очевидно е влиянието на етруските, както и наличието на смесени етнически групи (либийско-финикийски, иберо-финикийски и т.н.). Синкретичен характер имат и всички елинистични култури, представляващи органична сплав между гръко-македонската култура и тази на покорените от Александър Велики народности от Близкия и Средния изток (4).

Този културен синкретизъм едновременно улеснява преминаването на историческото лидерство от една етнокултура към друга и стимулира историческото развитие в региона. Така, Картаген съдейства за въвличането в орбитата на гръцко-римското Средиземноморие на намиращите се под неговото културно и политическо влияние либийци, нумидийци и други африкански народности. В същото време небивалият подем на Рим, до голяма степен, е свързан с обогатяването на латинската цивилизация с постиженията на Картаген и на елинизма. През Средните векове тази традиция е продължена от Византия в Източна Европа и от “Ал-Андалус” (т.е. мюсюлманска Испания)** – в Западна и Южна Европа.

“Постоянното раздвоение между източния и западния свят, преплитането на азиатските и европейските влияния… смесването на гръцко-римските и източните традиции” – това е основната характеристика на Византия, опитала се да възроди единството на Средиземноморието под своята егида. Най-значително е византийското влияние сред славяните и населението на Източносредиземноморския регион (т.е. жителите на Сирия, Ливан и Палестина), които дължат много на тази “западно-източна” империя – и принадлежността си към православното християнство, и иконописната (живописната) си традиция, и църковната си архитектура и част от моралните си норми, и своята политическа култура и естетика, “наред с изкуството да произвеждат стъкло и строят църкви” (5). Не по-малко синкретична, впрочем, е и цивилизацията на “Ал-Андалус” на Иберийския полуостров, където, според Анри Террас, “религията на Изтока се утвърждава и развива в една страна, притежаваща същите структури като съседите и от Западна Европа”. Същото твърди испанският историк Санчес Алборнос, според който “различията между мюсюлманска Кордова и Багдад често са били по-големи, отколкото между Кордова и Париж например”. Колкото и спорни да изглеждат подобни твърдения, следва да ги приемем с разбиране, още повече, че най-големият специалист по проблема Пиер Гишар също посочва наличието на синтез между “източните” и “западните” структури в арабско-андалуското общество, където романският език се е използвал дори в джамиите и в двора на халифите, наред с арабския, където положението на жените е било сходно с това в “християнския Запад от същата епоха”, а културното им ниво е било далеч по-високо, където са съществували съвместно (поне до ХІІ-ХІІІ век) три религиозни общности (християнска, мюсюлманска и юдейска) и далеч повече етноси (включително т.нар. “сакалиба” – славяни, приели исляма) и, където “асабия”-та (т.е. кланово-племенния патриотизъм на арабите) се съчетава с римско-византийските и вестготски правила и норми на градския живот (6).

Но ако, говорейки за Византия, обикновено се налага да доказваме тясната и връзка с Изтока, подчертавайки нейния “ясно изразен източен колорит”, още по-сложно е да докажем наличието на западни корени, т.е. на западен социокултурен субстрат в Ал-Андалус, тази арабо-ислямска държава в Европа, където още през ІХ век епископът на Кордова се оплаква, че: “християните дори са забравили езика си… докато все повече са онези, измежду тях, които могат да говорят великолепно на арабски” (7). Постепенно в Ал-Андалус се формира съвършено нова народност със смесен произход, отличаваща се с нетипичен за епохата етноконфесионален плурализъм. Реконкистата (т.е. отвоюването на Испания от арабите), както и опитът на нахлулите на Пиренеите бербери от Магреб да и се противопоставят, нарушават този процес: от ХІІ век започва масовото бягство от Ал-Андалус на юдеи и християни-моссараби (т.е. арабизирани християни), обвинени, че подкрепят “неверниците”. Въпреки това плуралистичният характер на цивилизацията на Ал-Андалус се съхранява чак до окончателното и ликвидиране през 1492. В този смисъл, безспорно е прав известният руски учен Крачковский, според който “Иберийският полуостров е ярък пример за това, колко крехки са границите между Изтока и Запада, когато става дума за развитието на световната култура” (8). Като приносът на Ал-Андалус в тази култура все още не е оценен по достойнство, независимо от изследванията в тази област на Хуан Вернет или Монтгомъри Уот (9).

Византия и Ал-Андалус, макар и разделени от Средиземно море, са поддържали тесни контакти помежду си. Въпреки че губят повечето си владения в Близкия изток, византийците запазват там определено културно, икономическо и дори религиозно (сред местните християни) влияние, особено в Сирия. Това влияние стига и до Ал-Андалус, където управлява сирийската династия на Омеядите, които между другото наричали Средиземно море “Сирийско”, а столицата си Кордова – “втория Дамаск” или “западния Константинопол”. Византия и Ал-Андалус са поддържали и търговски връзки. От Византия за Пиренеите изнасяли мрамор и мраморни изделия (например 140-те колони за резиденцията на халифа в Кордова, в чието изграждане са участвали 10 хиляди души от различни страни и, най-вече, от Египет). Извършените през миналия век разкопки на този “омеядски Версай”, както и на редица други дворци и замъци в Ал-Андалус, дават основание да се твърди за далеч по-сериозно, отколкото се е предполагало преди, влияние на византийското и сирийско изкуство върху културата на Кордовския халифат (10). Между двата големи културни центрове на Средиземноморския свят през ІХ-ХІ век са се поддържали и чисто интелектуални връзки, най-вече с посредничеството на еврейските търговци, християнските и мюсюлмански поклоници. Войните и търговията с роби между арабите и Византия (особено бойните действия в Италия и средиземноморските острови до Х век) са гарантирали постоянен приток на роби и военнопленници на Пиренеите, сред които са преобладавали византийските наемници-славяни (включително такива от Киевска Русия, изпратени от император Никифор Фока през 963-964 срещу арабите в Кипър, Крит и Сицилия). Приемайки исляма, тези славяни заселват цели квартали в сицилианските градове, откъдето халифите на Кордова набирали личната си гвардия. През Х-ХІ век, именно от тези среди в Ал-Андалус произлизат немалко губернатори и дори полу-самостоятелни феодални владетели, опиращи се на военни и чиновници от собствената си славянска общност, която разполага с определено влиняие на Пиренеите (11).

Арабският Запад

Особено тесни са икономическите, културни, етносоциални и други връзки между Ал-Андалус и мюсюлманска Сицилия през ІХ-ХІ век. По онова време дори са наричали острова “литературната провинция” на Ал-Андалус. Сходството между двете култури обаче е очевидно и в селското стопанство, архитектурата, занаятите и градския живот. Освен араби и бербери, в Сицилия се заселват перси и сирийци, постепенно смесили се с коренното итало-гръцко население, което в значителна степен бива ислямизирано (през 972 на острова са живеели над милион мюсюлмани, повечето от които били местни жители). Тези сицилиански мюсюлмани били подчинени на арабско-берберския елит и използвали труда на многобройните роби от Африка (“абид”) и пленниците от Италия, Франция и Византия (сред последните е имало доста славяни). Някои сицилийски мюсюлмани се преселвали в Ал-Андалус (като например известният поет Ибн Хамдис), тъй като сходството между икономическите модели, бита, военното дело и културата на двете страни било наистина поразително. Не е чудно, че днес над 300 географски названия в Сицилия имат арабски произход, а в съвременния сицилиански диалект на италианския присъстват стотици арабски думи (12). Впрочем, арабската култура процъфтява в Сицилия както по време на арабското господство (859-1086), така и при норманското владичество (1086-1194) и по време на германските крале от династията на Щауфените и, особено, при Фридрих ІІ, който бил едновременно крал на Сицилия и Йерусалим, и император на Свещената римска империя. Показателно е, че Фридрих, както и най-известният измежду норманските владетели на Сицилия – Роже ІІ (1112-1154) били наричани от поданиците си “покръстени султани” заради слабостта им към всичко арабско. По време на тяхното управление арабският език и култура запазват значението си, много ключови държавни постове се заемат от араби, а арабските търговци и занаятчии имали свои квартали и джамии, ползващи се с редица привилегии. Част от кралския двор са били арабските учени и поети, а в търговията се използвали (също както в католическа Кастилия по същото време) и арабски монети, върху които нерядко са изписани мюсюлмански религиозни изречения.

Страница 3

Редица архитекти-араби са участват в изграждането на християнски църкви на острова, използвайки прийомите на архитектурната школа на Ал-Андалус (която в онази епоха била образец за целия Средиземноморски свят), като над изображенията на християнските светци нерядко се изписвали арабски надписи. В двора на Роже ІІ е работил великият арабски географ Абу Абдала ал.Идриси, посветил на краля прочутия си труд “Развлечение на изтощения пътешественик…”, съдържащ най-достоверните за времето си географски и историко-икономически сведения за Европа, Азия и Африка.

Арабският благородник от |Валенсия Ибн Джубаир, който посещата Сицилия през 1185, отбелязва, че крал Вилхелм (внук на Роже) “много напомня на мюсюлманските владетели” по разкоша и обичаите на двора си. Той “изцяло се доверява на местните мюсюлмани и разчита на тях в делата си”, дори се обзавел с харем, а джамиите в Палермо “не могат да се преброят”. Това свидетелство позволява да се коригира тезата на канадския историк Али Ахмад, че при норманите е била налице “симбиоза между гръцките, арабски и латински културни традиции и влияния”. Изглежда, че в тази симбиоза е доминирал именно арабският елемент, което се дължало на непрекъснатите интензивни връзки на Сицилия с Ал-Андалус и Магреб, които според Клод Каен са били “вратите на мюсюлманския Изток” в Европа (13).

Магреб открай време, дори и след началото на Кръстоносните походи, поддържа тесни икономически връзки със Сицилия и Южна Италия (особено през 1123-1160, когато сицилианските нормани владеят по-голямата част от Тунис и Западна Либия, които по онова време биват наричани от жителите на Магреб “Кастилия”). И в Магреб, и в Сицилия по време на норманите, мюсюлманите свободно избират своите кадии (съдии), ползват се от известна автаномия, превеждат на латински, еврейски и други езици (с помощта на християни и юдеи) трудовете на известни арабски географи, историци, философи и математици, включително тези на заселилият се в Сицилия сирийски учен Абу Салта Омея, смятат от съвременниците си за “олицетворения на цялата източна мъдрост”. В западната част на Средиземноморския регион свободните контакти, съпровождани от смяна на поданството (а макар и по-рядко – и на религията), са били в реда на нещата: известно е например, че Ал-Идриси, който прекарва почти целия си живот в Сицилия, се връща в края му в Магреб, също както и адмиралът на Роже ІІ – берберинът Юсуф, който по-късно служи на мароканския халиф Алмохад. Междувременно, мястото му в двора на норманския крал е заето от сирийския християнин Георги Антиохийски, който пък преди това е бил на служба при Зиридите – берберска династия, управлявала Ифрикия (днешен Тунис). Едновременно с това, мюсюлманите от Магреб, Ал-Андалус и Сицилия живо се интересуват от историята, географията и културата на арабския Изток, доказателство за което са трудовете на Ал-Бакри, Ал-Идриси, Ибн Саид, или Ибн Хазам.

По време на норманското владичество, в Сицилия се формира своеобразен (и съхранил се през вековете) архитектурен стил, органично съчетаващ каноните на мавританското и византийското строително изкуство. Много катедрали и дворци от онова време силно си приличат по своите зали и вътрешни дворове, по моделирането и формата на украшенията на колоните (включително надписите на арабски “в името на Аллах” по колоните на някои църкви), арките и куполите, типът на нишите, декорациите и орнаменталните сюжети, с дворците на магребските емири и големите джамии на Тунис и Алжир (14). По време на норманите (както, впрочем, и при наследилата ги династия на немските Щауфени) Сицилия си остава огнище на арабската култура, чието влияние се усеща в цяла Южна Европа. Тук още през ХІ век използват хартия за писане, произвеждана в Шатиба (днес Хатива) в Ал-Андалус, докато в Германия и Северна Италия тя започва да се произвежда едва през ХІV век.

Норманите бързо заимстват от арабите всичко, свързано с военната техника и мореплаването, включително и триъгълното платно, позволяващо да се плува срещу вятъра и погрешно наречено по-късно “латинско”. В Сицилия и Южна Италия (например в Неапол, където има постоянни колонии на арабски търговци, моряци и занаятчии), също както и в Ал-Андалус, трубадурите и менестрелите от Западна Европа черпят сюжети за своите поеми и балади. Оттам пренасят на север много мелодии, музикални теми и инструменти. Арабското влиняние се усеща чак до наши дни в испанските песни и музиката на европейските цигани, в музикалния фолклор на Малта, Сицилия и Сардиния. Според малтийския музиковед Чарлз Камилери, много европейски музикални форми имат арабски произход, като в Южна Европа музикалната култура, която и без това е силно наситена с влиянието на арабо-берберските мелодии и ритми, продължава и днес да изпитва въздействието им (15).

Сицилия и Магреб, а в по-малка степен – Сардиния и Малта (където арабите господстват през ІХ-ХІ век) са основните огнища на арабското културно влияние върху Южна Италия. От 812, т.е. от първото арабско нападение по море, до края на ХІІІ век, край стените на Неапол постоянно е имало арабски войски, или като част от армиите на магребско-сицилианските емири, или като наемни отряди на норманите и Щауфените. В същото време Неапол, Амалфи и Салерно поддържат постоянни търговски връзки с Тунис, Египет и Сирия и в продължение на векове посрещат арабски кораби, получават арабски стоки, използват арабски монети, работят с арабски търговци, инженери, лекари и архитекти. Следите от арабското присъствие на Апенините се запазват векове след това: стилизираните арабски надписи дълго се считат в Европа за образец на изобразително изкуство и често присъстват в картините на световно известните италиански художници от ХІІ-ХV век – Джото, Фра Анжелико, Фра Филипо и др. По време на управлението на Щауфените в Южна Италия, повечето от италианските араби се смесват с коренното население на Сицилия и Апулия, макар че има и такива, които упорито държат на религията и езика си. Така например, сициалинските араби от Джирдженти, които Фридрих ІІ заселва през 1224 в Лучера (Апулия), поне още 40 години стриктно се придържат към предписанията на исляма, включително към петкратните ежедневни молитви. И макар че разговорният арабски в Сицилия изчезва в началото на ХІV век, на отделни места (например на остров Пантелерия, между Сицилия и Тунис), той се запазва чак до ХVІІІ век (16).

Още по-значима за формирането на европейската култура е ролята на арабското наследство на Ал-Андалус: над четири хиляди арабски думи са запазени в испанския език, а повече от хиляда – португалския. Арабското влияние в поезията, фолклора, музиката и архитектурата на Испания и Португалия е неоспоримо, също както впрочем и в художествените предпочитания, кулинарията, бита, етиката и естетиката на народите от Пиренейския полустров. “За непредубения изследовател – отбелязва Монтгомъри Уот – е очевидно, че дори и днешните художници и занаятчии в Испания продължават да черпят вдъхновение от мюсюлманските извори и влияние”. Пак той подчертава “симбиозата”, възникнала в резултат от факта, че християнските кралства усвояват значителна част от материалната и духовна култура на “Ал-Андалус”. Подобна позиция споделят известни представители на испанската култура като Федерико Гарсия Лорка, Висенте Бласко Ибанес, Хуан Гойтисоло и др. (17).

Прованс и Корсика

Доста по-малко се знае за влиянието на цивилизацията на Ал-Андалус върху френската култура. Арабите нахлуват за първи път във Франция през 721, като десет години по-късно стигат до Дижон и на сто километра от Париж. Изтласкани отвъд Пиренеите през 760, те продължават набезите си на френска територия в продължение на няколко столетия едновременно от Ал-Андалус, Сицилия, Сардиния и Корсика. Контролирайки през 890-973 планинския район “Джибал ал-Килял” (“Планински върхове”), разположен източно от Марсилия, и овладявайки в средата на Х-ти век за двайсет години Гренобъл, арабите вземали данък от пътниците и търговците дори в алпийския проход Сен-Бернар. От друга страна, в резултат от франкската контраофанзива, отвъд Пиренеите възниква т.нар. “Испанска марка” като част от империята на Карл Велики (ядрото на днешна Каталуния). Нападенията на франките срещу Ал-Андалус са в основата на прочутия старофренски епос “Песен за Роланд”. Големият средновековен френски философ и мислител Пиер Абеляр (1079-1142) посещава контролираната от арабите Сицилия и Сирия и заимства много от тамошните учени и философи. Мнозина свързват разцвета на медицината в Южна Франция през ХІІ-ХІІІ век с факта, че там са живеели мнвого араби и арабизирани християни (мосараби) от Ал-Андалус, сред които е имало доста лекари и, които са направили известни за европейците трудовете на Гален и Хипократ, превеждайки ги от арабски на латински. Под тяхно влияние още през ХІ век се появява първото френско медицинско училище, което през 1025 се трансформира в първия френски университет – този в Монпелие (парижката Сорбона е основана малко по-късно – през 1050). Всъщност, чак до ХVІ век европейската медицина просто копира арабската (18).

Страница 4

Южна Франция винаги е била интегрална част от Западното Средиземноморие, чиито региони имат много общи неща в историята и духовното си развитие. В Прованс и Лангедок, които в етнолингвистично отношение са близки с Каталуния и Пиемонт, а също в Южна Италия и Сицилия, на Балеарските острови и Сардиния, в християнска Северна Испания, в Ал-Андалус и Магреб, открай време се наблюдава значително сходство в материалната им култура, архитектурата, стопанските и военни технологии, манталитета и традициите. Същото се отнася за изкуството, музикалния фолклор и, особено, за поезията на т.нар. “хуглари” (пътуващи музиканти и певци, чиито стихове са написани на странна смес между романски и арабски). Между другото, именно те са в основата на традицията на трубадурите и менестрелите (и въобще на рицарската поезия) в Прованс и Лангедок.

Разбира се, определена роля изиграва и близостта на доминиращият в Южна Франция до ХVІ век провансалски (окситански) език, който днес е почти изчезнал, с кастилския и каталунския, които пък изпитват силното влияние на арабския език. Връзките с арабите и фактът, че много араби живеят в Южна Франция, вероятно, е сред косвените причини за появата на прочутата “албигойска ерес” (пренесена в региона от българските богомили – б.р.), която чак до ХV век играе важна роля в живота на Лангедок и (в по-малка степен) на Прованс. В провансалския език има немалко арабски думи, някои от които преминават и в съвременния френски. В местната икономика продължително време се разчита на труда на пленените араби и бербери (а по-късно и турци), като местните жители до днес наричат елдата “сарацинска пшеница” , а рудниците – “сарацински ями”. Във фолклора, танците, легендите, както и в керамичните орнаменти от Прованс лесно можем да открием арабското влияние, също както в традиционните празнични ритуали, шествия и пътуващи куклени представления. “Сарацините, берберите, маврите и турците – всички тези персонажи се смесват, без оглед на мястото и времето, в провансалския фолклор” – отбелязва Филип Сенак (19).

В Южна Франция и, особено, на съседния остров Корсика много фамилии (например Албанел, Моро, Морати, Морети, Морел, Морони, Мороцани, Моручи, Мура и др-) определено имат арабски произход, или пък идват от прякори, дадени по време на войните с маврите (арабите), продължаващи без прекъсване цели осем века. Същото се отнася и за корсиканската топонимика (Миоричо, Моросаля, Морсиля), или пък за името на местния танц “мореска”, а също за “източния резонанс” и “гърлените викове”, характерни за старинните песни на корсиканските планинци. Впрочем, възможно е тези особености да са наследени не от арабите, а от една доста по-древна епоха, тъй като според Жозеф Киари, корсиканските песни “пагелла” (изпълнявани по правило от мъжки хор), “доста напомнят обредите на кабилите, населяващи днешен Алжир. Несъмнено е обаче, че сегашната национална емблема на Корсика (т.нар. “мавърска глава”) изобразява профил на африканец с кърпа на главата. Смятат я за “символ на победата над неверниците”, утвърден като такъв от корсиканското Учредително събрание през 1762. Същият символ присъства и в герба на средновековното испанско кралство Арагон, където със сигурност е имал тъкмо този смисъл. В Корсика обаче, нещата са били по-сложни, имайки предвид, че след оттеглянето на арабите, островът дълги години е бил владение на Пиза, Арагон и Генуа, които не само съзнателно разпалват антимюсюлманските настроения (което не е било особено трудно на фона на непрекъснатите пиратски набези на корсарите от Магреб и Ал-Андалус), но и развиват в особено големи мащаби търговията с роби. Броят на робите в Корсика (пленени в битките, или купени на средиземноморските пазари) винаги е бил голям. Приемайки християнството много от тях се смесват с местното население. В същото време, мнозина корсиканци, пленени от арабите, приемат исляма и дори правят кариера в Магреб, където корсиканецът Хасан Корсо дори управлява Алжир през 1556-57. В съседен Тунис пък, през ХVІІ век, властта се упражнява от династията Мурад, която също е с корсикански произход. Всичко това е било добре известно на острова и едва ли е съдействало за формиране на негативно отношение към мюсюлманите. Между другото, “мавърската глава” става герб на Корсика в разгара на борбата и за независимост от Генуа, по време на която местните жители всячески подчертават, колко са различни от генуезците. В този смисъл, корсиканците несъмнено са се чувствали близки с онези, които Генуа превръщала в свои роби- т.е. с арабите. Едно от доказателствата за тази близост е съхранилата се до днес дума “шаларе” (“нещата вървят на добре”), която редица учени-лингвистви свързват с арабския израз “Иншаллах” (“Ако е рекъл Аллах”). (20).

Средиземноморските острови

Важен фактор за историческото сближаване между различните народи и култури в региона са средиземноморските острови. Например Кипър, който при управлението на южнофренската кралска династия Лузинян (1192-1489) е обект на конкурентната борба (и, съответно, сфера на ивестиции в земеделието, строителството и търговията) между Генуа и Венеция, а също и техен посредник и база в търговските отношения със Сирия и Палестина. Освен това, активност по отношение на Кипър демонстрират Пиза, Анкона и провансалските градове (особено Марсилия и Монпелие), които получават през 1198 правото на безмитна търговия, както и собствеността върху цели села “с всичките им жители и добитък”. След 1291 укрепват връзките на Кипър с Флоренция и Барселона, а също търговията със Сирия и Иконийското султанство на турците-селджуци в Мала Азия. След изгонването на кръстоносците от Близкия изток, Фамагуста се превръща в търговската врата на Европа на Изток, тъй като след 1300 единствено през това главно кипърско пристанище християнският Запад е можел да общува със света на Исляма. Династията Лузинян предоставя редица привилегии на търговците от Италия и Прованс, но налага високи мита на гърците, сирийците, египтяните и търговците от Мала Азия и остров Родос. Наистина, Кипърското кралство понякога воювало с Генуа, но като цяло съдействало значително за европейската търговия с Египет, Сирия, Ливан, разполагайки със собствено “фондако” (резиденция, търговска база и складове) в Александрия. Пиер І Лузинян (1359-1369) дори извършва няколко похода срещу владенията на османските турци, Сирия и Египет, овладява част от Анадола и превзема през 1366 Александрия, разгромявайки мамелюците. Постепенно обаче, позициите на Кипърското кралство отслабват и през 1489 островът е завладян от Венеция, а след по-малко от век – от турците. Това бележи окончателното ликвидиране на позициите на западните католици на острова, където, наред с гърците и арменците, се заселват турци и араби-християни от Ливан и Палестина. Наистина повечето от арабите биват асимилирани, а останалите се връщат в родината си, но през ХVІ век в Кипър все още е имало двайсетина селица на араби-християни, а две столетия по-късно – десет. До ХХ век на острова оцелява само едно арабско селище, докато броят на турците нараства до 120 хиляди (18% от цялото население). Богатата история на Кипър продължава да се отразява и върху езика, и върху архитектурата, и в ред традиции, исторически паметници и местни легенди. И в наши дни спецификата на Кипър се определя най-вече от факта, че това е средиземноморски остров, въпреки разделянето му през 1974 и присъединяването на гръцката част към ЕС през 2004 (21).

Тенденциите към синтез, синкретизъм, взаимна адаптация и осмисляне на разнопосочните приноси в многовековното напластяване на различни култури, се проявява и в другите средиземноморски острови. В Сицилия например, това е свързано с културната памет за гръцкото присъствие, както и за това на Картаген, Рим, Византия, арабите и норманите. В Малта пък, по странен начин се съчетава гордостта от продължителната успешна съпротива срещу нашествието на исляма (т.е. османските турци) с използването на един от арабските диалекти като основа на националния език. В Крит присъстват културните следи от завоювалите острова араби от Ал-Андалус, чиито кораби идват от Египет, споменът за Византия и Венеция, османците и великия местен художник Теотикопулос, който в далечна Испания по-късно става известен като Ел Греко.

Заключение

В Средиземноморския регион винаги се е извършвал активен обмен на културни ценности, като духовното и политическо лидерство последователно е преминавало от Атина към Александрия, от Рим към Константинопол, от Дамаск към Кордова, от Палермо към Йерусалим и от Кайро към Венеция и Генуа. Миграциите на етноси и религии, започнали още в епохата на загадъчните “морски народи” (а вероятно и много преди това), продължават и днес да определят облика на региона, оставяйки значим отпечатък върху състава и характера на населението, неговите езици и наречия, външен вид и начин на живот, мироглед и традиции. Именно поради това жителите на Средиземноморието лесно се асимилират и още от епохата на Омировата "Илиада” са “отворени за всички цивилизации и обичаи”. Което, според роденият в Египет и работещ в Испания французин Пол Балт илюстрира “живата тъкан на възродените привързаности и отново придобитата солидарност” (22).

* Авторът е доктор по история и професор. Ръководи отдела за сравнително-теоретични изследвания на Института за изучаване на Изтока към Руската академия на науките. Има издадени над двайсет книги.

{rt}