10
Вт, Дек
4 New Articles

Новият стратегически триъгълник: САЩ, Европа и китайският възход

брой5 2005
Typography

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.


 

Европа и САЩ са еднакво заинтересовани от подобряване на ситуацията с човешките права в Китай. Тази цел си остава обща, независимо, че политическият инструментариум и тактиката, която използват Брюксел и Вашингтон, често се различават. Така, американците предпочитат да използват явната дипломация, както и организации като Комисията по човешките права към ООН в Женева. Европа пък залага на дискретния дипломатически натиск, избягвайки да използва механизмите на ООН, макар че ЕС всячески окуражава Китай да се присъедини към конвенциите на ООН, касаещи човешките права.

Европейците и американците се различават и по това, че докато Вашингтон традиционно поставя ударението върху спазването на правата на политическите затворници и дисидентите, а през последните години (т.е. при Буш-младши) - и върху религиозните права, като особено внимателно се следи ситуацията в Тибет, Брюксел предпочита да обръща внимание върху безопасността на труда, дискриминацията на жените, държавния контрол над медиите, подобряване на условията в китайските затвори и отмяната на смъртното наказание. Редица европейски страни (Великобритания, Германия, Холандия и скандинавските държави) споделят американската загриженост за бъдещето на Тибет, но в рамките на далеч по-обширния въпрос за спазване правата на всички етнически малцинства в Китай. Но повече от всичко европейците се интересуват от формирането на гражданско общество в страната. Подобен подход често води до конфликти, повод за които е например искането на ЕС, Пекин да разреши формирането на автономни профсъюзи или пък строгият контрол, който китайското правителство упражнява върху неправителствените организации, финансирани от Брюксел. Все пак, като цяло, режимът в Пекин е склонен да възприеме повечето инициативи на ЕС в обществената сфера. В крайна сметка, въпреки посочените по-горе различия, САЩ и ЕС стоят на единни позиции по въпроса за човешките права в Китай.

Вашингтон и Брюксел демонстрират единство и по отношение на необходимостта от спазване на законността в Китай, което, според тях, е фундаментално предварително условие за постигането на редица по-широки цели: спазване на човешките права, ясни правила за функциониране на пазарната икономика, предвидимост за чуждестранните инвеститори, намаляване на корупцията и създаването на законови прегради пред намесата на държавата в икономиката и частния бизнес. Европа влага много повече средства в програми, насочени към постигането на тази цел, отколкото САЩ (1). Едва през 2003 американският Конгрес разреши директното отпускане на средства за реализацията на подобни програми в Китай. Възможностите на американската правителство и, по-специално тези на Агенцията за международно развитие, в това отношение все още са ограничени, поради санкциите и решенията на Конгреса, взети непосредствено след събитията от 1989. В същото време ЕС, както цяло, и особено страни като Великобритания или Швеция, вече години наред влагат значителни средства за реализацията на различни програми за усъвършестване на китайското законодателно, трудово, наказателно и т.н. право.

Европа и САЩ са на едни позиции и по въпроса за присъединяването на Китай към Договора за неразпространяване на ядрените оръжия, който Пекин подписа през 1992. В миналото китайската практика да се предоставят ядрени технологии на различни държави силно безспокоеше американското правителство, което водеше интензивни преговори с Китай по този въпрос и периодично санкционираше китайските фирми, занимаващи се с подобни трансфери. На свой ред, през последните години ЕС също поддържа активен диалог с Пекин за решаването на проблема. Тези съвместни усилия се увенчаха с успех – Китай се съгласи да възприеме ясни правила при износа на ядрени технологии, демонстрирайки съзнание за опасността, която крие неконтролираното им разпространение. Освен това Пекин ограничи и постави под контрол износа на балистични ракети и компоненти за тях.

Накрая, Европа и САЩ демонстрираха обща ангажираност и желание за присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) и стриктното спазване от страна на Пекин на задълженията, произтичащи от членството му в нея. Вашингтон и Брюксел работиха в тандем за приемането на китайците в СТО, а сега полагат съвместни усилия с Пекин за реализацията на целия спектър от икономически и финансови реформи и ангажименти и, по-специално, тези касаещи защитата на интелектуалната собственост, либерализацията на чуждестранните финансови услуги, дерегулацията на правата за дистрибуция при продажбите на едро на потребителски стоки и постепенния отказ на Пекин от дъмпинга на свои стаки в чужбина и поставянето на изкуствени прегради пред вноса на някои чужди стоки на собствения си пазар. Дори фактът, че американските и европейски компании се конкурират директно на китайския пазар, не пречи на Вашингтон и Брюксел да демонстрират на правителствено ниво единната си позиция по повечето проблеми, касаещи търговията с Пекин.

Истината е, че ЕС лобираше дори повече, отколкото САЩ, за приемането на Китай в СТО. Оттогава обаче, Брюксел следи за стриктното спазване на китайските задължения, произтичащи от този факт и, в частност, е крайно предпазлив към претенциите на Пекин страната да получи статута на пазарна икономика, което на практика би елиминирало антидъмпинговите тарифи, целящи да ограничат притока на китайски стоки на световните пазари (и, в частност, на европейския и американския). В един, появил се през 2004, анализ на ЕС се посочва, че Китай продължава да е много далеч от покриването на петте основни критерия за придобиване статут на пазарна икономика (2). Въпреки това, през последните години Пекин оказва нарастващ натиск върху Брюксел да му предостави такъв статут, както и да премахне антидъмпинговите бариери срещу китайския внос, но засега ЕС няма никакво намерение да отстъпва, дори напротив. На свой ред, американският Департамент по търговията е завел голям брой съдебни дела срещу различни китайски фирми, обвинени в дъмпинг. И в двата случая, нещата опират не само до очевидно некоректната китайска търговска политика, но касаят най-вече огромния дефицит на ЕС и САЩ в търговията им с Китай.


 

Различията в политиката на ЕС и САЩ към Китай

Въпреки, че Съединените щати и Европа се придържат към сходни позиции в редица важни сфери, начинът, по който всеки от тях възприема възхода на Китай, значително се различават, което на свой ред води до различен политически подход в отношенията с Пекин. Очертаването на тези различия в редица важни политически сфери изисква предварително да си изясним, как Европа и Америка възприемат Китай и неговия възход.

Европейската визия за света и влиянието на евроинтеграцията

Много европейци не крият безпокойството си от разширяването и използването на американската глобална мощ (и, особено, на военната мощ на САЩ) и възприемането от Вашингтон на т.нар. „доктрина на изпреварващия удар”. Повечето от жителите на Стария континент вярват, че многополюсния модел е далеч по подходящ за запазване на глобалната стабилност, отколкото еднополюсния и, че той би могъл по-добре да гарантира сигурността и икономическите интереси на Европа. Това се отнася особено за страни като Франция и Германия, държавите от Бенелюкс, Скандинавия и Средиземноморския регион. Въпреки че британското правителство не споделя идеята за многополюсния свят, след Втората война в Ирак повечето британци също отхвърлят модела на еднополюсния свят, доминиран от САЩ. Наистина, правителствата на десетте нови членки на ЕС от Източна Европа (т.нар. „нова Европа”) не демонстрират толкова твърда подкрепа за многополюсния модел, като западноевропейците, на истината е, че въпросните нации също твърдо вярват в идеята за силна и обединена Европа, като самостоятелен геополитически полюс.

От всичко това следва, че Европа и Китай споделят обща визия за бъдещия световен ред и съзнателно се стремят към укрепването на алтернативните полюси на национална мощ и на различните регионални обединения, като ЕС, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), вярвайки, че американската мощ и произтичащата от нея доминация на САШ следва да бъдат ограничени и балансирани (3). Но, освен че споделят идеята за многополюсния свят, Европа и Китай се придържат към сходни позиции и по отношение на мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения). Те смятат, че глобалните институции (особено ООН) трябва да бъдат укрепвани, отчасти за да послужат като спирачка срещу налагането на хегемонистичния еднополюсен модел, отчасти понеже тези институции следва да играят ключова роля за преодоляване на различните предизвикателства пред глобалното управление. Така , Пекин постепенно става по-възприемчив и ангажиран с глобалните и регионални институции. От друга страна, американското общество е крайно скептично към дейността и възможностите на глобалните институции, а сегашната администрация направи дори повече от предшествениците си за пренебрегването им и за ерозирането на техния авторитет. Белият дом не крие презрението си към ООН, смятайки Световната организация за тромава, импотентна и нуждаеща се от радикална реформа. Вашингтон често пренебрегва и редица регионални организации, като например Регионалния форум на АСЕАН, квалифицирайки ги като „безполезни говорилни”, поради липсата на ефективни механизми за прилатане на решенията им. Правителството на САЩ игнорира подобни институции, защото не разполагат с достатъчно мощ и правомощия. Европейците и азиатците обаче работят много добре с тях, придавайки по-голямо значение на решенията, вземани с консенсус и прилагането на т.нар. „мека сила”. Това донякъде произтича от относителната им слабост в чисто военен аспект, но е и израз на предпочитанието им към решаването на проблемите чрез преговори.

Прословутият модел на споделения суверенитет, на който се крепи ЕС, също е дълбоко чужд и неприемлив за мнозинството американци, които, въпреки децентрализираната федерална система на Съединените щати, не приемат идеята да прехвърлят суверенните си права към една по-голяма панрегионална свръхдържава. Както посочва Т.Р.Рийд в последната си книга „Европейските съединени щати”, въпреки че много американци инстинктивно не вярват в успеха на идеята за европейската интеграция, те са съвсем наясно, че обединяването и укрепването на Европа влияе пряко върху икономическите интереси на САЩ, както и върху техните собствени (4). Хора като бившият президент на „Дженерал Електрик” Джек Уелч, както и мнозина други босове на корпоративна Америка вече изпитаха на гърба си, как растящата икономическа мощ на ЕС директно засяга техния бизнес в Съединените щати.

Засега обаче, продължаващият процес на трансфер на суверенитет и икономическа интеграция в Европа все още не е довел до превръщането на ЕС в глобален геополитически субект. Така наречената „обща европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения” си остава повече декларация за намерения, макар че ако приемането на Европейската конституция не беше провалено от референдумите във Франция и Холандия, вероятно щеше да последва съответната радикална реорганизация на Европейската комисия и Европейския съвет, авторитетът и възможностите на европейския външен министър щяха да укрепнат и ЕС щеше да действа далеч по-ефективно в сферата на външната политика (5). Редица американски анализатори, включително различаващи се радикално в политическите си възгледи (като живеещите в Европа Робърт Кейгън и Т.Р.Рийд например) подчертават, че комбинацията от смяната на поколенията в европейските общества, постепенно оформящата се нова европейска идентичност, както и изграждането на сравнително ефективен общоевропейски външнополитически апарат, обективно съдейтства за задълбочаването и изострянето на трансатлантическите различия (6). Други коментатори, като например британският учен Тимът Гартън Еш, също признават наличието на тези различия, но посочват, че САЩ и ЕС продължават да споделят редица фундаментални общи ценности и смятат, че възобновяването на взаимните ангажименти и внасянето на известни корекции в политиката им, би помогнало за възраждането на трансатлантическите връзки (7). Впрочем, редица трансатлантически аналитични центрове също се опитват да анализират причините и вероятните последици от разцеплението между САЩ и ЕС (8). Въпреки различните прогнози, които дават, всички те подчертават, че различията между двата бряга на Атлантика са нарастнали значително от края на студената война насам и, че ако развитието на тази тенденцията не бъде спряно, то би поставило под въпрос устойчивостта на цялата система на международните отношения. Лошото в случая е, че Западът все повече се превръща в чисто географско понятие, и вече не е онзи могъщ политически актьор и морален стожер, който светът познаваше в периода след края на Втората световна война.

Различните визии за китайския възход

Тези структурни и перцептуални различия, определят и различният подход, който Съединените щати и Европа са възприели към Китай. Като в случая основното различие е в това, как американците и европейците тълкуват „възхода на Китай”. Така, обществената дискусия в САЩ по този въпрос, както и повечето анализи, са свързани с ръста на китайската военна мощ и ефекта от него за американската национална сигурност и интересите на Вашингтон в Източна Азия (проблемът с Тайван и не само той). Именно през тази призма мнозинството американски анализатори разглеждат и китайския възход. Въпреки недоволството от загубата на работни места, поради прехвърлянето на някои производства от САЩ в Китай, нито този проблем, нито дори проблемът с огромния дисбаланс в търговията между двете страни, не стоят в центъра на дебата за последиците, които китайският възход може да има за американската национална сигурност.


 

От друга страна, Европа разглежда подема на Китай най-вече в рамките на прехода, който страната извършва. Тоест, европейците виждат Китай като огромна развиваща се държава, намиращата се по средата на сложен преход от държавен социализъм към пазарна икономика, по-отворено общество и по-представително и отговорно управление. За разлика от американските анализи, които се концентрират върху въшната политика на Китай, европейските се съсредоточават върху вътрешното развитие на страната. Това е действително фундаментално различие, защото то обяснява и различните подходи (и, съответно, политики), които САЩ и ЕС възприемат спрямо Китай.

От тази перспектива можем лесно да си обясним доверието, с което европейските политици подхождат към Китай – те смятат, че е необходимо да се помогне на Пекин да приключи успешно своя вътрешен преход и съпътстващите го реформи. Европа не желае превръщането на Китай в „пропаднала държава” (failed state). ЕС е по-склонен да приеме тази страна, такава каквато е и да помогне на Пекин да се справи с вътрешнополитическите си предизвикателства. Европейците вярват, че в това отношение имат какво да предложат на Китай – и като опит, и като ресурси. В случая не става дума само за продължителния опит на Европа в сферата на социалната демокрация и общественото обезпечаване, но и за съвсем пресния опит на източноевропейските държави в техния сходен преход от държавен социализъм към пазарна икономика. Макар да е ясно, че Китай не възнамерява да се откаже от еднопартийната си система, нито пък може да бъде принуден отвън да го направи, европейците разчитат на своя опит в т.нар. „кадифени революции” и налагането на социалдемократическия, вместо комунистическия, модел. Те добре знаят, че демократизацията на Източна Европа бе предшествано от определени събития, предвестници за каквито виждат и в днешен Китай. Европейците са готови да споделят с китайците опита си в реформирането на индустрията, образованието, науката и високите технологии, медийната дерегулация, преватизацията на обществения транспорт, политическата прозрачност и т.н. С две думи, ЕС вярва че може много да помогне за успешната вътрешна трансформация на Китай и влага значителни средства в програми, целящи нейното ускоряване (9).

Стратегическото партньорство между ЕС и Китай, установено през 2003, допълнително влияе върху европейската визия, че Пекин вече играе ключова роля в онези сфери на сигурността, които Европа смята за особено важни. Според Брюксел, основните заплахи за европейската сигурност днес имат транснационален характер: нелегалната имиграция, международната престъпност, епидемиите от нови опасни заболявания, достъпът до енергоносителите, опазването на околната среда и проблемите, породени от лошото управление. И там разглеждат Китай като една от големите световни сили, способна да повлияе върху решаването на всички тези проблеми.

Въпреки, че европейските и американски компании се конкурират яростно помежду си за по-голям дял от китайския пазар, на правителствено равнище различията в инвестиционната политика са много показателни за различните подходи на Вашингтон и Брюксел към китайския възход. Така САЩ предпочитат да инвестират средства най-вече в контрола на растящата китайска военна мощ, както и за възпиране на потенциална китайска агресия, докато ЕС инвестира в инициативи, които се осъществяват в самия Китай и целят укрепването на неговата „мека сила” и улесняване на устойчивото му развитие.

Анализирайки Китай

Очевидните разминавания в политиката на САЩ и ЕС по отношение на Китай не се дължат само на описаните по-горе, принципно отличаващи се, визии на Брюксел и Вашингтон за характера на китайския възход, но и на различния потенциал и ориентация на мозъчните центрове, които разработват тази политика.

Както американското правителство, така и правителствата на страните-членки на ЕС разчитат на специалистите по Китай, които работят в техните външни министерства, разузнавателни служби и специализирани агенции. В същото време САЩ очевидно разполагат с много повече такива специалисти, които при това са и доста по-добре запознати със сегашната ситуация в Китай, отколкото европейските им колеги.

В момента, в американския Държавен департамент работят поне двеста дипломати отлично владеещи китайски език, като повечето от тях са защитили докторска степен по теми, свързани с Китай и непрекъснато пътуват в района на т.нар. „Голям Китай” (обединяващ Китай, Хонконг и Тайван). Този интерес на американската дипломация към Китай датира още от втората половина на ХІХ век. На свой ред Департаментът по търговията поддържа макар и по-малочислен (около 30 души) но също така отлично подготвен контингент от специалисти по Китай. Същото се отнася и за министерствата на енергетиката, образованието, финансите и т.н. във всяко от които присъства определена квота такива специалисти.

На свой ред американската армия разполага с група от 50 специалисти по Китай, подобни по-малки групи има във флота и Корпуса на морската пехота. Повечето от тези офицери са били военни аташета в Китай или са служили като щабни офицери при държавния секретар по отбраната, Обединения комитет на началник щабовете или Командването на Тихоокеанския флот в Хонолулу.

Още по-голям е броят на тези специалисти в различните американски разузнавателни служби. През последните години количеството на техните анализи, посветени на Китай, прогресивно расте. Смята се, че само в ЦРУ работят над двеста специалисти по Китай, също толкова е броят им във военното разузнаване и Националната агенция за сигурност. На свой ред Тихоокеанското командване разполага с няколко стотин души, чието единствено задължение е да следят активността на китайската армия.


 

В неправителствения сектор и особено в академичната общност броят на специалистите по Китай е огромен и несравним с която и да било друга държава с света. Буквално стотици са професорите, специализирали се в изследвания, касаещи китайското развитие след 1949, не по-малко са специалистите по средновековна и нова китайска история. В повечето американски университети се предлагат програми, подготвящи специалисти по Китай. Звършилите ги обикновено прекарват по две или повече години в самия Китай, за да усъвършенстват познанията си. Въобще интересът към изучаването на тази страна в САЩ е огромен, а шансът един специалист в тази сфера да остане без работа – нищожен. Това говори, само по себе си, за значението, което Америка отдава на „китайското предизвикателство”

Извън университетите, с анализи на китайска тематика се занимават редица частни изследователски институти и „мозъчни центрове”, голяма част от които се намират във Вашингтон, а също Съветът за международни отношения в Ню Йорк, и Националното бюро за азиатски изследвания в Сиатъл. На практика, днес всеки аналитичен център в САЩ разполага с поне един експерт по Китай, а повечето има по няколко. Същото се отнася за различните консултантски фирми, като Centra Technologies, Science Applications International Corporation (SAIC) и много други, разполагащи с внушителни екипи от експерти и изпълняващи държавни поръчки в различни сфери, касаещи Китай.

За разлика от САЩ, в Европа подобни центрове и аналитични екипи, чиято дейност е изцяло посветена на Китай, почти няма. Освен това познанията и практическия опит на европейските експерти в тази сфера са доста по-ниски в сравнение с тези на американските им колеги. Студентите в повечето европейски университети, които искат да изучават Китай, обикновено получават добри познания по китайски език, история и култура, но не знаят почти нищо за това, как точно функционира съвременната китайска система. Налице е недостиг на подготвени преподаватели, специалисти по съвременен Китай. Нещо повече, през последните години, качеството на обучението в тази област продължава да се влошава и ако ЕС не реши да влажи повече средства за подобряването му, европейските университети ще продължат силно да изостават от висшите учебни заведение в Америка или Азия.

Малко по-добра е ситуацията в европейските аналитични центрове, като с качествени експерти разполагат поне десетина от тях, действащи във Великобритания, Франция, Германия, Италия и Белгия (10). Малцина от тези експерти опаче говорят добре китайски или пък могат да използват китайски източници за своите анализи.

Като цяло, изследванията, посветени на Китай, които се правят в Европа, обикновено имат строго научен характер и трудно биха могли да се използват в практическата политика. Освен това в европейските държави-членки на ЕС политиката към Китай се формулира почти изключително в рамките на съответните правителства, с минимално участие на експерти от неправителствените организации. За да бъдат преодолени тези недостатъци, през 1996 беше създадена Европейската академична мрежа за Китай (ECAN), чиято дейност първоначално се финансираше от Европейската комисия. След 2002 обаче това финансиране беше прекратено и бъдещего на ECAN остава неясно.

Парадоксалното в случая е, че сравнителна слабата експертно-аналитична база въобще не пречи на европейските държави да развиват активно връзките си с Китай. Както ЕС, като цяло, така и отделните страни-членки на съюза съумяха да изградят през последните години стабилни отношения с Пекин. Параметрите на тези отношения са добре известни (11). Те покриват широк спектър на взаимодействие в сферите на търговията и инвестициите, културата и образованието, дипломацията, военния обмен, както и в рамките на различните програми, които ЕС реализира в Китай.

Очевидно, относителната липса на познания за китайската специфика не затруднява това бурно развиващо се сътрудничество. Как би могъл да се обясни подобен парадокс? Причината е проста – интересите на Европа и Китай в много отношения съвпадат. Те имат взаимен интерес от развитието на търговията и инвестициите, осъществяването на обмен в най-различни сфери, европейската подкрепа за китайския „преход”, но най-вече в налагането на многополюсния и мултилатерален модел на новия световен ред. Подобно съвпадение на целите не изисква от Европа да разполага с кой знае какви експерти по китайската проблематика.

Съвместната работа за реализацията на така очертаните общи цели се улеснява допълнително от факта, чеЕС няма стратегически интереси или военно присъствие в Азия, както и, че Брюксел никога не е поемал ангажименти за защитата на Тайван и в Европа на практика липсва активно про-тайванско лоби. Тези особености са от изключително значение, защото позволяват на ЕС да развива отношенията си с Китай без да е обременен със стратегическите и отбранителни ангажименти, които Съединените щати имат в Азия или с наличието на такова изключително влиятелно лоби, каквото е тайванското във Вашингтон. Затова, макар че през последните години Съединените щати също поддържат добри и ползотворни отношения с Пекин, тайванският проблем и споменатите стратегически фактори са постоянна заплаха за тяхното бъдеще.

Очертанията на новия стратегически триъгълник

Какво би могло да се каже за този нов стратегически триъгълник? Как ще се развие той и какво влияние ще окаже върху световните дела? Би било погрешно, ако разглеждаме взаимоотношенията между Пекин, Брюксел и Вашингтон по същия начин както тези между Москва, Вашингтон и Пекин от 70-те и 80-те години на миналия век. Защото между двата стратегически триъгълника има няколко много съществени разлики.


 

На първо място, стълбовете, върху които се крепи новия триъгълник са по-обтекаеми и по-малко статични. И всяко действие, предприето от една от страните в него не води задължително до противоположната реакция на останалите две. Освен това, поне засега, не може да се твърди, че две от страните биха могли да оформят стратегически съюз, насочен срещу третата. Пак за разлика от предишния глобален стратегически триъгълник, в който САЩ и Китай почти не поддържаха контакти със съветското общество, новият триъгълник е в далеч по-голяма степен интерактивен. Днес всяка отделна икономика, общество или правителство са обвързани по много различни начини и далеч по зависими от останалите две. Тоест, става дума не за структура, в която двама от участниците балансират мощта на третия, а за такава, която не изключва наличието на общи интереси между тримата участници. САЩ и Европа споделят много общи виждания за интеграцията на Китай в новия международен ред, както и по отношение на проблемите за човешките права, прехода към пазарна икономика, развитието на гражданското общество, либерализацията на политическата система, отказа от държавния контпрол върху медиите или опазването на околната среда. На свой ред, Европа и Китай подкрепят идеята за многополюсния свят и мултилатералния подход в международните отношения и да заинтересовани от развитието на търговските и културни връзки помежду си. Накрая, и трите страни са на едно мнение по такива важни въпроси, като неразпространението на ядрените оръжия и либерализацията на световната търговия.

Втората разлика е, че проблемите, свързани със сигурността, не доминират в новия триъгълник, както беше по времето на студената война. Въпреки, че те играят важна роля в американо-китайските отношения, особено в контекста на Тайван, тези отношения днес са много добри и се поддържат не само на официално (правителствено) равнище, но и между двете общества. Що се отнася до отношенията между Европа и Китай, там въобще липсват проблеми, касаещи националната сигурност, и те се определят от значителните взаимни икономически интереси и културно привличане, желанието на ЕС да подпомогне реформите в Китай и споделената визия за необходимостта да бъде наложен един по-егалитаристки (т.е. изключващ хегемонията) и институционализиран (т.е. опиращ се на общопризнати глобални институции) международен ред. За разлика от стария, новият стратегически триъгълник не се крепи на ядрения баланс, глобалната напревара за разширяване на собствените сфери на влияние, или на идеологическото противопоставяне.

В същото време, налице са значителни различия във визията и политиката на трите страни на новия стратегически триъгълник. Така, Съединените щати и Европа силно се различават по такива въпроси, като войната в Ирак и ситуацията в Близкия изток, като цяло, в отношенията си към различни международни договори и институции, за ролята на Америка в света, или за оръжейното ембарто, наложено на Китай. На свой ред, Китай и Европа спорят по редица проблеми, касаещи търговията помежду им или пък спазването на човешките права. Брюксел не крие опасенията си от китайските оръжейни доставки за съмнителни режими в различни региони на света. Пекин пък критикува някои от европейските програми за развитие на гражданското общество в Китай, като идеологическа уловка, целяща да „прокара западното влияние и да разедини китайското общество” (12). САЩ и Китай също спорят по въпросите за човешките права, китайския търговски дъмпинг и износа на ракетни технологии, а също за американските гаранции за сигурността на Тайван, както и за регионалната сигурност в Източна Азия.

Всички тези проблеми правят още по-обтекаема и променлива структурата на тристранните отношения, в която позициите на участниците ту се сближават, ту се раздалечават. В рамките на новия стратегически триъгълник ЕС и САЩ понякога действат заедно, в други случаи Брюксел и Пекин се обединяват, или пък китайците и американците действат от общи позиции. Случва се, разбира се, и позициите на трите страни на триъгълника въобще да не съвпадат и всяка да спори ожесточено с останалите две. Това, което досега със сигурност не се е случвало обаче, е САЩ и Китай да се обединят срещу европейските интереси.

Поради тези (и редица други) причини сегашният стратегически триъгълник между САЩ, Китай и ЕС притежава различна динамика от онзи, който доминираше в межсдународните отношения от 1971 до китайско-съветското сближаване в края на 80-те години на миналия век. Въпреки, че има известно напрежение както по оста САЩ-Китай, така и по оста САЩ-Европа, засега не се очертава преминаването му в открито съперничество или конфронтация, характеризиращи отношенията между страните в триъгълника Китай-САЩ-СССР. Разбира се, сблъсъкът между Вашингтон и Пекин за бъдещето на Тайван или потенциалния сблъсък помежду им за това на Северна Корея, може радикално да промени тази прогноза. Растящите противоречия между двата бряга на Атлантика по такива проблеми като Ирак, Иран, ООН, НАТО, или търговията също биха могли да променят тази динамика.

В една по-близка перспектива европейската позиция за отмяна на оръжейното ембарго, наложено на Китай, може да има доста сериозни последици за отношенията между страните в новия стратегически триъгълник. Когато ембаргото бъде окончателно отменено (което вероятно ще стане скоро), независимо от евентуалното затягане на контрола на ЕС върху износа технологии с възможна двойна употреба, самият политически жест няма да бъде приет добре от Вашингтон и може да доведе до това американският Конгрес да наложи наказателни мерки срещу еврепейските компании. В крайна сметка, трудно можем да си представим по-лоша вест за Америка от вдигането на ембаргото в момент, когато непрекъснато укрепва военната си мощ и прие специален закон срещу евентуалната независимост на Тайван. Подобно действие само би увеличило недоверието на Вашингтон към европейските му (доскорошни) съюзници и би имало крайно отрицателен ефект върху развитието на трансатлантическите отношения.

В тези условия, единната позиция на ЕС и САЩ по решаването на проблеми като иранската ядрена програма например, изглежда все по непостижима задача. Ако европейските правителства и компании действително започнат да продават оръжия и военни технологии на Китай, това би представлявало потенциална опасност за американските части в Източна Азия (и не само там), както и за регионалния баланс в сферата на на сигурността, и би довело до драматично влошаване на отношенията между САЩ и Европа. Подобно развитие, на свой ред, би поставило под въпрос бъдещето на Северноатлантическия алианс, смятан за гръбнака на международния ред през последните 60 години. Тоест, възможността китайците да застанат между Америка и Европа е съвсем реална.


 

В този смисъл, диалогът между американското правителство и Европа за бъдещите им отношения с Китай е безкрайно закъснял. Всъщност такъв диалог няма, въпреки, че ЕС предложи провеждането му, още с повдигането на въпрода за отмяната на оръжейното ембарго. Американският Конгрес също би трябвало да има по-ясна и адекватна представа за характера на сегашните отношения между Брюксел и Пекин. Наистина, през миналата 2004, представители на Комисията за наблюдение на американско-китайските отношения в сферите на икономиката и сигурността, която бе назначена от Конгреса, посети Белгия и Чехия за да се срещне с редица високопоставени европейски чиновници и експерти и да научи повече за спецификата на отношенията между Пекин и Брюксел (13). Само че това не е достатъчно. Европейските лидери (както и експертната общност) също трябва да са наясно относто интересите на САЩ в Източна Азия, които касаят американската национална сигурност, да осъзнаят сложността на отношенията между Вашингтон и Пекин, както и да задълбочат собствените си познания за съвременен Китай. Консултациите и взаимодействието между двата бряга на Атлантика по проблемите, свързани с Китай, са от изключително значение и за двете страни и би ограничило склонността на Пекин да използва разногласията между Европа и САЩ за реализацията на собствените си глобални интереси.

Бележки:

1. Виж: “EU-China Legal and Judicial Co-operation Programme - Introduction,” http://www.legaljudicial.org:9280/euc/contents/en/programme_overview/Folder.2004-04-03.7022221162/Document.2004-04-03.7039919760.

2. European Commission officials conversations with author, Brussels, July 2004.

3. Виж: Information Office of the State Council, China’s EU Policy Paper (October 2003), http://www.english.peopledaily.com.cn/200310/13/print20031013_125906.html (accessed October 24, 2003).

4. T. R. Reid, The United States of Europe: The New Superpower and the End of American Supremacy (New York: Penguin Press, 2004).

5. “EU Foreign Policy Under the European Constitutional Treaty,” EU Focus, Washington, D.C, March 2005, p. 6.

6. Reid, United States of Europe. See Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (New York: Knopf, 2003).

7. Timothy Garton Ash, Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West (New York: Random House, 2004).

8. Виж, например, Giuliano Amato et al., “Test of Will, Tests of Efficacy,” Initiative for a Renewed Transatlantic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2005); Renewing the Atlantic Partnership (New York: Council on Foreign Relations, 2004), http://www.cfr.org/pdf/Europe_TF.pdf.

9. Виж: “Commission Policy Paper for Transmission to the Council and the European Parliament: A Maturing Partnership—Shared Interests and Challenges in EU-China Relations,” COM(2003) 533 fin., October 9, 2003, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/com_03_533/com_533_en.pdf; “Joint Statement of the Seventh EU-China Summit,” December 8, 2004, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/summit_1204/conclusions.pdf. The EU’s “capacity building” initiatives are also well chronicled in EU-China News, a monthly publication of the Delegation of the European Union to China, available at http://www.delchn.cec.eu.int.

10. The International Institute of Strategic Studies in London; the Stiftung Wissenschaft und Politik (SWP) (German Institute of International and Security Affairs); Deutschen Gesellschaft fur Auswartige Politik (DGAP) (Research Institute of the German Council for Foreign Affairs) in Berlin; the Institute fur Asienkunde (Institute for Asian Studies) in Hamburg; the Akademie fur Politische Bildung (Political Academy) in Tutzing, outside of Munich; the Centre Asie of the Institut Francais Relations  Internationales (IFRI) (Asia Center at IFRI), Institut de Relations Internationales et Strategiques (Institute of International Relations & Strategic Studies), and Center d’Etudes des Relations Internationales (CERI) (Center for Studies of International Relations) in Paris; the Aspen Institute Italia in Rome; the European Institute of Asian Studies; and the European Policy Center in Brussels.

11. За въпросното изследване, виж: David Shambaugh, “China and Europe: The Emerging Axis,” Current History (September 2004): 243–248. See also “The EU’s Relations With China – Overview,” http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/intro/index.htm (series of European Commission policy documents related to China published since 1995).

12. Виж: Huo Zhengde, “On the China-EU Strategic Relationship,” International Studies, no. 2 (March 2005): 13.

13. Виж: U.S.-China Economic and Security Review Commission, Symposia on Transatlantic Perspectives on Economic and Security Relations With China (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 2004).

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета Джордж Вашингтон

{rt}

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.

Страница 2

 

Европа и САЩ са еднакво заинтересовани от подобряване на ситуацията с човешките права в Китай. Тази цел си остава обща, независимо, че политическият инструментариум и тактиката, която използват Брюксел и Вашингтон, често се различават. Така, американците предпочитат да използват явната дипломация, както и организации като Комисията по човешките права към ООН в Женева. Европа пък залага на дискретния дипломатически натиск, избягвайки да използва механизмите на ООН, макар че ЕС всячески окуражава Китай да се присъедини към конвенциите на ООН, касаещи човешките права.

Европейците и американците се различават и по това, че докато Вашингтон традиционно поставя ударението върху спазването на правата на политическите затворници и дисидентите, а през последните години (т.е. при Буш-младши) - и върху религиозните права, като особено внимателно се следи ситуацията в Тибет, Брюксел предпочита да обръща внимание върху безопасността на труда, дискриминацията на жените, държавния контрол над медиите, подобряване на условията в китайските затвори и отмяната на смъртното наказание. Редица европейски страни (Великобритания, Германия, Холандия и скандинавските държави) споделят американската загриженост за бъдещето на Тибет, но в рамките на далеч по-обширния въпрос за спазване правата на всички етнически малцинства в Китай. Но повече от всичко европейците се интересуват от формирането на гражданско общество в страната. Подобен подход често води до конфликти, повод за които е например искането на ЕС, Пекин да разреши формирането на автономни профсъюзи или пък строгият контрол, който китайското правителство упражнява върху неправителствените организации, финансирани от Брюксел. Все пак, като цяло, режимът в Пекин е склонен да възприеме повечето инициативи на ЕС в обществената сфера. В крайна сметка, въпреки посочените по-горе различия, САЩ и ЕС стоят на единни позиции по въпроса за човешките права в Китай.

Вашингтон и Брюксел демонстрират единство и по отношение на необходимостта от спазване на законността в Китай, което, според тях, е фундаментално предварително условие за постигането на редица по-широки цели: спазване на човешките права, ясни правила за функциониране на пазарната икономика, предвидимост за чуждестранните инвеститори, намаляване на корупцията и създаването на законови прегради пред намесата на държавата в икономиката и частния бизнес. Европа влага много повече средства в програми, насочени към постигането на тази цел, отколкото САЩ (1). Едва през 2003 американският Конгрес разреши директното отпускане на средства за реализацията на подобни програми в Китай. Възможностите на американската правителство и, по-специално тези на Агенцията за международно развитие, в това отношение все още са ограничени, поради санкциите и решенията на Конгреса, взети непосредствено след събитията от 1989. В същото време ЕС, както цяло, и особено страни като Великобритания или Швеция, вече години наред влагат значителни средства за реализацията на различни програми за усъвършестване на китайското законодателно, трудово, наказателно и т.н. право.

Европа и САЩ са на едни позиции и по въпроса за присъединяването на Китай към Договора за неразпространяване на ядрените оръжия, който Пекин подписа през 1992. В миналото китайската практика да се предоставят ядрени технологии на различни държави силно безспокоеше американското правителство, което водеше интензивни преговори с Китай по този въпрос и периодично санкционираше китайските фирми, занимаващи се с подобни трансфери. На свой ред, през последните години ЕС също поддържа активен диалог с Пекин за решаването на проблема. Тези съвместни усилия се увенчаха с успех – Китай се съгласи да възприеме ясни правила при износа на ядрени технологии, демонстрирайки съзнание за опасността, която крие неконтролираното им разпространение. Освен това Пекин ограничи и постави под контрол износа на балистични ракети и компоненти за тях.

Накрая, Европа и САЩ демонстрираха обща ангажираност и желание за присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) и стриктното спазване от страна на Пекин на задълженията, произтичащи от членството му в нея. Вашингтон и Брюксел работиха в тандем за приемането на китайците в СТО, а сега полагат съвместни усилия с Пекин за реализацията на целия спектър от икономически и финансови реформи и ангажименти и, по-специално, тези касаещи защитата на интелектуалната собственост, либерализацията на чуждестранните финансови услуги, дерегулацията на правата за дистрибуция при продажбите на едро на потребителски стоки и постепенния отказ на Пекин от дъмпинга на свои стаки в чужбина и поставянето на изкуствени прегради пред вноса на някои чужди стоки на собствения си пазар. Дори фактът, че американските и европейски компании се конкурират директно на китайския пазар, не пречи на Вашингтон и Брюксел да демонстрират на правителствено ниво единната си позиция по повечето проблеми, касаещи търговията с Пекин.

Истината е, че ЕС лобираше дори повече, отколкото САЩ, за приемането на Китай в СТО. Оттогава обаче, Брюксел следи за стриктното спазване на китайските задължения, произтичащи от този факт и, в частност, е крайно предпазлив към претенциите на Пекин страната да получи статута на пазарна икономика, което на практика би елиминирало антидъмпинговите тарифи, целящи да ограничат притока на китайски стоки на световните пазари (и, в частност, на европейския и американския). В един, появил се през 2004, анализ на ЕС се посочва, че Китай продължава да е много далеч от покриването на петте основни критерия за придобиване статут на пазарна икономика (2). Въпреки това, през последните години Пекин оказва нарастващ натиск върху Брюксел да му предостави такъв статут, както и да премахне антидъмпинговите бариери срещу китайския внос, но засега ЕС няма никакво намерение да отстъпва, дори напротив. На свой ред, американският Департамент по търговията е завел голям брой съдебни дела срещу различни китайски фирми, обвинени в дъмпинг. И в двата случая, нещата опират не само до очевидно некоректната китайска търговска политика, но касаят най-вече огромния дефицит на ЕС и САЩ в търговията им с Китай.

Страница 3

 

Различията в политиката на ЕС и САЩ към Китай

Въпреки, че Съединените щати и Европа се придържат към сходни позиции в редица важни сфери, начинът, по който всеки от тях възприема възхода на Китай, значително се различават, което на свой ред води до различен политически подход в отношенията с Пекин. Очертаването на тези различия в редица важни политически сфери изисква предварително да си изясним, как Европа и Америка възприемат Китай и неговия възход.

Европейската визия за света и влиянието на евроинтеграцията

Много европейци не крият безпокойството си от разширяването и използването на американската глобална мощ (и, особено, на военната мощ на САЩ) и възприемането от Вашингтон на т.нар. „доктрина на изпреварващия удар”. Повечето от жителите на Стария континент вярват, че многополюсния модел е далеч по подходящ за запазване на глобалната стабилност, отколкото еднополюсния и, че той би могъл по-добре да гарантира сигурността и икономическите интереси на Европа. Това се отнася особено за страни като Франция и Германия, държавите от Бенелюкс, Скандинавия и Средиземноморския регион. Въпреки че британското правителство не споделя идеята за многополюсния свят, след Втората война в Ирак повечето британци също отхвърлят модела на еднополюсния свят, доминиран от САЩ. Наистина, правителствата на десетте нови членки на ЕС от Източна Европа (т.нар. „нова Европа”) не демонстрират толкова твърда подкрепа за многополюсния модел, като западноевропейците, на истината е, че въпросните нации също твърдо вярват в идеята за силна и обединена Европа, като самостоятелен геополитически полюс.

От всичко това следва, че Европа и Китай споделят обща визия за бъдещия световен ред и съзнателно се стремят към укрепването на алтернативните полюси на национална мощ и на различните регионални обединения, като ЕС, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), вярвайки, че американската мощ и произтичащата от нея доминация на САШ следва да бъдат ограничени и балансирани (3). Но, освен че споделят идеята за многополюсния свят, Европа и Китай се придържат към сходни позиции и по отношение на мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения). Те смятат, че глобалните институции (особено ООН) трябва да бъдат укрепвани, отчасти за да послужат като спирачка срещу налагането на хегемонистичния еднополюсен модел, отчасти понеже тези институции следва да играят ключова роля за преодоляване на различните предизвикателства пред глобалното управление. Така , Пекин постепенно става по-възприемчив и ангажиран с глобалните и регионални институции. От друга страна, американското общество е крайно скептично към дейността и възможностите на глобалните институции, а сегашната администрация направи дори повече от предшествениците си за пренебрегването им и за ерозирането на техния авторитет. Белият дом не крие презрението си към ООН, смятайки Световната организация за тромава, импотентна и нуждаеща се от радикална реформа. Вашингтон често пренебрегва и редица регионални организации, като например Регионалния форум на АСЕАН, квалифицирайки ги като „безполезни говорилни”, поради липсата на ефективни механизми за прилатане на решенията им. Правителството на САЩ игнорира подобни институции, защото не разполагат с достатъчно мощ и правомощия. Европейците и азиатците обаче работят много добре с тях, придавайки по-голямо значение на решенията, вземани с консенсус и прилагането на т.нар. „мека сила”. Това донякъде произтича от относителната им слабост в чисто военен аспект, но е и израз на предпочитанието им към решаването на проблемите чрез преговори.

Прословутият модел на споделения суверенитет, на който се крепи ЕС, също е дълбоко чужд и неприемлив за мнозинството американци, които, въпреки децентрализираната федерална система на Съединените щати, не приемат идеята да прехвърлят суверенните си права към една по-голяма панрегионална свръхдържава. Както посочва Т.Р.Рийд в последната си книга „Европейските съединени щати”, въпреки че много американци инстинктивно не вярват в успеха на идеята за европейската интеграция, те са съвсем наясно, че обединяването и укрепването на Европа влияе пряко върху икономическите интереси на САЩ, както и върху техните собствени (4). Хора като бившият президент на „Дженерал Електрик” Джек Уелч, както и мнозина други босове на корпоративна Америка вече изпитаха на гърба си, как растящата икономическа мощ на ЕС директно засяга техния бизнес в Съединените щати.

Засега обаче, продължаващият процес на трансфер на суверенитет и икономическа интеграция в Европа все още не е довел до превръщането на ЕС в глобален геополитически субект. Така наречената „обща европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения” си остава повече декларация за намерения, макар че ако приемането на Европейската конституция не беше провалено от референдумите във Франция и Холандия, вероятно щеше да последва съответната радикална реорганизация на Европейската комисия и Европейския съвет, авторитетът и възможностите на европейския външен министър щяха да укрепнат и ЕС щеше да действа далеч по-ефективно в сферата на външната политика (5). Редица американски анализатори, включително различаващи се радикално в политическите си възгледи (като живеещите в Европа Робърт Кейгън и Т.Р.Рийд например) подчертават, че комбинацията от смяната на поколенията в европейските общества, постепенно оформящата се нова европейска идентичност, както и изграждането на сравнително ефективен общоевропейски външнополитически апарат, обективно съдейтства за задълбочаването и изострянето на трансатлантическите различия (6). Други коментатори, като например британският учен Тимът Гартън Еш, също признават наличието на тези различия, но посочват, че САЩ и ЕС продължават да споделят редица фундаментални общи ценности и смятат, че възобновяването на взаимните ангажименти и внасянето на известни корекции в политиката им, би помогнало за възраждането на трансатлантическите връзки (7). Впрочем, редица трансатлантически аналитични центрове също се опитват да анализират причините и вероятните последици от разцеплението между САЩ и ЕС (8). Въпреки различните прогнози, които дават, всички те подчертават, че различията между двата бряга на Атлантика са нарастнали значително от края на студената война насам и, че ако развитието на тази тенденцията не бъде спряно, то би поставило под въпрос устойчивостта на цялата система на международните отношения. Лошото в случая е, че Западът все повече се превръща в чисто географско понятие, и вече не е онзи могъщ политически актьор и морален стожер, който светът познаваше в периода след края на Втората световна война.

Различните визии за китайския възход

Тези структурни и перцептуални различия, определят и различният подход, който Съединените щати и Европа са възприели към Китай. Като в случая основното различие е в това, как американците и европейците тълкуват „възхода на Китай”. Така, обществената дискусия в САЩ по този въпрос, както и повечето анализи, са свързани с ръста на китайската военна мощ и ефекта от него за американската национална сигурност и интересите на Вашингтон в Източна Азия (проблемът с Тайван и не само той). Именно през тази призма мнозинството американски анализатори разглеждат и китайския възход. Въпреки недоволството от загубата на работни места, поради прехвърлянето на някои производства от САЩ в Китай, нито този проблем, нито дори проблемът с огромния дисбаланс в търговията между двете страни, не стоят в центъра на дебата за последиците, които китайският възход може да има за американската национална сигурност.

Страница 4

 

От друга страна, Европа разглежда подема на Китай най-вече в рамките на прехода, който страната извършва. Тоест, европейците виждат Китай като огромна развиваща се държава, намиращата се по средата на сложен преход от държавен социализъм към пазарна икономика, по-отворено общество и по-представително и отговорно управление. За разлика от американските анализи, които се концентрират върху въшната политика на Китай, европейските се съсредоточават върху вътрешното развитие на страната. Това е действително фундаментално различие, защото то обяснява и различните подходи (и, съответно, политики), които САЩ и ЕС възприемат спрямо Китай.

От тази перспектива можем лесно да си обясним доверието, с което европейските политици подхождат към Китай – те смятат, че е необходимо да се помогне на Пекин да приключи успешно своя вътрешен преход и съпътстващите го реформи. Европа не желае превръщането на Китай в „пропаднала държава” (failed state). ЕС е по-склонен да приеме тази страна, такава каквато е и да помогне на Пекин да се справи с вътрешнополитическите си предизвикателства. Европейците вярват, че в това отношение имат какво да предложат на Китай – и като опит, и като ресурси. В случая не става дума само за продължителния опит на Европа в сферата на социалната демокрация и общественото обезпечаване, но и за съвсем пресния опит на източноевропейските държави в техния сходен преход от държавен социализъм към пазарна икономика. Макар да е ясно, че Китай не възнамерява да се откаже от еднопартийната си система, нито пък може да бъде принуден отвън да го направи, европейците разчитат на своя опит в т.нар. „кадифени революции” и налагането на социалдемократическия, вместо комунистическия, модел. Те добре знаят, че демократизацията на Източна Европа бе предшествано от определени събития, предвестници за каквито виждат и в днешен Китай. Европейците са готови да споделят с китайците опита си в реформирането на индустрията, образованието, науката и високите технологии, медийната дерегулация, преватизацията на обществения транспорт, политическата прозрачност и т.н. С две думи, ЕС вярва че може много да помогне за успешната вътрешна трансформация на Китай и влага значителни средства в програми, целящи нейното ускоряване (9).

Стратегическото партньорство между ЕС и Китай, установено през 2003, допълнително влияе върху европейската визия, че Пекин вече играе ключова роля в онези сфери на сигурността, които Европа смята за особено важни. Според Брюксел, основните заплахи за европейската сигурност днес имат транснационален характер: нелегалната имиграция, международната престъпност, епидемиите от нови опасни заболявания, достъпът до енергоносителите, опазването на околната среда и проблемите, породени от лошото управление. И там разглеждат Китай като една от големите световни сили, способна да повлияе върху решаването на всички тези проблеми.

Въпреки, че европейските и американски компании се конкурират яростно помежду си за по-голям дял от китайския пазар, на правителствено равнище различията в инвестиционната политика са много показателни за различните подходи на Вашингтон и Брюксел към китайския възход. Така САЩ предпочитат да инвестират средства най-вече в контрола на растящата китайска военна мощ, както и за възпиране на потенциална китайска агресия, докато ЕС инвестира в инициативи, които се осъществяват в самия Китай и целят укрепването на неговата „мека сила” и улесняване на устойчивото му развитие.

Анализирайки Китай

Очевидните разминавания в политиката на САЩ и ЕС по отношение на Китай не се дължат само на описаните по-горе, принципно отличаващи се, визии на Брюксел и Вашингтон за характера на китайския възход, но и на различния потенциал и ориентация на мозъчните центрове, които разработват тази политика.

Както американското правителство, така и правителствата на страните-членки на ЕС разчитат на специалистите по Китай, които работят в техните външни министерства, разузнавателни служби и специализирани агенции. В същото време САЩ очевидно разполагат с много повече такива специалисти, които при това са и доста по-добре запознати със сегашната ситуация в Китай, отколкото европейските им колеги.

В момента, в американския Държавен департамент работят поне двеста дипломати отлично владеещи китайски език, като повечето от тях са защитили докторска степен по теми, свързани с Китай и непрекъснато пътуват в района на т.нар. „Голям Китай” (обединяващ Китай, Хонконг и Тайван). Този интерес на американската дипломация към Китай датира още от втората половина на ХІХ век. На свой ред Департаментът по търговията поддържа макар и по-малочислен (около 30 души) но също така отлично подготвен контингент от специалисти по Китай. Същото се отнася и за министерствата на енергетиката, образованието, финансите и т.н. във всяко от които присъства определена квота такива специалисти.

На свой ред американската армия разполага с група от 50 специалисти по Китай, подобни по-малки групи има във флота и Корпуса на морската пехота. Повечето от тези офицери са били военни аташета в Китай или са служили като щабни офицери при държавния секретар по отбраната, Обединения комитет на началник щабовете или Командването на Тихоокеанския флот в Хонолулу.

Още по-голям е броят на тези специалисти в различните американски разузнавателни служби. През последните години количеството на техните анализи, посветени на Китай, прогресивно расте. Смята се, че само в ЦРУ работят над двеста специалисти по Китай, също толкова е броят им във военното разузнаване и Националната агенция за сигурност. На свой ред Тихоокеанското командване разполага с няколко стотин души, чието единствено задължение е да следят активността на китайската армия.

Страница 5

 

В неправителствения сектор и особено в академичната общност броят на специалистите по Китай е огромен и несравним с която и да било друга държава с света. Буквално стотици са професорите, специализирали се в изследвания, касаещи китайското развитие след 1949, не по-малко са специалистите по средновековна и нова китайска история. В повечето американски университети се предлагат програми, подготвящи специалисти по Китай. Звършилите ги обикновено прекарват по две или повече години в самия Китай, за да усъвършенстват познанията си. Въобще интересът към изучаването на тази страна в САЩ е огромен, а шансът един специалист в тази сфера да остане без работа – нищожен. Това говори, само по себе си, за значението, което Америка отдава на „китайското предизвикателство”

Извън университетите, с анализи на китайска тематика се занимават редица частни изследователски институти и „мозъчни центрове”, голяма част от които се намират във Вашингтон, а също Съветът за международни отношения в Ню Йорк, и Националното бюро за азиатски изследвания в Сиатъл. На практика, днес всеки аналитичен център в САЩ разполага с поне един експерт по Китай, а повечето има по няколко. Същото се отнася за различните консултантски фирми, като Centra Technologies, Science Applications International Corporation (SAIC) и много други, разполагащи с внушителни екипи от експерти и изпълняващи държавни поръчки в различни сфери, касаещи Китай.

За разлика от САЩ, в Европа подобни центрове и аналитични екипи, чиято дейност е изцяло посветена на Китай, почти няма. Освен това познанията и практическия опит на европейските експерти в тази сфера са доста по-ниски в сравнение с тези на американските им колеги. Студентите в повечето европейски университети, които искат да изучават Китай, обикновено получават добри познания по китайски език, история и култура, но не знаят почти нищо за това, как точно функционира съвременната китайска система. Налице е недостиг на подготвени преподаватели, специалисти по съвременен Китай. Нещо повече, през последните години, качеството на обучението в тази област продължава да се влошава и ако ЕС не реши да влажи повече средства за подобряването му, европейските университети ще продължат силно да изостават от висшите учебни заведение в Америка или Азия.

Малко по-добра е ситуацията в европейските аналитични центрове, като с качествени експерти разполагат поне десетина от тях, действащи във Великобритания, Франция, Германия, Италия и Белгия (10). Малцина от тези експерти опаче говорят добре китайски или пък могат да използват китайски източници за своите анализи.

Като цяло, изследванията, посветени на Китай, които се правят в Европа, обикновено имат строго научен характер и трудно биха могли да се използват в практическата политика. Освен това в европейските държави-членки на ЕС политиката към Китай се формулира почти изключително в рамките на съответните правителства, с минимално участие на експерти от неправителствените организации. За да бъдат преодолени тези недостатъци, през 1996 беше създадена Европейската академична мрежа за Китай (ECAN), чиято дейност първоначално се финансираше от Европейската комисия. След 2002 обаче това финансиране беше прекратено и бъдещего на ECAN остава неясно.

Парадоксалното в случая е, че сравнителна слабата експертно-аналитична база въобще не пречи на европейските държави да развиват активно връзките си с Китай. Както ЕС, като цяло, така и отделните страни-членки на съюза съумяха да изградят през последните години стабилни отношения с Пекин. Параметрите на тези отношения са добре известни (11). Те покриват широк спектър на взаимодействие в сферите на търговията и инвестициите, културата и образованието, дипломацията, военния обмен, както и в рамките на различните програми, които ЕС реализира в Китай.

Очевидно, относителната липса на познания за китайската специфика не затруднява това бурно развиващо се сътрудничество. Как би могъл да се обясни подобен парадокс? Причината е проста – интересите на Европа и Китай в много отношения съвпадат. Те имат взаимен интерес от развитието на търговията и инвестициите, осъществяването на обмен в най-различни сфери, европейската подкрепа за китайския „преход”, но най-вече в налагането на многополюсния и мултилатерален модел на новия световен ред. Подобно съвпадение на целите не изисква от Европа да разполага с кой знае какви експерти по китайската проблематика.

Съвместната работа за реализацията на така очертаните общи цели се улеснява допълнително от факта, чеЕС няма стратегически интереси или военно присъствие в Азия, както и, че Брюксел никога не е поемал ангажименти за защитата на Тайван и в Европа на практика липсва активно про-тайванско лоби. Тези особености са от изключително значение, защото позволяват на ЕС да развива отношенията си с Китай без да е обременен със стратегическите и отбранителни ангажименти, които Съединените щати имат в Азия или с наличието на такова изключително влиятелно лоби, каквото е тайванското във Вашингтон. Затова, макар че през последните години Съединените щати също поддържат добри и ползотворни отношения с Пекин, тайванският проблем и споменатите стратегически фактори са постоянна заплаха за тяхното бъдеще.

Очертанията на новия стратегически триъгълник

Какво би могло да се каже за този нов стратегически триъгълник? Как ще се развие той и какво влияние ще окаже върху световните дела? Би било погрешно, ако разглеждаме взаимоотношенията между Пекин, Брюксел и Вашингтон по същия начин както тези между Москва, Вашингтон и Пекин от 70-те и 80-те години на миналия век. Защото между двата стратегически триъгълника има няколко много съществени разлики.

Страница 6

 

На първо място, стълбовете, върху които се крепи новия триъгълник са по-обтекаеми и по-малко статични. И всяко действие, предприето от една от страните в него не води задължително до противоположната реакция на останалите две. Освен това, поне засега, не може да се твърди, че две от страните биха могли да оформят стратегически съюз, насочен срещу третата. Пак за разлика от предишния глобален стратегически триъгълник, в който САЩ и Китай почти не поддържаха контакти със съветското общество, новият триъгълник е в далеч по-голяма степен интерактивен. Днес всяка отделна икономика, общество или правителство са обвързани по много различни начини и далеч по зависими от останалите две. Тоест, става дума не за структура, в която двама от участниците балансират мощта на третия, а за такава, която не изключва наличието на общи интереси между тримата участници. САЩ и Европа споделят много общи виждания за интеграцията на Китай в новия международен ред, както и по отношение на проблемите за човешките права, прехода към пазарна икономика, развитието на гражданското общество, либерализацията на политическата система, отказа от държавния контпрол върху медиите или опазването на околната среда. На свой ред, Европа и Китай подкрепят идеята за многополюсния свят и мултилатералния подход в международните отношения и да заинтересовани от развитието на търговските и културни връзки помежду си. Накрая, и трите страни са на едно мнение по такива важни въпроси, като неразпространението на ядрените оръжия и либерализацията на световната търговия.

Втората разлика е, че проблемите, свързани със сигурността, не доминират в новия триъгълник, както беше по времето на студената война. Въпреки, че те играят важна роля в американо-китайските отношения, особено в контекста на Тайван, тези отношения днес са много добри и се поддържат не само на официално (правителствено) равнище, но и между двете общества. Що се отнася до отношенията между Европа и Китай, там въобще липсват проблеми, касаещи националната сигурност, и те се определят от значителните взаимни икономически интереси и културно привличане, желанието на ЕС да подпомогне реформите в Китай и споделената визия за необходимостта да бъде наложен един по-егалитаристки (т.е. изключващ хегемонията) и институционализиран (т.е. опиращ се на общопризнати глобални институции) международен ред. За разлика от стария, новият стратегически триъгълник не се крепи на ядрения баланс, глобалната напревара за разширяване на собствените сфери на влияние, или на идеологическото противопоставяне.

В същото време, налице са значителни различия във визията и политиката на трите страни на новия стратегически триъгълник. Така, Съединените щати и Европа силно се различават по такива въпроси, като войната в Ирак и ситуацията в Близкия изток, като цяло, в отношенията си към различни международни договори и институции, за ролята на Америка в света, или за оръжейното ембарто, наложено на Китай. На свой ред, Китай и Европа спорят по редица проблеми, касаещи търговията помежду им или пък спазването на човешките права. Брюксел не крие опасенията си от китайските оръжейни доставки за съмнителни режими в различни региони на света. Пекин пък критикува някои от европейските програми за развитие на гражданското общество в Китай, като идеологическа уловка, целяща да „прокара западното влияние и да разедини китайското общество” (12). САЩ и Китай също спорят по въпросите за човешките права, китайския търговски дъмпинг и износа на ракетни технологии, а също за американските гаранции за сигурността на Тайван, както и за регионалната сигурност в Източна Азия.

Всички тези проблеми правят още по-обтекаема и променлива структурата на тристранните отношения, в която позициите на участниците ту се сближават, ту се раздалечават. В рамките на новия стратегически триъгълник ЕС и САЩ понякога действат заедно, в други случаи Брюксел и Пекин се обединяват, или пък китайците и американците действат от общи позиции. Случва се, разбира се, и позициите на трите страни на триъгълника въобще да не съвпадат и всяка да спори ожесточено с останалите две. Това, което досега със сигурност не се е случвало обаче, е САЩ и Китай да се обединят срещу европейските интереси.

Поради тези (и редица други) причини сегашният стратегически триъгълник между САЩ, Китай и ЕС притежава различна динамика от онзи, който доминираше в межсдународните отношения от 1971 до китайско-съветското сближаване в края на 80-те години на миналия век. Въпреки, че има известно напрежение както по оста САЩ-Китай, така и по оста САЩ-Европа, засега не се очертава преминаването му в открито съперничество или конфронтация, характеризиращи отношенията между страните в триъгълника Китай-САЩ-СССР. Разбира се, сблъсъкът между Вашингтон и Пекин за бъдещето на Тайван или потенциалния сблъсък помежду им за това на Северна Корея, може радикално да промени тази прогноза. Растящите противоречия между двата бряга на Атлантика по такива проблеми като Ирак, Иран, ООН, НАТО, или търговията също биха могли да променят тази динамика.

В една по-близка перспектива европейската позиция за отмяна на оръжейното ембарго, наложено на Китай, може да има доста сериозни последици за отношенията между страните в новия стратегически триъгълник. Когато ембаргото бъде окончателно отменено (което вероятно ще стане скоро), независимо от евентуалното затягане на контрола на ЕС върху износа технологии с възможна двойна употреба, самият политически жест няма да бъде приет добре от Вашингтон и може да доведе до това американският Конгрес да наложи наказателни мерки срещу еврепейските компании. В крайна сметка, трудно можем да си представим по-лоша вест за Америка от вдигането на ембаргото в момент, когато непрекъснато укрепва военната си мощ и прие специален закон срещу евентуалната независимост на Тайван. Подобно действие само би увеличило недоверието на Вашингтон към европейските му (доскорошни) съюзници и би имало крайно отрицателен ефект върху развитието на трансатлантическите отношения.

В тези условия, единната позиция на ЕС и САЩ по решаването на проблеми като иранската ядрена програма например, изглежда все по непостижима задача. Ако европейските правителства и компании действително започнат да продават оръжия и военни технологии на Китай, това би представлявало потенциална опасност за американските части в Източна Азия (и не само там), както и за регионалния баланс в сферата на на сигурността, и би довело до драматично влошаване на отношенията между САЩ и Европа. Подобно развитие, на свой ред, би поставило под въпрос бъдещето на Северноатлантическия алианс, смятан за гръбнака на международния ред през последните 60 години. Тоест, възможността китайците да застанат между Америка и Европа е съвсем реална.

Страница 7

 

В този смисъл, диалогът между американското правителство и Европа за бъдещите им отношения с Китай е безкрайно закъснял. Всъщност такъв диалог няма, въпреки, че ЕС предложи провеждането му, още с повдигането на въпрода за отмяната на оръжейното ембарго. Американският Конгрес също би трябвало да има по-ясна и адекватна представа за характера на сегашните отношения между Брюксел и Пекин. Наистина, през миналата 2004, представители на Комисията за наблюдение на американско-китайските отношения в сферите на икономиката и сигурността, която бе назначена от Конгреса, посети Белгия и Чехия за да се срещне с редица високопоставени европейски чиновници и експерти и да научи повече за спецификата на отношенията между Пекин и Брюксел (13). Само че това не е достатъчно. Европейските лидери (както и експертната общност) също трябва да са наясно относто интересите на САЩ в Източна Азия, които касаят американската национална сигурност, да осъзнаят сложността на отношенията между Вашингтон и Пекин, както и да задълбочат собствените си познания за съвременен Китай. Консултациите и взаимодействието между двата бряга на Атлантика по проблемите, свързани с Китай, са от изключително значение и за двете страни и би ограничило склонността на Пекин да използва разногласията между Европа и САЩ за реализацията на собствените си глобални интереси.

Бележки:

1. Виж: “EU-China Legal and Judicial Co-operation Programme - Introduction,” http://www.legaljudicial.org:9280/euc/contents/en/programme_overview/Folder.2004-04-03.7022221162/Document.2004-04-03.7039919760.

2. European Commission officials conversations with author, Brussels, July 2004.

3. Виж: Information Office of the State Council, China’s EU Policy Paper (October 2003), http://www.english.peopledaily.com.cn/200310/13/print20031013_125906.html (accessed October 24, 2003).

4. T. R. Reid, The United States of Europe: The New Superpower and the End of American Supremacy (New York: Penguin Press, 2004).

5. “EU Foreign Policy Under the European Constitutional Treaty,” EU Focus, Washington, D.C, March 2005, p. 6.

6. Reid, United States of Europe. See Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (New York: Knopf, 2003).

7. Timothy Garton Ash, Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West (New York: Random House, 2004).

8. Виж, например, Giuliano Amato et al., “Test of Will, Tests of Efficacy,” Initiative for a Renewed Transatlantic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2005); Renewing the Atlantic Partnership (New York: Council on Foreign Relations, 2004), http://www.cfr.org/pdf/Europe_TF.pdf.

9. Виж: “Commission Policy Paper for Transmission to the Council and the European Parliament: A Maturing Partnership—Shared Interests and Challenges in EU-China Relations,” COM(2003) 533 fin., October 9, 2003, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/com_03_533/com_533_en.pdf; “Joint Statement of the Seventh EU-China Summit,” December 8, 2004, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/summit_1204/conclusions.pdf. The EU’s “capacity building” initiatives are also well chronicled in EU-China News, a monthly publication of the Delegation of the European Union to China, available at http://www.delchn.cec.eu.int.

10. The International Institute of Strategic Studies in London; the Stiftung Wissenschaft und Politik (SWP) (German Institute of International and Security Affairs); Deutschen Gesellschaft fur Auswartige Politik (DGAP) (Research Institute of the German Council for Foreign Affairs) in Berlin; the Institute fur Asienkunde (Institute for Asian Studies) in Hamburg; the Akademie fur Politische Bildung (Political Academy) in Tutzing, outside of Munich; the Centre Asie of the Institut Francais Relations  Internationales (IFRI) (Asia Center at IFRI), Institut de Relations Internationales et Strategiques (Institute of International Relations & Strategic Studies), and Center d’Etudes des Relations Internationales (CERI) (Center for Studies of International Relations) in Paris; the Aspen Institute Italia in Rome; the European Institute of Asian Studies; and the European Policy Center in Brussels.

11. За въпросното изследване, виж: David Shambaugh, “China and Europe: The Emerging Axis,” Current History (September 2004): 243–248. See also “The EU’s Relations With China – Overview,” http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/intro/index.htm (series of European Commission policy documents related to China published since 1995).

12. Виж: Huo Zhengde, “On the China-EU Strategic Relationship,” International Studies, no. 2 (March 2005): 13.

13. Виж: U.S.-China Economic and Security Review Commission, Symposia on Transatlantic Perspectives on Economic and Security Relations With China (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 2004).

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета Джордж Вашингтон

{rt}