Политическите изследвания в България рядко имат за предмет субективната, лична или психологическа страна от действията на овластените да вземат решения. Призмата, през която се разчитат ходовете на българските политици често се основава на такива научни методи и критерии за анализ, които в голяма степен игнорират ролята на субективните или колективни представи, оказващи несъмнено влияние върху точността на вземаните решения. Най-достъпният пример за подобен психологически комплекс или стереотип, който присъства в поведението на политиците, макар и подсъзнателно и вероятно с намаляваща сила, а оттам и с все по-трудно установим произход, е т.нар. “комплекс на сбъркания път”, формулиран от бившия президент Петър Стоянов в края на 90-те години на миналия век. Неговата кратка предистория е следната…
По време на т.нар. „преходен” или „посткомунистически” период, съвременната българска външна политика се оказа изключително последователна и настойчива в преследването на главната си стратегическа цел – присъединяване към Европейския съюз (ЕС). Благодарение на усилията на абсолютно всички правителства след 1990, първият голям резултат в областта на европейската интеграция беше постигнат на 10 декември 1999, когато България беше официално поканена да започне преговори за членство в ЕС.
Една година по-късно, на 1 декември 2000, с решение на Съвета на ЕС, България беше извадена от “черния списък” на Шенгенската конвенция. Така, българите най-сетне получиха правото да пътуват свободно без да имат нужда от визи в по-голямата част от държавите от ЕС или в т.нар. шенгенско пространство. Това се случи дълго след като всички останали асоциирани към ЕС държави от Централна Европа, с едно-единствено изключение – Румъния, бяха вече получили тази “привилегия”.
Българската дипломация постигна или по-скоро изтръгна тази победа в последния момент, именно благодарение на единството и решителността на политическата класа и цялата нация по въпроса за дискриминационния “черен списък”. Оживеният публичен дебат, който предшестваше решението на ЕС, позволи на министър-председателя Иван Костов и лидер на управляващата партия Съюз на демократичните сили (СДС) да формулира националния интерес по съвършено ясен начин:
“Визите са геополитика, защото сочат цивилизационната насоченост на дадена страна. [...] Хърватска няма визи, макар да не е асоциирана към ЕС страна. Хърватска няма визи, независимо, че още не води преговори за членство. Но Хърватска е част от геополитическото пространство в Европа. Ние искаме да станем точно такава част” [Демокрация, 11.11.2000].
Въпреки това, една фраза на тогавашния президент Петър Стоянов, подхвърлена по време на най-големия триумф на правителството на Иван Костов, показа, че зад непоклатимата фасада на българската позиция са се криели все пак известни съмнения от психологически или подсъзнателен характер:
“Синдромът на “сбъркания път” е заседнал дълбоко в българската психология в последните 50 – 60 години [...]. Този път можем да кажем: пътят не е сбъркан, това е пътят, по който трябва да върви България” [Демокрация, 2.12.2000].
С думите си президентът намекваше за липсата на достатъчно увереност у политиците по време на героичната им борба за вдигане на “шенгенската завеса”. В подобно душевно състояние се намираше и премиерът Костов една година по-рано, в края на войната в Косово. Да припомним тогавашните му тържествено приповдигнати думи пред българската телевизионна аудитория:
“Но факт е, че за първи път през този век България подкрепи справедлива кауза, която доведе до мир, в който ние не сме потърпевши” [Труд, 6.6.1999].
Представата за объркания път, която присъстваше по един или друг начин в изказванията на президента Стоянов и премиера Костов, беше изразена много по-точно, дори научно, от професор Чавдар Кюранов – един от идеолозите на Българската социалистическа партия (БСП) в този момент. Впрочем, тя определяше във висока степен собствения му анализ на международните дадености и предлагания от него метод на действие:
“Три пъти в своята история България е била изправена пред проблема за неутралитета – през 1914 г., 1939 г., и сега. [...] Винаги, когато България се е присъединявала към една или друга военна групировка, винаги е губела” [Дума, 28.11.1995; 3.2.1996].
Независимо дали служеше за мотивировката на про- или антизападна политика, геополитическата представа на объркания път присъстваше в политическия живот на България в посткомунистическия период. Тя беше неразделна, макар и психологическа, част от успехите и провалите на българската дипломация през цялото това време...
За най-болезнените спомени в народното съзнание ...
За да се проследи генезиса на една от основните слабости на българската политика е необходимо и неизбежно връщането към най-драматичните събития в българската история. Те не само формират съдбата на България за дълъг период от време, но са и едно от най-ярките свидетелства за опустошителните резултати, в т.ч. върху националното съзнание, на традиционното отсъствие на стратегическа култура в процеса на формиране и осъществяване на българската външна политика.
Въпросните събития са поне три, като хронологически първото от тях е разгромът на България във Втората балканска война...
Първата национална катастрофа (1913 г.)
... През 1911 най-сетне се създават необходимите вътрешно- и външнополитически условия за сключването на обсъждания от години и десетилетия балкански съюз, насочен срещу Османската империя. След интензивни и нелеки преговори на 29 февруари 1912 е подписан Договорът за приятелство и съюз между Кралство България и Кралство Сърбия. След уреждането на отношенията със Сърбия българската дипломация, която е моторът на балканското споразумение, насочва всички свои усилия към Гърция. Отбранителният съюзнически договор между двете държави е подписан на 16 май 1912 в София. През август 1912 е сключено устно споразумение между България и Черна гора за присъединяване на последната към антиосманския съюз. Така приключват дипломатическите преговори, довели до образуването на Балканската лига.
Войната започва на 4 октомври 1912 и след първите значителни успехи на съюзниците срещу османските войски, на 3 декември 1912 в Лондон е открита мирна конференция с участието и под егидата на великите сили. На 16 януари 1913 конференцията е прекъсната, след като турската страна отхвърля териториалните искания на Балканския съюз. В следващите седмици съюзниците постигат решителни победи на бойното поле: гърците при Йоанина, българите при Одрин, сърбо-черногорците при Шкутари. Гръмките успехи на младите балкански държави принуждават Турция да поднови мирните преговори.
Конференцията в Лондон завършва своята работа на 18 април 1913, но междувременно България е принудена да участва в Посланическата конференция на великите сили в Санкт-Петербург, която разглежда исканията на Румъния за териториални компенсации в случай на разширяване на балканските държави след войната им срещу Турция. Румънските аргументи визират изцяло България и се основават на принципа на балканското равновесие. В резултат на преговорите, на 26 април 1913 е подписан протокол, според който България се задължава да отстъпи на Румъния град Силистра с неговите околности.
На 17 май 1913 в Лондон се подписва Мирен договор между Турция и държавите от Балканския съюз, който урежда териториалните въпроси по следния начин :
“Негово величество султанът отстъпва на Техни величества съюзените владетели всички територии от империята си на европейския континент, на запад от една линия теглена от Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания” [Георгиев, Tрифонов, 1996, с. 183].
Лондонският мирен договор слага край на Първата балканска война и подготвя условията за избухването на Втората балканска (Междусъюзническа) война. След приключването на военните действия срещу Турция доскорошните балкански съюзници се изправят пред една още по-трудна задача: поделянето на завоюваните територии.
Окуражени от победите си срещу Османската империя, политическите среди в балканските държави нямат никакво намерение да правят компромиси с териториалните си “придобивки”. На 16 май 1913 българският цар Фердинанд дава аудиенция на опозиционните лидери. По време на срещата всички, без изключение, се обявяват в полза на войнствената политика, т.е. в подкрепа на максималната национална програма.
Няколко дни по-късно, на 19 май 1913 в Солун е подписан Съюзен договор между Сърбия и Гърция, според който двете държави се задължават да не водят отделни преговори с България и да бранят собствените си териториални придобивки съгласно принципа на “реалната окупация”. По-общо погледнато, Сърбия прави заявка за 2/3 от Вардарска Македония, включително “спорната зона” и голяма част от “безспорната зона”, определени в секретното приложение към съюзния договор между двете страни, а Гърция предявява претенции за цяла Егейска Македония със Солун.
На 16 юни 1913 в 20 часа генерал Савов свежда на армията заповедта на цар Фердинанд да атакува противника. Замислената операция е била с ограничен мащаб, отнасяла се е до обекти в “безспорната зона”, освободена от българските войски, и е имала за цел да окаже по-скоро психологически натиск върху “противника”, в случая сръбските части, отколкото да постигне решаваща военна победа.
“Преди всичко не се извършваше агресия, тъй като българските армии не нападнаха Сърбия и Гърция, а “изтикаха” техните окупационни войски. (…) Военната акция се ограничаваше в безспорната зона и в земите, освободени от българското оръжие” [Mарков, 1991, с. 69].
Събитията от 16 юни 1913 са наречени по-късно престъпното безумие. Те представляват може би най-фаталния момент в съвременната история на България. Техният отпечатък бележи съзнанието на българските политици за дълги години и поколения напред...
На 17 юни 1913 правителството в София, което не е било информирано за намеренията на царя и висшите военни, нарежда незабавното прекратяване на операциите, но е твърде късно. Безценният повод за контра-нападение е вече предоставен на бившите съюзници. На тях не им остава нищо друго, освен да задействат старателно подготвения си антибългарски сценарий...
Следва светкавичен разгром на българските войски във Втората балканска война и насрочване на нова мирна конференция на 17 юли 1913 в Букурещ - столицата на Румъния, която се е присъединила междувременно, заедно с разгромената Турция, към антибългарската коалиция. На 28 юли 1913 е подписан Букурещкият мирен договор между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга.
Според този договор Румъния получава от България Южна Добруджа; Сърбия и Гърция си разпределят почти цяла Македония – Белград получава вардарския дял със Скопие (25 713 мІ или 38,4%), а Атина – егейската част със Солун (34 356 кв. м. или 51,3%), докато за България остава само пиринския дял (6 798 кв. м. или 10,1%) [Chiclet, Lory, 1998, с. 17]. България получава и излаз на Егейско (Бяло) море в Западна Тракия между реките Места и Марица.
На 26 август 1913 в Истанбул са открити мирните преговори между България и Турция. На 16 септември с.г. е подписан Мирният договор между България и Турция [Георгиев, Трифонов, 1996, с. 219-224]. Според него Турция си възстановява почти цялата Източна Тракия с Одрин, а България успява да запази само Малко Търново, Свиленград и Царево и техните околности.
Технически погледнато разгромът на България във Втората балканска война, познат в нашата историография като първа национална катастрофа, води до ново количествено съотношение на силите на Балканите, което обаче все още не е толкова фатално, колкото би могло да се очаква. Българската територия преди балканските войни е 96 346 кмІ, а след Букурещкия мирен договор нараства на 111 837 кв. км. – на Румъния са отстъпени 7 696 кв. км. (Южна Добруджа), но са получени 23 187 кв. км. от Турция (Пиринска Македония и Западна Тракия) [Пак там, с. 224].
Територията на Сърбия, която преди балканските войни е 48 303 кв. км., нараства след Букурещкия договор с 38 047 кв. км. и достига общо 86 350 кв. км.
Гърция (63 211 кв. км. преди войните) увеличава територията си с 58 057 кв. км. , която достига след тях 121 268 кв. км. [Марков, 1991, с. 223].
Населението на бившите балкански съюзници се променя в зависимост от териториалните придобивки по следния начин - България : 4 800 000 души (+ 724 000 от Турция ; – 354 000 на Румъния) ; Сърбия: 4 167 000 души (+ 1 217 000) и Гърция : 4 401 000 души (+ 1 771 000) [Пак там].
В абсолютни цифри България запазва първото място сред бившите си съюзници по население, но е изпреварена от Гърция по територия. В относителен план съотношението между трите държави изглежда съвсем различно: България, която преди балканските войни е далеч преди своите съседи по територия и население и която има най-значителния принос за победата над Османската империя, след мирните договори е застигната и дори изпреварена от бившите си съюзници, получавайки най-малката част от освободените земи. Увеличението на територията и населението на трите балкански държави след войните в процентно изражение изглежда така: България – съответно 17% и 8% ; Сърбия – 80% и 41% ; Гърция – 91% и 67% [Пак там].
Втората национална катастрофа (1919 г.)
Тежкото поражение във Втората балканска война няма непосредствен демобилизиращ ефект върху българската нация. Той ще се появи по-късно, с натрупване на умората и отчаянието от загубените войни. Но на този етап доминиращи са по-скоро чувствата на дълбоко разочарование от мирните договори и жаждата за скорошен реванш над “неверните” съюзници. А такъв повод се появява съвсем скоро...
На 28 юни 1914 наследникът на австро-унгарската корона ерцхерцог Франц-Фердинанд е застрелян в Сараево от сръбски националисти. Месец по-късно, на 28 юли 1914, Австро-Унгария обявява война на Сърбия, като с това слага началото на военен конфликт, в който постепенно са въвлечени 38 държави (78% от световното население), разделени на два враждебни блока: Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Тройното съглашение (Франция, Великобритания и Русия). На 26 април 1915, вече в хода на военните действия, Италия се присъединява към противниковия лагер, денонсирайки на 3 май 1915 договора си с Тройния съюз.
На 4 август 1914 България обявява неутралитет, чиято стратегическа цена нараства с развитието на военните действия. Тя става все по-примамлив съюзник за двата враждуващи лагера, особено след като в края на октомври 1914 Турция влиза във войната на страната на Тройния съюз. В продължение на около 3 месеца протича “наддаване” между враждуващите лагери за спечелването на България.
На 4 септември 1915 лидерите на опозиционните партии в България са свикани на аудиенция при цар Фердинанд, по време на която всички те, без никакво изключение, се обявяват против евентуален съюз на България с Централните сили (Тройния съюз). Въпреки тяхното мнение, монархът и правителството решават България да се присъедини към Тройния съюз. На 6 септември 1915 в София е подписан Секретен договор между Германия и България [Георгиев, Трифонов, 1996, с. 382-383]. Насочен изрично срещу Сърбия, договорът разглежда териториалните въпроси по следния начин :
“1. Германия гарантира на България придобиването и анексията на следните територии:
а. Днешна Сръбска Македония, обхващаща двете зони, наименовани спорна и безспорна, така както са разграничени в Сръбско-българския договор от 29 февруари 1912 (…).
(…) 2. В случай, че Румъния през време на настоящия конфликт (…) нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи щото България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Румъния (…).
(…)3. В случай, че Гърция през време на настоящия конфликт (…) нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи щото България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Гърция (…)” [Пак там, с. 382].
В същия ден между България и Турция е сключена Конвенция относно поправката на българо-турската граница, според която България получава участъка между реките Марица, Тунджа и старата граница, с което е осигурена железопътната връзка между Пловдив и българското пристанище на Егейско море Дедеагач. С подписването на последния документ се слага край на преговорите между България и воюващите страни, като от този момент нататък тя е вече част от Тройния съюз.
По-нататък събитията следват “логичния” си ход. В периода 14 – 20 октомври 1915 държавите от Антантата, в т.ч. Сърбия, и България си обявяват взаимно война. На 29 ноември с.г. след светкавични военни действия, развили се изцяло в полза на България, нейните войски окупират цяла Вардарска Македония.
На 17 август 1916 Румъния сключва съюзен договор с държавите от Антантата, въпреки своята дългогодишна принадлежност (от 1883) към Тройния съюз. След като Букурещ обявява война на Австро-Унгария, на 1 септември 1916 България влиза във война с Румъния. До края на декември 1916 българските войски изтласкват напълно румънците първоначално от Южна, а впоследствие и от Северна Добруджа. През 1917 румънските войски са окончателно разгромени от централните сили. На 7 май 1918 в Букурещ се подписва Мирен договор между държавите от Четворния съюз и Румъния, според който България получава анексираната от румънците след края на Втората балканска война Южна Добруджа с известна поправка на границата в нейна полза, а Северна Добруджа е поставено под съвместното управление на съюзните сили.
На 2 април 1917 с влизането си във войната на страната на Антантата, САЩ променят кардинално съотношението на враждуващите сили.
“Без съмнение голямата американска армия, която трябваше да бъде създадена набързо, не би могла да бъде на линия преди пролетта на 1918. Но от този момент нататък, равновесието на военните сили ще се променя бързо в полза на Антантата: американците ще бъдат способни да мобилизират 1 000 000 войници през 1918, 2 000 000 през 1919”[Renouvin, ред., 1994, с. 376].
На 29 юни 1917 Гърция, последна от европейските държави, влиза във войната на страната на Антантата, като нейните дивизии се присъединяват към френско-сенегалските, британски, италиански и сръбски войски на Южния (Македонски) фронт срещу българската армия. На 15 септември 1918 започва голямото настъпление на силите на Антантата на Балканите в района на Добро поле, завършило с разгром на българските войски. На 29 септември с.г. е подписано Солунското примирие, според което България е принудена да се изтегли незабавно от завзетите територии и да обяви всеобща демобилизация на своите войски. По време на преговорите представителите на Антантата дават да се разбере, че по-нататъшното оставане на трона на българския цар Фердинанд е нежелателно за тях.
На 2 октомври 1918 Фердинанд абдикира в полза на сина си цар Борис ІІІ.
От края на октомври до средата на ноември 1918 последователно капитулират Турция, Австро-Унгария и Германия, като с това е поставен краят на Първата световна война.
На 18 януари 1919 е открита мирната конференция в Париж.
На 27 ноември 1919 в Ньойи-сюр-Сен е подписан Мирният договор между САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Япония и България.
Териториалните клаузи на Ньойския мирен договор потвърждават разпоредбите на Букурещкия договор от 28 юли 1913: Сърбия (превърнала се от 1 декември 1918 в Сръбско-хърватско-словенско кралство, а от 1929 – в Югославия) си възстановява Вардарска Македония, Гърция – Егейска Македония (която, впрочем, никога не е била окупирана от българските войски с изключение на района на Драма и пристанището Кавала), докато Румъния си връща Южна Добруджа. В добавка, новото Сръбско-хърватско-словенско кралство се сдобива със значителна поправка в своя полза на границата с България, анексирайки районите на Цариброд, Босилеград (т.нар. Западни покрайнини) и Струмица с обща територия от 2 657 кмІ и население 90 000 души.
Що се отнася до Западна Тракия (8 622 кмІ, 225 000 души), договорът постановява следното:
“чл. 48. България се отказва в полза на Главните Съюзни и сдружени сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежаха на българската монархия и които (…) сега не са дадени никому. (…) Главните Съюзни и сдружени сили се задължават да гарантират свободата на икономическите изходи на България на Егейско море. Условията на тая гаранция ще бъдат определени допълнително” [Кесяков, Николов, 1994, с. 18].
На 26 януари 1923 в рамките на Лозанската конференция е подготвен проект за уреждане на правото на България на икономически излаз на Егейско море, който е отхвърлен от българското правителство:
“(…) докато не се възприеме становището да се даде на България излаз на Бяло море през пристанището в Дедеагач, поставено заедно с града и територията от двете страни на свързващата го с България ж.п. линия под мандата на Обществото на народите или на великите сили, българското правителство ще смята въпроса за открит” [Косатев, 1996, с. 177].
Първата световна война завършва с нова национална катастрофа за България, която претърпява тежки териториални, икономически, социални и стратегически загуби. След Ньойския мирен договор българската територия, която през 1916 е 114 425 кмІ (111 837 кмІ според Букурещкия договор от 1913 плюс 2 288 кмІ по силата на българо-турската конвенция от 1915 г.) е намалена с 11 279 кмІ и достига след войната 103 146 кмІ. Така България се превръща в най-малката в териториално отношение държава на Балканите в сравнение с Гърция (127 000 кмІ) и най-вече Сръбско-хърватско-словенското кралство (248 100 кмІ) и Румъния (295 000 кмІ). Същото може да се каже и по показател население: България (5 500 000 души) изостава далеч след Румъния (17 700 000), Сръбско-хърватско-словенско кралство (13 500 000) и Гърция (6 205 000). С други думи, само за седем години (1912–1919) България се превръща от най-голямата държава на Балканите (без да се броят Османската империя и Румъния) до най-незначителната държава, според количествените показатели територия и население.
Човешкото измерение на втората национална катастрофа се изразява в над 150 000 загинали и 250 000 ранени, като демографският проблем се утежнява с пристигането на нови десетки хиляди бежанци от изгубените територии. Според непълни оценки през 1920 в България живеят над 250 000 бежанци от Македония, 200 000 от Западна и Източна Тракия и 40 000 от Добруджа.
Разгромът в Първата световна война води и до дълбоки политически промени – в България, както впрочем и в много други страни в Европа, се засилват социалните конфликти, традиционната система е подложена на върховно изпитание, появяват се нови тенденции във външната политика...
Но явленията, които ще оставят най-дълбоката и трайна следа, не са от икономическо, военно или политическо естество, а засягат колективната психика на нацията:
“България преживява нова национална катастрофа и тази дума ще бъде в словото, мисълта и манталитета на всички” [Божилов, ред., 1993, с. 531].
Третото национално поражение (1944)
Мирните договори, подписани с победените държави след Първата световна война, създават нов ред в Европа (т.нар. “Версайска система”), оказал се изключително непригоден да предотврати нов всеобщ сблъсък на Стария континент и в света. В краткия междувоенен период, продължил само 20 години, българската политика преживява дълбоки и всестранни сътресения, но не стига до така желаното равновесие и осъществяване на националните въжделения. За трети пореден път България е въвлечена в събития, които ще имат изключително тежки последици за държавата и цялата нация...
На 30 септември 1938 Великобритания, Франция, Италия и Германия подписват Мюнхенското споразумение, според което нацисткото правителство в Берлин получава правото да анексира Судетската област, принадлежаща на верния съюзник на Лондон и Париж Чехословакия. Всъщност, анексирането на Судетите, както и аншлусът на Австрия, извършен на 13 март 1938, позволяват на Хитлер не само да възстанови Великия Райх, но и да помисли за завладяването на Европа...
На 23 август 1939 Германия и Съветският съюз, появил се на мястото на Руската империя след нейното разпадане в 1917, подписват договор за ненападение – т.нар. пакт Рибентроп – Молотов, според който Берлин получава свобода на действие в Полша, а Москва – в прибалтийските републики, в принадлежащите на Полша Западна Украйна и Западна Белорусия, както и по отношение на румънските територии Бесарабия и Северна Буковина.
Пътят към Втората световна война е проправен със съвместните усилия на Германия и Италия, но така също и на Великобритания, Франция и СССР...
На 1 септември 1939 Германия атакува Полша. Този път Великобритания и Франция не остават безучастни и на 3 септември 1939 обявяват, от своя страна, война на Германия. Началото на Втората световна война е поставено...
В тази ситуация, на 15 септември 1939, България обявява неутралитет. Тя възприема изчаквателна, но не и пасивна позиция. Напротив, българското правителство възнамерява да се възползва изцяло, но без излишни рискове, от новите реалности в Европа. Свидетелство за това е изготвеният още на 19 април 1939 документ (директива №19), в който се определят приоритетите на външната политика на България: връщането на Южна Добруджа на първо място, а след това – възстановяване на българската граница от 1913 в Западна Тракия, и накрая – “евентуалното” освобождаване на Западните покрайнини. Очевидно е, че България е възприела програма за ревизиране на териториалните разпоредби на Ньойския мирен договор. Нещо повече, българската дипломация започва интензивни усилия, завършили с блестящ успех, за осъществяването на първия приоритет от тази програма. На 7 септември 1940 в Крайова е подписан договор, съгласно който Румъния връща на България окупираната през 1913 Южна Добруджа ...
В следващите месеци към съюза между Германия и Италия се присъединяват последователно Япония (подписване на 27 септември 1940 на т.нар. Тристранен пакт), както и редица централноевропейски държави, намиращи се вече в орбитата на германската политика: Унгария (20 ноември), Румъния (23 ноември), Словакия (24 ноември), както и Финландия, която без да е подписала Тристранния пакт, става неформален член на коалицията. Към момента единствена България продължава да следва политиката си на неутралитет, след като на 17 ноември е отклонила предложението на Германия да се присъедини към оста “Рим – Берлин – Токио”, а на 25 ноември е направила същото и с подобен демарш на Москва. В същото време, с оглед на развитието на стратегическата ситуация това се оказва само отлагане на неизбежното…
На 28 октомври 1940 Италия напада Гърция от “протектората” си Албания, но тази война се развива твърде неуспешно за основния европейски съюзник на Германия. След двумесечни боеве гръцката армия успява не само да отблъсне италианците от собствената си територия, но и да премине в контра-настъпление в Южна Албания. Именно тази ситуация поставя на върховно изпитание българския неутралитет, доколкото Германия не може по никакъв начин да допусне затъването на Италия във войната с Гърция, заплашващо стратегическите интереси на Оста в Южните Балкани.
“Тъй като италианците все още не бяха успели да завладеят Гърция, Хитлер сериозно се опасяваше, че Англия ще отвори фронт при Солун, както беше направила с успех през Първата световна война. Хитлер беше вече трайно решил да нападне Русия (операция “Барбароса”), така че не можеше да допусне по никакъв начин подобна английска инициатива да застраши южния му фланг. Със или без българско съгласие германските войски щяха да прекосят България на път за Гърция” [Груев, 1991, с. 352-353].
С цел да се избегнат рисковете в това направление Хитлер подписва на 13 декември 1940 директива №20, т.е. плана за война с Гърция (операция “Марита”). В пряка връзка с предстоящите военни действия германското върховно командване изпраща в Румъния над 680 000 войници. Неутралитетът на България става трудно удържим...
В тези условия, на 20 януари 1941, след продължително заседание на Министерския съвет е взето решение България да се присъедини към Оста. Официалното подписване на Тристранния пакт става на 1 март 1941 във Виена. В замяна на присъединяването си към Оста България получава гаранции, че ще си получи обратно след победата над Гърция Западна Тракия, както и част от Егейска Македония.
“1 март (Виена), Рибентроп и Чано един след други ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излаза на Бяло море, прибизително от устието на Струма до устието на Марица” [Филов, 1990, с. 271].
Ден след подписването на Пакта армиите на Третия райх преминават през българска територия, за да се включат във войната на Италия срещу Гърция.
На 25 март 1941 Югославия се присъединява към Тристранния пакт, но два дена по-късно група висши офицери, подкрепени от британските разузнавателни служби, извършват военен преврат. На 27 март Хитлер подписва директива №25, с която се решава едновременно с войната с Гърция да се започнат и бойни действия срещу Югославия. На 5 април 1941 Югославия подписва договор за приятелство и ненападение със СССР, но това се оказва недостатъчно, за да спаси страната от хитлеристката агресия.
Нападението на германските, италиански и унгарски войски срещу Югославия и Гърция започва на 6 април 1941. След единадесет дни Югославия капитулира, но де факто тя се разпада още на 10 април, когато Хърватия обявява независимостта си и се превръща в един от най-близките сателити на Германия. Далмация и Южна Словения са анексирани от Италия, Северна Словения – от Германия, Войводина – от Унгария, докато в Сърбия (в границите й от 1912) е сформирано марионетно правителство и тя е практически окупирана от Райха.
На 24 април 1941 Гърция подписва примирие с Германия и Италия, на 27 април цялата й континентална територия е окупирана, а в началото на юни се предава и последният бастион на гръцката съпротива – остров Крит.
България не участва директно във военните действия на Оста срещу Югославия и Гърция, но на 8 април 1941 правителството получава предложение от Германия да окупира с три дивизии Вардарска Македония с цел да се освободят немски подразделения, които биха могли да бъдат изпратени на други фронтове. Още на следващи ден правителството приема със задоволство германското предложение.
На 17 април българската армия навлиза в Западните покрайнини, загубени след Първата световна война, на 19 април – в бивша югославска Македония, а на 20 април българските войски се установяват в Западна Тракия.
“Новите територии” са разделени на три административни единици с центрове Скопие и Битоля за Вардарска Македония и Ксанти за Западна Тракия с островите Тасос и Самотраки. Що се отнася до останалата част от Македония, егейският й дял със Солун е окупиран директно от германските войски, заради стратегическото си значение, докато Югозападна Македония остава номинално под гръцка администрация. В частта от Западна Тракия, която е разположена на изток от линията “Дедеагач – Свиленград” до турската граница, е създадена неутрална буферна зона под германски контрол.
На 22 юни 1941 Германия напада СССР, като в атаката са включени военни подразделения от Финландия и Румъния. В същия ден Италия обявява война на Съветския съюз, на 23 юни това прави Словакия, а на 27 юни – Унгария. В следващите дни колаборационисткото правителство във Виши, създадено след разгрома на Франция от Германия, скъсва дипломатическите си отношения с Москва, докато франкистка Испания изпраща на Източния фронт печално известната “синя дивизия”. Единствена България от европейските държави, намиращи се в сферата на влияние на хитлеристка Германия, не обявява война на СССР и не взема участие във военните действия срещу него, като дори запазва дипломатическите си отношения с Москва.
След нападението на Германия и нейните съюзници срещу СССР и особено след атаката на Япония срещу американската военно-морска база в Пърл Харбър на 8 декември 1941 войната навлиза в нова, глобална фаза, като срещу силите на Тристранния пакт се изправя новосформираната коалиция от Съветския съюз, САЩ и Великобритания.
В периода октомври 1942 – юли 1943 антихитлеристкият съюз постига няколко решителни победи срещу войските на Тристранния пакт – гигантските битки в Северна Африка, при Сталинград и Курск предопределят изхода на войната.
След капитулацията на Италия на 8 септември 1943 и особено след англо-американските бомбардировка на София през зимата на 1943 – 1944 съдбата на България изглежда решена... Нейното положение се усложнява още повече с преждевременната смърт на цар Борис ІІІ на 28 август 1943, която дезорганизира политическия живот на България поне още толкова, колкото германските поражения по фронтовете на световната война. В условията на пълен поврат на военните действия, българското правителство започва да прави плахи дипломатически маневри, за да осуети неизбежния разгром на страната, но те се оказват напълно безуспешни...
През нощта на 8 срещу 9 май 1945 нацистка Германия капитулира. Това е краят на най-опустошителната война в човешката история.
На 29 август 1946 е открита конференция в Париж, която има за цел да подготви мирните договори с държавите от Тристранния пакт, сред които и България.
На 10 февруари 1947 в Париж е подписан мирният договор с България. Според неговите разпоредби България е третирана като победена държава, въпреки участието й в последната фаза на войната срещу Германия. Тя е принудена да съкрати значително армията си и да плати репарации на Гърция и Югославия в размер на 70 милиона американски долара. Въпреки че искането й да получи реален излаз на Егейско море е отхвърлено от Великобритания, България запазва границите си от 1 януари 1941, т.е. в тях е включена и получената с Крайовската спогодба Южна Добруджа.
Фактът, че България запазва довоенните си граници и дори увеличава територията си в сравнение с Ньойския мирен договор от 1919 представлява основната причина поражението й в трета последователна война да не се смята за “национална катастрофа”. Впрочем, българската политика през Втората световна война е белязана и от други “положителни” особености, които я отличават от останалите държави, принадлежащи към немската сфера на влияние в Европа.
Тя е единствената сред съюзниците на нацистка Германия, която не участва във войната със Съветския съюз и запазва дипломатическите си отношения с Москва до 5 септември 1944. До октомври 1944, когато нейните армии се включват във военните действия на страната на антихитлеристката коалиция, България не участва в реални бойни операции и практически не дава жертви с изключение на гражданските загуби от англо-американските бомбардировки над София (около 2 000 души). Тя е и единствената сателитна държава на Германия в Европа, която успява да запази живота на еврейското население от “старите си територии” (над 11 300 евреи от “новите земи” обаче са депортирани и загиват в концентрационните лагери в Полша).
Въпреки това, “положителните” особености в политиката на България не могат да прикрият истината – след Втората световна война тя се озовава отново на подсъдимата скамейка на победените държави. Този път наистина катастрофата не е “национална”, но е напълно достатъчна, за да потвърди някои комплекси в поведението на българските политици и, в частност, представата за объркания път...
Но и това не е всичко. На българската нация предстои да изживее след половин век ново тежко разочарование. Краят на Студената война през 1989 – 1990, без да носи типичните белези на военно поражение и без да е последван от мирна конференция, доведе до фундаментални промени в глобалното съотношение на силите, закрепвайки, по този начин, българския комплекс на объркания път. Икономическите и политически промени, настъпили след падането на комунистическия режим в България, са напълно съпоставими в своите социални и психологически измерения с резултатите от поражението в една “нормална” война. Една от главните поуки от положението, в което България изпадна след 1990, беше, че тя за четвърти пореден път (!) в новата си история беше “избрала” неправилно своя съюзник и покровител (в случая СССР) и, че вследствие на това беше принудена да започне всичко от начало...
Неосъществените алтернативи
Въпреки широко разпространено обратно мнение, трите национални драми, които България преживява в продължение само на 30 години, нямат нито закономерен, нито неизбежен характер. Те са в голяма степен плод на определени стратегически оценки. България е сравнително малка държава и има твърде слабо относително тегло в международните отношения и ограничено поле за самостоятелни действия по отношение на политиката на великите сили. Въпреки това и в трите разгледани по-горе ситуации съществуват алтернативи, свидетелстващи за наличието на определено пространство за дипломатическо маневриране. Доказателство за подобни възможности е поведението на опозиционните сили по време на балканските и Първата световна война, твърдо противопоставили се на избраната от управляващите военно-стратегическа ориентация на страната. Въпреки предупрежденията на опозицията и на чуждите дипломати обаче, българските управници повтарят три пъти една и съща грешка, без да се възползват от уникалните за една малка страна шансове, възникващи от военното съперничество между големите държави. Погрешните разчети на политиците, довели до три национални драми, имат безспорно своето обяснение и то е свързано с липсата на стратегическа култура, която може да се илюстрира най-добре като се посочат възможните алтернативи на съкрушителните провали на българската политика през първата половина на миналия век.
Законът на равновесието или върховенството на реалната политика
От началото на ХІХ век, когато е поставено началото на т.нар. Източен въпрос (или въпросът за разпределяне на наследството на разпадащата се Османска империя), до 1907, когато завършва процесът на образуване на двата антагонистични военни блока в Европа, отношенията на великите сили на Балканите се определят от законите на равновесието. В този период са все още валидни принципите, на които се основава “европейският концерт”, формиран от Великобритания, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия (а в известен смисъл и от Османската империя що се отнася до Балканите), според които нито един от неговите членове, както впрочем и техните протежета в района на Балканския полуостров, не може да разчита на абсолютно надмощие. Това правило получава блестящо потвърждение на конгреса на великите сили, влизащи в състава на “европейския концерт”, проведен в Берлин през 1878, когато голямата Санстефанска България е разпокъсана именно, за да не се позволи на Русия да получи доминираща позиция на Балканите.
Същевременно, поради невъзможността да постигнат абсолютно надмощие, великите сили се стремят в този период към установяването на относително превъзходство – като например идеологизират до крайност външната политика по времето на австрийския канцлер Метерних; довеждат до съвършенство изкуството на дипломатическото обвързване по примера на Бисмарк или упражняват съгласуван или едностранен натиск над по-малките държави, нямащи честта да попаднат в “европейския концерт” и да се ползват от предимствата на онова, което по-късно е наречено “многостранна дипломация” или “колективна сигурност”. С други думи, принципът на равновесието на силите се допълва през ХІХ век от принципа на установяване на сфери на влияние, имащи за цел допълнително да смекчат и уравновесят отношенията между великите сили.
По такъв начин, бихме могли да приемем, съвсем условно разбира се, че в навечерието на балканските войни Гърция се намира в своеобразната британска зона на влияние, определена от стратегическия интерес на Лондон да гарантира сигурността на морските си комуникации в Средиземно море по направление Индийския океан и Африка. В Сърбия по време на управлението на династията на Обреновичите (1859 - 1903) доминиращо влияние има Австро-Унгария, колкото и противоестествен да изглежда подобен съюз, като се имат предвид кръстосаните аспирации на двете столици към Босна. България според редица споразумения на великите сили би трябвало “номинално” да се намира в руската зона на влияние. Единствено Македония (като част от Османската империя) не попада в подобна схема, доколкото нейното предназначение е да играе ролята на потенциална неутрална или по-скоро буферна зона, в която интересите на Австро-Унгария, Русия и Великобритания да се неутрализират взаимно.
Тази констатация придобива още по-категоричен характер, ако се отчете съотношението на силите между самите балкански държави по повод на Македония в периода преди избухването на балканските войни. След Съединението на България с Източна Румелия през 1885 македонският въпрос придобива двойно значение за балканските държави – той е едновременно непосредствена възможност за териториално разширяване на България, Сърбия и Гърция и невралгичен елемент от запазването (възстановяването) на регионалното равновесие на силите.
Въпросът за териториалното разширяване, както и за регионалното равновесие на силите, става почти драматичен за Гърция след 1885, когато България се превръща в най-голямата балканска държава извън Османската империя със своите 96 000 кмІ (срещу “само” 63 000 за Гърция след присъединяването на Тесалия през 1881) и население от 3 000 000 души (срещу 2 600 000 за Гърция). Нещо повече, Гърция се чувства двойно уязвена от факта на съединението на Княжество България с Източна Румелия, доколкото самата тя не крие претенциите си към тази бивша османска провинция. Всъщност, Гърция се въздържа да започне военни действия срещу България в този момент единствено поради натиска, оказан й в един специфичен геополитически контекст от Великобритания. Това са причините, поради които Гърция е решена да вземе своя реванш и да възстанови равновесието след 1885, насочвайки териториалните си апетити към Епир и Македония.
За разлика от Гърция, Сърбия не е възпрепятствана от великите сили да започне война срещу България веднага след Съединението през 1885, но за всеобщо учудване тя е много бързо разгромена... Чрез тази война Белград има за цел да предяви претенции за териториални компенсации, свързани с прекомерното уголемяване на България – в този период Сърбия е третата по големина балканска държава с територия от 48 000 кмІ и население от 2 900 000 души. Очевидно е, че в подобни условия Сърбия, по подобие на Гърция, разглежда македонския въпрос главно през призмата на регионалното равновесие. От тази гледна точка, няма нищо по-естествено от един гръцко-сръбски съюз с антибългарска насоченост по въпроса за Македония - сценарий, който се реализира напълно по време на балканските войни...
В периода непосредствено преди Първата световна война, т.е. в условията на крайна поляризация на международните отношения в Европа, Македония се превръща в “разменна монета” в политиката на наддаване на двата враждебни военни блока на Балканите. Очевидно е, че в тези условия македонският въпрос навлиза в нова фаза, която в никакъв случай не благоприятства чисто националните или етнически решения. Той става, повече от всеки друг път, функция на законите на реалната политика за сметка на имагинерния и все още нищо незначещ в международната политика принцип на националното самоопределение.
Лондонска вместо Санстефанска България
С други думи, максималистичният подход на България към македонския въпрос по време на балканските войни, а и след това, е бил поначало обречен на неуспех с оглед на конкретното съотношение на силите на регионално и извънрегионално ниво. Нещо по-лошо, тази обстановка около Македония не е резултат от някаква изключителна международна конюнктура, а от сравнително трайни и постоянни тенденции, за които българските политици не може да не са си давали сметка по време на ожесточеното съперничество за тази територия, продължило над 30 години. И въпреки това, те избират през 1913 “едностранния подход”, пренебрегвайки всички правила на реалистичната политика.
Всъщност, трите класически за България геополитически ситуации имат далеч по-прагматични решения от тези, които в крайна сметка са избрани и които водят до резултати с трагични последствия за цялата нация.
Така, през 1912 – 1913 съществуват поне още два различни подхода към македонския въпрос. Първият е този, който се препоръчва пост фактум от българската историография – категоричен отказ от подялба на Македония. Почти сигурно е, че при подобна хипотеза, балканските войни нямаше да се състоят и съдбата на Македония щеше да бъде решена по време на Първата световна война в значително по-благоприятни за българските интереси условия – твърде вероятен съюз с Русия (съответно с останалите държави от Антантата) срещу Турция и централните сили при несравнимо по-слаб геополитически натиск от страна на Сърбия (анексиране на Босна за сметка на Австро-Унгария) и на Гърция (очаквано разширяване по посока на Мала Азия) ...
Естествено е, че подобно развитие трудно би могло да се предвиди от българските политици и от тази гледна точка техните действия по време на балканските войни биха могли да бъдат оправдани в известна степен. Същото обаче не важи за втората хипотеза, която е далеч по-реалистична от първата, доколкото е съществувала като непосредствен вариант за действие. Тя е свързана с подхода, предложен от Иван Евстратиев Гешов в края на Първата балканска война в съответствие с даденостите, създадени от Лондонския мирен договор. Т.нар “Лондонска България” предвижда териториален компромис със съюзниците по формулата “Солун за Гърция, Скопие за Сърбия, Одрин за България” и международен арбитраж (от страна на Русия), гарантиращ спазването на договора със Сърбия (присъединяване на “безспорната зона” в Македония). Въпреки това, както имахме възможност да констатираме по-горе, тази възможност, предложена от Гешов, не е била взета под внимание в нито един момент от тогавашните управляващи фактори в България. Нещо повече, веднага след изключително благоприятния за балканските съюзници, в т.ч. и за България, Лондонски мирен договор подалият оставка Иван Евстратиев Гешов е сменен с далеч по-радикални политици, които ще бъдат заместени, на свой ред, с още по-радикални след провала си в Междусъюзническата война ...
Тактика без стратегия
По време на Първата световна война България, разочарована от поражението си в балканските войни, “логично” избира Тройния съюз, който вече се намира в състояние на война със Сърбия – главният български противник след подялбата на Македония. Този избор се извършва не само против волята на опозиционните партии, но и против мнението на някои авторитетни членове на управляващата коалиция като Никола Генадиев. Впрочем предупрежденията, които се съдържат в “доклада Генадиев” – “ще победи този, който разполага с повече резерви” – са напълно потвърдени от по-нататъшното развитие на събитията. Абсолютно сигурно е, че България прави своя избор по време на Първата световна война, ръководейки се не от картата на войната, а от субективните предпочитания на царя и правителството, чийто основен движещ мотив са предложенията на враждуващите страни относно Македония, като Тройният съюз надделява само защото неговата “оферта” е по-щедра от тази на Антантата. По такъв начин направеният избор съответства може би на тактическото развитие на военните действия, но няма нищо общо с трезвия анализ на стратегическите реалности, разгледани в тяхната по-дългосрочна динамика.
И наистина, съотношението на силите, разгледано в дългосрочна перспектива, не е било никак благоприятно за Тройния съюз, особено, ако се вземе предвид извъневропейският фактор или позицията на САЩ. Тази отвъдокеанска сила постепенно се намесва във войната още от 1914 – 1915, най-напред косвено, благодарение на финансовите си връзки с Великобритания, а следователно и с останалите държави от Антантата. Към края на 1916 – началото на 1917, влизането на САЩ във войната става неизбежно и е вече факт на 2 април 1917. Това е един от стратегическите обрати на войната, въпреки че американското участие във военните действия придобива пълната си ефективност едва в началото на 1918. Горното ясно показва, че решенията на българските управници през 1915 не са били определени от прагматичен анализ на геостратегическите реалности, а от наддаването на враждуващите блокове относно Македония.
Подобно становище изцяло се потвърждава от контра-примера на Румъния, чийто стратегически избор по време на войната се осъществява в зависимост от развитието на общата обстановка. Решението на Букурещ да се включи във войната е взето на 27 август 1916, т.е. цяла година след България. То се оказва твърде нещастно в краткосрочен аспект, доколкото румънската армия е бързо и безславно разбита, но напълно оправдано в дългосрочна перспектива, тъй като след войната Румъния се озовава в лагера на победителите, реализирайки, по такъв начин, почти напълно националните си въжделения. Главният аргумент на министър-председателя Братиану при вземането на това историческо решение е именно, че войната на изтощение преобръща шансовете за успех в полза на тези, които разполагат с по-силни резерви. Истина е, че румънската позиция се улеснява от обстоятелството, че главната част от териториите, към които страната се стреми преди войната, се намират в границите на Австро-Унгария, но вярно е също така, че това не попречва на румънските ръководители да се възползват спокойно и прагматично, а не емоционално, от времето си при анализа на съотношението на враждуващите сили.
Обратно на румънския случай, решението на България се оказва изключително ефикасно в краткосрочен аспект, доколкото българската армия успява да разгроми Сърбия и Румъния и да присъедини Македония и Добруджа – и двете загубени след Втората балканска война, - и катастрофално в дългосрочна перспектива, тъй като след войната България губи не само тези две територии, но и жизнено важния си излаз на Егейско море в полза на Гърция, както и районите на Босилеград, Цариброд и Струмица, анексирани от Сърбия.
Недоразбраният пример на Дания
По време на Втората световна война българската политика отново свързва съдбата на нацията с военен съюз, който претърпява поражение, подчертавайки по този начин една особено болезнена традиция, намерила по-късно израз в комплекса за объркания път. Въпреки това, в навечерието на съдбоносното решение пред България съществуват, както и по време на балканските войни, поне две алтернативи. Първата, която е и по-малко реалистична и “препоръчителна”, е тази, която в крайна сметка избира Югославия – отказ да се подпише съюзен договор с нацистка Германия, сключване на споразумение за взаимна помощ със СССР, твърде вероятна германска окупация, въоръжена съпротива и ... хиляди жертви и ужасни страдания.
Втората алтернатива е много по-реалистична от първата и “елегантна” от дипломатическа гледна точка. Това е изборът, направен от Дания – подчиняване на германската военна мощ, принудително пропускане на армиите на Третия райх през българска територия, но неприсъединяване към Тристранния пакт и отхвърляне на легитимността на неговите действия в политическа декларация. В такъв случай би било необходимо, може би, абдикирането на управляващата династия или формирането на правителство в емиграция ... Впрочем, подобна възможност е била подсказана на българския монарх от британския пълномощен министър в София, но тя не е взета под внимание:
“Цар Борис ІІІ предварително отхвърли всякакъв възможен упрек спрямо България, изтъквайки пълното й безсилие пред огромната мощ на Германия. Обаче Рендел отговори, че това не е извинение, за да стане тя нейна съучастница, вместо да последва примера на Дания” [Груев, 1991, с. 358].
В следващия период българският цар се опитва наистина да възприеме “балансиран” подход към исканията на германския си съюзник, като отказва категорично да изпрати български войски на Източния фронт срещу СССР, но това се оказва крайно недостатъчно, за да се избегне “прокълнатата” съдба на България и тя да бъде третирана като победена страна след поражението си в трета поредна война ...
* * *
Всъщност, ползата от подобни, надявам се не съвсем отегчителни исторически аналогии, би трябвало да бъде налагащото се само по себе си заключение, че “обективният” или първичен геополитически анализ на външната политика и колективните стереотипи, изградени на емоционална или идеологическа основа, са две напълно несъвместими понятия…
Литература:
-Божилов, Иван, Мутафчиева, Вера, Косев, Константин, Пантев, Андрей, Грънчаров, Стойчо, История на България, “Христо Ботев”, София, 1993, 759 с.
-Георгиев, Величко, Трифонов, Стайко, История на българите 1878 – 1944 (в документи), том II: 1912 - 1918, “Просвета”, София, 1996, 759 с.
-Гешов, Иван Евстратиев, Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи, “Балкан”, София, 1914, 144 с.
-Груев, Стефан, Корона от тръни. Царуването на цар Борис ІІІ (1918 – 1943), “Български писател”, София, 1991, 493 с.
-Chiclet, Christophe, Lory, Bernard, La Rйpublique de Macйdoine. Nouvelle venue dans le concert europйen, « L’Harmattan », Paris, 1998, 189 p.
-Кесяков, Борис, Николов, Димитър, Ньойски договор, “Мартилен”, София, 1994, 272 с.
-Косатев, Тодор, Тракийският въпрос във външната политика на България (1919 – 1923), “Марин Дринов”, София, 1996, 250 с.
-Марков, Георги, Българското крушение 1913, “БАН”, София, 1991, 237 с.
-Renouvin, Pierre, dir., Histoire des relations internationales, volume II, « Hachette », Paris, 1994, 706 p.
-Филов, Богдан, Дневник, “ОФ”, София, 1990, 811 с.
* Доктор по геополитически анализ на Парижкия университет, преподавател в ЮЗУ – Благоевград и НБУ – София, член на Българското геополитическо дружество
{rt}
Политическите изследвания в България рядко имат за предмет субективната, лична или психологическа страна от действията на овластените да вземат решения. Призмата, през която се разчитат ходовете на българските политици често се основава на такива научни методи и критерии за анализ, които в голяма степен игнорират ролята на субективните или колективни представи, оказващи несъмнено влияние върху точността на вземаните решения. Най-достъпният пример за подобен психологически комплекс или стереотип, който присъства в поведението на политиците, макар и подсъзнателно и вероятно с намаляваща сила, а оттам и с все по-трудно установим произход, е т.нар. “комплекс на сбъркания път”, формулиран от бившия президент Петър Стоянов в края на 90-те години на миналия век. Неговата кратка предистория е следната…
По време на т.нар. „преходен” или „посткомунистически” период, съвременната българска външна политика се оказа изключително последователна и настойчива в преследването на главната си стратегическа цел – присъединяване към Европейския съюз (ЕС). Благодарение на усилията на абсолютно всички правителства след 1990, първият голям резултат в областта на европейската интеграция беше постигнат на 10 декември 1999, когато България беше официално поканена да започне преговори за членство в ЕС.
Една година по-късно, на 1 декември 2000, с решение на Съвета на ЕС, България беше извадена от “черния списък” на Шенгенската конвенция. Така, българите най-сетне получиха правото да пътуват свободно без да имат нужда от визи в по-голямата част от държавите от ЕС или в т.нар. шенгенско пространство. Това се случи дълго след като всички останали асоциирани към ЕС държави от Централна Европа, с едно-единствено изключение – Румъния, бяха вече получили тази “привилегия”.
Българската дипломация постигна или по-скоро изтръгна тази победа в последния момент, именно благодарение на единството и решителността на политическата класа и цялата нация по въпроса за дискриминационния “черен списък”. Оживеният публичен дебат, който предшестваше решението на ЕС, позволи на министър-председателя Иван Костов и лидер на управляващата партия Съюз на демократичните сили (СДС) да формулира националния интерес по съвършено ясен начин:
“Визите са геополитика, защото сочат цивилизационната насоченост на дадена страна. [...] Хърватска няма визи, макар да не е асоциирана към ЕС страна. Хърватска няма визи, независимо, че още не води преговори за членство. Но Хърватска е част от геополитическото пространство в Европа. Ние искаме да станем точно такава част” [Демокрация, 11.11.2000].
Въпреки това, една фраза на тогавашния президент Петър Стоянов, подхвърлена по време на най-големия триумф на правителството на Иван Костов, показа, че зад непоклатимата фасада на българската позиция са се криели все пак известни съмнения от психологически или подсъзнателен характер:
“Синдромът на “сбъркания път” е заседнал дълбоко в българската психология в последните 50 – 60 години [...]. Този път можем да кажем: пътят не е сбъркан, това е пътят, по който трябва да върви България” [Демокрация, 2.12.2000].
С думите си президентът намекваше за липсата на достатъчно увереност у политиците по време на героичната им борба за вдигане на “шенгенската завеса”. В подобно душевно състояние се намираше и премиерът Костов една година по-рано, в края на войната в Косово. Да припомним тогавашните му тържествено приповдигнати думи пред българската телевизионна аудитория:
“Но факт е, че за първи път през този век България подкрепи справедлива кауза, която доведе до мир, в който ние не сме потърпевши” [Труд, 6.6.1999].
Представата за объркания път, която присъстваше по един или друг начин в изказванията на президента Стоянов и премиера Костов, беше изразена много по-точно, дори научно, от професор Чавдар Кюранов – един от идеолозите на Българската социалистическа партия (БСП) в този момент. Впрочем, тя определяше във висока степен собствения му анализ на международните дадености и предлагания от него метод на действие:
“Три пъти в своята история България е била изправена пред проблема за неутралитета – през 1914 г., 1939 г., и сега. [...] Винаги, когато България се е присъединявала към една или друга военна групировка, винаги е губела” [Дума, 28.11.1995; 3.2.1996].
Независимо дали служеше за мотивировката на про- или антизападна политика, геополитическата представа на объркания път присъстваше в политическия живот на България в посткомунистическия период. Тя беше неразделна, макар и психологическа, част от успехите и провалите на българската дипломация през цялото това време...
За най-болезнените спомени в народното съзнание ...
За да се проследи генезиса на една от основните слабости на българската политика е необходимо и неизбежно връщането към най-драматичните събития в българската история. Те не само формират съдбата на България за дълъг период от време, но са и едно от най-ярките свидетелства за опустошителните резултати, в т.ч. върху националното съзнание, на традиционното отсъствие на стратегическа култура в процеса на формиране и осъществяване на българската външна политика.