13
Пет, Дек
5 New Articles

Деловите решения, индустриалните отношения и тероризмът*

брой4 2005
Typography

Съвсем наскоро Академично издателство “Марин Дринов” поднесе на представителите на деловите среди, както и на специалистите по мениджмънт, развитие на човешките ресурси и индустриални отношения, фундаменталният труд на ст. н. с. д-р Румен Георгиев – “Делови решения. Методология и организация”. Определението “фундаментален” не е комплимент нито към издателството, нито към автора. То реално отразява значението на появата на книгата за тези българи, които имат отношение към проблема за взимането на делови решения, особено с въпроса за липсата на организация на взимането на решения в техните търговски дружества, държавни институции или неправителствени организации.

Желанието на автора на следващите редове е да се отклони в известна степен от традиционния канон на жанра “рецензия” и да покаже много сериозната практическа стойност на книгата, както и големият й мотивационен потенциал – запознаването с труда предизвиква спонтанното желание за по-нататъшно занимание с проблема и за формулиране на нови тези, свързани с него. Не случайно, след първите две части на книгата (“Теоретични основи на деловите решения” и “Методология и организация на процесите на взимане на делови решения”), една трета от нея е обединена в самостоятелната трета част - ”Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения”.

Имах късмета и удоволствието да наблюдавам раждането и развитието на идеята за този труд, както и постепенното оформяне на окончателния текст. Преди няколко години беше издадена електронна книга за нуждите на студентите от Стопански факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски” със заглавие “Анализ и оценка на риска в предприемачеството”. Имах честта да съм редактор на това учебно пособие и още тогава интуитивно усещах, че ще бъдем свидетели на много по-завършено продължение. И ето че днес пред нас е солидна книга (пълният й обем е 375 страници), която с чиста съвест може да бъде наречена “opus magnum” на Румен Георгиев.

Обосноваването на нуждата от подобен труд не се нуждае от кой знае какви красноречиви доказателства – всеки от нас се сблъсква ежедневно с практическия и теоретичен дефицит в тази област. Не случайно, пак в предговора, като първа главна цел на книгата е посочено желанието “да подпомогне предприемачи, ръководители, преподаватели, студенти и всички работещи в областта на бизнеса, обществените, административните и други организации за активно усвояване стратегиите на поведение и принципите на организация на деловите решения в условията на различни видове риск”. Много от нас са били свидетели на родилните мъки, свързани с организацията на взимането на решения в повече или по-малко големи бизнес структури. За хората, натрупали голям делови опит, четенето на тази книга постоянно ще се съпътства със забележки (или дори възклицания) от типа на: “ето, както тогава, когато ...”. За тези, които сега тепърва подготвят кариерата си на предприемаческото поприще или в областта на управлението въобще, излизането и е истинска привилегия. Задълбоченото запознаване с нея би могло да спести на младите ни колеги, нагазили в по-дълбоките води на бизнеса и управлението, страшно много лутания.

Книгата, разбира се не съдържа абсолютно готови управленски или предприемачески рецепти и Слава Богу – иначе тя едва ли би имала сегашната си стойност. Предложеният ни текст разширява кръгозора на сегашния или бъдещ мениджър и внушава необходимостта от наличие на системна методология и организация на деловите решения в условията на риск и неопределеност. С помощта на широк, интердисциплинарен подход и изключителна прецизност и изчерпателност при формулирането на терминологията, на читателя е поднесен огромен инструментариум, с който може да се подходи към проблемите на методологията и организацията на деловите решения.

Хиперконкуренцията в световното рисково

В книгата си, Румен Георгиев блестящо интерпретира лауреата на Нобелова награда за икономика за 1978 – Хърбърт Саймън, илюстрирайки фундаменталния му принос за разкриването на етапността при вземането на делови решения и на ограничеността на човешката рационалност.

Разглеждайки модела на Саймън за “човека, взимащ удовлетворяващи решения”, (при който мениджърите се стремят да взимат “удовлетворителни”, а не както всички смятат “оптимални” решения), Румен Георгиев се спира подробно на проблема за съотношението на т. нар. “програмируеми” и “непрограмируеми” решения.

За “програмируемите решения” съществуват определени правила и процедури – те се вземат при повтарящи се ситуации. За “непрограмируемите” обаче, няма готови правила или процедури. Те се срещат в нови или уникални ситуации и “в тези случаи изключителна роля играят интуицията, опитът и талантът на мениджърите”. (с. 260) Заключението на Хърбърт Саймън, с което д-р Георгиев изцяло се солидаризира е, че “стойността на вземането на непрограмируеми решения е много висока и затова всяка организация трябва да се старае да направи колкото се може повече решения програмируеми”. (с. 261)


 

Тук авторът внася един изящен и оригинален приносен момент, който е отправна точка за нови изследвания на много широк фронт. Според него, “днес, в условията на глобализация и хиперконкуренция, характерни за края на ХХ и началото на ХХІ век, използването на съвременните количествени методи, компютърни и комуникационни технологии е база, изключително важна и необходима, но недостатъчна за доброто качество на процеса на вземане на удовлетворяващи решения”. (с. 261) Особено значение той отдава на природата на хиперконкуренцията в световното рисково общество, която според него се определя:

“- първо, от високия динамизъм на условията за бизнес – когато постиганите преимущества от отделния човек и фирмите са бързотечни, отрасловите и националните граници – размити, предпочитанията на потребителите – капризни;

- второ, от умението да се управляват нематериалните активи и преди всичко интелектуалният капитал, което трудно се поддава на количествени оценки;

- трето, от целенасочените действия на големи играчи на пазара към дестабилизиране на съществуващи и формиране на нови пазари и използването на неикономически методи за създаване и фиксиране на конкурентни превъзходства по непредсказуем начин” (с. 262).

В условията на глобализация и хиперконкуренция, “непрекъснато се правят опити силите във външната среда, преди неконтролирани, да бъдат променяни чрез лобиране, законодателни акции, реклама, преговори, връзки с обществеността и стратегическо партньорство. Проблемите още повече се усложняват във връзка с влиянието на тероризма върху пазарните процеси. ... Вземането на удовлетворяващи решения днес все по-често се свързва с манипулации и силови акции за получаване на желания отговор”. (с. 262)

Въпросът за стремежа да се влияе на пазара с неикономически средства, в това число и с терористични актове е изключително актуален и представлява необятно поле за изследване. Фактически, в книгата е дадена блестяща методологическа обосновка на необходимостта да се изследва възможността да се въздейства върху пазарната конкуренция чрез терористични средства. Тази обосновка се опира на модела на Саймън за ограничената рационалност, интерпретиран от д-р Георгиев, а не на някакви съмнителни конспиративни теории. Тук обхватът на тезата на автора на книгата може да бъде разширен, като се подчертае, че същата тенденция се наблюдава вече и в индустриалните отношения. По-долу ще направя опит, да защитя тази теза опирайки се както на работата на д-р Георгиев, така и на новите трудове на Скот Лаш (Lash 2002), Алексей Петров (Петров 2005), а също на схващанията на Мануел Кастелс за мястото на световната криминална икономика в информационното общество. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002)

Анализирайки развитието на тероризма, Алексей Петров подчертава, че за съвременния тероризъм е характерно “високото и непрекъснато нарастващо ниво на организираност. Едни от важните прояви на тази тенденция са самоформирането на разклонена система от терористични структури в основните региони на света и ориентацията към различни направления на политическия екстремизъм. От значение е обстоятелството, че социалните условия на съвременния свят с постоянно възникващи вътрешнодържавни, регионални и глобални кризи и конфликти периодично се възпроизвеждат в различни мащаби и с различна активност. На мястото на разпадащите се или ликвидирани терористични структури се появяват нови организации с аналогичен характер”. (Петров 2005, с. 29 - 30)

За да анализираме променящата се същност на тероризма в контекста на “променящите се нестохастични и поведенчески фактори”, влияещи върху стратегическите решения на фирмите и организациите (Георгиев 2005, с. 262), се налага да въведем и понятието “дезорганизации”. То се използва от Скот Лаш за обозначаване на новозараждащите се социални форми, които са противоположни на организациите и съпътстващата ги власт, като западащи социални форми. Скот Лаш пише:

“Какво представляват дезорганизациите? Дезорганизациите не са отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със себе си залез на организацията и възход на индивидуализма.Той повлича обаче и възход на определени неорганизационни, често дори неинституционални форми на социалност. Така дезорганизациите не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са хаос, нито са хаотични. В действителност те може дори да са изградени от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите. Дезорганизациите не са нито формални, нито неформални организации – те са нещо друго. Дезорганизациите не са толкова местни, толкова уседнали, колкото са неформалните организации; по-често те са пръснати в целия свят, променят се непрекъснато, те са в движение в буквалния смисъл на думата. Дезорганизациите не са нито традиционни (т. е. общностни - Gemeinschaften), нито модерни(т. е. общества - Gesellschaften). На пръв поглед те сякаш приличат повече на общности, отколкото на общества – и дотолкова, доколкото това е вярно, можем да ги схващаме като форми на nachtraditionellen Vergemeinschaftungen (Berking, H., S. Neckel 1990)


 

Дезорганизациите предполагат определено ниво и особен вид – или трябва да я наречем единствена по рода си – индивидуализация, макар в същото време да са някак много по-колективистични от организациите. Дезорганизациите предполагат различен вид индивидуализация от организациите; те предполагат индивидуализация, която е неутилитарна, нестратегическа, несамоидентична. Организациите и институциите правят рационален избор (обикновено) с непреднамерени последици (странични ефекти). Дезорганизациите действат по различна логика. Често те самите са странични ефекти, непреднамерени последици от рационалния избор на организациите”. (Лаш 2004, с. 68)

Лаш е донякъде предпазлив, давайки за примери на такива дезорганизации младежките култури, в частност субкултурите на бритпопа и бразилската култура на обличане в стила на скейтбордисти и сърфисти. Или пък новите социални движения, младежките банди от гетата, които са изключени от информационните и комуникационните структури на глобалната информационна култура. Лаш обаче сочи като пример за дезорганизация и “гангстерският кланов капитализъм, зает днес с незаконно разпространение на наркотици, оръжия, емигранти и телесни органи”. (Лаш 2004, с. 68)

Това, което Лаш нарича “гангстерски кланов капитализъм”, Кастелс разглежда като мрежови предприятия на глобалната криминална икономика. Той нашироко описва, мащабите на споменатите от Лаш престъпни дейности. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 177-181). Разглеждайки създаването на глобални престъпни алианси, Кастелс подчертава: “Именно комбинацията от гъвкава организация между местните територии, обвързани с традиция и идентичност в благоприятна институционална среда и глобалният обсег, осъществен от стратегически съюзи е тази, която обяснява организационната сила на глобалната престъпност. Тя ги превръща във фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха. Никъде тази глобална стратегическа роля не е така очевидна, както при рухването на Русия и последиците от прехода от Съветски етатизъм към варварски прото-капитализъм”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 181-182)

Кастелс особено държи на връзката между емблематичното за информационното общество мрежово предприятие и глобалната престъпност. Той пише:

“Като използваха относителната безнаказаност в Русия и бившите Съветски републики в периода на преход, криминалните мрежи, както руски/екс-съветски, така и от целия свят, поеха управлението на значителна част от военните и ядрени запаси, предлагайки ги на най-изгодния купувач в обърканата международна обстановка след Студената война. Тъкмо тази интернационализация на криминалните дейности кара организираната престъпност от различни страни да създава по-скоро стратегически съюзи за сътрудничество, отколкото да води борба на чужди терени. Това става чрез договорни споразумения и джойнт венчърс, чиито бизнес на практика плътно следва организационната логика на това, което аз определих като “мрежово предприятие” – емблематично за информационната епоха. Нещо повече, по-голямата част от проявите на тези дейности са по същество глобализирани чрез “прането” им посредством глобалните финансови пазари.

Въпреки, че оценката за приходите и финансовите потоци, идващи от криминалната икономика варират произволно и не са напълно достоверни, те все пак са показателни за потресаващите размери на феномена, който описваме. Конференцията на Обединените нации за глобалната организирана престъпност през 1994 стигна до извода, че глобалната търговия с наркотици възлиза на около 500 млрд. долара годишно, което е повече от глобалната търговия с петрол. Общият приход от всички видове дейност бе оценен на около 750 млрд. долара на година.

През април 1990 финансовата група Г-7 обяви, че минимум 120 млрд. долара от нарко-парите са били “изпрани” в световната финансова система за една година. През 1993 Организацията за икономическо сътрудничество и развитие докладва, че “прането” на пари от нарко-трафика възлиза поне на 85 млрд. долара годишно (Newsweek, December 13, 1993)”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 170-171)

От своя страна, Алексей Петров пунктуално разкрива връзката между прането на пари и финансирането на тероризма. На механизмите и техниките на прането на пари и финансирането на терористичните дейности, той посвещава цяла глава в труда си (Петров 2005, с. 68 - 76).

Дотук описахме смисъла на понятието “дезорганизация”, в контекста, в който го използва Скот Лаш. Беше показано, че глобализираната престъпност, която според Мануел Кастелс е “фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха”, сама по себе си е “дезорганизация”. Това гледище се споделя и от Лаш. Беше показано че основният двигател на глобализацията на престъпните съюзи е глобалното пране на пари. Финансирането на тероризма е неосъществимо без прането на пари.

Така сгигаме на крачка от следващото заключение – на мястото на старите терористични организации, от типа на ЕТА и ИРА (или по-точно – успоредно на тях), идват нови терористични дезорганизации. “Ал Кайда” е типична “дезорганизация”, в смисъла, в който Лаш употребява това понятие. От разнообразните сведения, които имаме за “Ал Кайда”, можем да направим няколко заключения. Това не е нито формална, нито неформална организация, съвсем в унисон с определението на Лаш. В предговора си към “Критика на информацията”, Румяна Гладичева пише, че при дезорганизациите “няма легитимна власт, а има харизматичност и насилие ...”. (Гладичева, 2004). Всъщност, случаят с “Ал Кайда” е тъкмо такъв.


 

Голяма част от звената на “Ал Кайда” са точно “странични ефекти” от зрелищните атаки, заповядани от Осама бин Ладен срещу двата корпуса на Световния търговски център в Ню Йорк и срещу сградата на Пентагона. Многобройните извършители на самоубийствени атентати, произхождащи от страните от Магреба, най-вече от Алжир, са в много голяма степен “страничен продукт” на пълния провал на “народната демокрация” в Алжир и на свирепстващата многогодишна гражданска война, при която светски ориентираните сили (т. е. военните) по нищо не отстъпват по жестокост на ислямистите. Което напълно кореспондира с формулировката на Лаш, че дезорганизациите често са “странични ефекти и непреднамерени последици” от рационалния избор на организациите.

Действително, може да се смята за достоверно и логично, че основните акции на “Ал Кайда” са атаката срещу сградите на Пентагона във Вашингтон и Световния търговски център в Ню Йорк, както и двата последвали атентата в Истанбул, насочени срещу английски банки. Трудно може да се повярва, че атентатите, извършени от името на “Ал Кайда” в Индонезия или на Филипините са били разпоредени, а още по-малко организирани, от Осама бин Ладен и близкото му обкръжение.

Тук е налице именно феноменът “дезорганизация” – атентатите са страничен ефект от нападенията във Вашингтон, Ню Йорк и Истанбул. Те са вдъхновени от действията на Осама бин Ладен, но не са организирани от него. Извършителите на атентатите в Индонезия и Филипините не са пряко подчинени на “центъра” и (както отбелязва Скот Лаш) се ръководят не от организационна йерархия, а от ценности. “Дезорганизацията” наречена “Ал Кайда” е изградена “от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите”. “Ал Кайда” не е “местна” или “уседнала”. В пълен синхрон с дефиницията на Лаш, тя е пръсната по целия свят, променя се непрекъснато и е “в движение в буквалния смисъл на думата” (нека си спомним и отбелязаното от Алексей Петров за “самоформирането (!) на разклонена система от терористични структури в основните региони на света ...).

Механизмът на функционирането на този тип терористична “дезорганизация” включва провеждането на няколко зрелищни първоначални акции, които повличат след себе си по естествен път солидарните действия на съмишлениците (т.е. споделящите сходни ценности) от самоформиращата се дезорганизация. Извършителите на новите атентати се обявяват за част от “дезорганизацията” – т.е. от “Ал Кайда”. След това “моралните лидери” на дезорганизацията припознават извършителите на новите атентати за “свои хора” и лавината на глобализираното насилие расте. Естествено, това не може да стане без съществуването на симбиотичната връзка с глобалните медии. Алексей Петров цитира известната реплика на Маргарет Татчър: “тероризмът трябва да бъде лишен от кислорода на публичността” (Петров 2005, с. 79), след което на корицата на книгата си (!) я перефразира така: “жизнеспособността на тероризма се състои от светлината на публичността и кислорода на финансирането”. Важно е да се отбележи, че и двата фактора на жизнеността на тероризма – публичността и финансирането, са глобализирани. Сателитните телевизии и Интернет дават облика на глобализираните медии, а глобалното пране на пари осигурява “кислорода на финансирането”.

Разпространяването на новината от глобалните медии, винаги е последвано от “акт на припознаване”, който се извършва също по тях. Припознаването не се извършва задължително от Осама бин Ладен. Със същия успех “помазването” на новите съидейници и съ-деятели се извършва от Абу Мусаб аз Заркауи(6) или от други местни “авторитети”. Контактите между отделните разпръснати “ядра” се подчиняват много повече на еднопосочност в светоусещането и на харизмата на публичните лица на “Ал Кайда”, отколкото на някакъв властов авторитет или организационна йерархия.(7)

Автономността на действието на хората, самоидентифициращи се с “Ал Кайда” произтича освен от всичко друго и от още един фактор. Опитвайки да осигури собствената си безопасност и оцеляване, Осама бин Ладен се самоизключва от всякакви комуникационни мрежи за много продължителни периоди от време. През тези периоди той е изцяло в режим на “приемане”, но не и на “предаване”.(8) Посланията му се появяват по сателитните телевизии (обикновено тръгвайки от “Ал Джазира” или от някоя новинарска редакция) на интервали от по няколко месеца, като точното време на записването им преднамерено не може да бъде установено. “Конспиративното уединение” на Осама бин Ладен в непристъпните райони по границата между Афганистан и Пакистан и липсата на друга комуникация, освен чрез куриери изключват възможността “злодей номер едно на планетата” да осъществява оперативно ръководство над глобална терористична мрежа.(9)

Отчетайки факта, че държавните власти в Испания и Франция вече десетилетия не могат да се справят с терористичната организация “ЕТА”, а британското правителство отдавна е загубило надежда да елиминира ИРА, като политически и военен фактор, имаме сериозни основания да заключим, че терористичните дезорганизации ще имат още по-дълъг живот. Ако приемем тезата на Кастелс, че глобалната криминална икономика е неразделна част от информационното общество, днес можем да допълним и, че глобалните терористични “дезорганизации” се превръщат в основен фактор, допринасящ за все по-голямата сложност при взимането на “удовлетворително решение” в контекста на модела на Херберт Саймън и на глобалната хиперконкуренция. С атаките си срещу Световния търговски център на 11 септември 2001, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера.(10) Дейността на терористичните “дезорганизации” сама по себе си се превръща в част от глобалната хипер конкуренция.


 

Възходът на терористичните дезорганизации и социалната несигурност, породени от бурното развитие на глобализацията, изненадващо “извадиха и други призраци от гардероба”. Както твърди Улрих Бек, “все по-голям брой мъже и жени са принудени да разглеждат бъдещето по-скоро като заплаха, отколкото като убежище или като обетована земя”. (Бек 2001, с. 22) Според него, може да се разгърне истинска “политикономия на несигурността”, една политическа икономия на световното рисково общество(11).

Императивите на “политикономията на несигурността” – преди всичко проблемите с “гъвкавостта”, нарастването на обема на “лабилния труд” и т. н., внезапно отвориха вратите за тероризма в индустриалните отношения. Опитът на правителството на Берлускони да реформира пазара на труда, опирайки се преди всичко на стремежа къв “гъвкавост” предизвика огромно социално напрежение. Окуражени и въодушевени от глобалната вълна на насилие, днешните наследници на някогашните страховити “Червени бригади”, проведоха серия от терористични актове срещу “предателите на интересите на трудещите се”, като кулминацията им беше убийството на правителствения съветник по проблемите на трудовото право и индустриалните отношения Марко Биаджи, на 19 март 2002. Последното нагледно показва, че ако дейността на терористичните “дезорганизации” се е превърнала в част от глобалната хиперконкуренция, то самата хиперконкуренция, под диктовката на императивите на “политикономията на несигурността”, може да роди насилие и тероризъм.

В разглежданата монография на д-р Румен Георгиев, а също и в някои други негови публикации, можем да намерим интересни и оригинални хипотези за пътя по който ще върви икономиката на информационното общество в условията на така описаната хиперконкуренция. Според автора, “Социалната форма, наречена организация (сдружение, фирма, правителство и т. н.), която доминира днес, ще се променя динамично, но едва ли ще отмре под влияние на информационната революция, както “прогнозират” някои автори. Ще се изменят най-вече нейната целерационалност и принципите, на които ще се формират и реализират решенията в нея. Във всички случаи, предпоставки за подобни динамични промени ще бъдат и такива “неформални” фактори при вземане на деловите решения, които се намират под силното въздействие на “външната структура” – култура, убеждения, клъстери, регионални и етнически цели и др.

Глобализацията не може да остане “маломерна мечта” и “заложница” на въображението на банкери, брокери и политици. Тя трябва да се “измечтае” от всички...

Първо приоритетно инвестиционно пространство трябва да стане създаването на система от мрежови съобщества, “клъстери” на “стика” на гражданското общество със силно централизираната корпоративна парично – финансова система, господстваща в почти всички държави, а също и в отношенията между тях. За преодоляването на назряващата криза в “световното медийно село” корпоративните по характер банки, държавните и регионалните бюджети би следвало да бъдат само част на парично - финансовата инфраструктура. Преобладаващата част от тази инфраструктура е важно да станат взаимоосигурителните и застрахователни кооперации, колективните инвестиционни фондове и спестовно – кредитните асоциации, работещи със съвременни информационни технологии на регионален и проблемен принцип. Тези клъстерни форми могат да изиграят мощна стимулираща роля за по-ефективно функциониране на парично – финансовите потоци. А те, както е известно, са основните информационни потоци на икономическата глобализация”. (Георгиев 2005 с.6).

“Моделът на боклукчийското кошче”

Поредната находка в книгата на Румен Георгиев е свързана с подчертаване приноса на Дж. Марч за развитието на концепцията за ограничената рационалност с въвеждането на “модела на боклукчийското кошче”. Както подчертава д-р Георгиев, този модел описва процеса на взимане на делови решения в условията на висока неопределеност. Интерпретирайки Марч, той обяснява, че “често срещано явление е сътрудниците в една организация да се борят за правото да участват във вземането на решения, а след това да не участват; да изискват предоставяне на информация, а след това да не я използват; да хвърлят сили и време за вземане на решение, а след това да не проявяват интерес ще бъде ли то реализирано и т. н. Затова търсенето и предлагането на решения може да се разглеждат като своеобразно боклукчийско кошче, в което различните видове решения се хвърлят, след като се произведат”.

Действително, моделът на “боклукчийското кошче” отразява факта, че в практиката процесите на взимане на деловите решения, твърде често са далеч от рационалността. Има основание да се твърди, че дейността на организациите може да се разглежда като “случайно множество от разнородни и най-често нерационални решения, слабо свързани помежду си и с целите на самата организация”. В книгата на д-р Георгиев не са дадени конкретни примери от практиката, затова по-долу ще представея няколко, които би трябвало да илюстрират процеса на първоначално изискване на право за участие при взимането на решения, а след това, как същото това право или взетите решения биват хвърлени в кошчето.


 

Примерите са взети от обществения живот , в т. ч. и от практиката на индустриалните отношения в България, след 1997. Мисля, че е коректно да се дадат подобни примери, тъй като става дума за взимане на “делови решения”, с конкретни последствия върху общественото развитие, върху битието на организациите, чиито представители са участвали във взимането на тези решения и върху живота на широки слоеве от населението.

Първият пример е свързан с приемането на програма за интеграция на ромското население в българското общество. Подобна програма действително беше изработена, като в цялостния процес участваха както експерти, така и над 80 ромски неправителствени организации (според някои източници, ромските диалекти в България са около 80, което навежда на мисълта, че в лицето на тези неправителствени организации са били представени повечето големи ромски кланове в страната). Процесът на изработването на програмата наложи и създаването на специална структура – Национален съвет по етнодемографските проблеми със съответен секретариат. В тази институционална рамка беше създадена програмата за интеграция на ромите в българското общество. Програмата дори и с “просто око” се оценяваше като смислена и гледаше доста напред, т. е. беше “стратегическа”. В основата й беше заложена идеята за радикално подобряване на образователното равнище на новите поколения роми – на тези, които тръгваха на училище, или ходеха на училище към периода на създаването на програмата. Гръбнакът на програмата беше десегрегацията на училищата – предвиждаше се “циганските училища” в махалите (вече открито можем да кажем – в гетата) да бъдат закрити, а ромите – ученици да учат заедно с българчетата в нормалните общообразователни училища.

Изработването на програмата беше съпроводено с ожесточени спорове, кой от ромските неправителствени организации има право да участва и кой не. Огромна енергия беше изразходвана за да се постигне компромис за представителството на посочените по-горе “повече от 80 ромски организации”. В крайна сметка, участниците в процеса се сдобиха със съгласуван документ, за който можеше да се каже, че е подкрепен от представителна за ромската общност група от обществени деятели. Тогавашният председател на Европейската комисия – Романо Проди, даде изключително висока оценка на създадения документ. Всичко беше чудесно, но ...

При пълно съответствие с “модела на боклукчийското кошче”, ключовият участник във взимането на решенията, каква стратегия да се прилага за интеграцията на ромите – изпълнителната власт, загуби по-нататъшен интерес към проблема. Документът, т. е. комплектът от делови решения (имаше и график, по който програмата трябваше да се изпълнява), беше хвърлен в най-добрия случай “под миндера” или според модела на Дж. Марч – в боклукчийското кошче. Осемдесеттте неправителствени ромски организации също не проявиха особено упорство в искането за изпълнение на програмата (т. е. за изпълнението на взетите “делови решения”), въпреки че, ако някой беше поставил под съмнение участието на която и да е от тях, щеше да бъде незабавно обявен за обществен враг.

Следващите примери са от областта на индустриалните отношения в най-широкия им смисъл. Един от най-пресните и съвсем адекватни (за съжаление) примери е случаят с изработването на Националния план за развитие (НПР). Социалните партньори – синдикатите и работодателските организации, упражниха огромен натиск върху изпълнителната власт и, позовавайки се и на “европейския регламент”, успяха да си извоюват правото на участие в работната група по изработвянето на НПР. Веднъж постигнали този частичен успех (в крайна сметка окончателните решения се взимат само от представителите на политическите кабинети и държавната администрация), представителите на синдикатите и работодателите, рязко намалиха интереса си към работата по НПР и натрупаха доста “неизвинени отсъствия” (авторът на тези редове е член на тази работна група и също не е пример за подражание ...). Въпреки това, ако някой беше поставил и за миг под съмнение правото на участие на представителните организации на социалните партньори, щеше незабавно да бъде заклеймен като противник на прозрачността и социалния диалог.

По подобен начин, представителните синдикати поставиха ребром пред правителството на Иван Костов въпроса за ратифицирането на Европейската социална харта (ревизирана). След като синдикатите проявиха хиперактивност при лобирането за взимане на решение за започване на работа по ратификацията на хартата, със започването на същинската работа техният ентусиазъм започна забележимо да спада. Присъствието на делегатите на представителните синдикати в Съвета по ратификацията на хартата започна да се “разрежда” все повече и повече. След ратификацията и , Съветът продължи работата си – в него примерно трябваше да се изработва позицията на България по всички оплаквания за погазване на хартата, идващи от различните европейски страни. Тогава участието на представителните синдикати почти замря.

Обяснението, което представителите на КНСБ и КТ “Подкрепа” даваха на този феномен, беше че в Съвета по ратификацията на Европейската социална харта участват и непредставителните синдикати. Това разводнявало работата му и го превръщало в трибуна за нападки срещу национално представителните профсъюзи. Подобно емоционално обяснение е правдоподобно в някаква степен, но то, само по себе си, отлично се вписва в “модела на боклукчийското кошче”. Ако се върнем към текста на Дж. Марч и интерпретацията на Румен Георгиев ще видим, че тук наистина е налице “процес на вземане на делови решения като хаотично и безразборно взаимодействие или съчетание на различни елементи, които могат да се появят и изчезнат случайно и независимо един от друг”.


 

В крайна сметка и изпълнителната власт “хвърли в кошчето” взетото решение за ратификация на хартата. Съветът по ратификацията, преобразуван впоследствие в Съвет по Европейската социална харта беше разтурен по времето на правителството на Симеон Сакскобургготски от министър Христина Христова с аргумента, че с тази материя трябва да се занимава Икономическият и социален съвет. Дори и чисто нормативно е ясно, че Икономическият и социален съвет няма такива правомощия, а и съставът на Съвета трябва да бъде далеч по-широк. Но тук нормативният аспект не е толкова интересен. Случаят с хартата е интересен като възможна илюстрация на “модела на боклукчийското кошче”.

Някой може да постави под съмненине адекватността на тези примери, с аргумента, че те са от области, където “деловитостта” не е особено разпространена. Действително, дискусионно е доколко взаимодействието на изпълнителната власт с част от гражданското общество или системата на индустриалните отношения в страната могат да се разглеждат като функциониране на организации в управленски смисъл. Отговорът е по-скоро “да”. Всъщност, самият характер на взиманите решения изцяло се вмества в дефиницията на Румен Георгиев. Разграничавайки деловите от личните решения, той изрично подчертава, че “деловите решения са политически, икономически, финансови и други решения, които се вземат в организациите. ... Ръководителите би трябвало да умеят както да обосновават ефективността на едно или друго решение, така и да обясняват на другите и обществото защо го вземат”. (Георгиев 2005, с. 24) Пак там се прави разграничение на деловите решения на експертни и управленски. “Експертните решения носят препоръчителен характер и се вземат от т. нар. техноструктура в организацията ... За разлика от тях, управленските решения се вземат непосредствено от линейните ръководители и по същество са управляващи въздействия, насочени към постигане на целите на организацията”.

От тази гледна точка и поведението на изпълнителната власт и ромските организации в рамките на Националния съвет по етнодемографските проблеми, и действията и бездействията на социалните партньори в рамките на работната група по Националния план за развитие, и поведението на представителните синдикати от една страна и на Министъра на труда от друга, в случая със Съвета по Европейската социална харта, в крайна сметка, дори и поведението на участниците в Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС) в редица случаи са илюстрация на функционирането на “модела на боклукчийското кошче” при взимане на делови решения. За тези читатели, които категорично биха възразили, че това не са случаи на взимане на делови решения вътре в някаква организация, бихме предложили по-разширено тълкуване. И то е, че поведението на социалните актьори и формирането на техните политики, както и поведението на гражданските организации и изпълнителната власт в тяхното взаимодействие, могат да се опишат с “модела на боклукчийското кошче” на Дж. Марч, като част от концепцията да ограничената рационалност.

Що се отнася до концепцията на Румен Георгиев за методологическата плоскост, в която би могло “свободният избор” при “боклукчийското кошче” да се интегрира с рационални от гледна точка на обществото и икономиката действия, то перспективата, според него, трябва да се търси в системно – диалогичния подход към деловите решения във всички видове организации като социални форми на обществото. Информационното общество създава и ще създава необходимите за прилагането на този подход техника и технологии. Разработените в монографията множество принципи и методи, д-р Георгиев, в крайна сметка, синтезира в развитието на основния механизъм на организационната култура – играта и по-точно сюжетно - ролевата игра.

Авторът пише: “Анализът показва, че манипулацията чрез неопределеност и несигурност е важен елемент в борбата за власт и влияние във всяка структурна цялост, поради което “игровата” страна на деловите решения ще придобива все по-голямо значение в практиката на тяхното усъвършенстване. Приоритетна задача на управленската наука става задачата за доразработването на съответстващи на тенденцията модели и техники за балансиране и ефективност на решенията”. (Георгиев 2005, с. 290)

За мениджърите от практиката монографията на ст. н. с. д-р Румен Георгиев разкрива нови направления за продуктивно развитие на системите за делови решения и за повишаване на ефективността от тяхната дейност.

* Приписка към монографията на Румен Георгиев “Делови решения: методология и организация”

** Авторът е бивш зам.министър на труда и социалната политика, понастоящем е зам.председател на Съюза за стопанска политика


Бележки:

(3) Румен Георгиев практически се придържа към концепцията на Улрих Бек за световното рисково общество. (Бек 2001)

(4) Оригиналното заглавие на предговора на Румяна Гладичева към книгата на Скот Лаш “Критика на информацията” е буквално:

БИТИЕ-В-:\ДЕЗИНФОРМИР@НОТО

ИНФОРМАЦИОННО ОБЩЕСТВО ©

(Предговор към българското издание)

Румяна_ГладичеваТМ.

Както изрично се подчертава в бележка под линия към текста, “специфичното изписване на заглавието, а също така символите за авторско право (©) и запазена търговска марка (ТМ) не са печатни грешки. Защо са тук, ще стане отчасти ясно в настоящия увод и със сигурност напълно ясно слид прочитане на книгата ...”. Тук при изписването на литературните източници, заглавието на предговора на Румяна Гладичева е дадено в “нормализиран вид”.

(5) Не много дълго след атаката срещу “Близнаците” и сградата на Пентагона, се появиха “капитални трудове”, (кой знае защо, преобладават френските “открития”), доказващи всевъзможни екзотични твърдения, общото в които се свежда до това, че всичко е било под контрола на американските тайни служби, а криещият се в планините на Афганистан, Осама бин Ладен няма никакво отношение към случая. От опит знаем, че конспиративните теории обикновено са забавни, но не дават обяснение на разглежданите явления. Теориите, че американците “сами са си взривили Близнаците”, със сигурност разпалват въображението, но не обясняват нищо. Лансираните обяснения, че атаката на “Ал Кайда” е била необходима на Буш, за да ограничи демократичните свободи в страната, приемайки т. нар. “Патриотичен акт” не издържат сритика. Действително, с “Патриотичния акт” се допуска намеса в личния живот на американските граждани, каквато поне на пръв поглед до сега не се е случвала. От друга страна, внимателният преглед на историята показва, че има и други прецеденти по време на остри кризисни ситуации – примерно депортирането на хиляди американски граждани от японски произход в концентрационни лагери по време на Втората световна война. От друга страна, може да се смята, че американската система на взаимен контрол и баланс на властите (check and balance) постепенно ще върне нещата в нормалното им русло, стига кризата да не се изостри точно от терористични действия на територията на страната.

Тезата, че терористичните актове са били необходими на американската страна за да започне експанзия в Близкия и Средния Изток, също не издържа критика. Поводът за Виетнамската война е един военноморски инцидент. За намирането на повод за война срещу сатанизирани режими, като този на талибаните или на Саддам Хюсеин, изобщо не е необходимо да се превръща центърът на Ню Йорк в действащ макет на Ада на Данте.

По изброените причини, авторът на този текст, търси причините за появата на “Ал Кайда” и подобните й “терористични дезорганизации” в “непреднамерените последици на информационализацията”, а не в мистични конспирации, достоверността на които е съпоставима с тази на “Протоколите на сионските мъдреци” и на “научните доводи” на Волен Сидеров.

(6) Специалистите – арабисти, неколкократно обръщаха внимание, че правилното изписване на името на именития терорист е Абу Мусаб аз Заркауи, а не както масовото му изписване в периодичния печат - Абу Мусаб ал Заркауи.

(7) Не случайно в предговора към българското издание на “Критика на информацията”, Румяна Гладичева поставя специално ударение върху тезата на Лаш, че дезорганизациите “не са нито по Маркс, нито по Вебер, а по Дюркейм. ...те са дълбоко културни творения, прединституционални форми ...” (Гладичева 2004, стр. 12)

(8) Осама бин Ладен има пълното основание да не се докосва до никакви електронни комуникационни средства. Пред очите му е примера на чеченския водач Джохар Дудаев, който беше убит с ракета, насочена по сигнала на сателитния му телефон. Дори и за секунда да приемем абсурдните конспиративни теории, че Осама бин Ладен е “крайно необходим на американците жив”, то при официално обявената награда за главата му, ще се намерят достатъчно на брой добре мотивирани и екипирани частни лица, които да вземат парите за елиминирането му.

(9) В средата на месец юни 2005, американската администрация обяви на всеослушание, че “много добре знае, къде се намира Осама бин Ладен”. Ако за секунда се абстрахираме от скепсиса си към силните думи, казани под светлината на прожекторите, можем да се съгласим, че в настоящия момент ликвидирането на Осама бин Ладен няма да разстрои функционирането на планетарна “дезорганизация” като “Ал Кайда”. Що се отнася до моралния ефект, той също е дискусионен, в контекста на заявено лично желание на Осама бин Ладен да загине като мъченик на вярата. По тази причина, не е невъзможно американските специални служби действително да знаят местонахождението на вожда на “Ал Кайда”, но да изчакват хода на събитията. Ако слуховете за тежкото заболяване на Осама бин Ладен са поне от части верни, за американците действително е по-изгодно той да умре в леглото си, отколкото в бой с техните командоси. Едва ли перспективата да се създаде нова икона на ислямския екстремизъм влиза в сметките на аналитиците от специалните служби на САЩ.

(10) По-внимателният прочит на наличните данни за биографията на Осама бин Ладен, показва неговата лична еволюция в две посоки – загуба на собствените му илюзии и приспособяване към глобалните обществени именения. Първоначално бин Ладен се озовава в Афганистан, като скучаещ млад саудитски аристократ, търсещ достойно занимание, с което да осмисли живота си. По тази причина, бин Ладен решава да се сражава срещу съветските войски и срещу силите на техните местни поддръжници. За периода на престоя си в Афганистан, бин Ладен има неограничаната възможност да се разочарова от всички и от всичко – от муджахидинските командири, от представителите на всевъзможните тайни служби, опериращи на афганистански терен, от ролята на съседен “братски” мюсюлмански Пакистан, дори и от съветската армия като противник. Осама бин Ладен получава такива уроци по политически и житейски цинизъм, по двойни (и повече) стандарти в поведението на основните играчи при различни ситуации и най-вероятно по алчност и стремеж към безконтролно забогатяване, че за него не остават абсолютно никакви авторитети освен може би Всевишният Аллах.

Завръщайки се от Афганистан, Бин Ладен извършва първия си “личен преход” – от прединдустриалната действителност на Саудитска Арабия и Афганистан в модерната индустриална епоха. По-точно, бин Ладен се обръща към възможностите за финансиране на дейността му с индустриални средства. Той предлага услугите си на правителствата на страни от Африканския рог, които се разплащат с него, възлагайки на семейната му строителна компания значителни инфраструктурни обекти. В този период, бин Ладен акумулира финансови средства и се опитва да създаде интернационална ОРГАНИЗАЦИЯ за борба с мразените от него носители на покварата на западната модерност. (Bodansky 2001). Още тогава, бин Ладен интуитивно ще усети колко уязвима е ОРГАНИЗАЦИЯТА в условията на сателитно следене от космоса и на глобално послушване. По ирония на съдбата, в борбата си със западната модерност, Осама бин Ладен ще трябва да прекрачи и в постмодерната епоха и в информационното общество, давайки началото на формирането на опасна, трансконтинентална терористична “ДЕЗОРГАНИЗАЦИЯ”.

Атаката от 11 септември 2001 г., е демонстрация, както на стремежа към ярка символика, така и на изоставянето на “индустриалните методи” за финансиране на терористичната дейност от страна на бин Ладен. Бин Ладен и хората му са били съвършенно на ясно, че унищожаването на обекта на атаката – Световния търговски център или дори спирането на функционирането му, ще доведат до своеобразна “сеизмична вълна”, която ще въздейства на световната икономика в “реално време”. Така както основна характеристика на глобализацията е възможността да се спекулира на глобалните финасови пазари в реално време, така и подобни “прецизно прицелени” терористични актове имат светкавично отражение на фондовите борси и на световните финансови пазари. И действително, атаката от 11 септември 2001 г., довежда до спиране на операциите на Ню Йоркската борса за продължително време, отеква силно на световните финасови пазари и предизвиква драматичен спад на акциите на цял отрасъл – въздушните превози, докато акциите на железопътните превози, макар и с малко по-голям “лаг” във времето отбелязват ръст.

Има всички основания да се смята, че бин Ладен и съмишлениците му са спекулирали на фондовата борса (и не само нам), знаейки предварително, какво ще се случи. На практика това поведение може да се приравни към спекулиране на борсата с нерегламентирано използване на вътрешна, “инсайдърска” информация. Ако някой ден бин Ладен бъде изправен пред американски съд, нищо чудно да му бъде предявено и обвинение в незаконна борсова спукулация.

В момента обаче е налице негласно споразумение между познавачите на проблема, да не се акцентира върху този тъй важен аспект на дейността на бин Ладен. Причината може да бъде потърсена във факта, че възможността да се използва терористичен акт за мащабни спекулации на фондовата борса, както и на глобалните финасови пазари в някаква степен поставя под съмнение самите устои на съвременния капитализъм. За широката публика е недопустимо, инвестициите на гражданите да бъдат зависими от избора на мишена за терористичен акт от някакъв саудитски милионер с месиянско чувство. От друга страна трябва да се отбележи, че другите два прочути терористични актове на “Ал Кайда”, за които може да се смята за сигурно, че са разпоредени от бин Ладен, са отново срещу сериозни финасови институции (британски банки) в столицата на най-светски ориентираната мюсюлманска държава – Турция (ето отново и символният аспект).

Със своите атаки-символи срещу световни финасови институции с всичките произтичащи от тях последици, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера. Можем да смятаме това, като още по-мотивиращ фактор за последвалата остра, мащабна и безкомпромисна реакция на американската администрация, изразяваща се преди всичко в интервенцията в Афганистан.

(11) Улрих Бек фокусира вниманието ни върху пет обстоятелства, позволяващи “да се разгърне подобна политическа икономия на несигурността, една политическа икономия на световното рисково общество”. (Beck 1999), (Бек 2001) На първо място, “новата силова игра между териториално фиксираните политически актьори (държава, парламент, профсъюзи) и нетериториални икономечески актьори (представители на капитала, финансите и търговията) е централният елемент, намерил израз в политическата икономия на несигурността и риска”. Бек се позовава на “една проста формула: капиталът е глобален, трудът е локален”. Междувременно по целия свят бързо нараства обемът на лабилния труд, т. е. на занятията, свързани с непълен работен ден, със самонаемане и с ограничени срокове, както и на други форми, на които според Бек “още не сме намерили подходящи обозначения”. (Бек 2001, стр. 22) Според Бек, ако този процес продължи, след около петнайсетина години (т. е. някъде към 2015 г.) половината от трудоспособното население на Земята ще работи в условията на несигурност.

На второ място, според Бек, това води до “основателното впечатление, че държавата няма никакъв друг полезен ход, освен да избира между: (а) социална защита на нарастващо число бедни хора с цената на висока безработица (както е в повечето европейски страни) и (б) примиряване със скандално голяма бедност, за да се постигне малко по-ниска безработица (както е в...

{rt}

Съвсем наскоро Академично издателство “Марин Дринов” поднесе на представителите на деловите среди, както и на специалистите по мениджмънт, развитие на човешките ресурси и индустриални отношения, фундаменталният труд на ст. н. с. д-р Румен Георгиев – “Делови решения. Методология и организация”. Определението “фундаментален” не е комплимент нито към издателството, нито към автора. То реално отразява значението на появата на книгата за тези българи, които имат отношение към проблема за взимането на делови решения, особено с въпроса за липсата на организация на взимането на решения в техните търговски дружества, държавни институции или неправителствени организации.

Желанието на автора на следващите редове е да се отклони в известна степен от традиционния канон на жанра “рецензия” и да покаже много сериозната практическа стойност на книгата, както и големият й мотивационен потенциал – запознаването с труда предизвиква спонтанното желание за по-нататъшно занимание с проблема и за формулиране на нови тези, свързани с него. Не случайно, след първите две части на книгата (“Теоретични основи на деловите решения” и “Методология и организация на процесите на взимане на делови решения”), една трета от нея е обединена в самостоятелната трета част - ”Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения”.

Имах късмета и удоволствието да наблюдавам раждането и развитието на идеята за този труд, както и постепенното оформяне на окончателния текст. Преди няколко години беше издадена електронна книга за нуждите на студентите от Стопански факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски” със заглавие “Анализ и оценка на риска в предприемачеството”. Имах честта да съм редактор на това учебно пособие и още тогава интуитивно усещах, че ще бъдем свидетели на много по-завършено продължение. И ето че днес пред нас е солидна книга (пълният й обем е 375 страници), която с чиста съвест може да бъде наречена “opus magnum” на Румен Георгиев.

Обосноваването на нуждата от подобен труд не се нуждае от кой знае какви красноречиви доказателства – всеки от нас се сблъсква ежедневно с практическия и теоретичен дефицит в тази област. Не случайно, пак в предговора, като първа главна цел на книгата е посочено желанието “да подпомогне предприемачи, ръководители, преподаватели, студенти и всички работещи в областта на бизнеса, обществените, административните и други организации за активно усвояване стратегиите на поведение и принципите на организация на деловите решения в условията на различни видове риск”. Много от нас са били свидетели на родилните мъки, свързани с организацията на взимането на решения в повече или по-малко големи бизнес структури. За хората, натрупали голям делови опит, четенето на тази книга постоянно ще се съпътства със забележки (или дори възклицания) от типа на: “ето, както тогава, когато ...”. За тези, които сега тепърва подготвят кариерата си на предприемаческото поприще или в областта на управлението въобще, излизането и е истинска привилегия. Задълбоченото запознаване с нея би могло да спести на младите ни колеги, нагазили в по-дълбоките води на бизнеса и управлението, страшно много лутания.

Книгата, разбира се не съдържа абсолютно готови управленски или предприемачески рецепти и Слава Богу – иначе тя едва ли би имала сегашната си стойност. Предложеният ни текст разширява кръгозора на сегашния или бъдещ мениджър и внушава необходимостта от наличие на системна методология и организация на деловите решения в условията на риск и неопределеност. С помощта на широк, интердисциплинарен подход и изключителна прецизност и изчерпателност при формулирането на терминологията, на читателя е поднесен огромен инструментариум, с който може да се подходи към проблемите на методологията и организацията на деловите решения.

Хиперконкуренцията в световното рисково

В книгата си, Румен Георгиев блестящо интерпретира лауреата на Нобелова награда за икономика за 1978 – Хърбърт Саймън, илюстрирайки фундаменталния му принос за разкриването на етапността при вземането на делови решения и на ограничеността на човешката рационалност.

Разглеждайки модела на Саймън за “човека, взимащ удовлетворяващи решения”, (при който мениджърите се стремят да взимат “удовлетворителни”, а не както всички смятат “оптимални” решения), Румен Георгиев се спира подробно на проблема за съотношението на т. нар. “програмируеми” и “непрограмируеми” решения.

За “програмируемите решения” съществуват определени правила и процедури – те се вземат при повтарящи се ситуации. За “непрограмируемите” обаче, няма готови правила или процедури. Те се срещат в нови или уникални ситуации и “в тези случаи изключителна роля играят интуицията, опитът и талантът на мениджърите”. (с. 260) Заключението на Хърбърт Саймън, с което д-р Георгиев изцяло се солидаризира е, че “стойността на вземането на непрограмируеми решения е много висока и затова всяка организация трябва да се старае да направи колкото се може повече решения програмируеми”. (с. 261)

Съвсем наскоро Академично издателство “Марин Дринов” поднесе на представителите на деловите среди, както и на специалистите по мениджмънт, развитие на човешките ресурси и индустриални отношения, фундаменталният труд на ст. н. с. д-р Румен Георгиев – “Делови решения. Методология и организация”. Определението “фундаментален” не е комплимент нито към издателството, нито към автора. То реално отразява значението на появата на книгата за тези българи, които имат отношение към проблема за взимането на делови решения, особено с въпроса за липсата на организация на взимането на решения в техните търговски дружества, държавни институции или неправителствени организации.

Желанието на автора на следващите редове е да се отклони в известна степен от традиционния канон на жанра “рецензия” и да покаже много сериозната практическа стойност на книгата, както и големият й мотивационен потенциал – запознаването с труда предизвиква спонтанното желание за по-нататъшно занимание с проблема и за формулиране на нови тези, свързани с него. Не случайно, след първите две части на книгата (“Теоретични основи на деловите решения” и “Методология и организация на процесите на взимане на делови решения”), една трета от нея е обединена в самостоятелната трета част - ”Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения”.

Имах късмета и удоволствието да наблюдавам раждането и развитието на идеята за този труд, както и постепенното оформяне на окончателния текст. Преди няколко години беше издадена електронна книга за нуждите на студентите от Стопански факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски” със заглавие “Анализ и оценка на риска в предприемачеството”. Имах честта да съм редактор на това учебно пособие и още тогава интуитивно усещах, че ще бъдем свидетели на много по-завършено продължение. И ето че днес пред нас е солидна книга (пълният й обем е 375 страници), която с чиста съвест може да бъде наречена “opus magnum” на Румен Георгиев.

Обосноваването на нуждата от подобен труд не се нуждае от кой знае какви красноречиви доказателства – всеки от нас се сблъсква ежедневно с практическия и теоретичен дефицит в тази област. Не случайно, пак в предговора, като първа главна цел на книгата е посочено желанието “да подпомогне предприемачи, ръководители, преподаватели, студенти и всички работещи в областта на бизнеса, обществените, административните и други организации за активно усвояване стратегиите на поведение и принципите на организация на деловите решения в условията на различни видове риск”. Много от нас са били свидетели на родилните мъки, свързани с организацията на взимането на решения в повече или по-малко големи бизнес структури. За хората, натрупали голям делови опит, четенето на тази книга постоянно ще се съпътства със забележки (или дори възклицания) от типа на: “ето, както тогава, когато ...”. За тези, които сега тепърва подготвят кариерата си на предприемаческото поприще или в областта на управлението въобще, излизането и е истинска привилегия. Задълбоченото запознаване с нея би могло да спести на младите ни колеги, нагазили в по-дълбоките води на бизнеса и управлението, страшно много лутания.

Книгата, разбира се не съдържа абсолютно готови управленски или предприемачески рецепти и Слава Богу – иначе тя едва ли би имала сегашната си стойност. Предложеният ни текст разширява кръгозора на сегашния или бъдещ мениджър и внушава необходимостта от наличие на системна методология и организация на деловите решения в условията на риск и неопределеност. С помощта на широк, интердисциплинарен подход и изключителна прецизност и изчерпателност при формулирането на терминологията, на читателя е поднесен огромен инструментариум, с който може да се подходи към проблемите на методологията и организацията на деловите решения.

Хиперконкуренцията в световното рисково

В книгата си, Румен Георгиев блестящо интерпретира лауреата на Нобелова награда за икономика за 1978 – Хърбърт Саймън, илюстрирайки фундаменталния му принос за разкриването на етапността при вземането на делови решения и на ограничеността на човешката рационалност.

Разглеждайки модела на Саймън за “човека, взимащ удовлетворяващи решения”, (при който мениджърите се стремят да взимат “удовлетворителни”, а не както всички смятат “оптимални” решения), Румен Георгиев се спира подробно на проблема за съотношението на т. нар. “програмируеми” и “непрограмируеми” решения.

За “програмируемите решения” съществуват определени правила и процедури – те се вземат при повтарящи се ситуации. За “непрограмируемите” обаче, няма готови правила или процедури. Те се срещат в нови или уникални ситуации и “в тези случаи изключителна роля играят интуицията, опитът и талантът на мениджърите”. (с. 260) Заключението на Хърбърт Саймън, с което д-р Георгиев изцяло се солидаризира е, че “стойността на вземането на непрограмируеми решения е много висока и затова всяка организация трябва да се старае да направи колкото се може повече решения програмируеми”. (с. 261)

Страница 2

 

Тук авторът внася един изящен и оригинален приносен момент, който е отправна точка за нови изследвания на много широк фронт. Според него, “днес, в условията на глобализация и хиперконкуренция, характерни за края на ХХ и началото на ХХІ век, използването на съвременните количествени методи, компютърни и комуникационни технологии е база, изключително важна и необходима, но недостатъчна за доброто качество на процеса на вземане на удовлетворяващи решения”. (с. 261) Особено значение той отдава на природата на хиперконкуренцията в световното рисково общество, която според него се определя:

“- първо, от високия динамизъм на условията за бизнес – когато постиганите преимущества от отделния човек и фирмите са бързотечни, отрасловите и националните граници – размити, предпочитанията на потребителите – капризни;

- второ, от умението да се управляват нематериалните активи и преди всичко интелектуалният капитал, което трудно се поддава на количествени оценки;

- трето, от целенасочените действия на големи играчи на пазара към дестабилизиране на съществуващи и формиране на нови пазари и използването на неикономически методи за създаване и фиксиране на конкурентни превъзходства по непредсказуем начин” (с. 262).

В условията на глобализация и хиперконкуренция, “непрекъснато се правят опити силите във външната среда, преди неконтролирани, да бъдат променяни чрез лобиране, законодателни акции, реклама, преговори, връзки с обществеността и стратегическо партньорство. Проблемите още повече се усложняват във връзка с влиянието на тероризма върху пазарните процеси. ... Вземането на удовлетворяващи решения днес все по-често се свързва с манипулации и силови акции за получаване на желания отговор”. (с. 262)

Въпросът за стремежа да се влияе на пазара с неикономически средства, в това число и с терористични актове е изключително актуален и представлява необятно поле за изследване. Фактически, в книгата е дадена блестяща методологическа обосновка на необходимостта да се изследва възможността да се въздейства върху пазарната конкуренция чрез терористични средства. Тази обосновка се опира на модела на Саймън за ограничената рационалност, интерпретиран от д-р Георгиев, а не на някакви съмнителни конспиративни теории. Тук обхватът на тезата на автора на книгата може да бъде разширен, като се подчертае, че същата тенденция се наблюдава вече и в индустриалните отношения. По-долу ще направя опит, да защитя тази теза опирайки се както на работата на д-р Георгиев, така и на новите трудове на Скот Лаш (Lash 2002), Алексей Петров (Петров 2005), а също на схващанията на Мануел Кастелс за мястото на световната криминална икономика в информационното общество. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002)

Анализирайки развитието на тероризма, Алексей Петров подчертава, че за съвременния тероризъм е характерно “високото и непрекъснато нарастващо ниво на организираност. Едни от важните прояви на тази тенденция са самоформирането на разклонена система от терористични структури в основните региони на света и ориентацията към различни направления на политическия екстремизъм. От значение е обстоятелството, че социалните условия на съвременния свят с постоянно възникващи вътрешнодържавни, регионални и глобални кризи и конфликти периодично се възпроизвеждат в различни мащаби и с различна активност. На мястото на разпадащите се или ликвидирани терористични структури се появяват нови организации с аналогичен характер”. (Петров 2005, с. 29 - 30)

За да анализираме променящата се същност на тероризма в контекста на “променящите се нестохастични и поведенчески фактори”, влияещи върху стратегическите решения на фирмите и организациите (Георгиев 2005, с. 262), се налага да въведем и понятието “дезорганизации”. То се използва от Скот Лаш за обозначаване на новозараждащите се социални форми, които са противоположни на организациите и съпътстващата ги власт, като западащи социални форми. Скот Лаш пише:

“Какво представляват дезорганизациите? Дезорганизациите не са отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със себе си залез на организацията и възход на индивидуализма.Той повлича обаче и възход на определени неорганизационни, често дори неинституционални форми на социалност. Така дезорганизациите не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са хаос, нито са хаотични. В действителност те може дори да са изградени от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите. Дезорганизациите не са нито формални, нито неформални организации – те са нещо друго. Дезорганизациите не са толкова местни, толкова уседнали, колкото са неформалните организации; по-често те са пръснати в целия свят, променят се непрекъснато, те са в движение в буквалния смисъл на думата. Дезорганизациите не са нито традиционни (т. е. общностни - Gemeinschaften), нито модерни(т. е. общества - Gesellschaften). На пръв поглед те сякаш приличат повече на общности, отколкото на общества – и дотолкова, доколкото това е вярно, можем да ги схващаме като форми на nachtraditionellen Vergemeinschaftungen (Berking, H., S. Neckel 1990)

Страница 3

 

Дезорганизациите предполагат определено ниво и особен вид – или трябва да я наречем единствена по рода си – индивидуализация, макар в същото време да са някак много по-колективистични от организациите. Дезорганизациите предполагат различен вид индивидуализация от организациите; те предполагат индивидуализация, която е неутилитарна, нестратегическа, несамоидентична. Организациите и институциите правят рационален избор (обикновено) с непреднамерени последици (странични ефекти). Дезорганизациите действат по различна логика. Често те самите са странични ефекти, непреднамерени последици от рационалния избор на организациите”. (Лаш 2004, с. 68)

Лаш е донякъде предпазлив, давайки за примери на такива дезорганизации младежките култури, в частност субкултурите на бритпопа и бразилската култура на обличане в стила на скейтбордисти и сърфисти. Или пък новите социални движения, младежките банди от гетата, които са изключени от информационните и комуникационните структури на глобалната информационна култура. Лаш обаче сочи като пример за дезорганизация и “гангстерският кланов капитализъм, зает днес с незаконно разпространение на наркотици, оръжия, емигранти и телесни органи”. (Лаш 2004, с. 68)

Това, което Лаш нарича “гангстерски кланов капитализъм”, Кастелс разглежда като мрежови предприятия на глобалната криминална икономика. Той нашироко описва, мащабите на споменатите от Лаш престъпни дейности. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 177-181). Разглеждайки създаването на глобални престъпни алианси, Кастелс подчертава: “Именно комбинацията от гъвкава организация между местните територии, обвързани с традиция и идентичност в благоприятна институционална среда и глобалният обсег, осъществен от стратегически съюзи е тази, която обяснява организационната сила на глобалната престъпност. Тя ги превръща във фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха. Никъде тази глобална стратегическа роля не е така очевидна, както при рухването на Русия и последиците от прехода от Съветски етатизъм към варварски прото-капитализъм”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 181-182)

Кастелс особено държи на връзката между емблематичното за информационното общество мрежово предприятие и глобалната престъпност. Той пише:

“Като използваха относителната безнаказаност в Русия и бившите Съветски републики в периода на преход, криминалните мрежи, както руски/екс-съветски, така и от целия свят, поеха управлението на значителна част от военните и ядрени запаси, предлагайки ги на най-изгодния купувач в обърканата международна обстановка след Студената война. Тъкмо тази интернационализация на криминалните дейности кара организираната престъпност от различни страни да създава по-скоро стратегически съюзи за сътрудничество, отколкото да води борба на чужди терени. Това става чрез договорни споразумения и джойнт венчърс, чиито бизнес на практика плътно следва организационната логика на това, което аз определих като “мрежово предприятие” – емблематично за информационната епоха. Нещо повече, по-голямата част от проявите на тези дейности са по същество глобализирани чрез “прането” им посредством глобалните финансови пазари.

Въпреки, че оценката за приходите и финансовите потоци, идващи от криминалната икономика варират произволно и не са напълно достоверни, те все пак са показателни за потресаващите размери на феномена, който описваме. Конференцията на Обединените нации за глобалната организирана престъпност през 1994 стигна до извода, че глобалната търговия с наркотици възлиза на около 500 млрд. долара годишно, което е повече от глобалната търговия с петрол. Общият приход от всички видове дейност бе оценен на около 750 млрд. долара на година.

През април 1990 финансовата група Г-7 обяви, че минимум 120 млрд. долара от нарко-парите са били “изпрани” в световната финансова система за една година. През 1993 Организацията за икономическо сътрудничество и развитие докладва, че “прането” на пари от нарко-трафика възлиза поне на 85 млрд. долара годишно (Newsweek, December 13, 1993)”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 170-171)

От своя страна, Алексей Петров пунктуално разкрива връзката между прането на пари и финансирането на тероризма. На механизмите и техниките на прането на пари и финансирането на терористичните дейности, той посвещава цяла глава в труда си (Петров 2005, с. 68 - 76).

Дотук описахме смисъла на понятието “дезорганизация”, в контекста, в който го използва Скот Лаш. Беше показано, че глобализираната престъпност, която според Мануел Кастелс е “фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха”, сама по себе си е “дезорганизация”. Това гледище се споделя и от Лаш. Беше показано че основният двигател на глобализацията на престъпните съюзи е глобалното пране на пари. Финансирането на тероризма е неосъществимо без прането на пари.

Така сгигаме на крачка от следващото заключение – на мястото на старите терористични организации, от типа на ЕТА и ИРА (или по-точно – успоредно на тях), идват нови терористични дезорганизации. “Ал Кайда” е типична “дезорганизация”, в смисъла, в който Лаш употребява това понятие. От разнообразните сведения, които имаме за “Ал Кайда”, можем да направим няколко заключения. Това не е нито формална, нито неформална организация, съвсем в унисон с определението на Лаш. В предговора си към “Критика на информацията”, Румяна Гладичева пише, че при дезорганизациите “няма легитимна власт, а има харизматичност и насилие ...”. (Гладичева, 2004). Всъщност, случаят с “Ал Кайда” е тъкмо такъв.

Страница 4

 

Голяма част от звената на “Ал Кайда” са точно “странични ефекти” от зрелищните атаки, заповядани от Осама бин Ладен срещу двата корпуса на Световния търговски център в Ню Йорк и срещу сградата на Пентагона. Многобройните извършители на самоубийствени атентати, произхождащи от страните от Магреба, най-вече от Алжир, са в много голяма степен “страничен продукт” на пълния провал на “народната демокрация” в Алжир и на свирепстващата многогодишна гражданска война, при която светски ориентираните сили (т. е. военните) по нищо не отстъпват по жестокост на ислямистите. Което напълно кореспондира с формулировката на Лаш, че дезорганизациите често са “странични ефекти и непреднамерени последици” от рационалния избор на организациите.

Действително, може да се смята за достоверно и логично, че основните акции на “Ал Кайда” са атаката срещу сградите на Пентагона във Вашингтон и Световния търговски център в Ню Йорк, както и двата последвали атентата в Истанбул, насочени срещу английски банки. Трудно може да се повярва, че атентатите, извършени от името на “Ал Кайда” в Индонезия или на Филипините са били разпоредени, а още по-малко организирани, от Осама бин Ладен и близкото му обкръжение.

Тук е налице именно феноменът “дезорганизация” – атентатите са страничен ефект от нападенията във Вашингтон, Ню Йорк и Истанбул. Те са вдъхновени от действията на Осама бин Ладен, но не са организирани от него. Извършителите на атентатите в Индонезия и Филипините не са пряко подчинени на “центъра” и (както отбелязва Скот Лаш) се ръководят не от организационна йерархия, а от ценности. “Дезорганизацията” наречена “Ал Кайда” е изградена “от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите”. “Ал Кайда” не е “местна” или “уседнала”. В пълен синхрон с дефиницията на Лаш, тя е пръсната по целия свят, променя се непрекъснато и е “в движение в буквалния смисъл на думата” (нека си спомним и отбелязаното от Алексей Петров за “самоформирането (!) на разклонена система от терористични структури в основните региони на света ...).

Механизмът на функционирането на този тип терористична “дезорганизация” включва провеждането на няколко зрелищни първоначални акции, които повличат след себе си по естествен път солидарните действия на съмишлениците (т.е. споделящите сходни ценности) от самоформиращата се дезорганизация. Извършителите на новите атентати се обявяват за част от “дезорганизацията” – т.е. от “Ал Кайда”. След това “моралните лидери” на дезорганизацията припознават извършителите на новите атентати за “свои хора” и лавината на глобализираното насилие расте. Естествено, това не може да стане без съществуването на симбиотичната връзка с глобалните медии. Алексей Петров цитира известната реплика на Маргарет Татчър: “тероризмът трябва да бъде лишен от кислорода на публичността” (Петров 2005, с. 79), след което на корицата на книгата си (!) я перефразира така: “жизнеспособността на тероризма се състои от светлината на публичността и кислорода на финансирането”. Важно е да се отбележи, че и двата фактора на жизнеността на тероризма – публичността и финансирането, са глобализирани. Сателитните телевизии и Интернет дават облика на глобализираните медии, а глобалното пране на пари осигурява “кислорода на финансирането”.

Разпространяването на новината от глобалните медии, винаги е последвано от “акт на припознаване”, който се извършва също по тях. Припознаването не се извършва задължително от Осама бин Ладен. Със същия успех “помазването” на новите съидейници и съ-деятели се извършва от Абу Мусаб аз Заркауи(6) или от други местни “авторитети”. Контактите между отделните разпръснати “ядра” се подчиняват много повече на еднопосочност в светоусещането и на харизмата на публичните лица на “Ал Кайда”, отколкото на някакъв властов авторитет или организационна йерархия.(7)

Автономността на действието на хората, самоидентифициращи се с “Ал Кайда” произтича освен от всичко друго и от още един фактор. Опитвайки да осигури собствената си безопасност и оцеляване, Осама бин Ладен се самоизключва от всякакви комуникационни мрежи за много продължителни периоди от време. През тези периоди той е изцяло в режим на “приемане”, но не и на “предаване”.(8) Посланията му се появяват по сателитните телевизии (обикновено тръгвайки от “Ал Джазира” или от някоя новинарска редакция) на интервали от по няколко месеца, като точното време на записването им преднамерено не може да бъде установено. “Конспиративното уединение” на Осама бин Ладен в непристъпните райони по границата между Афганистан и Пакистан и липсата на друга комуникация, освен чрез куриери изключват възможността “злодей номер едно на планетата” да осъществява оперативно ръководство над глобална терористична мрежа.(9)

Отчетайки факта, че държавните власти в Испания и Франция вече десетилетия не могат да се справят с терористичната организация “ЕТА”, а британското правителство отдавна е загубило надежда да елиминира ИРА, като политически и военен фактор, имаме сериозни основания да заключим, че терористичните дезорганизации ще имат още по-дълъг живот. Ако приемем тезата на Кастелс, че глобалната криминална икономика е неразделна част от информационното общество, днес можем да допълним и, че глобалните терористични “дезорганизации” се превръщат в основен фактор, допринасящ за все по-голямата сложност при взимането на “удовлетворително решение” в контекста на модела на Херберт Саймън и на глобалната хиперконкуренция. С атаките си срещу Световния търговски център на 11 септември 2001, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера.(10) Дейността на терористичните “дезорганизации” сама по себе си се превръща в част от глобалната хипер конкуренция.

Страница 5

 

Възходът на терористичните дезорганизации и социалната несигурност, породени от бурното развитие на глобализацията, изненадващо “извадиха и други призраци от гардероба”. Както твърди Улрих Бек, “все по-голям брой мъже и жени са принудени да разглеждат бъдещето по-скоро като заплаха, отколкото като убежище или като обетована земя”. (Бек 2001, с. 22) Според него, може да се разгърне истинска “политикономия на несигурността”, една политическа икономия на световното рисково общество(11).

Императивите на “политикономията на несигурността” – преди всичко проблемите с “гъвкавостта”, нарастването на обема на “лабилния труд” и т. н., внезапно отвориха вратите за тероризма в индустриалните отношения. Опитът на правителството на Берлускони да реформира пазара на труда, опирайки се преди всичко на стремежа къв “гъвкавост” предизвика огромно социално напрежение. Окуражени и въодушевени от глобалната вълна на насилие, днешните наследници на някогашните страховити “Червени бригади”, проведоха серия от терористични актове срещу “предателите на интересите на трудещите се”, като кулминацията им беше убийството на правителствения съветник по проблемите на трудовото право и индустриалните отношения Марко Биаджи, на 19 март 2002. Последното нагледно показва, че ако дейността на терористичните “дезорганизации” се е превърнала в част от глобалната хиперконкуренция, то самата хиперконкуренция, под диктовката на императивите на “политикономията на несигурността”, може да роди насилие и тероризъм.

В разглежданата монография на д-р Румен Георгиев, а също и в някои други негови публикации, можем да намерим интересни и оригинални хипотези за пътя по който ще върви икономиката на информационното общество в условията на така описаната хиперконкуренция. Според автора, “Социалната форма, наречена организация (сдружение, фирма, правителство и т. н.), която доминира днес, ще се променя динамично, но едва ли ще отмре под влияние на информационната революция, както “прогнозират” някои автори. Ще се изменят най-вече нейната целерационалност и принципите, на които ще се формират и реализират решенията в нея. Във всички случаи, предпоставки за подобни динамични промени ще бъдат и такива “неформални” фактори при вземане на деловите решения, които се намират под силното въздействие на “външната структура” – култура, убеждения, клъстери, регионални и етнически цели и др.

Глобализацията не може да остане “маломерна мечта” и “заложница” на въображението на банкери, брокери и политици. Тя трябва да се “измечтае” от всички...

Първо приоритетно инвестиционно пространство трябва да стане създаването на система от мрежови съобщества, “клъстери” на “стика” на гражданското общество със силно централизираната корпоративна парично – финансова система, господстваща в почти всички държави, а също и в отношенията между тях. За преодоляването на назряващата криза в “световното медийно село” корпоративните по характер банки, държавните и регионалните бюджети би следвало да бъдат само част на парично - финансовата инфраструктура. Преобладаващата част от тази инфраструктура е важно да станат взаимоосигурителните и застрахователни кооперации, колективните инвестиционни фондове и спестовно – кредитните асоциации, работещи със съвременни информационни технологии на регионален и проблемен принцип. Тези клъстерни форми могат да изиграят мощна стимулираща роля за по-ефективно функциониране на парично – финансовите потоци. А те, както е известно, са основните информационни потоци на икономическата глобализация”. (Георгиев 2005 с.6).

“Моделът на боклукчийското кошче”

Поредната находка в книгата на Румен Георгиев е свързана с подчертаване приноса на Дж. Марч за развитието на концепцията за ограничената рационалност с въвеждането на “модела на боклукчийското кошче”. Както подчертава д-р Георгиев, този модел описва процеса на взимане на делови решения в условията на висока неопределеност. Интерпретирайки Марч, той обяснява, че “често срещано явление е сътрудниците в една организация да се борят за правото да участват във вземането на решения, а след това да не участват; да изискват предоставяне на информация, а след това да не я използват; да хвърлят сили и време за вземане на решение, а след това да не проявяват интерес ще бъде ли то реализирано и т. н. Затова търсенето и предлагането на решения може да се разглеждат като своеобразно боклукчийско кошче, в което различните видове решения се хвърлят, след като се произведат”.

Действително, моделът на “боклукчийското кошче” отразява факта, че в практиката процесите на взимане на деловите решения, твърде често са далеч от рационалността. Има основание да се твърди, че дейността на организациите може да се разглежда като “случайно множество от разнородни и най-често нерационални решения, слабо свързани помежду си и с целите на самата организация”. В книгата на д-р Георгиев не са дадени конкретни примери от практиката, затова по-долу ще представея няколко, които би трябвало да илюстрират процеса на първоначално изискване на право за участие при взимането на решения, а след това, как същото това право или взетите решения биват хвърлени в кошчето.

Страница 6

 

Примерите са взети от обществения живот , в т. ч. и от практиката на индустриалните отношения в България, след 1997. Мисля, че е коректно да се дадат подобни примери, тъй като става дума за взимане на “делови решения”, с конкретни последствия върху общественото развитие, върху битието на организациите, чиито представители са участвали във взимането на тези решения и върху живота на широки слоеве от населението.

Първият пример е свързан с приемането на програма за интеграция на ромското население в българското общество. Подобна програма действително беше изработена, като в цялостния процес участваха както експерти, така и над 80 ромски неправителствени организации (според някои източници, ромските диалекти в България са около 80, което навежда на мисълта, че в лицето на тези неправителствени организации са били представени повечето големи ромски кланове в страната). Процесът на изработването на програмата наложи и създаването на специална структура – Национален съвет по етнодемографските проблеми със съответен секретариат. В тази институционална рамка беше създадена програмата за интеграция на ромите в българското общество. Програмата дори и с “просто око” се оценяваше като смислена и гледаше доста напред, т. е. беше “стратегическа”. В основата й беше заложена идеята за радикално подобряване на образователното равнище на новите поколения роми – на тези, които тръгваха на училище, или ходеха на училище към периода на създаването на програмата. Гръбнакът на програмата беше десегрегацията на училищата – предвиждаше се “циганските училища” в махалите (вече открито можем да кажем – в гетата) да бъдат закрити, а ромите – ученици да учат заедно с българчетата в нормалните общообразователни училища.

Изработването на програмата беше съпроводено с ожесточени спорове, кой от ромските неправителствени организации има право да участва и кой не. Огромна енергия беше изразходвана за да се постигне компромис за представителството на посочените по-горе “повече от 80 ромски организации”. В крайна сметка, участниците в процеса се сдобиха със съгласуван документ, за който можеше да се каже, че е подкрепен от представителна за ромската общност група от обществени деятели. Тогавашният председател на Европейската комисия – Романо Проди, даде изключително висока оценка на създадения документ. Всичко беше чудесно, но ...

При пълно съответствие с “модела на боклукчийското кошче”, ключовият участник във взимането на решенията, каква стратегия да се прилага за интеграцията на ромите – изпълнителната власт, загуби по-нататъшен интерес към проблема. Документът, т. е. комплектът от делови решения (имаше и график, по който програмата трябваше да се изпълнява), беше хвърлен в най-добрия случай “под миндера” или според модела на Дж. Марч – в боклукчийското кошче. Осемдесеттте неправителствени ромски организации също не проявиха особено упорство в искането за изпълнение на програмата (т. е. за изпълнението на взетите “делови решения”), въпреки че, ако някой беше поставил под съмнение участието на която и да е от тях, щеше да бъде незабавно обявен за обществен враг.

Следващите примери са от областта на индустриалните отношения в най-широкия им смисъл. Един от най-пресните и съвсем адекватни (за съжаление) примери е случаят с изработването на Националния план за развитие (НПР). Социалните партньори – синдикатите и работодателските организации, упражниха огромен натиск върху изпълнителната власт и, позовавайки се и на “европейския регламент”, успяха да си извоюват правото на участие в работната група по изработвянето на НПР. Веднъж постигнали този частичен успех (в крайна сметка окончателните решения се взимат само от представителите на политическите кабинети и държавната администрация), представителите на синдикатите и работодателите, рязко намалиха интереса си към работата по НПР и натрупаха доста “неизвинени отсъствия” (авторът на тези редове е член на тази работна група и също не е пример за подражание ...). Въпреки това, ако някой беше поставил и за миг под съмнение правото на участие на представителните организации на социалните партньори, щеше незабавно да бъде заклеймен като противник на прозрачността и социалния диалог.

По подобен начин, представителните синдикати поставиха ребром пред правителството на Иван Костов въпроса за ратифицирането на Европейската социална харта (ревизирана). След като синдикатите проявиха хиперактивност при лобирането за взимане на решение за започване на работа по ратификацията на хартата, със започването на същинската работа техният ентусиазъм започна забележимо да спада. Присъствието на делегатите на представителните синдикати в Съвета по ратификацията на хартата започна да се “разрежда” все повече и повече. След ратификацията и , Съветът продължи работата си – в него примерно трябваше да се изработва позицията на България по всички оплаквания за погазване на хартата, идващи от различните европейски страни. Тогава участието на представителните синдикати почти замря.

Обяснението, което представителите на КНСБ и КТ “Подкрепа” даваха на този феномен, беше че в Съвета по ратификацията на Европейската социална харта участват и непредставителните синдикати. Това разводнявало работата му и го превръщало в трибуна за нападки срещу национално представителните профсъюзи. Подобно емоционално обяснение е правдоподобно в някаква степен, но то, само по себе си, отлично се вписва в “модела на боклукчийското кошче”. Ако се върнем към текста на Дж. Марч и интерпретацията на Румен Георгиев ще видим, че тук наистина е налице “процес на вземане на делови решения като хаотично и безразборно взаимодействие или съчетание на различни елементи, които могат да се появят и изчезнат случайно и независимо един от друг”.

Страница 7

 

В крайна сметка и изпълнителната власт “хвърли в кошчето” взетото решение за ратификация на хартата. Съветът по ратификацията, преобразуван впоследствие в Съвет по Европейската социална харта беше разтурен по времето на правителството на Симеон Сакскобургготски от министър Христина Христова с аргумента, че с тази материя трябва да се занимава Икономическият и социален съвет. Дори и чисто нормативно е ясно, че Икономическият и социален съвет няма такива правомощия, а и съставът на Съвета трябва да бъде далеч по-широк. Но тук нормативният аспект не е толкова интересен. Случаят с хартата е интересен като възможна илюстрация на “модела на боклукчийското кошче”.

Някой може да постави под съмненине адекватността на тези примери, с аргумента, че те са от области, където “деловитостта” не е особено разпространена. Действително, дискусионно е доколко взаимодействието на изпълнителната власт с част от гражданското общество или системата на индустриалните отношения в страната могат да се разглеждат като функциониране на организации в управленски смисъл. Отговорът е по-скоро “да”. Всъщност, самият характер на взиманите решения изцяло се вмества в дефиницията на Румен Георгиев. Разграничавайки деловите от личните решения, той изрично подчертава, че “деловите решения са политически, икономически, финансови и други решения, които се вземат в организациите. ... Ръководителите би трябвало да умеят както да обосновават ефективността на едно или друго решение, така и да обясняват на другите и обществото защо го вземат”. (Георгиев 2005, с. 24) Пак там се прави разграничение на деловите решения на експертни и управленски. “Експертните решения носят препоръчителен характер и се вземат от т. нар. техноструктура в организацията ... За разлика от тях, управленските решения се вземат непосредствено от линейните ръководители и по същество са управляващи въздействия, насочени към постигане на целите на организацията”.

От тази гледна точка и поведението на изпълнителната власт и ромските организации в рамките на Националния съвет по етнодемографските проблеми, и действията и бездействията на социалните партньори в рамките на работната група по Националния план за развитие, и поведението на представителните синдикати от една страна и на Министъра на труда от друга, в случая със Съвета по Европейската социална харта, в крайна сметка, дори и поведението на участниците в Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС) в редица случаи са илюстрация на функционирането на “модела на боклукчийското кошче” при взимане на делови решения. За тези читатели, които категорично биха възразили, че това не са случаи на взимане на делови решения вътре в някаква организация, бихме предложили по-разширено тълкуване. И то е, че поведението на социалните актьори и формирането на техните политики, както и поведението на гражданските организации и изпълнителната власт в тяхното взаимодействие, могат да се опишат с “модела на боклукчийското кошче” на Дж. Марч, като част от концепцията да ограничената рационалност.

Що се отнася до концепцията на Румен Георгиев за методологическата плоскост, в която би могло “свободният избор” при “боклукчийското кошче” да се интегрира с рационални от гледна точка на обществото и икономиката действия, то перспективата, според него, трябва да се търси в системно – диалогичния подход към деловите решения във всички видове организации като социални форми на обществото. Информационното общество създава и ще създава необходимите за прилагането на този подход техника и технологии. Разработените в монографията множество принципи и методи, д-р Георгиев, в крайна сметка, синтезира в развитието на основния механизъм на организационната култура – играта и по-точно сюжетно - ролевата игра.

Авторът пише: “Анализът показва, че манипулацията чрез неопределеност и несигурност е важен елемент в борбата за власт и влияние във всяка структурна цялост, поради което “игровата” страна на деловите решения ще придобива все по-голямо значение в практиката на тяхното усъвършенстване. Приоритетна задача на управленската наука става задачата за доразработването на съответстващи на тенденцията модели и техники за балансиране и ефективност на решенията”. (Георгиев 2005, с. 290)

За мениджърите от практиката монографията на ст. н. с. д-р Румен Георгиев разкрива нови направления за продуктивно развитие на системите за делови решения и за повишаване на ефективността от тяхната дейност.

* Приписка към монографията на Румен Георгиев “Делови решения: методология и организация”

** Авторът е бивш зам.министър на труда и социалната политика, понастоящем е зам.председател на Съюза за стопанска политика

Страница 8

Бележки:

(3) Румен Георгиев практически се придържа към концепцията на Улрих Бек за световното рисково общество. (Бек 2001)

(4) Оригиналното заглавие на предговора на Румяна Гладичева към книгата на Скот Лаш “Критика на информацията” е буквално:

БИТИЕ-В-:\ДЕЗИНФОРМИР@НОТО

ИНФОРМАЦИОННО ОБЩЕСТВО ©

(Предговор към българското издание)

Румяна_ГладичеваТМ.

Както изрично се подчертава в бележка под линия към текста, “специфичното изписване на заглавието, а също така символите за авторско право (©) и запазена търговска марка (ТМ) не са печатни грешки. Защо са тук, ще стане отчасти ясно в настоящия увод и със сигурност напълно ясно слид прочитане на книгата ...”. Тук при изписването на литературните източници, заглавието на предговора на Румяна Гладичева е дадено в “нормализиран вид”.

(5) Не много дълго след атаката срещу “Близнаците” и сградата на Пентагона, се появиха “капитални трудове”, (кой знае защо, преобладават френските “открития”), доказващи всевъзможни екзотични твърдения, общото в които се свежда до това, че всичко е било под контрола на американските тайни служби, а криещият се в планините на Афганистан, Осама бин Ладен няма никакво отношение към случая. От опит знаем, че конспиративните теории обикновено са забавни, но не дават обяснение на разглежданите явления. Теориите, че американците “сами са си взривили Близнаците”, със сигурност разпалват въображението, но не обясняват нищо. Лансираните обяснения, че атаката на “Ал Кайда” е била необходима на Буш, за да ограничи демократичните свободи в страната, приемайки т. нар. “Патриотичен акт” не издържат сритика. Действително, с “Патриотичния акт” се допуска намеса в личния живот на американските граждани, каквато поне на пръв поглед до сега не се е случвала. От друга страна, внимателният преглед на историята показва, че има и други прецеденти по време на остри кризисни ситуации – примерно депортирането на хиляди американски граждани от японски произход в концентрационни лагери по време на Втората световна война. От друга страна, може да се смята, че американската система на взаимен контрол и баланс на властите (check and balance) постепенно ще върне нещата в нормалното им русло, стига кризата да не се изостри точно от терористични действия на територията на страната.

Тезата, че терористичните актове са били необходими на американската страна за да започне експанзия в Близкия и Средния Изток, също не издържа критика. Поводът за Виетнамската война е един военноморски инцидент. За намирането на повод за война срещу сатанизирани режими, като този на талибаните или на Саддам Хюсеин, изобщо не е необходимо да се превръща центърът на Ню Йорк в действащ макет на Ада на Данте.

По изброените причини, авторът на този текст, търси причините за появата на “Ал Кайда” и подобните й “терористични дезорганизации” в “непреднамерените последици на информационализацията”, а не в мистични конспирации, достоверността на които е съпоставима с тази на “Протоколите на сионските мъдреци” и на “научните доводи” на Волен Сидеров.

(6) Специалистите – арабисти, неколкократно обръщаха внимание, че правилното изписване на името на именития терорист е Абу Мусаб аз Заркауи, а не както масовото му изписване в периодичния печат - Абу Мусаб ал Заркауи.

(7) Не случайно в предговора към българското издание на “Критика на информацията”, Румяна Гладичева поставя специално ударение върху тезата на Лаш, че дезорганизациите “не са нито по Маркс, нито по Вебер, а по Дюркейм. ...те са дълбоко културни творения, прединституционални форми ...” (Гладичева 2004, стр. 12)

(8) Осама бин Ладен има пълното основание да не се докосва до никакви електронни комуникационни средства. Пред очите му е примера на чеченския водач Джохар Дудаев, който беше убит с ракета, насочена по сигнала на сателитния му телефон. Дори и за секунда да приемем абсурдните конспиративни теории, че Осама бин Ладен е “крайно необходим на американците жив”, то при официално обявената награда за главата му, ще се намерят достатъчно на брой добре мотивирани и екипирани частни лица, които да вземат парите за елиминирането му.

(9) В средата на месец юни 2005, американската администрация обяви на всеослушание, че “много добре знае, къде се намира Осама бин Ладен”. Ако за секунда се абстрахираме от скепсиса си към силните думи, казани под светлината на прожекторите, можем да се съгласим, че в настоящия момент ликвидирането на Осама бин Ладен няма да разстрои функционирането на планетарна “дезорганизация” като “Ал Кайда”. Що се отнася до моралния ефект, той също е дискусионен, в контекста на заявено лично желание на Осама бин Ладен да загине като мъченик на вярата. По тази причина, не е невъзможно американските специални служби действително да знаят местонахождението на вожда на “Ал Кайда”, но да изчакват хода на събитията. Ако слуховете за тежкото заболяване на Осама бин Ладен са поне от части верни, за американците действително е по-изгодно той да умре в леглото си, отколкото в бой с техните командоси. Едва ли перспективата да се създаде нова икона на ислямския екстремизъм влиза в сметките на аналитиците от специалните служби на САЩ.

(10) По-внимателният прочит на наличните данни за биографията на Осама бин Ладен, показва неговата лична еволюция в две посоки – загуба на собствените му илюзии и приспособяване към глобалните обществени именения. Първоначално бин Ладен се озовава в Афганистан, като скучаещ млад саудитски аристократ, търсещ достойно занимание, с което да осмисли живота си. По тази причина, бин Ладен решава да се сражава срещу съветските войски и срещу силите на техните местни поддръжници. За периода на престоя си в Афганистан, бин Ладен има неограничаната възможност да се разочарова от всички и от всичко – от муджахидинските командири, от представителите на всевъзможните тайни служби, опериращи на афганистански терен, от ролята на съседен “братски” мюсюлмански Пакистан, дори и от съветската армия като противник. Осама бин Ладен получава такива уроци по политически и житейски цинизъм, по двойни (и повече) стандарти в поведението на основните играчи при различни ситуации и най-вероятно по алчност и стремеж към безконтролно забогатяване, че за него не остават абсолютно никакви авторитети освен може би Всевишният Аллах.

Завръщайки се от Афганистан, Бин Ладен извършва първия си “личен преход” – от прединдустриалната действителност на Саудитска Арабия и Афганистан в модерната индустриална епоха. По-точно, бин Ладен се обръща към възможностите за финансиране на дейността му с индустриални средства. Той предлага услугите си на правителствата на страни от Африканския рог, които се разплащат с него, възлагайки на семейната му строителна компания значителни инфраструктурни обекти. В този период, бин Ладен акумулира финансови средства и се опитва да създаде интернационална ОРГАНИЗАЦИЯ за борба с мразените от него носители на покварата на западната модерност. (Bodansky 2001). Още тогава, бин Ладен интуитивно ще усети колко уязвима е ОРГАНИЗАЦИЯТА в условията на сателитно следене от космоса и на глобално послушване. По ирония на съдбата, в борбата си със западната модерност, Осама бин Ладен ще трябва да прекрачи и в постмодерната епоха и в информационното общество, давайки началото на формирането на опасна, трансконтинентална терористична “ДЕЗОРГАНИЗАЦИЯ”.

Атаката от 11 септември 2001 г., е демонстрация, както на стремежа към ярка символика, така и на изоставянето на “индустриалните методи” за финансиране на терористичната дейност от страна на бин Ладен. Бин Ладен и хората му са били съвършенно на ясно, че унищожаването на обекта на атаката – Световния търговски център или дори спирането на функционирането му, ще доведат до своеобразна “сеизмична вълна”, която ще въздейства на световната икономика в “реално време”. Така както основна характеристика на глобализацията е възможността да се спекулира на глобалните финасови пазари в реално време, така и подобни “прецизно прицелени” терористични актове имат светкавично отражение на фондовите борси и на световните финансови пазари. И действително, атаката от 11 септември 2001 г., довежда до спиране на операциите на Ню Йоркската борса за продължително време, отеква силно на световните финасови пазари и предизвиква драматичен спад на акциите на цял отрасъл – въздушните превози, докато акциите на железопътните превози, макар и с малко по-голям “лаг” във времето отбелязват ръст.

Има всички основания да се смята, че бин Ладен и съмишлениците му са спекулирали на фондовата борса (и не само нам), знаейки предварително, какво ще се случи. На практика това поведение може да се приравни към спекулиране на борсата с нерегламентирано използване на вътрешна, “инсайдърска” информация. Ако някой ден бин Ладен бъде изправен пред американски съд, нищо чудно да му бъде предявено и обвинение в незаконна борсова спукулация.

В момента обаче е налице негласно споразумение между познавачите на проблема, да не се акцентира върху този тъй важен аспект на дейността на бин Ладен. Причината може да бъде потърсена във факта, че възможността да се използва терористичен акт за мащабни спекулации на фондовата борса, както и на глобалните финасови пазари в някаква степен поставя под съмнение самите устои на съвременния капитализъм. За широката публика е недопустимо, инвестициите на гражданите да бъдат зависими от избора на мишена за терористичен акт от някакъв саудитски милионер с месиянско чувство. От друга страна трябва да се отбележи, че другите два прочути терористични актове на “Ал Кайда”, за които може да се смята за сигурно, че са разпоредени от бин Ладен, са отново срещу сериозни финасови институции (британски банки) в столицата на най-светски ориентираната мюсюлманска държава – Турция (ето отново и символният аспект).

Със своите атаки-символи срещу световни финасови институции с всичките произтичащи от тях последици, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера. Можем да смятаме това, като още по-мотивиращ фактор за последвалата остра, мащабна и безкомпромисна реакция на американската администрация, изразяваща се преди всичко в интервенцията в Афганистан.

(11) Улрих Бек фокусира вниманието ни върху пет обстоятелства, позволяващи “да се разгърне подобна политическа икономия на несигурността, една политическа икономия на световното рисково общество”. (Beck 1999), (Бек 2001) На първо място, “новата силова игра между териториално фиксираните политически актьори (държава, парламент, профсъюзи) и нетериториални икономечески актьори (представители на капитала, финансите и търговията) е централният елемент, намерил израз в политическата икономия на несигурността и риска”. Бек се позовава на “една проста формула: капиталът е глобален, трудът е локален”. Междувременно по целия свят бързо нараства обемът на лабилния труд, т. е. на занятията, свързани с непълен работен ден, със самонаемане и с ограничени срокове, както и на други форми, на които според Бек “още не сме намерили подходящи обозначения”. (Бек 2001, стр. 22) Според Бек, ако този процес продължи, след около петнайсетина години (т. е. някъде към 2015 г.) половината от трудоспособното население на Земята ще работи в условията на несигурност.

На второ място, според Бек, това води до “основателното впечатление, че държавата няма никакъв друг полезен ход, освен да избира между: (а) социална защита на нарастващо число бедни хора с цената на висока безработица (както е в повечето европейски страни) и (б) примиряване със скандално голяма бедност, за да се постигне малко по-ниска безработица (както е в...

{rt}