06
Пет, Дек
5 New Articles

Александър РАР: Брюксел и Москва са обречени да бъдат съюзници

брой4 2005
Typography

Немският политолог Александър Рар е роден през 1959. Завършва история в Мюнхенския университет. Смятат го за един от водещите западни специални по Източна Европа и Русия. Той е програмен директор на Фондация Кьорбер и ръководи изследователските програми, свързани с Русия, в Германското дружество за външна политика (DGAP). Координатор на Форума “ЕС-Русия” (в сътрудничество с Европейската комисия). Автор на десетки статии и анализи във водещи западноевропейски печатни издания, както и на няколко книги. В България е известен с биографията на сегашния руски президент “Владимир Путин – “немецът” в Кремъл”.

Г-н Рар, напоследък не спирате да повтаряте, че Русия има един шанс и това е Европа. Защо мислите така?

Ами защото Москва действително няма друг шанс, освен тясно да си сътрудничи с Европа, да изгради съюз с нея и, в крайна сметка, да стане част от Европейския съюз. Русия не може да се утвърди по отношение на очертаващата се нова световна свръхсила – Китай, сама. Освен това, да не забравяме, че и през следващите десетилетия ислямските фундаменталисти ще продължат да създават проблеми в Близкия и Средния изток. Бзе значение, дали опитът да САЩ да наложат демокрацията в тези региони ще успее, сблъсъкът ни с исляма е само въпрос на време. А това пряко засяга Русия с нейните многобройни мюсюлмански малцинства, разположена в непосредствено съседство с ислямския свят. Затова тази страна има само един шанс да гарантира сигурността, реформите, икономическия ръст и своето благосъстояние: и този шанс е в нейното присъединяване към Европа.

Какво разбирате под “утвърждаване на Русия по отношение на Китай” и дали това “утвърждаване” има икономически, военни или териториални измерения?

В източните руски региони се заселват стотици хиляди китайци. Те вече създават там собствени политически структури. Китай е заинтересован от сибирските суровинни ресурси. Тоест, значението на руските азиатски територии за Пекин прогресивно ще нараства в стратегически план. Китай се нуждае от Русия за да покрива енергийните си нужди и продължи да се въоръжава. Темповете на китайския икономически ръст са десет пъти по-високи от тези на руския. И трансформирането на Китай в свръхдържава ще засегне Русия още преди да засегне Запада.

Но нима Москва не може да се ориентира към стратегически алианс едновременно и с Брюксел, и с Пекин? По време на иракската война мнозина анализатори говореха за ос Европа-Русия-Китай, дори изглеждаше, че тя започва да се реализира на практика.

Европа не разглежда Китай като свой стратегически партньор, още по-малко пък като съюзник в противопоставянето си на САЩ. Това би било политическо самоубийство. Русия често дразни Запада, лансирайки идеята за изграждане на стратегически триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Но, на първо място, Русия по своя манталитет е повече европейска, отколкото азиатска държава, а, на второ, едва ли може сериозно да се разчита, че Индия и Китай ще застанат на руска страна, срещу западните интереси. Какво ще им донесе това, освен влошаване на отношенията със Запада?

Кой би играл водещата роля в евентуален геополитически съюз между Москва и Пекин?

Със сигурност, това няма да са руснаците. В подобен хипотетичен съюз Пекин би разглеждал Москва като младши партньор. Днес Русия въоръжава Китай с най-съвременно оръжие, но няма гаранции, че след няколко десетилетия, то няма да бъде използвано срещу нея.

Твърдите, че Русия се нуждае от Европа. Но дали Европа е готова за съюз с руснаците?

Европейският съюз продължава да е прекалено ориентиран към т.нар. “трансатлантическа общност” и поради това все още се съобразява с американските позиции. А американците следват ясно очертана стратегия, целяща да не се допусне Русия отново да стане велика държава. Същото врочем определя и американската политика към Китай и Индия. Вашингтон не иска да те да бъдат световни държави. Той ограничава действията им, например с помощта на Световната търговска организация, и се опитва да контролира процесите, извършващи се в тях. Между другото, днес САЩ вече не възприемат Русия като враг, но не я смятат и за приятел. От една страна, американците се отнасят към нея с безразличие, а от друга – не пропускат да я критикуват остро по един или друг повод. Що се отнася до ЕС, очевидно на европейците им липсва далновидност, те не могат да си представят истинските очертания на “големия европейски дом”. Но съм сигурен, че след 10-15 години, ЕС и Русия тясно ще си сътрудничат по много въпроси.

Възможно ли е Русия да стане член на ЕС и какво би означавало това?

Точно сега не бих препоръчал на Москва да активизира усилията си за приемане в ЕС, както го прави Украйна например. Това би било сериозна грешка. В случая политическото изкуство изисква да се избере много точно моментът за политическата интеграция на руснаците и европейците, така че тя да се осъществи на практика. Но, без съмнение, Русия ще стане част от нова Европа не по-късно от 2020. Във всеки случай, през 2020, ЕС ще бъде доста по-различен от ЕС през 2005, също както ЕС от 2005 силно се отличава от ЕС през 1990.


 

За първи път през последните десетина години между Брюксел и Москва няма сериозни различия за това, как трябва да изглежда архитектурата на бъдещия световен ред. Само че, 15 години след разпадането на Съветския съюз, липсва обща стратегия за реализацията и. Къде е проблемът?

Един от проблемите е, че Брюксел първоначално концентрира вниманието си върху разширяването на ЕС в Централна Европа и Русия се оказа извън полезрението му. След последното разширяване през 2004 обаче, на Запад внезапно осъзнаха, че ЕС не разполага с единна стратегия по отношение на Русия. Германия и Франция провеждат политика, насочена към укрепване на връзките и интеграция. Полша и прибалтийските държави пък активно подкрепят политиката на сдържане и отслабване на Москва.

Означава ли това, че разширяването на ЕС в Източна Европа ще доведе вместо до интеграция, до ново разделение на континента, като този път линията бъде изместена на изток?

Не мисля. За ново разделение би могло да се говори само ако на континента съществуваха два блока с диаметрално противоположни цели. Но такива няма. Истината е, че Русия и ЕС търсят път един към друг. Само че Брюксел би искал да изгражда съвместно с Москва съдружие, базиращо се на общите ценности, докато Русия предпочита партньорството, основаващо се прагматичните интереси, т.е. тя не желае да възприеме всички западни либерални ценности.

Как, според Вас, в Кремъл оценяват своята роля в Европа?

Засега Русия няма ясна представа за тази роля. Руската европейска политика се сблъсква с редица проблеми. Ще разгледам само два аспекта. На първо място, руснаците все още не виждат в ЕС качествено нова общност. Те и до днес продължавата да недооценяват фактът, че европейският икономически съюз се е трансформирал в политически. Сред руският елит доминира схващането, че в сегашния си вид ЕС е нежизнеспособен. Там очакват, че Европа отново ще се разпадне на отделни държави. На второ място, руската политика спрямо ЕС все още не се определя от онези сили, които подкрепят интеграцията на страната в съюза, каквито например са представителите на либералните икономически кръгове. Европейската политика на Москва все още се определя от хора, които сякаш не са преодолели разпадането на Съветския съюз. В резултат от това, там е налице определен антиевропейски и антизападен комплекс.

Наскоро президентът Путин нарече разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Как бихте коментирали това?

Аз самият приемам тази оценка с разбиране. Защото тук не става дума за носталгия по комунизма. И ако на Запад не го разбират, това е защото има две диаметрално противоположни гледни точки за събитията от 1990-1991. Така, Западът вижда в Съветския съюз изкуствено образувание, колониална държава, окупирала други страни и потискаща своето собствено население, която се разпадна през 1991. Този разпад се сравнява с разпада на британската и френската колониални империи в Африка и Индия. Руската гледна точка обаче е диаметрално противоположна. Централните региони на Съветския съюз са част от хилядолетната руска империя, чиито корени са в Киевска Русия, т.е. днешна Украйна. Беларус например, до 1991, също е била неотделима част от нея, както и Сибир, Татарстан или Кавказ.

Какво означава разпадът на империята за руснаците?

За преобладаващата част от елита това е болезнено поражение в геополитическата борба, каквато всъщност беше студената война. От тази гледна точка, за Русия това несъмнено е катастрофа, в резултат от която тя загуби значителна част от своята територия. Но в страната има надежда и стремеж един ден (може би след сто или повече години) тези земи отново да се обединят в състава на велика Русия. Подобни надежди за обединение ще продължат да съществуват в главите на не едно поколение руски политици. Но Русия няма да се стреми да възвърне предишните си позиции с помощта на военната сила, тя просто не притежава достатъчно средства за това. Москва обаче се опитва да предотврати по-нататъшното раздалечаване между бившите съветски републики. И аз мисля, че рано или късно ще бъде създаден съюз между Русия, Беларус и Украйна. Всъщност, ако не беше станала прословутата “оранжева революция” в Киев, този съюз би бил реалност и днес.


 

Москва, макар и не особено успешно, се опитва да реализира собствен вариант на ЕС: т.е. да създаде нащо като Източен ЕС, в който би трябвало да влязат освен самата Русия, Беларус, Украйна и Казахстан. Смятате ли, че след “оранжевата революция” този проект окончателно се е провалил?

В сегашния исторически момент – да. Нещо повече, революциите в постсъветското пространство, като започнем с тази в Грузия през 2003 и свършим с безредиците в Узбекистан, вероятно ще имат своето продължение.Тук трябва да подчертая две неща. Русия се заблуждава, вярвайки, че нейният модел е привлекателен за всички държави от бившия СССР. Истината е, че в постсъветските страни има и силни либерални течения.

Какво означава този процес от геополитическа гледна точка?

Тук има един много важен аспект. САЩ, разбира се, са големия печеливш от “цветните революции”, защото всички те съдействат за това Русия (след по-нататъшния разпад на постсъветското пространство) да не може отново да стане световна държава. Навремето Бжежински правилно беше заключил, че Русия плюс Украйна е вече империя, докато без нея тя никога не би могла отново да стане такава. Още повече, че САЩ нямат проблем с “износа” на демокрация, включително и с помощта на добре познатите ни технологии. А засега Москва не е в състояние да им попречи.

Какви дългосрочните интереси преследва Америка по отношение на Русия, създавайки свои военни бази в страните от Каспийския регион, изнасяйки демокрация и изграждайки петролопроводи, които заобикалят Русия?

За САЩ би било идеално да включат Русия, като слаба, но все пак функционираща демократична държава, в доминираната от тях трансатлантическа общност. Има доста американски политици, които са заинтересувани от подобно партньорство тъй като (както изглежда) много им се иска да разполагат с младши партньор в световната политика, в лицето на Москва. Още повече, че днес във Вашингтон смятат ислямския тероризъм за много по-опасен от възможното възраждане на квази-великата руска държава.

Какви биха били последиците от влизането в НАТО на страни като Украйна, Грузия и Азербайджан?

Досегашното разширяване на НАТО на изток, целеше, на първо място, консолидацията на Европа и ликвидирането на властовия вакуум, възникнал в резултат от разпада на Съветския съюз и Източния блок. Разширяването към Кавказ обаче има съвсем друго качествено измерение. В този случай разширяването на Северноатлантическия алианс би целяло сдържането на Русия и Китай, както и контрола на т.нар. “Голям Близък изток” от север. Според геополитическите представи на американските стратези, в този регион се води нещо като “трета световна война”. Битка на живот и смърт между доброто и злото. Затова, след неутрализацията на Саддам Хюсеин в Ирак, следва да бъде разоръжен не само Иран, но трябва да бъдат заставени да се преориентират на 100% към Запада и страни като Сирия, а в дългосрочна преспектива – дори Пакистан. В резултат от което, както се надяват във Вашингтон, ще бъде създаден съвсем нов световен ред.

В тази посока на мисли, какво е значениета на провелата се наскоро среща на държавните глави на страните от ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова – б.р.), в която участва и американска правителствена делегация?

Този съюз възникна някак си незабелязано още през 1997. Тогава се наричаше ГУАМ. През 1999 към него се присъедини Узбекистан и той започна да се обозначава като ГУУАМ. На 5 май т.г. обаче, узбеките напуснаха съюза и той отново се превърна в ГУАМ. Показателно е, че Узбекистан се оттегли тъкмо когато в страната започнаха протести. Узбекският президент се опасяваше, че участието му в този прозападен съюз може само да ускори поредната “цветна революция”, този път в собствената му страна.


 

Тоест, потвърждавате, че Западът се меси в работите на ГУАМ…

На срещата на НАТО във Вашингтон, през 1999, на тогавашния ГУУАМ беше отделено голямо внимание. Като инициативата беше лично на американския държавен секретар Медлин Олбрайт. Всъщност, идеята беще същата като онази, която се опитват да реализират чрез ГУАМ и днес. И тя се състои в това да се създаде своеобразен мост към Запада за онези постсъветски държави, които искат да напуснат руската орбита. И след като в продължение на пет или десет години членките на ГУАМ докажат, че следват откровено прозападна ориентация, вероятно биха ги поканили в ЕС и НАТО. Задачата на ГУАМ е да подготви маршрут за трафика на енергоносители от Каспийския регион, който да заобикаля Русия. Във Вашингтон са много доволни, че така в този съюз се вдъхва нов живот, тъй като това укрепва американското присъствия в стратегически важния регион между Черно и Каспийско море. Защото истината е, че ГУАМ беше почти мъртъв, след като бившият украински президент Кучма загуби интерес към него. Неговият наследник Юшченко обаче направи всичко възможно за политическата му реанимация.

Какво всъщност цели Юшченко?

Ами той, заедно с грузинския си колега Саакашвили, използва този инструмент да се освободи от руската зависимост. Разбира се, с помощта на Запада и, преди всичко, на Вашингтон. Така Юшченко очевидно разчита да постигне рано или късно интеграция със същия този Запад.

А как се отнасят към ГУАМ в Брюксел?

Подкрепят го предимно новите-членки на ЕС, които се опитват да провеждат своеобразно политика на сдържане по отношение на Русия. Това, разбира се, укрепва позициите на организацията.

Ако говорим за най-близкото бъдеще, твърде е вероятно руският президент Путин скоро да се окаже почти изолиран. В Германия канцлер може да стане Ангела Меркел, която е проамерикански настроена, а във Франция позиците на президента Ширак остават под въпрос. Възможно ли е промените в Германия да сложат край на очертаващата се геополитическа ос Париж-Берлин-Москва?

След изборите г-жа Меркел би могла да стане новия немски партньор на Путин. Тя все пак знае руски език. Що се отнася до нейната политика, убеден съм, че тя едва ли ще промени досегашната линия по отношение на Русия. Та нали Шрьодер просто продължи руската политика на предшественика си – консерваторът Кол. Меркел няма да постави на карта новите стратегически връзки, които бяха създадени между Германия и Русия в продължение на десетилетия.

Смятате ли, че Путин може да бъде изместен от сили, стремящи се отново да превърнат Русия в свръхдържава и нежелаещи интеграцията и с Европа?

Ако на власт в Кремъл дойдат хора, проимперски и антиевропейски настроени, това би било катастрофа и за Русия, и за Европа. Но мисля, че представителите на специалните служби, които управляват днес в тази страна, са достатъчно реалистично настроени за да не допуснат това да се случи. Тези хора днес се ръководят от своите капиталистически икономически интереси. Освен това не бива да се отказваме от вярата си във възможностите на руската демокрация. Една неосталинистка политика би противоречала на интересите на самите руснаци, т.е. осъществяването и изисква прилагането на репресии. Именно поради това се надявам, че мечтите скоро ще станат реалност и Русия ще се обърне към Европа, формирайки мощен алианс с ЕС, т.е. ще стане част от обединена Европа, а не само неин партньор. След двайсет години Брюксел също ще иска Русия да стане член на ЕС, най-малкото от съображения за сигурност – особено, ако продължи борбата срещу ислямисткия тероризъм. Впрочем същото се отнася и за Турция. И Москва е просто длъжна да се възмолзва от тази възможност.

{rt}

Немският политолог Александър Рар е роден през 1959. Завършва история в Мюнхенския университет. Смятат го за един от водещите западни специални по Източна Европа и Русия. Той е програмен директор на Фондация Кьорбер и ръководи изследователските програми, свързани с Русия, в Германското дружество за външна политика (DGAP). Координатор на Форума “ЕС-Русия” (в сътрудничество с Европейската комисия). Автор на десетки статии и анализи във водещи западноевропейски печатни издания, както и на няколко книги. В България е известен с биографията на сегашния руски президент “Владимир Путин – “немецът” в Кремъл”.

Г-н Рар, напоследък не спирате да повтаряте, че Русия има един шанс и това е Европа. Защо мислите така?

Ами защото Москва действително няма друг шанс, освен тясно да си сътрудничи с Европа, да изгради съюз с нея и, в крайна сметка, да стане част от Европейския съюз. Русия не може да се утвърди по отношение на очертаващата се нова световна свръхсила – Китай, сама. Освен това, да не забравяме, че и през следващите десетилетия ислямските фундаменталисти ще продължат да създават проблеми в Близкия и Средния изток. Бзе значение, дали опитът да САЩ да наложат демокрацията в тези региони ще успее, сблъсъкът ни с исляма е само въпрос на време. А това пряко засяга Русия с нейните многобройни мюсюлмански малцинства, разположена в непосредствено съседство с ислямския свят. Затова тази страна има само един шанс да гарантира сигурността, реформите, икономическия ръст и своето благосъстояние: и този шанс е в нейното присъединяване към Европа.

Какво разбирате под “утвърждаване на Русия по отношение на Китай” и дали това “утвърждаване” има икономически, военни или териториални измерения?

В източните руски региони се заселват стотици хиляди китайци. Те вече създават там собствени политически структури. Китай е заинтересован от сибирските суровинни ресурси. Тоест, значението на руските азиатски територии за Пекин прогресивно ще нараства в стратегически план. Китай се нуждае от Русия за да покрива енергийните си нужди и продължи да се въоръжава. Темповете на китайския икономически ръст са десет пъти по-високи от тези на руския. И трансформирането на Китай в свръхдържава ще засегне Русия още преди да засегне Запада.

Но нима Москва не може да се ориентира към стратегически алианс едновременно и с Брюксел, и с Пекин? По време на иракската война мнозина анализатори говореха за ос Европа-Русия-Китай, дори изглеждаше, че тя започва да се реализира на практика.

Европа не разглежда Китай като свой стратегически партньор, още по-малко пък като съюзник в противопоставянето си на САЩ. Това би било политическо самоубийство. Русия често дразни Запада, лансирайки идеята за изграждане на стратегически триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Но, на първо място, Русия по своя манталитет е повече европейска, отколкото азиатска държава, а, на второ, едва ли може сериозно да се разчита, че Индия и Китай ще застанат на руска страна, срещу западните интереси. Какво ще им донесе това, освен влошаване на отношенията със Запада?

Кой би играл водещата роля в евентуален геополитически съюз между Москва и Пекин?

Със сигурност, това няма да са руснаците. В подобен хипотетичен съюз Пекин би разглеждал Москва като младши партньор. Днес Русия въоръжава Китай с най-съвременно оръжие, но няма гаранции, че след няколко десетилетия, то няма да бъде използвано срещу нея.

Твърдите, че Русия се нуждае от Европа. Но дали Европа е готова за съюз с руснаците?

Европейският съюз продължава да е прекалено ориентиран към т.нар. “трансатлантическа общност” и поради това все още се съобразява с американските позиции. А американците следват ясно очертана стратегия, целяща да не се допусне Русия отново да стане велика държава. Същото врочем определя и американската политика към Китай и Индия. Вашингтон не иска да те да бъдат световни държави. Той ограничава действията им, например с помощта на Световната търговска организация, и се опитва да контролира процесите, извършващи се в тях. Между другото, днес САЩ вече не възприемат Русия като враг, но не я смятат и за приятел. От една страна, американците се отнасят към нея с безразличие, а от друга – не пропускат да я критикуват остро по един или друг повод. Що се отнася до ЕС, очевидно на европейците им липсва далновидност, те не могат да си представят истинските очертания на “големия европейски дом”. Но съм сигурен, че след 10-15 години, ЕС и Русия тясно ще си сътрудничат по много въпроси.

Възможно ли е Русия да стане член на ЕС и какво би означавало това?

Точно сега не бих препоръчал на Москва да активизира усилията си за приемане в ЕС, както го прави Украйна например. Това би било сериозна грешка. В случая политическото изкуство изисква да се избере много точно моментът за политическата интеграция на руснаците и европейците, така че тя да се осъществи на практика. Но, без съмнение, Русия ще стане част от нова Европа не по-късно от 2020. Във всеки случай, през 2020, ЕС ще бъде доста по-различен от ЕС през 2005, също както ЕС от 2005 силно се отличава от ЕС през 1990.

Немският политолог Александър Рар е роден през 1959. Завършва история в Мюнхенския университет. Смятат го за един от водещите западни специални по Източна Европа и Русия. Той е програмен директор на Фондация Кьорбер и ръководи изследователските програми, свързани с Русия, в Германското дружество за външна политика (DGAP). Координатор на Форума “ЕС-Русия” (в сътрудничество с Европейската комисия). Автор на десетки статии и анализи във водещи западноевропейски печатни издания, както и на няколко книги. В България е известен с биографията на сегашния руски президент “Владимир Путин – “немецът” в Кремъл”.

Г-н Рар, напоследък не спирате да повтаряте, че Русия има един шанс и това е Европа. Защо мислите така?

Ами защото Москва действително няма друг шанс, освен тясно да си сътрудничи с Европа, да изгради съюз с нея и, в крайна сметка, да стане част от Европейския съюз. Русия не може да се утвърди по отношение на очертаващата се нова световна свръхсила – Китай, сама. Освен това, да не забравяме, че и през следващите десетилетия ислямските фундаменталисти ще продължат да създават проблеми в Близкия и Средния изток. Бзе значение, дали опитът да САЩ да наложат демокрацията в тези региони ще успее, сблъсъкът ни с исляма е само въпрос на време. А това пряко засяга Русия с нейните многобройни мюсюлмански малцинства, разположена в непосредствено съседство с ислямския свят. Затова тази страна има само един шанс да гарантира сигурността, реформите, икономическия ръст и своето благосъстояние: и този шанс е в нейното присъединяване към Европа.

Какво разбирате под “утвърждаване на Русия по отношение на Китай” и дали това “утвърждаване” има икономически, военни или териториални измерения?

В източните руски региони се заселват стотици хиляди китайци. Те вече създават там собствени политически структури. Китай е заинтересован от сибирските суровинни ресурси. Тоест, значението на руските азиатски територии за Пекин прогресивно ще нараства в стратегически план. Китай се нуждае от Русия за да покрива енергийните си нужди и продължи да се въоръжава. Темповете на китайския икономически ръст са десет пъти по-високи от тези на руския. И трансформирането на Китай в свръхдържава ще засегне Русия още преди да засегне Запада.

Но нима Москва не може да се ориентира към стратегически алианс едновременно и с Брюксел, и с Пекин? По време на иракската война мнозина анализатори говореха за ос Европа-Русия-Китай, дори изглеждаше, че тя започва да се реализира на практика.

Европа не разглежда Китай като свой стратегически партньор, още по-малко пък като съюзник в противопоставянето си на САЩ. Това би било политическо самоубийство. Русия често дразни Запада, лансирайки идеята за изграждане на стратегически триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Но, на първо място, Русия по своя манталитет е повече европейска, отколкото азиатска държава, а, на второ, едва ли може сериозно да се разчита, че Индия и Китай ще застанат на руска страна, срещу западните интереси. Какво ще им донесе това, освен влошаване на отношенията със Запада?

Кой би играл водещата роля в евентуален геополитически съюз между Москва и Пекин?

Със сигурност, това няма да са руснаците. В подобен хипотетичен съюз Пекин би разглеждал Москва като младши партньор. Днес Русия въоръжава Китай с най-съвременно оръжие, но няма гаранции, че след няколко десетилетия, то няма да бъде използвано срещу нея.

Твърдите, че Русия се нуждае от Европа. Но дали Европа е готова за съюз с руснаците?

Европейският съюз продължава да е прекалено ориентиран към т.нар. “трансатлантическа общност” и поради това все още се съобразява с американските позиции. А американците следват ясно очертана стратегия, целяща да не се допусне Русия отново да стане велика държава. Същото врочем определя и американската политика към Китай и Индия. Вашингтон не иска да те да бъдат световни държави. Той ограничава действията им, например с помощта на Световната търговска организация, и се опитва да контролира процесите, извършващи се в тях. Между другото, днес САЩ вече не възприемат Русия като враг, но не я смятат и за приятел. От една страна, американците се отнасят към нея с безразличие, а от друга – не пропускат да я критикуват остро по един или друг повод. Що се отнася до ЕС, очевидно на европейците им липсва далновидност, те не могат да си представят истинските очертания на “големия европейски дом”. Но съм сигурен, че след 10-15 години, ЕС и Русия тясно ще си сътрудничат по много въпроси.

Възможно ли е Русия да стане член на ЕС и какво би означавало това?

Точно сега не бих препоръчал на Москва да активизира усилията си за приемане в ЕС, както го прави Украйна например. Това би било сериозна грешка. В случая политическото изкуство изисква да се избере много точно моментът за политическата интеграция на руснаците и европейците, така че тя да се осъществи на практика. Но, без съмнение, Русия ще стане част от нова Европа не по-късно от 2020. Във всеки случай, през 2020, ЕС ще бъде доста по-различен от ЕС през 2005, също както ЕС от 2005 силно се отличава от ЕС през 1990.

Страница 2

 

За първи път през последните десетина години между Брюксел и Москва няма сериозни различия за това, как трябва да изглежда архитектурата на бъдещия световен ред. Само че, 15 години след разпадането на Съветския съюз, липсва обща стратегия за реализацията и. Къде е проблемът?

Един от проблемите е, че Брюксел първоначално концентрира вниманието си върху разширяването на ЕС в Централна Европа и Русия се оказа извън полезрението му. След последното разширяване през 2004 обаче, на Запад внезапно осъзнаха, че ЕС не разполага с единна стратегия по отношение на Русия. Германия и Франция провеждат политика, насочена към укрепване на връзките и интеграция. Полша и прибалтийските държави пък активно подкрепят политиката на сдържане и отслабване на Москва.

Означава ли това, че разширяването на ЕС в Източна Европа ще доведе вместо до интеграция, до ново разделение на континента, като този път линията бъде изместена на изток?

Не мисля. За ново разделение би могло да се говори само ако на континента съществуваха два блока с диаметрално противоположни цели. Но такива няма. Истината е, че Русия и ЕС търсят път един към друг. Само че Брюксел би искал да изгражда съвместно с Москва съдружие, базиращо се на общите ценности, докато Русия предпочита партньорството, основаващо се прагматичните интереси, т.е. тя не желае да възприеме всички западни либерални ценности.

Как, според Вас, в Кремъл оценяват своята роля в Европа?

Засега Русия няма ясна представа за тази роля. Руската европейска политика се сблъсква с редица проблеми. Ще разгледам само два аспекта. На първо място, руснаците все още не виждат в ЕС качествено нова общност. Те и до днес продължавата да недооценяват фактът, че европейският икономически съюз се е трансформирал в политически. Сред руският елит доминира схващането, че в сегашния си вид ЕС е нежизнеспособен. Там очакват, че Европа отново ще се разпадне на отделни държави. На второ място, руската политика спрямо ЕС все още не се определя от онези сили, които подкрепят интеграцията на страната в съюза, каквито например са представителите на либералните икономически кръгове. Европейската политика на Москва все още се определя от хора, които сякаш не са преодолели разпадането на Съветския съюз. В резултат от това, там е налице определен антиевропейски и антизападен комплекс.

Наскоро президентът Путин нарече разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Как бихте коментирали това?

Аз самият приемам тази оценка с разбиране. Защото тук не става дума за носталгия по комунизма. И ако на Запад не го разбират, това е защото има две диаметрално противоположни гледни точки за събитията от 1990-1991. Така, Западът вижда в Съветския съюз изкуствено образувание, колониална държава, окупирала други страни и потискаща своето собствено население, която се разпадна през 1991. Този разпад се сравнява с разпада на британската и френската колониални империи в Африка и Индия. Руската гледна точка обаче е диаметрално противоположна. Централните региони на Съветския съюз са част от хилядолетната руска империя, чиито корени са в Киевска Русия, т.е. днешна Украйна. Беларус например, до 1991, също е била неотделима част от нея, както и Сибир, Татарстан или Кавказ.

Какво означава разпадът на империята за руснаците?

За преобладаващата част от елита това е болезнено поражение в геополитическата борба, каквато всъщност беше студената война. От тази гледна точка, за Русия това несъмнено е катастрофа, в резултат от която тя загуби значителна част от своята територия. Но в страната има надежда и стремеж един ден (може би след сто или повече години) тези земи отново да се обединят в състава на велика Русия. Подобни надежди за обединение ще продължат да съществуват в главите на не едно поколение руски политици. Но Русия няма да се стреми да възвърне предишните си позиции с помощта на военната сила, тя просто не притежава достатъчно средства за това. Москва обаче се опитва да предотврати по-нататъшното раздалечаване между бившите съветски републики. И аз мисля, че рано или късно ще бъде създаден съюз между Русия, Беларус и Украйна. Всъщност, ако не беше станала прословутата “оранжева революция” в Киев, този съюз би бил реалност и днес.

Страница 3

 

Москва, макар и не особено успешно, се опитва да реализира собствен вариант на ЕС: т.е. да създаде нащо като Източен ЕС, в който би трябвало да влязат освен самата Русия, Беларус, Украйна и Казахстан. Смятате ли, че след “оранжевата революция” този проект окончателно се е провалил?

В сегашния исторически момент – да. Нещо повече, революциите в постсъветското пространство, като започнем с тази в Грузия през 2003 и свършим с безредиците в Узбекистан, вероятно ще имат своето продължение.Тук трябва да подчертая две неща. Русия се заблуждава, вярвайки, че нейният модел е привлекателен за всички държави от бившия СССР. Истината е, че в постсъветските страни има и силни либерални течения.

Какво означава този процес от геополитическа гледна точка?

Тук има един много важен аспект. САЩ, разбира се, са големия печеливш от “цветните революции”, защото всички те съдействат за това Русия (след по-нататъшния разпад на постсъветското пространство) да не може отново да стане световна държава. Навремето Бжежински правилно беше заключил, че Русия плюс Украйна е вече империя, докато без нея тя никога не би могла отново да стане такава. Още повече, че САЩ нямат проблем с “износа” на демокрация, включително и с помощта на добре познатите ни технологии. А засега Москва не е в състояние да им попречи.

Какви дългосрочните интереси преследва Америка по отношение на Русия, създавайки свои военни бази в страните от Каспийския регион, изнасяйки демокрация и изграждайки петролопроводи, които заобикалят Русия?

За САЩ би било идеално да включат Русия, като слаба, но все пак функционираща демократична държава, в доминираната от тях трансатлантическа общност. Има доста американски политици, които са заинтересувани от подобно партньорство тъй като (както изглежда) много им се иска да разполагат с младши партньор в световната политика, в лицето на Москва. Още повече, че днес във Вашингтон смятат ислямския тероризъм за много по-опасен от възможното възраждане на квази-великата руска държава.

Какви биха били последиците от влизането в НАТО на страни като Украйна, Грузия и Азербайджан?

Досегашното разширяване на НАТО на изток, целеше, на първо място, консолидацията на Европа и ликвидирането на властовия вакуум, възникнал в резултат от разпада на Съветския съюз и Източния блок. Разширяването към Кавказ обаче има съвсем друго качествено измерение. В този случай разширяването на Северноатлантическия алианс би целяло сдържането на Русия и Китай, както и контрола на т.нар. “Голям Близък изток” от север. Според геополитическите представи на американските стратези, в този регион се води нещо като “трета световна война”. Битка на живот и смърт между доброто и злото. Затова, след неутрализацията на Саддам Хюсеин в Ирак, следва да бъде разоръжен не само Иран, но трябва да бъдат заставени да се преориентират на 100% към Запада и страни като Сирия, а в дългосрочна преспектива – дори Пакистан. В резултат от което, както се надяват във Вашингтон, ще бъде създаден съвсем нов световен ред.

В тази посока на мисли, какво е значениета на провелата се наскоро среща на държавните глави на страните от ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова – б.р.), в която участва и американска правителствена делегация?

Този съюз възникна някак си незабелязано още през 1997. Тогава се наричаше ГУАМ. През 1999 към него се присъедини Узбекистан и той започна да се обозначава като ГУУАМ. На 5 май т.г. обаче, узбеките напуснаха съюза и той отново се превърна в ГУАМ. Показателно е, че Узбекистан се оттегли тъкмо когато в страната започнаха протести. Узбекският президент се опасяваше, че участието му в този прозападен съюз може само да ускори поредната “цветна революция”, този път в собствената му страна.

Страница 4

 

Тоест, потвърждавате, че Западът се меси в работите на ГУАМ…

На срещата на НАТО във Вашингтон, през 1999, на тогавашния ГУУАМ беше отделено голямо внимание. Като инициативата беше лично на американския държавен секретар Медлин Олбрайт. Всъщност, идеята беще същата като онази, която се опитват да реализират чрез ГУАМ и днес. И тя се състои в това да се създаде своеобразен мост към Запада за онези постсъветски държави, които искат да напуснат руската орбита. И след като в продължение на пет или десет години членките на ГУАМ докажат, че следват откровено прозападна ориентация, вероятно биха ги поканили в ЕС и НАТО. Задачата на ГУАМ е да подготви маршрут за трафика на енергоносители от Каспийския регион, който да заобикаля Русия. Във Вашингтон са много доволни, че така в този съюз се вдъхва нов живот, тъй като това укрепва американското присъствия в стратегически важния регион между Черно и Каспийско море. Защото истината е, че ГУАМ беше почти мъртъв, след като бившият украински президент Кучма загуби интерес към него. Неговият наследник Юшченко обаче направи всичко възможно за политическата му реанимация.

Какво всъщност цели Юшченко?

Ами той, заедно с грузинския си колега Саакашвили, използва този инструмент да се освободи от руската зависимост. Разбира се, с помощта на Запада и, преди всичко, на Вашингтон. Така Юшченко очевидно разчита да постигне рано или късно интеграция със същия този Запад.

А как се отнасят към ГУАМ в Брюксел?

Подкрепят го предимно новите-членки на ЕС, които се опитват да провеждат своеобразно политика на сдържане по отношение на Русия. Това, разбира се, укрепва позициите на организацията.

Ако говорим за най-близкото бъдеще, твърде е вероятно руският президент Путин скоро да се окаже почти изолиран. В Германия канцлер може да стане Ангела Меркел, която е проамерикански настроена, а във Франция позиците на президента Ширак остават под въпрос. Възможно ли е промените в Германия да сложат край на очертаващата се геополитическа ос Париж-Берлин-Москва?

След изборите г-жа Меркел би могла да стане новия немски партньор на Путин. Тя все пак знае руски език. Що се отнася до нейната политика, убеден съм, че тя едва ли ще промени досегашната линия по отношение на Русия. Та нали Шрьодер просто продължи руската политика на предшественика си – консерваторът Кол. Меркел няма да постави на карта новите стратегически връзки, които бяха създадени между Германия и Русия в продължение на десетилетия.

Смятате ли, че Путин може да бъде изместен от сили, стремящи се отново да превърнат Русия в свръхдържава и нежелаещи интеграцията и с Европа?

Ако на власт в Кремъл дойдат хора, проимперски и антиевропейски настроени, това би било катастрофа и за Русия, и за Европа. Но мисля, че представителите на специалните служби, които управляват днес в тази страна, са достатъчно реалистично настроени за да не допуснат това да се случи. Тези хора днес се ръководят от своите капиталистически икономически интереси. Освен това не бива да се отказваме от вярата си във възможностите на руската демокрация. Една неосталинистка политика би противоречала на интересите на самите руснаци, т.е. осъществяването и изисква прилагането на репресии. Именно поради това се надявам, че мечтите скоро ще станат реалност и Русия ще се обърне към Европа, формирайки мощен алианс с ЕС, т.е. ще стане част от обединена Европа, а не само неин партньор. След двайсет години Брюксел също ще иска Русия да стане член на ЕС, най-малкото от съображения за сигурност – особено, ако продължи борбата срещу ислямисткия тероризъм. Впрочем същото се отнася и за Турция. И Москва е просто длъжна да се възмолзва от тази възможност.

{rt}