07
Съб, Дек
5 New Articles

Стратегия на риска

брой4 2005
Typography

Румен Георгиев, Делови решения: методология и организация, 376 стр. “Марин Дринов”, С.2005

Появявата на книгата на проф. д-р Румен Георгиев на пазара е много радостно събитие. Научната общественост изпитва силна потребност от литература засягаща теоретични и методологични проблеми на управлението. По принцип, управленската литература е недостатъчна , а още повече тази, която е насочена към основни нови виждания в областта на теорията. Това е едно от нейните основни достойнства. Много години вече праксеологията , пазарните проблеми от тяхното ежедневие, мениджмента в неговите видими и ограничени рамки доминират и като виждане, и като литература. Преходът към пазарна икономика, настрои хората към практичното, ежедневното, повърхностното поведение и мислене. Проблемите на пазарната икономика са много сложни и като теория и като практика и особено от гледна точка на управленските решения и поведение на пазарните субекти. Имам усещането, а и виждането, че мениджмънта като проблем измести по-широкото и много по-фундаментално разглеждане на теорията на управлението. Именно от тази гледна точка, книгата на Румен Георгиев е едно полезно и радостно събитие. Това още повече се подчертава от нейното подзаглавие - не въобще за “деловите рашения” а за тяхната методологична и организационна страна.

Книгата е композирана в три части: Теоретични основи на деловите решения (от три глави); Методология и организация на процесите на вземане на делови решения (от четри глави), и Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения. (от две глави). Преди да пристъпя към съдържателния анализ на разгледаните проблеми, трябва да подчертая че авторът много широко е използвал известни чужди съвременни автори - хора с приносни моменти в теорията на управлението и на деловите решения и техната организация. Те са представени преди всичко с подбрани цитати и съпровождащ ги коментар Това прави книгата теоретично аргументирана и представителна. За съжаление, и монографията на Румен Георгиев страда от една много често срещана слабост на редица български автори - да цитират и изпозват широко западната литература, а да недооценяват приноса на българските автори в съответната област. А именно по предмета на изследването - деловите решения в системата на управлението, много български явтори от миналото имат принос в тази област (1).

В първата част, авторът разглежда “деловите решения” като обект на изследване, свързвайки ги в логическа линия първо с риска, и неговите характеристики, касаещи субективните решения, и, от друга страна, обективните условия, които поначало създават една неопределеност за всеки избор. Според него, магистралните направления в теорията на деловите решения са дискриптивните и нормативните теории, които се обединяват чрез теоритя за ефиктивността.. В заключение авторът рзглежда общата характеристика на “инструментите” за ефективността на деловите решения. Моите бележки и препоръки по тази първа част ще направя по-нататък. Тук искам да отбележа онова, което авторът счита за най-съществено като принос и постановка. Той го е очертал в “Резюмето на първата част” (с.94): “На основата на анализ на лиературни източници и на резултати от собствени изследвания и практическа дейност е формулирана нова парадигма. За деловите решения като системно обвързан базов процес, осигуряващ оцеляване и развитие на организацията, независимо от нейния характер, на основата на устойчив приоритет на общите цели и резултати , подходящо съчетаване на икономически, социални, структурни, личностни и технически условия и съзнателно “общуване” с различните видове риск като източник на нови възможности.”

Втората част на монографията е най-голяма по обем, но по-важното е, че представлява същностната част от разглежданата проблематика.Тя дава теоретичния облик на книгата и в най-добра степен представя самия автор. Един от главните проблеми, с които започва тази част, е “Деловите решения в системата на управление на организациите”. Основната теза на автора е, че управлението се реализира от функциите: предвиждане(планиране), организация с разпоредителство, мотивация, координация, контрол. Изненадващо е че тук не влиза решението. Според автора, решението и информацията са обвързващи функциите – т.е. трансмисии (с. 161). Ще оспоря това становище, когато премина към препоръките. Независимо от това, приносен момент има разработката за типовете решения (типология). Тук отново се разглеждат личностните фактори, но подробно е разработен проблемът със ситуациите, тяхната неопределеност, ситуационният подход при определяне на задачите при взимане на решение, техниката при оценката на факторите и др. Особено добре е разработена седма глава, посветена на “Специфични техники при избора, реализацията и контрола на решения”. Приносен момент в разработката е въпросът за оценката. И книгата само би спечелила, ако той беше развит по-подробно.

Третата част е посветена на проблемите за ограничената рационалност (по Саймън) и “икономическия бихевиоризъм” . Най-голямото достойноство на тази част е, че тя изобилства с разглеждането на трудове на различни основополагщи автори и техните конципции, отразяващи настъпилите промени в развитието на глобалното общество.Същевременно основен недостатък е, че липсва необходимият авторов преразказ, авторова интерпретация и структуриране на многото проблеми и концепции, които в по-вечето случаи се споменават мимоходом.

В увода авторът пише: “Книгата е една интелектуална провокация, предполагаща диалог, взаимна критика и обучение на читателите и автора.” Ще се възползвам от тази покана и ще направя своите препоръки. Те не трябва да се възприемат като отрицание на достойнствата на книгата, а като опит за дискусия.


 

1. Категоричното ми становище, изразено в много мои книги е, че “решението” е същността на всяко управление. То е смисълът на управлението и неговата главна функция. Управлението е информационен процес на получаване, преработване (включително съхраняване) и предаване на информация (информацията в кибернетичният смисъл – т.е. като обратна на ентропията, като степен на подреденост). “Преработването на информацията включва в себе си най-малко четри момента - систематизация, комбинаторика, вземане на решение и програмиране на взетото решение”(2).Няма да се впускам в по-подробни обяснения.

2. Известно е че информацията може да се разглежда като съдържание, смислово, като съобщение и, от друга страна, като количество, независимо от това, какво съобщение носят сигналите. Приложено към управлението, това основно разграничение ни разкрива, че то управлението има два съществено различни аспекти. Управлението като дейност, е израз на това какво се управлява, съдържателните и специфични характеристики на обекта на управлението, т.е. това, което следва да се познава, за да се знае и как точно да му се въздейства. По това се различават редица управленски дисциплини: управление на икономиката, на промишлеността, на предприятието и т.н. А може би по това се различават и “деловите” от другите видове решения? Но управлението като процес отговаря на въпроса как се управлява и този въпрос е общ за управлението въобще, независимо дали става дума за неорганични системи, биологични или социални дейности. В този смисъл, управлението е поведенческа дисциплина, избор на поведение (т.е. решението), управление на принципа на “черната кутия” и т.н. Решението не е непрекъснатост, която подобно на трансмисия обхваща и измества всички функции на управлението, а единичен заключителен акт, с който се преодолява неопределеността. Това е изборът на строго определено поведение, формиращо целенасоченото въздействие. За разлика от Файол, това е приносът на Норберт Винер, приносът на кибернетиката, като обща теория на управлението (а поради това и на решението). Мисля, че авторът не е разграничил в книгата си тези два основни аспекти. с всички произтичащи от това недоразумения и недостатъци. Така например, двете определения на решението, в широк и тесен смисъл, са в известно противоречие, произтичащи именно от този факт (с. 23).

3. Третата ми основна препоръка е много по-прецизно да се използват основните управленски понятия. Например понятието “организация” има три различни смислови значения: организацията като юридически субект (фирма), организацията като процес (като организиране, т.е. като дейност) и организацията като организираност (като структура, т.е. като статукво). Няма да посочвам примери, но авторът би трябвало да прецезира използването му. Такъв е случаят и с използването на понятието “кибернетична система”: “В кибернетичното разбиране за понятието система (с.68), което е система за управление, е нещо съществено различно от другите видове системи: отворени, социални и т.н.” Понятието .парадигма се използва в дословният му превод от гръцки, но в научната литература доминира определението, дадено от Кун. Налага се авторът да направи справка. Бих си позволил да препоръчам, преди всичко по отношение на използването на термина “ефективност” и термина “теория на ефективността”, авторът да се съобрази със съществената разлика между “оптималното и евристичното решение, макар че. този проблем е широко, и общо взето правилно, третиран в книгата. На стр.136 се разглежда проблемът за източниците на информация.Социалната информация има три източника: човекът като мисъл знание и т.н., външната предметна среда, (опредметен трудов опит- знание и сръчност) и, накрая, обществото, като правила на поведение. Така че във втория раздел от приложената схема, “Емпирични данни - (опит), обезателно трябва да се подчертае че става дума за опредметен опит, т.е. за външната предметна среда.

Ако се премахнат квазинаучните съкращения от типа П.П; ЛВР; ГВР; (с. 130), а се използват съответните - собственик, отношения на собственост; мениджър, съответно, управленски отношения; и колектив - съответно човешки отношения ( важен раздел в мениджмънта, пропуснат в монографията ) книгата би спечелила.

Последната ми препоръка има структурен характер. Не считам, че теорията за решението може да съществува вън от общата теория на управлението и поради това първата част на книгата би трябвало да се преосмисли, като логиката се подчини на, общата теория на управлението.

Задавам си въпроса, дали днес, при глобалните промени в икономиката и обществото и при господстващата роля на мрежата, организацията не загубва своя властови характер и не прераства в самоорганизация и самоуправление? Дари йерархичният и строеж не се заменя с хоризонтален, не настъпват ли съществени промени в труда и капитала, и с господството на знанието, като фактор и преобладаваща форма на богатството, не се ли променят съществено редица теоретични постановки, доминиращи в монографията. Наистина, направен е опит това да се изясни в третата част, но липсва интерпретацията на самия автор.

Както казаното дотук и всичко останало може да се изложи много по- подробно и аргументирано по време на една дискусия, така, че да се чуят и обратните аргументи, каквито със сигурност биха се намерили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Румен Георгиев, Делови решения: методология и организация, 376 стр. “Марин Дринов”, С.2005

Появявата на книгата на проф. д-р Румен Георгиев на пазара е много радостно събитие. Научната общественост изпитва силна потребност от литература засягаща теоретични и методологични проблеми на управлението. По принцип, управленската литература е недостатъчна , а още повече тази, която е насочена към основни нови виждания в областта на теорията. Това е едно от нейните основни достойнства. Много години вече праксеологията , пазарните проблеми от тяхното ежедневие, мениджмента в неговите видими и ограничени рамки доминират и като виждане, и като литература. Преходът към пазарна икономика, настрои хората към практичното, ежедневното, повърхностното поведение и мислене. Проблемите на пазарната икономика са много сложни и като теория и като практика и особено от гледна точка на управленските решения и поведение на пазарните субекти. Имам усещането, а и виждането, че мениджмънта като проблем измести по-широкото и много по-фундаментално разглеждане на теорията на управлението. Именно от тази гледна точка, книгата на Румен Георгиев е едно полезно и радостно събитие. Това още повече се подчертава от нейното подзаглавие - не въобще за “деловите рашения” а за тяхната методологична и организационна страна.

Книгата е композирана в три части: Теоретични основи на деловите решения (от три глави); Методология и организация на процесите на вземане на делови решения (от четри глави), и Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения. (от две глави). Преди да пристъпя към съдържателния анализ на разгледаните проблеми, трябва да подчертая че авторът много широко е използвал известни чужди съвременни автори - хора с приносни моменти в теорията на управлението и на деловите решения и техната организация. Те са представени преди всичко с подбрани цитати и съпровождащ ги коментар Това прави книгата теоретично аргументирана и представителна. За съжаление, и монографията на Румен Георгиев страда от една много често срещана слабост на редица български автори - да цитират и изпозват широко западната литература, а да недооценяват приноса на българските автори в съответната област. А именно по предмета на изследването - деловите решения в системата на управлението, много български явтори от миналото имат принос в тази област (1).

В първата част, авторът разглежда “деловите решения” като обект на изследване, свързвайки ги в логическа линия първо с риска, и неговите характеристики, касаещи субективните решения, и, от друга страна, обективните условия, които поначало създават една неопределеност за всеки избор. Според него, магистралните направления в теорията на деловите решения са дискриптивните и нормативните теории, които се обединяват чрез теоритя за ефиктивността.. В заключение авторът рзглежда общата характеристика на “инструментите” за ефективността на деловите решения. Моите бележки и препоръки по тази първа част ще направя по-нататък. Тук искам да отбележа онова, което авторът счита за най-съществено като принос и постановка. Той го е очертал в “Резюмето на първата част” (с.94): “На основата на анализ на лиературни източници и на резултати от собствени изследвания и практическа дейност е формулирана нова парадигма. За деловите решения като системно обвързан базов процес, осигуряващ оцеляване и развитие на организацията, независимо от нейния характер, на основата на устойчив приоритет на общите цели и резултати , подходящо съчетаване на икономически, социални, структурни, личностни и технически условия и съзнателно “общуване” с различните видове риск като източник на нови възможности.”

Втората част на монографията е най-голяма по обем, но по-важното е, че представлява същностната част от разглежданата проблематика.Тя дава теоретичния облик на книгата и в най-добра степен представя самия автор. Един от главните проблеми, с които започва тази част, е “Деловите решения в системата на управление на организациите”. Основната теза на автора е, че управлението се реализира от функциите: предвиждане(планиране), организация с разпоредителство, мотивация, координация, контрол. Изненадващо е че тук не влиза решението. Според автора, решението и информацията са обвързващи функциите – т.е. трансмисии (с. 161). Ще оспоря това становище, когато премина към препоръките. Независимо от това, приносен момент има разработката за типовете решения (типология). Тук отново се разглеждат личностните фактори, но подробно е разработен проблемът със ситуациите, тяхната неопределеност, ситуационният подход при определяне на задачите при взимане на решение, техниката при оценката на факторите и др. Особено добре е разработена седма глава, посветена на “Специфични техники при избора, реализацията и контрола на решения”. Приносен момент в разработката е въпросът за оценката. И книгата само би спечелила, ако той беше развит по-подробно.

Третата част е посветена на проблемите за ограничената рационалност (по Саймън) и “икономическия бихевиоризъм” . Най-голямото достойноство на тази част е, че тя изобилства с разглеждането на трудове на различни основополагщи автори и техните конципции, отразяващи настъпилите промени в развитието на глобалното общество.Същевременно основен недостатък е, че липсва необходимият авторов преразказ, авторова интерпретация и структуриране на многото проблеми и концепции, които в по-вечето случаи се споменават мимоходом.

В увода авторът пише: “Книгата е една интелектуална провокация, предполагаща диалог, взаимна критика и обучение на читателите и автора.” Ще се възползвам от тази покана и ще направя своите препоръки. Те не трябва да се възприемат като отрицание на достойнствата на книгата, а като опит за дискусия.

Румен Георгиев, Делови решения: методология и организация, 376 стр. “Марин Дринов”, С.2005

Появявата на книгата на проф. д-р Румен Георгиев на пазара е много радостно събитие. Научната общественост изпитва силна потребност от литература засягаща теоретични и методологични проблеми на управлението. По принцип, управленската литература е недостатъчна , а още повече тази, която е насочена към основни нови виждания в областта на теорията. Това е едно от нейните основни достойнства. Много години вече праксеологията , пазарните проблеми от тяхното ежедневие, мениджмента в неговите видими и ограничени рамки доминират и като виждане, и като литература. Преходът към пазарна икономика, настрои хората към практичното, ежедневното, повърхностното поведение и мислене. Проблемите на пазарната икономика са много сложни и като теория и като практика и особено от гледна точка на управленските решения и поведение на пазарните субекти. Имам усещането, а и виждането, че мениджмънта като проблем измести по-широкото и много по-фундаментално разглеждане на теорията на управлението. Именно от тази гледна точка, книгата на Румен Георгиев е едно полезно и радостно събитие. Това още повече се подчертава от нейното подзаглавие - не въобще за “деловите рашения” а за тяхната методологична и организационна страна.

Книгата е композирана в три части: Теоретични основи на деловите решения (от три глави); Методология и организация на процесите на вземане на делови решения (от четри глави), и Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения. (от две глави). Преди да пристъпя към съдържателния анализ на разгледаните проблеми, трябва да подчертая че авторът много широко е използвал известни чужди съвременни автори - хора с приносни моменти в теорията на управлението и на деловите решения и техната организация. Те са представени преди всичко с подбрани цитати и съпровождащ ги коментар Това прави книгата теоретично аргументирана и представителна. За съжаление, и монографията на Румен Георгиев страда от една много често срещана слабост на редица български автори - да цитират и изпозват широко западната литература, а да недооценяват приноса на българските автори в съответната област. А именно по предмета на изследването - деловите решения в системата на управлението, много български явтори от миналото имат принос в тази област (1).

В първата част, авторът разглежда “деловите решения” като обект на изследване, свързвайки ги в логическа линия първо с риска, и неговите характеристики, касаещи субективните решения, и, от друга страна, обективните условия, които поначало създават една неопределеност за всеки избор. Според него, магистралните направления в теорията на деловите решения са дискриптивните и нормативните теории, които се обединяват чрез теоритя за ефиктивността.. В заключение авторът рзглежда общата характеристика на “инструментите” за ефективността на деловите решения. Моите бележки и препоръки по тази първа част ще направя по-нататък. Тук искам да отбележа онова, което авторът счита за най-съществено като принос и постановка. Той го е очертал в “Резюмето на първата част” (с.94): “На основата на анализ на лиературни източници и на резултати от собствени изследвания и практическа дейност е формулирана нова парадигма. За деловите решения като системно обвързан базов процес, осигуряващ оцеляване и развитие на организацията, независимо от нейния характер, на основата на устойчив приоритет на общите цели и резултати , подходящо съчетаване на икономически, социални, структурни, личностни и технически условия и съзнателно “общуване” с различните видове риск като източник на нови възможности.”

Втората част на монографията е най-голяма по обем, но по-важното е, че представлява същностната част от разглежданата проблематика.Тя дава теоретичния облик на книгата и в най-добра степен представя самия автор. Един от главните проблеми, с които започва тази част, е “Деловите решения в системата на управление на организациите”. Основната теза на автора е, че управлението се реализира от функциите: предвиждане(планиране), организация с разпоредителство, мотивация, координация, контрол. Изненадващо е че тук не влиза решението. Според автора, решението и информацията са обвързващи функциите – т.е. трансмисии (с. 161). Ще оспоря това становище, когато премина към препоръките. Независимо от това, приносен момент има разработката за типовете решения (типология). Тук отново се разглеждат личностните фактори, но подробно е разработен проблемът със ситуациите, тяхната неопределеност, ситуационният подход при определяне на задачите при взимане на решение, техниката при оценката на факторите и др. Особено добре е разработена седма глава, посветена на “Специфични техники при избора, реализацията и контрола на решения”. Приносен момент в разработката е въпросът за оценката. И книгата само би спечелила, ако той беше развит по-подробно.

Третата част е посветена на проблемите за ограничената рационалност (по Саймън) и “икономическия бихевиоризъм” . Най-голямото достойноство на тази част е, че тя изобилства с разглеждането на трудове на различни основополагщи автори и техните конципции, отразяващи настъпилите промени в развитието на глобалното общество.Същевременно основен недостатък е, че липсва необходимият авторов преразказ, авторова интерпретация и структуриране на многото проблеми и концепции, които в по-вечето случаи се споменават мимоходом.

В увода авторът пише: “Книгата е една интелектуална провокация, предполагаща диалог, взаимна критика и обучение на читателите и автора.” Ще се възползвам от тази покана и ще направя своите препоръки. Те не трябва да се възприемат като отрицание на достойнствата на книгата, а като опит за дискусия.

Страница 2

 

1. Категоричното ми становище, изразено в много мои книги е, че “решението” е същността на всяко управление. То е смисълът на управлението и неговата главна функция. Управлението е информационен процес на получаване, преработване (включително съхраняване) и предаване на информация (информацията в кибернетичният смисъл – т.е. като обратна на ентропията, като степен на подреденост). “Преработването на информацията включва в себе си най-малко четри момента - систематизация, комбинаторика, вземане на решение и програмиране на взетото решение”(2).Няма да се впускам в по-подробни обяснения.

2. Известно е че информацията може да се разглежда като съдържание, смислово, като съобщение и, от друга страна, като количество, независимо от това, какво съобщение носят сигналите. Приложено към управлението, това основно разграничение ни разкрива, че то управлението има два съществено различни аспекти. Управлението като дейност, е израз на това какво се управлява, съдържателните и специфични характеристики на обекта на управлението, т.е. това, което следва да се познава, за да се знае и как точно да му се въздейства. По това се различават редица управленски дисциплини: управление на икономиката, на промишлеността, на предприятието и т.н. А може би по това се различават и “деловите” от другите видове решения? Но управлението като процес отговаря на въпроса как се управлява и този въпрос е общ за управлението въобще, независимо дали става дума за неорганични системи, биологични или социални дейности. В този смисъл, управлението е поведенческа дисциплина, избор на поведение (т.е. решението), управление на принципа на “черната кутия” и т.н. Решението не е непрекъснатост, която подобно на трансмисия обхваща и измества всички функции на управлението, а единичен заключителен акт, с който се преодолява неопределеността. Това е изборът на строго определено поведение, формиращо целенасоченото въздействие. За разлика от Файол, това е приносът на Норберт Винер, приносът на кибернетиката, като обща теория на управлението (а поради това и на решението). Мисля, че авторът не е разграничил в книгата си тези два основни аспекти. с всички произтичащи от това недоразумения и недостатъци. Така например, двете определения на решението, в широк и тесен смисъл, са в известно противоречие, произтичащи именно от този факт (с. 23).

3. Третата ми основна препоръка е много по-прецизно да се използват основните управленски понятия. Например понятието “организация” има три различни смислови значения: организацията като юридически субект (фирма), организацията като процес (като организиране, т.е. като дейност) и организацията като организираност (като структура, т.е. като статукво). Няма да посочвам примери, но авторът би трябвало да прецезира използването му. Такъв е случаят и с използването на понятието “кибернетична система”: “В кибернетичното разбиране за понятието система (с.68), което е система за управление, е нещо съществено различно от другите видове системи: отворени, социални и т.н.” Понятието .парадигма се използва в дословният му превод от гръцки, но в научната литература доминира определението, дадено от Кун. Налага се авторът да направи справка. Бих си позволил да препоръчам, преди всичко по отношение на използването на термина “ефективност” и термина “теория на ефективността”, авторът да се съобрази със съществената разлика между “оптималното и евристичното решение, макар че. този проблем е широко, и общо взето правилно, третиран в книгата. На стр.136 се разглежда проблемът за източниците на информация.Социалната информация има три източника: човекът като мисъл знание и т.н., външната предметна среда, (опредметен трудов опит- знание и сръчност) и, накрая, обществото, като правила на поведение. Така че във втория раздел от приложената схема, “Емпирични данни - (опит), обезателно трябва да се подчертае че става дума за опредметен опит, т.е. за външната предметна среда.

Ако се премахнат квазинаучните съкращения от типа П.П; ЛВР; ГВР; (с. 130), а се използват съответните - собственик, отношения на собственост; мениджър, съответно, управленски отношения; и колектив - съответно човешки отношения ( важен раздел в мениджмънта, пропуснат в монографията ) книгата би спечелила.

Последната ми препоръка има структурен характер. Не считам, че теорията за решението може да съществува вън от общата теория на управлението и поради това първата част на книгата би трябвало да се преосмисли, като логиката се подчини на, общата теория на управлението.

Задавам си въпроса, дали днес, при глобалните промени в икономиката и обществото и при господстващата роля на мрежата, организацията не загубва своя властови характер и не прераства в самоорганизация и самоуправление? Дари йерархичният и строеж не се заменя с хоризонтален, не настъпват ли съществени промени в труда и капитала, и с господството на знанието, като фактор и преобладаваща форма на богатството, не се ли променят съществено редица теоретични постановки, доминиращи в монографията. Наистина, направен е опит това да се изясни в третата част, но липсва интерпретацията на самия автор.

Както казаното дотук и всичко останало може да се изложи много по- подробно и аргументирано по време на една дискусия, така, че да се чуят и обратните аргументи, каквито със сигурност биха се намерили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}