08
Нед, Дек
5 New Articles

САЩ в зоната на "рисковия триъгълник"

брой4 2005
Typography

През последните месеца се очертават интересни тенденции в развитието на и без това сложните отношения между Индия, Иран и Пакистан, като в техните рамки се забелязва както стремеж към взаимодействие, така и на остра конкуренция помежду им. Така, Иран се стреми да укрепи връзките си със съседите, на фона на растящото напрежение на отношенията със САЩ, докато Индия и Пакистан се опитват да отслабят усилващият се американски контрол над региона (инструмент за чието укрепване е и създаването на изкуствени бариери между трите съседни държави). Еновременно с това, Пакистан и Индия се стремят да извлекат и определена полза за себе си от сътрудничеството със САЩ, включително като си гарантират доставки на свръхмодерно американско оръжие.

След успешното формиране на правителството на шиитското мнозинство в съседен Ирак, Техеран се обръща на изток за да нормализира отношенията си със съседите, надявайки се, че тяхната подкрепа ще компенсира донякъде ефекта от американското военно присъствие в Ирак и Афганистан. Едновременно с това Иран укрепва връзките си с Русия и Китай.

През април Вашингтон (стремейки се да оправдае растящото си присъствие в региона) обяви Иран, Индия и Пакистан за елементи от т.нар. “рисков триъгълник”. Според водещия анализатор на Американския военен колеж Лари Хъдсън, “Афганистан, Пакистан и Иран са разположени в този “рисков триъгълни” и задача на САЩ е да влияят активно върху събитията в него за да отслабят проблемния му характер”. Той отбелязва, че: “САЩ се сблъскват с крайно противоречивата ситуация, породена от необходимостта американското военно присъствие в региона да се запази за да се гарантират стратегическите интереси на Вашингтон, включващи стабилизирането и трансформацията на тези проблемни региони, докато в същото време това приъствие продължава да си остава основната мишена за акциите на радикалните ислямисти, които са предизвикателство пред налагането на американския проект за света. Антиамериканските настроения в някои региони остават силни. Ние не можем да останем, но и не можем да си позволим да се изтеглим”.

Междувременно Вашингтон продължава да следва политиката на “моркова и тоягата”, опитвайки се да провали процеса на сближаване между Иран и неговите съседи, който би сложил край на международната изолация на Техеран. В случая, като “морков”, администрацията на Буш използва предложението да продаде на Индия и Пакистан модифициарни изтребители Ф-16, способни да носят и ядрено оръжие. Индия все още се колебае дали да приеме, излъчвайки определени сигнали, че би могла да се обърне и към ЕС или Русия, като потенциални доставчици на подобно въоръжение. Що се отнася до Пакистан, отчитайки тясното сътрудничество между Ирани и Индия (която е най-големия съперник на Исламабад), той заема още по-двусмислена позиция, подкрепяйки обаче американското военно присъствие в Афганистан. Нещо повече, пакистанците предлагат да посредничат между Вашингтон и Техеран за решаването на проблема с иранската ядрена програма.

На свой ред, режимът на аятоласите съзнава, че неговия мюсюлмански съсед, разполагащ с ядрен потенциал, може в един момент да използва доставяното му от САЩ модерно въоръжение именно против Иран. Тези опасения са подклаждат съзнателно от Вашингтон, опитващ се да сдържа иранските амбиции. От друга страна обаче, подобна американска стратегия рискува да ускори създаването на собствен ядрен щит от иранския режим.

През март високопоставени пакистански чиновници заявиха, че предложението на САЩ за продажба на изтребители Ф-16 не е свързано с американо-иранското противопоставяне. Това бе направено в отговор на появилите се в пресата съобщения, че Пакистан е решил да се “реваншира” за доставката на изтребителите като помогне на Вашингтон да застави Иран да се откаже от ядрената си програма. Исламабад призна, че един от водещите пакистански ядрени специалисти Абдул Кадир Хан, е снабдявал иранците с центрофуги, използвани за обогатяването на уран, а редица високопоставени пакистански чиновници разкритикуваха Техеран, че не сътрудничи достатъчно на Международната агенция по атомна енергия. Напрежението в отношенията между двете съседни държави се усили и поради обвиненията срещу Иран, че подкрепя сепаратисткото движение в Белуджистан (провинция, поделена между двете държави).


 

Допълнително усложнявайки ситуацията, Индия предприе в последно време енергични стъпки към подобряване на отношенията си с Китай, провокирайки Пакистан на всяка цена да съхрани традиционната си близост с Пекин. През март Китай и Пакистан подписаха Договор за дружба и стартираха преговори за създаването на съвместна свободна икономическа зона. В отношенията между двете страни обаче, липсва стратегическото измерение за разлика от индийско-китайските връзки, които определено са ориентирани стратегически. През март т.г. двете страни издигнаха отнощенията си до ново “стратегическо” ниво, след като в Делхи се състоя първия диалог от този тип между тях. Месец по-късно Китай и Индия се заеха с решаването на десетилетния си граничен спор, на фона на бързорастящата търговия, чиито обем през 2004 достигна най-високото си ниво в историята – 13,6 млрд. долара.

Иран също укрепва отношенията си с Китай. Както е известно, Пекин гарантира 13,6% от годишното си енергийно потребление, чрез доставки на енергоносители от Иран и разчита да увеличи значително техният обем, подписвайки неотдавна нов голям договор с Техеран. Формирайки подходящата икономическа основа за очертаващия се китайско-ирански политически съюз, Пекин и Техеран подписаха предварително споразумение за доставка на ирански петрол и природен газ на обща стойност между 70 и 100 млрд. долара. Въпросните средства ще се вложат в разработването на петролните находища в Ядаваран (недалеч от ирано-иракската граница). В началото на 2005 Китай сключи и 25-годишен договор за доставка на втечнен природен газ на обща стойност 20 млрд. долара. Срещу това китайците доставят на Иран компютърно оборудване, битова техника и автомобили. Пекин е изключително ценен партньор за Техеран и защото разполага с право на вето в Съвета за сигурност на ООН и може да защити Иран от евентуални враждебни дипломатически действия на Вашингтон и Лондон.

В рамките на настъпателната си дипломация на изток, Иран вече поддържа стабилни търговски отношения с Индия, стремейки се да съгласува с нея политиката си в един несъмнено стратегически важен регион, какъвто е Централна Азия. Така, през януари 2005, държавната компания Indian Oil Corporation се споразумя с иранската фирма “Петропарс” за модернизацията на енергийния блок на гигантското находище на природен газ “South Pars”, което разполага с най-големите запаси от тази суровина в света. В същото време Индия сътрудничи с Иран за гарантиране сигурността на международните морски комуникации в Персийския залив и помага за модернизирането на иранското пристанище Чарбахар. Тези действия, до голяма степен, целят да ограничат амбициите на Пакистан да превърне собственото си пристанище Гуадар, разположено само на няколко километра по на изток, в голям регионален транспортен център.

Едновременно с това, бурно развитие демонстрират ирано-индийските връзки в енергийната сфера. На 13 юни Индия и Иран подписаха споразумение да доставка на ирански втечнен газ на стойност 22 млрд. долара, което ще започне да действа през 2009 и е за срок от 25 години. В момента текат преговори за изграждането на съвместен газопровод от Иран до Индия, през територията на Пакистан. Наречен “газопроводът на мира”, този проект на стойност 4,5 млрд. долара може да укрепи отношенията между трите страни-участнички и да послужи като стимул за по-нататъшни инвестиции в мирното съвместно съществуване между тях. Вашингтон (в лицето на държавния секретар Кондолиза Райс)обаче моментално изрази недоволството си от задълбочаването на ирано-индийското сътрудничество. На свой ред, използвайки непривичен за Вашингтон и откровено оскърбителен тон, Делхи контрира, че дълговременните интереси на собствената енергийна сигурност определят и индийската стратегия и в областта на енергетиката. “Виждам, че в Иран работят много чужди компании, включително големи европейски фирми – подчерта индийският министър на петролната промишленост С.К.Трипатхи – много държави поддържат тесни икономически връзки с Иран, затова не виждам защо и ние да не постигнем едно разумно и премислено споразумение с тази страна в енергйната сфера”.

Пакистан е силно разтревожен от това, че освен подписването на важни търговски споразумения, Индия и Иран поддържат (макар и ограничени) връзки и във военната област. Така, през март 2003, те проведоха съвместни военноморски маневри, мотивирани от растящото американско военно присъствие в Персийския залив. Освен това Техеран се опитва да получи помощ от Делхи за обслужването на своята военноморска и военновъздушна техника, включително изтребителите Миг-29. Според публикувания наскоро от иранския Център за стратегически и международни изследвания доклад “Развитието на военните възможности на Иран”, Техеран се нуждае от индийската помощ за създаването на такова захранване за собствените си подводници, което да е по-подходящо от наличното руско за топлите води на Персийския залив. Междувременно Иран получава голямо количество оръжие (и,особено, ракетни технологии)от Китай.


 

Приятелските отношения между Техеран и Делхи безспокоят не само Исламабад, но и Израел. Тази загриженост за първи път бе изразена от израелиския премиер Ариел Шарон още през 2003, по време на посещението му в Индия. Тел Авив се опасява, че сделките за доставката на израелско оръжие за Индия могат да се провалят, ако индийците решат да препродадат част от секретните израелски технологии на Иран. Все пак, Делхи не желае да дразни излишно Вашингтон и затова се дистанцира от Техеран по въпроса за иранската ядрено програма, макар и да не крие помощта си за Иран в производството на атомна енергия за мирни цели.

В стратегията на Исламабад Иран се смята за много сериозна заплаха, отстъпвайки в това отношение само на Индия, която по традиция се определя като “враг №1”. Наскоро запасният пакистански генерал Талад Масуд, в интервю за Радио “Гласа на Америка”, заяви, че страната му подкрепя постоянното американско военно присъствие в региона, тъй като в случай на враждебни действия от страна на съседите, САЩ биха могли да помогнат на Пакистан. Според генерала, правителството н Исламабад смята, че именно това е начина да се противодейства на Индия, отчитайки, че САЩ поддържат добри отношения с нея. Подобни изказвания отразяват пакистанската интерпретация на собствената си сигурност, която Вашингтон иска да използва за да си гарантира постоянното и пълномащабно присъствие в региона. Според американския анализатор Кристофър Кенлънд, който живее в Пешавар (Пакистан), Индия е наясно, че “колкото повече Пакистън бива представян като заплаха за регионалната сигурност, толково повече Вашингтон укрепва отношенията си с Делхи”. “С други думи – продължава – Кендлънд – пакистанските военни използват религиозно-политическите партии за да шантажират Вашингтон и получат от него по-голяма военна помощ”.

Истината обаче е, ча САЩ са все по-склонни да подкрепят Делхи. Така, предлагайки на Пакистан и Индия да купят изтребители Ф-16, Вашингтон даде възможност на индийците да избират между Ф-16 и още по-модерните Ф-18, като в офертата бе включен и лиценз за тяхното производство, какъвто беше отказан на Исламабад. “Очевидно е, че подобен дисбаланс поражда у Пакистан и Индия усещането, че САЩ поемат дългосрочни задължения по отношение на индийската сигурност, докато сигурността на Пакистан интересува американците само, докато там продължават операциите против Ал Кайда” – смята Кендлънд.

От гледната точка на Иран, усилващата се милитаризация на региона, съпроводена от американски опити за формиране на съюз с Индия и Пакистан, представлява сериозна заплаха. В отговор Техеран укрепва и разширява отношенията си с Русия и новата свръхдържава – Китай. Така, в началото на април, в Пекин се появи високопоставен иранска делегация, която обсъди с домакините си разширяването на търговските отношения. Междувременно Москва продължава да подкрепя иранската ядрена програма, а отношенията между двете страни достигнаха своеобразен връх за целия период от Втората светомна война насам.

В подобна ситуация изглежда вероятно, че в бъдеще Иран ще продължи плавния си “дрейф” към Китай, Русия и Индия, докато прозападното пакистанско правителство ще продължи да укрепва връзките си с Вашингтон. Американският национален съвет по разузнаването, където влизат ЦРУ и другите разузнавателни централи на страната, публикува през февруари 2005 прогнозите си, според които, през 2020 Индия и Китай ще се превърнат във водещи международни играчи.

“Съвсем ясно е – се казва в този документ – че Азия ще играе изключително важна роля в промените през следващите 15 години. Можем да очакваме, че по-нанатъшното усилване ролята на САЩ като посредник между съперничещите си сили в региона, ще предизвика нарастващо раздразнение у китайците и индийците, правещо американското присътвия в Азия все по-неуместно”.

Загрижени от възможността за практическа реализация на този сценарий, САЩ се стремят все пак да запазят присъствието си, провокирайки нова спирала на регионалната напревара във въоръжаването, както и напрежение между Индия и Пакистан. Едновременно с това, Вашингтон предложи на Израел да се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие – безпрецедентна стъпка, която трябва да балансира досегашните откровени реверанси в американската външна политика към Израел.

С постепенното стабилизиране на обстановката в Афганистан, ролята и значението на Пакистан прогресивно ще намаляват. Акциите на Техеран, напротив, ще растат както в Южна Азия, така и в арабския свят. Като богата на енергоресурси държава, Иран със сигурност ще фигурира в плановете на големите сили, както и в тези на различните алианси (независимо дали с участието на САЩ, Китай, Индия или Русия), което обаче не важи в същата степен и за Пакистан. В крайна сметка, съдбата на Иран зависи от няколко фактора и не на последно място от това, колко скоро ще потекат енергоресурсите на Централна Азия, както и от политиката на ЕС и Русия в региона.

Днес пред Техеран има нелоши перспективи. На запад, американците все повече затъват в Ирак, където на всичкото отгоре управлава приятелски настроено към Иран шиитско пранителство. На изток, формиращата се мрежа от съюзи означава по-голяма сигурност за Техеран. Тоест, страната засега успешно се удържа на гребена на вълната, преминаваща през този традиционно неспокоен и стратегически важен регион.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните месеца се очертават интересни тенденции в развитието на и без това сложните отношения между Индия, Иран и Пакистан, като в техните рамки се забелязва както стремеж към взаимодействие, така и на остра конкуренция помежду им. Така, Иран се стреми да укрепи връзките си със съседите, на фона на растящото напрежение на отношенията със САЩ, докато Индия и Пакистан се опитват да отслабят усилващият се американски контрол над региона (инструмент за чието укрепване е и създаването на изкуствени бариери между трите съседни държави). Еновременно с това, Пакистан и Индия се стремят да извлекат и определена полза за себе си от сътрудничеството със САЩ, включително като си гарантират доставки на свръхмодерно американско оръжие.

След успешното формиране на правителството на шиитското мнозинство в съседен Ирак, Техеран се обръща на изток за да нормализира отношенията си със съседите, надявайки се, че тяхната подкрепа ще компенсира донякъде ефекта от американското военно присъствие в Ирак и Афганистан. Едновременно с това Иран укрепва връзките си с Русия и Китай.

През април Вашингтон (стремейки се да оправдае растящото си присъствие в региона) обяви Иран, Индия и Пакистан за елементи от т.нар. “рисков триъгълник”. Според водещия анализатор на Американския военен колеж Лари Хъдсън, “Афганистан, Пакистан и Иран са разположени в този “рисков триъгълни” и задача на САЩ е да влияят активно върху събитията в него за да отслабят проблемния му характер”. Той отбелязва, че: “САЩ се сблъскват с крайно противоречивата ситуация, породена от необходимостта американското военно присъствие в региона да се запази за да се гарантират стратегическите интереси на Вашингтон, включващи стабилизирането и трансформацията на тези проблемни региони, докато в същото време това приъствие продължава да си остава основната мишена за акциите на радикалните ислямисти, които са предизвикателство пред налагането на американския проект за света. Антиамериканските настроения в някои региони остават силни. Ние не можем да останем, но и не можем да си позволим да се изтеглим”.

Междувременно Вашингтон продължава да следва политиката на “моркова и тоягата”, опитвайки се да провали процеса на сближаване между Иран и неговите съседи, който би сложил край на международната изолация на Техеран. В случая, като “морков”, администрацията на Буш използва предложението да продаде на Индия и Пакистан модифициарни изтребители Ф-16, способни да носят и ядрено оръжие. Индия все още се колебае дали да приеме, излъчвайки определени сигнали, че би могла да се обърне и към ЕС или Русия, като потенциални доставчици на подобно въоръжение. Що се отнася до Пакистан, отчитайки тясното сътрудничество между Ирани и Индия (която е най-големия съперник на Исламабад), той заема още по-двусмислена позиция, подкрепяйки обаче американското военно присъствие в Афганистан. Нещо повече, пакистанците предлагат да посредничат между Вашингтон и Техеран за решаването на проблема с иранската ядрена програма.

На свой ред, режимът на аятоласите съзнава, че неговия мюсюлмански съсед, разполагащ с ядрен потенциал, може в един момент да използва доставяното му от САЩ модерно въоръжение именно против Иран. Тези опасения са подклаждат съзнателно от Вашингтон, опитващ се да сдържа иранските амбиции. От друга страна обаче, подобна американска стратегия рискува да ускори създаването на собствен ядрен щит от иранския режим.

През март високопоставени пакистански чиновници заявиха, че предложението на САЩ за продажба на изтребители Ф-16 не е свързано с американо-иранското противопоставяне. Това бе направено в отговор на появилите се в пресата съобщения, че Пакистан е решил да се “реваншира” за доставката на изтребителите като помогне на Вашингтон да застави Иран да се откаже от ядрената си програма. Исламабад призна, че един от водещите пакистански ядрени специалисти Абдул Кадир Хан, е снабдявал иранците с центрофуги, използвани за обогатяването на уран, а редица високопоставени пакистански чиновници разкритикуваха Техеран, че не сътрудничи достатъчно на Международната агенция по атомна енергия. Напрежението в отношенията между двете съседни държави се усили и поради обвиненията срещу Иран, че подкрепя сепаратисткото движение в Белуджистан (провинция, поделена между двете държави).

През последните месеца се очертават интересни тенденции в развитието на и без това сложните отношения между Индия, Иран и Пакистан, като в техните рамки се забелязва както стремеж към взаимодействие, така и на остра конкуренция помежду им. Така, Иран се стреми да укрепи връзките си със съседите, на фона на растящото напрежение на отношенията със САЩ, докато Индия и Пакистан се опитват да отслабят усилващият се американски контрол над региона (инструмент за чието укрепване е и създаването на изкуствени бариери между трите съседни държави). Еновременно с това, Пакистан и Индия се стремят да извлекат и определена полза за себе си от сътрудничеството със САЩ, включително като си гарантират доставки на свръхмодерно американско оръжие.

След успешното формиране на правителството на шиитското мнозинство в съседен Ирак, Техеран се обръща на изток за да нормализира отношенията си със съседите, надявайки се, че тяхната подкрепа ще компенсира донякъде ефекта от американското военно присъствие в Ирак и Афганистан. Едновременно с това Иран укрепва връзките си с Русия и Китай.

През април Вашингтон (стремейки се да оправдае растящото си присъствие в региона) обяви Иран, Индия и Пакистан за елементи от т.нар. “рисков триъгълник”. Според водещия анализатор на Американския военен колеж Лари Хъдсън, “Афганистан, Пакистан и Иран са разположени в този “рисков триъгълни” и задача на САЩ е да влияят активно върху събитията в него за да отслабят проблемния му характер”. Той отбелязва, че: “САЩ се сблъскват с крайно противоречивата ситуация, породена от необходимостта американското военно присъствие в региона да се запази за да се гарантират стратегическите интереси на Вашингтон, включващи стабилизирането и трансформацията на тези проблемни региони, докато в същото време това приъствие продължава да си остава основната мишена за акциите на радикалните ислямисти, които са предизвикателство пред налагането на американския проект за света. Антиамериканските настроения в някои региони остават силни. Ние не можем да останем, но и не можем да си позволим да се изтеглим”.

Междувременно Вашингтон продължава да следва политиката на “моркова и тоягата”, опитвайки се да провали процеса на сближаване между Иран и неговите съседи, който би сложил край на международната изолация на Техеран. В случая, като “морков”, администрацията на Буш използва предложението да продаде на Индия и Пакистан модифициарни изтребители Ф-16, способни да носят и ядрено оръжие. Индия все още се колебае дали да приеме, излъчвайки определени сигнали, че би могла да се обърне и към ЕС или Русия, като потенциални доставчици на подобно въоръжение. Що се отнася до Пакистан, отчитайки тясното сътрудничество между Ирани и Индия (която е най-големия съперник на Исламабад), той заема още по-двусмислена позиция, подкрепяйки обаче американското военно присъствие в Афганистан. Нещо повече, пакистанците предлагат да посредничат между Вашингтон и Техеран за решаването на проблема с иранската ядрена програма.

На свой ред, режимът на аятоласите съзнава, че неговия мюсюлмански съсед, разполагащ с ядрен потенциал, може в един момент да използва доставяното му от САЩ модерно въоръжение именно против Иран. Тези опасения са подклаждат съзнателно от Вашингтон, опитващ се да сдържа иранските амбиции. От друга страна обаче, подобна американска стратегия рискува да ускори създаването на собствен ядрен щит от иранския режим.

През март високопоставени пакистански чиновници заявиха, че предложението на САЩ за продажба на изтребители Ф-16 не е свързано с американо-иранското противопоставяне. Това бе направено в отговор на появилите се в пресата съобщения, че Пакистан е решил да се “реваншира” за доставката на изтребителите като помогне на Вашингтон да застави Иран да се откаже от ядрената си програма. Исламабад призна, че един от водещите пакистански ядрени специалисти Абдул Кадир Хан, е снабдявал иранците с центрофуги, използвани за обогатяването на уран, а редица високопоставени пакистански чиновници разкритикуваха Техеран, че не сътрудничи достатъчно на Международната агенция по атомна енергия. Напрежението в отношенията между двете съседни държави се усили и поради обвиненията срещу Иран, че подкрепя сепаратисткото движение в Белуджистан (провинция, поделена между двете държави).

Страница 2

 

Допълнително усложнявайки ситуацията, Индия предприе в последно време енергични стъпки към подобряване на отношенията си с Китай, провокирайки Пакистан на всяка цена да съхрани традиционната си близост с Пекин. През март Китай и Пакистан подписаха Договор за дружба и стартираха преговори за създаването на съвместна свободна икономическа зона. В отношенията между двете страни обаче, липсва стратегическото измерение за разлика от индийско-китайските връзки, които определено са ориентирани стратегически. През март т.г. двете страни издигнаха отнощенията си до ново “стратегическо” ниво, след като в Делхи се състоя първия диалог от този тип между тях. Месец по-късно Китай и Индия се заеха с решаването на десетилетния си граничен спор, на фона на бързорастящата търговия, чиито обем през 2004 достигна най-високото си ниво в историята – 13,6 млрд. долара.

Иран също укрепва отношенията си с Китай. Както е известно, Пекин гарантира 13,6% от годишното си енергийно потребление, чрез доставки на енергоносители от Иран и разчита да увеличи значително техният обем, подписвайки неотдавна нов голям договор с Техеран. Формирайки подходящата икономическа основа за очертаващия се китайско-ирански политически съюз, Пекин и Техеран подписаха предварително споразумение за доставка на ирански петрол и природен газ на обща стойност между 70 и 100 млрд. долара. Въпросните средства ще се вложат в разработването на петролните находища в Ядаваран (недалеч от ирано-иракската граница). В началото на 2005 Китай сключи и 25-годишен договор за доставка на втечнен природен газ на обща стойност 20 млрд. долара. Срещу това китайците доставят на Иран компютърно оборудване, битова техника и автомобили. Пекин е изключително ценен партньор за Техеран и защото разполага с право на вето в Съвета за сигурност на ООН и може да защити Иран от евентуални враждебни дипломатически действия на Вашингтон и Лондон.

В рамките на настъпателната си дипломация на изток, Иран вече поддържа стабилни търговски отношения с Индия, стремейки се да съгласува с нея политиката си в един несъмнено стратегически важен регион, какъвто е Централна Азия. Така, през януари 2005, държавната компания Indian Oil Corporation се споразумя с иранската фирма “Петропарс” за модернизацията на енергийния блок на гигантското находище на природен газ “South Pars”, което разполага с най-големите запаси от тази суровина в света. В същото време Индия сътрудничи с Иран за гарантиране сигурността на международните морски комуникации в Персийския залив и помага за модернизирането на иранското пристанище Чарбахар. Тези действия, до голяма степен, целят да ограничат амбициите на Пакистан да превърне собственото си пристанище Гуадар, разположено само на няколко километра по на изток, в голям регионален транспортен център.

Едновременно с това, бурно развитие демонстрират ирано-индийските връзки в енергийната сфера. На 13 юни Индия и Иран подписаха споразумение да доставка на ирански втечнен газ на стойност 22 млрд. долара, което ще започне да действа през 2009 и е за срок от 25 години. В момента текат преговори за изграждането на съвместен газопровод от Иран до Индия, през територията на Пакистан. Наречен “газопроводът на мира”, този проект на стойност 4,5 млрд. долара може да укрепи отношенията между трите страни-участнички и да послужи като стимул за по-нататъшни инвестиции в мирното съвместно съществуване между тях. Вашингтон (в лицето на държавния секретар Кондолиза Райс)обаче моментално изрази недоволството си от задълбочаването на ирано-индийското сътрудничество. На свой ред, използвайки непривичен за Вашингтон и откровено оскърбителен тон, Делхи контрира, че дълговременните интереси на собствената енергийна сигурност определят и индийската стратегия и в областта на енергетиката. “Виждам, че в Иран работят много чужди компании, включително големи европейски фирми – подчерта индийският министър на петролната промишленост С.К.Трипатхи – много държави поддържат тесни икономически връзки с Иран, затова не виждам защо и ние да не постигнем едно разумно и премислено споразумение с тази страна в енергйната сфера”.

Пакистан е силно разтревожен от това, че освен подписването на важни търговски споразумения, Индия и Иран поддържат (макар и ограничени) връзки и във военната област. Така, през март 2003, те проведоха съвместни военноморски маневри, мотивирани от растящото американско военно присъствие в Персийския залив. Освен това Техеран се опитва да получи помощ от Делхи за обслужването на своята военноморска и военновъздушна техника, включително изтребителите Миг-29. Според публикувания наскоро от иранския Център за стратегически и международни изследвания доклад “Развитието на военните възможности на Иран”, Техеран се нуждае от индийската помощ за създаването на такова захранване за собствените си подводници, което да е по-подходящо от наличното руско за топлите води на Персийския залив. Междувременно Иран получава голямо количество оръжие (и,особено, ракетни технологии)от Китай.

Страница 3

 

Приятелските отношения между Техеран и Делхи безспокоят не само Исламабад, но и Израел. Тази загриженост за първи път бе изразена от израелиския премиер Ариел Шарон още през 2003, по време на посещението му в Индия. Тел Авив се опасява, че сделките за доставката на израелско оръжие за Индия могат да се провалят, ако индийците решат да препродадат част от секретните израелски технологии на Иран. Все пак, Делхи не желае да дразни излишно Вашингтон и затова се дистанцира от Техеран по въпроса за иранската ядрено програма, макар и да не крие помощта си за Иран в производството на атомна енергия за мирни цели.

В стратегията на Исламабад Иран се смята за много сериозна заплаха, отстъпвайки в това отношение само на Индия, която по традиция се определя като “враг №1”. Наскоро запасният пакистански генерал Талад Масуд, в интервю за Радио “Гласа на Америка”, заяви, че страната му подкрепя постоянното американско военно присъствие в региона, тъй като в случай на враждебни действия от страна на съседите, САЩ биха могли да помогнат на Пакистан. Според генерала, правителството н Исламабад смята, че именно това е начина да се противодейства на Индия, отчитайки, че САЩ поддържат добри отношения с нея. Подобни изказвания отразяват пакистанската интерпретация на собствената си сигурност, която Вашингтон иска да използва за да си гарантира постоянното и пълномащабно присъствие в региона. Според американския анализатор Кристофър Кенлънд, който живее в Пешавар (Пакистан), Индия е наясно, че “колкото повече Пакистън бива представян като заплаха за регионалната сигурност, толково повече Вашингтон укрепва отношенията си с Делхи”. “С други думи – продължава – Кендлънд – пакистанските военни използват религиозно-политическите партии за да шантажират Вашингтон и получат от него по-голяма военна помощ”.

Истината обаче е, ча САЩ са все по-склонни да подкрепят Делхи. Така, предлагайки на Пакистан и Индия да купят изтребители Ф-16, Вашингтон даде възможност на индийците да избират между Ф-16 и още по-модерните Ф-18, като в офертата бе включен и лиценз за тяхното производство, какъвто беше отказан на Исламабад. “Очевидно е, че подобен дисбаланс поражда у Пакистан и Индия усещането, че САЩ поемат дългосрочни задължения по отношение на индийската сигурност, докато сигурността на Пакистан интересува американците само, докато там продължават операциите против Ал Кайда” – смята Кендлънд.

От гледната точка на Иран, усилващата се милитаризация на региона, съпроводена от американски опити за формиране на съюз с Индия и Пакистан, представлява сериозна заплаха. В отговор Техеран укрепва и разширява отношенията си с Русия и новата свръхдържава – Китай. Така, в началото на април, в Пекин се появи високопоставен иранска делегация, която обсъди с домакините си разширяването на търговските отношения. Междувременно Москва продължава да подкрепя иранската ядрена програма, а отношенията между двете страни достигнаха своеобразен връх за целия период от Втората светомна война насам.

В подобна ситуация изглежда вероятно, че в бъдеще Иран ще продължи плавния си “дрейф” към Китай, Русия и Индия, докато прозападното пакистанско правителство ще продължи да укрепва връзките си с Вашингтон. Американският национален съвет по разузнаването, където влизат ЦРУ и другите разузнавателни централи на страната, публикува през февруари 2005 прогнозите си, според които, през 2020 Индия и Китай ще се превърнат във водещи международни играчи.

“Съвсем ясно е – се казва в този документ – че Азия ще играе изключително важна роля в промените през следващите 15 години. Можем да очакваме, че по-нанатъшното усилване ролята на САЩ като посредник между съперничещите си сили в региона, ще предизвика нарастващо раздразнение у китайците и индийците, правещо американското присътвия в Азия все по-неуместно”.

Загрижени от възможността за практическа реализация на този сценарий, САЩ се стремят все пак да запазят присъствието си, провокирайки нова спирала на регионалната напревара във въоръжаването, както и напрежение между Индия и Пакистан. Едновременно с това, Вашингтон предложи на Израел да се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие – безпрецедентна стъпка, която трябва да балансира досегашните откровени реверанси в американската външна политика към Израел.

С постепенното стабилизиране на обстановката в Афганистан, ролята и значението на Пакистан прогресивно ще намаляват. Акциите на Техеран, напротив, ще растат както в Южна Азия, така и в арабския свят. Като богата на енергоресурси държава, Иран със сигурност ще фигурира в плановете на големите сили, както и в тези на различните алианси (независимо дали с участието на САЩ, Китай, Индия или Русия), което обаче не важи в същата степен и за Пакистан. В крайна сметка, съдбата на Иран зависи от няколко фактора и не на последно място от това, колко скоро ще потекат енергоресурсите на Централна Азия, както и от политиката на ЕС и Русия в региона.

Днес пред Техеран има нелоши перспективи. На запад, американците все повече затъват в Ирак, където на всичкото отгоре управлава приятелски настроено към Иран шиитско пранителство. На изток, формиращата се мрежа от съюзи означава по-голяма сигурност за Техеран. Тоест, страната засега успешно се удържа на гребена на вълната, преминаваща през този традиционно неспокоен и стратегически важен регион.

* Българско геополитическо дружество

{rt}