14
Съб, Дек
4 New Articles

Американската стратегия на “нежните интервенции”

брой4 2005
Typography

Вече няколко месеца (от април насам) Ирак се управлява от странна коалиция включваща президента Джалал Талабани (водач на кюрдската общност), вицепрезидентите Адел Махди (шиит и бивш маоист, а днес един от водачите на Висшия съвет на ислямската революция - SCIRI) и Гази ал-Явер (сунит и бивш временен президент, определен за такъв от американската армия), както и назначеният от тях за министър-председател Ибрахим Джафари (лидер на умерената ислямистка партия “Ал-Даваа” и баджанак на великия аятолах на шиитите в Ирак Али ал-Систани). Въпреки че коалицията се раздира от противоречия – най-вече между проамерикански настроените кюрдски политици и колегите им от шиитската общност (които са откровени ислямисти и се подкрепят от съседен Иран), трябва да признаем, че изборите в Ирак бяха едновременно и исторически, и революционни: за първи път в историята на страната на власт се оказаха представители на потиснатото болшинство, тъй като досега държавата бе управлявана с желязна ръка от сунитския елит, докато представителите на шитската и кюрдската общности (80% от населението) присъстваха само по периферията на властта. Днес обаче, т.нар. “сунитски триъгълник” преставлява кърваво бойно поле, в резултат от което сунитската общност на практита бойкотира изборите. И още нещо много важно- въпросните избори бяха първата стъпка към федерализацията на Ирак. А основният проблем пред страната днес е, дали кюрдскике лидери, които доскоро се сражаваха под лозунга за независим Кюрдистан, ще останат в рамките на тази федерация или (въпреки американския натиск и турските заплахи) ще поискат пълна самостоятелност, тъй като революционният процес експортиран в Ирак от американците все повече излиза извън контрола на Вашингтон. Илюстрация за това бе и замяната на откровената американска креатура - бившият премиер Иляд Алауи с креатурата на шиитския върховен аятолах Ал-Систани в лицето на сегашния министър-председател Джафари.

Очевидно е, че днес в Ирак има само един човек, който може да се реално да се противопостави на американските планове за бъдещето на страната и дори да ги провали, и това е именно Али ал-Систани. САЩ са наясно, че е достатъчна само една фетва на върховния аятолах за да пламне и населеният с шиити юг (както вече е пламнал сунитският триъгълник). Според сирийския анализатор Сами Мубайед, “именно необходимостта да сътрудничат с Ал-Систани удържа американците от намерението им да ударят фундаменталисткия режим в Иран или шиитската милиция в Ливан. Днес те са принудени да съобразяват с това, че неговата представа за демокрацията в Ирак след Саддам, значително се отличава от тяхната собствена”. Победата на аятоласите в Ирак накара Вашингтон да преустанови реализацията на подготвяния от Алауи и американские посланик в Багдад Джон Негропонти (с голям опит в подривната дейност срещу редица латиноамерикански режими) “салвадорски вариант” за по-нататъшен силов износ на демокрация в съседен теократичен Иран. Така, Ирак не само че не стана плацдарм за по-нататъшното настъпление на Америка срещу “оста на злото”, но и се превърна в една от слабите и точки. Защото, както предупреди и самият Алауи, ако националното помирение между кюрди, сунити и шиити се провали, страната ще бъде изправена пред катастрофа и вероятно ще попадне под влиянието на Иран и неговата откровено фундаменталистка идеология.

Вашингтон се учи от грешките си

Всъщност, тържествуващата реакция на американския президент Буш на резултатите от изборите в Ирак беше само маска. Неслучайно, непосредствено след провеждането им и Джон Негропонте, и заместник-държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц (смятан за архитект на войната срещу “оста на злото”), загубиха местата си. За нов посланик на САЩ в Ирак бе назначен Залмей Халилзаде, който по националност е пущун, и който преди това демонстрира в Афганистан, че е далеч по-наясно със спецификата на източния манталитет, отколкото Негропонте. Назначаването му означаваше временно преустаняваване (заради проблемите в Ирак) на плановете за стартиране на поредната пълномащабна война срещу “оста на злото”. В същото време, нито Негропонте, нито Уолфовиц бяха изхвърлени на улицата, а напротив – получиха нови и при това отговорни длъжности. Първият фактически оглави американското разузнаване и ще отговоря за неговата реорганизация, а вторият оглави Световната банка. Много показателно е и назначаването на още един “ястреб” – Джон Болтън, за американски представител в ООН.

Всички тези промени са неочаквани, но напълно логични, ако разсъждаваме глобално (както със сигурност мислят в Белия дом). Изглежда Вашингтон променя тактиката си, предпочитайки да използва по-меки форми на намеса – например т.нар. “кадифени революции”. Като паралелно с това, се готви да стартира мащабна реорганизация на собствените си специални служби и институционалната инфраструктура (включително Световната банка и ООН) за да може да ги използва максимално за постконфликтното възстановяване на т.нар. failed states (т.е. “пропаднали държави”).

Светът в ерата на световната либерална революция

Напоследък като последен вик на модата в сферата на “износа на демокрация” се очертават т.нар. “цветни революции”. Дори идеологическите противници на Джордж Сорос в средите на американските неоконсерватори признават, че успехите му (т.е. успехите на финансираните от него неправителствени организации) в постсъветското пространство са далеч по-впечатляващи, отколкото тези на Буш и неговата администрация в Близкия изток. Според Макс Бът, един от ръководителите на американския Съвет по външна политика (CFR): “Сред най-вдъхновяващите събития през миналата 2004 беше изборната победа на Виктор Юшченко. Украйна не съответства на нито един критерий за “обещаваща демокрация” и в този смисъл по-малко перспективен от нея изглеждаше само Афганистан. Но “цветните революции” в републиките от бившия СССР демонстрираха несъстоятелността на представата, че демократичните преобразования не могат да бъдат наложени отвън. През последните две години американското правителство похарчи за демократизацията на Украйна 58 млн. долара. Сега уроците от украинските събития трябва да бъдат използвани и другаде, например в Иран”. Бът смята, че единствената реална преграда пред осъществяването на подобна политика на “нежните интервенции” в световен мащаб е …фактът, че “цветните революции” не са включени в официалната доктрина на сегашната американска администрация.


 

Както е известно, доктрината на Буш-младши предвижда възможност за силова “смяна на режима” само в държавите-спонсори на тероризма. В същото време беше очевидно, че корумпираните, но приятелски настроени към Америка, правителства на Шеварднадзе, Кучма и Акаев, не могат да се квалифицират като “спонсори на тероризма”. Така че Бът е напълно прав: ако Вашингтон възнамерява и занапред да подкрепя “цветните революции”, доктрината на Буш наистина трябва да бъде разширена. Неслучайно, през март, двама влиятелни американски сенатори -–Джон Маккейн и Джоузеф Либърман, внесоха законопроект “За лансиране на демократичните ценности…”. Имайки предвид, че единият е водач на републиканската, а другият – на демократичната фракции в Сената, приемането на законопроекта от Конгреса едва ли ще се сблъска с някакви сериозни проблеми.

В него се предлага президентът да назначи съветници със специални пълномощия, както в администрацията на Белия дом, така и в Държавния департамент, Съвета за национална сигурност и всички американски посолства в държавите, където демокрацията е под въпрос. Освен това се настоява всяка година да се отпускат по 250 млн. долара за подкрепа на “демократичните движения”, борещи се срещу една или друга диктатура. Законопроектът включва специални мерки срещу т.нар. “диктатори”, като на американските специални служби се възлага да следят движението на финансовите им активи, да фиксират техните съмишленици и лобисти в чужбина, както и средствата, с които последните разполагат в САЩ или извън тях.

Обикновено, европейските анализатори (включително и българските) използват термина “цветни революции” само по отношение на събитията в постсъветското пространство. Американците обаче включват в тази категория и февруарската “кедрова революция” в Ливан, повод за която бяха не избори, а убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, извършено непосредствено след като президентът на Сирия (чиито войски доскоро гарантираха стабилността в Ливан) поиска военна помощ от Москва. Убиецът и до днес остава неизвестен, но “кедровата революция” вече доведе да изтеглянето на сирийските части от страната. Другата американска цел – разоръжаването на шиитската милиция “Хизбула” обаче все още не е постигната. Просто защото в Ливан няма сила (включително и армията), която би могла да се справи с подобна задача. За сметка на това, от няколко месеца насам в християнските квартали на Бейрут отново се чуват взривове – т.е. в страната се усеща растяща липса на сигурност. Припомняйки си, че по времето на президента Рейгън, този вакуум се опитаха да запълнят американските и израелските военни части, много местни анализатори се опасяват, че същото може да се повтори и днес. Още повече, че определени влиятелни кръгове в Америка усилено обработват общественото мнение в тази посока.

Вашингтон убива Дракона

“Опасността на ситуацията е в това, че революциите в Ливан и Киргизстан могат да приключат като студентнското възстание на площад Тянанмън” – това отбеляза през март в специалния си коментар (носещ показателното заглавие “Налейте още масло в огъня на революцията”) американският вестник New York Sun. Според вестника, “вече е дошъл моментът Америка да помогне, защото нито една от “цветните революции” в постъветството пространство не бе спонтанен бунт, а по-скоро резултат от търпеливата и упорита работа на различни, свързани със САЩ правозащитни организации. Благодарение на тях сега и “революцията на лалетата” в Киргизстан може да приключи без кръв, а водачите и да поемат властта по мирен начин”. В крайна сметка, както е известно, не стана нужда Вашингтон да се намесва пряко, защото “диктаторът” Акаев предпочете просто да избяга в Русия.

По-интересно е друго. Въпросният вестник New York Sun беше създаден половин година след терористичната атака от 11 септември за да послужи като своеобразен идеологически мост между Демократическата партия и дезертиралите от нея по времето на Рейгън неоконсерватори. Най-известната фигура сред създателите на този “мост” е демократът Джеймс Улси, който ръководеше ЦРУ при президента Клинтън, но по-късно влезе в конфликт с него и се сближи с неоконсерваторите от кръга около сегашния вицепрезидент Дик Чейни. Именно Улси, според който ислямските терористи вече две десетилетия водят “четвъртата световна война” срещу Америка, очерта екстремалните рамки на прословутата геополитическа концепция за цивилизационния конфликт. В един момент, неоконсерваторите в сегашната администрация на Буш дори го готвеха за министър на информацията на Ирак, отговарящ за по-нататъщния реекспорт на демокрация към Иран. След провала на тяхното протеже Ахмед Чалаби обаче, тези планове бяха забравени. Междувременно Джеймс Улси активно работеше за успеха на “цветните революции”, особено след като пое ръководството на т.нар. Freedom House. Малко преди да бъде свален, бившият президент на Киргизстан Акаев, обяви в Москва, че срещу него се подготвя преврат, посочвайки именно Freedom House като основния канал чрез който постъпват финансовите средства за осъществяването му. Между другото, фактът, че той не спомена Фондацията на Сорос сред основните спонсори на “революцията на лалетата” обяснява и защо в Кригизстан тя приличаше по-скоро на подривна спец-операция, за разлика от революциите в Грузия и Украйна, където хората на Сорос играеха водещата роля.

Неволно възниква въпросът, защо нито Акаев, нито Кучма или Шеварнадзе, не се и опитаха да окажат сериозна съпротива на готвените срещу тях “революции”, за които бяха уведомени предварително. Отговорът е прост – тови би ги изправило директно срещу Америка и те биха рискували да изгубят всичките си финансови активи, предвидливо изнесени извън собствените им страни. Да не говорим, че основаващата се върху купените и продадени избори демокрация не включва никакви задължения на политическия лидер към своя електорат.

По-важният въпрос обаче е, кой ще бъде следващият? Ако приемем, че основна геополитическа цел на Вашингтон в региона си остава Иран (особено след като президентският пост в тази страна бе зает от смятания за консерватор бивш кмет на Техеран) логичният отговор е, че като потенциални мишени на поредните американски “нежни интервенции” се очертават Азербайджан, Туркменистан и Казахстан.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Вече няколко месеца (от април насам) Ирак се управлява от странна коалиция включваща президента Джалал Талабани (водач на кюрдската общност), вицепрезидентите Адел Махди (шиит и бивш маоист, а днес един от водачите на Висшия съвет на ислямската революция - SCIRI) и Гази ал-Явер (сунит и бивш временен президент, определен за такъв от американската армия), както и назначеният от тях за министър-председател Ибрахим Джафари (лидер на умерената ислямистка партия “Ал-Даваа” и баджанак на великия аятолах на шиитите в Ирак Али ал-Систани). Въпреки че коалицията се раздира от противоречия – най-вече между проамерикански настроените кюрдски политици и колегите им от шиитската общност (които са откровени ислямисти и се подкрепят от съседен Иран), трябва да признаем, че изборите в Ирак бяха едновременно и исторически, и революционни: за първи път в историята на страната на власт се оказаха представители на потиснатото болшинство, тъй като досега държавата бе управлявана с желязна ръка от сунитския елит, докато представителите на шитската и кюрдската общности (80% от населението) присъстваха само по периферията на властта. Днес обаче, т.нар. “сунитски триъгълник” преставлява кърваво бойно поле, в резултат от което сунитската общност на практита бойкотира изборите. И още нещо много важно- въпросните избори бяха първата стъпка към федерализацията на Ирак. А основният проблем пред страната днес е, дали кюрдскике лидери, които доскоро се сражаваха под лозунга за независим Кюрдистан, ще останат в рамките на тази федерация или (въпреки американския натиск и турските заплахи) ще поискат пълна самостоятелност, тъй като революционният процес експортиран в Ирак от американците все повече излиза извън контрола на Вашингтон. Илюстрация за това бе и замяната на откровената американска креатура - бившият премиер Иляд Алауи с креатурата на шиитския върховен аятолах Ал-Систани в лицето на сегашния министър-председател Джафари.

Очевидно е, че днес в Ирак има само един човек, който може да се реално да се противопостави на американските планове за бъдещето на страната и дори да ги провали, и това е именно Али ал-Систани. САЩ са наясно, че е достатъчна само една фетва на върховния аятолах за да пламне и населеният с шиити юг (както вече е пламнал сунитският триъгълник). Според сирийския анализатор Сами Мубайед, “именно необходимостта да сътрудничат с Ал-Систани удържа американците от намерението им да ударят фундаменталисткия режим в Иран или шиитската милиция в Ливан. Днес те са принудени да съобразяват с това, че неговата представа за демокрацията в Ирак след Саддам, значително се отличава от тяхната собствена”. Победата на аятоласите в Ирак накара Вашингтон да преустанови реализацията на подготвяния от Алауи и американские посланик в Багдад Джон Негропонти (с голям опит в подривната дейност срещу редица латиноамерикански режими) “салвадорски вариант” за по-нататъшен силов износ на демокрация в съседен теократичен Иран. Така, Ирак не само че не стана плацдарм за по-нататъшното настъпление на Америка срещу “оста на злото”, но и се превърна в една от слабите и точки. Защото, както предупреди и самият Алауи, ако националното помирение между кюрди, сунити и шиити се провали, страната ще бъде изправена пред катастрофа и вероятно ще попадне под влиянието на Иран и неговата откровено фундаменталистка идеология.

Вашингтон се учи от грешките си

Всъщност, тържествуващата реакция на американския президент Буш на резултатите от изборите в Ирак беше само маска. Неслучайно, непосредствено след провеждането им и Джон Негропонте, и заместник-държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц (смятан за архитект на войната срещу “оста на злото”), загубиха местата си. За нов посланик на САЩ в Ирак бе назначен Залмей Халилзаде, който по националност е пущун, и който преди това демонстрира в Афганистан, че е далеч по-наясно със спецификата на източния манталитет, отколкото Негропонте. Назначаването му означаваше временно преустаняваване (заради проблемите в Ирак) на плановете за стартиране на поредната пълномащабна война срещу “оста на злото”. В същото време, нито Негропонте, нито Уолфовиц бяха изхвърлени на улицата, а напротив – получиха нови и при това отговорни длъжности. Първият фактически оглави американското разузнаване и ще отговоря за неговата реорганизация, а вторият оглави Световната банка. Много показателно е и назначаването на още един “ястреб” – Джон Болтън, за американски представител в ООН.

Всички тези промени са неочаквани, но напълно логични, ако разсъждаваме глобално (както със сигурност мислят в Белия дом). Изглежда Вашингтон променя тактиката си, предпочитайки да използва по-меки форми на намеса – например т.нар. “кадифени революции”. Като паралелно с това, се готви да стартира мащабна реорганизация на собствените си специални служби и институционалната инфраструктура (включително Световната банка и ООН) за да може да ги използва максимално за постконфликтното възстановяване на т.нар. failed states (т.е. “пропаднали държави”).

Светът в ерата на световната либерална революция

Напоследък като последен вик на модата в сферата на “износа на демокрация” се очертават т.нар. “цветни революции”. Дори идеологическите противници на Джордж Сорос в средите на американските неоконсерватори признават, че успехите му (т.е. успехите на финансираните от него неправителствени организации) в постсъветското пространство са далеч по-впечатляващи, отколкото тези на Буш и неговата администрация в Близкия изток. Според Макс Бът, един от ръководителите на американския Съвет по външна политика (CFR): “Сред най-вдъхновяващите събития през миналата 2004 беше изборната победа на Виктор Юшченко. Украйна не съответства на нито един критерий за “обещаваща демокрация” и в този смисъл по-малко перспективен от нея изглеждаше само Афганистан. Но “цветните революции” в републиките от бившия СССР демонстрираха несъстоятелността на представата, че демократичните преобразования не могат да бъдат наложени отвън. През последните две години американското правителство похарчи за демократизацията на Украйна 58 млн. долара. Сега уроците от украинските събития трябва да бъдат използвани и другаде, например в Иран”. Бът смята, че единствената реална преграда пред осъществяването на подобна политика на “нежните интервенции” в световен мащаб е …фактът, че “цветните революции” не са включени в официалната доктрина на сегашната американска администрация.

Вече няколко месеца (от април насам) Ирак се управлява от странна коалиция включваща президента Джалал Талабани (водач на кюрдската общност), вицепрезидентите Адел Махди (шиит и бивш маоист, а днес един от водачите на Висшия съвет на ислямската революция - SCIRI) и Гази ал-Явер (сунит и бивш временен президент, определен за такъв от американската армия), както и назначеният от тях за министър-председател Ибрахим Джафари (лидер на умерената ислямистка партия “Ал-Даваа” и баджанак на великия аятолах на шиитите в Ирак Али ал-Систани). Въпреки че коалицията се раздира от противоречия – най-вече между проамерикански настроените кюрдски политици и колегите им от шиитската общност (които са откровени ислямисти и се подкрепят от съседен Иран), трябва да признаем, че изборите в Ирак бяха едновременно и исторически, и революционни: за първи път в историята на страната на власт се оказаха представители на потиснатото болшинство, тъй като досега държавата бе управлявана с желязна ръка от сунитския елит, докато представителите на шитската и кюрдската общности (80% от населението) присъстваха само по периферията на властта. Днес обаче, т.нар. “сунитски триъгълник” преставлява кърваво бойно поле, в резултат от което сунитската общност на практита бойкотира изборите. И още нещо много важно- въпросните избори бяха първата стъпка към федерализацията на Ирак. А основният проблем пред страната днес е, дали кюрдскике лидери, които доскоро се сражаваха под лозунга за независим Кюрдистан, ще останат в рамките на тази федерация или (въпреки американския натиск и турските заплахи) ще поискат пълна самостоятелност, тъй като революционният процес експортиран в Ирак от американците все повече излиза извън контрола на Вашингтон. Илюстрация за това бе и замяната на откровената американска креатура - бившият премиер Иляд Алауи с креатурата на шиитския върховен аятолах Ал-Систани в лицето на сегашния министър-председател Джафари.

Очевидно е, че днес в Ирак има само един човек, който може да се реално да се противопостави на американските планове за бъдещето на страната и дори да ги провали, и това е именно Али ал-Систани. САЩ са наясно, че е достатъчна само една фетва на върховния аятолах за да пламне и населеният с шиити юг (както вече е пламнал сунитският триъгълник). Според сирийския анализатор Сами Мубайед, “именно необходимостта да сътрудничат с Ал-Систани удържа американците от намерението им да ударят фундаменталисткия режим в Иран или шиитската милиция в Ливан. Днес те са принудени да съобразяват с това, че неговата представа за демокрацията в Ирак след Саддам, значително се отличава от тяхната собствена”. Победата на аятоласите в Ирак накара Вашингтон да преустанови реализацията на подготвяния от Алауи и американские посланик в Багдад Джон Негропонти (с голям опит в подривната дейност срещу редица латиноамерикански режими) “салвадорски вариант” за по-нататъшен силов износ на демокрация в съседен теократичен Иран. Така, Ирак не само че не стана плацдарм за по-нататъшното настъпление на Америка срещу “оста на злото”, но и се превърна в една от слабите и точки. Защото, както предупреди и самият Алауи, ако националното помирение между кюрди, сунити и шиити се провали, страната ще бъде изправена пред катастрофа и вероятно ще попадне под влиянието на Иран и неговата откровено фундаменталистка идеология.

Вашингтон се учи от грешките си

Всъщност, тържествуващата реакция на американския президент Буш на резултатите от изборите в Ирак беше само маска. Неслучайно, непосредствено след провеждането им и Джон Негропонте, и заместник-държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц (смятан за архитект на войната срещу “оста на злото”), загубиха местата си. За нов посланик на САЩ в Ирак бе назначен Залмей Халилзаде, който по националност е пущун, и който преди това демонстрира в Афганистан, че е далеч по-наясно със спецификата на източния манталитет, отколкото Негропонте. Назначаването му означаваше временно преустаняваване (заради проблемите в Ирак) на плановете за стартиране на поредната пълномащабна война срещу “оста на злото”. В същото време, нито Негропонте, нито Уолфовиц бяха изхвърлени на улицата, а напротив – получиха нови и при това отговорни длъжности. Първият фактически оглави американското разузнаване и ще отговоря за неговата реорганизация, а вторият оглави Световната банка. Много показателно е и назначаването на още един “ястреб” – Джон Болтън, за американски представител в ООН.

Всички тези промени са неочаквани, но напълно логични, ако разсъждаваме глобално (както със сигурност мислят в Белия дом). Изглежда Вашингтон променя тактиката си, предпочитайки да използва по-меки форми на намеса – например т.нар. “кадифени революции”. Като паралелно с това, се готви да стартира мащабна реорганизация на собствените си специални служби и институционалната инфраструктура (включително Световната банка и ООН) за да може да ги използва максимално за постконфликтното възстановяване на т.нар. failed states (т.е. “пропаднали държави”).

Светът в ерата на световната либерална революция

Напоследък като последен вик на модата в сферата на “износа на демокрация” се очертават т.нар. “цветни революции”. Дори идеологическите противници на Джордж Сорос в средите на американските неоконсерватори признават, че успехите му (т.е. успехите на финансираните от него неправителствени организации) в постсъветското пространство са далеч по-впечатляващи, отколкото тези на Буш и неговата администрация в Близкия изток. Според Макс Бът, един от ръководителите на американския Съвет по външна политика (CFR): “Сред най-вдъхновяващите събития през миналата 2004 беше изборната победа на Виктор Юшченко. Украйна не съответства на нито един критерий за “обещаваща демокрация” и в този смисъл по-малко перспективен от нея изглеждаше само Афганистан. Но “цветните революции” в републиките от бившия СССР демонстрираха несъстоятелността на представата, че демократичните преобразования не могат да бъдат наложени отвън. През последните две години американското правителство похарчи за демократизацията на Украйна 58 млн. долара. Сега уроците от украинските събития трябва да бъдат използвани и другаде, например в Иран”. Бът смята, че единствената реална преграда пред осъществяването на подобна политика на “нежните интервенции” в световен мащаб е …фактът, че “цветните революции” не са включени в официалната доктрина на сегашната американска администрация.

Страница 2

 

Както е известно, доктрината на Буш-младши предвижда възможност за силова “смяна на режима” само в държавите-спонсори на тероризма. В същото време беше очевидно, че корумпираните, но приятелски настроени към Америка, правителства на Шеварднадзе, Кучма и Акаев, не могат да се квалифицират като “спонсори на тероризма”. Така че Бът е напълно прав: ако Вашингтон възнамерява и занапред да подкрепя “цветните революции”, доктрината на Буш наистина трябва да бъде разширена. Неслучайно, през март, двама влиятелни американски сенатори -–Джон Маккейн и Джоузеф Либърман, внесоха законопроект “За лансиране на демократичните ценности…”. Имайки предвид, че единият е водач на републиканската, а другият – на демократичната фракции в Сената, приемането на законопроекта от Конгреса едва ли ще се сблъска с някакви сериозни проблеми.

В него се предлага президентът да назначи съветници със специални пълномощия, както в администрацията на Белия дом, така и в Държавния департамент, Съвета за национална сигурност и всички американски посолства в държавите, където демокрацията е под въпрос. Освен това се настоява всяка година да се отпускат по 250 млн. долара за подкрепа на “демократичните движения”, борещи се срещу една или друга диктатура. Законопроектът включва специални мерки срещу т.нар. “диктатори”, като на американските специални служби се възлага да следят движението на финансовите им активи, да фиксират техните съмишленици и лобисти в чужбина, както и средствата, с които последните разполагат в САЩ или извън тях.

Обикновено, европейските анализатори (включително и българските) използват термина “цветни революции” само по отношение на събитията в постсъветското пространство. Американците обаче включват в тази категория и февруарската “кедрова революция” в Ливан, повод за която бяха не избори, а убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, извършено непосредствено след като президентът на Сирия (чиито войски доскоро гарантираха стабилността в Ливан) поиска военна помощ от Москва. Убиецът и до днес остава неизвестен, но “кедровата революция” вече доведе да изтеглянето на сирийските части от страната. Другата американска цел – разоръжаването на шиитската милиция “Хизбула” обаче все още не е постигната. Просто защото в Ливан няма сила (включително и армията), която би могла да се справи с подобна задача. За сметка на това, от няколко месеца насам в християнските квартали на Бейрут отново се чуват взривове – т.е. в страната се усеща растяща липса на сигурност. Припомняйки си, че по времето на президента Рейгън, този вакуум се опитаха да запълнят американските и израелските военни части, много местни анализатори се опасяват, че същото може да се повтори и днес. Още повече, че определени влиятелни кръгове в Америка усилено обработват общественото мнение в тази посока.

Вашингтон убива Дракона

“Опасността на ситуацията е в това, че революциите в Ливан и Киргизстан могат да приключат като студентнското възстание на площад Тянанмън” – това отбеляза през март в специалния си коментар (носещ показателното заглавие “Налейте още масло в огъня на революцията”) американският вестник New York Sun. Според вестника, “вече е дошъл моментът Америка да помогне, защото нито една от “цветните революции” в постъветството пространство не бе спонтанен бунт, а по-скоро резултат от търпеливата и упорита работа на различни, свързани със САЩ правозащитни организации. Благодарение на тях сега и “революцията на лалетата” в Киргизстан може да приключи без кръв, а водачите и да поемат властта по мирен начин”. В крайна сметка, както е известно, не стана нужда Вашингтон да се намесва пряко, защото “диктаторът” Акаев предпочете просто да избяга в Русия.

По-интересно е друго. Въпросният вестник New York Sun беше създаден половин година след терористичната атака от 11 септември за да послужи като своеобразен идеологически мост между Демократическата партия и дезертиралите от нея по времето на Рейгън неоконсерватори. Най-известната фигура сред създателите на този “мост” е демократът Джеймс Улси, който ръководеше ЦРУ при президента Клинтън, но по-късно влезе в конфликт с него и се сближи с неоконсерваторите от кръга около сегашния вицепрезидент Дик Чейни. Именно Улси, според който ислямските терористи вече две десетилетия водят “четвъртата световна война” срещу Америка, очерта екстремалните рамки на прословутата геополитическа концепция за цивилизационния конфликт. В един момент, неоконсерваторите в сегашната администрация на Буш дори го готвеха за министър на информацията на Ирак, отговарящ за по-нататъщния реекспорт на демокрация към Иран. След провала на тяхното протеже Ахмед Чалаби обаче, тези планове бяха забравени. Междувременно Джеймс Улси активно работеше за успеха на “цветните революции”, особено след като пое ръководството на т.нар. Freedom House. Малко преди да бъде свален, бившият президент на Киргизстан Акаев, обяви в Москва, че срещу него се подготвя преврат, посочвайки именно Freedom House като основния канал чрез който постъпват финансовите средства за осъществяването му. Между другото, фактът, че той не спомена Фондацията на Сорос сред основните спонсори на “революцията на лалетата” обяснява и защо в Кригизстан тя приличаше по-скоро на подривна спец-операция, за разлика от революциите в Грузия и Украйна, където хората на Сорос играеха водещата роля.

Неволно възниква въпросът, защо нито Акаев, нито Кучма или Шеварнадзе, не се и опитаха да окажат сериозна съпротива на готвените срещу тях “революции”, за които бяха уведомени предварително. Отговорът е прост – тови би ги изправило директно срещу Америка и те биха рискували да изгубят всичките си финансови активи, предвидливо изнесени извън собствените им страни. Да не говорим, че основаващата се върху купените и продадени избори демокрация не включва никакви задължения на политическия лидер към своя електорат.

По-важният въпрос обаче е, кой ще бъде следващият? Ако приемем, че основна геополитическа цел на Вашингтон в региона си остава Иран (особено след като президентският пост в тази страна бе зает от смятания за консерватор бивш кмет на Техеран) логичният отговор е, че като потенциални мишени на поредните американски “нежни интервенции” се очертават Азербайджан, Туркменистан и Казахстан.

* Българско геополитическо дружество

{rt}