25
Сря, Ное
27 New Articles

Северна Африка в геополитическите схеми на ЕС

брой4 2005
Typography

Отличителна черта на най-новия етап от развитието на интеграционните връзки между Европейския съюз и арабските държави е инициираното от ЕС разширяване на рамките на досегашното им сътрудничество (икономическо, политическо и хуманитарно). Според Брюксел, днес това сътрудничество се нуждае от по-голям динамизъм и устойчивост. През последните десетилетия делът на страните от ЕС във външната търговия на отделните северноафрикански държави беше стабилно висок, достигайки в началото на 90-те години между 1/3 и ½ от целия им външнотърговски оборот. Броят на европейските фирми, действащи в сравнително малка северноафриканска страна, каквато е Тунис например, още тогава бе достигнал 1200, а днес той вече надхвърля 1600.

В началото на 90-те настъпи качествено нов етап в развитиета на партньорството между ЕС и Северна Африка. Краят на студената война, курсът към либерализация на икономиката и възприемане на отделни елементи на политическата демокрация в повечето държави от региона, както и вече оформилият се комплекс от взаимни връзки и интереси (най-вече икономически, но също и хуманитарни), формираха практическата основа за задълбочаване на отношенията между ЕС и държавите от Близкия изток и Северна Африка. Още повече, че последните все по-настойчиво се обявяват за ускоряване на процеса за интеграцията им в Съюза (показателен в това отношение е фактът, че Мароко подаде заявка за пълноправно членство в ЕС още в края на 80-те години на миналото столетие). Мнозина виждат в ЕС единственият “локомотив”, способен да преодолее социално-икономическата изостаналост на северноафриканските държави и кризисните явления в техния икономически (и не само) живот.

Именно от началото на 90-те години икономически развитите държави видимо активизираха усилията си за въвличане в своята външноикономическа (и външнополитическа) орбита регионалните и субрегионални организации на т.нар. равзвиващи се страни, както и отделни държави, представляващи особен интерес в политически и икономически план (като пласментни пазари, източници на суровини, енергоносители и евтина работна сила, или пък като подходящи за финансови инвестиции).

В постконфронтационната епоха, развитите центрове на световната икономика виждат в комплексната политика, насочена към задълбочаването на интеграционните връзки, най-ефективното средство за подкрепа на усилията за укрепване на стабилността и прогреса в развиващите се държави, които при това могат да станат (и нерядко стават) асоциирани или пълноправни членки на една или друга интеграционна общност.

Комплексният подход на ЕС към сътрудничеството със северноафриканските държави, включващ не само икономическата, но и политическата и хуманитарната сфера, е най-важният фактор за развитие на интеграционните връзка от 1992 насам. Според политиците и експертите от съюза, този комплексен подход трябва да гарантира по-голямата стабилност в региона, както и да ускори икономическото и социалното му развитие, неутрализирайки растящата заплаха от страна на радикалния ислямизъм, както и негативните последици от характерната за постколониалния период, но най-вече за 80-те – 90-те години на ХХ век криза на държавността в редица страни от региона.

Експертите от Брюксел смятат, че само такъв подход ще позволи хармоничното решаване на общите и взаимосвързани проблеми – икономически, политически и военно-политически, включително тези на регионалната и икономическа сигурност, използването на морските ресурси, опазването на околната среда, както и най-важните хуманитарни проблеми – защитата на човешките права (включително тези на имигрантите от Северна Африка), развитието на културно-цивилизационните връзки между двата бряга на Средиземно море и т.н.


 

Възходът на радикалния ислям, кризата на държавността, разпространението на тероризма далеч извън пределите на региона и другите предизвикателства от края на ХХ и началото на ХХІ век са непосредствено свързани с най-острите социално-икономически, политически и хуманитарни проблеми в държавите от Северна Африка (и Арабския Изток, като цяло).

Допълнителни фактори, наложили корекцията в политиката на ЕС към по-тясно сътрудничество със северноафриканските страни, станаха засилващото се безспокойство от сравнително ниските темпове на икономическо развитие, бавното повишаване на жизненото равнище на населението и увеличаване броя на живеещите под чертата на бедността, както и очевидният застой в обществено-политическото развитие на региона, който в редица страни провокира остра криза на държавността. Като последица от това нараства възможността радикалните ислямистки организации да получат достъп до властта, както се случи в някои страни от Близкия и Среден изток през 70-80-те години на миналия век. Именно поради това, от началото на 90-те, ЕС смята за най-ефективна и перспективна, за решаването на целия комплекс от регионални проблеми, политика, тази свързана с увеличаването на подкрепата за северноафриканските държави за изграждането на устойчива пазарна икономика и на структурите и елементите на политическата демокрация чрез отпускането на по-значителна финансова помощ,

Всичко казано дотук, очертава комплекса от проблеми, свързани с икономическото, социално-политическо и хуманитарно развитие на страните от региона, чието решение, десетилетия след като те получиха своята независимост, очевидно не е по силите на държави като Алжир или Судан (но не само те), изправени пред дълбока системна криза и потенциална опасност от гражданска война.

Провъзгласявайки новия си курс, ЕС (от 1 януари 1993) освободи от мито значителна част от изнасяната от арабските държави селскоскопанска продукция. През юни 1995 Европейският съвет утвърди програмата от реформи и стимулиране на новата европейска средиземноморска политика в основните и стратегически направления, предложена от Европейската комисия през октомври 1994. Програмата предвижда формирането до 2010 на Евро-Средиземноморска икономическа зона (Euro-Mediterranean Economic Area - EMEA), в резултат от постепенната либерализация на търговията в съответствие с дву- и многостранните споразумения между държавите от региона. На свой ред реализацията на стратегията за икономическо развитие (MEDA – Middle East Development Assistance) предвижда изработването и спазването на правила за защита на интелектуалната собственост (откриващи възможност за по-широк достъп до свръхновите технологии, което е ключов елемент в стратегията за икономически подем на региона), корпоративно и банково законодателство (откриващо нови възможности за приток на частен и банков капитал от държавите-членки на ЕС, което също е важен елемент в стратегията за икономически възход на северноафриканскитя страни и задълбочаване на интеграцията), създаване на условия за пълна конвертируемост на националните валути на арабските държави и т.н. През втората половина на 90-те Европейският съвет увеличи два пъти сумата, предоставяна на африканските партньори в рамките на различните фондове – до 5 млрд. екю (1995-1999). През ноември 1995, на специална конференция с участието на държавите от ЕС и 11 средиземноморски страни (без Либия, на която по онова време все още бяха наложени санкции, във връзка с делото Локърби) бе създаден постоянен форум на ниво министерства. В заключителния документ на конференцията министрите потвърдиха “привързаността си към демократичните принципи и продължаване на сътрудничеството за борба с международната престъпност, наркобизнеса и нелегалната миграция”. През юли 1996 Европейският съвет одобри правилата на МEDA, формиращи необходимата юридическа база за сътрудничествота между ЕС и неговите средиземноморски партньори, особено в сферата на финансово-техническата помощ за реализация на програмите за структурна адаптация. През 1995-2002 ЕС сключи договори за асоциация с Тунис, Мароко, Алжир и Египет.

Политиците и експертите от ЕС предполагат, че един по-широк подход към интеграционния процес от страна на Брюксел включва необходимостта да се измине достатъчно дългия и сложен път към хармонизация между интересите на партньорите и постигането на поставените пред тях цели. Редица северноафрикански страни обаче (и, особено, Мароко) искат да ускорят включването си в ЕС, динамизирайки процеса на задълбочаване на сътрудничеството. Основните мотиви, от които се ръководят арабските държави, в стремежа им към зъдолбочаване на интеграционните връзки с Брюксел, са не толкова политически (макар че и те играят важна роля, особено при някои от тях), колкото икономически. В най-близка перспектива това е свързано с получаването на все по-значителна икономическа помощ (което е определящо за Алжир и Мароко и достатъчно важно за останалите северноафрикански държави), получаването на достъп до високите западни технологии, пазари на труда и т.н. Но най-важна и непосредствена цел е премахването на преградите пред износа на стоки, произведени в Северна Африка, на пазарите на страните-членки на ЕС. Освен това, всяка от държавите от региона има и специфични собствени мотиви – например стремежа на Либия да преодолее по-бързо последиците от наложените и доскоро икономически санкции, желанието на Алжир да се опре на Брюксел в усилията си да преодолее системната криза, породен от продължителното противопоставяне между режима и ислямистите, или пък стремежа на Мароко да реализира радица жизненоважни за страната икономически и външнополитически цели (и, в частност, въпроса със Западна Сахара или смекчаването на най-острите социално-икономически проблеми).


 

Като цяло, политическите аспекти в подхода на арабските държави към интеграцията (по съвсем разбираеми причини) са слабо изразени и са свързани с предпазливото им отношение към новите европейски политически инициативи за т.нар. Голям Близък изток. Това, най-вече, касае проблемите, свързани с демократизацията на политическите системи в региона; инициативите на ЕС за постепенното формиране на отделни наднационална институции и органи, или пък влизането на северноафриканските страни в тях (път, през който са преминали всички сегашни членки на Евросъюза). Макар че в редица важни аспекти интересите на европейските и арабски партньори в политическата и военно-политическата сфери, както и по проблемите на регионалната сигурност и имиграционната политика имат допирни точки, именно по тези направления интеграционният процес несъмнено ще се сблъска с най-големи трудности. Темповете, с които ще се развива икономическата интеграция (която, както вече подчертах, е приоритетна за арабските страни) ще зависят в много голяма степен от прогреса в политическата сфера, както и от решаването на другите задачи, формулирани в сегашната интеграционна политика на ЕС. В същото време, подходите им при определянето на приоритетните области, както и темповете за задълбочаване на сътрудничеството забележимо се различават.

Резултатите от развитието на итеграционните връзки в последните 10-15 години могат да се сведат до следното:

  • либералните икономически реформи и програмите за структурна адаптация, провеждани с подкрепата на ЕС, като цяло, се развиват сравнително успешно, в резултат от което в северноафриканския регион бяха подобрени редица макроикономически показатели: частично повишаване и стабилизиране темповете на икономически ръст, намаляване обема на външния дълг и коефициента на обслужването му, стабилизиране на националните валути и гарантиране на тяхната конвертируемост. Но в отделните страни тези позитивни промени все още не са достатъчно устойчиви. Най-сериозни резултати в икономическата сфера постигнаха Египет и Тунис. В същото време Мароко и, особено, Алжир продължават и днес да се сблъскват със значителни трудности;
  • като следствие от новия курс, възприет от ЕС през 90-те години на миналото столетие, беше създаден Средиземноморския форум, където партньорите обсъждат широк кръг от проблеми на политическото, икономическото и хуманитарното си сближаване, и чиято дейност се отразява пряко върху вземането на практическите решения;
  • ЕС усили вниманието си върху проблема за мигрантите от Северноафриканския регион, като в рамките на на специлизираните органи на Съюза се подготвя нов закон за правата на имигрантите;
  • постепенно се развива процесът на либерализация на търговията между ЕС и страните от Северна Африка, както и формирането на единно търговско и икономическо пространство.

Тези и някои други успехи обаче, се сблъскват с редица, естествени за първия период от осъществяването на новия курс трудности, като темповете им в редица важни направления изостават в сравнение с набелязаните преди. Все пак, като цяло, партньорството между ЕС и Северна Африка продължава да се развива поради наличието на редица фундаментални фактори, които стимулират стремежа на партньорите за сътрудничество.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Отличителна черта на най-новия етап от развитието на интеграционните връзки между Европейския съюз и арабските държави е инициираното от ЕС разширяване на рамките на досегашното им сътрудничество (икономическо, политическо и хуманитарно). Според Брюксел, днес това сътрудничество се нуждае от по-голям динамизъм и устойчивост. През последните десетилетия делът на страните от ЕС във външната търговия на отделните северноафрикански държави беше стабилно висок, достигайки в началото на 90-те години между 1/3 и ½ от целия им външнотърговски оборот. Броят на европейските фирми, действащи в сравнително малка северноафриканска страна, каквато е Тунис например, още тогава бе достигнал 1200, а днес той вече надхвърля 1600.

В началото на 90-те настъпи качествено нов етап в развитиета на партньорството между ЕС и Северна Африка. Краят на студената война, курсът към либерализация на икономиката и възприемане на отделни елементи на политическата демокрация в повечето държави от региона, както и вече оформилият се комплекс от взаимни връзки и интереси (най-вече икономически, но също и хуманитарни), формираха практическата основа за задълбочаване на отношенията между ЕС и държавите от Близкия изток и Северна Африка. Още повече, че последните все по-настойчиво се обявяват за ускоряване на процеса за интеграцията им в Съюза (показателен в това отношение е фактът, че Мароко подаде заявка за пълноправно членство в ЕС още в края на 80-те години на миналото столетие). Мнозина виждат в ЕС единственият “локомотив”, способен да преодолее социално-икономическата изостаналост на северноафриканските държави и кризисните явления в техния икономически (и не само) живот.

Именно от началото на 90-те години икономически развитите държави видимо активизираха усилията си за въвличане в своята външноикономическа (и външнополитическа) орбита регионалните и субрегионални организации на т.нар. равзвиващи се страни, както и отделни държави, представляващи особен интерес в политически и икономически план (като пласментни пазари, източници на суровини, енергоносители и евтина работна сила, или пък като подходящи за финансови инвестиции).

В постконфронтационната епоха, развитите центрове на световната икономика виждат в комплексната политика, насочена към задълбочаването на интеграционните връзки, най-ефективното средство за подкрепа на усилията за укрепване на стабилността и прогреса в развиващите се държави, които при това могат да станат (и нерядко стават) асоциирани или пълноправни членки на една или друга интеграционна общност.

Комплексният подход на ЕС към сътрудничеството със северноафриканските държави, включващ не само икономическата, но и политическата и хуманитарната сфера, е най-важният фактор за развитие на интеграционните връзка от 1992 насам. Според политиците и експертите от съюза, този комплексен подход трябва да гарантира по-голямата стабилност в региона, както и да ускори икономическото и социалното му развитие, неутрализирайки растящата заплаха от страна на радикалния ислямизъм, както и негативните последици от характерната за постколониалния период, но най-вече за 80-те – 90-те години на ХХ век криза на държавността в редица страни от региона.

Експертите от Брюксел смятат, че само такъв подход ще позволи хармоничното решаване на общите и взаимосвързани проблеми – икономически, политически и военно-политически, включително тези на регионалната и икономическа сигурност, използването на морските ресурси, опазването на околната среда, както и най-важните хуманитарни проблеми – защитата на човешките права (включително тези на имигрантите от Северна Африка), развитието на културно-цивилизационните връзки между двата бряга на Средиземно море и т.н.

Отличителна черта на най-новия етап от развитието на интеграционните връзки между Европейския съюз и арабските държави е инициираното от ЕС разширяване на рамките на досегашното им сътрудничество (икономическо, политическо и хуманитарно). Според Брюксел, днес това сътрудничество се нуждае от по-голям динамизъм и устойчивост. През последните десетилетия делът на страните от ЕС във външната търговия на отделните северноафрикански държави беше стабилно висок, достигайки в началото на 90-те години между 1/3 и ½ от целия им външнотърговски оборот. Броят на европейските фирми, действащи в сравнително малка северноафриканска страна, каквато е Тунис например, още тогава бе достигнал 1200, а днес той вече надхвърля 1600.

В началото на 90-те настъпи качествено нов етап в развитиета на партньорството между ЕС и Северна Африка. Краят на студената война, курсът към либерализация на икономиката и възприемане на отделни елементи на политическата демокрация в повечето държави от региона, както и вече оформилият се комплекс от взаимни връзки и интереси (най-вече икономически, но също и хуманитарни), формираха практическата основа за задълбочаване на отношенията между ЕС и държавите от Близкия изток и Северна Африка. Още повече, че последните все по-настойчиво се обявяват за ускоряване на процеса за интеграцията им в Съюза (показателен в това отношение е фактът, че Мароко подаде заявка за пълноправно членство в ЕС още в края на 80-те години на миналото столетие). Мнозина виждат в ЕС единственият “локомотив”, способен да преодолее социално-икономическата изостаналост на северноафриканските държави и кризисните явления в техния икономически (и не само) живот.

Именно от началото на 90-те години икономически развитите държави видимо активизираха усилията си за въвличане в своята външноикономическа (и външнополитическа) орбита регионалните и субрегионални организации на т.нар. равзвиващи се страни, както и отделни държави, представляващи особен интерес в политически и икономически план (като пласментни пазари, източници на суровини, енергоносители и евтина работна сила, или пък като подходящи за финансови инвестиции).

В постконфронтационната епоха, развитите центрове на световната икономика виждат в комплексната политика, насочена към задълбочаването на интеграционните връзки, най-ефективното средство за подкрепа на усилията за укрепване на стабилността и прогреса в развиващите се държави, които при това могат да станат (и нерядко стават) асоциирани или пълноправни членки на една или друга интеграционна общност.

Комплексният подход на ЕС към сътрудничеството със северноафриканските държави, включващ не само икономическата, но и политическата и хуманитарната сфера, е най-важният фактор за развитие на интеграционните връзка от 1992 насам. Според политиците и експертите от съюза, този комплексен подход трябва да гарантира по-голямата стабилност в региона, както и да ускори икономическото и социалното му развитие, неутрализирайки растящата заплаха от страна на радикалния ислямизъм, както и негативните последици от характерната за постколониалния период, но най-вече за 80-те – 90-те години на ХХ век криза на държавността в редица страни от региона.

Експертите от Брюксел смятат, че само такъв подход ще позволи хармоничното решаване на общите и взаимосвързани проблеми – икономически, политически и военно-политически, включително тези на регионалната и икономическа сигурност, използването на морските ресурси, опазването на околната среда, както и най-важните хуманитарни проблеми – защитата на човешките права (включително тези на имигрантите от Северна Африка), развитието на културно-цивилизационните връзки между двата бряга на Средиземно море и т.н.

Страница 2

 

Възходът на радикалния ислям, кризата на държавността, разпространението на тероризма далеч извън пределите на региона и другите предизвикателства от края на ХХ и началото на ХХІ век са непосредствено свързани с най-острите социално-икономически, политически и хуманитарни проблеми в държавите от Северна Африка (и Арабския Изток, като цяло).

Допълнителни фактори, наложили корекцията в политиката на ЕС към по-тясно сътрудничество със северноафриканските страни, станаха засилващото се безспокойство от сравнително ниските темпове на икономическо развитие, бавното повишаване на жизненото равнище на населението и увеличаване броя на живеещите под чертата на бедността, както и очевидният застой в обществено-политическото развитие на региона, който в редица страни провокира остра криза на държавността. Като последица от това нараства възможността радикалните ислямистки организации да получат достъп до властта, както се случи в някои страни от Близкия и Среден изток през 70-80-те години на миналия век. Именно поради това, от началото на 90-те, ЕС смята за най-ефективна и перспективна, за решаването на целия комплекс от регионални проблеми, политика, тази свързана с увеличаването на подкрепата за северноафриканските държави за изграждането на устойчива пазарна икономика и на структурите и елементите на политическата демокрация чрез отпускането на по-значителна финансова помощ,

Всичко казано дотук, очертава комплекса от проблеми, свързани с икономическото, социално-политическо и хуманитарно развитие на страните от региона, чието решение, десетилетия след като те получиха своята независимост, очевидно не е по силите на държави като Алжир или Судан (но не само те), изправени пред дълбока системна криза и потенциална опасност от гражданска война.

Провъзгласявайки новия си курс, ЕС (от 1 януари 1993) освободи от мито значителна част от изнасяната от арабските държави селскоскопанска продукция. През юни 1995 Европейският съвет утвърди програмата от реформи и стимулиране на новата европейска средиземноморска политика в основните и стратегически направления, предложена от Европейската комисия през октомври 1994. Програмата предвижда формирането до 2010 на Евро-Средиземноморска икономическа зона (Euro-Mediterranean Economic Area - EMEA), в резултат от постепенната либерализация на търговията в съответствие с дву- и многостранните споразумения между държавите от региона. На свой ред реализацията на стратегията за икономическо развитие (MEDA – Middle East Development Assistance) предвижда изработването и спазването на правила за защита на интелектуалната собственост (откриващи възможност за по-широк достъп до свръхновите технологии, което е ключов елемент в стратегията за икономически подем на региона), корпоративно и банково законодателство (откриващо нови възможности за приток на частен и банков капитал от държавите-членки на ЕС, което също е важен елемент в стратегията за икономически възход на северноафриканскитя страни и задълбочаване на интеграцията), създаване на условия за пълна конвертируемост на националните валути на арабските държави и т.н. През втората половина на 90-те Европейският съвет увеличи два пъти сумата, предоставяна на африканските партньори в рамките на различните фондове – до 5 млрд. екю (1995-1999). През ноември 1995, на специална конференция с участието на държавите от ЕС и 11 средиземноморски страни (без Либия, на която по онова време все още бяха наложени санкции, във връзка с делото Локърби) бе създаден постоянен форум на ниво министерства. В заключителния документ на конференцията министрите потвърдиха “привързаността си към демократичните принципи и продължаване на сътрудничеството за борба с международната престъпност, наркобизнеса и нелегалната миграция”. През юли 1996 Европейският съвет одобри правилата на МEDA, формиращи необходимата юридическа база за сътрудничествота между ЕС и неговите средиземноморски партньори, особено в сферата на финансово-техническата помощ за реализация на програмите за структурна адаптация. През 1995-2002 ЕС сключи договори за асоциация с Тунис, Мароко, Алжир и Египет.

Политиците и експертите от ЕС предполагат, че един по-широк подход към интеграционния процес от страна на Брюксел включва необходимостта да се измине достатъчно дългия и сложен път към хармонизация между интересите на партньорите и постигането на поставените пред тях цели. Редица северноафрикански страни обаче (и, особено, Мароко) искат да ускорят включването си в ЕС, динамизирайки процеса на задълбочаване на сътрудничеството. Основните мотиви, от които се ръководят арабските държави, в стремежа им към зъдолбочаване на интеграционните връзки с Брюксел, са не толкова политически (макар че и те играят важна роля, особено при някои от тях), колкото икономически. В най-близка перспектива това е свързано с получаването на все по-значителна икономическа помощ (което е определящо за Алжир и Мароко и достатъчно важно за останалите северноафрикански държави), получаването на достъп до високите западни технологии, пазари на труда и т.н. Но най-важна и непосредствена цел е премахването на преградите пред износа на стоки, произведени в Северна Африка, на пазарите на страните-членки на ЕС. Освен това, всяка от държавите от региона има и специфични собствени мотиви – например стремежа на Либия да преодолее по-бързо последиците от наложените и доскоро икономически санкции, желанието на Алжир да се опре на Брюксел в усилията си да преодолее системната криза, породен от продължителното противопоставяне между режима и ислямистите, или пък стремежа на Мароко да реализира радица жизненоважни за страната икономически и външнополитически цели (и, в частност, въпроса със Западна Сахара или смекчаването на най-острите социално-икономически проблеми).

Страница 3

 

Като цяло, политическите аспекти в подхода на арабските държави към интеграцията (по съвсем разбираеми причини) са слабо изразени и са свързани с предпазливото им отношение към новите европейски политически инициативи за т.нар. Голям Близък изток. Това, най-вече, касае проблемите, свързани с демократизацията на политическите системи в региона; инициативите на ЕС за постепенното формиране на отделни наднационална институции и органи, или пък влизането на северноафриканските страни в тях (път, през който са преминали всички сегашни членки на Евросъюза). Макар че в редица важни аспекти интересите на европейските и арабски партньори в политическата и военно-политическата сфери, както и по проблемите на регионалната сигурност и имиграционната политика имат допирни точки, именно по тези направления интеграционният процес несъмнено ще се сблъска с най-големи трудности. Темповете, с които ще се развива икономическата интеграция (която, както вече подчертах, е приоритетна за арабските страни) ще зависят в много голяма степен от прогреса в политическата сфера, както и от решаването на другите задачи, формулирани в сегашната интеграционна политика на ЕС. В същото време, подходите им при определянето на приоритетните области, както и темповете за задълбочаване на сътрудничеството забележимо се различават.

Резултатите от развитието на итеграционните връзки в последните 10-15 години могат да се сведат до следното:

  • либералните икономически реформи и програмите за структурна адаптация, провеждани с подкрепата на ЕС, като цяло, се развиват сравнително успешно, в резултат от което в северноафриканския регион бяха подобрени редица макроикономически показатели: частично повишаване и стабилизиране темповете на икономически ръст, намаляване обема на външния дълг и коефициента на обслужването му, стабилизиране на националните валути и гарантиране на тяхната конвертируемост. Но в отделните страни тези позитивни промени все още не са достатъчно устойчиви. Най-сериозни резултати в икономическата сфера постигнаха Египет и Тунис. В същото време Мароко и, особено, Алжир продължават и днес да се сблъскват със значителни трудности;
  • като следствие от новия курс, възприет от ЕС през 90-те години на миналото столетие, беше създаден Средиземноморския форум, където партньорите обсъждат широк кръг от проблеми на политическото, икономическото и хуманитарното си сближаване, и чиято дейност се отразява пряко върху вземането на практическите решения;
  • ЕС усили вниманието си върху проблема за мигрантите от Северноафриканския регион, като в рамките на на специлизираните органи на Съюза се подготвя нов закон за правата на имигрантите;
  • постепенно се развива процесът на либерализация на търговията между ЕС и страните от Северна Африка, както и формирането на единно търговско и икономическо пространство.

Тези и някои други успехи обаче, се сблъскват с редица, естествени за първия период от осъществяването на новия курс трудности, като темповете им в редица важни направления изостават в сравнение с набелязаните преди. Все пак, като цяло, партньорството между ЕС и Северна Африка продължава да се развива поради наличието на редица фундаментални фактори, които стимулират стремежа на партньорите за сътрудничество.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн