30
Пет, Окт
5 New Articles

Турция и европейската геополитика

брой4 2005
Typography

В геополитическата стратегия на ЕС Русия и Турция играят особена роля. Всъщност, това са двете държави, които имат всички основания да претендират за статута на “евразийски” (3% от турската територия е в Европа). Истината обаче е, че след разпадането на Османската империя, Турция доста по-активно от Русия, следва своя последователен курс към интегриране в Европа. Именно този факт определя и политиката на Анкара спрямо Москва, а не стремежът за изграждането (или възраждането) на някаква “нова тюркска империя”. Турция се стреми да удържи инициативата, закрепвайки си статута на основен геополитически мост между Европа и Азия с всички произтичащи от това предимства. И в този смисъл, Русия действително е конкурент на Турция, макар и не чак в такава степен, както твърдят някои руски и български анализатори (нека си припомним, че по време на срещата си през юли в Сочи Путин и Ердоган се държаха по-скоро като приятели, отколкото като стратегически съперници).

Истината е, че Анкара не демонстрира еднозначен стремеж да си върне онези територии в Северното Черноморие и Кавказ, които в миналото са били част от империята на Високата порта. Следва да отбележим и един любопитен факт: Турция няма обща граница с тюркските екс-съветски републики (като изключим 10-километровия граничен участък с Нахичеванската област на Азербайджан). Без съмнение обаче, съвременната турска външна политика е многопластова и добре обмислена. Турция се стреми да спечели негласното съревнование с Русия за ролята на посредник между Европа и Изтока и затова, от една страна, упорито чука на вратата на ЕС (1), а от друга – не пропуска възможност да отслаби своя конкурент.

Днес обаче, в навечерието на “часа Х”, Европа може за пореден път да обърне гръб на турските амбиции. След провала на референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия, редица влиятелни европейски политици, отхвърляйки дипломатическите условности, направиха красноречиви изявления в този смисъл. Така, лидерът на управляващата във Франция партия Никола Саркози отбеляза, че преговорите за интегрирането на Турция в ЕС са безсмислени. Според него, пред ЕС има по-належащи и важни проблеми от “началото на преговорите с Анкара, дори и само защото става дума за голяма държава от Близкия изток, а не от Европа”. Вместо това, Саркози предложи на Турция да се предостави статут на “привилегирован партньор” на ЕС и така да се прекратят продължаващите вече 40 години дискусии за нейната евроинтеграция. Сходна позиция на практика зае и главният “евробюрократ” – председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, който призова за връщане към сериозния дебат за турското членство в ЕС. По думите на Барозу, именно перспективата на турското присъединяване е сред основните причини за гласуването против Европейската конституция във Франция и Холандия. Той обаче подчерта, че страните от ЕС следва да се отнесат сериозно към поетите задължения и да стартират преговорите с Анкара на 3 октомври 2005, както вече бе планирано. Все пак, Барозу отбеляза, че няма гаранции за успешното приключване на тези преговори.

В същия дух се изказа и предшественикът на Барозу Романо Проди, който подкрепи необходимостта да се преразгледа въпроса за членството на Турция в ЕС. Проди изрази увереност, че в кратко- и дори средносрочна перспектива, Анкара едва ли ще изпълни всички условия, които и поставя ЕС.

И така, последните няколко десетилетия показват, че далеч не всички в Европа биха искали да видят Турция в ЕС. Като нещата не опират до това, че по редица социално-политическо показатели страната значително изостава от стандартите на ЕС (например, бюджетният и дефицит е два и половина пъти по-висок, детската смъртност – 7 пъти по-висока, а покупателната способност на населението е три пъти по-ниска). Турция не покрива и показателите на десетте европейски държави, за които през 2002 бе взето решение за интегрирането им в ЕС. Така, БНП на глава от населението в Турция е 5200 евро, докато за Кипър този показател е 18500 евро, за Малта – 12600 евро, за Словения – 16000 евро, Унгария – 11900 евро, за Словакия – 11,100 евро, за Чехия – 13300 евро, за Полша – 9200 евро, за Литва – 8700 евро, за Латвия – 7700 евро, за Естония – 9800 евро, за България – 6500 евро и за Румъния – 5900 евро. Тоест, турският показател действително е най-нисък, макар че от друга страна, той е твърде близък до този на България и Румъния, чието членство в ЕС поне засега не се поставя под сериозен въпрос.

Годишната инфлация в Турция през последните години е 60-80%, докато в 15-те “стари” членки на ЕС той е малко повече от 2%. Бюджетният дефицит, в проценти спрямо БНП, в Турция е почти 30 пъти по-висок отколкото в “старите” членки на ЕС. А тъкмо този показател е особено важен, защото през последните години държавите от ЕС се сблъскаха с редица неблагоприятни икономически процеси и Еврокомисията само с цената на огромни усилия съумява да удържи дефицита в рамките на пределната граница от 3%.

Не са големи и чуждите инвестиции в турската икономика. На глава от населението те са под 20 долара, докато в Полша например са 300 долара, а в Ирландия – над 4000 долара.

Проблемът, разбира се, не е само икономически. Нито пък опира до критиките за нарушаване на човешките права в Турция. Истината е, че определени кръгове в Европа се опасяват, че включването на страната в стурктурите на ЕС ще ерозира онези цивилизационни основи, на които се крепи т.нар. Обединена Европа. Съществена роля играе и демографският фактор. Днес населението на Турция е над 70 милиона, т.е. равнява се на населението на България (7,9 млн.), Унгария (10,2 млн.), Кипър (0,8 млн.), Латвия (2,4 млн.), Литва (3,5 млн.), Словакия (5,4 млн.), Словения (2 млн.), Румъния (22,4 млн.), Чехия (10,2 млн.) и Естония (1,4 млн.) – т.е страните, които бяха приети в ЕС през 2004, или това предстои да стане през 2007. Наистина в този списък липсва Полша (с население почти 40 млн.), но това не променя същността на въпроса. Защото в съвсем близко бъдеще (ако се запази сегашният приръст), т.е. през 2020, в Турция ще живеят около 100 млн. души. Ако Турция бъде приета в ЕС, тя ще бъде най-голямата, по численост на населението си, държава в съюзо и това не може да не безспокои Брюксел.

Няма съмнение обаче, че евентуален отказ на Евросъюза да приеме Турция ще бъде жесток удар по самолюбието на политическия елит в Анкара. Защото проучванията на общественото мнение сочат, че над 2/3 от населението подкрепя курса на правителството за присъединяване в ЕС. Към Европа е ориентиран и турският бизнес. Над половината от целия износ на страната отива към страните от Европейския съюз.

Твърде вероятна последица от възможно ново забавяне на турското членство в ЕС е активизацията на външната политика на Анкара по другите и направления, включително и по руското, за което говори и провелата се през юли в Сочи среща между Путин и Ердоган. Турция очевидно ще се стреми да стане по-привлекателна за онези, от които зависи решението за приемането и в Евросъюза. Именно това тя ще се опита да постигне за сметка на новите си партньори измежду тюркските държави в Задкавказието и Централна Азия, които трябва да гарантират тила на Анкара. В крайна сметка, колкото по-големи са резервите, с които разполага конкретната държава, и колкото по-широко е пространството, в което тя може да реализира своята геополитика, толкова по-висок е и нейният статут на международната сцена.

В турския случай, подобно политика несъмнено би донесла определени дивиденти. Дори ако Анкара не съумее да реализира амбициозните си планове, превръщайки се в лидер на един от най-перспективните региони на съвременния свят, тя все едно ще има полза от икономическото си проникване на нови и перспективни пазари. Нещо повече, това ще и позволи да реши и част от собствените си проблеми, трансферирайки в тюркските постсъветски републики оборудването и технологиите, които спъват пълноправното и членство в ЕС и, едновременно, да увеличи влиянието си в един регион, който би могъл да гарантира със своите ресурси и евтина работна ръка интересите на самата Турция.

Бележки

(1) Първата си заявка за асоциирано членство в ЕС, Турция подава още през 1959. Както е известно, системата на европейската икономическа общност започва да се формира след 1963. Десет години по-късно е подписан договорът за преход към изграждането на европейски митнически съюз, чието формиране приключва, в общи линии, в средата на 90-те години. Междувременно, през 1987, Турция подава и молба за приемането и като пълноправен член на ЕС. Въпреки турското членство в НАТО и редица европейски структури обаче, повечето лидери на водещите западни държави не бързат да удовлетворят турските амбиции. Така, едва през декември 1999, в Хелзинки, Асамблеята на Европейския парламент официално призна турската кандидатура за членство в ЕС, без обаче да определя точни срокове за приемането и, подчертавайки за пореден път необходимостта Анкара да изпълни редица предварителни изисквания. Беше препоръчано Турция да спазва европиеските критерии за човешките права, усъвършенстване на пазарните механизми и укрепване на конкурентноспособността. ЕС и Турция създадоха 8 подкомисии за контрол на адаптацията на турското законодателство към нормите на ЕС. През 2002 Анкара получи известни уверения от Брюксел, че ако изпълни до края на 2004 цял ред от условия, касаещи най-вече покриването на критериите за членство в Евросъюза, преговорите по процедурата за влизане в ЕС ще започнат на 1 юли 2005. По-късно като дата беше определен 3 октомври.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн