25
Чет, Юли
27 Нови статии

Краят на турско-израелския стратегически алианс

брой1 2010
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Все повече анализатори смятат, че турско-израелският съюз вече не съществува. След повече от две десетилетия тясно сътрудничество, правителството в Анкара не изглежда особено заинтересовано от съхраняването на стратегическото партньорство с Израел, нито дори от запазването на добрите си отношения с него.

Впрочем, според шефа на американския Център за глобални изследвания в областта на международните отношения професор Бари Рубин, Турция е на път да сложи край и на алианса си със Съединените щати, съществуващ поне от 60 години насам. И макар това да не е чак толкова очевидно, двата процеса са свързани помежду си. Защото ако турското правителство наистина се стреми да съхрани тесните си връзки с Америка, то не би трябвало толкова категорично да се отказва от досегашния си политически курс към Израел.

Генезисът и еволюцията на турско-израелския алианс

Нека се върнем малко назад и се опитаме да анализираме характера на двустранните отношения между Анкара и Йерусалим. Това би ни помогнало да разберем и, защо днес тези отношения вече не са същите. В общи линии, съществуваха четири основни причини за сближаването и тясното сътрудничество между двете страни, които се оказаха определящи за него в периода на 80-те и 90-те години на миналия век.

На първо място, Турция и Израел имаха общи противници, или поне бяха изправени пред общи заплахи. По онова време, Ирак и Сирия представляваха радикални арабски националистически режими и имаха сериозни противоречия и с Турция, и с Израел. Сирия например, претендираше за част от турската територия (става въпрос за вилаета Хатай, който в началото на 30-те години е автономен район на Сирия, но през 1939 е присъединен към Турция – б.р.) и подкрепяше кюрдските и арменски терористи, борещи се срещу Турция. Амбициите на Ирак по времето, когато там управляваше Саддам Хюсеин също притесняваха Анкара. Накрая, Иран, в качеството си на ислямистка държава, беше враждебно настроен към идеологията на кемализма и подкрепяше подривните действия на турска територия.

Колкото и неприятно да беше сближаването между Турция и Израел за съседните (и не само) арабски държави, те не бяха в състояние да му попречат, включително и като предложат някакви, достатъчно привлекателни, преференции на Анкара, за да се откаже от него. Нещо повече, ръководещите се от принципите на т.нар. realpolitik турски лидери, бяха убедени, че ако арабските режими и Иран действително са притеснени от сближаването на Турция и Израел, това само би увеличило турското влияние в региона. Така, въпреки че Израел не можеше да окаже кой знае каква пряка подкрепа на Турция в конфронтацията и със Сирия (предоставяща убежище за партизаните на РКК), Дамаск нямаше как да не се съобразява с факта, че северният и южният му съсед са се обединили срещу него.

На второ място (но пак във връзка с горното), трябва да посочим позицията на влиятелните турски висши военни, също подкрепящи тесните връзки с Израел. Наред с наличието на общи външни заплахи, ръководството на турската армия виждаше в Израел доставчик на модерни оръжия и военна техника, да не говорим за възможностите на израелската военна индустрия да осъществява модернизация на наличната турска бойна техника на сравнителни ниски цени.

На трето място, в Анкара смятаха, че добрите отношения с Йерусалим ще се отразят положително и на жизненоважните за Турция отношения със САЩ, имайки предвид възможностите на произраелското лоби в тази страна. Това би помогнало на Турция да ограничи вредните за нея последици от активността на гръцкото и арменско лобита в Съединените щати.

Накрая, турско-израелското сближаване имаше и определен икономически смисъл. То съдейства за разцвета на търговията между двете страни, а хилядите туристи от Израел всяка година оставяха значителни суми в турските курорти. Разглеждаше се и възможността Турция да започне да продава вода на Израел, макар че тези проекти си останаха нереализирани.

Но може би най-важният фактор беше необходимостта Турция да формулира нова стратегия за периода след края на студената война. Както е известно, дотогава най-голямото турско предимство (и основната причина за членството на страната в НАТО) беше ролята на Анкара в конфронтацията със Съветския съюз и неговите сателити на Балканите. В началото на 90-те турският елит се изправи пред фундаменталния въпрос, как страната ще може да компенсира загубата на досегашното си значение за Запада, от чието одобрение и подкрепа продължава да се нуждае. В крайна сметка, Анкара стигна до извода, че пътят към Вашингтон ще трябва да мине през Йерусалим (или по-точно, през Тел Авив, според повечето турски политици, които не са склонни да признаят свещения град за столица на еврейската държава).

С течение на времето обаче, тези три фактора постепенно бяха ерозирани и до голяма степен загубиха значението си, отчасти заради обективните промени в света, отчасти заради новия политически курс на управляващата в Турция „умерено ислямистка” Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Според цитирания по-горе американски професор Бари Рубин, макар че и предишните турски правителства си позволяваха да критикуват Израел по един или друг повод, ако ПСР не бе дошла на власт, партньорството между двете страни вероятно би продължило по-дълго.

Какво се промени?

От четирите, изброени по-горе, причини, позицията на турските въоръжени сили и икономическият интерес остават неизменни. Същото, макар и в по-малка степен, се отнася до желанието на Анкара да поддържа добри отношения с Вашингтон. Тоест, ако страната не се управляваше от правителство на ПСР, подобно драматично влошаване на турско-израелските отношения едва ли би било възможна.

Единствената сериозна промяна бе изчезването на една от посочените по-горе заплахи – режимът на Саддам Хюсеин и сериозното отслабване на другата – Сирия, която вече не използва подкрепата си за РКК, като инструмент срещу Турция. Но дори и тези външнополитически промени, сами по себе си, не бяха достатъчни за да ерозират толкова силно стратегическата връзка между Анкара и Йерусалим.

От гледната точка на правителството на ПСР обаче, всички тези фактори (като изключим донякъде икономическия) не са от особено значение, да не говорим че турските умерени ислямисти, включително и по чисто идеологически причини, не изпитват никакви симпатии към Израел. Всъщност, истината е, че управляващите използват антиизраелската реторика за да укрепят собствената си електорална (и не само) база. Сегашното турско правителство не изпитва кой знае какви симпатии към арабите и дори към мюсюлманите, като такива, а по-скоро към ислямистите. Така например, страстната защита на управляващите от ПСР на действията на Хамас в Сектора Газа не бе съпроводена от някаква загриженост за съдбата на палестинците от Западния бряг (където управлява светската партия Фатах).

Сега, нека отново анализираме трите неикономически фактора за турско-израелския съюз и видим, как значението им се е променило в очите на управляващите в Анкара членове на ПСР. Вместо да открива заплаха за сигурността си в Техеран и Дамаск, Анкара вече ги разглежда като (потенциални) съюзници. Във всеки случай връзките и с двете държави значително укрепнаха, като това особено се отнася за турско-сирийските отношения, които буквално процъфтяват на фона на редовните взаимни визити, споразумения и задълбочаващо се сътрудничество.

Докато преди Турция и Израел имаха общи противници, в лицето на Иран и Сирия, днес Турция, Сирия и Иран виждат общ противник в лицето на Израел. В същото време, турските военни, които традиционно подкрепят стратегическия алианс с Йерусалим, загубиха голяма част от политическото си влияние, от една страна, заради натиска на ЕС, а от друга – заради целенасочените усилия на ПСР в тази посока. Знакова в това отношение стана отмяната планираните съвместни военни учения „Анадолски орел” през 2009 (след като предишните шест учения преминаха успешно и без всякакви проблеми, този път турската страна поиска да изключи израелските самолети от тях – б.р.). Вероятно турските военни са били крайно недоволни от решението на своето правителство и със сигурност биха предпочели сътрудничеството с израелските им колеги да продължи, но вече нямат думата.

В тази връзка, особено интересна е американската позиция. Всъщност, истината е, че правителството на ПСР се оказа в изключително завидна ситуация, позволяваща му да демонстрира неуважение към интересите на САЩ и нежелание за сътрудничество с тях, без да се опасява, че ще му се наложи да плаща за това. Тази тенденция започна да се оформя още по времето на администрацията на Буш-младши и интервенцията в Ирак, през 2003, но окончателно доби очертания с идването на власт на Барак Обама. След като сегашният американски президент обяви, че вижда в Турция модел за модерно и умерено ислямистко управление и отказва да притиска Анкара по какъвто и да било повод, Белият дом просто даде карт бланш на ПСР да прави каквото си иска.

На свой ред, Израел очевидно не е в състояние да реагира по подобаващ начин на нарастващата враждебност от страна на доскорошния си стратегически партньор в региона и израелските политици не хранят никакви илюзии относно края на специалните отношения с Анкара. Разбира се, в Йерусалим обмислят дали да не анулират някои от най-големите оръжейни сделки с Турция, тъй като (не без основание) се опасяват, че израелското оръжие, в крайна сметка, може да попадне у Сирия и Иран. В същото време, потокът израелски туристи в Турция спадна драстично (макар, според някои, това да е само временно), а безпокойството сред турските евреи се увеличава.

Разбираемо е, защо Израел не би искал да отговори на враждебността, демонстрирана от ПСР, като предприеме стъпки, които в Анкара могат да оценят като „антитурски” – например да подкрепи резолюциите за геноцида на арменците или пък да провокира разгръщането на антитурска кампания в САЩ. В Йерусалим все още се надяват, че в „епохата след управлението на ПСР” в Турция ще надделеят по-умерени и светски сили, което ще доведе до подобряване на двустранните отношения, макар че няма да ги върне на предишното им равнище.

В същото време, въпреки че лидерите на ПСР все още разчитат, че ще могат да играят ролята на посредници между Израел и Сирия, както и между Израел и Хамас, правителството в Йерусалим не изглежда никак склонно да възложи подобни функции на една страна, която демонстрира непрекъснато нарастваща враждебност към еврейската държава. Израелското ръководство обаче, старателно ще избягва всякаква конфронтация с Турция, която Анкара би могла да използва за да увеличи още повече градуса на напрежението в двустранните отношения.

Има ли бъдеще турско-израелската ос?

На този фон, мнозина си задават въпроса, дали нещо от изградената през последните трийсетина години турско-израелска ос може да оцелее? Имайки предвид идеологията на ПСР и стремежа и да предефинира турските стратегически интереси, слабостта на администрацията на Обама и фактът, че Израел не разполага с кой знае какви лостове за да помогне за това, подобно нещо изглежда малко вероятно. В този смисъл, единственият реален въпрос е, колко бързо и колко открито ПСР ще продължи да демонстрира (понякога откровено демагогски) нарастващата си враждебност по начина, по който го направи в началото на 2009, по време на израелската интервенция в Газа.

Разбира се, има известно основание да смятаме, че турските военни ще продължат да играят ролята на „ограничаващ фактор”. Техните усилия, подсилени от евентуалните критики от страна на САЩ (които, най-вероятно, ще идват от Конгреса, а не толкова от Белия дом),както и нежеланието на турския бизнес да се откаже до приходите от търговията с Израел и израелските туристи, могат да попречат на ПСР да стигне прекалено далеч. Друг важен фактор може да се окаже надеждата на турското правителство, че все още е в състояние да играе важна роля в разрешаването на израелско-палестинските и израелско-арабските противоречия.

Накрая, налице е определено различие между начина, по който Израел и САЩ възприемат последното развитие на турско-израелските отношение (в Европа не обръщат особено внимание на този въпрос). Израелският елит и аналитичната общност (с изключение на малка група маргинални политици, чието влияние излишно се преувеличава от Анкара) са съвсем наясно, какво точно се случва. За разлика от тях, американските им партньори, гледат да не влошават отношенията си с Анкара и са склонни да не обръщат голямо внимание на проблема. Възможно е обаче, това да се промени в бъдеще.

В продължение на немалко години, турско-израелският геостратегически алианс играеше важна и положителна роля за регионалната стабилност, както и за икономическия просперитет на двете държави. Тоест, въпросният алианс беше един добър опит, който обаче е на път окончателно да остане в миналото.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024