Както показва и историческият опит, светът на Исляма е в състояние да влияе върху промените в Европа през ХХІ век по-силно, отколкото САЩ, Русия, или дори Европейския съюз (1). Ислямското предизвикателство, пред което днес е изправен Старият континент има двойнствен характер. Във вътрешен план Европа трябва да интегрира маргинализираното но бързо растящо мюсюлманско малцинство, в което мнозина коренни жители на континента виждат заплаха за колективната идентичност и традиционните ценности на европейското общество. Във външен план пък, Европа се нуждае от приобщаването на населените предимно с мюсюлмани държави, разположени в района от Казабланка до Кавказ и намиращи се във фокуса на наскоро приетата стратегия за сигурност на ЕС, озаглавена “За сигурна Европа в един по-добър свят” (2), както и на последвалата я инициатива “Разширена Европа – Новото съседство”. Признавайки, че “способността на ЕС да гарантира сигурност, стабилност и устойчиво развитие на своите граждани се намира в тясна връзка с необходимостта от по-тясно сътрудничество със съседите”, тази инициатива цели да очертае новите рамки на отношенията между Брюксел и разположените по южната и източна граница на ЕС (след разширяването му) четиринайсет държави – Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Либия, Мароко, Палестинската автономия, Сирия, Тунис, Украйна, Молдова, Беларус и Русия с техните 385 милиона жители (3). Мюсюлманският фактор е от особено значение при определяне на европейската вътрешна и външна политика, и то не само в чисто географски или демографски аспект. Отношенията между Европа и Исляма се усложняват от появата на редица нови феномени, като подема на тероризма, зараждането на нова антисемитска вълна, постепенната ориентация на утвърдените европейски политически партии все по-надясно, пренареждането на националните приоритети на отделните европейски държави, допълнителните трудности породени от задълбочаването на европейската интеграция и преформулирането на общата европейска външна политика.
Разбира се, тази нова среща на обновяваща се и динамична (макар и все още несъвсем ясно очертана) Европа с Исляма предлага редица възможности за осъществяването на позитивни промени, засягащи света, като цяло. Не бива да забравяме обаче, че досегашният опит на Стария континент в 1350-годишния му досег с мюсюлманския свят не е никак окуражаващ. Затова, въпреки че се опитват да лансират някои нови инициативи, европейците изглежда се стремят по-скоро към съхраняване на статуквото, предпочитайки предпазливия подход, предвидимостта, контрола и установените структури, пред по-смелите действия, адаптацията, ангажираността и предефинирането на отношенията, налагащи се от новата ситуация. Впрочем, подобна е и позицията на живеещите в Европа мюсюлмани.
Но, ако отношенията между Европа и Исляма не бъдат урегулирани задоволително и за двете страни, динамичното развитие на събитията неизбежно ще доведе до растящо напрежение (породено от налагащото се съкрашаване на социалните разходи в страните от Стария континент), опасност от вътрешни конфликти (които впоследствие да прераснат и в граждански войни), както и до преминаването на “Крепостта Европа” в глуха отбрана, което драстично би ограничило ролята и значението и в международен план. Разбира се, ситуацията все още не е чак толкова опасна, но повратната точка (4), след достигането на която тя ще стане необратима, е много по-близо, отколкото се смяташе доскоро.
Демографската динамика
Сравнително малко европейски страни разполагат с достоверни данни за броя и произхода на мюсюлманите, живеещи в техните граници. Редица държави, като Белгия, Дания, Франция, Гърция, Унгария, Италия, Люксембург и Испания например, съзнателно изключват въпросите, касаещи религиозната принадлежност от формулярите, използвани при преброяванията, както и от другите официални статистически документи. Тринайсет европейски страни пък въобще не признават исляма за “местна религия”, въпреки че той е второто по значение вероизповедание в поне 16 от общо 37-те европейски държави (включая балтийските държави, но без да се броят останалите бивши съветски републики, както и Турция). В много страни мюсюлманите не се смятат за малцинство и поради това не се ползват от правата предвидени в местното законодателство, просто защото съответните определения за малцинство се базират предимно на етнически или расови, а не на религиозни критерии.
Според Годишния доклад за религиозните свободи на американския Държавен департамент от 2003, в Европа днес живеят над 23 милиона мюсюлмани (вж. Таблица 1). Цифрата значително надвишава онези 13-18 милиона, които обикновено се цитират от медиите или в академичните студии, основаващи се на стара и непълна информация. Включвайки и Турция, броят на мюсюлманите скача на 90 милиона, т.е. 15% от европейското население. Много по-важна от тези цифри обаче е очертаващата се тенденция. Мюсюлманското население в Европа е нарастнало два пъти през последните 30 години и относителният му дял продължава прогресивно да се увеличава.Таблица 1: Мюсюлманите в Европа
Повечето европейски страни прекратиха приемането на чуждестранни работници още през 70-те години на миналия век, непосредствено след арабското петролно ембарго и последвалият го икономически спад. Въпреки това, всяка година около 500 хиляди нови имигранти (най-често роднини на вече установили се в Европа “гаст-арбайтери”), както и около 400 хиляди кандидати за получаване на убежище се появяват в Европа. Според Международната организация за миграцията, мюсюлманите преобладават и в двете посочени по-горе групи кандидат-имигранти, като идват най-вече от Алжир, Мароко, Турция и бивша Югославия (5). Впрочем, мюсюлманите преоблавадат и сред нелегалните имигранти в Западна Европа (смята се, че годишно в ЕС нелегално проникват между 120 и 500 хиляди души)(6). Неслучайно в много европейски страни думите “мюсюлманин” и “имигрант” са се превърнали в синоними.
Сегашните вълни от имигранти и бежанци от региона на Близкия изток и Северна Африка (MENA), който е вторият по раждаемост в света, се дължат най-вече на непрекъснато влошаващите се условия на живот там, а не толкова на нуждата от работна ръка в Европа (регионът с най-ниска раждаемост на планетата). При положение, че населението на страните от MENA вероятно ще се удвои през следващите трийсет години, докато това в Европа ще продължи драстично да намалява, мощните миграционни потоци от юг на север изглеждат неизбежни. Като тенденцията се задълбочава и от факта че европейското население прогресивно остарява, докато средната възраст на жителите на МЕNA става все по-ниска. В тази връзка, през 2000-та, експерти на ООН изчислиха, че за да компенсират остаряването на населението си, държавите от ЕС ще се нуждаят от 949 000 имигранти годишно за да запазят нивото на своето население от 1995, от 1588 000 имигранти за да запазят нивото на работоспособното си население и от 13 480 000 имигранти за да запазят съотношението между хората на възраст от 15 до 64 години и тези над 65 (7). Нещо повече, вместо да облекчи решаването на проблема, присъединяването на 10-те нови страни-членки на ЕС допълнително увеличи въпросният разрив. При всички случаи обаче, огромното болшинство от тези “необходими имигранти” ще бъдат мюсюлмани.
Днес, около 50% от мюсюлманите в Западна Европа са родени на континента (8). Нещо повече - раждаемостта сред мюсюлманите в Европа е над три пъти по-висока от тази на не-мюсюлманите, съдействайки за взривообразния ръст на изповядващите исляма на континента (9). В резултат от това мюсюлманските общности в Европа са значително по-млади от немюсюлманите и европейската “Генерация Х” (т.е. поколението на новото хилядолетие) включва много по-голям процент мюсюлмани, отколкото населението на континента, като цяло (10). Една трета от петте милиона мюсюлмани във Франция са под 20-годишна възраст (за цялото население цифрата е 21%); една трета от четирите милиона мюсюлмани в Германия са под 18 години (за цялото население цифрата е 18%); една трета от 1,6-те милиона британски мюсюлмани са под 15 години (за цялото население цифрата е 20%); една трета от 364-те хиляди белгийски мюсюлмани също са под 15 години (за цялото население цифрата е 18%) (11).
Досега приемането на исляма от коренните жители на едни или други европейски държави не бе сериозен фактор за ръста на мюсюлманското присъствие на континента (по-малко от 1% от всички европейски мюсюлмани са местни жители, приели исляма). Занапред обаче, то може да се превърне в нова и потенциално значима причина за увеличаване броя на мюсюлманите в Европа, а също и за по-голямата им относителна политическа тежест и влияние, особено ако междувременно ислямът получи официално признание и бъде институционализиран в рамките на ЕС, което би направило тази религия по-привлекателна за европейците.
Към 2015 се очаква броят на мюсюлманите в Европа да се увеличи, докато немюсюлманското население на континента ще намалее с най-малко 3,5% (12). В по-далечно бъдеще, дори и според най-предпазливите прогнози, може да се очаква, че мюсюлманите ще бъдат най-малко 20% от населението на Европа (днес те са само 5%). Някои обаче предричат, че една четвърт от населението на Франция ще изповядват исляма още към 2025 и, ако тенденцията се задълбочи, в средата на ХХІ век броят на мюсюлманите ще надмине този на немюсюлманите и то не само във Франция, но и в цяла Западна Европа (13). Днес над 15% от жителите на Франция между 16 и 25 години изповядват исляма; в Брюксел 25% от гражданите под 25 години са мюсюлмани. А сред основните фактори в това уравнение, и то не по-малко важен от драматичния ръст на мюсюлманското население, е също тъй драматичният спад на населението в Европа, като цяло, което според прогнози на ООН, ще намалее с повече от 100 милиона - т.е. от 728 млн. през 2000, до около 600 млн. (или дори 585 млн.) през 2050.
Ислямските гета на Европа
Нарастващото мюсюлманско присъствие в Европа е концентрирано, в границите на отделните държави, най-вече в индустриализираните, градски райони, формирайки там своеобразни капсулирани общности, подобни на гета. Такива са бедняшкият берлински квартал Кройцберг, лондонският Тауър Хамлетс или предградията на най-големите френски градове. Това присъствие става все по-натрапващо се, особено в ежедневните контакти с останалото население. Две пети от мюсюлманите в Обединеното кралство, обитават района на Голям Лондон, една трета от френските мюсюлмани живеят в или около Париж, а една трета от мюсюлманите в Германия са концентрирани в Рурската индустриална област (15). Днес мюсюлманите са 25% от жителите на Марсилия, 20% от тези на Малмьо (Швеция), 15% - в Брюксел, Бирмингам и Париж и над 10% в Лондон, Амстердам, Ротердам, Хага, Осло и Копенхаген (16).
В последно време нараства най-вече мюсюлманското население в Западна Европа. В десетилетието след падането на Берлинската стена, броят на мюсюлманите там расте почти шест пъти по-бързо, отколкото в Северна Америка например. През 90-те години Австрия, Дания, Холандия, Норвегия и Швеция бяха сред страните с най-значителна имиграция и бежански поток, водещи до нарастване броя на мюсюлманите в тях. Днес, Испания, Италия и, донякъде, Гърция (т.е. западноевропейските страни с най-ниска раждаемост, най-застаряващо население, “най-прозрачни” граници и разположени в непосредствена близост до държавите, откъдето идват миграционните потоци) са обречени да се сблъскат с драстичното увеличаване броя на мюсюлманите, установили се на тяхна територия.
В същото време Югоизточна Европа е единственият регион на Стария континент, чието мюсюлманско население е намаляло с около 15% през последните 20 години, като сред причините за това са изселването на българските турци, албанската имиграция в Италия и Гърция, както и многото жертви и потоците бежанци в резултат от войните в бивша Югославия. В Централна и Източна Европа пък, на практика няма компактно мюсюлманско население.
Идентичността
Характерът на мюсюлманското присъствие в Европа също се променя. Днес мюсюлманите не са “временно наети чуждестранни работници”, а неотделима част от европейския национален пейзаж, както впрочем е било в продължение на столетия в Югоизточна Европа или на Пиренеите. А институционализацията на исляма в Европа стартира с “ре-ислямизацията” на европейските мюсюлмани.
От друга страна обаче, да се говори за единна мюсюлманска общност в Европа, би било грешка. Дори в отделните европейски държави, етническите различия, противоречията между теченията в Исляма, както и разделенията в съответните мюсюлмански общности, породени от специфични социополитически и поколенчески причини и липсата на ясна йерархия в мюсюлманската религия гарантират, че и през следващите десетилетия европейските мюсюлмани ще бъдат повече разделени, отколкото обединени. Подобно на християните и евреите в Европа, мюсюлманите също не са монолитна група. Въпреки това обаче, те все повече се идентифицират най-вече и преди всичко с Исляма, а не толкова със страната, откъдето са дашли те или родителите им, или пък в страната, където сега живеят (17). Нещо повече, този феномен се забелязва предимно сред младите мюсюлмани.
Съществуващите вътрешни етнически бариери между мюсюлманите постепенно изчезват, като това отново се отнася най-вече за младите. За последното допринася впрочем и появата на ново поколение религиозни водачи, които не се финансират от конкретна мюсюлманска държава, използват разбираем език и са наясно с проблемите на младите си единоверци в Европа. Освен това сегашното поколение мюсюлмани се модернизира и приспособява към особеностите на съвременното европейско общество по-бързо, отколкото първите вълни мюсюлмански имигранти. По-младите мюсюлмани възприемат редица атрибути на европейските общества, в които са родени и израстнали, като например езика, социализацията (чрез училищата, които посещават) или дори светския характер на страната, където живеят. И все пак те не се чувстват част от съответното общество, нито пък вземат участие в обсъждането и решаването на проблемите му. И обратно - дори да са трето поколение имигранти, обществото не ги приема за част от себе си, а продължава да ги идентифицира именно като чужденци и имигранти.
Въпреки всичко, процентът на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство продължава да расте. Все повече от тях са родени в Западна Европа, а с наскоро приетите в редица западноевропейски страни (например в Германия) процедури, облекчаващи натурализацията, тази тенденция очевидно ще се задълбочава. Над 60% от мюсюлманите във Франция и Великобритания вече са пълноправни граждани на тези страни. В Германия тази цифра е само 15-20%, но 11% от останалите са подали молби за придобиване на гражданство, а над 48% планират да го направят, според едно изследване на Фондация “Конрад Аденауер” (18). Тоест, тази страна скоро ще се сдобие с над 2,4 милиона нови граждани-мюсюлмани, които са и потенциални гласоподаватели. Подобен процес се очаква да се развие в Италия, където днес живеят над милион мюсюлмани, като едва 10% имат италианско гражданство. Впрочем, същото е валидно и за Испания, с нейните около милион мюсюлмани. В Скандинавия, където натурализацията е постижима след петгодишно пребиваване в съответната страна, се очаква в съвсем близко бъдеще процентът на притежаващи гражданство мюсюлмани да надмине значително сегашните нива от 15-30% (вж. Таблица 2).Таблица 2: Мюсюлманите в ЕС на 15-те
Въпреки стремежа да получат европейско гражданство обаче, младите мюсюлмани се съпротивляват на асимилирането си от светските европейски общества дори по-упорито, отколкото предшестващите ги поколения имигранти. Европейските мюсюлмани, включително младото поколение, демонстрират желание за интеграция и стремеж да се съобразяват (доколкото могат и доколкото им позволява религията) със съответните национални норми и институции, но в същото време държат на ислямската си идентичност. Тъкмо поради това все повече мюсюлмани виждат в политиката на сегашните европейски правителства стремеж към превръщането на Европа в своеобразен “котел за претопяване” (подобен на прословутия американски “melting pot”) и нежелание да се съобразяват със спецификата на ислямската култура. Изследванията във Франция и Германия показват, че второто и дори трето поколение мюсюлмани са по-слабо интегрирани в европейските общества, отколкото са били техните бащи или дядовци (19). А скорошните скандали с носенето на забрадки от жените-мюсюлманки в Германия и Франция, само допълнително подчертават този факт.
Усещайки се дискриминирани от европейските общества, включително по отношение на заетостта, образованието, социалните помощи, както и в религиозната сфера, много млади мюсюлмани от второ или трето поколение се обръщат към Исляма като единствена възможност да съхранят идентичността си. Фактите сочат, че процентът на безработицата сред мюсюлманите е почти два пъти по-висок, отколкото сред немюсюлманското население и значително надминава този сред имигрантите-немюсюлмани. Постиженията и уменията, усвоени от младите мюсюлмани в училищата са сравнително слаби, броят на работещите жени-мюсюлманки е нищожен, възможностите за просперитет и кариера са ограничени, а предубежденията на обществото, като цяло, към мюсюлманите остават силни. Всички тези фактори несъмнено съдействат за изолацията (и самокапсулирането) на мюсюлманските общности в Европа. Затова не е изненадващо, че според едно проучване, проведено във Франция, идентификацията на местните мюсюлмани с Исляма е била по-силна през 2001, в сравнение с 1994 или 1989, като броят на онези, които се обявяват за “силно вярващи и активно практикуващи” мюсюлмани е нарастнал с 25% между 1994 и 2001 (20).
Новата среща на Европа с Исляма се съпътства от редица явления с далеч отиващи последици.
Инкубатор за терористи?
По данни на европейските служби за борба с тероризма, около 1-2% от европейските мюсюлмани (т.е. между 250 и 500 хиляди души) са въвлечени в едни или друг тип екстремистка дейност. Колко от тях обаче практически подкрепят тероризма, остава неясно. Като нещата не опират толкова до това, че условията в Европа я правят удобна база на терористите, а че проблемите, с които се сблъскват европейските мюсюлмани, правят някои от тях податливи на ислямистката пропаганда и склонни да се присъединят към терористичните мрежи.
Извършителите на атентатите от 11 септември не просто използваха Европа като своя база. Всички те бяха араби, чиито мироглед е претърпял радикална промяна именно във връзка с живота им на континента. От близо 660 задържани в американската база в Гуантанамо по подозрение, че са свързани с “Ал Кайда”, над 20 са граждани на шест различни европейски държави, а още толкова постоянно са живеели там (за сравнение – американските граждани са само двама). Този висок процент сочи, че очевидно има нещо в европейската среда, което съдейства за ориентацията на някои европейски мюсюлмани към тероризма. Неслучайно, Майкъл Раду от Института за външнополитически изследвания отбелязва, че от 11 септември 2001 насам, в европейските страни са арестувани двайсет пъти повече заподозрени в тероризъм, отколкото в САЩ (21).
Според немски и френски експерти, само малка част от европейските терористи-ислямисти са се проявявали като фанатици и в родината си, т.е. преди да се преселят в Европа (22). Досега основната част от терористите се набират сред многобройните млади хори (част от тях принадлежащи към средната класа), преживели своеобразен културен шок от досега си с Европа и превърнали се в радикализирани, “преродени” ислямисти. Неприемани като интегрална част от европейското общество и, в същото време, импулсирани от неговия секуларизъм и материализъм, някои европейски мюсюлмани (особено, ако преживяват и лична вътрешна криза) намират толкова нужната им солидарност, разбиране и перспектива в радикалните ислямистки групировки, активно търсещи именно подобни хора.
Малцина обаче са онези радикални мюсюлмани в Европа, които решават, че трябва да се върнат в родината на бащите се и там да се сражават в името на Аллах. Те по-често предпочитат да се присъединят към джихада в Афганистан, Босна и Чечения, или пък да разпалят пламъка на “свещената война” на територията на Запада. Задълбочените изследвания на френския експерт Оливие Рой показват, че социалната основа на западно-европейските фанатизирани ислямистки активисти е сходна с тази на западноевропейските леви екстремисти от 70-те и 80-те години на миналия век (като немската “Фракция Червена армия”, италианските “Червени бригади” или френската “Аксьон директ”) (23). Терористичните ядра по правило обединяват недоволни, получили образованието си в Европа (често с инженерни и научни умения) хора, с лумпен-пролетарии (включително криминално проявени), принадлежащи към една и съща маргинална култура. Те на практика нямат нищо общо с историческата борба на ислямистите в Близкия изток срещу местните режими нито пък със специфичното за жителите не Саудитска Арабия или Йемен традиционно религиозно образование. Членовете на въпросните ядра не са обвързани с разузнавателните служби или пък с радикалните движения на нито една близкоизточна държава. Те са просто редници, контролирани и насочвани от ислямиските групи, образуващи мрежата на Бин Ладен, и преследващи собствените си глобални цели.
Новият антисемитизъм
Във Франция, където живеят най-големите еврейска и мюсюлманска общности в Европа, напоследък нараства загрижеността от зачестилите посегателства срещу местните евреи и тяхната собственост, които само за една година (между 2001 и 2002) са нарастнали шест пъти (24). Според едно, направено наскоро, изявление на израелския министър Натан Шчарански, броят на антисемитските инциденти във Франция е нарастнал от 77 през 2002 до 141 през 2003, което е почти половината от всички антисемитски нарадения в Западна Европа (25). В резултат от това, емиграцията на френски евреи в Израел се е удвоила между 2001 и 2002, достигайки най-високите си показатели от 1972 насам (26). По данни на израелското правителство от януари 2004, 2380 френски евреи са емигрирали през 2003, а 2556 – през 2002, докато през 90-те години средната цифра е била само около 800 годишно. Показателно е също, че болшинството емигранти са на възраст между 16 и 25 години (27).
Повечето от тези все по-чести антисемитски прояви във Франция и на други места в Европа са дело на араби-мюсюлмани, изразяващи по този начин нарастващото недоволство от собственото си (и на мюсюлманите, като цяло) лошо социално и икономическо положение, солидарността с борещите се срещу Израел техни “братя” от палестинската интифада, както и неприемането на факта, че евреите, макар също като мюсюлманите да са имигранти в Европа, са си извоювали значително по-висок социален и материален статус от тях. Както отбеляза френският министър на просветата Люк Фери: “опасността е съвсем реална и е още по-сериозна, защото днешният антисемитизъм е от качествено нов тип и идва от онези среди на обществото, които нямат нищо общо с маргиналната неонацистка крайна десница – а именно от средите на френските араби и мюсюлмани” (29).Таблица 3: Мюсюлманите в новите страни-членки на ЕС
През януари 2003 немското правителство забрани радикалната ислямистка организация “Хизб ут-Тахрир”, заради пропагандата на антисемитизъм в страната и призивите за насилие срещу германските евреи. Известно е, че въпросната организация е поддържала връзки с неонацистката Национална партия на Германия, чиито активисти участваха в антиамериканската и антиизраелска демонстрация, организирана през октомври 2002 от “Хизб ут-Тахрир” в Берлин. Последното развитие на събитията в Белгия, Дания, Италия и Великобритания предизвиква растяща загриженост сред правителствата на въпросните страни от тази нова модификация на антисемитизма и възможното и използване от екстремистки формации, принадлежащи към левицата или крайната десница.
Политическият уклон в дясно
През последните десетина години прогресивният ръст на мюсюлманското население в Европа вдъхна нов живот в някои радикални десни формации, заиграващи със страховете на европейците от настъплението на Исляма. Наред с възхода на популистките движения и партии (като белгийския Влаамс блок, датската Народна партия, френският Национален фронт, италианската Северна лига или швейцарската Народна партия), това доведе и до забележим уклон в дясно на водещите политически партии в повечето европейски страни. В много случаи (Австрия, Дания, Италия, Норвегия и Швейцария, както и предишното холандско правителство) оцеляването на управляващите коалиции на малцинството зависит от подкрепата на десни партии, придържащи се към откровено антимюсюлмански възгледи. Тази ориентация към по-дясна политика се изразява в мерки за ограничаване на емиграцията или поставяне ударението върху защитата на националните интереси в дебатите за бъдещата политика на ЕС, а също и в такива действия като забраната, наложена на мюсюлманките в Германия и Франция да се явяват в училищата със забрадки, или пък решението на Холандия да екстрадира над 26 000 нелегални имигранти.
Тепърва ще се види как бързото увеличаване броя на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство ще се отрази върху политиката, провеждана от отделните европейски държави. Засега европейските мюсюлмани не участват масово в политическия живот на континента, въпреки че известни стъпки в тази посока вече бяха направени – например на изборите през септември 2003 във Великобритания, когато местната мюсюлманската общност се обяви против кандидатите на управляващата Лейбъристка партия, заради подкрепата и за войната в Ирак (30).
Като цяло обаче, политическата активност на мюсюлманското население е, по-скоро, слаба. Във Франция, където 92% от имащите право да гласуват, се регистрират в избирателните комисии, сред местните мюсюлмани съответната цифра е само 37% (31). Според едно проучване от март 2004 във Великобритания, почти половината от анкетираните мюсюлмани са обявили, че няма да гласуват на следващите парламентарни избори (32). Въпреки че изповядващите исляма във Великобритания, а и навсякъде в Европа, обикновено демонстрират доверие към националните институции (съда, парламента, поли{rt}
