23
Пет, Окт
5 New Articles

Курсът към асимилация крахът на демографските реформи в „социалистическа” България

брой 1 2004
Typography

Сред основните предимства на етатизма (социализма) дълго време беше изтъквано равномерното развитие на регионите. Планомерният характер на социалистическото стопанство позволява държавата да насочва инвестиции към по-изостаналите в икономическото си състояние райони, но това често е за сметка на конкурентоспособността и ефективността на новите производства. България не успява да избегне регионалните диспропорции. Западането на множество села довежда до обезлюдяване и стопански упадък на обширни райони, особено в неплодородните пояси. Слабото и закъсняло развитие на алтернативни икономически дейности извън индустриализацията (при забрана на частната инициатива) не позволява да се осъществи диверсификация на риска от неблагополучие на държавните стопански инициативи, а зоните, където промишлените предприятия не осигуряват висока заетост, изпадат в нищета. Прекъсването или редуцирането на трансграничните стопански и търговски връзки със съседните страни, започнало още с прокарването на границите в Македония и Южна Тракия след Балканските и Първата световна войни, но задълбочило се след Втората световна война, ощетява крайграничните райони. Доколкото от другата страна на границата на много места живеят българи, от спускането на бариерите страдат и българските общности в балканските държави, подложени на усилена асимилация[1].

Регионални диспропорции и реформи

Предприетите в края на 40-те години мерки за укрепване на южната и западната граница, където жителите на граничните райони системно бягат в съседните страни, водят до изселването оттам към вътрешността на България на над десет хиляди души[2]. Установените ограничения на движението в граничната зона затруднява местните жители при общуването им с хората от съседни селища и от вътрешността, както и при извършване на стопански дейности в самата зона. Обезлюдяването на тези райони се задълбочава с напредване на индустриализацията, каквато там почти не се осъществява, а също след принудителното коопериране в планинските и полупланинските райони (преобладаващата част от селищата по южната и западната граница влизат в планинския пояс). Населението на България все повече се съсредоточава в низините, долините на реките, по морското крайбрежие и край транспортните жп и автомобилни коридори, някои от които са изградени или довършени по времето на социализма. Все пак, високата раждаемост сред мюсюлманите поддържа значителна населеност в Родопите и Източна Стара планина (въпреки изселванията към Турция), докато планинските райони, населени с християни, опустяват.

Първоначално, държавната и партийна върхушка не обръща особено внимание на процесите на регионално деградиране и диспропорционалност. В първото десетилетие след поемането на властта Тодор Живков е зает с отстояването на позицията си (приемана от мнозина за компромисна и кратковременна) и утвърждаването на собствен кръг в централната и местната власт. Административно-териториалната реформа от 1959 му позволява да съсредоточи властта в окръжните центрове, чиято численост е удвоена, докато нивото на околиите е премахнато.Общините по това време са малки (с изключение на окръжните градове), твърде зависими в централизираната командна система и нямат собствена тежест в държавните дела. Но пренебрегването на принципите на самоуправлението трайно препятства развитието на местните общности.

През втората половина на 60-те години се засилва дискусията за необходимостта от преформулиране на местното самоуправление. От VІІІ конгрес на БКП започва постепенна децентрализация на властта. Юлският пленум от 1968 също набелязва перспективата в тази насока. В Декемврийската програма за повишаване на жизненото равнище на народа (1972) е застъпено по-нататъшното развитие на населените места и формирането на селищни системи (агломерации). Вместо обаче да се положат усилия за подобряване на живота във всички села, към средата на 70-те започва да се провежда ликвидаторска по съществото си политика на разделянето им на „перспективни” и на села „със затихващи функции”[3]. При последните е преустановено инвестирането за благоустройство, културно обогатяване и осигуряване на модерен поминък. Това обрича множество малки селища, особено характерни за планинските райони, на задушаване и отмиране. След налагането на непосилни наряди за животинска продукция в края на 40-те и кооперирането в края на 50-те, това е поредното пагубно решение по отношение на традиционните планински селища на българите. Махалите, малките и съставните села западат и планините се обезлюдават, може би окончателно. Увеличават се пустеещите земи, които, при трудностите със задоволяването на вътрешния пазар с хранителни стоки през 80-те години биват предоставяни за стопанисване на гражданите по програмата за самозадоволяване със селскостопанска продукция.

Дълго готвената промяна на структурата и механизма на функциониране на местната власт е стартирана с формирането на селищни системи (съставни общини, включващи по няколко от съществуващите общини), с приемането на Постановление на МС №77/5.12.1977. То се предхожда от пленум на ЦК на БКП, проведен на 10 март с. г., който приема Основни насоки за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на териториалното и селищното устройство на НРБ[4]. В него се предвиждат редица мероприятия по изготвянето на единен териториално-устройствен план, както и при формирането, развитието и усъвършенстването на селищните системи.

През 1979 селищните системи са утвърдени като са разпределени в шест функционални типа, според ролята и мястото им в социално-икономическото развитие на страната. Столичната община (нулев функционален тип) и селищните системи от І до ІІІ функционален тип са развити селищни системи, чието влияние прехвърля границите им. Към ІV и V функционален тип спадат селищни системи в процес на формиране, или за които се предвижда да бъдат създадени в перспектива. Те са недоразвити в икономическо и социално отношение, специализирани са предимно в аграрното производство, а някои от несистемните им потребности се обслужват от съседни селищни системи от по-висок функционален тип[5].

Окрупняването на общините цели по-ефективно изграждане и функциониране на териториално-производствени комплекси и на социално-културни средища извън окръжните центрове. Само че през следващото десетилетие това съчетаване на функции, компетенции и отговорности, под надзора на държавната партия и на службите за сигурност, не допринася за възстановяване духа на самоуправляващата се българска община, а стимулира появата на местни неформални кръгове на власт и влияние, които бързо започват да се корумпират и криминализират.

Въпреки формирането на нови административни центрове, които би трябвало да стимулират регионалното развитие, твърде обширни райони остават извън обхвата на модернизацията,  навлизаща вследствие провежданата политика на технологично и битово обновяване. Опитите с административни подходи там да се създадат производства за стоки на ширпотребата, предназначени за вътрешния пазар, се оказват, в множество случаи, нерентабилни или не успяват да прехвърлят преградите на търговската централизация. Демографският упадък там е твърде видим на фона на бързо нарастващите водещи градове, въпреки пречките за жителство в тях. През 1982, когато широко се обсъжда демографската тематика, вече се предлага повсеместно възприемане на диференцирана политика на стимулиране задържането на населението в проблемните обшини. Дори протекционистката демографска политика може да се насочи само към определени райони[6]. Сдържането на вътрешната миграция към градските центрове и стимулирането на преместването на население към изостаналите и западащи области стават основни цели на регионалната политика през 80-те години, макар че такива акции са провеждани и по-рано.

Най-драматично обезлюдяващите се територии в България са някои общини по западната граница и районът на Странджа-Сакар. С Решение на МС № 377/1.09.1977 се предвиждат мероприятия за по-нататъшното социално-икономическо развитие на граничните райони на Хасковски, Ямболски и Бургаски окръг. Те явно са недостатъчни, защото само след пет години излиза разширен документ в тази насока – Постановление на МС №22/10.05.1982 за ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от четвърти и пети функционален тип, от граничните райони и Странджанско-Сакарския край през осмата петилетка и до 1990[7]. Постановлението предлага широк набор от мерки за спиране упадъка и обезлюдяването на обхванатите в него територии чрез подобряване условията на труд и живот, доближавайки ги до нивото на средно развитите селищни системи. Предвиждат се множество стимули за семействата, които се преселят в изостаналите райони, ако живеят и се трудят там не по-малко от десет години:

- еднократна поощрителна премия: 5000 лв. за семейства с едно дете; 500 лв. за всяко следващо по ред дете, преселило се със семейството; 4000 лв. на млади семейства без деца; 2000 лв. на неомъжени и неженени, като при промяна на семейното положение разликата се доплаща.

- заеми от Държавна спестовна каса: до 12 000 лв..за строеж на жилище със срок на издължаване до 30 години; до 5000 лв. за ремонт със срок от 5 години; до 2000 лв. на член от семейството, но не повече от 4000 лв. за развитие ня лични стопанства:

- добавки към заплатите: до 80 лв. на ръководни кадри и учители; до 40 лв. на специалисти със средно и полувисше образование; до 30 лв. на работници и селскостопански работници; съответно до 40, 30 и 20 лв. за лицата от горните категории, които работят, но не живеят в съответните селищни системи.

- безвъзмездно предоставяне право на строеж върху държавни парцели или необитавани жилища и стопански сгради с принадлежащите им дворни места;

За населението на обхванатите в постановлението селищни системи ще бъдат предоставяни: безплатно хранене на децата в детските ясли и градини и в училищата; допълнителни материални и духовни стимули за насърчаване на раждаемостта.

В постановлението се поставя задачата ЦК на ДКМС да набере комсомолски набор от 4000 млади работници и специалисти, като 2000 трябва да се насочат към проблемните селищни системи и 2000 в другите гранични райони. На младежите от комсомолския набор се осигуряват допълнителни привилегии: предоставяне два пъти годишно на безплатни билети за всички членове на семействата им за пътуване до родните места; безплатни екскурзии в социалистическите страни за проявилите се.

Инициативата с комсомолския набор дотолкова се разширява, че след година и половина Станка Шопова, първи секретар на ЦК на ДКМС по това време, отчита, че 10 530 външни и местни (местните млади хора също получават правата по ПМС № 22) младежи са подписали договори за десетгодишна работа. Странджа-Сакар е обявена за Република на младостта.[8]

Впоследствие е изработена Комплексна целева програма за ускорено социално-икономическо развитие на Странджанско-Сакарския район през VІІІ петилетка и до 1990 като една от главните цели на комплексното развитие е съседните силно индустриализирани центрове и райони Бургас (Нефтохим и подготвяната за изграждане Трета металургична база), Ямбол и Марица-Изток да не изтеглят населението от южните общини, което съвсем би допринесло за обезлюдяването на Странджа-Сакар[9].

Инициативите за възстановяване на граничните райони временно задържат някои от младите хора там и вливат преселници от вътрешността, но това са палиативни мерки, нямащи траен ефект. След изтичането на 10-годишния срок по договорите, в началото на 90-те години повечето от пришълците се разотиват, а местните емигрират във вътрешността на страната или дори извън нея. Липсата на поминък, на съвременни транспортни връзки[10], на възможности за общуване с по-широк кръг млади хора и на достъп до културни институции и форуми не са преодолени и до днес. Опитът за съживяване на граничните общини се сблъсква с липсата на условия за личностно развитие в тези райони. Но и подходите, с които държавната власт решава да възроди периферията на страната, са ограничени и несъобразени с реалността. Провалът в условията на надигащата се криза на социалистическата система е неминуем.

Сбърканият курс на повсеместна асимилация като част от битката за оцеляване на диктатора

При провеждането на кампанията за запазване на крехкото демографско равновесие в обширния периферен югоизточен край Странджа-Сакар (обхващащ 7005 кв. км с население 189 270 души и гъстота на населението само 27 души на кв. км)[11], властите с изненада констатират, че сред кандидатите за заселване в района, граничещ с Турция, има семейства турци и цигани[12]. Те са привлечени от финансовите стимули и другите материални облаги, но стремежът им за навлизане в граничната зона възбужда подозрения и опасения. Готовността за мигриране при тях обаче се дължи и на демографски фактори и подбуди, доколкото в множество населени места техните популации нарастват.

Демографският натиск в по-малките селища принуждава по-младите (при основните малцинствени общности младежките контингенти са с по-висок относителен дял) да мигрират и това допринася за разрастване на гетата в градовете и пренаселване на етнически обособените квартали, в които ограниченията на режима за жителство се прилагат по-трудно. От 1978 е преустановено изселването на български турци в Турция и напрежението сред тях нараства. Освен непрестанно провокираната от слуховете изселническа психоза, те вече са силно засегнати от въздействията на модернизационните импулси и не са склонни да остават пасивни спрямо протичащите социално-политически процеси, както е било до неотдавна. Живков търси изход в ново изпускане на миграционния клапан. Преговорите между него и турския президент Кенан Еврен за сключване на нова изселническа спогодба обаче не довеждат до споразумение. Същевременно, съвкупният ефект от разрастването на малцинствените общности в големите градове води до ръст на  етническото противопоставяне, а това провокира радикални настроения[13].

През 80-те години в активна възраст започва да навлиза по-малобройното поколение на родените през 60-те. Именно при тях балансът между етносите е променен и малцинствените общности са с по-висок дял отколкото при предишните поколения, особено при циганите. Въпреки липсата на пълни и достоверни данни, не е трудно да се установи, че след 1944 те са поддържали постоянен висок естествен прираст, доколкото при тях пикът на демографския преход не е преминал и дори се проточва поради културни и социално-икономически причини. Разбира се, нарастването им не е с такива високи темпове, както се увеличава населението в някои от страните от Третия свят, но за демографските реалности у нас е чувствително. Поради това буди недоумение осъщественото, според някои съобщения в печата, преселване в България на 20 000 румънски цигани[14]. Допълнителното напомпване на циганската популация с имигранти от съседна Румъния е загадка, като за целта на тази акция официалните власти е крайно време да дадат задоволителен отговор.

 

Таблица № 1 Основни етнически общности в НР България според официални данни и оценка на МВР  1974-1989

Етнически

и верски

общности

31.12.1974*

Преброяване

1975

Преброяване

1985

1.01.1989**

численост

%

численост

%

численост

%

численост

%

Всичко

8 710 049

100

8 727 771

100

8 948 649

100

8 949 618

100

Българи

7 553 610

86.7

-

90.0***

-

-

-

-

Турци

880 633

11.7

730 728

8.4

-

-

847 584

9.5

Цигани

172 046

2.0

18 323[15]

0.2

-

-

576 927[16]

6.4

Помаци

51 323

0.6

-

-

-

-

268 971

3.0

* По данни на националната статистика.

** Оценка на МВР и местните власти – Konstantinov, Y., G.Alhaug, B. Igla. Names of  the Bulgarian pomaks. – In: Nordlyd 17 (1991), p. 103 ff. – Цитатът е по: Бюксеншутц, Улрих. Малцинствената политика в България. София, 2000, с. 223.

*** Данните за относителния дял са по: Карастоянов, Стефан. Национални малцинства срещу национални интереси. – http://members.tripod.com/nie_monthly/nie11_01/karastoyanov.htm

 

По същото време Тодор Живков проявява демонстративна незаинтересованост към българските общности[17] в Съветския съюз (значителни български колонии има в поне пет съветски републики: Украйна, Молдова, Русия, Казахстан, Узбекистан). Забравени от България[18], много от българите там се русифицират или асимилират сред околните им народности, а гагаузите се етнодиференцират от тях. Политика на привличане на външни българи за заселване в България, въпреки съществуването на Комитет за българите в чужбина, не се провежда. По отношение на българите в дяловете на Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието (с изключение на Западните покрайнини), останали извън пределите на българската държава, партийната линия е да не се противостои на асимилирането и преливането им към съседните национални общности. Може би затова очакванията са, че няма кой да се противопостави на асимилационното давление над мюсюлманите в България. Трагична грешка!

Асимилационният натиск за унифициране на българската нация  е многостранен и настоятелен поради тоталитарното обхващане на обществения и личния живот от комунистическата идеология и етатистко-егалитаристките практики. Той засяга както бита и обичаите на малцинствените общности, така и вярванията им и свързаните с тях обреди (подобни мерки обаче се вземат и по отношение на православните българи), за да се стигне през втората половина на 80-те години до неодобряване и опити на местно ниво за забрана на публичната употреба на небългарски малцинствени езици. Създаването, внедряването и утвърждаването на социалистически ритуали е насочено към универсализирането на празнично-обредната система, която да обслужва всички членове на обществото, независимо от традициите и разбиранията им. Подобно подтискане на многообразието (а такова се прилага и по отношение на социалното разнообразие) води до възбуждане на други опозиционни (конфронтационни) прояви на различността и отклонения от “нормалността”, много често с асоциален и деструктивен характер. Почти едновременно, политиката на национална консолидация и радикалното противопоставяне срещу нея достигат кулминацията си през 1984-1985. Тогава се осъществяват първите големи терористични актове, организирани от българските турци, и се пристъпва към повсеместната подмяна на турско-арабските имена на турците и татарите с такива от българската (християнската) именна система.

Възродителният процес е най-крупната и върховна политическа проява при управлението на Тодор Живков. Независимо от неговата, на пръв поглед елементарна и  понятна интерпретация, като завършек на последователно провеждан курс на претопяване на етническите малцинства, или поне на заличаване на външните им  етнодиференциращи белези, той представлява акт на дълбокото объркване на българската политическа върхушка в епохата на съветска доминация, еднопартийно тоталитарно управление  и етатистка  реконструкция. Това петгодишно асимилаторско усилие (и насилие) отразява явните и прикрити боричкания за власт и влияние между местни и международни играчи както вътре в страната, така и в обсега на балканското й обкръжение, а също и на световната сцена. Във въртележката на надлъгването между вътрешните и външни кръгове с техните прононсирани или не толкова видими интереси, българската държава е забъркана в междуетнически конфликт с цивилизационни конфронтационни измерения, който все пак е само прелюдия към разпадането и конфликтите в многонационалните СССР и Югославия. В този смисъл, Възродителният процес се превръща в олицетворение на българския статус, способности и възможност за изява  в глобалната политическа конструкция от Ялта,  като страна-полигон за изпробване на спорни и комплицирани политически подходи и решения.

Дълго време събитията около замислянето и пускането в ход на най-голямата асимилационна кампания у нас бяха обвити от неяснота и нежелание за дискутиране, въпреки изключителната, определяща роля на Възродителния процес в най-новата ни история. Постепенно, повърхностните факти отчасти бяха разкрити, но цялостната обстановка и обосновка едва ли някога ще получат широка публичност. По всичко изглежда, че зад екстремната акция за промяна на имената на най-голямата мюсюлманска общност у нас (след като българите и циганите мюсюлмани почти изцяло са преименувани) се спотайва борбата за запазване или заемане на нови позиции в разгара на кризата на Източния блок и на европейския етатистко-егалитаристки модел[19]. Другата интерпретация – националистическата, независимо от пропагандното й изтикване напред както тогава, така и сега, служи предимно за популистки и мобилизационни цели.

По всичко изглежда, че решението за предприемане на масирано преименуване на турците (а, покрай тях, и на татарите) е взето от Тодор Живков поне половин година преди началото на акцията, като през май 1984 той го обявява пред членовете и някои кандидат-членове на Политбюро[20]. През есента започва натиск за доброволна смяна на имената, но едва през декември и януари на следващата година принудителното и задължително преименуване преминава като вълна през Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието[21]. В последната фаза на подмяна имената на мюсюлманите в България са обхванати 840 хиляди турци и няколко хиляди татари.[22]

Междувременно, през декември, турският президент изпраща пратеници в България за да установят каква е позицията на Живков и какво точно предстои да се случи. Пред тях диктаторът изтъква доброволния характер на преименуването и в отговор на отправените нападки им заявява, че е възприел турския опит при решаването на този  проблем[23] (явно има предвид налагането на единна фамилна система в Турция през 1934, която засяга не само немюсюлманите, но и мюсюлманите от нетурски произход – б. а.)[24]. Тази му позиция недвусмислено говори  за следване, макар и с половинвековно закъснение, на най-крайните балкански решения за унифициране на имената, приложени по отношение на жителите на Турция и Гърция (1936).

През следващите пет години турците и татарите (но също и другите мюсюлмани) са подложени на ограничения и възбрани за практикуване на техните традиции и обичаи, употреба на майчиния език и свободно изповядване на религията им, с което се предизвиква отрицателна международна реакция, особено остра в ислямския свят.  В тези притеснения на мюсюлманите масово са въвлечени по места българи християни, което поражда противопоставяне и недоверие, разрушили трудно изградените след 1878 отношения на мирно съжителство, доверие и толерантност. Въпреки масирания натиск на държавната администрация, силовите структури (особено Държавна сигурност) и дори на правораздавателните институти асимилационното въздействие не постига значителни резултати, а в много случаи действа отрицателно и върху проведеното приобщаване на българите мюсюлмани към устоите на българщината. Този резултат е бил предвидим[25] и това само показва, че същинските цели на Възродителния процес са други – отклоняване на вниманието от икономическите неблагополучия и от изхабяването на политическата перспектива и легитимност на автократичната власт,  привързване на обществото към екстремисткото поведение на режима и върховното национално напрежение с патриотична окраска, чрез което да се ангажират и компрометират мнозина българи и така да се обвържат морално с управляващите.

Обратът в асимилационния процес

Обратът в протичането на асимилационния процес настъпва през пролетта на 1989. Българските турци успяват да се самоорганизират в условията на широко разпростряла се конспирация[26] и провеждат на много места протестни митинги, гладни стачки и други форми на демонстративна мирна съпротива, получили световна известност. Българските власти задействат контрамерки като новата тенденция в противодействието им е да издават задгранични паспорти (по това време започва либерализирането на режима за изизане от страната, но новите правила трябва да влязат в сила едва от 1 септември) на организаторите и най-активните участници в опозиционните прояви и ги експулсират в страни от Западна Европа. На 29 май, в изявление по българската телевизия Тодор Живков отправя призив до Турция да отвори границите си, за да могат през нея свободно да преминават българските мюсюлмани, които желаят да я посетят или да се заселят там.

В началото на юни Турция действително отваря границите и открива пунктове за приемане на изселващите се от България турци (циганите-мюсюлмани са връщани още на границата, а на българите-мюсюлмани властите отказват да издават международни паспорти). За по-малко от три месеца (на 22 август Турция затваря границата, като заявява, че ще пропуска мигранти само с турска виза) успяват да преминат около 310 хиляди души. Междувременно, първите 1500 изселници се завръщат, разочаровани от условията на живот, в които попадат[27]. Впоследствие рекапитулацията показва, че общо България напускат 360 хиляди души, а до 10 ноември 40 хиляди вече са се завърнали [28].

В резултат от противопоставянето между България и Турция през 70-те и 80-те години двете страни попадат в капана на неразбирателството по отношението им към българските турци. Поради ескалирането на сблъсъка по този въпрос те са въвлечени, в самото навечерие на падането на преградите между Източния блок и Запада, в една от най-големите хуманитарни трагедии в Европа след Втората световна война, която е и сред най-значителните внезапни миграционни придвижвания на континента през втората половина на века. Все пак трябва да се отбележи, че у много от българските турци продължително време се поддържа желанието да се преселят сред своите сънародници в Турция. За тях отключващият ефект от политическия шантаж на Живков срещу турските управници, в изявлението му от 29 май, предоставя шанс да осъществят този стремеж, а не да останат заложници на турската политическа носталгия към Балканите.

Асимилационната политика на режима на Живков завършва с крах, но тя може би най-много допринася за удържането му във властта. Пак тя обаче, става и един от основните доводи за свалянето му. Провалът и през пролетта и лятото на 1989 потриса трезвомислещите българи. Те осъзнават, че резултатите от тази последна върховна кампания за национална консолидация са обратни на желаното. Независимо че голяма част от българите и циганите мюсюлмани, а също и много турци, запазват българските си имена, провокираният етнически конфликт трайно разрушава междуетническото разбирателство у нас и накърнява авторитета на България. В крайна сметка, Възродителният процес се оказва опит да се зачертае всичко постигнато в приобщаването на мюсюлманите преди това и особено спрямо възстановяването на българското самосъзнание сред българите мюсюлмани.

Вместо заключение. Горко на победените (и на зависимите).

През Втората световна война България постепенно губи част от своя суверенитет и относителната си независимост. Въпреки че Царството успява да се измъкне от световния конфликт без ново териториално окастряне[29], а загубите на военни и на цивилни граждани са несравними спрямо жертвите на останалите балкански държави и другите съюзници на Третия Райх, то фактически престава да бъде царство (не само защото през 1946 бива трансформирано в република), доколкото се превръща във васал на възродилата се бяла (вече червена) империя. В резултат на следвоенните договорки между победителите, българите, до голяма степен, губят контрола върху своята държавност и националния си развой.

Зависимостта на България обаче не е едностранна, тъй като разделянето на Европа от “Желязната завеса”, проточила се и покрай другите граници на Източния блок, я оставя в изолация от Западния свят и под въздействието на неговите активни (остри) или пасивни (меки) мерки за противопоставяне срещу разширяването на съветската имперска зона, както и за постепенното й ерозиране. Сферата на социално-икономическото развитие на сателитните държави е сред основните области на пресиране от страна на Кремъл и на подривно въздействие от противопоставящите му се структури на Североатлантическия пакт. Може да се предполага, че демографското и етнодемографското им състояние също са били предмет не само на проучване, но и на деструктивно формиране с неособено благоприятни за страните от Източна Европа резултати. Що се отнася до България, не бива да се пренебрегват и опитите на съседните балкански държави за намеса във вътрешните работи на заобиколената от тях централна балканска страна, както и на един по-широк обкръжаващ пояс от заинтересовани от регионалния баланс държави. Поради това, при анализирането на причините за бързото изчерпване на демографската инерция на висок естествен прираст на българската национална общност и навлизането и в състояние на депопулация, съпроводено от нарастване на неблагоприятните диспропорции в характеристиките на населението, трябва да се търсят не само вътрешните източници за стигането до това положение, но и външната обусловеност.

Все пак, по отношение на социалното развитие, превес имат вътрешнополитическите устройствени решения, пък и те са много по-достъпни за преглед и осмисляне. Чрез тях по-детайлно може да се очертае цялостната социално-политическа обстановка, докато сложните международни взаимни влияния по-трудно биха могли да се проектират върху популационния проблем. Въпреки това си позволявам да наблегна на разбирането, че българският народ става жертва на необуздания геостратегически сблъсък през ХХ век и на яростните социални конфликти, съпровождащи модернизацията и конфесионална секуларизация на обществото на европейския континент и не само там.. Сблъсъкът на цивилизациите се  състоя през първата половина на миналото столетие, а сега само преживяваме последните конвулсии на тази велика колизия.

В продължение на четири десетилетия вътрешната политика на България беше дирижирана и манипулирана отвън. Вследствие внедряването на несвойствени и несъобразни за нашите условия модели на обществено-политическо устройство и функциониране на икономиката, потенциалът на етатистката методология за реконструкция на социума не бяше използван в задоволителна степен, а при излизането от тази пресираща система хаосът и деструкцията завладяха обществото, загубило патриархалните си устои без да изгради нравственост, съответстваща на индустриалното общество.

Поради липсата на възможност за личностна и групова реализация извън държавния контрол и ограничения, в обществото нарастват непродуктивните, интригантски нагласи за себеустройване в тесните рамки на етатизацията. Особено изявено е интриганството в държавната партия, държавната младежка организация и казионните обществени организации. „Интригантският социализъм” обаче не е достатъчно производителен, за да осигури продължително поддържане на устойчива и възходяща социална държава. Интригантството още повече разцъфтява когато става ясно, че връщането към частнособственическия капитализъм е неминуемо.

Централно, макар и притулено, място в конфигурацията на властовите структури заемат тайните служби, които не само наблюдават обществените групи, структури и прояви, но и активно ги формират[30]. В навечерието на излизането от етатистката регулация на обществото Държавна сигурност засилва активността си за осъществяване на натиск върху прослойките, възпроизвеждащи материалните и духовни ценности, както и за разширяване на мрежата от сътрудници[31], чрез която да овладее процесите на либерализация. Напрежението в пресирания социум допълнително се повишава от полицейската свръхактивност, а това рефлектира в нарастването на емиграционните нагласи. Не след дълго сдържаната с десетилетия външна миграционна предразположеност ще се взриви при отварянето на границите.

През 1987 от Кремъл  заявяват, че преустановяват практиката от епохата на Сталин, Хрушчов, Брежнев и Андропов за намеса във вътрешните работи на зависимите държави от ялтенската зона на влияние. Изглежда това не се отнася до Румъния и България, които може би са възприемани като част от съветската зона на влияние в постялтенската епоха. Двете страни са подложени на усилена подготовка за запазване на съветското (или поне руското) доминиращо политическо присъствие при настъпващото разпадане на Източния блок. Предстоящият сблбъсък в този район между Москва и западните съюзници (невинаги действащи в съюзен сговор) рискува да натовари с непосилна напрегнатост крехките български институционални структури и обществените отношения. Поради продължителното подтискане на националната  самостойност вътрешните фактори на реконструктивисткия пролиберален (по-точно деетатизационен, приватизационен) проект у нас нямаше как да са твърде ангажирани с изискванията за запазване на националния интерес. Това което последва от съчетаването на споменатата външна и вътрешна обусловеност на процесите на реформиране на българското етатистко общество, го доведе до необичайна за съвременна европейска държава системна държавническа и обществена криза, която поради демографските си измерения може да бъде определена само като структуроопределяща за съществуването на българската национална общност катастрофа.

 


Бележки:

[1]. Едва през 60-те години по границата с Югославия започва провеждането на гранични събори, при които жителите от двете страни на границата възстановяват донякъде общенията помежду си.

[2]. Виж напр. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. 23.

[3]. Христов, Христо. Тайните фалити на комунизма. София, 2007, с.113.

[4]. Отечествен фронт, бр. 9981/18.03.1977, с. 1-5.

[5]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Странджанско-Сакарският район. Проблеми и перспективи. София, 1984, с. 6.

[6]. Добриянов, Величко. За конкретен и диференциран подход към проблемите на репродуктивното поведение. – Социологически проблеми, кн. 4/1982. В същата публикация се поставя въпросът за необходимостта, акцентът на пронаталистичната политика да се пренасочи от третото към второто дете в семейството. Явно нарастването на популациите на българските турци и цигани предизвиква тези призиви за преосмисляне на параметрите и целите на наталистичния курс.

[7]. Работническо дело, бр. 138/18.05.1982, с. 1-2.

[8]. Шопова, Станка. В делата на младежта. – Работническо дело, бр. 69/9.03.1984, с. 4.

[9]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 40.

[10]. Така например замисълът за строеж на жп линията Бургас – Грудово (Средец) – Елхово – Тополовград – Симеоновград така и не е осъществен поради стопанската си неоправданост.

[11]. Цървенков, В., Г. Чавдарова-Кършакова, Й. Григоров. Цит. съч., с. 33.

[12]. Трифонов, Стайко. Строго поверително. –  Поглед, бр. 20/20.05.1991, с. 10.

[13]. Особено известен е случаят от 1978, когато след убийството на младо семейство в жк Изгрев в Пловдив, осъществено от криминална банда от цигански произход, ген. Стою Неделчев – Чочоолу (чичо на убития съпруг), при издирването на престъпниците, блокира със старозагорската танкова бригада пловдивския квартал Столипиново, населен предимно с цигани-мюсюлмани.

[14]. Това твърдение на лингвиста Тодор Балкански доби публичност в края на миналия век, но и досега не е получило официално потвърждение или опровержение от статистическото ведомство. Необходимо е да се отбележи, че през 1976 от статистическия годишник изчезва таблицата за имигрантите, а на следващата година – за емигрантите.  Възможно е именно тогава да е осъществен този скрит имиграционен внос на население с небългарски произход.

[15]. Според непубикувани данни при преброяването от 1975 са отчетени 373 200 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. София, 1993, с. 92

[16]. Според друго проучване, извършено от МВР и структурите на ОФ, през 1980 у нас има 523 519 цигани. – Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Цит. съч., с. 92

[17]. Включително гагаузите.

[18]. За тях у нас се споменава твърде рядко, предимно в землячески и исторически план. Най-значимото изключение е приносът на музиколога фолклорист Николай Кауфман, който последователно проучва народното музикално творчество на бесарабските и таврийските българи.

[19]. През 80-те години вътрешнопартийното напрежение в БКП дотолкова нараства, че забраната за разработване на партийното ръководство от съответните отделения на Държавна сигурност е отменена и дори тази дейност се превръща в приоритет на секретните служби. – Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 189.

[20]. Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, 2009, с. 310.

[21]. Пак там, с. с. 317, 320.

[22]. Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси. Ономия и онимия: Лингвонимия, етнонимия, етнографонимия, антропонимия. В. Търново, 2007, с. 6 Според други оценки през 1984-1985 са преименувани около 900 хиляди турци и роми мюсюлмани. – Босаков, Веселин. Профили на исляма в България. Етническа и религиозна идентификация в проявленията на другостта. – Социологически проблеми, кн. 1-2/2004, с. 359.

[23]. Пак там, с. с. 319.

[24]. За Закона за фамилните имена от от 24.06.1934, виж повече в: Гочева, Паунка. Реформа забулена в мълчание

[25]. Ви ж за по-ранни отрицателни реакции на асимилационнен натиск в: Балкански, Тодор. Никополските власи. Велико Търново, 1999, с. 127; Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[26]. Вероятно с активната намеса на външни секретни служби, но не бива да се изключва и съпричастието на ДС.

[27]. http://www.decommunization.org/Communizm/Bulgaria/1988-89.htm

[28]. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с. 97, 102-103

[29]. България е единствената държава от Тристранния пакт, която излиза от Втората световна война не само без териториални за губи, но и със значителна придобивка – Южна Добруджа.

[30]. Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, 2008, с. 204. Изглежда още от 60-те години Държавна сигурност започва да формира политиките за урегулиране на междуетническите отношения и националната консолидация, между които са и демографските проблеми на страната – б. а.

[31]. Пак там, с. 196.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията статии, които публикувахме в последните няколко броя на „Геополитика”

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн