Проектът „Турски поток” в контекста на газопреносната система в Европа след 2019

Какви биха били обаче, последиците от подобно решение, както за самата Русия, така и за европейския енергиен пазар? Данните от последните проучвания сочат, че без използването на украинската газотранспортна мрежа, износът на руски газ за Европа и Турция може да падне с цели 43%. Тоест, потенциалните загуби за руската икономика ще се окажат твърде значими, което няма как да не се осъзнава и в Москва. Затова следва да се запитаме, какви са причините за толкова твърдо декларираното намерение на руснаците да не удължават договора за транзит на газ с Украйна, освен разбира се напрегнатите политически отношения със сегашните управляващи в Киев?

Защо руският газов транзит през Украйна ще бъде пректратен

Опитвайке се да даде отговор на този въпрос, авторитетният руски енергиен експерт и главен редактор на специализираното издание „Геоенергетика” Борис Марцинкевич напомня, че през 2012 германската компания Ferrstaal стигна до извода, че мащабната модернизация на украинската газопреносна мрежа, включително на подземните газови хранилища, ще струва около 5,3 млрд. долара. Оттогава насам амортизацията на тази мрежа се повиши, а сроковете за осъществяване на модернизацията и значително се съкратиха, т.е. обемът на необходимите за целта инвестиции също нарасна. Според Марцинкевич, „в подобна ситуация, дори ако се случи чудо и властта в Киев внезапно се окаже в ръцете на изцяло ориентиран към Русия режим, от чисто техническа гледна точка продължаването на руския газов транзит към Европа през украинска територия си остава изключително рисковано”. Тоест, активните опити на Москва да реализира газопроводните проекти „Турски поток” и „Северен поток 2” изглеждат обосновани не толкова от политически, колкото от чисто технически и финансови съображения.

Нещо повече, разрешението на Европейската комисия от октомври 2016 да бъде разширен достъпът на Газпром до газопровода „Опал” (представляващ своеобразно продължение на газопровода „Северен поток” към Централна Европа), показва, че въпреки антируската реторика на Брюксел, там също са наясно относно безперспективността на запазването на украинската газотранспортна мрежа, като основна система, гарантираща доставките на руски газ за Европа. Липсата на какъвто и да било интерес от страна на европейските инвеститори към модернизацията на украинската мрежа също няма политически измерения. Както е известно, през 2005 Deutsche Bank отпусна на Украйна целеви заем от 500 млн. евро (с опция за увеличаването му до 1 млрд.) именно за модернизацията на газотранспортната и мрежа, но тези пари моментално изчезнаха в джобовете на местните олигарси, в резултат от което Германия се отказа от реализацията на този проект и очевидно няма никакво намерение да го реанимира.

Истината е, че в качеството и на инструмент за гарантиране на руския газов транзит в Европа, украинската газопреносна мрежа вече не представлява интерес нито за Русия, нито за ЕС. В този смисъл, думите на шефа на Газпром Алексей Милер, че съдбата на въпросната мрежа е „да се превърне в музеен експонат” са просто констатация на един съвсем реален факт.

Що се отнася до ключовия за самата Русия въпрос, дали прекъсването на газовия транзит през Украйна ще удари по нейния собствен бюджет, както и върху позициите на Газпром, споменатият по-горе Борис Марцинкевич напомня, че през последните две години (2015 и 2016) обемът на този транзит е бил 67,1 млрд. куб. м. В същото време капацитетът на газопровода „Северен поток” е 55 млрд. куб. м годишно, като досега се използваше сао 55% от него, следователно решението на Европейската комисия (ЕК) за увеличаване на доставките позволява на руснаците да доставят по него още 18 млрд. куб. м. А да не забравяме, че планираната мощност на газопровода „Северен поток 2” е още 55 млрд. куб. м. Тоест, реализацията на този проект, плюс решението на ЕК относно използването на газопровода Opal, на практика ще компенсират изцяло отказа от украинския газов транзит.

Руските газопроводни проекти в Европа

Легенда:

Планирани газопроводи

Балтийско море

Северен поток 2

Черно море

Турски поток

Греция - Гърция

Освен това, реализацията на проекта за газопровода „Турски поток” ще позволи да Русия да пласира допълнителни количества газ на европейския пазар. Това е важен момент, доколкото, според оценките на западните експерти, до 2025 европейските потребности от природен газ ще нараснат с 25% (т.е. с между 70 и 80 млрд. куб. м годишно). Затова ще се спра по-подробно на тази проект, още повече, че той засяга съвсем пряко и България.

Газопроводът „Турски поток” и енергийният триъгълник Москва-Анкара-Брюксел

Както е известно, подписаното през октомври 2016 в Истанбул руско-турско споразумение за изграждането на газопровода „Турски поток” предвижда паралелното полагане на две тръби, всяка с капацитет 15,75 млрд. куб. м годишно. То беше ратифицирано от турския парламент в началото на декември. Реализацията на проекта е от ключово значение за развитието на отношенията между двете държави. Газът, постъпващ по едната тръба, ще бъде предназначен изцяло за покриване потребностите на турския вътрешен пазар, като Анкара разчита, че до 2020 сегашните 14 млрд. куб. м руски газ годишно, доставяни в Турция по маршрута Украйна-Молдова-Румъния-България ще се транзитират по новата газова инфраструктура. Горе долу такова количество газ се планира да се доставя по втората тръба за държавите от Югоизточна Европа.

Що се отнася до втората тръба, неин собственик на турска територия ще бъде съвместно предприятие на руската Газпром и турската Botas, които ще имат равно участие в него. То обаче няма да се занимава с маркетинг и продажби, доколкото Газпром ще разполага с ексклузивни права върху използването на 100% от капацитета на втората тръба на газопровода, доствяйки газ за Европа. Разбира се, без предварителното постигане на съответните споразумения с ЕС, руският гигант едва ли ще може да изнася този газ извън границите на Турция.

Както посочва директорът на Института за енергийни пазари и политики в Анкара (EPPEN) Волкан Йоздемир: „В момента актуалността на газопроводите за международния газов пазар непрекъснато намалява, но те си остават в основата на сигурността на транзита на енергоносители. В тази връзка, следва да подчертаем, че от ключово значение за енергийната сигурност на държавите-вносители на енергоносители, каквито са Турция и страните от ЕС, е диверсификацията на доставките. По отношение на държавите-износители, тази концепция се трансформира в диверсификация на търсенето, а в руския случай – най-вече в диверсификацията на транзитните маршрути към Европа. В този контекст, не бива да забравяме, че „Турски поток”, наред със „Северен поток 2” и проваления проект „Южен поток”, е един от руските проекти за диверсификация на партньорите с цел минимизиране на транзитните рискове”.

Тоест, след неуспеха с „Южен поток”, Газпром разчита да стигне до границите на ЕС от юг. Както е известно, крайният пункт на втората тръба по проекта „Турски поток” е турско-гръцката граница, откъдето руският газ може да бъде пренасочен или към Трансадриатически газопровод (Третият енергиен пакет на ЕС предвижда изключение за началния капацитет от 10 млрд. куб. м, но изискването за осигуряване достъпа на трети страни до тези 10 млрд. куб. м се запазва), или пък към газопровода Турция-Гърция, чиито капацитет е 6 млрд. куб м, като в момента не се използва напълно. По-късно, след изграждането на трансграничния тръбопровод между Гърция и България, могат да бъда осъществени и доставки на газ към нашата страна. Изборът на турско-гръцката граница, като крайна точка на газопровода „Турски поток” е подходящ, доколкото именно там започва и пазарът на ЕС, т.е. Газпром очевидно се ориентира към нов подход в своя бизнес, а именно – към износа на газ до границите на ЕС, без да се ангажира с доставката до крайнте му потребители. Освен това, турско-гръцката граница е пресечна зона на най-различни международни проекти, включително „Турски поток”, Трансанадолския газопровод (TANAP) и редица други, предвиждащи – макар и засега само на теория – доставката на природен газ от иракските, иранските и новооткритите средиземноморски находища.

Както посочва и Волкан Йоздемир обаче, основната цел на руските проекти, като „Турски поток”, е намаляването на транзитните рискове, свързани със сегашните газови доставки през Украйна. Според него, отношенията между ЕС и Русия в енергийната сфера се усложняват от редица ключови фактори, включително разследването на дейността на Газпром от страна на Европейската комисия и законодателството на ЕС, касаещо новите инфраструктурни проекти на руския гигант. Очевидно, Съюзът следва политика на „енергийно сдържане” на Русия и в тези сложни условия на Москва се налага да формулира и приложи на практика собствени контрамерки, позволяващи и да се противопостави успешно на Брюксел. Имнно в този контекст, твърди Йоздемир, трябва да се разглежда и подписването на споразумението с Анкара за „Турски поток”. Официално включвайки проекта за газопровода в цялостната енергийна картина, Русия се сдобива с нов инструмент за влияние по отношение на ЕС. С други думи, руснаците могат да използват „Турски поток” в преговорите си с Брюксел по много по-широк кръг въпроси. Тоест, проектът издига отношеният в енергийната сфера на ново, по-сложно и динамично равнище, като двустранните отношения Москва-Брюксел биват заменени от „енергийния триъгълник”: ЕС-Русия-Турция.

Що се отнася до самата Турция, според Йоздемир, проектът за газопровода открива пред нея доста позитивни перспективи:той например би могъл да катализира подобряването на отношенията и с Русия. При това, от гледната точка на Анкара, този проект не я превръща просто в „газов хъб”, а е изгоден за нея, най-вече, защото и дава възможност да покрие изцяло потребностите си от природен газ като започне да го внася директно от Русия, т.е. избягвайки рисковете, свързани с възможната ескалация на руско-украинската енергийна криза. Освен това, диверсификацията на вноса е от ключово значение за Турция. А когато става въпрос за диверсификация, на преден план излиза необходимостта от намаляване зависимостта на страната от руския газ, който в момента покрива над половина от турските потребности. От 160-те млрд. куб. м газ, които Русия ежегодно изнася в Европа, делът на доставките за Турция е 27 млрд. куб. м, което я поставя на второ място сред клиентите на Газпром (т.е. непосредствено след Германия). Както посочва в тази връзка Волкан Йоздемир: „В близко бъдеще Анкара няма да може да намали зависимостта си от Русия по отношение на газовия внос, но пък може да вземе мерки да се освободи от ролята си на краен потребител на руския газ, превръщайки се вместо това в „междинен потребител”, т.е. създавайки условия за износ на руски газ през Турция. Нещо повече, този проект, гарантира на Анкара определени стратегически предимства в отношенията и с ЕС, тъй като сближава Турция с Русия в момент, когато отношенията между турското правителство и Запада стават все по-напрегнати. Тоест, от геополитически гледна точка, този проект е също толкова изгоден за Турция, колкото и за Русия”.

От друга страна, интерпретирането на този проект само от гледната точка на интересите на пазара би било погрешно. Както е известно, турския внос на газ се регулира от дългосрочни договори на принципа „взимай или плащай”, а Русия е най-големият газов доставчик на Турция. В същото време обаче, в структурата на турския пазар не се забелязват някакви по-сериозни промени, потвърждаващи официалния дискурс на Анкара, който позиционира страната като бъдещ регионален газоразпределителен хъб. Ако оставим настрана този дискурс, според който международните проекти са ключов фактор за ускоряване движението на Турция към стратегическата и цел да се превърне в регионален газов хъб, истината е, че страната на практика не съумява дори да създаде конкурентоспособен модел за търговия с втечнен природен газ (LNG) във вътрешноикономически план. В частност, не бяха инвестирани необходимите средства за изграждане на съответната физическа инфраструктура, включително в газохранилища. Сам по себе си, „Турски поток” също не е в състояние (особено при сегашната пазарна конюнктура) да гарантира превръщането на Турция в газов хъб.

Перспективите и препятствията пред „Турски поток”

Повечето анализатори смятат, че докато изграждането на първата тръба на „Турски поток” до 2020 изглежда напълно осъществимо, проблемите с втората тръба, по която би трябвало да се доставя газ за държавите от Югоизточна Европа и Италия, изглеждат доста по-сериозни. На практика, вероятността двете тръби да се реализират едновременно зависи най-вече от постигането на споразумение между Русия и ЕС. Впрочем, на руснаците така или иначе се налага да се споразумеят с Европейската комисия за преодоляването на съществуващите юридически пречки. Което означава, че многопластовата енергийна игра между Брюксел и Москва далеч не е приключила и съдбата на „Турски поток” ще зависи от евентуалното споразумение между тях. В това отношение могат да бъдат очертани няколко възможни сценария за по-нататъшното развитие на събитията.

Според първия, преди да започне практическото изграждане на втората тръба на „Турски поток”, Газпром може да постигне от ЕС определени отстъпки, а именно повишаване на руския газов транзит по газопровода Opal (което е на път да се случи) и/или реализацията на проекта „Северен поток 2”. Както вече посочих по-горе, последният, плюс първата тръба на „Турски поток”, са напълно достатъчни за замяната на украинската газопреносна система. Ще напомня обаче, че ако бъде изградена само първата тръба на „Турски поток”, газопроводът ще превърне просто във вариант на съществуващия газопровод „Син поток”, т.е. ще стане поредния двустранен газопровод между Турция и Русия по дъното на Черно море, предназначен единствено за покриване вътрешните потребности на турския газов пазар.

Втората възможност е Газпром да се ориентира към изграждането и на двете тръби. Ако руснаците успеят да се споразумеят с ЕК за втората тръба на „Турски поток” обаче, това ще означава, че Турция се превръща за тях в енергиен коридор, а не в газов хъб, както е според сегашното споразумение между Москва и Анкара. В момента, Турция вече играе на практика ролята на такъв енергиен коридор при транзита на азербайджански газ в рамките на проекта TANAP, а сега ще стане такъв коридор и за руския газ. Проблемът е, че нито един от тези проекти не визира нито механизмите на ценообразуване, нито транзитните такси в полза на Турция (за разлика от споразумението за транзита на руски газ през Украйна например).

Третият вариант е Газпром и ЕС да не се споразумеят и руската компания да не получи разрешение за изграждането на „Северен поток 2”. Според Волкан Йоздемир, алтернатива при подобно развитие би могло да стане създаването в Турция на нова газова компания с руско участие, която да поеме маркетинга и реекспорта на руския газ. При този вариант, европейските потребители ще трябва да купуват газа на границата между ЕС и Турция (т.е. на турско-гръцката или турско-българската граница), като европейското законодателство не би могло да попречи на това, тъй като то не противоречи на правилата на ЕК. Тоест, по този начин би могло да се заобиколи изискването на ЕС за гарантиране достъпа на трети страни. Русия обаче, едва ли би склонила на такъв вариант, затова, поне засега, първите два изглеждат по-вероятни.

Коментирайки руско-турските отношения в енергийната сфера, редица анализатори в Анкара акцентират върху това, че в момента всяка от двете страни вижда в другата най-вече полезен инструмент при изграждането на отношенията си със Запада. Според тях обаче, макар че подобно поведение е донякъде оправдано по отношение на САЩ например, Анкара и Москва би следвало да прекратят да използват, съответно, „руската” и „турската” карта, за да си гарантират допълнителни предимства в своите отношения с ЕС, който напоследък прогресивно губи позиции на световната сцена. Посочвайки, че през последните двайсет години отношенията между Турция и Русия са се градили на основата на прагматичното сътрудничество, въпросните анализатори препоръчват двете страни да обсъдят перспективите това сътрудничество да се трансформира в стратегическо взаимодействие, посочвайки, че природният газ, който винаги е бил ключов компонент в отношенията между Москва и Анкара, би могъл да изиграе важна роля в това отношение.

Очевидно е, че в близко бъдеще зависимостта на Турция от вноса на руски газ няма да намалее, затова там се опитват поне да се освободят от ролята си на краен потребител на този газ, превръщайки се в негов „междинен потребител”, т.е. създавайки възможност за износа на руския газ през турска територия и с посредничеството на Анкара. В тази връзка, споменатият по-горе Волкан Йоздемир посочва, че перспективите пред европейския газов пазар остават неясни, тъй като в момента той преминава през етап на структурна трансформация. Според него, ако Русия и Турция решат да заложат на общите интереси между двете страни, а не на разногласията между тях, те биха могли да си гарантират по-съществена роля в тази трансформация на европейската структура на газовата търговия: Русия – като доставчик на природен газ, а Турция – като транзитен оператор. Йоздемир смята, че: „В този контекст, едно добро и за двете страни решение би могло да се окаже създаването в Турция на „Евразийски газов хъб” с участието на турски и руски компании. В момента вероятно е трудно да си представим успешната реализация на подобен проект, но както е добре известно – крайният резултат от игрите в енергийната сфера е непредсказуем”.

При всички случаи е ясно, че „енергийният триъгълник” ЕС-Русия Турция е твърде динамичен и способен на изненади. Много е вероятно обаче, именно през настоящата 2017 да станем свидетели на вземането на окончателното решение относно различните варианти за газопроводи между ЕС и Русия, т.е. да се стигна до избора на един конкретен проект, като в това отношение шансовете на „Турски поток” изглеждат доста добри, т.е. той действително може да бъде реализиран на практика до 2020. Това обаче едва ли ще се случи, ако междувременно руско-турските отношения претърпят пореден драматичен негативен обрат (например заради авантюристичните действия на непредсказуемния турски президент Ердоган в Сирия), което добре се осъзнава от Москва. И тъкмо поради това, там търсят и други варианти за компенсиране на планираното прекратяване на руският газов транзит през Украйна след 2019.

Как ще бъде компенсирано прекратяването на газовия транзит през Украйна

За начало, нека си припомним, как точно европейските държави са свързани с украинската газопреносна мрежа. Картата по-долу показва, че в Ужгород (т.нар. Задкарпатска Украйна) се събират цели четири магистрални газопровода: Оренбург-Ужгород (капацитет от 28 млрд. куб. м годишно), Уренгой-Ужгород (28 млрд. куб. м), Ямбург-Ужгород (26 млрд. куб м) и Долина-Ужгород (17 млрд. куб. м). В момента по всички тях се доставя руски природен газ за Германия, Словакия, Чехия, Австрия, Франция, Швейцария, Словения и Италия.

На свой ред, Полша се захранва с газ по двете тръби на газопровода Комарно-Дроздовичи. Други две тръби пък формират магистралния газопровод Ужгород-Берегово, който захранва с 13 млрд. куб. м природен газ Унгария, Сърбия и Босна и Херцеговина. На свой ред, по газопровода Хуст - Сату Маре Румъния получава 2 млрд. куб. м, а още 26 млрд. куб. м се транзитират по трите тръби на газопровода Ананив - Тираспол - Измаил (една тръба) и Шебелинка – Измаил (две тръби), захранвайки Румъния, България, Гърция, Турция и Македония.

Газотранспортната система към Европа през Украйна и Беларус

Това означава, че в момента зависими от газовия транзит през Украйна са изброените по-горе 18 европейски държави, включително и България. Впрочем, също толкова зависим от него е и Газпром, тъй като ако този транзит бъде прекъснат руският гигант рискува да изгуби - изцяло или частично - газовия пазар на въпросните 18 държави. Частично, доколкото част от газа за Полша и Германия се транзитира през Беларус по газопроводите Торжок - Кондратки - Франкфурт на Одер (33 млрд. куб. м годишно) и Кобрин - Брест (5 млрд. куб. м, предназначени изключително за Полша). Турция пък получава руски газ и по газопровода "Син поток". Евентуално прекъсване на газовия транзит през Украйна не би засегнало само Холандия и Великобритания, които го получават от находището Ямал, през Торжок, както и Финландия, която получава газ по тръбопровода от Санкт Петербург.

Тоест, както подчертава споменатият в началото руски енергиен експерт Борис Марцинкевич, ако действително е решил да прекрати транзита на природен газ през територията на Украйна след 2019, Газпром би трябвало да е наясно, как ще гарантира газовите доставки за изброените по-горе 18 държави в Европа. Всъщност, от този списък веднага отпадат Германия и Турция, които имат гарантирани доставки по други маршрути, с което броят на засегнатите страни намалява до 16: Австрия, Италия, Словения, Хърватска, Франция, Унгария, Словакия, Чехия, Сърбия, Босна и Херцеговина, Румъния, България, Гърция, Полша, Македония и Швейцария.

Що се отнася до Австрия, там става дума за акционерното дружество OMV AG, което търгува с руснаците още от 1968 и което е сред акционерите в проекта "Северен поток 2". Австрия консумира сравнително малко количество руски газ (4,4 млрд. куб. м през 2015), но е крупен транзитен възел, през който преминават 30 млрд. куб. м годишно. Тоест, ако австрийците започнат да получават газ от "Северен поток 2", това автоматично ще реши след 2019 както техния проблем, така и този на още няколко страни от горния списък. Трансавстрийският газопровод (TAG) ще осигури газовите доставки за Италия, по Югоизточния газопровод (SOL) ще се транзитира руски газ за Словения и Хърватска, по Западноавстрийския газопровод (WAG) ще се подава газ за Франция, а по Унгарско-австрийския газопровод (HAG) ще се захранва Унгария. По този начин от списъка с пострадалите от евентуално прекратяване на газовия транзит през Украйна, автоматично отпадат още шест държави (които вече ще разчитат на "Северен поток 2"). Според Марцинкевич, австрийците ще действат именно по този начин, защото разчитат на подземното си газово хранилище "Хайдах" чиито капацитет през 2015 беше разширен до 2,98 млрд. куб. м, с възможност да подава до 1,55 млн. куб. м дневно. Тук е мястото да напомня, че хранилището се експлоатира от австрийската компания RAG, Газпром Експорт и немската Wingas (която обаче е 100%-на собственост на Газпром). На всичкото отгоре, компанията, която доставя газ от хранилището за австрийските потребители е... Gazprom Austria GmbH.

Остават още десет държави, за които прекратяването на газовия транзит през Украйна ще бъде проблем: Словакия, Чехия, Швейцария, Гърция, Босна, Румъния, България, Сърбия, Полша и Македония.

Впрочем, по отношение на Словакия, нещата също изглеждат ясни: там още от януари 2013 газът, доставян преди през Украйна, се доставя от "Северен поток". В Чехия пък, през миналата 2016 влезе в експлоатация подземното газохранилище "Дамборжице" с капацитет 456 млн. куб. м, в което постъпва газ от "Северен поток" и OPAL. На свой ред, Швейцария получава газ от Франция, а както е известно, през 2015 френската газова компания Еngie стана акционер в "Северен поток 2". Накрая, Гърция също е на път да реши проблемите си, след като в началото на 2016 държавната газова компания DEPA, италианската Еdison S.p.A и руския Газпром подписаха "Меморандум за разбирателство относно доставките на природен газ от Русия по дъното на Черно море, през трета страна, към Гърция и оттам към Италия". Тоест, гърците очевидно разчитат на "Турски поток".

В крайна сметка, както посочва и Борис Марцинкевич, остават само шест "проблемни" (по отношение на руските газови доставки след закриването на транзита през Украйна) държави, като за съжаление сред тях е и България. Освен нея, в този списък са Румъния, Македония, Босна, Полша и Сърбия. Първите три държави обаче, получават много малко руски газ (съответно, 0,18 млрд. куб. м, 0,062 млрд. куб. м и 0,2 млрд. куб. м), т.е. спокойно биха могли да минат и без него. Тоест, наистина „проблемни” всъщност са само България, Сърбия и Полша.

Ще започна с последната. През 2015 Полша е получила 8,9 млрд. куб. м руски газ, като 80% от тях да доставени през територията на Украйна. Както е известно, в усилията си да се освободят от руската газова зависимост, във Варшава са склонни да залагат на трудно осъществими, а често и нереалистични проекти, като например реанимацията на проекта за доставка на газ от Норвегия (който, трудно би могъл да привлече инвеститори, тъй като ще се изплати едва след 30-40 години), или пък закупуването на втечнен природен газ от Катар (макар че той е със 70% по-скъп от руския). Експертите обаче смятат за много по-реалистично да очакваме, че след като украинският газов транзит бъде прекратен през 2019, Полша ще продължи да разчита предимно на руския газ, само че вече ще го купува от Германия или Австрия, само и само да не влиза в директни бизнес отношения с руснаците. В тази връзка ще припомня, че ако Германия започне да покрива газовите си потребности от "Северен поток 1 и 2", това автоматично ще освободи капацитета на руския магистрален газопровод Торжок-Кондратки-Франкфурт на Одер, който е 33 млрд. куб. м годишно. Подобен обем, не само би покрил всички потребности на Полша, но би и позволил да печели от транзитни такси. Тоест, поляците на практика имат достатъчно алтернативи при очакваното прекъсване на руския газов транзит през Украйна след 2019.

Що се отнася до България, както е известно, в момента страната ни е изцяло зависима от руските газови доставки (през 2015 например, потреблението и е било 3,2 млрд. куб. м, като 3,11 млрд. са дошли от Русия). След като София беше принудена под мощния западен (и най-вече американски) натиск да се откаже от проекта за газопровода "Южен поток", в момента шансовете и да намери алтернатива на очакваното прекратяване на газовия транзит през Украйна са свързани най-вече с възможността втората тръба на "Турски поток" да се насочи към Варна, където правителството възнамерява да изгради т.нар. газов хъб "Балкан". На теория, в него би трябвало да постъпва руски, азербайджански и туркменски газ, плюз газ от находищата в България и Румъния, както и газ от LNG-терминали, които евентуално могат да бъдат изградени в съседна Гърция. Експертите обаче са единодушни, че проектът залага най-вече на руските газови доставки. Но тъй като от Брюксел настояват за диверсификацията на източниците за доставка на енергоносителите, страната ни е принудена да обяви, че разчита и на други газови доставчици за да получи одобрението на Европейската комисия. Големият проблем обаче е, че този проект няма никакво гарантирано финансиране, а изглежда доста съмнително, дали София ще успее да се споразумее с Москва за доставката и съхраняването на руски газ във варненския "хъб". Причините за това са няколко, като те са предимно финансови, макар че е налице и определен политически елемент. Тоест, ако не се намерят големи западни инвеститори, готови да се ангажират с проекта, едва ли следва да се разчита, че той може да бъде финансиран от Газпром - както заради проблемите, свързани със санкциите срещу Русия, така и заради политическия натиск срещу руските енергийни проекти в Европа. Въпреки това, в началото на ноември 2016 посланикът ни в Москва Бойко Коцев обяви, че съвместната работна група на Европейската комисия и България за изграждането на хъба "Балкан" е готова да обсъди проекта с руския газов гигант, ако компанията е заинтересувана от реализацията му. Според Коцев: "Във връзка с реализацията на газовия хъб, българското правителство и ЕК създадоха съвместна работна група, чиято цел е да подкрепи изготвянето на търговската концепция, бизнес плана и финансовия план на газовия хъб "Балкан". Това е един напълно обоснован икономически проект. На Газпром вече беше предоставена цялата информация за проекта, като в случай, че той е заинтересован от него, европейските и българските представители в работната група са готови да стартират тристранни преговори".

Ако проектът за хъба "Балкан" наистина се реализира на практика, т.е. ако бъде гарантирано захранването му с руски газ по втората тръба на "Турски поток", това автоматично би решило и проблема с руските газови доставки за Сърбия след 2019. Ако обаче това не се случи (което за момента изглежда доста вероятно) и, ако междувременно газопроводът "Турски поток" стигне до турско-гръцката граница, пред страната ни се очертавят няколко варианта. Първият е да финансира със собствени средства изграждането на газовия интерконектор с Гърция, или пък да убеди и гърците да се включат във финансирането му. Предвид финансовото състояние на двете страни, това не изглежда особено вероятно.

Вторият вариант е София да успее да убеди Брюксел интерконекторът да се изгради с европейски средства. Третият пък е това да се случи с руска помощ, което не е напълно изключено. В противен случай, рискуваме след 2019, когато бъде прекратен газовият транзит по Трансбалканския газопровод (във връзка с прекратяването на транзита на руски газ през Украйна) енергийната сигурност на България да бъде застрашена.

Последната "проблемна" държава е Сърбия. Годишното потребление на природен газ в западната ни съседка е 2,5 млрд. куб. м, като 2 млрд. се доставят от Русия. Сърбия пострада, дори повече от България, от прекратяването на проекта "Южен поток", а спирането на газовия транзит през Украйна след 2019 ще я постави в изключително неприятна ситуация. Затова не е случайно, че от 2015 насам правителството в Белград започна да проявява повишен интерес към проекта за газопровода TANAP, по който следва да се транзитира газ от Азербайджан (и евентуално от Туркменистан) за Европа. Според мнозина експерти обаче, дори ако бъде реализиран, този проект няма да засегне снабдяването на Сърбия с природен газ, поради недостатъчните количества които ще се транзитират по новия газопровод.

Ето защо в Белград внимателно разглеждат възможностите, след 2019, страната да започна да получава природен газ от "Северен поток 2" или от "Турски поток". По отношение на "Турски поток", пред Сърбия се очертават няколко проблема. Дори ако бъдат изградени и двете планирани тръби на този газопровод, остава въпросът, как газът ще стига от крайната точка на втората тръба (без значение, дали тя ще бъде на турско-гръцката граница или в хипотетичния хъб "Балкан" във Варна) до сръбската газопреносна мрежа и кой ще финансира изграждането на съответната инфраструктура.

В този смисъл, доста по-обоснован изглежда евентуален опит на Сърбия да се включи към проекта "Северен поток 2". Както е известно, вече съществува австрийско-унгарският газопровод HAG, а Австрия възнамерява да използва на 100% капацитета на подземното си газохранилище "Хайдах". Унгария също би спечелила от подобен (макар и малък) газов транзит към Сърбия през нейна територия. Както е известно, газопроводът HAG e собственост на австрийски компании, т.е. транзитът на руски газ от "Северен поток 2" по него няма да противоречи на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. В същото време, този проект е изгоден и за Газпром, тъй като гарантира изплащането на всичките му мащабни инвестиции в газовата индустрия на Сърбия (която руснаците очевидно продължават да смятат за основен стратегически съюзник на Балканите).

На този фон, редица енергийни експерти прогнозират, че вероятно ще станем свидетели на разширяване на сътрудничеството в газовата сфера между Русия, Австрия, Унгария и Сърбия. Това обаче ще означава, че Москва може да се откаже да разчита на България и Гърция за газовия си транзит в Югоизточна Европа (вероятно, защото там смятат, че тези две държави са прекалено податливи на натиска на Брюксел и Вашингтон). Подобно развитие би било крайно неприятно за страната ни, защото - освен всичко друго - директни би поставило под въпрос нейната енергийна сигурност след 2019.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера