Първите сто години: пространствен анализ на преките чуждестранни инвестиции в България през 1879-1989

брой 6 2017
Typography

Териториите привличат производства, хора и инвестиции по различен начин и тези различия са сред факторите за географската диференциация в социално-икономическите конфигурации.

Вълнообразният характер на стопанско-културното развитие оформя в едни региони икономически ландшафти в растеж, а в други – в изостаналост и бедност. В този контекст чуждестранните инвестиции са едни от носителите на социално-икономическите различия, а също на процесите на концентрация и/или деконцентрация и на агломерация и локализация, силно проявени на локално ниво, и по-слабо – на международно. Сложният, а понякога и противоречив характер на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ),  ги поставя в географския дискурс в ролята на: фактори за регионален растеж, на значим пространствен модератор; индиферентно физическо присъствие, което не променя местната среда; „външен играч на местната сцена”, предизвикващ неприязън у местната общност и локалния бизнес; лидер в локалната икономическа среда, който привлича нови стопански субекти и създава териториален синергетичен ефект. Изследванията ни върху регионалните областни инвестиционни модели/сценарии в България (Милкова, 2015) показват, че ПЧИ могат да бъдат както значим ускорител на икономически растеж, така и носител на задълбочаващи се неравенства между регионите.

В регионалната парадигма на географията процесът на миграция на външни капитали поставя неговата интерпретация в пространствено-времевия контекст. Проследяването на моделите на инвестиране във времето очертава, от една страна, еволюцията в трансформацията на териториалните системи, а от друга –  тяхната инертност. Обект на настоящото изследване е обобщената пространствено-времева динамика на чуждестранните инвестиции на територията на България от Освобождението до 1947 и от 1947 до 1989, а целта е извеждане на национални особености в миграцията на външни капитали, чрез които да се откроят закономерности и зависимости между процесите на инвестиране и организацията на териториалните системи в миналото и днес.

Прегледът на научната литература по стопанска история показва, че проблемът за чуждите капитали е занимавал много български учени (Ст. Бочев, Н. Стоянов, Д. Йорданов, Г. Колушки, Д. Симидчиев, Ст. Спасичев,  Ив. Хараламбев, А. Чакалов, Л. Беров, Ж. Натан и др.). Трудно е да се направи еднозначна оценка на процеса на чуждестранното инвестиране от Освобождението до края на 40-те години на миналия век поради специфичното му проявление в отделните години и в различните територии. Пространствено-времевият подход дава добра основа за изследване на проблема в дълбочина и очертава конкретните му проявления в регионалния контекст. Обобщеният преглед върху движението на външните капитали в България обхваща различни стопански дейности (индустрия, транспорт, външна търговия, банково и застрахователно дело) и очертава основните им хорологични параметри. Акцентът е върху инвестирането на външни капитали в промишлеността, тъй като, от една страна, то има най-ясно изразена териториална диференциация, а от друга – външните капитали доминират в някои индустриални отрасли и отразяват до голяма степен процесите на създаване на смесени предприятия, акционерни дружества и картели. В периода от средата на 40-те години на миналия век до 1989 в България почти не се регистрира миграция на външни капитали под формата на ПЧИ, поради което за този период ще интерпретираме накратко някои форми на проявление на чуждестранно присъствие в българската икономика.

Навлизането на чуждестранни капитали

Краят на XIX век е период на активно движение на капитали от по-силно развити държави към страни с по-ниска степен на икономическо развитие, с непроучени природни ресурси, евтини земеделски суровини и ниско платена работна ръка (Колушки, 1901), т.е. между страни с „технологическа дистанция“. „Емиграцията на капитали произтича от естествения стремеж на капитала към страни и области, в които той би могъл да намери най-изгодното за себе си приложение“ (Листь, 1891). Чуждите капитали носят със себе си съпътстващи елементи като организаторски умения, опитност, инициативност и стопански размах, които могат да окажат положително влияние върху местното население и индустрията. Наред с това се изграждат елементи на инфраструктурата,  разработват се находища на полезни изкопаеми, чрез които става възможно снабдяването с местно топливо, както на близки производствени предприятия, така и на цели райони. В този аспект добре се очертава влиянието на чуждите капитали върху изграждане на регионални структури на стопанството. Външните капитали променят облика и функциите на по-големи територии, а при активно използване на социално-икономическия им потенциал става възможно и развитието и на нови отрасли (Колушки, 1901). Притокът на чужди капитали най-често предизвиква: поевтиняване на продуктите вследствие конкуренцията на чужди капитали; повишаване на работните заплати; активизиране на международният обмен и обогатяване на структурата му; нарастване на паричното обръщение в страната (Брандт, 1903). Под влияние на вноса на капитали дадена страна може да придобие съвършено нов стопански профил, трансформирайки се “от чисто земеделска в индустриално-земеделска” (Колушки, 1901). Доказва се, че дори цялата чиста печалба да се изнася зад граница във вид на дивиденти, националният доход не понася щети, а „получава известно нарастване под формата на онези многочислени доходи на местните хора, получаващи печалби от чужди предприятия, но оставащи в страната“. Брандт доказва, че приливът на чужди капитали и тяхното приложение в местни предприятия поставя добра основа за развитие на национална промишленост, а от друга страна, може да стимулира ефекта на поевтиняване на стоките. Наред с това чуждите капитали могат да подобрят условията за възникване или стимулиране развитието на местния капитал. Външните инвестиции имат положителен икономически ефект за приемащата страна, когато се инкорпорират в нейния стопански живот (Бочев, 1921).  Илюстрация за това е фактът, че преди войните чуждестранните капитали в България обслужват българските предприятия, докато след този период те се отчуждават от местния капитал и се опитват да асимилират някои стопански дейности. Това налага коректното изследване на историческите факти и тяхната интерпретация.

На България са необходими чужди капитали поради липсата на достатъчно местни средства за дългосрочно инвестиране в промишлеността и оборотни пари за вътрешна и външна търговия, стеснения вътрешен пазар и др. През последните десетилетия на XIX век по-привлекателни за инвестиране се оказват други балкански страни – Румъния и Сърбия (Брандт, 1903). В същото време обаче, чуждестранните инвеститори откриват в България привлекателни фактори от природно и социално-икономическо естество: евтини земеделски продукти на вътрешния пазар, ниска работна заплата, благоприятно географско положение, богат природен потенциал за развитие на стопанството. На България се гледа като изходен пункт за проникването на чужди инвестиции на Балканите и Близкия Изток. Голямата част от мотивите за пространствените локализационни избори са актуални и за съвременните инвестиционни модели на страната, особено по вектора за натрупване на нови капитали и богатства. По данни на индустриални анкети (1909-1921), дневната работна надница през 1909 възлиза на 2,20 златни лева, а през 1921 – на 1,92 лв, като в сравнение с надницата на западните страни е средно от 2,5 до 3 пъти по-ниска. В същото време покупателната способност на лева е средно над 50% по-ниска. Значително по-ниските цени на земеделските продукти вътре в страната (зърнени храни, яйца, кожи и др.) привличат чуждия капитал за изкупуването им чрез мрежата на българските търговци и по-късно чрез създаваната от

тях собствена организация за целта. Освобождението на България създава обективни предпоставки за чуждестранен инвестиционен интерес, свързани най-вече с огромната потребност на държавата от финанси за строеж на пътища, пристанища, за въоръжение, както и от оборотни средства за разширяване на вътрешната и външната търговия. На този етап от особено значение за българската държава е необходимостта от привличане на капитали в индустрията. Първите стъпки в икономическото развитие се затрудняват от ограниченията, наложени от Берлинския договор от 1878 за ниски вносни мита за европейските стоки. В първите години след Освобождението настъплението на чуждия капитал се проявява в две насоки – заеми и изкупуване на земеделска продукция. Първият държавен заем е уговорен през 1888 в Лондон, в размер на 46770 хил. лв. (6%-ов заем в злато), за откупуване на жп линията Русе-Варна. Сключените след това заеми през 1889 (30 млн. лв), през 1892 (125 млн. лв), 1900, 1902, 1904 и 1907 са за строеж на жп линии и пристанища. За първоначално проникване на чуждестранни капитали на територията на днешна България се смята построяването на жп линиите Русе-Варна, Белово-Одрин за Цариград, Търново Сеймен – Ямбол от 1860-1870, изградени с английски, френски и германски капитали. При избора на територии за жп строителство, България се съобразява с наложените от западните страни условия. “Държавните български железници не представляват едно пространствено и икономическо цяло, а някакви изолирани късове, разделени едно от друго с частни линии” (Брандт, 1903). От изградените железници само Ямбол-Бургас има народностопанско значение, тъй като съединява вътрешните зърнопроизводителни околии с Черно море и така се открива възможност на местните земеделски производители за износ на аграрни стоки по море.

Косвените икономически ефекти

Тези факти до голяма степен обясняват и косвените икономически ефекти от навлизането на чужди капитали чрез държавни заеми. След 1888 започва увеличаване на държавния дълг, а външните държавни заеми нямат производствени цели, но са в основата на изграждане на жп мрежата в България и откупуването на железни пътища, собственост на чужди компании. Налице е известна конкуренция между чуждите капитали за сфера на влияние и инвестиране в различни браншове. На свой ред, изградените с държавни заеми жп линии стимулират привличането на чужди капитали в повечето случаи към промишлеността на селища с добре развит жп транспорт. Тези процеси постепенно започват да променят пространствената организация на стопанството в страната, формирайки индустриални инвестиционни ядра, по транспортни оси сред обширни аграрни ландшафти.

Едва в началото на 90-те години на ХІХ век България формулира самостоятелна митническа политика (1904), според която митата на вносните стоки се увеличават от 8% на 22% от стойността им. Това е илюстрация за държавната ангажираност в защита на местното производство от външния внос и предпазването на националния пазар от нахлуване на евтините европейски стоки. Тази протекционистка политика е характерна за почти всички новоиндустриализиращи се страни, т.е. България не прави изключение.

Статистическите информационни масиви от първото десетилетие на XX век характеризират периода като време на нарастващо инвестиране на чужди капитали в българската икономика. Така например, през 1911 промишлените предприятия с чужди капитали са 27 на брой, докато в банковата сфера външните инвестиции имат по-широк периметър на действие. В началото на века в България възникват и първите монополи. През 1909 например, няколко тютюневи фабрики създават картел с център Пловдив. Следват споразумения за монополизиране износа на кожи, производството на спирт, брашно, текстил, пиво, тютюневи изделия и барут. С възникването на търговско-индустриални банки се очертава известна тенденция към сливане на банковия и индустриалния капитал. Преди Балканските войни обаче, процесът на концентрация на капитала все още не води до осезаемо доминиране на финансовия капитал.

Прякото участие на чужди инвестиции в промишлеността до края на XIX век в България е незначително както поради слабото икономическо развитие, така и поради относително ниските мита от свободния внос на промишлени стоки. През 1878 братя Прошек изграждат първото предприятие с чужди капитали – придворната печатница в София, а по-късно основават и пивоварна (1884). С австро-унгарски капитали се изграждат пивоварни фабрики в Сливен (1887), Горна Оряховица (1892) и Лом (1894). По-значително присъствие на чужди капитали се забелязва едва след 1895, т. е. след приемането на закони за насърчаване на местната индустрия (1894, 1905, 1909 г.) и преобразуването на предприятията в акционерни дружества. До 1905 съществуват девет акционерни дружества, основани в чужбина и работещи в страната ни, от които осем са в промишлеността. През 1896 е основано първото акционерно дружество в промишлеността – „Свила” в Пловдив, с британски капитали. През 1897 започват да функционират „Захарна фабрика” – София със седалище в Брюксел и „Принц Борис” за производство на памучни прежди във Варна със седалище в Манчестър. През 1900 са основани останалите акционерни дружества в промишлеността със седалище в Брюксел: мини „Принц Борис” в Трявна, „Българска метална и каменовъглена компания” в София, „Български кибрит” в Костенец баня и „Електрически трамваи” в София. Основаното през същата година акционерно дружество „Електрическо осветление” в София е с френски капитали (Бочев, 1921).

Териториалното разпределение на чуждестранните инвестиции

В териториален аспект движението на чуждите капитали се обвързва с изграждащата се териториална структура на промишлеността – през 1904 индустриалните предприятия са неравномерно разпределени по окръзи (административно-териториалното деление от 1901), като най-голям е броят им в Софийски и Търновски окръг (по 34 предприятия), следвани от Пловдивски (25), Бургаски (22), Русенски (16) и Варненски окръг (9). Най-голяма е концентрацията на промишлени предприятия в София и Габрово (по 19 предприятия) (Йорданов, 1906). Предприятията са главно от хранително-вкусовата и текстилната промишленост. Те показват най-висока териториална концентрация в окръжните центрове и в старите предосвобожденски средища – Габрово, Сливен. В селата, поради евтините работна ръка, суровини и земя, са изградени предприятия на строителната, текстилната и хранително-вкусовата промишленост (Коматево, Катуница, Куртово Конаре, Пловдивско; Девня, Варненско; Чипровци, Мездра, Врачанско и др., т.е. все села в околии, където заетостта на населението в промишлеността е добре изразена). Безспорно, това е благоприятен фактор за привличане на чужди капитали в промишлеността на тези селища. Трябва да се има предвид, че едрата индустрия в България възниква в много случаи като трансформация на занаятчийското и традиционното домашно пазарно производство (Габрово, Сливен, Шумен), поради което тези традиционни центрове предизвикват интерес у чуждите инвеститори главно в областта на текстилната, кожарската и отчасти пивоварната промишленост. Като главни центрове на едрата индустрия се оформят София, Русе, Варна и Пловдив и именно те са най-привлекателните по отношение проникването на чужди капитали в България. Сред тях безспорно се откроява София, която благодарение на чуждестранните инвестиции се превръща не само в промишлен, но и в основен делови център в страната, където са съсредоточени канторите и седалищата на основните кредитни, търговски, промишлени и застрахователни чуждестранни дружества. В подкрепа на твърдението е изследването на Д. Йорданов (1928), в което той подчертава значението на чуждите капитали за зараждането на промишлеността в столицата. Първата концесия за спиртен завод е основаната от френския поданик Х. Бержие фабрика в Княжево, която е трябвало да работи с местни материали и български персонал (с изключение на техническия), с безмитен внос на машини и уреди и годишен данък, равен на митото на вносния спирт от чужбина. Чуждите капитали участват в основаването и развитието на производството на железарски изделия (австро-унгарски), захар (белгийски ), хартия и мукава (чешки), вагони (австро-унгарски), вълнени платове (австрийски), тютюневи изделия и пиво (чешки). Някои от фирмите организират дейността си в повече от една административно-териториални единици. Така например, захарната белгийска концесия има мощности в София, Кюстендил, Трън, Враца, Ихтиман и Татар Пазарджик. Австро-унгарското предприятие „Афебь“ за железни потреби, вагони, мостове, товарни вагонетки притежава концесия в пет окръга – Варна, Русе, София, Пловдив и Търново. Чуждестранната компания не само извършва ремонтни дейности, но и участва в търговете на Министерството на железниците за доставка на материали (Йорданов, 1906). Подобна диверсификация на предмета на дейността е характерна и за други външни компании, за разлика от местните стопански субекти.

Чуждите капитали се насочват главно към едрата и покровителствена индустрия в България. Едрата индустрия е нова за времето си, но се заражда в традиционните центрове. През 1911, освен София, голям относителен дял индустриално население имат Русе, Варна, Сливен и Пловдив и старопланинските, задбалкански и средногорски градове:Габрово, Трявна, Дряново, Троян, Карлово, Копривщица, Брацигово, Казанлък, Сопот, Панагюрище. Тази особеност е характерна и за Горна Оряховица, Севлиево, Провадия, Шумен, Пазарджик, което се дължи отчасти на географски причини и на положението им на градски центрове сред големи селски райони. Най-малко индустриално население сред градовете имат Кула, Преслав, Бяла, Никопол и др. (Попов, 1916). Картата на насърчаваните от държавата индустрии по окръзи през 1911 (фиг. 1) дава пространствена представа за насочването на дълготрайните чуждестранни капитали по територията на страната и за основните промишлени отрасли, към които са ориентирани. Тя потвърждава насочването на чуждите капитали към Софийски, Търновски, Пловдивски и по-малко във Варненски и Русенски окръг. За периода 1911-1926 броят на промишлените предприятия в София нараства с по-висок темп, отколкото в страната, като само тютюневите фабрики са 13 на брой (Йорданов, 1928). Най-слабо е инвестирането в Северозападна България, както и в периферни части от югоизточните и югозападните окръзи. В този период чуждите капитали там са ориентирани към създаване на търговски дружества за износ на земеделски продукти (зърно, тютюн, яйца, пашкули и други), т. е. привличат краткосрочни инвестиции. Социално-икономическата среда в тях ограничава инвестирането в други стопански дейности и в този дискурс външните капитали имат слабо или „индиферентно“ присъствие в периферните територии – пространствена ситуация, до голяма степен аналогична със съвременната.

Фигура 1:  Карта на насърчаваните от държавата индустрии през 1911 по окръзи

Фигура 1:  Карта на насърчаваните от държавата индустрии през 1911 по окръзи

Легенда: 1 – мини и кариери; 2 – метална индустрия; 3 – керамика; 4 – химическа индустрия; 5 – индустрия за храни и питиета; 6 – текстилна индустрия; 7 – дървена индустрия; 8 – кожарство; 9 – хартиена индустрия; 10 – добиване на електрическа енергия

Източник: Попов (1916)

Размерът на вложения чужд капитал след 1905, заедно с пласираните в чужбина облигации, възлиза на над 50% от общия вложен капитал в едрите предприятия на страната, което е индикатор за влиянието на чуждестранното инвестиране върху промишлеността на България. От 1905 до 1909 ръстът на чуждестранните капитали е почти двукратен. След навлизането на чужди капитали в банковото дело се регистрира нарастване на присъствието им в промишлеността. Според индустриална анкета от 1909, броят на стопанските субекти изцяло с чужд капитал в насърчаваната от държавата местна индустрия е най-голям в производството на храни и напитки, а в някои от големите стопански предприятия външните инвеститори са привлечени от концесии или специални привилегии. Създават се индустриални дружества за експлоатация на подземни богатства, производство на цимент, кибрит, електроенергия и др.,  като особено силно е проникването на чужди капитали през 1912. Предимството на чуждестранният капитал пред българския през този период се илюстрира от факта, че средният внесен капитал на едно дружество с български капитали възлиза на 400 000 златни лева срещу 2,2 млн. лв, за едно дружество с чужд капитал, т.е. 5,5 пъти повече (Чакалов, 1962). Определено може да се направи изводът, че чуждите капитали допринасят в голяма степен за задълбочаване процеса на концентрация на промишленото производство в България и засилването на регионалните диспропорции.

Периодът между двете световни войни

По време на войните и в периода след тях се основават акционерни дружества в промишлеността, но голяма част от активността се осъществява от вече съществуващи предприятия (например спиртната фабрика в Княжево, мина „Плакалница” в Елисейна и др.). По-голямата част от чуждестранните дружества са клонове на чуждестранни фирми, което се обяснява с несигурността и недоверието в националната законовата уредба. През 1920-1922 много солидни български акционерни дружества прибягват до сътрудничество с чужди капитали с цел заздравяване на финансовото си състояние („Гранитоид”, „Съединени тютютневи фабрики” и др.).

През 1922 Дирекцията на статистиката провежда Анкета на едрата и покровителствена индустрия в България, която отчита, че българските предприятия са много на брой, но със слаби капитали (виж табл. 1 и фиг. 2). В някои производства чуждите капитали имат монополно положение (фиг. 3). След този период чуждите капитали в индустрията демонстрират подчертана тенденция към картелиране, с цел понижаване цените на суровините и, същевременно, увеличаване тези на крайния продукт. През 1922 се формира картелът на захарните фабрики в София, Русе, Горна Оряховица, Пловдив и Каяли (Камено), съществувал до 1936 (Беров, 1951).


 

Таблица 1. Вложен капитал (хил. лв.) в промишлеността на България през 1921

Отрасъл

Местен капитал

Чуждестранен капитал

% на чуждестранния капитал

Минна и кариерна

83,9

75,3

47,3

Метална

153,1

24

13,6

Керамична

409,9

48,9

10,7

Химическа

149,5

35,9

19,4

Хранителна

1721,7

1011,5

37

Тютюнева

201,2

101,4

33,5

Текстилна

530,7

24,8

4,5

Дървена

245,3

17,2

6,6

Кожарска

146,7

28,6

16,3

Книжна

21,7

12,2

36

Графична

75,6

4,5

5,6

Електрическа

33,8

Източник: Михайлов (1932)

Фигура 2. Капитали в основните промишлени отрасли в България (1921)

Фигура 2. Капитали в основните промишлени отрасли в България (1921)

 

Съставена по: данни от Михайлов (1932)

Фигура 3:  Производства с водеща роля на ПЧИ (1922)

Фигура 3:  Производства с водеща роля на ПЧИ (1922)

 

Съставена по: данни от Михайлов (1932)

През 1929 делът на чуждия капитал възлиза на около 18-20 % от общата сума на инвестирания в машини и сгради основен капитал в индустрията. През 1929 и 1930 България е засегната от световната стопанска и финансова криза, което се усеща чувствително в търговския баланс, златното покритие на стабилизирания български лев и държавното съкровище. Една част от чуждестранните капитали прекратяват участието си, главно поради препятствия по трансфера на печалбата. Ориентацията на външната политика на България обяснява и по-значителното проникване на германски капитали. Прякото им участие е свързано главно с добив и преработка на руди за износ. През този период се забелязва и стабилизиране на позициите на българския капитал в някои отрасли. В по-голяма част от отраслите чуждестранните дружества са средно от 4 до 7 пъти по-големи от българските. Външните дружества са по-рентабилни от националните и загубите, които някои от тях декларират, в повечето случаи са фиктивни (Спасчев, Хараламбев, 1936).

След 1936 делът на чуждестранните капитали възлиза на около 30-32% от  вложените  капитали в производството. Средно на едно предприятие с чужд капитал се падат 323-ма работници, при стойност на продукцията 57,1 млн. лв, а на едно българско предприятие – 19 работника и 2,9 млн. лв. Най-незначително е външното инвестиране в минната, кожарската, спиртоварната промишленост. Чуждите капитали по отрасли за 1936-1937 са най-значителни в следните промишлени сектори: захарна –  95,3% чужди капитали, производство на електроенергия – 74,3 %, мелничарска – 94,0%, производство на цимент – 50%, текстилна – 30,5%. Това са и едни от най-добре представените производства в отрасловата структура на промишлеността в България, което потвърждава важното място на чуждите капитали за секторната структура на българската индустрия и монополните външни позиции в някои браншове. Много историци (Беров, Натан и др.) смятат, че монополизмът оказва отрицателно въздействие върху стопанството, аргументирайки се със засилването на икономическата зависимост на България. След 30-те години се забелязва значително увеличение на  германския капитал, което е реална последица от външнополитическата ориентация на българските управляващи.

До 1936 на първо място по инвестиране в промишлеността на страната е белгийският капитал – 92,8%,  в електрическа, текстилна, кибритена, кожарска, следван от швейцарския – 97,6%,  с приложение в циментовата, хартиено-картонажната и  солодобивната, френския – 75,9%, в мелничарска, тютюнева, захарна, италианския – 66 % в текстилна и химическа, чешкия – 81,3%, в захарна, пивоварна, печатарска, австрийския – 65,1% в хартиена, строителна. За германските капитали е характерно по-слабото участие в промишлеността и преобладаването им в кредитните и търговските акционерни дружества. Съвременната отраслова структура на ПЧИ в промишлеността показва доминирането на външните капитали в производството на цимент (100%) – италиански, немски, швейцарски, на сода – белгийски, на електроенергия – американски, на хартия – австрийски, на пиво – белгийски и датски, на фуражи – холандски и френски и др., което показва запазване на някои традиции от миналото. Различията са свързани главно с диверсифицирането на структурата на индустрията, появата на високотехнологични отрасли и др., но все още в страната ни е силно присъствието на външни фирми в дейности с ниска принадена стойност.

През периода 1939-1944 географията на чуждите капитали в българската промишленост претърпява промени. Засилва се присъствието на германски (27,8%), италиански (27,6 %), американски (18,1%), френски (10,4%) и белгийски капитали (5,1%). В навечерието на Втората световна война външният капитал владее в индустрията 22% от инвестициите на акционерните индустриални предприятия или 1/4 от общия брой на индустриалните предприятия в страната. Основният поток от чужди капитали отново е насочен към София, Русе, Варна, Пловдив, Бургас и техните околии. Това води до нарастване на промишлените предприятия там, привличане на квалифицирана работна ръка към окръжните центрове и изграждане на по-разнообразна отраслова структура на промишлеността в тях. Чуждестранното инвестиране оказва влияние върху тясната промишлена специализация на някои малки селища (Костенец, Белово и др.), която до известна степен се открива в секторната структура на стопанството и днес. От друга страна, липсата на по-големи чужди капитали в голяма част от българските селища допринася за териториалната хипертрофия на промишлеността в България през този период, която впоследствие се унаследява и оказва влияние върху инерционния характер на териториалните системи в някои части на България: Краище, Сакар, Странджа, северозападните крайгранични територии. Днес тези пространства се формират като райони с депопулация и остра социално-икономическа криза.

За строителния бранш чуждото присъствие е характерно при изграждане на железопътна и пристанищна инфраструктура в България (английски, френски, австрийски инвестиции), на представителни сгради в София, Русе и други големи градове. В края на 30-те години на миналия век по-големи строителни фирми са „Циклоп" (германска) и „Гема и Нефе", докато останалите компании  постепенно се оттеглят.

Чуждият капитал в транспортния и търговския сектори

През първите следвоенни годин черноморският и дунавският стоков и пътнически превоз продължават да са предимно в ръцете на чужди параходни компании. До 20-те години на миналия век на Българския флот се падат едва 8-15% от тонажа на корабите, акостирали в български пристанища. Чужди параходни компании използват слабата конкуренция, влизайки помежду си в картелни съглашения, и така поддържат високи превозни тарифи. Значението на превозните и експедиционните предприятия с чужд капитал се определя от факта, че повече от 2/3 от експедицията на вноса и износа се намира в техни ръце. Съгласно сключените споразумения с администрациите на железниците и параходните дружества, те получават, според направения оборот, рефакции – т.е. известни премии от навлата, които остават в чужда валута  в тяхна полза. През 1916 е основано първото чуждестранно транспортно дружество „Български Лойдь”, просъществувало до 1927. По-важни дружества са: АД „Интерконтинентале”, дружеството „Шенкер и Ко” – монопол в превоза на стоки за и от Германия. Българските износители искат намесата на Министерството на търговията и на БНБ за отпор на този монопол. Според балансите им, печалбите на транспортните дружества са доста високи, въпреки че голяма част от тях укриват реалните финансови резултати (Беров, 1951). В най-новата стопанска история в транспортната система е най-силно немското участие, в жп транспорта –фирма „Шенкер“, във въздушния – концесии на „Фрапорт“, ремонтна база на „Луфтханза“, в автомобилния и др.

Навлизането на чужди капитали в търговските дружества се характеризира с незабележимо присъствие до 1912 и последвало  активизиране в следвоенния период. От втората половина на 80-те години на ХIХ век важна роля във вноса и износа играят фирмите „Алатини и сие" с централа в Солун, френската житарска къща „Луи Драйфус и сие" с централа в Париж и клонове в редица страни на Европа, Америка и Азия. От 1890 френската компания създава клонове в Бургас, Анхиало (Поморие), Балчик, Каварна, Лом, Никопол, Плевен и др. В началото на 90-те години „Драйфус" и „Алатини" почти монополизират търговията на едро със зърнени храни в Южна България. До Балканската война приблизителното участието на чуждия капитал в износа на зърнени храни, яйца, кожи, розово масло, пашкули, тютюн и др. възлиза на около 50% от стойността на износа с тези продукти. За първа чужда инвестиция в търговията се счита фирма „Никотея” (1917). Създават се мощни организации за изкупуване, в които участват и местни търговци и комисионери, с цел намаляване на вътрешните цени. Открояват се големи картели за изкупуване на яйца („Андерсен и Ко“, швейцарски и германски фирми), на зърнени храни („Драйфус&Со”, „Алтини”), на тютюн (австрийското „Никотеа”, италианското „Ориенттабако”, американското „Стандарт Файнанс Корпорейшън”, „Фумаро“, „Табакус" и „Съединени тютюневи фабрики"). Голям пазарен дял в износа на зърно имат френски и австро-унгарски дружества. Износът на домашни птици се осъществява от италианското дружество „Гуардини и Фрачинкани" (по-късно „Итало-Българско експортно акционерно дружество"), което организира голямо предприятие за преработването на птиче месо за износ край гара Левски и модерни складове в Плевен, Мездра, Червен бряг, Стара Загора и Попово. 2/3 от търговията на стоки в страната са в ръцете на дружества с чужд капитал, сред които доминират германските (АД „Интерконтинентале”, АД „Шенкер и Ко” и др.).

Чуждият капитал контролира както вноса на селскостопански изделия, така и на петролни продукти, голяма част от вноса на земеделски машини, автомобилни лагери, химикали и др. В областта на търговията с петрол и петролни продукти доминира създаденото от  международен картел акционерно дружество „Петрол“ (1932). Поради големите данъчни облекчения у нас, чуждият капитал предпочита да се конструира като акционерно дружество в чужбина (Холандия, Швейцария) и да работи в България под формата на негов клон, главно с цел закупуване и изнасяне на капитал. Трудно може да се определи сумата на ангажирания във външната търговия чужд капитал до края на XIX век, но очевидно тя надвишава тази на вложения чужд капитал в индустрията (според анкетата на Д. М. Яблански – 6,05 млн. лв. към 1900-1901).  Почти цялата търговия на едро и голяма част от този на дребно на земеделски машини, метали и машини, на електрически произведения, автомобили и др. е концентрирана в немски фирми. Концернът АЕГ например, разполагащ годишно с повече от 100 млн. лв. оборотни средства, създава у нас много клонове за доставка на радиоапарати, хладилници и др. Акционерно дружество “Сименс”, наред със създадената мрежа от клонове за продажба на електрически стоки, поема и търгове за електрификация на градове и села. Вносът и вътрешната търговия с медикаменти и химически продукти  се осъществява от многобройни търговски акционерни дружества с малък капитал, създадени от големи немски промишлени предприятия. Значително участие във вноса на промишлени стоки имат и търговски дружества с австрийски, италиански, шведски и други индустриални капитали, като по-големи са австрийските „Елин” (търговия с електрически материали, изграждане на електроцентрали, строеж на далекопроводи), „Стомана-Бьолер”, „Щирия-Стомана” (внос на стомана и желязо), холандското „Шидам” (внос на анилинови бои), италианското „Комисионария” (внос на машини, главно за мелничарската индустрия). Във вноса на земеделска техника оперират осем чужди дружества с унгарски („Николай Фехер”, „Ганц”) и германски капитали („Колумбия” и др.), а в доставката на автомобили – „Фиат”, „Буик”, „Аустро-Даймлер”, „Ситроен”, „Рено” и др. Доминиращо положение във вносната търговия имат германски креации на индустриалния монополистичен капитал.

Чуждият капитал създава редица проблеми в областта на външната търговия, например пречи на страната ни да получи по-добри цени за някои важни експортни артикули и налага по-високи цени за други вносни стоки в контролираните от него сфери на външната търговия; наши доброкачествени тютюни  се продават като гръцки и турски, а българска царевица - като румънска. Значително участие в търговията със зърно в България имат немски, швейцарски и американски фирми, с тютюн – американски, с петрол – холандски, немски, руски, гръцки и други, а с електрически уреди – холандски и немски.

Потокът от чуждестранни инвестиции към индустрията и други икономически дейности в голяма степен протича успоредно с навлизането му в банковата сфера. С чужди капитали се основава Търговската банка (София, 1901), Българската генерална банка (1905) – с френски и австрийски капитал, Кредитна банка (1906) – с немски финансови ресурси, Балканската банка – с австрийско, френско и белгийско участие. Централите на банките са в София, но някои откриват клонове в Пловдив, Русе, Бургас, Габрово. След Първата Световна война чуждите банки стават по-мощни, увеличават капитала и разширяват дейността си. Те активно участват не само в кредитната дейност, но и в цялостния стопански живот в България и най-вече  – във външната търговия и индустрията. Френско-белгийската банка например образува значителна по своите мащаби финансова група от предприятия (захарна фабрика в Русе, керамична фабрика "Изида" в Елин Пелин и кожарска фабрика "Пенко и Попов" в Русе), 7 търговски дружества, начело с "Табакус" и българския клон на френската житарска къща "Луи Драйфус и сие", както и три дъщерни провинциални банки, или общо 17 тясно свързани с банката предприятия с общ капитал 82 млн. лв. Към средата на двайсетте години на XX век до 60% от общата сума на кредитните пласменти на всички частни банки у нас се падат на чуждестранни финансови учреждения. От прегледа на присъствието на външни банки в България е видно, че най-голяма участие във финансово-кредитната ни система имат френските и австрийските капитали. Препратка към съвременната ситуация в банковото дело също показва значително присъствие на гръцки, немски и други чужди финансови институции, макар и не с такава висока степен на обвързаност с индустриални и търговски субекти.

Чужд капитал се насочва и към застраховането, най-вече след 1912. Образувани са 13 клона на големи застрахователни дружества с външни инвестиции, докато българските са едва четири. По-големи играчи на застрахователния пазар са австрийското дружество “Анкър”, френските  “Феникс” и “Юнион”, американското “Ню Йорк”. През същия период действат и други по-малки фирми от Румъния, Италия, Русия, Германия, Швейцария и др.  Чуждестранните фирми практикуват предимно застраховка живот, при транспортиране на стоки, при пожар и т.н. През 1939 около 20% от всички застраховки са на външни фирми. Впрочем, в застраховането от миналото също могат да се открият сходни черти със съвременността – наименования на компании, силно австрийско („Булстрад“) и немско присъствие („Алианс България“) и др. 

До 1936, чуждият капитал във всички отрасли е разпределен по страни по следния начин: Белгия – 28%; Швейцария – 23.3%; Франция – 11.5%; САЩ – 10.9%; Италия – 9.9%; Чехословакия – 5.5%; Германия – 5.2%. След 30-те години, в резултат от сближаването на България с Германия и затрудненията в износа на реализираните печалби в чужда валута извън България, заради по-строгите валутни ограничения след 1931, се наблюдава тенденция на отдръпване/оттегляне на инвестициите от Белгия, Швейцария, Франция и други страни. В резултат това общата сума на вложените в България френски капитали пада от 204 млн. лв. през 1935, на 130 млн. лв, през 1939, на белгийските - от 525 на 180 млн. лв, на швейцарските от 507 на 48 млн. лв.  През  периода се повишава само сумата на вложените германски капитали - от 114 на 183 млн лв, и италианските капитали - от 217 на 273 млн. лв. Някои от чуждите дружества променят собствеността си, напр. швейцарско-българското добивно дружество „Гранитоид” през 1934 се трансформира в минно акционерно дружество за цветни метали „Пирин” за добив на оловно-цинкова руда в Родопите, с  немско акционерно участие („Фелтен” и „Гийом Карлсверк”). „Гранитоид” е най-голямото индустриално предприятие у нас до национализацията. При ликвидацията му през 1947, акции в „Гранитоид” притежават близо 400 лица, включително 53-ма швейцарци, а българи държат 42% от капитала. Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и обогатителната фабрика в Кърджали към 28.02.1941 са работили 963 души, от тях 54 чиновници  - индикатор за значимостта на фирмата не само в миналото, но и съотнесено към днешните стандарти. През 1941 относителния дял в географската структура на страните-инвеститорки се променя: Германия – 29.8%; Италия – 27.6%; САЩ – 8.1%; Франция – 10.4%; Белгия – 5.1%. Притокът на външни капитали в страната очертава ясно тенденциите и приоритетите във външната политика на България и влиянието на геополитическите фактори в миграцията на чуждестранните инвестиции.

Ролята на чуждите капитали в икономиката на Третото Българско царство

Историко-географският преглед на чуждестранното инвестиране у нас в периода 1878-1944 дава основание да се твърди, че чуждестранните капитали оказват съществено влияние върху стопанския облик на национално, регионално и местно ниво. В този смисъл външните капитали могат да се разглеждат като фактор, влияещ върху отрасловата и териториалната структура на промишлеността и създаването на нови индустрии, без да се абсолютизира тяхното влияние. Има редица примери от практиката до 1944 за навлизането на чуждия капитал  не само като финансов ресурс, но и като иновации, предприемачески опит и културно-цивилизационен капитал. Последните трудно се измерват, но определено не бива да се пренебрегват в тематиката на регионалното развитие. В банковото, застрахователното и търговското дело чуждите инвестиции трудно се инкорпорират в националния стопански живот. В много случаи се регистрира потискане на местните стопански субекти, липса на сътрудничество с националния капитал, краткотрайно присъствие и последвало оттегляне с негативни социално-икономически ефекти. Това доказва необходимостта от индивидуално изследване на  външните капитали и ефектите от проникването им в националното пространство на България. Анализът  на движението на ПЧИ в исторически аспект поставя добра основа за сравнителен анализ със съвременната инвестиционна ситуация, още повече, че се откриха аналогии в локализационната мотивация при миграцията на капитали, във външното присъствие в пивоварната, циментовата, стъкларската, порцеланово фаянсовата, текстилната и други производства, в банковото и застрахователното дело, както и в териториалната структура: концентрацията на ПЧИ в София и други големи градове на страната, т.е. в индустриалните ядра.  Видно е, че много отраслови и териториални закономерности  в движението на външни капитали от миналото откриваме в настоящето, разбира се с ново качество и различна конфигурация.

Социалистическият период

По времето на социализма на практика няма ПЧИ, в съвременната интерпретация на понятието. През този период  се използва по-скоро терминът капиталовложения, а външните капитали са предимно под формата на заеми, най-вечче от СССР или други източноевропейски страни. Законовата база за чуждите капитали в България от 1947 до 1990 не е самостоятелно обособена, а е инкорпорирана в тази на външната търговия. Като главен регистър за идентифициране на стопански субекти в България, БУЛСТАТ не дава информация за създадени съвместни предприятия и за чуждестранни инвестиции в страната до 1989. Тези факти обясняват и незначителното присъствие темата за чуждестранните инвестиции в научните среди и обществените практики. Поради това литературата за чуждите инвестиции през социалистическия период е твърде оскъдна, като тематиката се съдържа фрагментарно в публикации за СИВ (Г. Никова, 1989), МИО, международното коопериране и специализация или стопанската история (Беров, 1981). След 1989 се появяват обширни изследвания за българския външен дълг (Вачков и Иванов, 2008), а също за индустриализацията и външната търговия (Марчева, Кандиларов, 2009), в които се третират и проблемите на външното инвестиране. 

В обзора за чуждестранните инвестиции в периода 1944-1989 сериозно присъствие имат външните заеми, поради лидерската им позиция в миграцията на капитали в България. През целия социалистически период вземаните кредити са предимно търговски, което се обяснява с националните икономически условия на перманентен дефицит и липсата на мотивация за износ на стоки и услуги. През 40-60-те години чужди капитали се получават и за конкретен обект, за оборудване или технически проект. Периодично кредитите се опростяват или уравновесяват чрез търговския баланс, което през определени години се оказва сериозен проблем поради големите стокови дефицити и невъзможността родното производство да ги удовлетвори/компенсира. Заемите са в долари, после в рубли, а от 1965 – в преводни рубли, което затруднява финансовите анализи.

В социалистическите условия движението на външни капитали от западноевропейските страни е ограничено по партийно-идеологически съображения и от  наложения икономически диктат от СИВ. От друга страна, не е за пренебрегване фактът, че западните държави имат горчив опит от загуба на имущество и финанси след 1944, което ги прави особено предпазливи в съвместните стопански инициативи с източните им партньори. България се възприема за една от най-приближените държави до СССР, което още повече дистанцира развитите икономики, особено САЩ, с които имаме най-сериозни проблеми в кредитните и външнотърговските отношения. Лимитиращи фактори за миграцията на капитали са американският закон „Бетъл” и КОКОМ ограничаващи западните държави да търгуват на изток със стратегически суровини и произведения, и нератифицирането на Вашингтонската конвенция за уреждане на инвестиционни спорове от България (което става едва през 2000). Липсата на инвестиционен интерес  към страната ни може да се обясни със социално-икономическата инвестиционна среда в страната ни, накърнения международен инвестиционен имидж и неподходящата ситуация на Запад, включително приетите там външнотърговски законови ограничения.

Първите съвместни предприятия

От политическа и идеологическа гледна точка е обяснимо, че първите смесени предприятия от епохата на социализма у нас са българо-съветски дружества: ТАБСО (Транспортно-авиационное болгаро-советское общество), предшественик на авиокомпания „Балкан“, и ГОРУБСО (Горно-рудное болгаро-советское общество). През  1948 в Москва е подписано междуправителствено споразумение за създаване на смесеното дружество ТАБСО, образувано с акционерен капитал на стойност 864 000 лв. След петгодишна дейност ТАБСО прекратява дейността си и развитието на гражданската авиация в страната продължава чрез държавното предприятие Българска гражданска авиация „Балкан“. Въз основа на решенията на Берлинската конференция за изплащане на репарации след Втората световна война, немските активи на дружество “Пирин”, по състоянието им към 31.06.1946, са предадени в собственост на СССР и през май 1949 е създадено българо-съветското обединение – минно-рудно дружество ГОРУБСО със собствено строително предприятие „Совболстрой“ (Советско-болгарское строительное общество). През 1954 България откупува съветското дялово участие от „Коробсо“, „Табсо“ и „Совболстрой“ за 161,9 млн. лв, а съветският дял в ГОРУБСО в размер на 535 млн. лв. е преотстъпен, като на дружеството е отпуснат кредит за 64 млн. лв от СССР.

Първите „социалистически години” на България са белязани от липсата на капитали, технологични и суровинни ресурси, квалифицирани работници и пазарна реализация (Марчева, 1999). В началото на социалистическия период броят на предприятията с германско и австрийско капиталово участие е 172, на стойност 844 млн. лв. От тях на страната ни са прехвърлени 99 с капитал 479 млн. лв, от които българското правителство заплаща само половината. Със закон от 1946 се урежда преминаването на бившето германско имущество (само активите) в собственост на СССР. Според архивите на МВнР, общата стойност на предадената на съветската страна бивша германска и австрийска собственост възлиза на над 2.7 млн. лв. Неуредените финансови операции със западните държави след национализацията сериозно накърняват имиджа на страната ни за дълъг период от време.

До 60-те години на ХХ век движението на капитали зад граница е свързано основно с получаването на кредити, а след този период - с процесите на интензивна индустриализация. През 1966 в Ловеч функционира смесено предприятие между България и италианския „Фиат“ за монтаж на леки автомобили. През 1967 пък се създава смесено предприятие между  „Металхим“ и френската „Рено“ – „Булгар-Рено“, с център в Пловдив, като за три години са сглобени над пет хиляди автомобили. По-късно тези производствени мощности се закриват и автомобилостроенето в България се ориентира изцяло към коопериране със съветските заводи. През 1962-1970 са построени голям брой заводи с оборудване, закупено от западни фирми с лицензи за високи технологии и продукти (Пехливанов, 2005). Сред тях са заводиге за полупроводници в Ботевград от френската фирма CSF, санитарна арматура в Севлиево, с първия в източните страни цех за метални покрития на пластмасови детайли; автобуси по лиценз от немската фирма “Кесборер”; стоманени профили по лиценз на “Шльойман”, ГФР; заваръчни електроди по лиценз от Западна Германия (пак там, 2005). В България през този период не се разрешават истински смесени предприятия с дялово участие в страната, поради което единственият начин за присъствие в националното ни икономическо пространство е кооперирането по договор с български външно-търговски организации (ВТО) или с друга голяма заинтересована стопанска организация. През 70-те години на миналия век такива организационни форми се  създават в областта на машиностроенето, научно-техническите изследвания и разработки. За този период е характерно подписването на договори за коопериране с цел разработване на конкретни проекти, което не води до приток на действителни ПЧИ в страната. През 1974, с японски инвестиции се изгражда хотел в София. До 1977,. с външни капитали се изграждат над десет обекти, например Цигарената фабрика в Стара Загора, Завода за феромагнити в Перник и други индустриални предприятия.

През 80-те години мотивите за привличане на външни капитали в България са свързани главно със стремежа за разработване на суровинната и енергийната база на страната, за растежа и диверсификацията на машиностроенето и електрониката.  Министерският съвет разглежда около 80 проекта за създаване на смесени дружества и 20 проекта за договори за специализация и коопериране (Панков, 1990). 40 от проектите са във водещи области и производства на българската икономика, а останалите са в леката промишленост, туризма и услугите. За период от 7-8 години са регистрирани едва 20 смесени предприятия, за 19 от които в БУЛСТАТ не съществува информация, което препятства задълбочения анализ на тези процеси. Общият капитал на създадените дружества е 22 460 хил. лв, като делът на българските съдружници е около 18 хил. лв. Размерът на вложения чужд капитал е незначителен – около 5 млн. лв. в конвертируема валута. Близо 1/3 от смесените сдружения са с производствена насоченост – 7, едно от които е в ликвидация, а останалите се занимават с търговия (4), инженерингови или сервизни услуги (5), а три са с научно-изследователска, научно-приложна дейност и обучение на кадри. Едва пет от предприятията развиват ефективна дейност с производствен и технологичен процес, а само три изграждат собствени производствени мощности. Почти всички фирми съвместяват и функциите на търговски представителства, посредничество и консултантски услуги на чуждите фирми-учредителки. Това още веднъж илюстрира факта, че в преобладаващата си част външните капитали не са вложени в пряка производствена дейност, а в представителна и посредническа. Реализираната валута е нищожна и няма принос за увеличаване на експортния потенциал на страната. Правят се опити за създаване на смесени банки със западни държави с цел кредитиране на българския внос от ЕИО (напр. с мюнхенската „Байрише ферайнс банк”). ). През 1980 у нас се създава първата в бившите социалистически страни обществена организация – Българска Индустриално-Стопанска Асоциация (БИСА), която разработва механизмите за управление на малки предприятия, за изграждане на първите научни паркове и на предприятия за консултантски и технически услуги (ИКО). От средата на 80-те западногермански и австрийски финансови посредници подпомагат ресурсно българския туризъм, с модернизация на хотели в “Златни пясъци”, изграждане на ваканционно селище „Дюни” и др. През 1981  е учредена първата в Източния блок акционерна банка – “Банка за стопански инициативи”, която за шест години отпуска кредити от над 700 милиона лв. Редица икономисти (Ботев, Панков, 1990, Никова,1989) смятат, че присъствието на външни фирми в България е мотивирано по-скоро от проучване възможностите за бъдещи мащабни инвестиции и използване на българския пазар като стартова позиция за навлизане на пазарите на изток. Вероятно се отчита, че условията за инвестиране не са благоприятни, тъй като впоследствие в страната ни не се установяват големи капитали.

Новите тенденции през втората половина на 80-те

След 1986 се активизира създаването на смесени дружества и ВТО, които през 1986 са 141, а през 1990 достигат 247, разположени в Европа и Япония. През същата година страната ни става член на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), трансформирало се по-късно в Световна търговска организация (СТО), което определено е положителен факт по отношение на инвестиционната привлекателност. Стопанските организационни реформи: премахване на отрасловите министерства, създаване на Стопански съвет и стопански обединения, допускането на фалит на губещи предприятия, са стимули в инвестиционната среда. Българските фирми получават по-големи правомощия за директни контакти със запада. Основават се осем търговски банки, ориентирани директно към основни отрасли с цел да интензифицират и улеснят евентуални инвестиционни проекти с външни партньори. С Указ 2242 от 1987 за създаване на свободни безмитни зони (СБЗ) се прави заявка от правителството за включване на България в международното движение на капитали с цел повишаване на националния инвестиционен имидж. Изграждат се СБЗ в Русе и Видин, които се освобождават от данък печалба за първите пет години. Дунавските локации разполагат с техническа инфраструктура и транспортна обвързаност със страните от Централна и Западна Европа, но съгласно Правилника за приложение на Указ 2242 процедурата за създаване на смесени дружества е усложнена и не гарантира в достатъчна степен инвестициите (Ботев, 1990). С финанси от Банката за стопански инициативи са изградени малки и средни предприятия (МСП), които към 1987 дават годишна продукция от 1 млрд. лв. В географския дискурс е интересен фактът, че 39%  от МСП (200 броя) се изграждат в гранични и слабо развити селища (Марчева, 1990) 50 от  които са локализирани в окръзите Ямбол, Кърджали, Смолян и Благоевград. Въпреки това обаче, не са постигнати сериозни териториални социални и икономически ефекти от привличането на стопански субекти в тези територии, които и днес са периферни и икономически проблемни.

Важен елемент от законовата компонента на инвестиционната среда е Указ 56 от 1989, с който се постановява, че фирми с чуждо участие над 49% и с повече от 5 млн. лв. в конвертируема валута във високотехнологичните отрасли, селско стопанство и хранително-вкусовата промишленост се освобождават от данъци върху печалбата за пет години. Указът демонстрира промененото отношение към смесените предприятия, които вече се възприемат като елемент от преустройството на националната стопанска система и приобщаването на българската икономика към развитите пазарни икономики и ценности. Либерализираните законови промени не водят до голям приток на чужди капитали, една от причините за което е, че те не се придружават с подобни мерки за националните стопански организации, които да стимулират стопанската инициатива и самостоятелност на местните стопански субекти. За около година след приемане на Указ 56 са издадени 73 разрешения за създаване на филиали на чужди фирми или на смесени предприятия с производствена и търговска дейност. Разрешенията са главно за юридически лица от Европа – 90,4% (66), САЩ – 0.54% (4), Азия, Австралия и Канада (по 1). Създадени са 29 (39.7%) търговски представителства, 23 филиали (31.5%), 23 дружества с ограничена отговорност, 3 със самостоятелна стопанска дейност и 2 акционерни дружества. Фирмите с производствена дейност са в областта на електрониката, машиностроенето и леката промишленост. Общият размер на чуждия капитал е около 20-30 млн. долара, което на практика е без особено значение за националната икономика. Регистрират се малки и незначителни инициативи от български фирми за привличане на външни капитали. Преобладават предпочитанията към приоритетни области за външно инвестиране в зависимост от технологичната област, а не от валутните постъпления или от икономия на валутни разходи. Отсъства и ориентиране към инвеститори, способни да преодолеят напрежението на вътрешния пазар чрез увеличаване на производството на стоки за потребление или на суровини за тяхното производство. В страната доминират смесените предприятия с малък уставен или дялов капитал от около 400-500 хил. долара. В края на 1989, в подготовка са около 20 разрешения за филиали и представителства. Преобладават съвместни форми на икономическо сътрудничество и инвестиране между България и страните от социалистическия блок. В периода 1980-1989 функциониращите 31 смесени дружества са предимно в сферите на автоматизацията на производствените процеси, медицинското машиностроене, електрониката, металургията и телекомуникационния сектор. Шест от тях са съвместни предприятия с Япония, което затвърждава традиционното сътрудничество между двете страни. През 1987 се основава „Фесто Машинекс“ – смесено дружество между българско държавно предприятие и германска фирма, започнало с търговска дейност, което по-късно пристъпва и към производство на пневматична автоматика (Пехливанов, 2005). 

Очевидно е, че до 1989 привличането на чужди инвестиции в България е силно повлияно от политически и идеологически фактори, носещи белезите на командно-административните подходи. Налице са непреодолими правни, икономически, идеологически и политически бариери. Нормативната уредба не е развита до оперативно ниво, а честите и промени създават несигурност и недоверие. Налице е и незначителна инициатива от страна на българските фирми за привличане на външни капитали, което е обяснимо с производствените стереотипи и организация на стопанските субекти по времето на държавния социализъм. Отварянето на България към световните стокови и инвестиционни потоци и желанието за изграждане на съвместни предприятия за определен период от време е факт, но определено не носи очакваните ползи и ефекти. Големите инвестиционни вложения са в обекти, изградени в непазарна среда и затова се оказват губещи, отдалечавайки се от проектните идеи и първообрази на Запад.

Заключение

Ретроспективният анализ на движението на външни капитали дава възможност за задълбочени изводи относно инвестиционния процес в България в широк времеви хоризонт - след 1878 и през социалистическия период (до 1989), с препратка към наши дни. Паралелно с това, направеният хорологичен анализ на потока от външни капитали, откроява някои закономерности в миграцията на инвестиции у нас, в техните териториални преки и косвени измерения. Всеки исторически период с характерните за него инвестиционен климат, секторна и териториална структура на чуждите инвестиции, илюстрира политико-идеологическите аспекти на инвестирането, съчетани с икономическите цели, ефекти и ползи; ролята на властовите системи и политики при регулиране и насърчаване на капиталовите потоци; териториалните различия/диспропорции в мобилността на външни капитали. Политико-икономическите и геополитическите нюанси в националните инвестиционни процеси се очертават главно от: географията на страните-инвеститорки, сферите на инвестиране, локализационното поведение и мотивите на външните икономически субекти, както и диференциацията в инвестиционната активност през различните периоди.

С усложняването на стопанските процеси във времето се регистрира нелинейно развитие на инвестиционния процес, което се потвърждава и от историко-географските инвестиционни модели в България. В същото време се отчитат някои инерционни прояви в мобилността на капиталите: предпочитанието на инвеститорите към икономически развити територии с очертани центрове с налична инфраструктура и работна сила, а от друга страна – слаб интерес към периферни територии; по-значимо присъствие на външни капитали от държави, спрямо които България е на ясно изразена „технологична дистанция”; инвеститорски интерес към дейности с по-ниска добавена стойност и с по-ниски работни заплати; монополно положение на чуждия капитал в някои икономически дейности. През всички периоди чуждестранните инвеститори демонстрират засилен интерес към София, Варна, Пловдив, Русе и други по-големи центрове – своеобразни инвестиционни ядра. В динамиката на ПЧИ през последните десет години не се наблюдават съществени изменения в териториален план, което налага извода, че международните компании задълбочават регионалните контрасти в социално-икономическото развитие.

През периодите на активно чуждестранно инвестиране в повечето случаи се регистрира по-голяма рентабилност, по-голям брой на персонал и по-високо заплащане във външните фирми, в сравнение с местните, с изключение на някои нискодоходни браншове. Тази тенденция и днес се отчита най-вече при стратегическите ТНК, функциониращи в развитите икономически региони на страната. Подобен положителен ефект не се забелязва в повечето от слабо развитите територии и в този случай външните капитали не се явяват значим фактор за местно развитие. Очевидно е, че в някои региони международните компании повишават устойчивостта на системите, но в други стимулират неустойчивостта, което е индикатор за необходимостта от използване на индивидуални подходи при анализа на ефектите от дейността на инвеститорите, както и от съставяне на актуална и реална картина на инвестиционните локализации в контекста на регионалния растеж, организация и самоорганизация. Прави впечатление, че териториите често стават икономически субекти, които не толкова се борят за големи инвеститори, колкото самите инвеститори отстояват правото си да работят и живеят в подходящи според техните изисквания локации. Това определено изисква нови подходи при изследване на пространствените модели на външните капитали.

Литература:

Беров, Л. (1951) „Картелите в българската индустрия“, Планово стопанство, год. X, №5.

Беров, Л. (1981) Стопанска история 681-1981, ДИ „Наука и изкуство“, София.

Ботев, Юр. (1990) „Свободните Безмитни Зони у нас“, Международни отношения, №5.

Бочев, Ст. (1921) „Чуждите капитали в България“, Списание на Българското икономическо дружество, г. XX, № 4-5.

Бочев, Ст. (1924) „Чужди инициативи и капитали в българските акционерни  дружества“,  Списание на Българско икономическо дружество, год. XXIII, № 4-5.

Брандт, Б. (1903) Чуждите капитали и тяхното влияние върху икономическото  развитие на една страна, Кюстендил: Изгрев.

Вачков, Д. и Иванов, М. (2008) Българският външен дълг 1944-1989. Банкрутът на комунистическата икономика, Сиела, ИИБМ.

Йорданнов, Д.  (1928) Принос за промишлената история на град София, София.

Йорданов, Д. (1906) Преброяване на индустриите, насърчаване от държавата, София.

Йорданов, Д. (1914) Капиталите на българските акционерни дружества в навечерието на I Световна война, София.

Колушки, Г. Н.  (1901) „Чуждите капитали в България“, Списание на Българското икономическо дружество, год. V, № 6-7.

Листь, Фр. (1891) Националъная система политической экономии, Санкт Петебург.

Манлиев, Е. (1991) „Смесеното предприемачество в балканските страни“, сп. Икономическа мисъл, № 2.

Марчева, Ил. (1990) „Политиката на българското правителство за финансиране на индустриализацията 1949-1953“,  ИПр, кн. 4.

Марчева, Ил. (1999) „Проблеми на стопанската политика в България – края на 40-те и началото на 50-те години“, Модерна България.

Марчева, Ил. (2000) „Българският път към Европа през втората половина на  XX век. Социално-икономически щрихи“, Исторически преглед, кн. 5-6.

Марчева, Ил. (2010) „Проблемите на модернизацията при социализма: индустриализацията в България“, В: Изследване на история на социализма в България 1944-1989 г., Център за исторически и политически изследвания, София.

Милкова, К. (2015), Географски анализ на преките чуждестранни инвестиции в България в контекста на регионалното развитие, автореферат на дисертационен труд.

Михайлов, Н.  (1932) „Чуждите капитали у нас“, Архив за социална и стопанска политика, год. II, № 3.

Натан, Ж. (1957)  Стопанска история на България. София.

Натов, Н. (1997) Право на чуждестранните инвестиции, Сиела

Никова, Г. (1989) СИВ и България – 1949-1960. София.

Панков, Г. (1990) „Стратегията за създаване на смесени фирми“, Международни отношения, № 3.

Пехливанов, Ив. (2005) Свидетели на историята, София: ИФО Дизайн ООД.

Попов, К. (1916) „Стопанска България“, Сборник на БАН, кн. VIII, София.

Симидчиев, Д.  (1928) Чуждите капитали в нашето народно стопанство, София.

Спасичев,  Ст. и Хараламбов, Ив. (1936) Чуждите капитали в българските акционерни дружества, Варна.

Стоянов, Н. (1910) „Българските държавни, общински и банкови заеми“, Списание на българското икономическо дружество, г. XIV, № 1-2.

Хараламбев, Ив.  (1937) „Развой на акционерното дело в България“, Трудове на Статистически институт за стопански проучвания, № 1.

Чакалов, А. (1938) Форми, размер и дейност на чуждия капитал в България, София.

 

*Преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”