Истинските и измислените противници на Запада

брой 4 2017
Typography

Alexandre Del Valle, Les vrais ennemis de l'Occident: Du rejet de la Russie à l'islamisation des sociétés ouvertes, 560 p., L'artilleur, 2016

В своята последна книга "Истинските противници на Запада: от отхвърлянето на Русия до ислямизацията на отворените общества" известният френски геополитик Александър дел Вале (повече за него, виж бр.6/2016 на Геополитика - б.р.) твърди, че Западът се е оказал неспобен да се бори активно с ислямизма, който авторът определя като неговия "истински вътрешен и външен противник". Според Дел Вале, това е резултат не от наивността или постколониалното "самобичуване" на големите западни държави, а от цяла верига стратегически грешки и сбъркани икономически тези, довели до формирането на различни "противоестествени" и "антицивилизационни алианси".

Самият автор подчертава, че използва понятието "противник" по отношение на ислямизма, най-вече защото ясното обозначаване на приятелите (т.е. на съюзниците, с които споделяш общи интереси) и враговете (т.е. онези, които застрашават собственото ти съществуване и интереси) е изключително важно както в политиката, така и в геополитиката. В тази връзка, той посочва, че според Карл Попър и Раймон Арон, "отвореното общество" (т.е. плуралистичното и демократично, каквито претендират да са западните общества) представлява пълна противоположност на тоталитарното. В същото време обаче, през последните десетилетия ставаме свидетели, как понятията за отвореното общество, плурализма и толерантността нерядко се използват като своеобразна "бухалка" с цел ерозията на самите западни общества. Отличен пример за това е Джордж Сорос и неговото "Отворено общество", които не спират да внушават, че истинските врагове на Запада са Русия и нейните съюзници, а във вътрешен план - привържениците на патриотичните и национални идеи, тоест т.нар. "популисти", чиято единствена вина е, че се обявяват против утопичния проект за "глобалното общество без граници".

Оттук се налага изводът, че привържениците на прословутата "политическа коректност" мразят най-много не онези, които действително представляват заплаха за съществуването и идентичността на западните общества, а тези, които (включително като интегрална част от същите тези общества) се опитват да организират отпор срещу налагането на проекта за "световното село" и проникването на външните ислямистки врагове на Запада. В рамките на европейската християнска цивилизация, в такъв "обект на омраза и критики" напоследък беше превърната постсъветска Русия, която - за разлика от Запада - се обявява за връщане към християнската европейска идентичност, националната гордост, многополюсната система и реалната политика. Всичко това обаче е в пълен разрез с тезите на западните морализатори и "правозащитници". Във вътрешен план пък, като основни врагове - освен терористите (представляващи само върха на ислямисткия айсберг), се посочват не активно разширяващите се радикално-ислямистки движения (които просто не приемат европейските ценности, както и всички форми на интеграция), а всички онези, които се опитват да попречат на ерозията на традиционната европейска идентичност и не искат нашите общества да се превърнат в своеобразна "лаборатория" на новата Вавилонска кула на консумативисткия мултикултурализъм.

Кои са истинските врагове на Запада

Ето защо Александър Дел Вале започва книгата си с напомнянето за това, какво точно представляват "врагът" във военно-стратегически и морално-идеологически аспект: това не е онзи, който не уважава човешките права и западните демократични и плуралистични ценности, както твърди лицемерният, морализаторски и политически коректен либерален западен елит (пример за това беше призивът на вече бившия френски президент Оланд руският му колега Путин да бъде изправен пред Международния съд в Хага, заради бомбардировките на Алепо). Впрочем, това не е и онзи, който мисли различно и не споделя индивидуалистичните либерални възгледи за демокрацията, които Западът не бива да се опитва да налага на останалия свят, ако той не го иска. Истинският враг дори не е "тероризмът" или "глобалният екстремизъм", както твърди "ислямокоректният" англосаксонски елит, демонстриращ показна любезност към сунитските петролни монархии от Персийския залив или Пакистан. Проблемът е, че тероризъмт е само един от начините на действие, които използват истинските врагове на Запада. Истинският ислямистки противник на Запада не се ограничава само с тероризма, а включва и цялото ислямистко сунитско неоимперско течение, опиращо се на политизирания ортодоксален ислям и узаконеното от шариата насилие.

Тоест, истинският враг на Запада притежава съвсем конкретна същност и генерира постоянна заплаха за неговото население, държавите, фундаменталните ценности и жизненоважните му интереси. С други думи, това е онзи, който формира, въоръжава, подхранва и разпространява тоталитарната и теократична ислямистка идеология в целия свят (и при това го прави съвсем легално и открито) с помощта на милиардите петродолари и на западните "съюзници" и фалшиви приятели (а всъщност съвсем реални врагове) от Персийския залив. Разбира се понятието "истински враг на Запада" включва и терористите, които водят своя джихад на територията на самите западни държави. Въпреки това обаче, на първо място следва да бъдат идентифицирани онези, които организират тяхната идеологическа подготовка и се възползват от западната откритост и толерантност за да проповядват омраза към западните ценности на територията на самия Запад. Тоест, истинският противник на Запада не са диктаторите, които смазват със сила бунтовете в своите държави, воюват със съседите си или громят варварските "революционни" ислямистки групировки (т.е. хора като Асад, Кадафи или Саддам Хюсеин), без оглед на това, колко неморални изглеждат действията им. Просто защото морализаторството няма нищо общо с истинската стратегия.

Както посочва в книгата си Дел Вале, "крайно време е да си изясним, кои са нашите истински врагове и приятели, да възстановим приятелските и конструктивни отношения с Русия и суверенните арабски режими, които се сражават с ислямистите. Трябва да признаем, че допуснахме сериозна грешка, подлагайки ги на сурови критики и намесвайки се във вътрешните им работи (Алжир, Сирия, Египет и т.н.). Освен това, следва да спрем да подкрепяме във всичко реваншистки настроените държави от Източна Европа и Южен Кавказ, които искат да вкарат НАТО в безумна война с Москва. Време е да сложим край на изключително опасната нова студена война, която на практика вреди на всички: Русия е отслабена от санкциите, но и Западът няма никакъв интерес тя да се хвърли в прегръдките на Китай, който търпеливо чака да удари неговия час".

(Не)логичният алианс на Запада с ислямистко-салафитските монархии

В най-новата си книга Александър Дел Вале твърди, че ръководствата на западните държави са съвършено наясно относно същността на своите съюзници в лицето на сунитските ислямистки държави, които по един парадоксален начин са едновременно и съюзнци на Запада в енергиен и геоикономически план (монархиите от Персийския залив, Пакистан и неоосманистка Турция), и негови противници в геоцивилизационен и стратегически план. Впрочем, ако разглеждаме самия Запад като съвкупност от либерално-капиталистически пазарни икономики, обединени не от общите си ценности, а от "атлантизма" и от своя космополитен икономически проект, алиансът му с ислямистко-салафитските (макар и официално нетерористични) монархии и с неоосманистка Турция изглежда напълно логичен, особено в краткосрочна преспектива (доколкото въпросните "играчи" успешно са се интегрирали в създадената от Запада икономическа система).

От тази гледна точка е очевидно, че интересите на западната християнско-юдейска цивилизация и на европейските национални култури, които са застрашени от експанзията на тоталитарния и мачкащ всичко ислямизъм, въобще не вълнуват западните лидери. Както посочва самият Дел Вале: "те се ръководят единствено от слепия стремеж да бъдат преизбрани на поредните избори, а предупрежденията на специалните служби се отчитат само, ако общественото мнение може да се обърне против тях на изборите".

В същото време авторът подчертава, че макар Западът да определя Русия като основен стратегически противник (въпреки отдавна приключилата студена война) и, че основна цел на атлантическите стратези си остава "сдържането", т.е. изолацията на постсъветска Русия, това е също толкова опасна грешка, колкото и западният алианс с ислямистките държави. Според Дел Вале, "може да се открие определена логика в това, че западните армии систематично атакуват различни антиислямистки и проруски режими, като Сърбия на Милошевич, Ирак на Саддам Хюсеин, Либия на Муамар Кадафи или Сирия на Башар Асад, позволяващи на Москва да получи достъп до топлите морета". Старата стратегия на "ислямския пояс", чиято същност беше използването на "зеления" тоталитаризъм (т.е. ислямизма) срещу "червения" (т.е. СССР), продължи да се използва и след войната в Афганистан (където САЩ въоръжаваха отявлени джихадисти и салафити).

В книгата си авторът акцентира върху факта, че Западът е отворил вратите си и е осигурил пълна свобода на действие сред собственото си мюсюлманско население на враждебно настроените ислямистки организации, осъществяващи експанзия в Европа и Америка, недопускащи интеграцията на мюсюлманите в западните общества и работещи срещу западната цивилизация и западните ценности на територията на самия Запад. В тази връзка Дел Вале напомня, че само Саудитска Арабия (която финансира най-вече уахабизма) е отпуснала (включително по линия на Световната мюсюлманска лига) от 1980 насам над 75 милиарда долара за разпространението на салафизма. На практика, сумата се равнява на средствата, които СССР е отделял за "разпространението на комунизма" по време на цялата студена война, т.е. повече, отколкото си е позволявала която и да било тоталитарна държава в историята, както в рамките на нацизма, така и на комунизма.

В книгата си авторът изнася конкретни примери за двойнствения характер на арабските монархии от Залива и официално декларирания им стремеж да прокарват в целия свят, включително и в западните държави, своя глобален, опасен и характеризиращ се с налудничава мания за величие тоталитарен проект. Според него, Катар е "истинският шампион в тази двойна игра" и основният спонсор на ислямисткия бунт в Сирия, който при това е изразходвал сериозни средства за да прехвърли цялата отговорност за стореното върху съседите си - Саудитска Арабия и Кувейт. Освен това се анализира дейността на някои по-малко известни, но не по-малки активни "ислямистки полюси" като индо-пакистанската организация "Джамаат Таблиг", неоосманистка Турция или дори Кувейт. За тях се говори по-малко, отколкото за Саудитите, Катар и "Мюсюлманските братя" например, но те действат изключително активно в мюсюлманските имигрантски общности в Европа. Отделно място в книгата е отделено на нарастващото значение на такива глобални ислямски организации като Световната мюсюлманска лига или Световната асамблея на мюсюлманската младеж, която е акредитирана в ООН и активно прокарва шариата. Това се отнася впрочем, и за Организацията за ислямско сътрудничество (смятана за "мюсюлманската ООН"), която също играе важна роля за прокарването на шариата по света и, в частност, в Европа.

Според Дел Вале: "Развързвайки ръцете на всички тези "полюси на ислямския тоталитаризъм", либералният западен елит на практика предаде плуралистичните ценности на нашето общество и застраши оцеляването му в геоцивилизационен план. Самоубийствената му грешка в случая беше, че обърка заслужаващия адмирации плурализъм с изключително опасния мултикултурализъм, който неизбежно генерира конфликти".

Действително, тези две понятия въобще не са синоними. Обективно и субективно погледнато, мултикултурализмът (който между другото се практикува и в някои тоталитарни общества) подготвя почвата за осъществяването на (ре)исламизация в името на "правото да бъдеш различен" и на културния релативизъм, водещи до приемането на неприемливото, включително и на собствените заклети врагове. В тази връзка авторът напомня, че с изключение на отделни случаи на тероризъм, радикалните ислямисти, които се финансират от "фалшивите приятели" на Запада като Пакистан, Турция, Катар, Саудитска Арабия и дори Кувейт (мокар че последният беше спасен именно от Запада след агресията на Саддам Хюсеин), не по-малко активно - макар и по-прикрито - от джихадистите работят за реализацията на проекта за "завладяването на света на неверниците" (т.е. на немюсюлманите и несунитите). Те се стремят да наложат навсякъде своите политико-теократични правила или със сила, както става в Палестина, Сирия и Ирак (където "приятелите" на Запада финансират ХАМАС, "Ахрар аш-Шам" или "Мюсюлмански братя"), или със средствата на пропагандата. В същото време, те действат съвсем свободно и сред мюсюлманските общности на територията на самия Запад. Всички тези официални и уважавани организации бавно но сигурно работят с помощта на "словесния джихад" и изкривеното "демократично право" за да превърнат параноично зациклилите върху "исламофобията" мюсюлмански общности на Запад във враждебни сепаратистки образувания. В книгата си Александър Дел Вале акцентира върху необходимостта това да бъде избегнато на всяка цена, включително с помощта на мащабна асимилационна политика и възраждането на националната гордост на коренното население на Запада.

Пагубното влошаване на отношенията с Русия

Според автора: "докато стратезите на НАТО ни уверяват, че най-страшната заплаха за западните общества е Русия на Путин, която "бомбардира Алепо" и "анексира Крим", полюсите на радикалния ислямизъм използват максимално нашите свободи и дипломатическите си отношения със западните държави за да настроят най-възприемчивите измежду собствените ни съграждани-мюсюлмани против ценностите на приютилите ги страни. Дори и онези мюсюлмански държави, които не се смятат за част от радикалния ислямизъм, подкрепят противоречащия на западните ценности проект за ислямизация на планетата. Сред доказателствата за това е и фактът, че практически всички мюсюлмански държави членуват в Организацията за ислямско сътрудничество, чиято официална задача е да наложи шарита навсякъде, включително в градовете на Запада. Това, че определени държави използват религиозната свобода за да настройват против нас цели слоеве от населението, най-добре илюстрира, кои са истинските врагове на Запада".

В книгата си Дел Вале констатира, че паралелно с разрушаването (или опитите за това)

на националистическите или антиислямистки арабски режими (в Ирак, Либия, Сирия и т.н.), през последните години наблюдаваме и възобновяване на студената война срещу Русия. Според него, тя изцяло противоречи на интересите на европейците, на които американските стратези от НАТО, както и техните британски и източноевропейски (Полша и Прибалтика) съюзници, се опитват да внушат, че Москва е най-големия им враг. Дел Вале смята, че тази политика органично се вписва в традиционната англосаксонска геостратегия, т.е. в теорията за сдържането или обкръжаването на руския Хартленд, включително с помощта на т.нар. "зелен пояс" от ислямистки сунитски режими. Авторът е убеден, че западноевропейските лидери допускат голяма грешка, сляпо следвайки възприетата след края на студената война от Вашингтон стратегия за изолацията, сдържането и отслабването на Русия. Целта и е Москва да не успее да възстанови статута си на велика сила, чрез обкръжаването и с "пояс" от мюсюлмански държави (Кавказ-Чечения, Централна Азия, Турция, Пакистан, сунитските държави от Персийския залив и т.н.), както и с "европейски пояс" (политиката на разщиряване на НАТО и ЕС на Изток и т.нар. "цветни революции", целящи премахването на проруските режими в постсъветското пространство и довели до сегашния хаос в Украйна).

Как бихме могли да се противопоставим на ислямистката заплаха

В крайна сметка, Александър Дел Вале стига до извода, че "Нашите открити за всички ветрове общества, следва спешно да станат по-затворени, но не в отрицателния смисъл, а в смисъл, че трябва да осъзнаят, кой им е приятел и кой - враг, както и да престанат да проявяват търпимост към своите врагове. Трябва да престанем да приемаме онези, които не желаят да се приспособят към нашия модел, да започнем сами да се харесваме и да защитаваме собствената си идентичност, за да можем по-ефективно да се борим с нашите заклети геоцивилизационни врагове. Навремето Карл Попър (когото Джордж Сорос често цитира съвършено погрешно) посочва, че борбата срещу онези, които идват при нас и ерозират собствените ни ценности, ползвайки се от нашата едностранчива толерантност, не е просто право, но и задължение".

Според автора, първият фронт на тази битка е вътрешният. Каквото и да говорят професионалните "антифашисти" и "антирасисти", не става дума за това да изгоним от Европа всички, които не приличат на нас, европейците, а да се научим да се обичаме и самоуважаваме и да приемаме имигрантите само при императивното условие, те също да уважават нашите ценности и нашата идентичност и да се съобразяват с тях.

Тава означава, че борбата на "вътрешния фронт" касае не само идентичността, но и културата, образованието и психологията. Тя изисква рестартирането на мощните механизми за асимилиране на имигрантите и паралелното твърдо неутрализиране на инструментите, които европейските врагове се опитват да използват на територията на Европа. Що се отнася до външната политика, военните операции могат да бъдат оправдани само в ситуации на законна самоотбрана или в рамките на оказване подкрепа на държави, чиито легитимни правителства сами са я поискали от нас (както преди време Мали поиска такава помощ от Франция, а Сирия - от Русия). В никакъв случай обаче, европейските държави не бива да разпиляват силите си и да дискредитират своите демократични ценности, атакувайки режими, които не са предприели агресивни действия срещу тях (да си припомним само хаосът, предизвикан от действията на НАТО в бивша Югославия, Ирак и Либия). И както подчертава самият Дел Вале: "необходимо е да възстановим реалистичните геополитически алианси, включително с нашия исторически съюзник Русия, както и с други държави, като Египет например. Освен това следва да концентрираме усилията си за защитата на своите демократични и плуралистични ценности в самата Европа, вместо да се опитваме лицемерно да ги натрапваме на останалите".

 

* Българско геополитическо дружество