"Новият път на коприната" като интеграционен фактор в Евразия

брой 4 2017
Typography

Изминаха почти четири години, откакто китайският президент Си Дзинпин лансира (по време на своето посещение в Казахстан през септември 2013) прословутата си стратегическа концепция за "Икономическия пояс на Новия път на коприната".

Месец по-късно, на срещата на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) в Индонезия, Си акцентира върху интереса на Китай към реализацията на т.нар. "Морски път на коприната през ХХІ век", което пък позволи на китайските експерти да обявят съществуването на обединяващ и двете концепция стратегически проект "Един пояс, един път" (ЕПЕП).

Както е известно, в своята външна политика Китай се придържа към концепциите за "диалог и мощ" и "завоюване на световно историческо признание". Според президента Си Дзинпин, част от т.нар. "китайска мечта" са "мирното развитие" и "хармоничното общество". От ключово значение за реализацията на китайските планове за "ново отваряне към съседите" са именно проектите за "Икономическия пояс на Пътя на коприната" и "Морският път на коприната". Обединяването им в рамките на инициативата "Един пояс, един път" означава формирането на перспективен модел в рамките на международната система, който да се опира на съществуващите норми, правила и структури. Двата "пътя на коприната" предполагат създаването в евразийския суперрегион на мощна транспортна мрежа, включваща железопътни линии, автомагистрали, въздушни и морски маршрути, петроло- и газопроводи, далекопроводи и комуникационни възли. Покрай транспортните магистрали пък следва да бъде изградена инфраструктурата, необходима за обслужването на всички тези мрежи, както и на индустриалните клъстери. По този начин индустриалните производства, строителната промишленост, металургията, енергетиката, финансите, комуникациите, логистиката и туризмът, концентрирани в участващите в проекта региони, ще формират един гигантски интегриран икономически коридор.

Маршрутите на

Маршрутите на "Новият път на коприната"

Легенда:

Маршрути на Пътя на коприната

Морски път на коприната през ХХІ век

Континентални продължениа на Морския път на коприната

Икономически пояс на Пътя на коприната

Северен коридор

Централен коридор

Южен коридор

Второстепенни маршрути

Железопътни магистрали

Влакове по Пътя на коприната

Транссибирска жп магистрала

 

Тази транспортна мрежа ще свързва Тихоокеанския регион, който е един от моторите на глобалната икономика, със световно значимото икономическо пространство на ЕС, като по този начин ще генерира качествено нови икономически възможности за ангажираните в проекта играчи.

Целите и задачите на проекта

Целта на проекта е улесняването на търговията и инвестициите, стимулиране на икономическото и технологично сътрудничество и създаване на зона за свободна търговия, което в крайна сметка би могло да формира единен евразийски пазар. На свой ред, създаването на евразийска континентална зона за свободна търговия ще промени икономическата карта на планетата и ще съдейства за формирането на нов политически и икономически световен ред.

В рамките на реализацията на инициативата "Един пояс, един път" (ЕПЕП) се предполага създаването на пет транспортни коридори:

- Северна линия A: Северна Америка (САЩ, Канада) - Северната част на Тихия океан - Япония, Южна Корея, Японско море, Владивосток) - китайските градове Хунчун, Яндзи, Чанчун - Монголия - Европа (Северна, Централна, Източна, Западна, Южна);

- Северна линия Б: Пекин - Русия - Германия/Европа;

- Централна линия: Пекин - Джънджоу - Сиан - Урумчи - Афганистан - Казахстан - Унгария - Париж;

- Южна линия: Цюанджоу - Фуджоу - Гуанджоу - Хайкоу - Южнокитайско море - Ханой - Куала Лумпур - Джакарта - Коломбо - Калкута - Найроби - Атина - Венеция;

- Медианна линия: Лянюнган - Джънджоу - Сиан - Ланджоу - Синдзян - Централна Азия - Европа.

 

Според китайските експерти, като най-важен и реалистичен се очертава транспортният коридор по Северната линия А, в чиято основа ще бъдат високоскоростните железопътни и автомобилни магистрали. Китайската визия за инициативата "Един пояс, един път" предполага на първо място, че тя е отворена за всички държави, които искат да участван в изграждането на необходимата инфраструктура (енергетика, комуникации, транспорт), търговията и ускорената интеграция на финансовите пазари. На второ място, очертава се сферата, определяща формата на сътрудничеството, която включва различните икономически коридори, в чиито рамки Китай осъществява мащабни инвестиции, създавайки на дългосрочна основа нови търговски пътища. На трето място, инициативата има ясно изразени вътрешно- и външнополитическо измерения, съобразявайки се с интересите на различните потенциални участници и наличието на определени гранични и други проблеми.

ЕПЕП е проект, който ангажира 32 държави с население от 4,4 млрд. души, генериращи 63% от глобалния БВП. През последните десет години обемите на търговията на Китай с тези държави нарастваше с 19% годишно, което се равнява на 4% от общия обем на ръста на китайската търговия. При това в момента са налице още по-големи възможности за икономически растеж. Реализиращият се в момента 13-ти петгодишен план за развитие на китайската икономика предвижда, че страната ще внесе различни стоки на обща стойност 500 млрд. долара. В същото време се прогнозира, че броят на китайските туристи, пътуващи в чужбина ще достигне 500 млн. дущи, като повечето от тях ще посетят съседни на Китай държави, които са част от проекта за "Новия път на коприната".

В регионален план, проектът е насочен на Север до Москва, на Юг - до държавите в южната част на Тихия океан, на Изток - до Латинска Америка, а на Запад - до Германия, т.е. той многократно надхвърля мащабите на някогашния "Път на коприната". При това вече не става дума за създаването на търговски маршрути за транзит на коприна, чай, подправки и порцелан, а за развитието на инфраструктурата, политическа координация и подкрепа на търговията и икономиката. В същото време, именно с "Новия път на коприната" Пекин свързва надеждите си да допринесе, посредством създаването на общ евразийски пазар, за налагането на нов глобализационен модел, който да се реализира на практика чрез формирането на търговски канал и на "културен" коридор "Изток-Запад". Задачите, които китайците се опитват да решат с помощта на инициативата ЕПЕП, могат да се сведат до следното:

- създаването на нови пазари за китайската продукция;

- стимулиране на развитието и модернизация на собствената икономика;

- промяната на структурата на китайския износ;

- индустриализацията на вътрешните китайски провинции;

- ограничаването на вътрешната миграция;

- повишаване дела на юана в глобалната търговия;

- намаляване броя на потенциалните конфликтни заплахи.

На този фон възниква закономерният въпрос, защо именно днес се лансира инициативата "Един пояс, един път", при положение, че отдавна съществуват множество утвърдени маршрути за търговията между Изтока и Запада? Според експертите, Китай възлага на този проект най-малкото три ключови мисии:

- постигането на глобален икономически растеж в следкризисния период, чрез създаването на нов "генератор" на икономически ръст;

- коригирането на традиционния (западноцентристки) модел на глобализация, който се реализираше предимно по морските маршрути (китайският проект интегрира западните области на Китай, вътрешна Евразия и централноазиатските държави, съдействайки за тяхното развитие, което би следвало да улесни преодоляването на разрива в жизненото равнище межди Изтока и Запада, както и междурегионалните дисбаланси);

- налагането на нов модел на регионално сътрудничество през ХХІ век (реформите и политиката на отваряне на Китай са ключов фактор за обновяването на съвременния свят, а ЕПЕП създава иновационен модел за регионално сътрудничество, което отличава проекта от вече съществуващите икономически зони и съюзи, като гъвкаво и достатъчно лесно разширява влиянието си върху огромни географски зони).

Що се отнася до Европа, реализацията на инициативата "Един пояс, един път", разкрива пред нея редица възможности. На първо място сред тях, е възможността за съвместното създаване на "голям евразийски общ пазар". На второ място е възможността за ускоряване на процесите на регионална интеграция в самата Европа. На трето място, е възможността да бъде преодляно сегашното отчуждение между Русия и Европа, което само би укрепило европейската (както и руската) стабилност. На четвърто място, можем да посочим възможността по-активно да се изполват шансовете, с които разполагат европейските компании в Азиатско-Тихоокеанския регион. На пето място е възможността за повишаване на собственато глобално влиняие (доколкото държавите, разположени в зоната на реализация на китайската инициатива, ще разчитат най-вече на европейския опит в сферата на глобалното и локално управление). На шесто място, следва да изтъкнем възможността, благодарение на ЕПЕП стратегическото партньорство между Китай и ЕС да достигне качествено ново равнище. Накрая, реализацията на инициативата дава възможност за постигане на баланс в трансатлантическите отношения, които в момента страдат заради асиметричната позиция на САЩ в тях.

Мястото на Русия и ЕАИС в проекта "Един пояс, един път"

Очевидно, че реализацията на проекта ЕПЕП неизбежно ще се сблъска с цял спектър проблеми и рискове - организационни, геополитически, военни, технологични, както и свързани с възможността за избухването на военни и етнически конфликти в засегнатите от нея региони. В този смисъл, ролята на Русия за успешното осъществяване на този свръхамбициозен проект несъмнено е ключова. Участието и в него ще изисква от Москва и партньорите и в Евразийския икономически съюз (ЕАИС) да споделят, но и да "разпределят" по някакъв начин тези рискове (като например свързаните с участието им в разрешаването на съществуващите и потенциални конфликти в Централна Азия), както и да поемат отговорността за прокарването на сворзаните с проекта иновации в рамките на собственото си икономическо пространство, създавайки подходящ за стопанска активност и инвестиции климат в регионите, за които се предполага, че ще участват в реализацията на ЕПЕП. В тази връзка възниква въпросът, как и доколко плановете и стратегията на Китай се вписват в общата логика, спецификата и проблемите на лансирания от Русия процес на евразийска интеграция.

Както е известно, въпреки трудностите и противоречията, развитието и качественото усъвършенстване на ЕАИС продължава. Сред основните направления на това развитие е укрепването на неговата институционална организация и препозиционирането на страните участници (Русия, Беларус, Армения, Казахстан и Киргизстон). Последното означава, че на фона на организационните си проблеми и дефицита на ресурси, ЕАИС очевидно се нуждае от нови стратегически партньори. При това, предвид изместването на глобалната икономическа динамика, тези партньори най-вероятно следва да се търсят именно на Изток. Ето защо, обновеният Евразийски съюз не следва да се интерпретира като своеобразна "реинкарнация" на традиционния имперски модел, а да се гради като властово-мрежова структура и механизъм, способен достатъчно гъвкаво да съгласува интересите на влизащите в него "субпространства". Стратегическата мисия на замисления от президентите на трите държави Евразийски съюз (Русия, Беларус и Казахстан) е той да стане "стратегически мост" между "големите пространства" на Европейския съюз и преживяващото възход "голямо пространство" на Югоизточна Азия, което се формира в момента около Китай. Подобна мащабна задача изисква по-ясното дефиниране на онези задачи, с които следва да се нагърбят участниците в този проект, като всеки от тях изхожда от актуалните си геополитически възможности. Последното се отнася най-вече за Русия, която в момента се сблъсква с цял спектър от вътрешно- и външнополитически предизвикателства.

Очевидно е, че за може ефективно да участва в реализацията на инициирания от Пекин проект за "Новия път на коприната" Москва следва да формулира и реализира комплексна стратегия за развитие в различни области - от икономиката и науката, до социалната и културната сфери. Много важно значение в рамката на тази стратегия ще има нейният регионален компонент, който е неразривно свързан с ключовите проблеми на вътрешната геополитика и регионалното развитие, включително формирането на нова геополитическа роля на такива региони като Сибир и руския Далечен Изток и промяната на мястото им в националната икономика.

Паралелно с това, на Русия ще се наложи да решава и редица по-конкретни проблеми на вътрешната си геополитика. Както е известно, и в момента значителни територии, особено в най-северните части на страната, както и в Далечния Изток, продължават да не са усвоени в достатъчна степен заради необходимостта от изключително мащабни инвестиции и прекалено дългите срокове за тяхното изплащане. Така например, осъществените още по съветско време (през 80-те години на миналия век) проучвания на Удоканското медно находище в района на Забайкалието са показали, че разходите по разработката му ще се изплатят едва след 40 години. Същото вероятно се отнася и за петролните находища, открити в крайбрежния шелф в Архангелска и Мурманска области.

Няколко века след началото на тяхното усвояване, "разработените" руски територии отвъд Урал представляват тясна ивица в Южен Сибир, разположена предимно по протежение на стратегическата Трансибирска железопътна магистрала, чиято ширина на места достига едва 100-200 км. При това икономически усвоените и сравнително по-гъсто населени ареали не са свързани, а между тях се намират обширни и практически ненаселени пространства. Така, Мурмнска област и северната част на Република Коми се оказват "откъснати" от Центъра на Европейска Русия, а южната част от руския Далечен Изток (Приморският и Хабаровският край, както и Амурска област) - от Забайкалието, и т.н.

Ето защо, дефинирайки стратегията на своята вътрешна геополитика и основното съдържание на регионалната си политика, Москва следва да акцентира върху решаването на само на стратегическите, но и на чисто практическите политико-териториални проблеми, и най-вече върху интензивното усвояване на перспективните, но слабонаселени територии. Което, на свой ред, ще изисква от държавата осъществяването на активна и целенасочена регионална политика - икономическа, миграционна, социална и т.н. Според редица руски експерти, изходът от тази ситуация е свързан с реализацията на проекта за "Единна Евразия", т.е. не толкова с изграждането на нови търговски маршрути, колкото на нови отрасли, производства и пазари, т.е. на единно пространство, позволяващо свободното движение на капитали, работна ръка, стоки и услуги.

Така или иначе, но на фона на продължаващото влошаване на отношенията между Русия и западните държави, Кремъл все по-настойчиво се опитва да преориентира руската икономика към Китай, включително обединявайки стратегическите стремежи на Пекин със собствените си евразийски интеграционни проекти. В този смисъл, обединяването на "Евразийския проект" на Русия и "Новия път на коприната", който е най-важният стратегически мегапроект на Китай и чиято основна задача е създаването на евроазиатски транспортен, енергиен и търговски коридор за китайските стоки през държавите от Централна Азия към Европа, изглежда не само възможен, но и донякъде необходим начин Москва да реши редица важни задачи, които стоят пред нея. Нещо повече, на фон на продължаващата криза в Украйна и рязкото влошаване на отношенията със Запада, Русия очевидно се нуждае от допълнителни импулси, каквито би могло да и даде развитието на партньорските отношения с Китай.

На свой ред, мнозина китайски експерти, включително такива, за които се смята, че отразяват официалната гледна точка на Пекин, също смятат, че страната им следва да се опита да обедини проектите си с активно течащите напоследък под егидата на Москва евразийски интеграционни процеси. Така, според вицепрезидента на Китайския институт за международни проблеми Джуан Дзуен: "В момента Китай е изправен пред две предизвикателства: икономическата и военната сигурност и икономическото развитие. За преодоляването им страната ни лансира концепцията за "Новия път на коприната", която трябва да обедини Китай и Централна Азия с нейния огромен потенциал. Впрочем, ако поиска, Русия също може да се присъедини към този проект. Както е известно, по време на срещата на лидерите на двете страни през май 2015, Русия и Китай се договориха принципно за интеграцията на проектите за ЕАИС и "Новия път на коприната", т.е. де факто дадоха нов тласък на процеса на формиране нови структурни основи на световния ред. В подписаното от тях споразумение се подчертава необходимостта от задълбочаване на всеобхватното партньорство и стратегическото взаимодействие за осъществяването на взаимноизгодно сътрудничество. Именно въз основа на този документ ще се развива взаимодействието по много проекти като например този за изграждането на високоскоростната железопътна линия Москва-Казан". На свой ред, говорителят на руския президент Дмитрий Песков посочва, че: "Китайският "Нов път на коприната" е наистина внушителен проект, както в икономически, така и в геополитически план, и нашите двама лидери възнамеряват да действат в синхрон за стиковката между Евразийския икономически съюз и "Пътя на коприната" - това е и основната характеристика на сегашното ниво и перпективитне за развитието на двустранните ни отношения".

Поне от две хилядолетия насам в света съществуват два основни глобални центъра на икономическа активност и научно-културно развитие: Европа и Китай. През вековете тяхната относителна тежест се променя в една или друга посока, но именно те са полюсите на глобалното развитие още преди Северна Америка да се превърне в третия такъв център, а и сега продължават да са такива. Стокооборотът между тях е наистина гигантски и в момента се осъществява предимно по море. Както е известно, морският транспорт е в състояние да превозва сравнително евтино големи обеми стоки и суровини, но морските маршрути са свързан с редица проблеми. Сред тях е скоростта на превоза, която е от ключово значение днес, предвид новите изисквания на икономиката и обективното "свиване" на пространството благодарение на съвременните комуникации и паралелното нарастване на скоростта на транзакциите и обмена. Друг ключов проблем е сигурността, която изисква търговските връзки да не се прекъсват при евентуалното възникване на военно-политически конфликти по морските комуникации, а да продължат да се осъществяват повече или по-малко нормално. Предвид необходимостта от решаването на споменатите проблеми, следва да се разработят обективни критерии за реформирането (преструктурирането) не само на евразийското, но и на руското вътрешно геополитическо пространство. Според мнозина руски експерти, сред тези критерии са:

- създаването на нови региони в рамките на Русия, чиито мащаб да е съобразен с потребностите за тяхното ефективно развитие и управление, като не се допусне прекаленото раздробяване на териториалните единици;

- запазването на историческите връзки между регионите, както впрочем и на формиралите се икономически комплекси и връзки;

- съобразяването с мнението и интересите на жителите на регионите, които следва да бъдат окрупнени;

- отчитане на съществуващите противоречия и конфликти на интереси в исторически мултинационалните руски региони;

- опростяване и повишаване на сигурността и ефективността на цялата система на държавната власт в Русия.

Без преструктурирането на регионалното пространство на Руската Федерация и превръщането на нейните "консолидирани" региони в ефективни центрове на икономически растеж. Русия няма да може да използва онези финансово-икономически, иновационно-технологични, инфраструктурни и транзитни възможности, каквито вече притежава проектът за евразийска интеграция, както и възможностите, които вече съществуват или пък тепърва ще се появят в рамките на лансирания от Китай проект за "Новия път на коприната", да не говорим за възможностите, които ще възникнат при комбинирането на руската "евразийска интеграция" с китайския "Път на коприната".

Възможните геополитически коалиции в рамките на проекта "Един пояс, един път"

Както с основание отбелязва анализаторът от Института за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Никълъс Трикет: "Китайските стратези владеят до съвършенство изкуството да използват икономическите алианси за постигането на стратегическите си цели. Сред най-ярките примери за това са инициативата "Един пояс, един път" или създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ). Пекин възлага надеждите си да постигне стратегическо лидерство в Южноазиатския и Централноазиатския региони на своите "дълбоки джобове". Инфраструктурните инвестиции му гарантират необходимите лостове за влияние в региона. В същото време обаче, Южна и Централна Азия са обект на специалното влияние и на други ключови държави, като Русия и Иран например, които също реализират собствени регионални програми и планове, разчитайки на местните си партньори".

 

Китайско-пакистанският икономически коридор

Легенда:

Съществуваща магистрала

Планиран път

 

От особено важно значение за Пекин, в контекста на свръхамбициозния му проект за "Новия път на коприната", е т.нар. "китайско-пакистански икономически коридор". Гарантирайки си чрез него достъп до пакистанските пристанища, Китай ще може да разшири пазарите си и да привлече преки чуждестранни инвестиции за да смекчи девалвацията на юана. Между другото, падащият курс на юана говори за това, че Пекин се надява да увеличи броя на нископлатените работни места в чужбина и да се застрахова от бъдещи рискове, свързани с провеждането на належащите финансови реформи в страната. Макар че Китай вече се е превърнал в най-голямата банкова система в света, през последните години външната задлъжнялост играе ключова роля за неговия икономическа растеж. В този смисъл, проектът ЕПЕП се разглежда от китайците като своеобразен "буфер": финансирането на реверсна основа на инфраструктурни обекти в чужбина с цел да се осигури краткосрочна заетост, генерирането на известен растеж извън страната, натоварването на излишните производствени мощности, както и укрепването на китайското влияние и разширяването на контрола върху активи, намиращи се в други държави. В този смисъл, макар че китайско-пакистанският коридор поне на пръв поглед изглежда икономически изгоден, реализацията на този проект представлява по-скоро опит на Китай да се сдобие с влияние и да получи достъп до Индийския океан, като паралелно с това стимулира някои отрасли на собствената си индустрия.

Стратегическата роля на пристанището Гуадар

Както е известно, на пакистанското пристанище Гуадар се отрежда ролята на стратегически търговски хъб на китайско-пакистанския икономически коридор на брега на Индийския океан, за чието изграждане Пекин възнамерява да инвестира 57 млрд. долара. В момента Гуадар не действа като търговско пристанище, отчасти заради силно затруднените комуникации през Белуджистан. Редица важни участъци от коридора преминават през нестабилни райони, което е свързано с определен риск. Накрая, острият недостиг на вода в Белуджистан затруднява мащабните строителни работи. Всички тези пречки забавят приключването на толкова важния за Пекин маршрут за внос на енергоносители (и износ на китайски стоки), заобикаляш Малакския пролив.

Между другото, в непосредствена близост се намира иранското пристанище Чебахар, в което напоследък усилено инвестира Индия и което представлява своеобразно "геополитическо огледало" на Гуадар. Двата проекта илюстрират успехите и ограниченията на опитите на Китай да разшири влиянието си върху крайбрежието на Индийския океан.

Модернизацията на пристанище Чебахар е изключително важен проект от гледна точка на регионалната енергийна сигурност, който (въпреки наличието на определени проблеми) Индия и Япония твърдо са решени да реализират. От друга страна, съзнателното използване от страна на Китай на инфраструктурните инвестиции за реализацията на стратегическите му цели, макар и да е полезно за пакистанския фондов пазар, не може да постигне търсените резултати, поне в близко бъдеще, заради ограниченията в китайската стратегия и сложната политическа ситуация в региона, които затрудняват взаимодействието. Впрочем, ситуацията около развитието на тези две пристанища разкрива определени възможности и пред Русия, която би могла да се превърне в балансираща сила между Китай, Индия и Иран.

Руско-иранските отношения

Руско-иранските отношения често са обект на анализи във връзка с взаимните интереси на двете страни в Близкия Изток, тъй като както Русия, така и Иран, се стремят да ерозират влиянието на САЩ и да играят по-важна роля на територията на своята обща периферия. Партньорството между тях е свързано предимно с Каспийско море. Така, Русия продаде на ирански компании контролните пакети акции на двете си стратегически пристанища в столицата на Дагестан Махачкала и в Астрахан, а Иран оспорва ролята на Азербайджан като най-голям износител на товари в Каспийски регион.

В течение на известно време руско-иранските политически отношения изпреварваха развитието на икономическите връзки между двете страни. Дори при положение, че през миналата 2016 обемът на взаимния стокооборот нарасна с цели 70-80%, той достигна едва 2,2 млрд. долара. Русия се опитва да привлече ирански инвестиции в своите населени предимно с мюсюлмани региони. В близко бъдеще можем да очакваме разширяване на двустранните бизнес-контакти, което да позволи да Москва да се опита да използва съществуващите връзки между различните етнически и религиозни общности в Каспийския регион и Татарстан.

Макар че Китай разполага с далеч по-значим арсенал от финансови и икономически инструменти за инвестиции в Иран и задълбочаване на връзките с тази страна, именно Лукойл стана първата петролно-газова компания, подписала договор с иранците след приемането на т.нар. Iran Petroleum Contract (IPC). Освен това, въпреки опитите на Техеран да разшири местното оръжейно производство, използвайка съвместни предприятия или лицензионни продукти, руската военна индустрия се стреми да разшири дела си на иранския пазар, преди китайския оръжеен износ да се превърне в непреодолима конкуренция.

Предвид всичко това, пристанище Чабахар се очертава като икономически и политически символ за бъдещата търговия между Русия, Иран и Индия, като елемент на регионалния силов баланс. В същото време, Китай едва ли ще бъде особено разтревожен от това, предвид нищожните обеми на тази търговия. Истината обаче е, че символите често стимулират развитието на регионалното сътрудничество и възможността за появата на нови канали за доставки, които - като цяло - ще заобикалят маршрутите, в които инвестират китайците.

Границите на руските интереси в Пакистан

Въпреки предприетите стъпки за укрепване на военните връзки с Пакистан, включително чрез продажбата на оръжие и съвместните учения, икономическите интереси на Русия в Пакистан си остават в най-добрия случай амбивалентни, предвид руските регионални интереси и предизвикателствата, свързани с Афганистан. През 2015 беше подписано споразумение за 2 млрд. долара за изграждането на газопровод между Карачи и Лахор, но възможностите на руския бизнес да навлезе на този пазар са ограничени заради недостатъчното му познаване, липсата на сериозни конкурентни предимства и на необходимото финансиране. Все пак бяха предприети някои опити за стимулиране на инвестициите и търговията между пакистанската провинция Пенджаб и Татарстан, но ефектът от тях и за двете страни се оказа минимален.

Пакистан официално обяви, че руснаците могат да използват пристанище Гуадар за да реализират своя износ. Истината обаче е, че Гуадар не представлява логически обоснован транзитен пункт за руския внос или износ. В момента Роснефт контролира пристанището Вадинар в индийския щат Гуджарат, след като купи компанията Essar Oil, а транзитът на руския петрол едва ли някога ще минава през Централна Азия към Пакистан. Москва се опитва да балансира между появилия се напоследък интерес към Пакистан и далеч по-важните за нея отношения с Индия. Освен в енергийния сектор, където доминират китайските инвестиции, Русия няма причини да търси икономическо взаимодействие с Пакистан. Китай пласира в тази страна 35% от целия си оръжеен износ и докато Русия се опитва да си извоюва малка собствена ниша на този пазар, китайците ще продължат да доминират на него. Освен това, в момента Русия е заинтересована от подобряване на контактите с Движението Талибан в Афганистан, тъй като иска да гарантира сигурността си след очакваното (рана или късно) падане на сегашния прозападен режим в Кабул. При всички случаи, докато Таджикистан не влезе в Евразийския икономически съюз и не бъде гарантиран транзитът на стоки през Афганистан и Пакистан към Индия, Русия няма да има никакви причини да търси по-тясно взаимодействие в Пакистан и ще се стреми само към подобряване на политическите връзки с него в сферата на сигурността.

Русия и проектът ЕПЕП

Предвид несъвсем ясната ефективност на инфраструктурните инвестиции, проектът за „китайско-пакистанския икономически коридор” в рамките на инициативата ЕПЕП не би помогнал кой знае колко за икономическия растеж в транзитните държави без осъществяването на достатъчно дълбоки реформи и отслабването на политическото напрежение. В това отношение в Пакистан са налице определени позитивни признаци.

В същото време, политическото напрежение и проблемите със сигурността не позволяват осъществяването на реален транзит през Афганистан и заплашват задълго да попречат на търговията между Таджикистан и Пакистан. На свой ред, Русия поддържа много по-добри отношения с Иран, отколкото Китай, и нейната политика по отношение на Пакистан следва да се разглежда в по-широкия контекст на взаимодействието и с региона на Индйския океан.

Китайската експанзия в Пакистан допълнително изостри напрежението между индийското и пакистанското правителства и осигурява на Русия определено пространство за маневриране. Макар Пекин да твърди, че неговите инвестиции са взаимноизгодни и не изпълняват никакви политически функции, истината е, че при реализацията на подобни мащабни проекти, като ЕПЕП и неговия ключов елемент - „китайско-пакистанският икономически коридор”, обикновено има регионални печеливши и губещи.

„Меките” опити на Москва да се противопостави на реализацията на „китайско-пакистанския икономически коридор” означават, че руснаците биха искали основният транзитен коридор между Китай и Европа в рамките на проекта ЕПЕП да преминава през тяхна територия, а не да ги заобикаля, преминавайки през Централна Азия, Каспийско море, Южен Кавказ и Турция. В тази връзка, в Кремъл вероятно разчитат, че Каспийският регион може да стане препятствие за китайската експанзия. Иран и Русия предпочитат да си поделят Каспийско море и действат по съответния начин. Предвид нищожната вероятност от сериозна положителна промяна в пакистанско-индийските отношения, която да повиши надеждността на сухопътните търговски маршрути през Пакистан и Афганистан, Русия е склонна да използва основните си геополитически инструменти – енергоносителите и военната техника, с цел да разшири регионалното си влияние, без да и се налага да отделя гигантски финансови ресурси за реализацята на проекти със съмнително икономическа ценност (както правят китайците). Тоест, руският подход към „китайско-пакистанския икономически коридор е асиметричен и залага на използването на въпросните целеви сектори за осъществяване на конкуренцията с Китай там, където тя е възможно. В това отношение иранското пристанище Чабахар би могло да се превърне във важен канал за реализацията на тази „двойна игра”, без оглед на успешната реализация на конкурентния китайски проект в пристанище Гуадар.

Заключение

Мнозина западни експерти определят днешен Китай като "най-важния стабилизатор на глобалната икономика", прогнозирайки, че тази му роля само ще нараства през следващите години. Очевидно е, че подобен партньор би трябвало да изглежда доста привлекателен за ЕС, още повече, че отношенията с него (за разлика от американско-китайските отношения) не са обременени от наличието на някакъв политически компонент. През последните три години обемът на двустранната търговия (на стоки и услуги) се запазва на ниво от 600 млрд. долара, което е почти с 10% повече от този на търговията между Китай и САЩ. Това са впечатляващи цифри, макар че не бива да забравяме за гигантските мащаби на БВП на двамата партньори. И тъкмо поради това, и в Брюксел, и в Пекин акцентират върху огромния и все още неоползотворен потенциал на двустранните търговско-икономически връзки.

В частност, на сравнително ниско равнище остават взаимните инвестиции, затова от 2013 насам се водят преговори за подписването на споразумение за разширяване на взаимните капиталовложения. На този фон, изглежда, че и Европа, и Китай се нуждаят от максимално бързата реализация на стратегическия проект за "Новия път на коприната". Истината обаче е, че Брюксел не демонстрира особен ентусиазъм по този повод, което е разбираемо. Просто, защото краен резултат от практическата реализация на този проект може да стане нарастването в пъти на взаимния обмен на стоки и услуги, което поражда редица проблеми пред ЕС.

На първо място, Съюзът и в момента има огромен отрицателен баланс в търговията си с Китай (минус 200 млрд. долара през 2016), при това той продължава да нараства в негативна посока с всяка изминала година. Затова в Брюксел се питат, дали да рискуват да задълбочат този проблем без да са премахнали причините за него? На второ място, премахването на ограничителните прегради пред потока от китайски стоки към ЕС (което неизбежно ще стане в резултат от реализацията на проекта за "Пътя на коприната") ще създаде много сериозни трудности за европейската икономика, дори и при сегашните обеми на търговията с Китай. Тоест, можем да си представим, какво ще се случи когато проектът заработи на пълни обороти.

Именно тези две обстоятелства обясняват възприетата от Брюксел стратегия на зле прикрит саботаж по отношение на една от ключовите задачи, които си е поставил Пекин, а именно Китай да получи "статут на пазарна икономика" (Market Economy Status, MES). Тази задача е особено актуална на фона на открито заявените китайски претенции за "глобалност". Ще напомня само, че влизането на Китай през 2001 в СТО (което бе първата стъпка към интегрирането на страната в световната икономика) беше съпроводено с условието китайската икономика да придобие статут на МЕS през следващите 15 години, т.е. до 2016. Този срок вече изтече, но един от основните партньори на Китай, в лицето на САЩ, на практика смята, че китайската икономика не може да получи MES. На свой ред, Китай се жалва в Комисията за разрешаване на споровете в СТО, че ЕС и САЩ продължават да се придържат към практиката на "сурогатни оценки" на (евентуалното) понижаване стойността на пласираните на външните пазари китайски стоки. Въз основа на подобни "оценки" след това се налагат мита с цел да бъде ограничена китайската търговска експанзия. След като Китай няма статут на пазарна икономика, се налага "истинската" стойност на неговите стоки да се определя, вземайки като основа стоките на едни или други "трети страни". Впрочем, наред с жалбите в Комисията на СТО, Пекин демонстрира силна заинтересованост да бъдат преодолени сегашните вътрешни проблеми на ЕС и да бъде продължен "най-мащабният интеграционен проект в света". Паралелно с това, китайците подлагат на все по-остра критика брюкселските "еврократи", подчертавайки, че "без Китай, перспективите пред Европа изглеждат мрачни".

Определени надежди в тази връзка се възлагаха на провелия се на 14-15 май 2017 в Пекин форум, посветен на реализацията на проекта за възраждането на "Пътя на коприната". Както е известно, на форума бяха поканени 28 държавни глави, плюс още 200 официални представители на повече от сто страни (общият брой на участниците надхвърли 1000 души).

На първо място, мащабите и нивото на участниците и гостите нагледно илюстрира ключовата особеност на новата геополитическа игра, обуслувена от факта, че Китай вече е един от привилегированите "глобални играчи". На второ място, бяха потвърдени, очертаните в началото на годината в Давос претенции на Пекин да вземе в свои ръце "знамето на икономическата глобализация", от което САЩ на Тръмп могат и да се откажат.

На трето място обаче, мащабите и нивото на представителство на форума свидетелстват за това, че самата концепция за "Новия път на коприната" не е напреднала кой знае колко по пътя към практическата си реализация, след официалното и прокламиране през 2013. Не четвърто място, тъкмо това обяснява и, защо форумът, провел се в Пекин в средата на май, имаше предимно политически характер, което, разбира се, съвсем не намалява значението му, в рамките на разгръщащата се геополитически игра.

На пето място, перспективата за съществен напредък в реализацията на концепцията за "Новия път на коприната" зависи най-вече от това, как ще се развиват отношенията между Китай и онези държави, чиито лидери не бяха сред 28-те, поканени на форума в Пекин. Впрочем, този въпрос изисква повече внимание.

Несъмнено, "липсващите" в списъка на поканените държавни лидери не се появиха в китайската столица, не защото домакините не държат на тяхното присъствие. Тъкмо напротив. Много вероятно е, те да не са били поканени, тъй като предварителните неофициални сондажи не са показали наличието на позитивни перспективи в това отношение. В тази връзка, си струва да обърнем внимание на отсъствието на форума в Пекин на премиерите на редица водещи държави от ЕС, който беше представен на него само от колегите им от Италия, Испания, Полша, Гърция и Унгария, плюс премиера на Сърбия (която е кандидат за членство в Съюза). В тази връзка ще напомня, че крайният пункт на "Пътя на коприната" е именно Европа, която - както вече споменах по-горе - е и най-големият търговски партньор на Китай. В случая за нас, българите е крайно обезпокоително отсъствието на новия ни министър на икономиката от форума в Пекин, въпреки официалната покана, която е получил, защото това е поредното доказателство за отчайващата геополитическа неграмотност на сегашния ни т.нар. „елит”.

Тук обаче, нещата отново опират до споменатите вече сериозни проблеми в търговските отношения между Китай и ЕС, които двамата играчи тепърва предстои да обсъждат. При това, за необходимостта от подобно обсъждане се говори най-вече в Пекин, а не в Брюксел. Да не споменаваме, че липсват каквито и да било гаранции за успеха на бъдещите преговори, тъй като изброените по-горе проблеми в двустранните икономически отношения никак не са малко. Което пък поражда закономерният въпрос, защо Пекин планира да изразходва толкова гигантски средства за разширяването на търговските си маршрути към Европа, след като в Брюксел не демонстрират особен възторг от това? Независимо от всичко, дебатите за това, къде точно ще преминават основните маршрути на "Новия път на коприната", се водят доста интензивно. И те съвсем не са безмислени, предвид факта, че наред с чисто икономическите проблеми, концепцията за "Новия път на коприната" цели и решаването на редица ключови политически, както и военностратегически задачи на Китай. При това не бива да се изключва, че тъкмо вторите ще се окажат по-важните. Именно в полза на това говорят например събитията, съпътстващи реализацията на споменатия по-горе проект за "Китайско-пакистанския икономически коридор", за чиято реализация Пекин е готов да инвестира 57 млрд. долара и, който представлява интегрален елемент както от "Новия път на коприната", така и от по-широкия суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП). Логично продължение на въпросния "коридор" могат да станат китайските инфраструктурни проекти в Саудитска Арабия и Израел, за които наскоро двете страни преговаряха в Пекин с президента Си Дзинпин. Впрочем, по-нататъшно продължение на маршрута на "Новия път на коприната" през Пакистан и държавите от Големия Близък Изток, може да стане не само Европа, но и Африка, към която китайците проявяват особено внимание през последните години.

В същото време (както вече споменах) самият факт на старта на практическите работи по изграждането на "Китайско-пакистанския икономически коридор" провокира негативната реакция на Индия, което - наред с другите проблеми в отношенията между Пекин и Делхи - обяснява отсъствието на премиера Нарендра Моди на форума в Пекин (въпреки че там имаше други индийски предтавители). Макар че китайският външен министър Ван И вече неколкократно предлага на Индия да се включи в проекта за коридора през Пакистан, самият факт, че той ще преминава през "окупираната от пакистанската армия част от Кашмир", обуславя автоматичния отказ на индийската страна. Още повече, че бъдещата инфраструктура на коридора във въпросната спорни територии вероятно ще бъде защитавана не само от части на пакистанската, но и на китайската армия.

Напълно обяснима впрочем, беше и липсата на японския премиер и президента н САЩ в списъка на поканените на форума в Пекин през май. Просто защото, наред с чисто политическите аспекти на проблемите в отношенията си с Китай, тези две държави (които, между другото, са сред основните му търговски партньори) в момента изглеждат силно повлияни от т.нар. синдром на "пост Транстихоокеанското партньорство", породен от решението на президента Тръмп да изтегли страната си от ТТП. В момента сме свидетели на формулирането на нова икономическа политика както по оста Вашингтон-Токио, така и по осите Вашингтон-Пекин и Токио-Пекин. Въпреки това обаче, Китай демонстрира готовност да работи с двамата си основни политически опоненти както за реализацията на проекта за "Новия път на коприната", така и в рамките на контролираната от китайците Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции.

Във всеки случай, поне засега не се очертават някакви признаци, че ЕС ще се откаже от досегашната си стратегия "да бърза бавно" в ключовите за Китай аспекти на двустранните отношения. Ето защо, едва ли следва да очакваме, че разговорите относно перспективите за обвързването, с помощта на "Новия път на коприната", на две от трите най-големи световни икономики, съвсем скоро ще придобият конкретни практически измерения. Вместо това, с далеч по-голяма увереност можем да прогнозираме, че в основна ос на китайския суперпроект за "Новия път на коприната" (и в по-широк план, на ЕПЕП) ще се превърне укрепването на интеграцията между Китай и Русия, за което впрочем силно допринасят и всички последни действия на новия американски президент Тръмп, а и на ЕС.

 

* Българско геополитическо дружество