Алтернативите на "либералния световен ред"

брой 3 2017
Typography

През последния четвърт век, понятието "Ялтенско-Потсдамски световен ред" започна да се асоциира в специализираната литература със системата на биполярна конфронтация между двете свръхдържави - СССР и САЩ.

Всъщност, тази представа е доста далеч от истината. Ялтенско-Потсдамският ред се оформя по време на Втората световна война и то не от две, а от всичките пет държави-победителки в нея, които след това станаха и постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. При създаването на Устава на Световната организация, в него бяха фиксирани редица фундаментални норми, които придават определено либерален характер на съвременния световен ред. Тези норми са:

- равенството на всички народи и раси;

- равноправието на всички държави;

- ограничаване правото на държавата да води война (формално, война може да бъде обявена само с цел самоотбрана от агресия);

- уважаване на суверенитета и териториалната цялост на всички държави.

От дистанцията на времето можем по-добре да разберем революционния характер (както и крехкостта) на тези принципи. Аз самият съм роден през 1978. Само седемдесет години преди да се родя, идеята за естественото неравенство между расите е била общоприета както в Европа, така и в Северна Америка. Само половин век преди раждането ми пък, войната се е смятала за нормално и естествено състояние на междудържавните отношения. А само трийсет години преди появата ми на бял свят, колониалните империи, основани на идеологията за неравенството на нациите, не само съществуват, но и изглеждат достатъчно стабилни. Впрочем, последните остатъци от расовата сегрегация в САЩ са премахнати едва по времето на президента Ричард Никсън (1969-1974), т.е. само седем-осем години преди да се родя.

В края на 80-те години на ХХ век голям удар по СССР нанесоха разгорелите се по онова време дискусии за прословутия "пакт Молотов-Рибентроп" от 1939. Само шейсет-седемдесет години преди това обаче, дискусията за "моралната отговорност" на Съветския съюз, щеше да бъде напълно безмислена. Тогава великите държави смятат за свое естествено право да си поделят малките на сфери на влияние, а при нужда и да анексират териториите им. Това правило съществува и в рамките на Виенския, и в рамките на Версайско-Вашингтонския ред. Единственото, за което в света от 1910 вероятно биха упрекнали нацистка Германия и СССР е, че прекалено късно са решили да си поделят Източна Европа на сфери на влияние и при това не са го сторили достатъчно ефективно. Ако въобще биха ги упрекнали за нещо, разбира се. В един свят, в който официално се приема неравенството между народите и държавите, не може да става и дума за някакви морални аспекти на подписаните от едно или друго правителство договори.

Между другото, източниците на либералната глобализация могат да бъдат открити не след разпадането на Съветския съюз, а също в средата на 40-те години на миналия век. Още в рамките на Бретън-Уудските споразумения от 1944 са създадени ключовите международни финансови институции - Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Принципът за свободната търговия пък е официално приет през 1947, в рамките на Генералното споразумение за търговията и тарифите (ГАТТ). Глобализацията укрепва с трансформирането на ГАТТ в Световна търговска организация (СТО) през 1995. В основата и обаче е заложен същият, приет през 1947 международен принцип за свободната търговия. Струва си да се замислим, какво би останало от глоболизацията, ако по някакви причини, държавите решат да се върнат към протекционистката политика.

За утвърждаването на либералния световен ред работи и самата политическа структура на Организацията на обединените нации. Фундаменталното правило на ООН "една страна - един глас" е въплъщение на принципа за равенството на всички народи и раси. Уставът на ООН дава определени гаранции на малките държави срещу евентуални посегателства от страна на великите сили. На свой ред, "правото на вето", с което разполагат постоянните членове на Съвета за сигурност, се превръща в своеобразно "принуждаване към консенсус" (както с основание посочва руският геополитик проф. Сергей Караганов). Великите държави биват принудени да формират собствена култура на преговорния процес, което означава търсене на компромис по спорните въпроси. Разбира се, този компромис невинаги се оказва възможен. Въпреки това обаче, "великите държави търсят компромис, а не се стремят към нова голяма война".

Въпреки студената война, и САЩ, и СССР изграждат, като цяло, един общ либерален световен ред. И двете свръхдържави подкрепят антиколониалното движение и съдействат за появата на нови държави. И двете свръхдържави се отнасят добронамерено към появата на Движението за неприсъединяване и на цяла плеяда международни организации - същите, които в рамките на теорията за глобализацията обикновено се обозначават като "новите играчи". Демократизацията на международните отношения се проявява посредством включването в международното право на нормите за нерушимостта на териториалната цялост на държавата, правото на народите на самоопределение и ангажиментите за защита на човешките права. По правило, свръхдържавите подкрепят съответните процеси, за да си гарантират предимство в двустранното съперничество. Вълната на демократизация до голяма степен оказва влияние върху вътрешнополитическите процеси и в САЩ (премахването на остатъците от расовата сегрегация), и в СССР (укрепване позициите на либералното крило в комунистическото ръководство).

Важно е да се отбележи, че Съветският съюз също залага на установяването на либерален световен ред. Така, съветската дипломация лансира многобройни предложения за разоръжаване. СССР е инициатор на свикването на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, което фиксира принципите за неприкосновеността на суверенитета и териториалната цялост на всички държави. Наред с американската, съветската дипломация съдейства за утвърждаването на правозащитните и екологични стандарти в международното право. Студената война си върви, но нито един съветски лидер не призовава за премахването на ООН, нито пък обявява американците за "нисша раса" или пък разглежда анексията и разчленяването на малките държави за "нормално" или дори за "необходимо". Шовинизмът и пропагандата на войната са официално забранени в Съветския съюз. С други думи, Съветският съюз на практика работи за укрепването на либералния световен ред, а не призовава за замяната му от "правото на силата" или от "играта без правила", характерни за света през 30-те години на ХХ век.

Този либерален световен ред все още съществува. Той обаче не е заслуга на нашето поколение, а резултат от усилията на предшестващите. Затова вместо да спорим - както предлагат някои - дали либералният световен ред може да бъде възроден, или пък не, би трябвало по-скоро да се запитаме, дали бъдещите поколения ще съумеят да съхранят поне онези либерални завоевания от 40-те - 60-те години на миналия век, които са заложени в основите на съвременния свят?

Нелибералният либерализъм

За съжаление, тенденциите през последния четвърт век сочат по-скоро обратното. Наистина, някои твърдят, че "изводът за наличието на дълбока и необратима криза на либералния световен ред е много удобна позиция за онези, които биха искали изкуствено да опростят не само общата картина в света през ХХІ век, но и предизвикателствата пред външната политика на отделните държави". Всъщност, какво следва да се разбира под "криза на либералния ред"? Вероятно не т.нар. Brexit, нито дори победата на Доналнд Тръмп на последните президентски избори в САЩ, без оглед на значимостта на тези събития. Всъщност, кризата на либералния световен ред е свързана по-скоро с отстъплението от либералните принципи от 40-те години на ХХ век, заложени в основите на сегашния световен ред. Тоест, нещата се развиват точно в духа на Хегеловата диалектика: развивайки се, либералният ред започва да се трансформира в собствената си противоположност.

На първо място, в съвременния свят се възражда "кулоарната" ("кабинетната") политика. През последните четиридесет години възникна цяла поредица от преговорни формати, в чиито рамки великите държави при закрити врати определят съдбата на малките и средни страни. Самата идея за създаването на Г-7/8 означаваше, че великите държави поемат функциите да решават "глобалните проблеми на човечеството" без да разполагат с каквито и да било правни пълномощия за това. Създаването на механизма на Г-20 пък означаваше очертаването на група привилегировани субекти за решаване проблемите на световната икономика. Многобройните формати на т.нар. "контактни групи" отиват още по-далеч. Великите държави отново започнаха да разрешават конфликтите въз основа на тайни споразумение помежду си, като често (например в случая с Босна) въобще не включват в дискусиите самите участници в конфликта. Добре познат модел, от времената, когато руският, германският, австрийският, британският или френският императори са се договаряли пряко помежду си.

За либералния световен ред са опасни не просто "кулоарните" формати, сами по себе си. По-опасното е, че те възникват без наличието на съответната правна санкция. Ако се появи формат, в чиито рамки някаква група от държави решава регионални или глобални проблеми, основният въпрос е, дали този формат е санкциониран от ООН? Ако не е, той очевидно е създаден на основата на простото споразумение между великите държави. Дали това е добро или лошо е отделен въпрос, но следва да сме наясно, че подобен модел няма нищо общо с либерализма, а става въпрос за връщане към традиционната практика на управление на света от група велики държави.

На второ място, в съвременния свят, на качествено ново равнище, се възражда тезата за неравенството на народите и расите. Чисто формално, както може да се очаква, никой не говори за това. Само че постоянно налаганите от "западната общност" начело с САЩ идеи за "отмирането на суверенитета" и "разпространението на демокрацията" означават, че определена група страни си е присвоила правото да "води към прогреса" останалите държави и народи. Съвременният Запад смята за свое естествено право принудително да разпространява либералната демокрация, дори ако действията му са в разрез с нормите на Устава на ООН. Всъщност, този подход е просто осъвременен вариант на прословутата теза на Ръдиард Киплинг отпреди сто години за "бремето на белия човек". Впрочем, наблюдавайки военните кампании на САЩ в Афганистан, Ирак, Пакистан и Либия, няма как да не си припомним и друго "колониално стихотворение" на великия британски поет и писател, в което главният герой гордо заявява: "с военния шинел стигнах от Лийдс до Лахор".

Възродената теория за неравенството на народите се проявява особено ярко в хода на усилващата се напоследък борба срещу разпространението на ядрените оръжия. Така, постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН настояват за "денуклеаризацията" на Северна Корея, но не поставят по същия начин въпроса за ядрения арсенал на Индия или Пакистан. След проточили се цели 12 години санкции и външен натиск, Иран получи разрешение да обогатява уран до определено равнище. В същото време, на други държави, които в миналото са нарушавали Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) по-често от иранците (като наприме Япония), е дадено пълното право да развиват атомната си енергетика. Тоест, възражда се разделянето на държавите на "пълноправни" и "непълноправни", "цивилизовани" и "нецивилизовани", на които се признават и различни политически и икономически права. Нещо повече, това разделение се прави не въз основа на някакви международно-правни документи, а според прищевките и предпочитанията на определена група страни.

Прието е подобна практика да се определя като "двойни стандарти". Това обаче не е съвсем вярно. Защото самото понятие "двойни стандарти" означава, че априори признаваме равенството между всички държави и, че някои участници в международните отношение просто не спазват добросъвестно това правило. Само че, ако отново започнем да делим държавите на "пълноправни" и "непълноправни", самото понятие "двойни стандарти" губи смисъла си. В света, в който държавите не са равни, великите сили по дефинициа разполагат с други права, в сравнение с останалите участници в международните отношения. Във феодалното общество например, благородникът по рождение разполага с повече права, отколкото крепостния селянин или занаятчията. В този смисъл, "еднополюсният свят" (мечтата на американските, а и на мнозина руски либерали) представлява своеобразен феодален модел на международните отношения, в чиито рамки владетелят (т.е. САЩ) управлява съвместно с група приближени васали (херцози и графове).

На трето място, в съвременния свят се възражда феноменът на пълномащабните войни между държавите. Всъщност, той никога не е изчезвал, но след разпадането на СССР и "социалистическата общност" придоби нови форми. Великите (и не чак толкова великите) държави усъвършенстваха уменията си в заобикалянето на Устава на ООН посредством институцията на "миротворческите" мисии, или по-точно казано - на "принуждаването към мир" (peace-enforcement operations). Става дума за правото на великите държави да изпращат свои войски и да водят военни действия в страни, където е налице криза на държавността. Конфликтите около Косово (1999), Грузия (2008), Украйна (2014) и Сирия (2015-2016) поставиха ребром въпроса, дали е възможен прекият сблъсък между великите сили на територията на подобни държави. Този модел доста напомня "наследствените войни" през ХVІІІ век, когато великите държави воюват помежду си на територията на трети страни.

Оттук и промените в характера на правозащитната активност. Както е известно, в периода на студените война свръхдържавите спорят на международно равнище, кои човешки права следва да се приемат за приоритетни: социално-икономическите или политическите. След 1993 обаче, проблематиката свързана с човешките права се превърна в предлог за осъществяването на военни операции в определени държави. Но, ако тематиката за човешките права се превръща в разпространен повод за започване на война, подобен световен ред едва ли може да се приеме за нормативен. По-скоро можем да очакваме, че повечето държави ще се постараят да се сдобият с повече и по-ефективни оръжия за да се защитят от евентуалното прилагане срещу тях на концепцията за "хуманитарните интервенции".

На четвърто място, рязко намаля броят на международно-правните режими. През последните петнайсетина години рухнаха много режими за контрол на въоръженията, създадени в годините на студената война. Системата на "европейската сигурност", водеща роля в която играе ОССЕ, официално беше призната за неефективна (макар че опитите за реформирането и се оказаха също толкова неефективни). Блокирани са и много проекти за създаването на нови правни режими от типа на забраната на биологичните оръжия или забраната за изпращане в космоса на атакуващи военни системи. Целта е да бъдат развързани ръцете на държавите в сферата на военната политика. Тоест, свидетели сме на завръщането на същата онази "игра без правила", на която трябваше да сложи край Ялтенско-Потсдамския ред.

На езика на международните отношения това означава следното. Самото съществуване на малките държави, които са успешни в икономически план, но слаби във военната сфера, стана възможно благодарение на създадените през периода на студената война режими на сигурност. Ако сега великите държави отново получат пълна свобода на действие, а в света се наложи моралът на "междудържавния дарвинизъм", нивото на сигурност на описаните по-горе страни рязко ще намалее. Нещо повече, тяхната икономическа ефективност може да се превърне в допълнителен стимул за евентуалния агресор. Примерът с икономически успешната Югославия е много показателен. През пролетта на 1999 жителите на някога успешната икономически Сърбия, вече гледаха със завист към Русия, която успя да избегне същата съдба, съхранявайки стратегическия си ядрен потенциал.

На пето място, в съвременния свят е налице деградация на международното хуманитарно право. Както е известно, през миналото столетие възникна разклонената система на Хагските и Женевските споразумения относно правилата и нормите на водене на война. В днешно време обаче, антитерористичните операции илюстрират появата на цяла категория хора, за които не важат каквито и да било правни норми - достатъчно е само те да бъдат обявени за "терористи" (в тази връзка ще припомня само, че в международното право не съществува такова понятия като "пленени терористи"). Тоест, в хода на осъществяването на подобни операции може да се използва неограничено от нищо насилие. При това, след като няма официално обявено състояние на война, спазването на Хагските и Женевските конвенции остава под въпрос. Но, ако днес е възможно да не се спазват нормите на хуманитарното право по отношение на пленените талибани или членовете на различни иракски групировки (т.е. на "терористите"), няма причини утре това да не засегне и други.

Тази тенденция се усилва и от утвърждаването на едно ново правило - ликвидирането на лидерите на загубилите държави. В началото на 2000-те Западът организира серия от показни трибунали над тях. Впрочем, убийството на Муамар Кадафи от либийските бунтовници през октомври 2011 доказа, че ликвидирането на неудобния държавен глава може да стане и без каквито и да било правни процедури. Още по-показателна е съдбата на бившия президент на Египет Хосни Мубарак - дори фактът, че провеждаше абсолютно лоялна към САЩ политика, не успя да го спаси от съда. Тоест, с лидерите на загубилите държави вече може да се прави всичко. Оттук и разбираемият стремеж на незападните лидери да се сдобият с някакъв вид оръжие за масово унищожаване. Всичко това очевидно е твърде далеч от един "нормативен" световен ред.

Режимът на перманентна борба срещу транснационалния тероризъм поставя въпроса за това, какво следва да се прави с обществата, които - поколение след поколение - раждат терористи. Вазникна цяла група от "провалени държави" като Афганистан, Ирак, Сомалия, Палестина и т.н., които от година на година биват обявявани едва ли не за източника на всички проблеми пред съвременната цивилизация. При това, поне засега, Западът не предлага действена рецепта за решаването на този проблем. Припомняйки си масовата психоза след мащабните терористични нападения в САЩ (2001) и Франция (2015), неволно си задаваш въпроса: дали пък един ден великите държави няма да решат да прибегнат до някаква форма на геноцид с цел ликвидирането на "терористичните общества"? Достатъчно е да си припомним знаменитата теза на Джордж Буш-младши, че "не всеки мюсюлманин е терорист, но всеки терорист е мюсюлманин".

Всичко това не е просто резултат от злата воля на политиците. Днешният световен ред постепенно се връща не към студената война, а към състоянието си "отпреди Ялта". В този смисъл, съвременният свят е много по-малко "либерален", отколкото беше през 70-те години на миналия век например. Да си припомним само, че през ХХІ век все още не е имало нито една година, през която в света да не се е водила война с участието на великите държави.

На този фон е съвсем естествено, че ставаме свидетели на възраждането на "имперските" идеи. Началото на този процес беше поставено от САЩ, които първоначално - при управлението на Бил Клинтън - са обявиха за "демократична империя", а след това - по времето на Джордж Буш-младши - започнаха открито да се сравняват с Древния Рим. На свой ред, новата руска държавност след 1993 започна да се легитимира с опита на Руската империя. В началото на второто десетилетие на ХХІ век във Великобритания също се заговори за "неоимперска политика" (като кабинетът на Дейвид Камерън почти превърна култа към Британската империя от 40-те години на миналото столетие в държавна идеология). В Турция пък официално се говори за "неоосманизъм". Впрочем, носталгия по имперското наследство се забелязва дори в толкова различни държави като Полша, Унгария и Иран. Анализаторите обикновено обозначават този феномен като "постимперски синдром", напомняйки, че епохата на империите вече е отминала. Но, ако предположим, че се случва точно обратното и епохата на империите се завръща, следва да признаем и, че това, което става пред очите ни е нормалният процес на установяването на един по-малко либерален, отколкото Ялтенско-Потсдамския, световен ред.

Краят на трите мита

Опитът от последните десетина години тотално опровергава трите ключови мита, отстоявани от либералната школа от 70-те години на миналия век. Първият от тях е, че икономическата взаимозависимост намалява риска от конфликти между държавите. На практика виждаме нещо съвсем различно. Голямата взаимна обвързаност между икономиките на Русия и Грузия, както и между тези на Русия и Украйна не можа да попречи на военните конфликти през 2008 и 2014 (в първия случай пряк, а във втория - опосредстван). Впрочем, икономическата взаимозависимост не попречи и на турско-руския дипломатическия конфликт в края на 2015: напротив двамата участници в него светкавично ограничиха, а на моменти и напълно прекратиха, икономическите си връзки. Държавите от ЕС и Русия спокойно си наложиха взаимно санкции, въпреки, че те пречат на търговията и на тяхната взаимозависимост. А най-интересното е, че ограничаването на икономическите връзки никъде не беше съпроводени със сериозно обществено недоволство и протести.

Вторият мит е свързан с представата, че транснационалните корпорации (ТНК) действат като самостоятелни играчи, които - едва ли не - са напълно независими от "държавите-майки". През 90-те години на ХХ век на тази тема бяха написани тонове книги и научни монографии. На практика обаче, транснационалният бизнес никъде не се обяви открито против антируските (както и против които и да било други) санкции, макар че те ограничават икономическата му активност. Тоест, прословутите ТНК послушно "козируваха" и се подчиниха на решенията на своите правителства. Можем много да говорим за това, че "германският бизнес страда от антируските санкции" (което е истина, разбира се), но фактът е, че никой от тези среди не инициира свалянето на кабинета на канцлера Меркел.

Третият мит е представата за необратимия характер на информационната глобализация. На практика сме свидетели на обратния процес. Още през 2007 например, Естония поиска от НАТО да я защити от уж атакувалите я руски хакери. През 2008 Швеция усили контрола върху интернет-трафика от Русия. Кризата в САЩ, във връзка с измислената "руска намеса в президентските избори", пък доведе до официално обсъждане на ответни мерки срещу Москва. Усилване на контрола над Интернет се забелязва и в Русия, и в Китай. Ако този процес се задълбочи, резултатът от него ще бъде разпадането на единното киберпространство на множество национални клъстери, контролирани от съответните държави. Което е в пълен разрез с идеите от началото на ХХІ век за създаването на "единно глобално информационно общество".

Според някои: "в съвременните условия на всеобща взаимнозависимост, глобални производствени вериги, световни финанси, трансконтинентални миграции и глобализация на образованието, науката и технологиите, трудно можем да повярваме, че е възможно светът да се върне към епохата на архаичната многополярност". Само че, точно такива са били и доминиращите настроения в навечерието на Първата световна война. През първото десетилетие на ХХ век се появява цяла плеяда от книги за невъзможността на войната между великите държави в условията на икономическа взаиомозависимост и на невероятно разрушителни модерни оръжейни системи. Практиката обаче показва, че всички постижения на интернационализацията биват ликвидирани само в рамките на няколко месеца, през фаталната 1914. "Санкционната война" между ЕС и Русия (както и доскорошната подобна "война" между Русия и Турция) демонстрира, че по принцип подобно нещо може да се случи и днес.

След разпадането на СССР в западния обществен дискурс доминираше тезата за необратимостта на глобализацията. Само че антикризисните мерки на Г-20 от 2009, както и санкционната война, демонстрираха, че режимът на свободна търговия може да бъде преразгледан (примерно по същия начин, по който светът на свободната търговия от средата на ХІХ век бива заменен през 70-те години на същото столетие от протекционизма на великите държави). При подобно развитие, материално-техническият фундамент на глобализацията ще бъде силно ерозиран.

Към един по-малко либерален свят?

За мнозина, алтернативата на либералния световен ред е хаосът или пък реализацията на карикатурния свят, описан в романите на Джордж Оруел. Всъщност, бихме могли да обрисуваме доста по-реалистично евентуалният бъдещ нелиберален свят. В съзнанието ни веднага възниква асоциация със света в началото на ХХ век, където великите държави разчитат повече на протекционизма (а не на свободната търговия) и смятат за нещо съвсем нормално да осъществяват експанзия в по-малките страни. В тази връзка ще напомня, че в навечерието на Първата световна война великите държави не се управляват от тоталитарни режими, а от съвсем демократични за времето си правителства, които в рамките на международните отношения се придържат към принципите на баланс на силите и "междудържавен дарвинизъм". Основната разлика между онзи свят и сегашния не е свързана с радикалната промяна на политическата карта, а "само" с промяната на правилата на международното взаимодействие.

Дискусиите за разрешаването на "глобалните проблеми на човечеството" отдавна са се превърнали в интегрален елемент на световния идеологически ландшафт. В основата им е моралният принцип, че развитите държави следва да помагат на развиващите се (например за решаването на проблемите с недостига на питейна вода или преодоляването на бедността). Само че това далеч не е единственият вариант на взаимодействието между тях. Развитите държави могат да демонстрират скептично равнодушие към развиващите се (заявявайки им, че следва сами да решават собствените си проблеми) или пък да ги разглеждат като обект на експанзия ("нека вземем ресурсите на диваците, които не се нуждаят от тях и не могат да ги използват", както открито заявяват британските държавници през ХІХ век). Днес държавите от ЕС преживяват сложна миграционна криза. Тази криза обаче, има съвсем просто решение, свързано със затварянето на границите за мигрантите, без оглед на тяхната реакция.

Напоследък се появяват множество анализи, прогнозиращи, че недостигът на питейна вода може в бъдеще да се превърне в глобален проблем на човечеството. Този проблем действително ще стане глобален, но само, ако в света се запази фундаменталния принцип за равенството между народите и расите. Ако обаче, той бъде подложен на частична или пълна ревизия, проблемът с недостига на питейна вода, автоматично ще престане да бъде глобален проблем. Вместо това, едни народи ще разполагат с правото да имат неограничен достъп до този жизненоважен ресурс, докато други - обявени за "непълноправни", могат да бъдат лишени от него (в тази връзка ще напомня, че днес малцина се замислят, защо Иран например няма право да осъществява пълен цикъл на обогатяване на уран, докато Франция или Япония имат такова право).

Либералният характер на Ялтенско-Постдамския свят се обуславя от три международно приети норми: представата за равноправието на всички държави, представата за нежелателността на войните и представата, че всички граждани притежават съвкупност от неотменими права, включително правото да пътуват свободно по света. Чисто формално, тези норми продължават да действат. Тенденциите от последните двайсет години обаче, показват, че светът върви към тяхното преразглеждане.

 

* Преподавател във Факултета за световна политика на Московския държавен университет "Ломоносов"