Играчите в международните отношения и глобалната политика

Значимо събитие в международните изследвания, посветени на ролята и мястото на тези играчи, е появата, през 1972, на сборника под редакцията на Джоузеф Най и Робърт Кеохейн "Транснационалните отношения и световната политика" (1). В него двамата формулират идеята за трансформирането на Вестфалския модел в резултат от активността на недържавните транснационални играчи (НТА) като по този начин залагат основите на едно от ключовите направления на либерализма - транснационализма или плурализма. Най и Кеохейн разширяват представата за играчите на международната сцена, посочвайки, че наред с държавите, като фактори определящи международната политика, все повече започват да се изяват и недържавните организации.

Разбира се, и преди това анализаторите обръщат внимание на активността на недържавните играчи. Така, представителят на реалистичната школа Арнолд Уолфърс отбелязва появата на недържавни играчи отвъд рамките на националните граници, но разглежда този феномен (както впрочем и останалите (нео)реалисти) като незаслужаващ особено внимание от гледна точна на влиянието му върху политическите процеси в света (2). С други думи, те биват разглеждани именно като участници, но не и като играчи в политическите процеси. Още в началото на 70-те години на ХХ век обаче, Най и Кеохейн осъзнават мрежовия ефект от въздействието на недържавните играчи върху световната политика. В тази връзка те формулират (и дори илюстрират графически) идеята за трансформацията на глобалния политически модел, в рамките на която към взаимодействието между държавите се добавя и транснационалното взаимодействите между различни други играчи.

Постепенно идеята за мрежовата организация на недържавните играчи получава развитие в редица трудове, като сред първите изследвания в тази сфера е книгата на Мануел Кастелс, който анализира мрежовия ефект на взаимодействие между градовете (3). По-късните изследвания, посветени на недържавните играчи, могат да бъдат разделени на две основни групи, като първата се фокусира върху активността на едни или други наднационални играчи: транснационалните корпорации, религиозните организации, неправителствените организации, техните връзки и взаимоотношения и т.н. (4). Втората група пък обединявата трудовете, в които се правят опити за формулирането на обобщени изводи относно активността на различните играчи (5). При това, анализите на авторите от първата група се използват до известна степен като емпиричен материал за анализ и съпоставка. В тези трудове са развиват идеите за взаимозависимостта на съвременния свят, като - наред с недържавните играчи - се анализират и държавите, които също представляват транснационални играчи.

Сложността на компаративните изследвания на играчите в глобалната политика е свързана с липсата на общ критерий за сравняването на силно различаващите се по много параметри играчи. Нещо повече, дефиницията на недържавните играчи обикновено се формулира по метода на отричането, т.е. посредством това, което тези играчи не са, а именно, че "те не са държави" (6).

Стъпка към преодоляването на проблема с намирането на критерий за сравняване на играчите е трудът на Томас Рисе, който се опитва да направи сравнение между транснационалните играчи по редица параметри и, в частност, съобразно ресурсите (политически, икономически, информационни и т.н.), с които те разполагат, и характера на организацията им (мрежова или йерархична) (7).

Научни дискусии се разгръщат и по въпроса, дали междуправителствените организации (както регионалните, така и глобалните) следва да се разглеждат като държавни или като недържавни играчи? Фактът, че, от една страна, международните организации се създават от държавите, а от друга - че играят достатъчно самостоятелна роля на световната сцена, прави нееднозначен въпросът за това, дали те са държавни играчи. Чарлз Кегли и Юджийн Уиткопф еднозначно ги разглеждат именно като държавни (8). Други обаче смятат, че те са по-скоро недържавни играчи, като според Клайв Арчър аргументите в полза на тази теза са следните:

- Някои международни политически организации (МПО) допускат участието, в качеството на свои членове, на територии, които не представляват суверенни държави. Такива са например Международният съюз по телекомуникации (ITU) или Световната метереологична организация.

- Структурите на някои МПО са сходни и съвместими с тези на неправителствените организации;

- МПО се формират въз основа на решенията на изпълнителната власт в държавите участници, докато другите власти не са ангажирани с този процес (9).

Аналогичен проблем възниква и по отношение на градовете и вътрешнодържавните региони. На международната сцена те често демонстрират напълно самостоятелно поведение, формирайки едни или други тенденции в глобалното политическо развитие. Така, според авторитетния изследовател на глобалните градове Саския Сасен, градовете играят ролята на своеобразен посредник между бизнеса и националната държава (10). В бъдеще може да се очаква ускоряване на процеса на формиране на нови играчи на глобалната политики и паралелното нарастване на техните ресурси.

Промените на границата на хилядолетията

В края на ХХ и началото на ХХІ век играчите в световната политика се превръщат в обект на активни промени, изразяващи се в следното.

На първо място следва да посочим гиганските мащаби на транснационализацията (т.е. мащабите на активността извън рамките на националните граници на конкретната държава). По различни оценки, броят на международните неправителствени организации варира между 7000 (11) и 30000 (12). Тези сериозни разминавания се дължат на критериите, използвани при определянето на международните НПО. Що се отнася до бизнеса, по данни на Световната банка, в средата на 2000-те години са функционирали 77000 транснационални корпорации (13), като броят им продължава да нараства. При това активност на международната сцена демонстрират не само големите, но и средните и малки компании. Малкият и средният бизнес разполага с достатъчно гъвкави и до голяма степен мрежови структури, успешно приспособяващи се към различните и променящи се условия. Транснационализацията се характеризира и с редица други параметри, включително мобилността на населението, свободното движение през националните граници, включването на почти всички държави и региони в транснационалните отношения и т.н. Резултат от този процес е развитието на взаимната зависимост посредством "обвързването" между различните центрове и формирането на сложни мрежови структури на взаимодействие.

На второ място, паралелно с процеса на трансационализация, е налице и процес на "хибридизация на играчите", както и преплитане на функциите им. Същността му е, че от една страна става невъзможно ясното разграничаване на играчите на държавни и недържавни. Този процес започна да се развива особено интензивно през ХХІ век: формират се различни видове партньорство, например между държавата и бизнеса, между НПО и държавата, между бизнеса и НПО и т.н.

От друга страна, сме свидетели на размиването на специфичните функции на отделните играчи. Така, в конфликтните региони е налице мащабно ангажиране на частни военни компании. По време на американската военна интервенция в Ирак през 2003 например, 10% от ангажираните в нея от американска страна са били служители на някоя от т.нар. частни компании за гарантиране на сигурността. Повечето от тях се занимават с въпроси на логистиката, обучаване на персонал и т.н. (14).

В същото време държавата често не само изпълнява регулаторни функции в икономическата сфера, но и сама се превръща в играч. Това се отнася например за Исландия, която преди кризата през 2008 изкупи голям брой европейски компании, натрупвайки в резултат от това сериозни дългове. В резултат тя се оказа на ръба на фалита. Тоест, ако по отношение на частните структури, съществуват механизми, препятстващи подобно рисковано поведение, те със сигурност не действат по отношение на националните държави.

Накрая, в момента бизнесът все повече бива ангажиран в социалната сфера, като сред доказателствата за това беше появата през 2000 на т.нар. Глобален договор на ООН. Социалната отговорност на бизнес структурите в глобален мащаб е нова функция за тях.

На трето място са налице радикални промени на нивото на ключовите играчи на международните отношения - държавите. От една страна, ставаме свидетели на разслояването на ресурсния потенциал на държавите. Ако преди ресурсите на държавата, до голяма степен, са обединени в едно цяло (и тъкмо това гарантира лидерството на националните държави), в края на ХХ и началото на ХХІ век, наред със самостоятелния военнополитически ресурс, все по-отчетливо се обособяват и различни видове икономически ресурси (енергийни, финансови и т.н.), както и социално-хуманитарният ресурс. Сред примерите за това е образователният ресурс, който също се превръща в ключова съставляваща на съвременното развитие на света. Илюстрация за последното е Австралия, която от края на миналия век насам излезе на водещи позиции в света по предоставяне на образователни услуги (15).

От друга страна се осъществява разслояване на държавите, които са част от общата политическа система, известна като Вестфалска, по отношение на самата тази система. Появяват се държави, които са предимно "вестфалски", предимно "поствестфалски" (страните от ЕС) или предимно "довестфалски" (например Сомалия) (16). Към всяка от тези категории спадат определени държави-играчи в световната политика.

От трета страна, сериозно развитие търпи феноменът на "трансдържавността". Същността му е, че различните държавни институции (министерства и т.н.) започват да си взаимодействат активно със своите партньори в чужбина. Първите прояви на този феномен бяха фиксирани още през 1970 в лицето на Европейската икономическа общност (ЕИО). Лайън Линдбърг и Стюарт Щайнголд показват, как селскостопанските министерства на шестте държави членки на ЕИО формират по пътя на преговорите своеобразен клуб за защита интересите на фермерите и модернизация на аграрния сектор (17).

В началото на ХХІ век, трансдържавността излиза далеч извън рамките на ЕС, разпространявайки се из целия свят, което много добре е показано в изследването на Ан-Мари Слотър (18). При това, държавните структури, в тясно взаимодействие в чуждестранните си партньори, привличат към него и недържавните играчи. Отличен пример за това е еволюцията на висшето образование в Европа, където в инициативата, известна като Болонски процес, участват както държавни, така и частни университети.

Недържавните и новите играчи

На четвърто място, възникват нови феномени, ярко демонстриращи превръщането на недържавните структури и организации в пълноценни играчи. Ще се огранича само с няколко примера в тази посока. Първият е христоматиен и е свързан с подписаните в края на 90-те години в Отава междудържавни споразумения за забраната на производството и използването на противопехотни мини, което бе инициирано от голям брой НПО. Както е известно, този пример за това, как НПО се оказаха инициатори на споразумение между държавите масово се цитира в научните изследвания (19).

Друг пример са терористичните нападения от 11 септември 2001 и Ал Кайда, в качеството и на играч в световната политика.Този пример също е анализиран многократно в специализираната литература. В по-общ вид, в изследователската традиция се оформи цяло направление, ангажирано с изучаването на недържавните играчи, използващи насилие (violent non-state actors) (20). Следва да посочим, че съвременните технологии вече позволяват на някой слаб играч да се окаже достатъчно силен от гледна точка на нанесения от него ущърб на останалите, което способства за появата и развитието на подобен тип играчи и усилва влиянието им върху глобалната политика.

Накрая, ще цитирам още един пример, който - за разлика от предишните - не е обект на достатъчно задълбочен анализ в научната литература. Става дума за това, че през 2001 анализаторът на Goldman Saсhs Джим О'Нийл обособява група държави с бързо развиващи се икономики и привлекателни от инвестиционна гледна точка: Бразилия, Русия, Китай и Индия (БРИК). По онова време, самите тези страни не се разглеждат като група. По-късно обаче, те действително придобиха организационно-политическите очертания на такава група, провеждайки срещи помежду си, а малко по-късно поканиха в редовете си и Южна Африка. Трудно може да се прогнозира, как ще продължи да функционира БРИКС и въобще, какво е нейното бъдеще, но е важен самият факт на въздействието на един недържавен играч върху формирането на политическите процеси. В случая недържавната бизнес структура Goldman Saсhs се изяви като политически играч, "създавайки" едно междудържавно обединение. В този смисъл рейтинговите агенции биха могли да се квалифицират като нов, зараждащ се играч в световната политика.

На пето място, напоследък все по-често ставаме свидетели на процеси на формиране на нови играчи в световната политика, или на участници, които все повече се доближават до тази категория. Цитираният по-горе пример с Goldman Saсhs добре илюстрира модела на формирането на новия играч. Показателно е, че в този случай една бизнес структура използва не толкова икономически или финансов, колкото информационен ресурс.

Заключение

В бъдеще можем да очакваме ускоряване на процеса на формиране на нови играчи в световната политика и паралелното разширяване на ресурсния им потенциал. Така например, събитията в Близкия Изток, станали известни като "арабска пролет", демонстрираха възможностите на мобилизационния ресурс на недържавните играчи, макар че тази мобилизация беше ограничена само на регионално равнище.

Описаните по-горе промени са налице както на ниво държави, така и на недържавните играчи. Нарастващото влияние на последните върху политическите процеси в света води до това, че те все по-често се оказват във фокуса на международните изследвания. Очевидно е, че анализът на играчите в международната политика тепърва ще се интензифицира и диференцира. Което пък означава, че това изследователско направление със сигурност ще демонстрира бурно развитие.

Бележки:

1. Keohane R. O. and Nye J. S. Introduction / Transnational Relations and World Politics // R.O. Keohane, J. S. Nye (Eds.). — Cambridge: Harvard University Press, 1972

2. Wolfers A. The Actors in World Politics // Theoretical Aspects of International Relations /W.T.R. Fox(Ed.). - . Notre Dame, Indiana: Univ. of NotreDame Press, 1959. P. 75-87.

3. Castells M. The Rise of the Network Society, The Information Age: Economy, Society and Culture. — Cambridge, MA: Blackwell, 1996.

4. Виж например: Mansbach R.W., Ferguson Y. H., Lampert D.E. — The Web of World Politics: Nonstate Actors in the Global System. — N.J.: Prentice-Hall, 1976; Rosenau J.N. The Study of Global Interdependence: Essays on the Transnationalisation of World Affairs. — L.: Frances Pinter, 1980.

Non-State Actors in World Politics / Ed. by Josselin D., Wallace W. — N.Y.: Palgrave, 2001

5. В съдържащата се във въпросния сборник статия на Норберт Гьотце, в частност, се разглежда въпросът за дефинирането на един от най-признатите недържавни играчи в световната политика - международните неправителствени организации.

6. Risse Th. Transnational Actors and World Politics / Handbook of International Relations // Ed. by W. Carsnaes, Th. Risse, B.A. Simmons. — L., a.o.: Sage, 2002. — P. 255-274.

7. Kegley Ch.W. World Politics: Trend and Transformation. Eleventh Edition. — Belmont: Tomson Higher Education, CA, 2007.

8. Archer C. International Organisations. 3d ed. L.-NY: Routledge, 2001.

9. Sassen S. The State and the Global City / Khagram S., Levitt P. (Eds.) // The Transnational Studies. — N.Y. Routledge, 2008. — P. 78.

10. Bloodgood E. The Yearbook of International Organizations and Quantitative Non-State Actor Research // The Ashgate Research Companion to Non-State Actors / Ed. by B. Renalda - Aldershot: Ashgate, 2011.- P. 19-33.

11. Kegley Ch.W. World Politics: Trend and Transformation. Eleventh Edition. — Belmont: Tomson Higher Education, CA, 2007.

12. United Nations Conference on Trade and Development (UNCTAD). World Investment. Report 2006. Режимдоступа: http://www.unctad.org/en/docs/wir2006_en.pdf

13. AvantD. TheMarketforForce: The Consequences of Privatizing Security. –Cambridge: University Press, 2005.

14. UNESCO. Statistical Yearbook. Paris, 1999.

15. По-подробно, виж Poggi G. Statesandstatesystems: democratic, Westphalianorboth? / Review of International Studies, 2007. – V. 33. – P. 577-595; Лебедева М.М Акторы современной мировой политики: локальные действия – глобальные последствия / Материалы 4-го Конвента РАМИ Пространство и время в мировой политике и международных отношениях // Под ред. А.Ю. Мельвиля в 10-ти томах // Т.1. 1-й том. Акторы в пространстве и времени мировой политики // Под ред. М.М. Лебедевой. – М.: МГИМО-РАМИ, 2007. – С.43-54.

16. Lindberg L. N. and Scheingold S. A. (1970) Europe’s Would-Be Polity: Patterns of Change in the European Community, Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall, 1970.

17. Slaughter, Anne-Marie. A New World Order, Princeton University Press, Princeton; Oxford, Community, Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall, 1970.2004.

18. Виж например, Bray J. Web Wars: NGOs, Companies and Governments in an Internet-Connected World / Greener Management International. — 1998. — Winter. — Issue 24. — P. 115-129. Режим доступа: http://www.shockandawe.us/archives/Environment/webwars.htm

19. Troy S. Thomas. T. S., Kiser St. D., Casebeer W. D. Warlords Rising: Confronting Violent Non-state Actors. N.Y.: The Rowman & Littlefield, 2005

* Ръководител на Катедрата за глобални политически процеси в Московския държавен университет за международни отношения