09
Нед, Май
24 New Articles

Предизвикателствата пред глобалната сигурност и развитие

брой 4 2016
Typography

Handbook of international security and development, edited by Paul Jackson, 475 p., Cheltneham: Edward Elgar, 2015

 "Не можем да гарантираме развитие, без да гарантираме сигурност и не можем да гарантираме сигурност, ако не гарантираме развитие".

Тази простичка формула, която през 2005 тогавашният генерален секретар на ООН Кофи Анан лансира пред Генералната асамблея на Световната организация, илюстрира същността на новата парадигма, наложила се в международните отношения след края на студената война. Става дума за признаването на фундаменталната взаимозависимост и взаимна обусловеност на проблемите на сигурността и развитието и необходимостта от обединяването им в рамките на обща стратегия за подпомагане на нестабилните и засегнати от въоръжени конфликти държави. Колкото и да е парадоксално обаче, тази формула съдържа и почти всички ключови противоречия, характерни за новата парадигма. Всичко в нея, което ни се представя като факт, всъщност е обект на остри дискусии както сред представителите на различните национални институции и международните организации, ангажирани с проблемите на сигурността и помощта за развитие, така и сред експертите в сферата на международни отношения. Дискусионни впрочем, са и самите понятия "сигурност" и "развитие", техните субекти и обекти (продължават например споровете, чия сигурност следва да бъде гарантирана, чие развитие да бъде стимулирано и кой точно трябва да се ангажира с това), характерът на връзките между тях, целите, мащабите и формите на външната намеса с цел гарантиране на сигурността и развитието.

Появилият се през миналата 2015 сборник "Наръчник по международна сигурност и развитие", представлява сериозен опит за систематизиране и анализ на проблемите, намиращи се в пресечната точка на сигурността и развитието. Негов редактор е известният британски експерт по въпросите на развитието на постконфликтните държави професор Пол Джексън, който е натрупал сериозен опит в тази сфера по време на мисиите си в Сиера Леоне и е консултант на много програми за подпомагане на развитието, инициирани от различни западни държави и международни организации. В книгата са събрани матерали на водещи учени-теоретици, изучаващи проблемите на сигурността, стимулирането на развитието и подпомагането на "нестабилните държави" от Глобалния Юг, като британеца Марк Дъфийлд, швейцареца Албрехт Шнабел или датчанина Петер Албрехт, както и експерти-практици, пряко участвали в различни миротворчески и хуманитарни операции и консултирали структурните реформи в редица постконфликтни държави, като британците Хедър Маркет и С.А. Зик, турчина Алпаслан Йозердем или непалеца Шарма Уагли.

Тук е мястото да напомня, че през последните години на Запад се появиха множество сборници и монографии, посветени на връзките между сигурност и развитие. Сборникът под редакцията на професор Джексън се отличава от тях по това, че се позиционира като "наръчник", т.е. като своеобразно учебно пособие, което поставя пред авторите в него някои специфични изисквания.

В предговора самият Джексън посочва, че отделните глави в сборника са писани от представители на различни теоретични школи и направления и затова представят широк спектър от визии и оценки за обвързаността между сигурността и развитието. С други думи, замисълът на книгата не е да представи на читателя някаква цялостна концепция, а по-скоро да го запознае с различните и често противоречиви гледни точки по темата.

Връзката между сигурността и развитието

В първия раздел на сборника, озаглавен "Връзката между сигурността и развитието", се разглеждат най-общите теоретични и практически въпроси, свързани с опитите за комплексно осмисляне на проблемите на сигурността и развитието в международните отношения. Статиите в него са предшествани от обширен увод на редактора, включващ бегъл преглед на дискусиите за същността и характеристиките на понятията "безопасност" и "развитие". В центъра на вниманието е концепцията за "обвързаността между безопасността и развитието", чиято поява според Пол Джексън е свързана с развитието и утвърждаването в западната политическа мисъл след студената война на либералната парадигма в сферата на миротворчеството и държавното строителство. Тази парадигма предполага не просто подпомагане развитието на "нестабилните държави" от Глобалния Юг, но изграждането там на конкретен тип държави - либерални пазарни демокрации по западен модел. Тоест, става дума за идеологизиран проект, акцентиращ върху постигането на предварително зададени нормативни цели. В основата му е концепцията за защитата на човешките права, "човешката сигурност", "отговорността за защита" и "доброто управление" (с. 10-14).

Следващите глави на раздела са посветени на критичния анализ на концепцията за "обвързаността между сигурността и развитието", представляваща характерен пример за новата либерална парадигма на държавното строителство. При това авторите не просто развиват очертаните от Пол Джексън в увода тези, а предлагат принципно различни ракурси към проблема. Така в третата ("Секюритизацията на развитието") и четвъртата ("Джендърните аспекти на обвързаността между безопасността и развитието") глави в раздела, чиито автори са, съответно, Сара Уилкинсън (от Университета Дийкин в Австралия) и Хайди Хъдсън (Университет на Фрий Стейт в ЮАР), се лансира тезата, че концепцията за "обвързаността между безопасността и развитието", както и цялата нова либерална парадигма в сферата на развитието, само декларират, че скъсват с предишните държавноцентрични подходи, а всъщност следват традиционната логика на укрепването на националната сигурност (с 33, 42-43, 50, 59-60). Според тях, именно тази непоследователност и половинчатост на западните програми за подпомагане на развитието е основната причина за слабите им резултати: вместо да съдействат за преодоляването на нестабилността, дискриминацията и потискането на малцинствата, те на практика възпроизвеждат и укрепват традиционните властови структури, които генерират и въпросните проблеми.

Необходимите реформи в сектора за сигурност

Вторият раздел на сборника, който е озаглавен "Реформата на сектора за сигурност", представлява подробен анализ на теоретичните и практически проблеми, свързани с осъществяването на споменатите преобразования в държавите от Глобалния Юг. При това реформите в сектора на сигурността се интерпретират като един от най-ярките примери за реализацията на обвързаността между сигурността и развитието. Авторите са единодушни, че либералният подход към реформирането на сектора за сигурност в държавите от Глобалния Юг преживява упадък (с.129-132, 147, 150-151, 160-162, 165-177). Негов израз е липсата на убедителни примери за успешното прилагане на съответните реформи в постконфликтните и нестабилни държави.

Авторите демонстрират подобно единомислие и при дефинирането на основната причина за фактическия провал на западните програми за реформиране на сектора за сигурност. Според тях, тя е свързана с фаталния разрив между теорията и практиката (с.115-116, 147, 150-151, 159, 168-170, 177-178, 181, 185-190). Въпросните програми се основават на идеята за универсалния характер на западните културни ценности и социално-икономически практики (т.нар. "либерален универсализъм") и, като следствие от това, на възможността за сравнително лесното им възприемане в държавите от Глобалния Юг. На практика обаче, тази постановка води до неспособността и нежеланието на отделните държави и международни организации, играещи ролята на донори, да вземат предвид и да оценят адекватно местната специфика, което пък е причина за забавяне на налаганите отвън реформи, отхвърлянето им от местните общества и, в крайна сметка, за техния провал. Оттук и призивът към теоретиците и практиците на подпомагането на международното развитие да се откажат от формулирането на умозрителни схеми и да възприемат по-комплексен подход към реформирането на сектора за сигурност, съобразен с локалния контекст (с.147, 190, 205-206). Като конкретен практически механизъм за постигането на тази цел, авторите предлагат съобразяването с принципа за ръководната роля на бенефициентите при реализацията на програмите за развитие (с.189, 203-206).

Ролята на местните играчи

Както показва обаче анализът на третия раздел на сборника, озаглавен "Ръководната роля на местните играчи и племенните милиции", зад това общо пожелание често се крият диаметрално противоположни стратегически постановки. На този проблем, в частност, се спира канадският професор Тимъти Донайс, който очертава двата основни подхода към принципа за ръководната роля на местните играчи. Първият, който доминира в програмите на водещите държави-донори и международните организации (ОИСР, МВФ), предполага местните играчи да имат единствено правото самостоятелно да реализират либералните проекти за развитие, създадени от западните експерти. Вторият подход, който авторът определя като "комунитарен", пък предполага локалните играчи да разполагат с пълна свобода при определяне на характера, средствата и начините за провеждане на реформите, съобразявайки ги с местните традиции, норми и ценности (с.228-229). В рамките на този подход, западните държави следва да осигуряват само обща подкрепа за реформите. Тоест, комунитарният подход означава радикално скъсване с цялата съществуваща практика на подпомагане на международното развитие в нейната либерална интерпретация. Авторът прави оптимистичния извод, че в момента западните държави-донори са на кръстопът и, че международните програми за стимулиране на развитието биха могли да тръгнат ако не по пътя на "комунитарния модел", поне към по-сериозното съобразяване с локалната специфика (т.нар. "хибриден подход, с.244-245).

Впрочем, ако се съди по съдържанието на останалите глави от третия раздел, можем да направим извода, че на практика няма кой знае колко поводи дори за подобен сдържан оптимизъм. Сред академичните кръгове на запад, да не говорим за официалните институции на почти всички държави-донори, тотално доминира твърдата убеденост в универсалния характер на либералните ценности и и практики. Зад твърденията, че следва да се разчита на местните (включително неправителствени и неформални) играчи (с.250-258, 265-267, 279-291, 299-301), често можем да открием не стремеж за по-сериозно съобразяване с локалната специфика с цел постигането на официално обявените цели на реформите (по-голяма сигурност, борба с бедността, неграмотността и престъпността), а простото желание да се гарантира реализацията на нормативните цели на западните програми, свързани с концепциите за "човешката сигурност", "защитата на човешките права" или "доброто управление". Това най-ясно може да се види в материала, озаглавен "Ролята на локалните играчи при програмирането на интервенциите в сферата на сигурността и правосъдието", чиито автори са експертите от Датския институт за международни изследвания Петер Албрехт и Хелене-Мари Кейд.

В следващите глави от третия раздел подробно се анализират голям брой теоретични и практически проблеми, свързани с взаимодействието между западните агенции за подпомагане на развитието и различните местни играчи, включително неправителствени организации, локални общности, тайни общества, племенни вождове и старейшини и дори полеви командири. Авторите подчертават, че за разлика от развитите западни общества, в държавите от Глобалния Юг често се оказва невъзможно да се прокара ясна граница между държавните и недържавните, формалните и неформални играчи, тъй като на практика те формират сложна структура, крепяща се на отношенията на конкуренция и взаимна зависимост, съществуващи между тях (с.272-276, 279-292, 294-306). Нещо повече, налага се изводът, че именно от локалните играчи зависи и поддържането на минимално ниво на сигурност и законност в повечето постконфликтни и нестабилни държави. Те компенсират слабостта и неефективността на централните власти и традиционните държавни структури, затова страните-донори следва да се стремят да инкорпорират тези, макар и нетрадиционни, контрагенти в своите порграми за подпомагане на развитието (с.275-276, 279-280, 291, 299, 305-306).

Възможните подходи към решаването на проблемите

Тези наблюдения се конкретизират в последния четвърти раздел на сборника, озаглавен "Съвременните проблеми и подходи". Материалите в него са писани предимно от експерти с голям практически опит, които пряко са участвали в разработката и реализацията на реформите в постконфликтните и нестабилни държави от Глобалния Юг, включително Ирак, Афганистан, Шри Ланка, Руанда, Либерия и Непал. В центъра на вниманието им са концепциите за "стабилизирането", "отговорността за защита" или "хибридността", както и проблемите, свързани с корупцията, разоръжаването, демобилизирането и реинтеграцията на бившите бойци и използването на въоръжените сили при реализацията на програмите за развитие. Въпреки разнообразната тематика и широкия географски обхват, главите в този раздел са обединени около общия лайтмотив за все по-очевидният разрив между теорията и практиката на либералните програми за подпомагане на развитието, между техните завишени нормативни цели и очаквания и далеч нееднозначните им резултати, както и между декларирания стремеж за съобразяване с местната специфика и нейното практическо игнориране (с.319-326, 334-335, 342-344, 364, 379-380, 397-398, 420, 454).

Предвид факта, че става дума за книга, претендираща да играе ролята на "наръчник" по проблемите на взаимната връзка между сигурността и развитието, изглежда напълно необяснима липсата в нея на информация за механизмите и логиката на вземане на решенията в държавите-донори и международните организации, ангажирани с подпомагане на развитието, за оказване на помощ на една или друга страна; за принципите на разпределяне на тази помощ в различните области (освен сектора за сигурност); за динамиката и общите размери на финансирането на структурните реформи в постконфликтните и нестабилни държави от страна на ключовите донори. Не по-малко странно изглежда отсъствието на каквото и да било подробно сравнение между подходите на отделните държави-донори и международните организации към "обвързаността между безопасността и развитието", да не говорим за някакво сравнение между опита на западните и незападните държави в това отношение.

Заключение

Ето защо може да се твърди, че поставената от авторите на сборника задача да го превърнат в първия истински наръчник по проблемите на връзката между сигурността и развитието, не е постигната. Същото донякъде се отнася и за идеята да се представят в рамките на една книга различните гледни точки по тази проблематика. На практика, всичи глави се издържани в умерено критичен дух, т.е. липсва както острата критика срещу либералните подходи, така и опитите за аргументираното и опровергаване и защитата на предлаганите подходи. В този смисъл, би било по-коректно да смятаме книгата просто за сборник, но не и за "наръчник". В това си качество, тя несъмнено представлява интерес за специалистите, ангажирани с проблематиката на сигурността и развитието, като цяло, и с взаимната обвързаност между сигурността и развитието, в частност.

 

* Българско геополитическо дружество 

Поръчай онлайн бр.3 2021