17
Пет, Сеп
19 Нови статии

Русия и Турция в борба за регионално надмощие

брой 4 2016
Typography

Отношенията между Турция и Русия винаги са се характеризирали със силна динамика, зависеща от техните интереси и положение на международната геополитическа сцена в конкретния исторически период. В началото на ХХI век, от силно антагонистични държави, борещи се за регионално надмощие, те се превърнаха в зависими един от друг партньори, които имат общи интереси и си сътрудничат в множество проекти.

Това затопляне в отношенията им обаче бе прекъснато от „инцидента” на 24-ти ноември 2015, оказал се повратна точка в новата история на Турция и Русия. Всъщност, действията на турската страна не бяха изненадваща. Ердоган и Путин – двама безспорно силни лидери, които постепенно монополизират властта в страните си – имат коренно различни и противопоставящи се интереси в сирийския конфликт и на кавказката геополитическа сцена. Освен това те са убедени, че техните нации играят своеобразна „месианска” роля по отношение на определени държави в региона и сега се опитват да ги обединят около себе си като по този начин затвърдят позициите си. През близките няколко месеца конфликтът между двамата лидери ще получи развитие, като посоката на техните бъдещи действия  ще зависи от това, дали общите им интереси ще надделеят над стремежа за геостратегическото надмощие в региона.

Развитието на руско-турските отношения

За да разберем настоящия конфликт между Русия и Турция в неговата цялост следва да проследим развитието на отношенията им през последното десетилетие. Макар че в миналото са водели множество войни помежду си в рамките на своята борба  за надмощие в региона, след 2002 двете страни постепенно изгладиха различията си, превръщайки се в стратегически партньори. Дори фактът, че Турция е член на НАТО и има аспирации да се присъедини към ЕС, не й попречи да се превърне във втория по значимост търговски партньор на Русия и да подпише търговско споразумение с Евразийския икономически съюз, като по този начин повиши неговата значимост отвъд рамките на  руската сфера на влияние. Освен това Турция подкрепяше руските стремежи за формирането на нов международен ред, в който да не доминират само западните държави. И макар че някои от действията на Ердоган в тази посока вероятно бяха по-скоро инструмент за ускоряване на турската интеграция в ЕС, взаимната полза от сближаването между двете страни в редица сфери беше очевидна. През 2002 Путин и Ердоган постигнаха споразумение всяка от страните да прекрати подкрепата си за бунтовнически групировки на територията на другата, поставящи под въпрос на целостта им – Турция за чеченските сепаратисти, а Русия за Работническата партия на Кюрдистан (ПКК).

След събитията през 2014 и присъединяването на Крим – територия с историческо значение за руско-турските отношения - симбиозното съжителство между двете държави започна да се разпада. Свалянето на руския СУ-24 от турски изтребител беше кулминационната точка в разрива на отношенията им. Русия наложи множество санкции на Турция: замрази инвестиции на обща стойност 500 милиона долара, ограничи вноса на турски стоки, прекрати безвизовия режим за турските граждани, практически забрани на руснаците да почиват по турските курорти и (може би най-сериозната последица) замрази за неопределено време проекта за газопровода „Турски поток”, който трябваше да транзитира природен газ от Русия за Турция през Черно море.

Всъщност, свалянето на руския самолет на 24-ти ноември 2015 беше само поводът за вледеняването на отношенията между Турция и Русия, докато истинската причина се крие другаде и е много по-важна от гледна точка на геостратегическите цели на двете държави. Мотивите на Ердоган за свалянето на руския самолет са прозрачни. Турският президент беше фрустриран от действията на Путин в сирийския конфликт, където Русия подкрепя местните кюрди, воюващи с Ислямска държава и представляващи сериозна заплаха за Турция. Освен това руснаците нанасяха въздушни удари по територии, контролирани от етническите турци в Сирия (т.нар. туркмени), които се бият срещу Асад на страната на умерената опозиция. Това провокира сериозен обществен натиск да бъдат защитени турските „братя” от другата страна на турско-сирийската граница. Тук е мястото да напомня, че според някои анализатори, туркмените подкрепят не умерената опозиция, а терористичните групировки в Сирия, включително ИД. Освен това, поне според мен, оказваната им от страна на Ердоган подкрепа, не почива толкова на етническа и религиозна солидарност, колкото на желанието на Анкара да си осигури по-голямо политическо и религиозно влияние в Близкия Изток. Очевидно Русия и Турция се намират на противоположни страни в сирийския конфликт  и докато той не бъде разрешен, ново сближаване между тях едва ли може да се очаква.

Действията на Русия в сирийския конфликт също са подчинени на интересите и в региона. Москва (заедно с Техеран) подкрепя режима на Асад и с участието си в сирийската война цели най-вече да укрепи неговите позиции и да направи западните страни по-склонни към оставането му на власт след приключването на конфликта. Русия успя донякъде в това отношение, защото докато преди намесата и САЩ бяха твърдо против оставането на Асад на власт, след нея позицията им сякаш омекна и по думите на държавния секретар Джон Кери, оставането на Башар ал-Асад начело на държавата за неопределено време след края на войната не е изключено. Другите цели на Путин бяха да защити руската въздушна база в Латакия и военноморска база в Тартус от бойците на ИД и опозицията в Идлиб и Алепо – градове, разпоожени близо до двата руски опорни пункта. Така през есента на 2015 руски военни кораби, въздушни и сухопътни сили се намираха около Тартус и Латакия, във водите на Черно море, в руската база в Армения, както и в Егейско море, което всъщност означаваше, че Турция беше обградена от всички страни и вкарана в задънена улица.

На може би най-големият катализатор за конфликта и главната причина, поради която Ердоган се реши да отговори със сила на руските действия, е „кюрдската карта”, която Путин държи в ръцете си. Един от основните елементи в руско-турските отношения в Сирия са именно кюрдите. Войната, която Реджеб Ердоган води срещу Кюрдската работническа партия (ПКК) в Турция се оказа изключително унищожителна и смъртоносна и вече заплашва да достигне и до западните части на стрната. Според мнозина, ситуацията допълнително се усложнява, тъй като Ердоган използва кюрдския въпрос за собствените си политически цели. Преди изборите на първи ноември 2015 той убеди турските избиратели, че неговата Партия на справедливостта и развитието (АКП) е единственият фактор, способен ефективно да неутрализира заплахата, идваща от ПКК. Днес обаче, всеки пети турски гражданин е от кюрдски произход, което почти гарантира създаването на независим Кюрдистан в обозримо бъдеще. В сирийския конфликт кюрдите се борят успешно срещу ИД и се ползват с твърдата подкрепа на руснаците, което още повече влоши отношенията между Москва и Анкара. Впрочем, кюрдите се подкрепят и от американците, смятащи ги за свой основен съюзник в Сирия „след Асад”. Кюрдската карта е силно оръжие и в ръцете на Путин, чиято подкрепа за кюрдите, особено по границата между Сирия и Турция, където те са мнозинство, според Анкара застрашава целостта на Турската република.
Като прибавим към това достатъчно сложно „уравнение” и конфликтът в Южен Кавказ между Армения и Азербайджан за контрола над Нагорни Карабах, който случайно или не беше размразен в началото на 2016 и се превърна в бойно поле на опосредствената война (proxy war) между Турция и Русия, перспективите за повторно сближаване на двете държави изглеждат нереалистични.

Впрочем, за новата ера на конфронтация между Турция и Русия най-голяма роля като че ли изигра личностният фактор. Президентите Путин и Ердоган са смятани от международната общност за силни и полуавторитарни лидери, които постепенно установяват все по-голям контрол над механизмите на държавното управление, армията и медиите и чийто агресивен дискурс е основан на осезаем национализъм и популизъм, а в Турция - и на откровен ислямизъм. Путин все повече се позиционира като защитник не просто на руснаците, но и на всички православни народи, от ислямския радикализъм. Ердоган пък се самопровъзгласява за покровител на потиснатото сунитско население в Близкия Изток. Преди само две-три години, той (както и всички представители на турското правителство) бяха посрещани с отворени обятия от Вашингтон, но през последните няколко години, след промяната в курса на управлението му, нещата определено са различни. Дори Обама, който не отрича, че с турския си колега имат дълго стратегическо партньорство, критикува все по-авторитарната власт на Ердоган, тъй като турският лидер нарушава основни демократични принципи като свободата на словото, наличието на независими медии и разделението на властите. Според „Журналисти без граници”, Турция се нарежда на 151-во място от общо 180 държави по отношение на свободата на медиите, а член 301 от турския Наказателен кодекс , който забранява всякакви обиди и критики срещу турската нация и държавните институции, определено допринася за ерозията на демократичните ценности в страната. Впрочем, сходни обвинения се отправят и срещу Путин.

Персоналният сблъсък между Путин и Ердоган

Доказателство за стремежа на Ердоган да концентрира изцяло властта в свои ръце е и скорошната оставка на премиера Давутоглу, който сам призна, че това се случва не по негово лично желание, а по-скоро поради „необходимост”. Това, в комбинация с предвижданите промени, целящи да увеличат правомощията на турския президент за сметка на премиера, е последната крачка към новата ера на авторитарно управление на Ердоган и успешната трансформация на създадената от Кемал Ататюрк светска република в поредната ислямизирана държава, в която опозиционните движения са немислими, а критиката от страна на малкото останали демократично мислещи хора – наказуема. Ако в началото на управлението си Ердоган жадуваше за одобрението на Запада, през последните години нещата коренно се промениха. Веднага след неутрализирането на Давутоглу, президентът съвсем ясно заяви, че Европейският съюз и Турция трябва да поемат по собствените си пътища. А имайки предвид скорошната сделка с Брюксел по отношение на мигрантската криза, това му изказване допълнително ще постави западните държави в безизходица и невъзможност за справяне с огромния приток на бежанци.

Засилващият се ислямизъм в Турция е по-скоро инструмент в ръцете на президента, позволяващ му да контролира населението и да изисква все по-големи правомощия. Както е известно, в миналото (още по време на управлението на Айзенхауер) САЩ подкрепяха засилването на религиозния елемент (политическия ислям) в държавите от Близкия Изток, за да се ограничи разпространяването на националистически и комунистически идеи в тях и не изключваха използването на радикализирани ислямистки групировки за целта. Според някои анализатори точно това прави и Ердоган в момента с помощта на туркмените, ИД и други сунитски групировки в Сирия, за да гарантира влиянието си в страната и в региона, като цяло. Доказателство са доставките на оръжие, боеприпаси, военно снаряжение и медикаменти, както и прехвърлянето на "джихадисти" от Турция в Сирия, и прякото участие на турски граждани и представители на турските специални служби във военните действия в Северна Сирия. Търговията с контрабанден сирийски петрол и музейни антики, която турски компании водят с ислямистите, също не е тайна за никого.

Путин, който – подобно на Ердоган – също се стреми да концентирира властта в ръцете си, използва именно тези аргументи пред Запада, за да оправдае подкрепята си за режима на Асад и да излезе като морален победител от участието си в сирийския конфликт. Истината е, че в този конфликт Кремъл успя там, където Вашингтон се провали. Путин умело прецени точно колко сила и време да вложи, за да излезе като победител от ситуацията и да се превърне в незаобиколим фактор на масата за преговори с цел пълното разрешаване на конфликта. Поради факта, че паралелно с военните действия се провеждаха и дипломатически срещи в Женева и Виена, руският лидер умело изигра картите си - спаси Русия от международната изолация, в която тя се бе оказала след кризата в Украйна, накара Запада да забрави за Крим и укрепи позициите на режима на Асад, като значително отслаби тези на противниците му, включително на ИД.

Впрочем, веднага след изтеглянето на руските войски от Сирия, Москва започна да подава знаци, че е склонна да се помири с Турция: появиха се слухове за евентуално възобновяване на проекта за газопровода "Турски поток", а руските власти възстановиха лицензите на турските туроператори. Както е известно, икономическите интереси и бизнесът не са за пренебрегване и често вземат превес над геополитиката, а икономическите загуби от сегашната конфронтация са значителни и за двете страни. Все пак, за затопляне между бившите стратегически партньори е рано да се говори. Когато личностните противоречия между лидерите са прекалено силни, разумът трудно надделява. В случая не става дума толкова за конфликт между две страни, колкото за дуел между двама силни политици - Ердоган и Путин, чийто рейтинг зависи много от външнополитическите им успехи. Нито единият, нито другият са склонни да правят компромиси, тъй като не искат да загубят одобрението на избирателите си, а всяка отстъпка може да се приеме като признак на слабост и да ерозира имиджа им на регионални (и не само) лидери. Все пак макар и обсебени от личния сблъсък помежду си, двамата няма как да не съзнават, че имат и общи интереси – само заедно те ще могат да отслабят влиянието ЕС и САЩ в региона и да продължат реализацията на многобройните си общи проекти. Едно е сигурно – ако сирийският конфликт не се разреши скоро, от опосредствена война, конфликтът между Русия и Турция (и НАТО) може да се превърне в класически военен сблъсък, което окончателно ще дестабилизира региона, който и без това преживява критични времена. Русия е страна, която подобно на САЩ, Франция и Великобритания, вярва в своята изключителност като нация и се самоопределя често като Третия Рим, т.е. като наследник на Византийската империя, а в последно време  идеологията на евразийството става все по-актуална. Макар Русия да  преживява рецесия поради наложените й санкции, активните и прецизни действия на нейния лидер несъмнено възвърнаха ролята и, поне в регионален мащаб.

Трудно е да се прецени, дали през следващите месеци и години регионалното съперничество между Русия и Турция ще продължи да се изостря или динамиката в отношенията им отново ще се промени към сближаване и сътрудничество. Както вече посочих, те имат много общи интереси и могат да намерят път към разбирателство, ако наистина го искат. В същото време обаче, разногласията им, свързани с няколко припокриващи се зони на интерес и влияние, имат стратегическо значение и само времето ще покаже, дали Москва и Анкара ще намерят начин да постигнат някакъв компромис или отношенията им ще продължат да се развиват по формулата на играта с нулева сума. В тази връзка си струва да напомня, че на 31 март 2016 турският президент изнесе лекция в Института Брукингс във Вашингтон, където, на фона на общия поток от клишета, обвинения срещу Асад и характерни жестикулации, съпътстващи речта му, неочаквано за всички присъстващи заяви, че „регионалните проблеми налагат възобновяване на сътрудничеството между Русия и Турция, тъй като те са много важни страни за този географски регион” и необходимостта от сътрудничество между Москва и Анкара е жизненоважна. След като дори и горд и авторитарен лидер като Ердоган осъзнава, че има нужда от Русия, за да осъществи целите си и да остане силен фактор в развитието на региона, явно има шанс личностният фактор да отсъпи пред рационалното мислене.

Сега Путин трябва да реши, дали подкрепата на Турция продължава да е от стратегическо значение за Русия, или тя окончателно се е превърнала ва неудобен и нежелан партньор, от ерозията на чиито позиции в региона Москва би спечелила много повече.

 

Литература:

1. Idiz, Semih. Erdogan vs. the world. www.al-monitor.com

2. Outzen, Richard. Power, Islam and Pragmatism in Turkish Strategy. www.warontherocks.com

3. Lukyanov, Fyodor. The Quest to Restore Russia’s Rightful Place. Foreign Affairs, May 2016

4. Feifer, Gregory. Putin's Game of Chicken And How the West Can Win. Foreign Affairs, November 2015

5. Unver, Akin. Clash of Empires. Why Russia and Turkey Fight? Foreign Affairs, November 2015

6. Становая, Татяна. Турция и Русия: Когато геополитиката е по-важна от бизнеса. www.dnevnik.bg

 

7. Rotkoph, David. The Future of Putin’s Russia and the Syria Dilemma. www.foreignpolicy.com

 

*СУ „Св. Климент Охридски”, докладът е отличен на провелата се през май 2016 Студентска научна кръгла маса „Ролята на Гърция и Турция в европейската политика. Посрещане на регионалните предизвикателства” и получава право на публикация в „Геополитика”.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4 2021